Уилям Питър Блати
Заклинателят (11) (Разширено и ревизирано издание)

6

В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.

— … Все по-редки моменти на просветление, а сега, боя се, пълно изключване на съзнанието по време на пристъпите. Това е нов симптом и вероятно изключва възможността за хистерия. Същевременно нови симптоми в областта на онова, което наричаме парапсихологични явления…

Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.

Той вкара тръбичката през носа.

— Първо…

Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.

— Тук пишете „без религиозни убеждения“, госпожо Макнийл. Така ли е? Съвсем никакво религиозно образование?

— Е, може би съм споменавала Бог. Нали разбирате, в най-общ смисъл. Защо?

— Първо, голяма част от съдържанието на бълнуванията й — когато не говори безсмислици — има религиозна насоченост. Според вас откъде се е взело това?

— Дайте ми някакъв пример.

— Добре, ето ви: „Иисус и Мария правят 69“.

Клайн бе вкарал тръбата в стомаха на Ригън.

— Първо трябва да проверите дали не е влязла течност в дробовете — обясни той и стисна тръбата, за да спре потока течна храна. — Ако случайно…

— … симптоми на заболяване, каквото днес рядко се среща, освен при най-примитивните общества. Наричаме го „сомнамбулично вселяване“. Честно казано, знаем малко за него, с изключение на това, че започва с конфликт или чувство на вина, което води до заблуда на пациента, че тялото му е завладяно от чужд разум — от дух, ако предпочитате. В по-стари времена, когато вярата в дявола е била силна, обикновено смятали това за обладаване от демон. При по-съвременни случаи обаче говорят за дух на покойник, най-често човек, когото пациентът е виждал и може подсъзнателно да имитира гласа, израженията и понякога дори чертите на лицето му.

След като мрачният доктор Клайн си тръгна, Крис позвъни на агента си в Бевърли Хилс и с безжизнен глас му съобщи, че няма да режисира „Надежда“. После се обади на госпожа Перин. Но тя беше излязла. Крис затвори телефона, смазана от ужас и скръб. Питаше се отчаяно кой би могъл да й помогне. Имаше ли изобщо някой? Нещо? Какво?

— Случаите с духове на покойници са по-леки; в повечето от тях няма изблици на ярост или свръхактивност и двигателна възбуда. Но при другата основна разновидност на сомнамбулично вселяване новата личност винаги е злонамерена и враждебна към първата. Основната и цел е да я измъчва, а понякога и дори да я унищожи.

Бяха им доставили ограничителни колани и изтощената, замаяна Крис стоеше и гледаше как Карл ги прикрепва първо за леглото, после за ръцете на Ригън. Докато Крис наместваше възглавницата на Ригън, швейцарецът се изправи и погледна със съжаление изпитото лице на момичето.

— Ще оздравее ли? — попита той.

Крис не отговори. Беше напипала нещо под възглавницата и сега го разглеждаше озадачено. После стрелна очи към Карл и строго попита:

— Карл, кой е сложил това разпятие тук?

— Този синдром е само проява на конфликт или някаква вина, затова се опитваме да стигнем до него, да го разберем. При подобни случаи най-добрата процедура е хипнотерапията, но изглежда, че не успяваме да я хипнотизираме. Затова опитахме с наркосинтезис, но отново попаднахме в задънена улица.

— И сега какво?

— Времето ще покаже. Просто трябва да продължим усилията и да се надяваме на промяна. Междувременно трябва да бъде хоспитализирана.

Крис завари Шарън в кухнята докато слагаше на масата, пишещата си машина, която бе донесла от детската стая в мазето. До мивката Уили режеше моркови за яхния.

— Шар, ти ли си сложила разпятие под възглавницата й? — попита Крис с треперещ от напрежение глас.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Шарън.

— Не си ли ти?

— Крис, дори не знам за какво говориш! Вижте, казах ти и преди, казах ти в самолета: споменавала съм на Ригън само разни неща от сорта „Бог е създал света“, или може би…

— Добре, Шарън. Вярвам ти, но…

— И аз не съм го сложила — побърза да се застрахова Уили.

— Все някой го е сложил, по дяволите! — избухна внезапно Крис и се завъртя към Карл, който бе влязъл в кухнята и отваряше хладилника. — Карл!

— Да, госпожо — отговори спокойно Карл, без да се обръща. Завиваше кубчета лед в хавлиена кърпа.

— Питам те пак — изрече Крис с пресекващ и изтънял глас, — ти ли сложи скапаното разпятие под възглавницата на Ригън?

— Не, госпожо. Не съм аз — отвърна Карл, пускайки още едно кубче лед в кърпата.

— Тоя шибан кръст не е отишъл там от само себе си, по дяволите! — изкрещя Крис и се завъртя към Уили и Шарън. — Кой от вас лъже? Казвайте!

Карл прекрати работата си и се обърна да погледне внимателно Крис. Внезапното й избухване бе смаяло всички. Изведнъж тя се свлече на стола и зарида, закривайки лицето си с треперещи ръце.

— Съжалявам, не знам какво правя — изхлипа тя. — Господи, вече нищо не знам!

Уили и Карл я гледаха мълчаливо. Шарън пристъпи зад Крис и започна да масажира раменете и шията й с грижовни ръце.

— Хайде, стига. Успокой се.

Крис избърса с ръкав лицето си.

— Да, разбирам, че който го е направил… — Тя извади кърпичка и си издуха носа, после продължи. — Който го е направил, е искал да помогне.

— Повтарям и го запомнете добре: няма да я дам в лудница!

— Госпожо, това е само…

— Не ме интересува как ще го наречете! В никакъв случай! Няма да я изпусна от поглед!

