Джорджо Тромбета-Панигади
Животът и делото на Марко Поло

Роден във Венеция през 1254 г., Марко Поло произхождал от благородническо семейство, което от доста години се занимавало с търговия в чужбина — дейност, която във Венецианската република била привилегия на благородничеството.

Чичо му Андреа имал търговски кантори в Константинопол, и Судак в Крим, две пристанища, където се стичали стоките от Русия и Китай и където търговският обмен между Венеция и Изтока процъфтявал.

През 1260 г. Никола и Матео Поло, бащата и чичото на Марко, решават да се присъединят към по-големия си брат Андреа в Константинопол. Въодушевени от перспективата да разкрият нови пазари за търговската си дейност, те организират експедиция, която от Константинопол се отправя на изток. Трудно и драматично пътуване, прекъснато от една война между татарите, която задържа двамата венецианци цели три години в Бухара, Узбекистан. Но Никола и Матео успяват да стигнат чак до Камбалук (днешен Пекин), където отскоро Кубилай хан е установил столицата на монголите, както и да спечелят доверието и приятелството на този образован внук на Чингис хан.

След като сломил съпротивата на местното китайско население, Кубилай преустроил огромната си империя. Със силата на оръжието успял да породи китайците, народ с хилядолетна култура, но съзнавал, че не може да се осланя на тези нови поданици, за да превъзмогне трудностите по управлението на такава обширна империя, разчитайки единствено на дивите си монголски орди. Мислел, че с помощта на образовани хора от други религии, дошли от далечния Запад, ще му бъде по-лесно да асимилира китайците и да затвърди по този начин завоеванията си. Оттук и неговият интерес и любопитство към всичко, което произхождало от Европа; на същата причина се дължал добронамереният прием, отреден на всеки, търговец или книжовник, учен или духовник, пристигнал в двора му от латинския свят.

На двамата братя Поло, които му разказали с големи подробности за римския папа, за Византийската империя, за френските и испанските крале, Кубилай хан решил да повери специално послание до папата с прошение да му изпрати сто свещеници и учени, които да му изяснят основните догми на християнската религия и да покръстят в тази вяра народите на империята.

Натоварени с тази необикновена мисия. Никола и Матео потеглили обратно. След като прекосили отново цяла Азия, през 1269 година, тоест след три години, стигнали Ака, в Палестина, но тук научили, че папа Климент IV починал, а нов папа още не бил избран. Тъй като конклавът^[1] се влачел месеци наред, те се прибрали във Венеция, където Никола разбрал, че жена му е умряла и син му Марко е останал сам. Напразно две години чакали избор на нов папа, на когото да връчат посланието ни Кубилай хан. През 1271 г. решили да заминат отново за Ориента, този път заедно с младия Марко.

Отново намираме тримата Поло в Ака, после в Ерусалим, откъдето вземат миро от божи гроб, обещано на Великия хан, след което се упътили за Китай. Но след няколко седмици ги настигнала новината, че новият папа най-после е избран.

Грегорий X, при когото веднага отишли, макар да отвърнал с топло послание до Кубилай хан, откликнал на искането за „стоте мъдри мъже“, изпращайки му само двама доминикански монаси. Но и те нямало да стигнат до императорския двор. Ужасени от опасностите и трудностите на пътя, те скоро се отказали от начинанието. Никола и Матео продължили сами, прекосили Армения, Персия, Туркестан, стигнали Самарканд, навлезли в платото на Памир, пресекли пустинята Гоби, за да пристигнат накрая в лятната резиденция на Кубилай хан в Гианду, Китай.

Марко Поло описва необикновено просто и изразно вълнуващия момент на срещата с императора. Щастлив да види отново двамата венецианци, Кубилай хан попитал кой е младежът с тях. Никола отговорил: „Мой син и ваш подчинен“. А Великият хан отвърнал: „Добре е дошъл, радостен съм, че е тук“.

Мигновената симпатия, която Марко Поло успял да възпламени у Великия хан, скоро се превръща в голямо уважение. Императорът го повикал при себе си в двора, поискал да го придружава при пътуванията, инспекциите и грандиозните му ловни хайки. От обикновен придружител на баща си и чичо си, много по-опитни пътешественици от него, сега Марко станал първостепенно действуващо лице, което в скоро време щяло да бъде предпочитаният съветник ни Великия хан, негов доверен посланик в десетки трудни и деликатни мисии, доведени до блестящ край, навсякъде из империята. Бързо научил да говори монголски, персийски и уйгурски — един много разпространен тюркски диалект сред търговците от Централна Азия; можел да разбира и да се изразява свободно на китайски. Със забележителна наблюдателност отбелязвал и изпращал грижливо и изчерпателно съставени доклади до Великия хан за народи в империята, за хода на държавните дела, за стопанството и политиката.

Едва двадесет и четири годишен, бил назначен за управител на град Ханджоу, някогашна столица на династията Сун, където останал три години. После, с акредитиви на личен посланик на Великия хан, посетил целия Южен Китай, като стигнал до Бирма, Лаос и Виетнам. Способността му да улови всяка новост, да не пропусне ни една подробност, да запомня всичко и да го предава с педантична точност, нещо, което много допадало на императора, всички тези му качества откриваме в „Милионът“, а това от своя страна доказва автентичността и неоспоримия престиж на текста.

Седемнадесет години трае престоят на Марко Поло в Китай, време, изпълнено с премеждия, вълнения и необикновени случки, повечето от които можем само да си представяме, докато четем очарователните страници на неговия пътен дневник.

