Уилям Питър Блати
Заклинателят (13) (Разширено и ревизирано издание)

2

Карас работеше на една маса в кабинета на Франк Миранда — възпълният, стар декан на Института по лингвистика и езици. След като подбра откъси от двата записа и ги прехвърли на отделна касета, Карас включи касетофона и двамата чуха в слушалките си трескавите, несвързани брътвежи на Ригън. След края на записа той свали слушалките и попита:

— Какво е това, Франк? Може ли да е език?

Седнал със скръстени ръце на ръба на бюрото си, Миранда гледаше пода и се мръщеше озадачено.

— Не знам — каза той и поклати глава. — Шантава работа. — Озърна се към Карас. — Откъде го взе?

— Работя по случай с раздвоение на личността.

— Шегуваш се! Свещеник?

— Не мога да кажа.

— Да, разбирам.

— Е, Франк, ще го направиш ли?

Миранда замислено се загледа настрани, свали очилата с рогова рамка и ги прибра в нагръдното джобче на сакото си.

— Не, никога не съм чувал подобен език. Но… — Той се намръщи леко и отново погледна Карас. — Ще го пуснеш ли пак?

Карас превъртя касетата, пусна я отново и накрая попита:

— Някакви идеи?

— Е, трябва да кажа, че има ритъма на език.

В очите на йезуита внезапно припламна надежда, но той упорито я прогони.

— Но не мога да позная езика, отче — продължи деканът. — Древен ли е или съвременен?

— Не знам.

— Защо не вземеш да ми оставиш касетата, отче? Ще я прегледам по-внимателно заедно с момчетата. Може някой от тях да знае повече.

— Би ли направил копие, Франк? Иска ми се да задържа оригинала.

— Да, разбира се.

— А междувременно разполагам с още един запис. Имаш ли време?

— За теб винаги. Какъв запис?

— Франк, ако ти дам образци от речта на двама души, можеш ли чрез семантичен анализ да кажеш дали само един човек е способен да говори по двата начина?

— Мисля, че да. Да, разбира се. Съотношението в употребата на определени символи е един от най-добрите начини. Ако разполагаме със запис на повече от хиляда думи, можем да изчислим колко често се срещат едни или други части на речта.

— И би ли нарекъл подобно заключение убедително?

— Разбира се. Почти сто процента. Виждаш ли, тия тестове разкриват всяка разлика в основния речников запас. Не толкова в думите, колкото в тяхното изразяване; в стила. Наричаме го „индекс на разнообразието“. Крайно озадачаващо за лаиците, точно както на нас ни се иска. — Деканът се усмихна лукаво. После кимна към касетата в ръцете на Карас. — Значи на тази касета е гласът на другия човек?

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Гласове и думите на двете касети принадлежат на един и същ човек.

Деканът вдигна вежди.

— На един и същ човек?

— Както вече ти казах, става дума за раздвоение на личността. Би ли ги сравнил, Франк? Нали разбираш, гласовете може да изглеждат съвсем различни, но все пак бих искал да видя какво ще разкрие сравнителният анализ.

Деканът изглеждаше заинтригуван, дори доволен.

— Невероятно! — възкликна той. — Да. Да, ще направим анализа. Мисля още сега да го дам на Пол, той ми е най-добрият специалист. Блестящ ум. Имам чувството, че дори насън говори на някой индиански език.

— Още една услуга, Франк. Много голяма.

— Каква?

— Бих предпочел да го направиш лично.

— О?

— Да. И колкото се може по-скоро. Моля те.

Деканът долови напрежението в гласа и очите на Карас.

— Добре — кимна той. — Ще го направя.

Когато се прибра в стаята си, Карас намери бележка на пода зад вратата — бяха пристигнали документите на Ригън от клиниката „Беринджър“. Той изтича на рецепцията, подписа се за пратката, върна се в стаята, седна на бюрото и веднага се задълбочи в четене, но към края, когато стигна до заключението на психиатрите от клиниката, надеждите му угаснаха в безсилно разочарование:

„… признаци за маниакално чувство на вина, довело до хистерично-сомнамбулични…“ Нямаше смисъл да чете нататък. Карас опря лакти в бюрото и с въздишка отпусна лице в дланите си. Не се предавай. Все още има място за съмнение. Всичко зависи от тълкуването. Но по въпроса за белезите по кожата на Ригън, които според протоколите бяха се повтаряли многократно в клиниката, краткият анализ изтъкваше, че Ригън има свръхчувствителна кожа и може да е предизвикала появата на тайнствените знаци, като притиска с пръст гърдите си малко преди появата им чрез процес, наречен дерматография. Теорията се подкрепяше от факта, че когато момичето било обездвижено с ремъци, загадъчното явление спряло.

Карас вдигна глава и погледна към телефона. Франк. Имаше ли вече смисъл от сравнителен анализ на гласовете? Дали да не му каже да зареже задачата? Да, трябва, реши свещеникът. Той вдигна слушалката. Набра номера. Отсреща не отговориха. Той остави съобщение деканът да му се обади, после уморено стана и тръгна към банята да се наплиска със студена вода. Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, не нито един от симптомите не е останал без обяснение… Карас тревожно погледна отражението си в огледалото. Беше ли пропуснал нещо? Какво? Миризмата на кисело зеле. Обърна се, взе кърпа от закачалката и избърса лицето си. Не, това може да се обясни със самовнушение, напомни си той. А и имаше данни, че понякога хората с психични заболявания са способни да карат телата си да излъчват различни миризми.

Карас избърса ръце. Тропането. Отварянето на чекмеджето. Телекинеза? Наистина ли? Нима вярвате в тия неща? Изведнъж той осъзна, че не разсъждава трезво. Карас метна кърпата на закачалката. Уморен съм. Твърде уморен. И все пак нещо дълбоко в него отказваше да се предаде, да остави детето в лапите на нелепи теории и догадки от кървавата история на страдащия човешки разум.