— Съжалявам. Всички съжаляваме.

— Да, разбира се! Боже мой, стотици лекари, а можете само да ми дрънкате разни идиотщини…!

Крис разкъса целофановата обвивка на син пакет френски цигари „Голоаз“, смукна дълбоко няколко пъти, после бързо смачка угарката в пепелника и се качи да нагледа Ригън. Когато отвори вратата, в полумрака на стаята зърна мъжки силует до леглото. Човекът седеше на стол и протягаше ръка над челото на Ригън. Крис пристъпи по-близо. Беше Карл. Той не вдигна глава, не каза нищо, само продължаваше да се взира в лицето на момичето. Държеше нещо в протегнатата ръка. Какво? После Крис разбра, че това е импровизиран студен компрес.

Трогната и изненадана, Крис се отблагодари на едрия швейцарец с един топъл поглед, какъвто отдавна не му бе дарявала; той обаче сякаш не я забеляза и тя тихичко излезе от стаята. Слезе в кухнята, седна в нишата за закуска, наля си кафе и се загледа умислено в далечината, после изведнъж стана и се отправи към кабинета.

— Вселяването има известна връзка с хистерията, доколкото корените на този синдром почти винаги се крепят в самовнушението. Дъщеря ви може да е чувала за хора, обладани от духове, да е повярвала в това, евентуално да знае за някои от симптомите, така че сега нейното подсъзнание да поражда синдрома. Схващате ли? Ако успеем твърдо да установим това и ако все още не сте съгласна с хоспитализация, може би ще опитате нещо, което бих препоръчал. Има само нищожен шанс за успех, но все пак е шанс.

— Говорете, за Бога! Какво е?

— Чували ли сте за екзорсизъм, госпожо Макнийл?

Крис не познаваше книгите в кабинета — те вървяха заедно с обзавеждането — и сега напрегнато оглеждаше заглавията.

— Това е специфичен, почти забравен ритуал, при който равини или свещеници се опитват да прогонят зъл дух. Само католиците още не са го отхвърлили, но според мен се притесняват да споменават за него. За човек, който искрено вярва, че е обладан от дух, този ритуал е много впечатляващ и нерядко постига резултат, макар и не така, както си въобразява пациентът, а чрез силата на внушението. Вярата на пациента в обладаването е причинила синдрома и точно по същия начин вярата в екзорсизма може да го премахне. Виждам, че се намръщихте. Да, разбира се, знам, че звучи като фантазия. Но нека ви разкажа нещо подобно, за което знаем със сигурност, че е факт. Свързано е с австралийските аборигени. Те вярват, че ако някой магьосник мислено им изпрати „лъч на смъртта“ отдалече, със сигурност ще умрат. И наистина умират! Просто лягат и бавно умират. Единственото нещо, което ги спасява понякога, е отново внушението — противодействащ „лъч“, изпратен от друг магьосник.

— И ме съветвате да заведа дъщеря си при магьосник?

— Като последна, отчаяна мярка — да. Принуден съм да го кажа. Отведете я при католически свещеник. Разбирам, давам ви доста странен съвет, може би дори малко опасен, освен ако категорично установим дали дъщеря ви е знаела нещо за обладаването и по-специално за екзорсизма преди появата на симптомите. Смятате ли, че може да го е прочела някъде?

— Не.

— Да го е видяла на кино? Да е чула по радиото? Или по телевизията?

— Не.

— Да е чела Евангелието? Новия завет?

— Не. Защо питате?

— Там на няколко места се споменава за хора, обладани от духове и изцелени от Христос. Описанието на симптомите напълно съвпада с днешния синдром, така че…

— Вижте, няма смисъл. Разбрахте ли? Просто забравете. Само това ми липсваше — баща й да чуе, че съм повикала…!

Крис плъзгаше пръст от книга на книга, но не откриваше нищо, докато… Момент! Погледът й бързо се стрелна назад към едно заглавие на долния рафт. Книгата за вещиците, която й бе изпратила Мери Джо Перин. Крис я измъкна, разгърна на съдържанието и плъзна показалец по страницата докато изведнъж спря и си помисли: Ето! Това е! Обзе я тревожно предчувствие. Дали лекарите от клиниката не бяха прави? Това ли беше? Дали Ригън бе придобила болестта и симптомите чрез самовнушение от страниците на тази книга?

Главата се наричаше „Вселяване на духове“.

Крис слезе в кухнята, където Шарън бе разгърнала бележника си и тракаше писмо на пишещата машина. Крис размаха книгата.

— Шар, чела ли си това?

— Кое? — попита Шарън, без да спира да пише.

— Тая книга за вещиците.

Шарън отпусна ръце, завъртя се към Крис и погледна книгата.

— Не, не съм.

И тя отново започна да пише.

— Не си ли я виждала? Не си ли я прибирала в кабинета?

— Не.

— Къде е Уили?

— На пазар.

Крис кимна, постоя замислено и пак се качи в спалнята на Ригън, където Карл продължаваше да бди над леглото на дъщеря й.

— Карл!

— Да, госпожо.

Крис му показа книгата.

— Случайно да си намерил тази книга и да си я прибрал при другите в кабинета?

Икономът извърна безстрастното си лице към Крис и огледа книгата.

— Не, госпожо. Не съм.

И пак се обърна към Ригън.

Добре, може да е Уили.

Крис се върна в кухнята, седна на масата и като разгърна книгата, започна да търси нещо съществено, което според лекарите от клиниката би могло да породи симптомите на Ригън.

И го откри.