Когато през 1292 г. Марко Поло поискал за себе си, баща си и чичо си позволение да се завърнат в отечеството, трябвало дълго да настоява, докато убеди Великия хан, който не искал да се лиши от сътрудничеството му. Накрая случаят се представил поради възникването на една трудна мисия, която Великият хан не виждал на кого друг може да повери освен на Марко: да отведе при царя на Персия Аргон, определената за негова съпруга принцеса Кокачин. Марко Поло приел поръчението и заминал с флота от четиринадесет кораба и повече от седемстотин души охрана. Пътуването им, изпълнено с перипетии и драматизъм, траяло петнадесет месеца. Започнало от китайското пристанище Цатун, продължило покрай островите Суматра, Ява и Цейлон, после, следвайки западния бряг на Индия, завършило в Ормуз^[2]. От многочислената експедиция пристигнали всичко на всичко осемнадесет души, но мисията била изпълнена. Принцесата не намерила цар Аргон, междувременно умрял, но я дали за жена на син му Казан.

Тримата Поло поели отново на път, стигнали Трапезунд, после Константинопол, Евбея и най-подир през 1295 г. пристигнали във Венеция.

Били изминали почти двадесет и пет години от деня, в който започнало необикновеното им пътешествие: Марко се завърнал четиридесет и една годишен в родния си град, откъдето тръгнал едва седемнадесетгодишен.

Не знаем доколко и как успял да се включи в „нормалния“ живот на Венеция; безспорно скоро започнали да не му вярват, да го гледат накриво и да му завиждат. Разказите на Марко Поло пред роднини и познати сигурно са звучели невероятно, преувеличено, като плод на фантазията и измислицата. Как можело да се вярва на човек, който настоявал, че е видял град (Куинсай), построен върху водата като Венеция, но сто пъти, хиляда пъти по-голям, с дванадесет хиляди моста, един милион сто и шестдесет хиляди къщи; който описвал животни, невидени дотогава на Запад; който разказвал за случаи, порядки и религии, за които никой не бил чувал; който описвал богатства, в сравнение с които и най-богатите градове и най-могъщите владетели на Европа изглеждали незначителни?

През 1298 г. благодарение на едно събитие пътните бележки на Марко могли да бъдат съхранени до наши дни. Между Венеция и Генуа избухнала война, в която взел участие и Марко Поло с кораб, оборудван с негови средства. По време на една морска битка в Адриатика, в залива на остров Курзола, той бил пленен, откаран в Генуа и хвърлен в тъмница. Като другар по килия съдбата му отредила един тоскански хронист, Рустико от Пиза, и той пленен от генуезците в битката при Мелория.

Пленничеството им траяло една година — необходимото време, през което Марко да продиктува на другаря си спомените за своето пътуване, записани от Рустико според обичая на епохата на един френски, примесен с венециански и тоскански думи. Заглавието, което Рустико поставя на пътеписа, е „Devisament dou monde“, което ще рече „Описание на света“.

Завърнал се на свобода във Венеция, Марко се оженва и му се раждат три дъщери. От този момент за него вече не се знае много; знае се само, че през 1307 г. подарил един екземпляр от книгата си на френския посланик във Венеция, за да го предаде на крал Шарл дьо Валоа.

През 1323 г., чувствувайки, че краят му наближава, написал завещанието си. Между другото разпоредил да бъде освободен робът му — татарин, наречен Пиетро, когото довел от Ориента и с когото живял тридесет години. На седемдесетгодишна възраст, през 1324 г., Марко Поло умрял и бил погребан във Венеция, в църквата „Сан Порещо“, до гроба на баща си. За жалост от гроба на бащата и сина се е загубила всякаква следа, след като през 1590 г. църквата била съборена, за да я издигнат отново, по-голяма.

Разказът за пътуването му, предаден от Рустико от Пиза, преживял интересна съдба. Оригиналният текст изчезнал: от онова, което Марко Поло диктувал в килията, не ще се намери и следа. Първата версия на тоскански език вероятно е от 1307 г. От същия период са и първите преводи на латински, каталонски, португалски, испански и немски. От този момент успехът на книгата постоянно нараства и тя бива преведена на много други езици, докато Марко Поло е все още жив. Творбата бързо получава всеобща известност под заглавието „Милионът“. Някои го свързват с шеговития прякор, който венецианци прикачили на своя съгражданин заради „небивалиците“, които разказвал, други го обясняват с презимето Емилионе, което понякога семейство Поло добавяло към своето в памет на някакъв свой прочут праотец.

Загубата на оригиналния текст, превратностите около множеството преписи, версии и последвали преводи в течение на първите два века, както и липсата на по-пълни сведения за историческата фигура на Марко Поло са няколко от причините да се гледа дълги години на „Милионът“ повече като на фантастична история, отколкото като на сериозно свидетелство, единствено по научната си стойност за времето.

Въпреки това още през втората половина на XIV в. испанските картографи, заели се да ревизират географската карта на познатите дотогава земи, широко използуват сведенията, залегнали в книгата на великия венецианец. Нещо повече — тези географски данни спомагат решително за пътешествията и откритията на Христофор Колумб, Америго Веспучи, Васко да Гама и Магелан.

Извън всички определения и тълкувания, прикачени към „Милионът“, в действителност той остава първото географско, историческо, етнографско и научно описание на Азия. Ако не е бил първият европеец, посетил всички описани от него места, Марко Поло безспорно бил първият, който съвестно и подробно разказал за тях. Търговец, пътешественик, изследовател, дипломат и хронист, Марко Поло преди всичко бил смел човек, пропит от неутолима жажда да научава и поучава. Със сродната си на други велики хора съдба, надживели своето време и своите съвременници, фигурата на Марко Поло останала с векове увиснала между действителността и легендата, между истината и загадката. За него и голяма част от живота му никога не ще узнаем повече. Но за нас остава „Милионът“ — едно неоценимо свидетелство и документ с универсално значение.