Излезе от общежитието, бързо тръгна към сивата каменна сградата на университетската библиотека, влезе и разтвори указателя за периодични издания. След като намери каквото търсеше, той седна на една дълга дъбова маса с научно списание, в което имаше статия за явлението полтъргайст от видния немски психиатър Ханс Бендер. Няма съмнение, реши йезуитът когато стигна до края. След дълги години грижливо документиране, филмиране и наблюдение в психиатрични болници нямаше съмнение, че телекинезата съществува. Но! Никъде не се споменаваше за демонично обсебване; преобладаваше хипотезата, че явлението представлява „управлявана от мисълта енергия“, освобождавана подсъзнателно и най-често срещана — отбеляза Карас — сред юноши и девойки в моменти на „изключително високо вътрешно напрежение, ярост и безсилие“.

Карас леко разтърка с юмруци ъгълчетата на уморените си очи и отново изброи симптомите на Ригън, докосвайки всеки един от тях, също като хлапе, което върви край ограда и не пропуска да пипне нито един стълб. Питаше се какво е изтървал.

И уморено стигна до отговора. Нищо.

Тръгна към дома на госпожа Макнийл. Уили му отвори и го отведе до кабинета. Вратата беше затворена. Уили почука.

— Отец Карас — съобщи тя и отвътре долетя унил глас: „Да влезе.“

Карас влезе и затвори вратата. Крис се подпираше на барчето, с гръб към него.

— Здравейте, отче — поздрави тя, без да се обръща, с дрезгав, тих и отчаян глас.

Разтревожен, свещеникът се приближи до нея.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм, отче. Наистина.

Карас се намръщи и тревогата му нарасна. В гласа на Крис звучеше напрежение, а ръката, която закриваше лицето й, трепереше. Тя се обърна към него и отпусна ръка, разкривайки измъчено лице с трескави очи.

— Какво става? — попита Крис. — Нещо ново?

Карас я огледа внимателно, преди да отговори.

— Най-новото е, че прочетох клиничните протоколи и…

— Да? — вметна напрегнато Крис.

— И вярвам, че…

— Какво вярвате, отче Карас? Какво?

— Откровеното ми мнение е, че в момента за Ригън ще бъде най-добре да получи сериозна психиатрична помощ и подходящо лечение.

Крис мълчаливо погледна Карас, очите й леко се разшириха и тя бавно поклати глава.

— В никакъв случай!

— Къде е баща й? — попита Карас.

— В Европа.

— Казахте ли му какво се е случило?

— Не.

— Мисля, че би било добре, ако той дойде тук.

— Вижте, няма нищо по-добро от това той да стои далече от нас! — избухна внезапно Крис с висок и треперещ глас.

— Мисля, че трябва да го повикате.

— Защо?

— Това може да…

— Помолих ви да прогоните демон, по дяволите, не да ми домъквате още един! — извика истерично Крис. — Какво стана с екзорсизма?

— Слушайте…

— За какво ми е Хауърд, по дяволите?

— За това можем да поговорим по-късно, когато…

— Говорете сега, дявол да го вземе! Каква полза ще има от Хауърд точно сега?

— Има голяма вероятност заболяването на Ригън да произтича от чувство на вина за…

— Вина за какво? — изписка Крис с безумен поглед в очите.

— Може би…

— За развода? Всички онези психиатрични измислици?

— Вижте…

— Ригън се чувства виновна, защото уби Бърк Денингс! — изкрещя Крис и притисна юмруци към слепоочията си. — Тя го уби! Уби го и ще я затворят; ще я затворят! Боже мой, Боже мой…

Крис избухна в ридания и се свлече надолу. Карас я подхвана и я поведе към дивана.

— Успокойте се — тихо повтаряше той. — Всичко ще е наред.

— Не, те… ще я затворят — хлипаше Крис. — Ще я… ще я…!

— Хайде, успокойте се. Карас отпусна Крис на дивана, помогна й да си легне, после седна на ръба и хвана ръцете й. През главата му прелитаха трескави мисли. За Киндерман. За Денингс. За сълзите на Крис. Всичко му се струваше нереално.

— Успокойте се… всичко е наред… няма страшно… всичко ще бъде наред…

Скоро риданията престанаха и той й помогна да седне. Донесе й чаша вода и пакет хартиени кърпички, които откри на лавицата зад бара, после седна до нея.

— Ох, радвам се — изхълца Крис и си издуха носа.

— Радвате ли се?

— Да, радвам се, че си излях мъката.

— А, да… да, това е добре.

Тежкият товар отново притисна плещите на йезуита. Напразно се предупреждаваше: Млъкни! Не казвай нищо повече!

— Искате ли да ми кажете още нещо? — тихо попита той.

Крис кимна и отговори глухо:

— Да. Да, искам.

Тя избърса очи и заговори объркано и пресекливо: за Киндерман; за ивицата хартия, откъсната от книгата за вещиците; за убеждението си, че преди да умре, Денингс е бил в спалнята на Ригън; за невероятната сила на Ригън и за образа на Денингс, който смяташе, че е видяла в извъртяната на 180 градуса глава. След като свърши, Крис изтощено зачака реакцията на Карас. Той понечи да отговори откровено, но видя умолителния й поглед и тихо каза:

— Не можете да сте сигурна, че го е направила.

— Ами извъртяната глава на Бърк? Ами онова, което каза?

— Вие сте се ударили в стената — каза Карас. — Били сте в шок. Сторило ви се е.

Крис го погледна с изгаснали очи и тихо отвърна:

— Не. Бърк ми каза, че го е направила. Блъснала го през прозореца и го убила.

Зашеметен, свещеникът я изгледа с недоумение, но веднага се опомни.

— Дъщеря ви страда от душевно разстройство — възрази той — и думите й не значат нищо.

Крис поклати глава.