Като пряко следствие от преобладаващата вяра в демони се появява явлението, наречено „вселяване на духове“ — състояние, при което мнозина вярват, че техните телесни и мисловни функции са заграбени и контролирани от демон (най-честото убеждение през разглеждания период), или от духа на покойник. Това явление се среща в историята на всички времена и по целия свят, описанията му напълно съвпадат, и все пак не е намерило и до днес разумно обяснение. След фундаменталното изследване на Траугот Йостеррайх, публикувано за пръв път през 1921 г., към темата не е добавено почти нищо въпреки напредъка на психиатрията.

Крис се намръщи. „Не е намерило и до днес разумно обяснение.“ Бе останала с друго впечатление след разговора си с лекаря в клиниката.

Знае се следното: различни хора в различни времена са претърпявали тъй коренни промени, че околните са ги смятали за напълно различни личности. Понякога се променят не само гласът, маниерите, израженията и типичните движения на тялото, но и самия човек започва да се смята за напълно различен от предишната личност, придобивайки ново име — било то на човек или на демон — и нова, различна биография. На Малайския архипелаг, където вселяването се среща често и днес, духът на покойника често кара обладания да имитира жестовете, гласа и поведението му тъй поразително, че близките на мъртвеца избухват в ридания. Но освен така нареченото „псевдовселяване“ — случаите, които в крайна сметка се свеждат до измама, параноя, или истерия, — винаги е съществувал проблемът как да се обясни това явление. Най-старото му тълкуване е свързано със света на духовете и то навярно се потвърждава от факта, че понякога способностите на „нахлулата“ личност са съвсем различни от тези на първата. Например при демонично обсебване „демонът“ може да говори на чужди езици, непознати за първата личност.

Ето! Бръщолевенето на Ригън! Опит да си измисли език?

Крис трескаво продължи да чете:

… или прояви на различни парапсихологични явления като например телекинеза — придвижване на предмети без използването на физическа сила…

Тропането? Подскоците над леглото?

… При обладаване от духа на покойник има явления като описания от Йостеррайх епизод с един монах, който по време на пристъпите ставал способен и талантлив танцьор, макар че преди това никога не е танцувал. Понякога тези явления са толкова впечатляващи, че психиатърът Юнг след личното проучване на подобен случай можел да предложи само частично обяснение за онова, което бил сигурен, че „не може да бъде измама“.

Крис се намръщи. Това започваше да я плаши.

… а най-великият американски психолог Уилям Джеймс се вижда принуден да приеме „правдоподобността на духовното обяснение на това явление“, след като щателно е проучил така нареченото „Чудо от Уотсека“ — десетгодишно момиче от град Уотсека, Илинойс, което се превърнало в точно копие на друго момиче на име Мери Роф, починало в щатската лудница преди дванайсет години…

Крис четеше жадно и не чу как на вратата се позвъни; не чу как Шарън спря да трака и отиде да отвори.

Обикновено се приема, че демоничното обсебване произхожда от ранното християнство; но в действителност както обсебването, така и екзорсизмът са възникнали много преди времето на Христос. Древните египтяни, както и предходните цивилизации край Тигър и Ефрат вярвали, че телесните и духовни заболявания са причинени от вселяване на демони в тялото. Ето например заклинание срещу детски болести в древен Египет: „Махни се ти, който идваш в мрак, чийто нос е обърнат назад, а лицето наопаки. Ти ли дойде да целунеш това дете? Не ще ти позволя…“

— Крис?

— Шар, заета съм.

— Един детектив от отдел убийства иска да те види.

— О, за Бога, Шарън, кажи му да… — Изведнъж Кри: млъкна и вдигна очи. — Да, добре, Шарън. Нека дойде. Покани го.

Шарън излезе, а Крис наведе невиждащ поглед към страниците, обзета от неясно, но все по-силно предчувствие за ужас.

Шум на врата. Наближаващи стъпки. Усещане за очакване. Очакване? На какво? Също както се случва, когато не можеш да си припомниш удивителен сън, Крис усети очакване, което й се струваше познато и в същото време неопределено.

Детективът влезе със смачканата шапка в ръце — задъхан, накуцващ и почтителен.

— Да, заета сте. Виждам. Досаждам ви.

— Как върви светът?

— Много зле. А как е дъщеря ви?

— Без промяна.

— Много съжалявам. — Дишайки гърлено, Киндерман застана до масата и тъжните му кучешки очи се навлажниха от съчувствие. — На ваше място не бих приел никого; сигурно толкова се тревожите за дъщеря си. Бог ми е свидетел, когато моят Рут легна болна от… от какво беше всъщност? Не помня. И тогава…

— Моля, седнете — прекъсна го Крис.

— Да, благодаря, много благодаря — въздъхна с благодарност детективът и тежко се настани на един стол срещу Шарън, която невъзмутимо продължи да печата писмото.

— Извинявайте. Какво казвахте? — попита Крис.

— За дъщеря ми, тя… Не, няма значение. Ако почна, ще ви разкажа целия си живот, може и филм да направите. Наистина! Невероятно е! Ако знаехте и половината от това, което се случва в моето лудо семейство, щяхте… Не, няма значение. Добре, само една история! Само една! Всеки петък майка ми готви пълнен шаран. Само че цяла седмица — цяла седмица — никой не може да се изкъпе, защото майка ми е пуснала шарана във ваната да плува напред-назад, напред-назад, според нея така се изчиствал от токсините. А всъщност кой знае? Кой знае какви зли и отмъстителни мисли се въртят из главата на горкия шаран? Добре, стига толкова. Наистина. Понякога се смеем само за да не заплачем.

Крис го гледаше. Чакаше.

