Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (43)

43

Стоун седеше зад бюрото и слушаше шуртенето на душа в съседното помещение. Намираше се в една от стаите на британското посолство, в която бе настанена Чапман. След минута се появи и тя, боса и облечена в бяла хавлия.

— Човек трудно може да се наспи, когато работи с теб, да не говорим за редовно къпане — промърмори тя.

— Сигурен съм, че още не можеш да свикнеш с часовата разлика — отговори той. Пред него имаше включен лаптоп и разпръснати документи. Стоун бързо огледа стаята. — Но трябва да призная, че МИ6 се грижи доста добре за своите агенти.

— Британското посолство е известно с първокласните условия, които предлага — каза тя, докато сядаше на канапето. — А и не върви да носиш в хотел секретни документи и лаптопи с поверителна информация. — Изправи се и добави: — Дай ми една секунда да се облека, а после ще пием чай…

Стоун остана на мястото си. От съседната стая се разнесе шум от отваряне на чекмеджета. Няколко минути по-късно Чапман се появи в пола и блуза, но още боса.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той, отмествайки поглед от все още незакопчаната й блуза.

— О, далеч по-добре — кимна тя, оправяйки се с копчетата. Пристъпи към бюрото, поръча по телефона да им донесат чай и се настани до него. — Някакви новини от приятелите ти?

— Кейлъб се обади по време на обедната почивка. Изпратил ни е факс със списъка на предстоящите събития в парка. Ето го. — Стоун вдигна два листа хартия от бюрото. — За съжаление е пълен с имена на потенциални мишени.

— Разбирам какво имаш предвид. — Чапман хвърли бърз поглед на списъка. — Кое е най-важното събитие?

— Няколко са. На две от тях ще присъства лично президентът. Плюс чуждестранни държавни глави, конгресмени и други известни личности. Ще ни бъде доста трудно да съкратим списъка.

— Моят министър-председател не е сред тях — замислено промълви тя, докато оставяше списъка на бюрото. — А това означава, че има вероятност да бъда изтеглена от нашето малко приключение.

— Защото липсва пряка заплаха срещу него?

— Именно. МИ6 не разполага с неограничени ресурси.

— Но последиците от това, което се планира тук, биха могли да се усетят в целия свят, включително и в Обединеното кралство.

— Ще го отбележа в следващия си доклад — каза тя. — Много ми се иска да видя как ще приключи цялата история, но няма да се учудя, ако останеш сам.

Стоун помълча известно време, после въздъхна.

— Надявам се да не стане.

— Това комплимент ли беше? — погледна го с лека изненада тя.

— Дано е прозвучало така.

Донесоха чая и обилна закуска. Докато ядяха, двамата продължиха да обсъждат събраните доказателства.

— Нещо ново от Гарчик и тайнствените му отломки? — попита тя и захапа една топла кифличка.

Уийвър от НРЦ ме отряза, ФБР — също. Нищо чудно да ги последва и БАТОЕ… Нали знаеш как става? Виновен по презумпция. Опасявам се, че и твоята популярност рязко ще намалее.

— Имала съм и по-тежки случаи. Веднъж дори изпаднах в немилост пред самата кралица.

— Как така? — любопитно я погледна Стоун.

— Недоразумение, по нейна вина. Но тя все пак е кралица, нали? В крайна сметка успях да оправя нещата… — Тя пак отхапа от кифличката и добави: — Но доколкото ми е известно, ти си от хората, които обичат да клатят лодката.

— Никога не съм го правил нарочно — тихо отвърна Стоун.

— Нима очакваш да ти повярвам? — облегна се назад тя.

— Вършил съм си работата дори когато не одобрявах методите. В това отношение проявявах слабост.

— Защото си бил обучаван да изпълняваш заповеди. Като всички нас.

— Никога не е толкова просто.

— Ако не е толкова просто, светът отива по дяволите.

— Понякога имам чувството, че трябва да отиде по дяволите.

— Защото е бил жесток с теб?