— Не знам — прошепна тя едва чуто. — Не знам дали постъпвам правилно. Мисля, че е тя и че може да убие още някого. Не знам… — Тя обърна към него хлътналите си, безнадеждни очи и попита с дрезгав шепот:

— Отче, какво да направя?

Карас въздъхна. Тежестта върху плещите му се превърна в бетонен блок и той изведнъж осъзна, че тя никога няма да го напусне.

— Вече сторихте каквото трябваше — каза той. — Споделихте с някого. Споделихте с мен. Сега оставете аз да реша кое ще е най-добро. Съгласна ли сте? Ще разчитате ли на мен?

Крис избърса очи с опакото на китката си и кимна.

— Да. Разбира се. Така ще е най-добре. — Тя опита да се усмихне и безсилно добави. — Благодаря ви, отче. Много благодаря.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Да.

— Тогава ще ми направите ли една услуга!

— Разбира се. Каква?

— Излезте и идете на кино.

За момент Крис го изгледа с недоумение, после се усмихна и поклати глава.

— Мразя да ходя на кино.

— Тогава идете на гости при някой приятел.

Крис го погледна сърдечно.

— И тук си имам приятел — каза тя.

— Вярно. Но сега си починете, моля ви. Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Карас отново размишляваше.

— Смятате ли, че Денингс е отнесъл горе онази книга? — попита той. — Или вече е била там?

— Смятам, че е била там.

Карас се загледа настрани и кимна.

— Разбирам — тихо каза той. После рязко стана. — Е, добре. Между другото, трябва ли ви колата?

— Не, задръжте я.

— Отлично. Пак ще ви се обадя.

Крис наведе глава и тихо отвърна:

— Добре.

Карас излезе и тръгна по улицата. През главата му прелитаха неспокойни, объркани мисли. Ригън да е убила Денингс? Какво безумие! Представи си я как го изхвърля през прозореца към онова дълго и стръмно каменно стълбище, и тялото се премята безпомощно докато най-сетне животът в него внезапно спира. Невъзможно! Не! И все пак Крис твърдо вярваше, че е така. Вярваше истерично. Ами да, точно това е, опита да се убеди свещеникът. Нищо повече от истерично въображение! И все пак…

Карас гонеше отговорите като листа сред есенен вихър.

Докато минаваше край стръмното стълбище до къщата, Карас чу звуци откъм реката и се загледа натам. Хармоника. Някой свиреше „Долината на Червената река“, любимата му песен от детството. Постоя и послуша, докато светофарът долу светна зелено и мелодията заглъхна сред звуците на автомобилното движение по улица M, сред изтерзания днешен свят, обгърнат в изгорели газове и отчаяно викащ за помощ. Карас зарея към стъпалата невиждащ поглед, пъхна ръце в джобовете си и пак се замисли за отчаянието на Крис Макнийл, за Ригън и за ритниците на Лукас по мъртвия Транкуиле. Трябваше да направи нещо. Какво? Нима се смяташе за по-умен от лекарите в „Беринджър“? Какъв си всъщност, доктор или свещеник? Карас кимна разсеяно и се замисли за случая на един французин на име Ашил, който също като Ригън се смятал за дявол, и също като при нея това се дължало на чувство за вина — само че заради изневяра. Великият психолог Жане успешно го излекувал чрез хипноза, като му внушил, че неговата съпруга е дошла и му прощава. Карас кимна. Да, внушението можеше да помогне на Ригън. Но не чрез хипноза. В „Беринджър“ вече бяха опитали. Изцелителното внушение щеше да е онова, за което майка й настояваше през цялото време — ритуалът на екзорсизъм. Ригън знаеше какво представлява той и какъв трябва да бъде ефектът. Реакцията й при допира на светената вода. Научила го е от онази глава в книгата, а там има и описания на успешен екзорсизъм. Може да стане! Наистина може! Но как да получи разрешение? Как да даде убедителни доказателства, без да споменава за Денингс? Карас не можеше да излъже епископа. С какви факти разполагаше, за да го убеди? В слепоочията му се надигна пулсираща болка. Знаеше, че трябва да поспи. Но не можеше. Не и сега. Какви факти? Записите в института? Какво можеше да открие Франк? Имаше ли изобщо нещо за откриване? Не. Но кой знае? Ригън не бе различила чешмяната вода от светена. Добре. Но ако приемем, не може да чете мислите ми, тогава защо не разбра разликата? Карас вдигна ръка към челото си. Главоболие. Объркване. Я стига, момко! Човек умира! Стегни се!

След като се прибра, Карас позвъни в института. Но Франк не беше там. Той замислено затвори телефона. Светена вода. И чешмяна вода. Нещо… Разгърна книгата с ритуалите на главата „Инструкции за екзорсизъм“: „… зли духове… измамни отговори… за да изглежда, че този човек изобщо не е обсебен.“ Това ли е, запита се Карас. Но веднага сложи юзди на мисълта. Какво си въобразяваш, по дяволите? Какви „зли духове“?

Той затръшна книгата, после препрочете медицинската документация, търсейки трескаво аргументи за разговора с епископа. Ето. Няма предишни прояви на хистерия. Това е нещо. Но слабичко. Има и още нещо, припомни си той; някакво несъответствие. Но какво беше? И изведнъж си го спомни. Дребно, но все пак е нещо. Набра номера и чу сънения глас на Крис:

— Вие ли сте, отче?

— Спяхте ли? Извинете.

— Не, нищо. Какво става?

— Крис, къде мога да намеря онзи… — Карас плъзна пръст по протоколите. Спря. — Доктор Клайн. Самюъл Клайн.

— Доктор Клайн? О, той е на другия бряг. В „Рослин“.

— В болницата?

— Да. Какво има?

— Моля ви, обадете му се и кажете, че ще дойде доктор Карас да види енцефалограмата на Ригън. Доктор Карас, така му кажете.

— Разбрах.