— А, вие четете? — Детективът погледна книгата за вещиците. — За някой филм ли ви трябва?

— Не, просто чета.

— Интересна ли е?

— Току-що я започнах.

— Вещици — промърмори Киндерман и извъртя глава, опитвайки да прочете заглавието в горната част на страницата.

— Добре, за какво дойдохте? — попита Крис.

— Да, съжалявам. Вие сте заета. Ей сега свършвам. Не бих ви притеснявал, но…

— Какво?

Детективът изведнъж стана сериозен и скръсти ръце върху полирания чамов плот.

— Ами изглежда, че Бърк…

— Дявол да го вземе! — възкликна раздразнено Шарън и дръпна писмото от валяка на машината.

Смачка листа и го метна към кошчето до краката на Киндерман. Детективът и Крис бяха извърнали глави към нея и като забеляза това, тя каза:

— О, съжалявам! Бях забравила, че сте тук.

— Вие бяхте госпожица Фенстър, нали? — попита Киндерман.

— Спенсър — поправи го Шарън, после бутна стола назад и стана да вдигне смачканата хартия от пода, като си мърмореше: — Не ставам за баскетболистка.

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — успокои я детективът и посегна към книжната топка.

— О, благодаря — рече Шарън и седна отново.

— Извинявайте… секретарка ли сте?

— Шарън, това е… — Крис се обърна към Киндерман. — Прощавайте, как ви беше името?

— Киндерман. Уилям Киндерман.

— А това е Шарън Спенсър.

— Приятно ми е — кимна любезно детективът. Шарън бе скръстила ръце върху машината и го гледаше с любопитство.

— Може би ще ми помогнете.

Шарън трепна.

— Аз ли?

— Да, може би. През нощта, когато почина господин Денингс, вие сте отишли до аптеката, а той е останал сам в къщата, нали?

— Не съвсем. Ригън беше тук.

— Дъщеря ми — поясни Крис.

— Как се пише?

— Р-и-г-ъ-н — продиктува Крис.

— Прекрасно име — каза Киндерман.

— Благодаря.

Детективът пак се обърна към Шарън.

— Онази вечер Денингс е дошъл да се види с госпожа Макнийл?

— Да.

— Чакаше ли я скоро да се прибере?

— Да, така му казах.

— Много добре. И по кое време излязохте? Помните ли?

— Чакайте да помисля. Гледах новините, така че… не, чакайте… да, точно така. Помня как се подразних, защото аптекарят ми каза по телефона, че момчето за доставки вече си е тръгнало, а аз му рекох „Стига де“ и стана дума, че е едва шест и половина. Бърк дойде десетина минути след това, най-много двайсет.

— Значи — обобщи детективът — той е дошъл тук някъде около седем без петнайсет. Нали така?

— И какво значение има това? — попита Крис.

Смътното напрежение, което усещаше, продължаваше да се засилва.

— Това повдига един въпрос, госпожо Макнийл. Да дойде тук около седем без петнайсет и да си тръгне само след двайсет минути…

Крис сви рамене.

— И какво? Това е Бърк. Типично за него.

— А дали е било типично за него — попита Киндерман — да посещава баровете на улица M?

— Не. Ни най-малко. Поне доколкото знам.

— Така си и мислех. Само попитах. Значи не би имал причина да застане на онова стълбище до къщата ви, след като си е тръгнал. А дали е имал навика да пътува с такси? Поръчваше ли си кола, преди да излезе?

— Да, винаги.

— Тогава почвам да се чудя — нали така? — защо или как е попаднал на стълбището онази вечер. Чудя се и защо таксиметровите компании нямат данни за друга поръчка от къщата през онази вечер, освен таксито, което е взело госпожица Спенсър точно в шест и четирийсет и седем…

— Не знам — промърмори Крис тихо и безжизнено.

— Да, не ми се вярваше да знаете — каза детективът. — А междувременно нещата станаха малко по-сериозни.

Крис едва дишаше.

— В какъв смисъл?

— Според доклада на патолога — обясни Киндерман — вероятността за злополука все още не е изключена. Но…

— Искате да кажете, че е бил убит?

— Ами изглежда, че положението… — Киндерман се поколеба. — Извинявайте, това ще е мъчително.

— Говорете.

— Положението на главата на Денингс и някои разкъсвания на шийните мускули…

Крис затвори очи.

— О, Боже!

— Да, казах ви, много е мъчително. Съжалявам. Наистина. Но знаете ли, това състояние — нека пропуснем подробностите — не може да се получи, не е паднал отвисоко, да речем пет или десет метра, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Така че, между нас казано, не е изключено… — Киндерман се обърна към Шарън. Тя седеше със скръстени ръце и го гледаше като омагьосана. — Нека първо да ви попитам нещо, госпожице Спенсър. Когато излязохте, къде беше господин Денингс? При детето ли?

— Не, беше долу, в кабинета. Наливаше си питие.

Киндерман се обърна към Крис.

— Възможно ли е дъщеря ви да си припомни дали онази вечер господин Денингс е бил в стаята й?

— Защо питате?

— Може ли да си спомни?

— Как би могла? Нали ви казах, бяхме й дали силно успокоително и…

— Да, да, казахте ми; така е; спомням си; но може би се е събудила.

— Не, не е — отговори Крис.

— Когато бях тук предния път, пак ли й бяхте дали успокоително?

— Да.

— Стори ми се, че я видях на прозореца.

— Грешите.

— Може би, може. Не съм сигурен.

— Слушайте, защо питате за това?

— Разбирате ли, както вече казах, има вероятност покойният да е бил тъй пиян, че случайно да е паднал от прозореца на дъщеря ви. Какво ще речете?

