Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (29)

29

Оставиха съобщение на Грос и поеха към къщичката на Стоун. По пътя си купиха няколко кутии китайска храна. Времето беше хубаво и той извади кръглата кухненска маса на верандата. Донесе прибори и две студени бири от хладилника.

Чапман вдигна бутилката и я чукна в бирата на Стоун.

— Наздраве. Признавам, че знаеш как да се отнасяш с една дама.

— Ти купи храната, когато аз нямам представа откога тази бира стои в хладилника — охлади ентусиазма й той.

Тя загреба пълна лъжица супа „Уон тон“ и очите й моментално се насълзиха от силните подправки.

— Май е твърде люта за теб, а? — развеселено каза Стоун.

— Обичам да се паря — отвърна Чапман. — Една от причините да се заловя с този занаят, предполагам.

— Едно време съм работил с МИ6, но не помня да е имало жени агенти.

— И днес не са много. Все още е царството на тестостерона.

— Това помага ли ти в кариерата, или ти пречи?

— По малко и от двете. Баща ми беше ченге, а мама медицинска сестра.

— Това не обяснява връзката ти с МИ6.

— Сър Джеймс Макелрой ми е кръстник.

— Охо, значи такава била работата — отбеляза Стоун и остави вилицата си.

— С дядо ми са служили в армията, а после сър Джеймс се насочил към разузнаването. Обичаше ме още когато бях малка, а след като убиха татко, ми стана като баща…

— Как загина баща ти? При изпълнение на служебния си дълг ли?

— Така казват — сви рамене Чапман. — Никога не научих подробности.

— Това ли те насочи към правоохранителните органи?

— Предполагам, че сър Джеймс ме е подготвял през цялото време. Изпрати ме да уча в подходящите училища, получих съответната подготовка, завързах връзки. Изглеждаше неизбежно.

— Но си искала друго, така ли?

— Понякога си задавам този въпрос.

— И какъв е отговорът?

— Променлив. Може би съм си на мястото. Може би един ден ще разбера какво точно се е случило с баща ми. — Тя отмести чинията, облегна се назад и качи краката си на парапета. — А ти? Ясно е, че познаваш сър Джеймс от много години. А той от своя страна знае за теб неща, които аз никога няма да узная.

— Те няма да ти говорят нищо.

— Как се чувства човек като теб? След всичко, което е извършил?

Стоун се изправи и се загледа в надгробните плочи, които чезнеха в здрача. Климатът в окръг Колумбия, безпощадно горещ и влажен през лятото и мразовит през зимата, понякога предлагаше и кратки, но изключително приятни отклонения. Като днешното. Денят беше толкова хубав, че на човек му се искаше да продължи безкрайно.

Чапман се изправи до него.

— Извинявай, нямах намерение да те притискам. Това наистина не ми влиза в работата.

— С течение на времето престанах да чувствам каквото и да било — каза Стоун.

— Но как успя да се измъкнеш?

— Изобщо не съм сигурен, че съм успял.

— Може би заради случилото се със съпругата ти?

Той рязко се обърна.

— Мислех си, че шефът ти е дискретен човек.

— Нищо не ми е казал — увери го тя. — Беше предположение, базирано на личните ми наблюдения.

— Какви наблюдения? — попита рязко той.

— Върху теб — простичко отвърна тя. — И върху нещата, на които държиш. Например приятелите ти.

— Добро попадение — кимна той и отново й обърна гръб.

— И така, защо прие да се върнеш след онова, за което не искаш да говориш?

— Бих казал, че едва ли имах друг избор.

— Аз пък си мисля, че човек като теб винаги има избор.

Стоун дълго мълча, все така загледан в надгробните плочи. Чапман потръпна от хладния повей.

— Съжалявам за много неща — промълви най-сетне той.

— Които искаш да поправиш?

— Нищо в живота ми не може да се поправи, агент Чапман.

— Наричай ме Мери, моля те.

— Добре, Мери — стрелна я с поглед той. — Убивала ли си някога? Имам предвид умишлено.

— Само веднъж.

— И как се почувства?

— Отначало бях щастлива може би защото така спасих собствения си живот. Но после ми стана гадно. Бях обучавана да го правя, разбира се, но…

— Няма обучение, което да те подготви за това.

— Предполагам, че е така — промълви тя и стисна парапета с две ръце. — Ти помниш ли колко души си убил?

— Какво значение има за теб?

— Вероятно никакво. Но не те питам от любопитство, а просто… Просто защото не знам какво е…

Джиесемът на Стоун иззвъня, преди да успее да отговори. Обаждаше се Том Грос.