Карас смъкна расото и бързо се преоблече с пуловер и бежови панталони. Наметна отгоре черния шлифер, но като хвърли един поглед към огледалото, той се намръщи и си помисли: Свещеници и полицаи. Никога не можеха да скрият излъчването си. Карас смъкна шлифера, събу си обувките и обу единствените, които не бяха черни — чифт протрити бели обувки за тенис.

Качи се в колата на Крис и бързо подкара към „Рослин“. Докато чакаше на светофарите преди моста, той се озърна наляво и видя Карл да слиза от черен автомобил, спрял пред магазина за напитки.

Зад волана седеше Киндерман.

Светна зелено. Карас подкара напред и хвърли поглед към огледалото. Бяха ли го забелязали? Едва ли. Но защо бяха заедно? Имаше ли нещо общо с Ригън? С Ригън и…?

Забрави! Карай поред!

Спря пред болницата и се качи в кабинета на Клайн. Лекарят беше зает, но сестрата даде на Карас електроенцефалограмата. След малко той седеше в една тясна стаичка и преглеждаше дългата хартиена ивица.

Клайн дотича и хвърли бърз поглед към облеклото на Карас.

— Доктор Карас?

— Да.

— Сам Клайн. Приятно ми е.

Докато се ръкуваха, Клайн попита:

— Как е детето?

— Напредва.

— Радвам се да го чуя.

Карас отново се наведе над лентата. Клайн пристъпи до него и плъзна пръст по назъбените линии.

— Виждате ли? Вълните са много ритмични. Няма никакви отклонения.

— Да, виждам. Любопитно.

— Любопитно? Как така?

— Ами ако допуснем, че това е хистерия…

— В какъв смисъл?

— Навярно не е много известно — промърмори Карас, продължавайки да плъзга лентата между пръстите си, — но един белгиец на име Итека е установил, че при хистерия се наблюдават някои доста странни колебания в графиката. Съвсем дребни, но винаги едни и същи. Търся ги тук и не ги намирам.

Клайн сви рамене.

— И какво?

Карас отпусна лентата и го погледна.

— И все пак, когато сте правили енцефалограмата, тя е страдала от душевно разстройство, нали?

— Да, така бих казал. Да. Така беше.

— Тогава не е ли странно, че резултатите са перфектни? Дори и хора в нормално състояние могат да повлияят на мозъчните си вълни, поне в допустимите рамки, а тъй като Ригън е била неуравновесена, не би ли трябвало да има някакви клонения? Ако…

— Докторе, госпожа Симънс става нетърпелива — обади се сестрата откъм отворената врата.

— Добре, идвам — каза Клайн.

Сестрата изчезна. Клайн пристъпи към коридора, хвана вратата и се обърна.

— Да, ако допуснем, че това е хистерия — сухо подхвърли той. — Извинявайте. Трябва да бягам.

Клайн затвори вратата зад себе си. Карас чул бързите му стъпки, после тропна врата и се раздаде бодър глас:

— Е, как се чувстваме днес, госпожо…

Вратата се затвори и останалото заглъхна. Карас отново се приведе над хартиената лента и когато приключи, отиде да я върне на сестрата. Нещо. Можеше да го използва в разговора с епископа като доказателство, че Ригън не страда от хистерия и следователно може да е обсебена. От друга страна, енцефалограмата повдигаше нова загадка: защо няма отклонения? Абсолютно никакви!

Карас потегли обратно към дома на Крис, но на един знак „стоп“ на ъгъла на Проспект и Трийсет и пета улица сърцето му подскочи. В една спряла кола между знака и общежитието на йезуитите седеше Киндерман. Беше подпрял лакът на отворения прозорец и гледаше право напред.

Карас зави надясно, преди детективът да го забележи. Намери място за паркиране, заключи колата и излезе иззад ъгъла, сякаш отиваше към общежитието. Къщата ли наблюдава, запита се Карас. Пред очите му отново изплува призракът на Денингс. Възможно ли бе Киндерман да си мисли, че Ригън…

По-кротко, момче! По-кротко! Не прибързвай!

Той се приближи до колата и наведе глава към прозореца.

— Здравейте, лейтенант. На гости ли ми идвате, или просто се скатавате от работа?

Детективът се завъртя изненадано, после на лицето му цъфна усмивка.

— А, отец Карас! Ето ви и вас! Радвам се да ви видя!

Звучи фалшиво, помисли си Карас. Какво си е наумил? По-спокойно. Не показвай, че се страхуваш!

— Няма ли да си изпросите глоба? — Карас посочи знака. — Паркирането забранено в делнични от четири до шест.

— Няма страшно — изсумтя Киндерман. — Нали разговарям със свещеник. Всички улични ченгета в Джорджтаун са католици.

— Как я карате?

— Честно казано, отче Карас, криво-ляво. А вие?

— Не мога да се оплача. Разгадахте ли онзи случай?

— Кой случай?

— Нали се сещате, с режисьора.

— А, това ли… — Детективът махна с ръка. — Не питайте! Слушайте, какво ще правите довечера? Свободен ли сте? Имам билети за кино „Байограф“. Дават „Отело“.

— Зависи кой играе?

— Кой играе ли? Джон Уейн в ролята на Отело, Дорис Дей в ролята на Дездемона. Доволен ли сте сега, капризни ми отче? Та това е безплатно! Това е Шекспир! Има ли значение кой играе? Е, идвате ли?

— Боя се, че не. Имам много работа.

— Виждам — скръбно отвърна детективът и се вгледа в лицето на йезуита. — Май до късно не спите. Изглеждате отвратително.

— Аз винаги изглеждам отвратително.

— А сега още по-зле. Зарежете работата! Една вечер можете да си позволите! Ще ви хареса!

Карас реши да го провери.

— Сигурен ли сте, че това прожектират? — попита той. — Бях готов да се закълна, че днес в „Байограф“ дават филм с Крис Макнийл.