Крис поклати глава.

— Невъзможно. Първо, прозорецът винаги е затворен. Второ, Бърк винаги беше пиян, но никога не се отпускаше. Та той дори режисираше пиян. Как би могъл да падне през прозореца?

— Може би сте очаквали още някого през онази вечер?

— Още някого? Не.

— Имате ли приятели, които идват без покана?

— Само Бърк.

Детективът наведе глава.

— Толкова странно — въздъхна уморено той. — Озадачаващо. — После вдигна очи към Крис. — Покойникът идва да ви посети, остава само двайсет минути, без дори да ви види, и оставя самичко тук едно тежко болно дете. И ако си говорим откровено, както сама казахте, изглежда невероятно да е паднал през прозореца. Освен това шансът при падане да получи такива травми е едно на хиляда. — Той кимна към книгата за вещиците. — Четохте ли в тази книга за ритуалните убийства?

Крис поклати глава. Зловещото предчувствие се засилваше.

— Не — тихо отвърна тя.

— Може би не в тази книга — каза Киндерман. — Но… извинете ме; споменавам го само за да си напрегнете паметта… клетият господин Денингс е бил открит с прекършен врат, точно в стила на ритуалните убийства, извършвани уж от демони, госпожо Макнийл.

Крис пребледня.

— Някой безумец е убил господин Денингс и… — Киндерман замълча. — Зле ли ви е?

— Не, нищо ми няма. Продължавайте.

— Благодаря. Досега мълчах, за да ви спестя болката. И освен това имаше теоретична възможност да е злополука… Но лично аз не мисля така. Питате за мнението ми? За интуицията? Вярвам, че е бил убит от много силен човек, това първо. Фрактурите на черепа — това пък е второто. И разни други дреболии, които вече споменах, насочват към силната вероятност — макар и не пълна увереност — вашият режисьор да е бил убит, и чак след това изхвърлен от прозореца на дъщеря ви. Но тук не е имало никой освен дъщеря ви. Тогава как е възможно? Само по един начин: ако някой е дошъл в интервала между излизането на госпожица Спенсър и вашето завръщане. Затова питам пак: кой може да е дошъл?

Крис наведе глава.

— Мили Боже, почакайте малко!

— Да, съжалявам. Толкова е мъчително. А може и да греша. Но нали сега ще си помислите? Кой може да е дошъл?

Все още с наведена глава, Крис се замисли. После погледна Киндерман.

— Не, съжалявам. Просто не се сещам за никого.

Киндерман се обърна към Шарън.

— Тогава може би вие, госпожице Спенсър? Някой да е дошъл при вас?

— О, не, никой.

— Ездачът знае ли къде работиш? — попита Крис.

Киндерман вдигна вежди.

— Ездач ли?

— Нейният приятел — обясни Крис.

Шарън поклати глава.

— Никога не е идвал тук. Освен това през онази вечер беше в Бостън на някаква конференция.

— Търговец ли е? — попита Киндерман.

— Не, адвокат.

— А. — Детективът се обърна към Крис. — Прислугата? Идват ли им посетители?

— Не. Никога.

— Не сте ли очаквали пратка този? Някаква доставка?

— Защо?

— Господин Денингс е бил — за мъртвите нищо лошо, Бог да го прости, но както сама казахте, на градус е бил… да речем, избухлив и навярно способен да предизвика гняв, дори ярост у съвсем случаен човек, например доставчик или куриер. Не сте ли очаквали нещо? Може би дрехи от химическо чистене? Доставка от магазин? Напитки? Колет?

— Наистина не знам. С това се занимава Карл.

— Да, разбирам.

— Искате ли да го попитате?

Детективът въздъхна унило. Облегна се назад, пъхнал ръце в джобовете на палтото си и хвърли мрачен поглед към книгата за вещиците.

— Всъщност няма значение; просто опитвам наслуки. Дъщеря ви е много болна и… е, стига толкова. — Киндерман махна с ръка. — Това беше. Край на срещата. — Той се изправи. — Благодаря за съдействието. Беше ми много приятно да се запознаем, госпожице Спенсър.

— На мен също — отговори разсеяно Шарън.

— Озадачаващо — каза Киндерман и поклати глава. — Толкова странно. — Беше се унесъл в някаква своя мисъл. После погледна Крис, която ставаше от стола. — Извинявайте, че ви обезпокоих напразно.

— Ще ви изпратя — предложи Крис.

Изглеждаше много потисната.

— Моля ви, не си правете труда.

— Изобщо не ме затруднява.

— Щом настоявате.

Докато излизаха от кухнята, детективът подхвърли:

— Между другото… разбирам, че шансът е едно на милион, но дъщеря ви… бихте ли я попитали дали не е видяла господин Денингс в стаята си онази вечер?

— Вижте, той не би имал причина да отиде при нея.

— Разбирам, разбирам, така е. Но ако един британски учен не си беше задал въпроса „Каква е тая плесен?“, днес нямаше да имаме пеницилин. Нали така? Моля ви да я попитате. Ще го направите ли?

— Когато се възстанови. Да, ще я попитам.

— Няма да навреди.

Вече наближаваха входната врата.

— Между другото… — Киндерман изведнъж се поколеба и докосна с пръст устните си. — Вижте, не ми е удобно да ви моля. Извинете ме.

Крис се напрегна в очакване на нова изненада и пак усети тръпките на предчувствието в кръвта си.

— Какво?

— За дъщеря ми… може ли да й дадете автограф?

Детективът се изчерви. След момента на изненада Крис едва не се разсмя от облекчение… и от жал към човешките слабости.

