Ангел Каралийчев
Една забравена душа

Небето се намръщи. Ниско над хълмовете по разораните черни угари падна гъста мъгла. Зароси тих и дребен есенен дъжд. Светнаха изведнъж черните къпини по синорите, жлътнаха се намокрените узрели круши. С щръкнали уши от близката лешникова горица изскочи един заек, втурна се надолу към ниско покосената ливада, мушна се в сухото сено на една купа и там остана на топло.

Щом първите дъждовни капки забарабаниха по накапалите листи на крайпътната слива повторно цъфнала през есента, старата пчела, която мудно пълзеше от цвят на цвят и пъшкаше, трепна и се озърна. Бърже разтвори двете свои старешки набръчкани криле. Дигна се неспокойно нагоре и почна да върти глава. Някъде в далечината съзря тополите на дядовата Подюва воденица и тръгна. Провираше се между капките, слизаше ниско над самия път, издигаше се високо над голите върхари на сините тръпчиви трънки и бягаше бърже към пчелина в градината на воденицата. Морна и задъхана, тя си мърмореше.

— Ох, Боже миличък, дали ще мога да стигна! Много съм стара и немощна. Крилете ми цели овлажняха, крачката ми се намокриха, тежат ми. Ох, една капка ме удари по главата! То сякаш не беше капка, а камък, паднал от небето!

Под една зашумена круша тя се спря на сушина да си поеме дъх. Погледна назад. Нивите потъваха във влажен мрак. Есенният дъжд ромолеше в листака. Подир малко в коловозите ще рукнат поточета. Един черен гарван стоеше насреща, обхванал с ноктите си най-горния сух клон на поваления от лятошната гръмотевица орех. Дъждът го квасеше, а той стоеше, без да мръдне, потънал в тъжна мисъл. Бистри едри капки се втичаха надоле и капеха от крайчеца на клюна му, от върховете на ноктите му.

„Горкият гарван, стои като сирак на дъжда. Няма за него подслон — помисли пчелата и въздъхна. — Навярно очите му недовиждат и не може да намери гнездото си. Милият гарван, колко ми е мъчно за него!“

По пътя надоле загърмоля тежка биволска кола с дъсчени ритли, пълни догоре с черни пъпчиви тикви. Мокрите дебели рога на биволите лъщяха, сякаш бяха насмолени. Шините на колелата се въртяха, отрупани с кал. Сънно подрънкваха синджирите. На колата, седнал върху тиквите с остен в ръка, подкарваше добичетата един стар човек с дълги мустаци, увиснали надоле като мокра коса на царевица. Той беше накачулен с чувал и зъзнеше.

Пчелата също започна да трепери.

— Колко студено стана изведнъж! — продума тя и си спомни за топлия кошер, където сега, прибрани в клетките, кротуват и почиват работните й другарки-пчели. Малките са вече задрямали, сладко залюлени от шума на първия есенен дъжд. Вътре е топло и тъмно. Старите тихо разговарят. Думите им минават от клетка в клетка и гаснат. Те си приказват сега за сиромашкото лято, което тая година разтвори с горещия си дъх повторно пъпките на сливите по припеците, за лятошната гръмотевица, дето събори ореха, за недобраното грозде, което ще се напука от дъждовете.

— Чип-чип-чип! — пее воденичният капчук в котлето. Котлето посреща капките и ги разпитва къде са били, какво са видели от високото небе и защо са толкова студени. А навън в дъждовните бари се подуват като кореми на търтеи водни мехури, лутат се насам-нататък и се пукат…

Напрегна всичките си сили и отново полетя към пчелина на дяда Подя воденичаря. Стои дядо Подю на прага пред воденицата, взира се в дъжда и се тревожи за нея:

— Защо закъсня пустата му Дъртушка?

— Закъснях ами, като исках да напълня гърнето си! — оправдава се пчелата.

Додето стигне, гъста тъма, смесена с дъжд, удави света. Едвам налучка кошера и взе да пипа за вратата. Будните пчели я угадиха.

— Ти ли си, Дъртушке? — попита от кошера един глас.

— Аз съм. Нося есенен мед, ала не мога да намеря вратата. Тука е толкова тъмно, че ако някой бръкне с пръст в окото ми, няма да го видя.

— Много закъсня — рече вътрешният глас, — тая вечер, щом заваля, дядо Подю запуши вратата на кошера с една стиска сено.

Дъртушка прехапа устни. Сърцето й се сви, крачката й затрепераха. Прошепна е угаснал глас:

— Лека ви нощ!

И като запълзя по мократа пръст между разронените буци, тя се намърда на сухо под един ябълков лист.

„Ох — мина й през ума, — колко е хубаво, дето есенно време летят листата от дърветата! Каква мъдра наредба.“