Детективът изчака един миг, после бързо отговори:

— Не, грешите. Дават „Отело“.

— Между другото, какво ви доведе насам?

— Вие! Дойдох специално да ви поканя на кино!

— Да, разбира се, много по-лесно е да дойдете, отколкото да завъртите един телефон.

Детектив повдигна вежди в крайно неубедителен опит да демонстрира наивност.

— Телефонът ви беше зает.

Йезуитът го гледаше сериозно и мълчаливо.

— Какво ви е? — попита Киндерман. — Какво има?

Карас мрачно пъхна ръка вътре в колата, вдигна клепача на Киндерман и огледа окото.

— Не знам — навъси се той. — Изглеждате ужасно. Може би се разболявате от митомания.

— За пръв път чувам такава болест. Сериозно ли е?

— Да, но не смъртоносно.

— Какво представлява? Умирам от любопитство.

— Вижте в енциклопедията — посъветва го Карас.

— Не се надувайте толкова. Давайте кесаревото кесарю от време на време. Аз съм служител на закона. Знаете ли, че мога да ви арестувам?

— За какво?

— Психиатрите не трябва да притесняват хората. А и на гоите ще им хареса. Вие им досаждате, отче. Сериозно, притеснявате ги. На кого му трябва свещеник с пуловер и гуменки?

Карас леко се усмихна и кимна.

— Аз трябва да тръгвам. Пазете се.

Той почука по рамката на стъклото за сбогом, обърна се и бавно тръгна към входа на общежитието.

— Отидете на психиатър! — подвикна дрезгаво детективът след него.

После добродушната усмивка изчезна и лицето му стана угрижено. Той погледна към къщата, включи двигателя и подкара напред. Докато минаваше покрай Карас, Киндерман натисна клаксона и размаха ръка.

Карас също му махна, а когато колата зави по Трийсет и шеста улица, той спря и избърса челото си с трепереща ръка. Възможно ли бе да го е направила? Възможно ли бе Ригън да е убила Денингс по такъв ужасен начин? Карас се завъртя, отправи трескав поглед към прозореца на Ригън и се запита: За Бога, какво има в тази къща? И колко време оставаше, преди Киндерман да поиска да разговаря с Ригън? Да види онази личност, наречена Денингс? Да чуе гласа му? Още колко време, преди Ригън да попадне в психиатрична болница? Или да умре?

Трябваше да получи разрешение за екзорсизъм.

Карас бързо пресече улицата и позвъни на вратата на Крис. Отвори му Уили.

— Госпожата си почива — каза тя.

Карас кимна.

— Добре. Много добре.

Мина край нея и се качи горе. Трябваха му железни доказателства.

В спалнята завари Карл. Безмълвен и непоклатим като гъста, мрачна гора, икономът седеше със скръстени ръце до прозореца и гледаше Ригън.

Карас пристъпи до леглото и погледна надолу. Очите — безжизнено бели като млечна мъгла; несвързано мърморене като някакво неземно заклинание. Карас бавно се наведе и започна да разкопчава единия ремък.

— Не, отче! Не!

Карл се хвърли към леглото и дръпна ръката на йезуита.

— Много зле, отче! Тя е силна! Много силна!

Карас видя в очите му истински страх. И сега осъзна, че чудовищната сила на Ригън е факт. Тя би могла да го направи, да прекърши врата на Денингс. Хайде, Карас! Побързай! Намери доказателство! Мисли!

И тогава откъм леглото долетя глас:

— Ich möchte Sie etwas fragen, Herr Engstrom!^[1]

С тръпка на нова надежда Карас рязко погледна надолу и видя демоничното лице на Ригън да се хили към Карл.

— Tanzt Ihre Tochter gern? — ухили се съществото и избухна в подигравателен смях.

Беше попитало на немски дали дъщерята на Карл обича да танцува! Карас се обърна с разтуптяно сърце и видя, че бузите на иконома са пламнали. Стискайки побелели юмруци, той гледаше яростно Ригън, а смехът не спираше.

— Карл, по-добре излезте — посъветва го Карас.

Швейцарецът поклати глава.

— Не, оставам.

— Ще излезете — твърдо каза йезуитът, гледайки Карл право в очите.

След кратка съпротива икономът стана и бързо напусна стаята. Когато вратата се затвори, смехът рязко спря. Настана плътна, безжизнена тишина.

Карас се обърна към леглото. Демонът доволно го гледаше.

— Значи се върна — изграчи той. — Изненадан съм. Мислех, че след голямата излагация със светената вода няма да дойдеш пак. Но бях забравил, че свещениците нямат срам.

Карас дълбоко пое дъх и се застави да се съсредоточи, да разсъждава трезво. Знаеше, че езиковата проверка за обсебване изисква интелигентен разговор като доказателство, че не става дума за подсъзнателно запомнени фрази. Лесно! Успокой се! Помниш ли онова момиче? Една малка прислужница от Париж. Твърди се, че била обсебена и в пристъпите говорела на непознат език, който в крайна сметка се оказал сирийски. Карас се застави да мисли какво вълнение предизвикало това, докато се оказало, че по някое време момичето работело в пансион, където един от наемателите бил студент по теология. В навечерието на изпитите той крачел из стаята си и нагоре-надолу по стълбището, рецитирайки на глас сирийски текстове. Момичето било чуло всичко.

Внимавай да не се опариш.

— Sprechen Sie Deutsch?^[2] — тихо попита Карас.

— Пак ли игрички?

— Sprechen Sie Deutsch? — повтори йезуитът и в сърцето му трепна плаха надежда.

— Natürlich — ухили се демонът. — Mirabile dictu^[3], нали?

Сърцето на йезуита подскочи. Не само немски, но и латински! И то съвсем смислено!

— Quod nomen mihi est? — бързо попита той.

Какво е моето име?

— Карас.

Свещеникът продължи развълнувано:

— Ubi sum?