— О, разбира се. Имате ли нещо за писане?

— Ето! — Киндерман моментално измъкна с едната ръка от джоба на палтото си мъничък остатък от молив, а с другата от сакото — визитна картичка. Подаде ги на Крис. — Много ще я зарадвате.

— Как се казва?

Крис подпря визитката на вратата и се приготви да пише. Усети зад гърба си притеснено мълчание, нарушавано само от тежкото гърлено дишане на Киндерман. Обърна се и прочете по изчервеното му лице някаква тежка вътрешна борба.

— Излъгах — каза накрая той. Очите му бяха едновременно отчаяни и предизвикателни. — Автографът е за мен. Напишете „На Уилям“… Уилям Ф. Киндерман, както е напечатано.

Крис се втренчи в него с неочаквана безсилна нежност, погледна как точно се пише името, после написа върху гърба на картичката: „Уилям Ф. Киндерман, обичам те! Крис Макнийл.“ Подаде му я и той я прибра в джоба си, без да погледне какво е написано.

— Вие сте много добра жена — каза смутено детективът.

— Благодаря. И вие сте много добър човек.

Киндерман се изчерви още повече.

— Не, не съм добър. Аз съм досадник. — Той отвори вратата. — Не мислете какво ви говорих днес. Забравете го. Мислете за дъщеря си. За дъщеря си!

Крис кимна и депресията отново я обзе, щом Киндерман прекрачи навън, на широката и ниска площадка с парапет от ковано желязо. Той се обърна и в дневната светлина забеляза още по-ясно тъмните кръгове под очите на кинозвездата. Сложи си шапката.

— Нали ще я попитате? — напомни той.

— Да — каза тя. — Обещавам.

— Е, тогава довиждане. И внимавайте.

— Вие също.

Крис затвори вратата, подпря се на нея, затвори очи и веднага пак ги отвори, защото звънецът я стресна. Обърна се и отвори вратата. Киндерман стоеше на прага с виновна физиономия.

— Много съм досаден. Извинявайте. Забравих си молива.

Крис откри, че още държи моливчето. Усмихна се измъчено и го подаде на детектива.

— И още нещо. — Той се поколеба. — Да, знам, че е безполезно; но знам и това, че няма да спя спокойно, ако си мисля как нейде наоколо броди на свобода един луд или наркоман, а аз не съм сторил всичко възможно. Смятате ли, че мога… не, не, глупаво е… да, извинявайте, но мисля, че наистина трябва… Смятате ли, че може да си поговоря с господин Енгстрьом? За доставките, само за доставките.

Крис отвори по-широко вратата.

— Разбира се, влезте. Може да поговорите в кабинета.

— Не, вие сте заета. И бездруго бяхте прекалено любезна. Може да поговорим тук. Тук е удобно.

Той се облегна на парапета.

— Щом настоявате… — Крис се усмихна леко. — Мисля, че той е горе при Ригън. Веднага ще го повикам.

— Задължен съм ви.

Крис затвори вратата и не след дълго Карл излезе на площадката, без да изпуска дръжката на вратата. Изпънат в цял ръст, той хладно изгледа Киндерман.

— Да?

— Имате правото да мълчите — посрещна го Киндерман и сега погледът му бе твърд като стомана. — Ако се откажете от това право, всичко, което казвате, може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да присъства на разпитите. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен. Разбирате ли правата си?

В бъзовото дърво край къщата чуруликаха птици, клаксоните на автомобили откъм улица M долитаха приглушено като жужене на пчели по далечна ливада. Без да трепне, Карл отговори:

— Да.

— Отказвате ли се от правото да мълчите?

— Да.

— Отказвате ли се от правото да разговаряте с адвокат и да го поканите на разпита?

— Да.

— Казахте ли по-рано, че на 28 април, в деня на смъртта на британския режисьор Бърк Денингс, сте били на кино?

— Да.

— По кое време влязохте в киносалона?

— Не помня.

— Казахте, че сте посетили прожекцията от шест часа. Сега спомнихте ли си?

— Да, от шест часа. Спомних си.

— От самото начало ли гледахте филма?

— Да.

— И си тръгнахте след края на филма?

— Да.

— Не беше ли по-рано?

— Не, изгледах целия филм.

— След като излязохте, се качихте на транзитния автобус от спирката пред киното и слязохте на кръстовището на улица M и Уисконсин авеню около девет и двайсет?

— Да.

— И се прибрахте пеш?

— Прибрах се пеш.

— И се върнахте в този дом около девет и половина?

— Бях си у дома точно в девет и половина.

— Сигурен ли сте?

— Да, погледнах часовника си. Сигурен съм.

— Значи изгледахте филма до самия край?

— Да, казах ви.

— Вашите отговори се записват, господин Енгстрьом. Затова ви моля да бъдете абсолютно сигурен.

— Сигурен съм.

— Спомняте ли си свадата между разпоредителя и пияния клиент пет минути преди края на филма?

— Да, помня.

— Можете ли да ми кажете каква беше причината?

— Човекът беше пиян и вдигаше шум.

— И какво стана накрая?

— Изхвърлиха го.

— Не е имало такава свада. А знаете ли, че поради технически причини филмът е бил прекъснат за около петнайсет минути?

— Не.

— Помните ли, че публиката свиркаше?

— Не. Нямаше прекъсване.

— Сигурен ли сте?

— Нямаше нищо.