— Била ли си някога омъжена?

— Не.

— А искало ли ти се е?

Чапман отмести поглед.

— На всички жени им се иска — отвърна тя.

— Също и на мъжете — добави той. — Самият аз бях женен. Обичах съпругата си и бях готов на всичко за нашето момиченце.

Настъпи продължително мълчание.

— Изгубил си ги, така ли? — най-после попита Чапман.

— Изцяло по моя вина — глухо отвърна той.

— Не ти си дръпнал спусъка, Оливър!

— Все едно, че съм го направил. В моята работа никой не може да напусне по свое желание. Не биваше да създавам семейство, да имам дете.

— Никой не може да контролира любовта.

Стоун вдигна глава и срещна открития й поглед.

— Никой — меко промълви тя. — Дори хора като нас.

— Поне трябваше да се опитам — въздъхна той. — Защото виждах накъде отиват нещата.

— Значи ще се самообвиняваш до края на живота си?

— Разбира се — изненадано я погледна той. — Защо питаш?

— Просто така — отвърна тя, пусна остатъка от кифличката в чинията и придърпа някаква папка.

Стоун взе дистанционното и включи телевизора. Излъчваха новините. Някаква репортерка тъкмо предаваше на живо от „Лафайет“:

„Според последните разкрития на следствието при експлозията в парка е загинал и Алфредо Падиля, мексикански гражданин. Бомбата е била скрита в корените на току-що посадено дърво, а по силата на случайността мистър Падиля е паднал в дупката и я е взривил. Властите го нарекоха герой, което едва ли звучи особено подходящо в случая, и планират официална траурна церемония за него. При престрелка в разсадника, от който е било взето дървото, е загинал и специален агент Томас Грос, ветеран във ФБР. В предстоящата церемония ще бъде включено и неговото име. Според мнозина експерти всичко това се прави в името на добрите взаимоотношения между двете страни. Загинал е и човек на име Джон Кравиц, работник в разсадника и главен заподозрян за поставянето на бомбата. Според полицията той е бил застрелян в дома си в Пенсилвания от неизвестен извършител. Ще ви запознаем с повече подробности по случая веднага след като ги научим.“

Стоун изгаси телевизора.

— Някой пак се е раздрънкал — въздъхна той. — Едно време беше изключено да разкриваме толкова много подробности по текущо разследване.

— Тогава не е имало нито интернет, нито безброй медии, които трябва да бълват съдържание всяка секунда — отбеляза Чапман.

— Питам се дали ще ме допуснат на службата в памет на Грос…

— На твое място не бих разчитала много — промърмори тя.

В стаята отново се възцари тишина.

Пет минути по-късно Чапман изведнъж вдигна глава.

— Я чакай малко!

— Какво има? — погледна я Стоун, после премести очи към листа в ръцете й.

— Списък с веществените доказателства, открити на местопрестъплението.

— Е?

— А сега прочети това — подаде му друг лист тя.

Стоун се зачете. После изведнъж трепна и извърна поглед към първия лист.

— Защо никой досега не го е забелязал?

— Най-вероятно защото става въпрос за два отделни рапорта.

Той продължи да мести поглед между двата документа.

— Двеста четирийсет и шест куршума от ТЕС-9, открити в парка и околностите му — прочете на глас той.

— Правилно.

Погледът му се прехвърли на другия лист.

— Но в хотел „Хей-Адамс“ са открити само двеста и четирийсет гилзи…

— Точно така.

— Обикновено гилзите са повече, защото част от куршумите не могат да бъдат намерени… — започна Стоун.

— Но никога не става обратното — довърши вместо него Чапман. — Освен ако лошите не са прибрали част от гилзите, зарязвайки останалите. Което не биха направили. Или ще приберат всички гилзи, или изобщо няма да се занимават с тях.

— Знаеш ли какво означава това? — изгледа я Стоун.

— Знам — кимна тя. — Гилзите в хотела са били подхвърлени, но някой е сбъркал в броенето. Стреляно е от друго място.