Къде съм?

— In cubiculo.

В стая.

— Et Ubi est cubiculum?

И къде е стаята?

— In domo.

В къщата.

— Ubi est Burke Dennings?

Къде е Бърк Денингс?

— Mortuus.

Мъртъв е.

— Quomodo mortuus est?

Как умря?

— Inventus est capite reverso.

Намериха го с обърната назад глава.

— Quis occidit eum?

Кой го уби?

— Ригън.

— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!

Как го уби? Кажи ми точно!

— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.

За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.

Демонът се изкиска.

— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.

Той отметна глава и избухна в див смях.

Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.

Той изчака смехът да спре и попита:

— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?

Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?

Очите на демона пламнаха.

— La plume de ma tante.^[4]

— Responde Latine.^[5]

— Bon jour! Bonne nuit!^[6]

— Quam…

Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.

Карас нетърпеливо настоя:

— Искам пак да говоря с демона!

Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.

— Quis es tu?^[7] — кресна повелително той.

Тишина. Дишане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.

— Дай да говоря с Бърк Денингс!

Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…

Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?

Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.

— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.

— Не, благодаря. Не съм.

Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.

— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?

— Да, имаме.

Карас написа нещо в бележника.

— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.

— Добре.

— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.

Шарън кимна.

— Добре, имам грижата.

Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.

— Вие ли й преподавате?

— Да, аз.

— Учили ли сте я на латински?

— Латински? Не, не знам латински. Защо?

— Немски?

— Само френски.

— На какво ниво? La plume de ma tante?

— Горе-долу.

— Но не сте й преподавали немски или латински?

— Не.

— А икономите… говорят ли си понякога на немски?

— Разбира се.

— Пред Ригън?

Шарън сви рамене.

— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.

— Учили ли сте някога латински?

Шарън се изкиска.

— Аз? Латински? Никога.

— Но можете да го разпознаете?

— Вероятно.

Тя изми паничката от супата и я остави на сушката.

— Тя говорила ли е на латински пред вас?

— Ригън?

— Да. Откакто е болна.

— Не, никога.

— А на някакъв друг език?

Шарън спря водата и се замисли.

— Може би си въобразявам, но…

— Какво?

— Ами, струва ми се… — Тя се намръщи. — Бих се заклела, че я чух да говори на руски.

Гърлото на Карас пресъхна.

— Вие говорите ли руски? — попита той.

— Съвсем малко. Учих го две години в колежа, това е.

Карас безсилно се облегна назад. Значи Ригън наистина е измъкнала латинския от главата ми. Той отпусна чело върху дланта си, обзет от съмнения. Телепатията се среща по-често при крайно напрегнати състояния. Тя говори винаги на език, познат на някого в стаята, „… много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат…“ „Bon jour…“ „La plume de ma tante…“ „Bonne nuit…“

И с тия мисли Карас печално видя как кръвта отново се превръща във вино.

Какво да правя? Иди да поспиш. После ела и опитай отново… и отново… Той стана и уморено погледна Шарън. Тя се подпираше на мивката със скръстени ръце и го гледаше замислено и любопитно.

— Прибирам се в общежитието — каза Карас. — Обадете ми се веднага щом Ригън се събуди.

— Добре, ще се обадя.

— Нали няма да забравите за компазина?

Тя кимна.

— Няма. Веднага ще се погрижа.

Карас бръкна в джобовете си и наведе глава, опитвайки да си припомни дали не е забравил да каже още нещо на Шарън. Вечно нещо остава пропуснато — дори когато е свършено всичко.

— Отче, какво става? — чу той тревожния глас на секретарката. — Какво е това? Какво става с Ригс?

Карас вдигна към нея изтощени, възпалени очи.

— Не знам — каза безизразно той. — Наистина не знам.

После се обърна и излезе от кухнята.

Докато минаваше през вестибюла, чу бързи стъпки зад себе си.

— Отче Карас!

Озърна се и видя Карл с неговия пуловер в ръцете.

— Извинявайте — каза икономът и му подаде пуловера. — Исках да го направя по-рано. Но забравих.

Петната бяха изчистени и пуловерът миришеше приятно.

— Много сте любезен, Карл — каза свещеникът. — Благодаря от сърце.

— Аз ви благодаря, отче — отвърна Карл с треперещ глас и навлажнени очи. — Благодаря, че помагате на госпожица Ригън.

После той смутено извърна глава и побърза да се отдалечи.

Карас го гледаше и изведнъж си спомни как го видя в колата на Киндерман. Защо? Още една загадка, още един повод за недоумение… Карас уморено се завъртя и отвори вратата. Навън беше тъмно. С чувство на отчаяние той прекрачи от мрака в мрак.

Пресече улицата и се забърза към общежитието. Беше грохнал за сън, но реши да намине при Дайър. Почука на вратата и отвътре долетя отговор:

— Влез и приеми правата вяра!

Дайър тракаше на електрическата си пишеща машина. Карас се отпусна на ръба на кушетката, а младият свещеник продължи да пише.

— Здрасти, Джо.

— Да, слушам те. Какво има?

— Случайно да знаеш кой е извършвал напоследък официален екзорсизъм?

— Да, Джо Луис срещу Макс Шмелинг, 22 юни 1938 г.

— Джо, не се занасяй.

— Не, ти не се занасяй. Екзорсизъм? Майтапиш ли се?

Карас не отговори. Загледа се как Дайър продължава да пише, после стана и тръгна към вратата.

— Да, Джо — каза той. — Майтапех се.

— Така си и мислех.

— Пак ще се видим.

— Измисли някоя по-забавна шега.

Карас тръгна по коридора и когато влезе в стаята си, зърна на пода до вратата розово листче. Вдигна го. Беше от Франк. Домашен телефон. „Моля, обади се…“

Карас набра номера и зачака. Погледна свободната си ръка. Тя трепереше от отчаяна надежда.