— Имало е и това е отразено в дневника на кинооператора, така че онази вечер филмът е свършил не в девет без двайсет, а около девет без пет, и следователно най-ранният автобус от киното би могъл да ви достави до кръстовището на улица M и Уисконсин не в девет и двайсет, а в десет без петнайсет. Бихте могли да се приберете най-рано около десет без пет, а не в девет и половина, което потвърди госпожа Макнийл. Бихте ли ми обяснили това озадачаващо несъответствие?

Карл нито за миг не бе загубил самообладание. Запази го и сега, докато отговаряше:

— Не, не бих.

Детективът го изгледа мълчаливо, после въздъхна, наведе глава и изключи микрофона, скрит в подплатата на палтото му. Постоя така и след малко отново погледна Карл.

— Господин Енгстрьом… — започна Киндерман с многозначителен тон. — Вероятно е извършено тежко престъпление. Вие сте заподозрян. Господин Денингс ви е обиждал. Научих за това от други източници. Очевидно е също, че лъжете за местонахождението си в момента на смъртта му. Случва се понякога — всички сме хора, нали? — женен мъж да попадне на място, за което не иска да спомене. Както виждате, аз се погрижих да поговорим с вас насаме. Без чужди уши. Без жена ви. Сега не записвам. Микрофонът е изключен. Можете да ми се доверите. Ако се е случило онази вечер да сте били с друга жена, можете да ми кажете, аз ще проверя алибито и вече няма да сте заподозрян, а жена ви… тя няма да узнае. Кажете ми, къде бяхте, когато умря Денингс?

За миг нещо трепна дълбоко в очите на швейцареца, но веднага изчезна.

— На кино! — настоя през зъби Карл.

Детективът се втренчи в него. В тишината се чуваше само дрезгавото му дишане. Секундите отминаваха…

— Ще ме арестувате ли? — най-сетне наруши мълчанието Карл и гласът му трепереше леко.

Вместо отговор детективът продължи да го гледа втренчено, когато се накани да каже нещо, Киндерман изведнъж се отдели от парапета и с ръце в джобовете тръгна към полицейската кола. Вървеше бавно и се оглеждаше с интерес като чуждестранен турист. Карл безстрастно наблюдаваше от площадката как Киндерман отвори вратата на колата, извади пакет носни кърпички и си издуха носа, гледайки разсеяно към реката, сякаш се чудеше в кой ресторант да обядва. После се качи в колата, без да поглежда назад.

Когато колата потегли и зави зад ъгъла на Трийсет и пета улица, Карл сведе очи към ръката си и видя, че трепери.

Седнала унило до барчето в кабинета, Крис си наля водка с лед. Чу стъпки. Карл се изкачваше по стъпалата. Крис взе чашата, отпи глътка и бавно тръгна към кухнята, като разбъркваше питието си с показалец. Нещо беше ужасно сбъркано. Също като светлина, прозираща изпод врата в мрачен коридор нейде в дълбините на времето, мрачното сияние на ужаса се просмукваше все по-дълбоко в съзнанието й. Какво се криеше зад вратата?

Не смееше да отвори и да погледне.

Влезе в кухнята, седна и отпи от чашата си. Вярвам, че е бил убит от много силен човек. Погледът й падна върху книгата за вещиците. Имаше нещо в нея, или свързано с нея. Какво? Откъм горния етаж се зададоха леки стъпки. Шарън се връщаше от спалнята на Ригън. Влезе. Седна и зареди нов лист във валяка на пишещата машина.

— Зловещо… — промърмори Шарън, като докосваше с пръсти клавиатурата и гледаше записките в бележника си.

Гледайки с празен поглед стената, Крис разсеяно отпи от чашата си, остави я и пак погледна книгата.

В стаята бе надвиснало тревожно очакване.

Без да откъсва очи от бележника, Шарън се опита да наруши тишината с тих, напрегнат глас.

— Страшно много свърталища на хипита са се навъдили напоследък около улица M и Уисконсин. Разни откачалки, окултисти и тъй нататък. Полицаите ги наричат „адски псета“. Чудя се дали Бърк не е…

— За Бога, Шар! — избухна Крис. — Просто забрави за това, моля те! Сега мога да мисля само за Ригс! Разбра ли?

Настана мълчание, после Шарън затрака на пишещата машина с шеметна бързина, а Крис опря лакти на масата и зарови лице в шепите си. Внезапно Шарън шумно избута стола си назад, скочи на крака и излезе от кухнята.

— Крис, отивам на разходка! — подхвърли студено тя.

— Добре! И стой по-надалече от улица M! — отвърна Крис, без да отделя лице от дланите си.

— Добре!

— И от N!

Крис чу как хлопна външната врата. Тя въздъхна и съжали за случилото се. Избухването бе прогонило напрежението. Но не докрай — макар и по-слабо, онова зловещо сияние продължаваше да блещука в дъното на съзнанието й. Изгаси го! Крис въздъхна дълбоко и опита да се съсредоточи върху книгата. Тя намери докъде беше стигнала и нетърпеливо запрелиства страниците, търсейки конкретни описания, които да съвпадат със симптомите на Ригън. „… синдром на демонично обсебване… случаят с едно осемгодишно момиче… ненормално… четирима силни мъже, за да я удържат…“

Крис прелисти на следващата страница и замръзна.

Чу шум. Уили влезе с покупките.

— Уили? — глухо изрече Крис, без да откъсва очи от книгата.

— Да, госпожо. Тук съм — отговори Уили, оставяйки торбите с покупки на плота.

Крис отбеляза с треперещ пръст докъде е стигнала и повдигна книгата.

— Уили, ти ли прибра тази книга в кабинета?

Уили пристъпи по-близо, погледна книгата с присвити очи, кимна и се върна към плота.

— Да, госпожо. Да, аз я прибрах.