— Ало? — раздаде се тънък момчешки глас.

— Може ли да говоря с баща ти?

— Да. Един момент. — Слушалката изтрака. После пак се обади момчето. — Кой е?

— Отец Карас.

— Отец Кариц?

— Карас. Отец Карас.

Слушалката пак изтрака.

Карас вдигна треперещата ръка и леко докосна челото си. Тихо пращене по линията.

— Отец Карас?

— Да. Здравей, Франк. Опитвах да се свържа с теб.

— О, извинявай. Работех у дома с твоите записи.

— Свърши ли вече?

— Да, свърших. Между другото, невероятна щуротия.

— Да, знам — отвърна Карас, опитвайки да прикрие напрежението в гласа си. — Какво ще ми кажеш, Франк? Какво откри досега?

— Ами, първо съотношението на символите…

— Да, Франк?

— Не разполагах с достатъчно материал, за да съм абсолютно точен, нали разбираш, но бих казал, че изводите са доста точни… или поне доколкото е възможно в нашата област. Така или иначе бих казал, че гласовете на двата записа вероятно принадлежат на различни хора.

— Вероятно?

— Не бих се заклел в съда; всъщност разликата е минимална.

— Минимална… — глухо повтори Карас. Край на играта…

— Ами бръщолевенето? — попита той. — Някакъв език ли е?

Франк се засмя.

— Какво смешно има? — мрачно попита йезуитът.

— Да не ми разиграваш някакъв психологически тест, отче?

— Не те разбирам, Франк.

— Или нещо си объркал със записите, или има някаква грешка. Това е…

— Франк, език ли е или не? — прекъсна го Карас.

— О, език е и още как!

Карас настръхна.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Какъв е езикът?

— Английски.

Карас помълча за момент, после заговори с изтънял от напрежение глас:

— Франк, или връзката е много лоша, или си решил да се гавриш с мен.

— Имаш ли касетофон?

Касетофонът лежеше на бюрото.

— Да, имам.

— Има ли бутон за обратно прослушване?

— Защо?

— Има ли?

— Чакай. — Карас раздразнено остави слушалката и огледа касетофона. — Да, има. Франк, какво означава това?

— Зареди касетата и я пусни на обратно.

— Какво?

— Имаш си домашни духове. — Франк се засмя добродушно. — Виж какво, изслушай я и утре ще си поговорим. Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Франк.

— Приятно забавление.

Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най-напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.

Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:

— … мерин мерин карас остави ни остави…

Английски! Безсмислен! Но все пак английски!

Но Боже мой, как може да го направи?

Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.

Накрая се облегна назад и прочете полученото:

… опасност. Не още [неразбираемо] ще умре. Малко време. Сега, [неразбираемо]. Нека тя да умре. Не, не, сладко! Сладко е в това тяло! Чувствам! Тук има [неразбираемо]. По-добре [неразбираемо] от пустотата. Страхувам се от свещеника. Дай ни време. Страхувай се от свещеника! Той е [неразбираемо]. Не, не този, а [неразбираемо] онзи, който [неразбираемо]. Той е болен. Ах, кръвта, почувствай кръвта как [пее?].

На записа Карас пита:

— Кой си ти?

И получава отговор:

Никой съм, никой съм.

Отново Карас:

— Това ли ти е името?

Отговор:

Нямам име. Никой съм. Мнозина. Остави ни на мира. Остави ни на топло в тялото. Недей [неразбираемо] от тялото в пустотата, в [неразбираемо]. Остави ни. Остави ни. Остави ни на мира. Карас. Мерин. Мерин.

Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?

Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми. Анаграми!

Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:

ТРЕТИ ДЕН

— Какво е човекът? Жемоти ваме вуен.

— Това анаграма ли е? Да.

— Колко думи съдържа? Четири.

— Каква е първата дума? Виж.

— Каква е втората дума? Еееее.

— Виж? Да го изтълкувам ли сам? Опитай.

 

Изследваният откри следното решение: Не умеем в живота. Той самият е изненадан от това интелектуално постижение, което сякаш подсказва съществуването на друг интелект, напълно независим от него. Затова продължава да пита:

 

— Кой си ти? Клелия.

— Жена ли си? Да.

— Живяла ли си на земята? Не.

— Ще оживееш ли? Да.

— Кога? След шест години.

— Защо ми говориш? Му Клелия зас аще.

Субектът изтълкува отговора като анаграма: Аз, Клелия, усещам.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

— Аз ли отговарям на въпросите? Да.

— Клелия тук ли е? Не.

— Тогава кой е тук? Никой.

— Клелия съществува ли? Не.

— Тогава с кого говорих вчера? С никого.

Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали. Никой съм. Мнозина. Запита се откъде идва тая зловеща реч на Ригън. Откъдето бе дошла Клелия? Зараждащи се личности?

Мерин… Мерин… Ах, кръвта… Той е болен…

Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа: Нека драконът не ми бъде водач… Той затвори очи, издиша дима, закашля се и притисна юмрук към гърдите си. Гърлото му беше като остъргано. Смачка цигарата в пепелника. Изтощен, Карас се изправи бавно и тромаво, изгаси лампата, смъкна обувките и се просна по очи на тясната кушетки. И главата му трескаво прелитаха откъслечни мисли. Ригън, Киндерман. Денингс. Какво да направи? Трябваше да помогне. На всяка цена. Но как? Да каже на епископа малкото, с което разполагаше? Не вярваше да успее. Не би могъл да го убеди.

Помисли да се съблече, да се завие.

Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.

… Остави ни!

Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“

И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.

Свещеникът се усмихна.

— О, здрасти.

Карас извъртя крака и седна на ръба.

— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?

— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.

Карас леко се навъси и приведе глава настрани.

— Лукас ли каза?

— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?

— Давай. И аз съм пушач.

— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?

— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?

— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.

Карас изведнъж се развесели.

— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?

— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.