— Уили, къде я намери? — попита Крис с безжизнен глас.

— Горе в спалнята — отговори Уили и започна да вади покупките от торбите.

Крис се вгледа втренчено в страниците на книгата.

— В чия спалня, Уили?

— В спалнята на госпожица Ригън, госпожо. Намерих я под леглото, докато чистех.

— Кога я намери? — попита Крис с мъртвешки глас и широко разтворени очи.

— След като всички отидохте в болницата, госпожо, докато чистех с прахосмукачката в спалнята на Ригън.

— Уили, абсолютно ли си сигурна?

— Сигурна съм, госпожо.

Крис замръзна. Не мигаше, не дишаше, а в паметта й нахлу споменът за отворения прозорец в стаята на Ригън през онази вечер, когато умря Денингс. И после страхът я връхлетя като хищна птица с разперени нокти, която знаеше името й; на първата страница на книгата бе зърнала нещо безкрайно познато. По целия ръб на страницата беше откъсната тънка ивица хартия.

Крис рязко вдигна глава. Суматоха в спалнята на Ригън: трополене, бързо и шумно, с кошмарен резонанс, мощен и все пак някак приглушен, като удари на чук по варовикови стени на древна подземна гробница.

Ригън пищи от страх; от ужас; умолява!

Карл гневно крещи на Ригън!

Крис изскочи от кухнята.

Боже мой! Какво става? Какво?

Крис трескаво се втурна към стълбището, излетя към горния етаж, после към спалнята на Ригън. Чул удар, някой залитна, стовари се тежко на пода, а дъщеря й крещеше:

— Не! О, не, недей! Недей, моля те!

А Карл изрева… Не! Не беше Карл! Някой друг с глух басов глас, заплашителен и свиреп!

Крис се хвърли по коридора, нахълта в спалнята, ахна и замръзна вцепенена от ужас, а ударите кънтяха и разтърсваха стените; Карл лежеше в безсъзнание близо до бюрото; на леглото Ригън подскачаше с вирнати и широко разперени крака и очите й бяха изхвръкнали от орбитите, по лицето й се стичаше кръв от носа, откъдето бе изтръгнат маркучът за изкуствено хранене; погледът й бе прикован в бялото разпятие от слонова кост, което държеше във въздуха точно над вагината си.

— Моля те! О, не, моля те! — пищеше тя, докато ръцете й тласкаха разпятието все по-близо и в същото време сякаш се мъчеха да го отблъснат.

— Ще направиш каквото ти казвам, мръснице! Ще го направиш!

Заплашителният рев, жестоките думи идваха от Ригън, гласът й бе станал дрезгав и гърлен, изпълнен с убийствена злоба, успоредно с това се променяха и чертите й, давайки изражение на хищната, демонична личност, която бе изплувала по време на онзи хипнотичен сеанс. Пред очите на Крис лицата и гласовете се редуваха с невероятна скорост.

— Не!

— Ще го направиш!

— Не! Моля те, не!

— Ще го направиш, малка кучко, или ще те убия!

Лицето отново беше на Ригън — с изцъклени очи, опитващи сякаш да се спасят от напора на някаква ужасна неизбежност, със зяпнала и пищяща уста, докато демоничната личност отново нахлу в нея, облада я, спалнята изведнъж се изпълни със смрад, с леден студ, който сякаш се процеждаше от стените, ударите престанаха, отчаяният писък на момичето преля в гърлен кикот, изпълнен със злоба и победоносно презрение, и Ригън тласна разпятието във вагината си, после пак и пак, мастурбирайки яростно с него, а плътният, дрезгав, оглушителен глас ревеше:

— Сега си моя, кучко, моя си, воняща краво! Да, дай на Иисус да те чука, да те чука, да те чука!

Вкаменена от ужас, притиснала с длани бузите си, Крис чу как демоничният смях се изпълни с нова злобна радост, когато от вагината на Ригън по белите ленени чаршафи бликна кръв. После див писък разкъса гърлото й, тя се хвърли към леглото и пипнешком посегна да издърпа разпятието, но Ригън погледна яростно майка си с променено до неузнаваемост лице, сграбчи я за косата и с чудовищна сила тласна лицето на Крис надолу към окървавената си вагина.

— А-а-ах, майката на прасенцето! — гукаше Ригън с гърлен, възбуден глас. — Лижи ме, лижи ме! А-а-ах!

После ръката, която държеше главата на Крис, рязко я отметна нагоре, другата ръка с един жесток удар в гърдите я отхвърли през цялата стая. Зашеметена от сблъсъка със стената, Крис чу как из спалнята отекна подигравателен смях.

Тя се свлече на пода, обзета от ужас, сред вихър от образи и звуци, погледът й се замъгли, ушите й кънтяха от диви звуци; немощно опря ръце в пода и се опита да стане, гледайки към леглото, към Ригън, която небрежно й обърна гръб и започна бавно и чувствено да тласка разпятието във вагината си, навън и навътре, докато онзи дълбок, басов глас продължаваше да гука:

— А-а-ах, точно така, свинче мое, сладко мое прасенце, мое…

Крис мъчително бавно запълзя към леглото; лицето й беше омазано с кръв, пред очите й се стелеше мътна пелена, крайниците й изгаряха от болка. Изведнъж тя отскочи назад от неописуем страх, защото сякаш видя размазано, като през мъгла, как главата на дъщеря й бавно и неумолимо се извърта назад върху неподвижното тяло, докато накрая Крис зърна пред себе си гневните лисичи очи на Бърк Денингс.

— Знаеш ли какво направи шибаната ти дъщеря?

Крис пищя, докато загуби съзнание.