Лицето на Карас посърна.

— Е, добре — каза унило той.

Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:

— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.

— Нервен ли си, Ед?

— Малко.

— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?

Лукас огледа загрижено Карас.

— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:

— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?

Посягаше към патериците.

— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!

— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.

Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.

— О, така ли?

— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?

— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.

— По рождение ли е?

— Не, стана при падане.

Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?

— Лошо — промърмори съчувствено той.

— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…

— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.

Лукас леко поклати глава и погледна настрани.

— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.

— Искаш ли питие? — попита Карас.

Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.

— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.

— Добре, какъв е проблемът? — попита Карас.

Лукас вдигна очи към него и каза:

— Ти.

Карас примига.

— Аз?

— Да, Деймиън, ти. Том ужасно се тревожи за теб.

Карас се втренчи в Лукас и изведнъж осъзна, че лицето и гласът му излъчват дълбоко съчувствие.

— Ед, какво правиш в Ню Йорк? — попита той.

— Консултант съм — каза свещеникът.

— Консултант.

— Да, Деймиън. Психиатър съм.

Карас се вцепени.

— Психиатър — глухо повтори той.

Лукас се загледа настрани.

— Откъде да започна? — въздъхна неуверено той. — Не съм сигурен. Толкова е сложно. Много сложно. Добре де, да видим какво можем да направим. — Той се наведе и изгаси цигарата в пепелника. — Но пък ти си професионалист и понякога наистина е най-добре картите да се свалят на масата. — Свещеникът отново се разкашля. — По дяволите! Съжалявам! Наистина! — Кашлицата отмина и Лукас мрачно огледа Карас. — Виж, всичко е заради онази безумна история между теб и Макнийл.

— Макнийл? — изненада се Карас. — Слушай, откъде може да знаеш това? Няма начин Том да позволи да се разчуе. Няма начин. Това би навредило на семейството.

— Има източници.

— Какви източници? Какви?

— Има ли значение? — каза свещеникът. — Ни най-малко. Важни са само твоето здраве и емоционалната ти стабилност, а те вече очевидно са под заплаха и тази история с Макнийл само ще те натовари още повече, затова епископът ти нарежда да спреш. Спри, Карас, както за свое добро, така и за доброто на ордена. — Рошавите вежди на свещеника плъзнаха една към друга, почти се събраха и той наведе глава, така че лицето и погледът му станаха заплашителни. — Спри, преди да стигнеш до катастрофа, преди нещата да станат по-лоши, много по-лоши! Не искаме повече осквернявания, нали, Деймиън?

Карас погледна госта си с изненада, после с възмущение.

— Оскверняванията? Ед, за какво говориш? Какво общо има душевното ми здраве с тях?

Лукас се облегна назад.

— Я стига! — прихна цинично той. — Влизаш при йезуитите и оставяш клетата си майка да умре сама в ужасна бедност. Към кого да се насочи подсъзнателната омраза, освен към католическата църква? — Свещеникът пак се приведе напред и изсъска: — Не бъди тъп! Стой по-далече от Макнийл!

Карас стана, вгледа се в свещеника с присвити очи и попита:

— Кой си ти, по дяволите? Кой си?

Тихият звън на телефона върху бюрото накара отец Лукас да се озърне стреснато.

— Пази се от Шарън — строго предупреди той, после телефонът изведнъж зазвъня тъй силно, че Карас се събуди и осъзна, че е сънувал.

Замаяно се надигна от кушетката, добра се до ключа на лампата, щракна го, после отиде до бюрото и вдигна слушалката. Беше Шарън. Кое време е, попита той. Малко след три. Може ли да дойде веднага? О, Боже, изстена мислено Карас.

— Да — каза той.

И отново се почувства в капан.

Залитайки отиде до банята, наплиска се със студена вода и докато се бършеше, си спомни съня за отец Лукас. Какво означаваше това? Може би нищо. Щеше да го обмисли по-късно.

Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение: Пази се от Шарън! Карас върна угарката в пепелника, напусна стаята, изтича по коридора и излезе на Проспект Стрийт, където въздухът беше застоял и влажен. Той отмина стълбището, пресече улицата по диагонал и видя Шарън да го чака на отворената врата. Изглеждаше уплашена и объркана, в едната ръка държеше фенерче, а с другата придържаше одеяло, наметнато на раменете й.

— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.

— Какво?

Шарън тихо затвори вратата.

— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.

Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.

Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:

— Да, отче. Да. Парното е включено.

Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.

Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.

— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.

Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по-отблизо.

— Започва се! — прошепна Шарън.

Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:

помощ

Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:

— Това е нейният почерк, отче.

 

 

В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.

— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.

— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.

Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.

— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.

Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:

— Да, ваше преосвещенство.

— Как сте със здравето?

— Много добре.

— Участвали ли сте някога в нещо подобно?

— Никога.

— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.

След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.

— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.

— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.

— Тук е Ланкъстър Мерин.

— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.

— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.

— Преподава ли?

— Не, работи по нова книга.

— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?

— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?

— Да, вероятно си прав.

— Освен това той има опит, Майк.

— Не знаех.

— Поне така казват.

— Кога е било?

— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.

— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.

— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.

— Благодаря за напомнянето.

— Е, какво мислиш?

— Оставям решението на теб и архиепископа.

 

 

Рано същата вечер един млад послушник бързаше из парка на семинарията Удсток в щата Мериленд. Търсеше един слаб и висок йезуит с побеляла коса и го намери да крачи умислен по горската пътека. Подаде му телеграма. Старецът му благодари със старомодна тържественост и продължи съзерцанието си на природата, която обичаше. Понякога спираше разходката, за да чуе песента на червеношийка, да погледа пъстра пеперуда, кацнала на някое клонче. Не отвори телеграмата, защото знаеше какво пише в нея. Бе го прочел в прашните храмове на Ниневия. Беше готов.

Старецът продължи да се сбогува.