Емил Верхарн
Един вечерен час

Сърцето ми? — То паднало е в кладенеца на смъртта.

И върху каменния ръб,

и на живота, и на кладенеца върху каменния ръб —

аз чувам как сърцето ми се бори в кладенеца на смъртта.

 

— Мълчанието е страхотно —

И там подобно къс от лед,

луната в кладенеца доле

разлива свойта вечна бледност.

 

Сърцето ми е топка плът,

къс кърваво месо — и там,

на дъното на кладенеца, бий — сърцето ми

върху отломък от луна, пламтяща с

бледен плам.

 

— Мълчанието и студа;

и сред нощта блудящий ужас

на небеса, препълнени с пътуващи звезди —

 

В бездънни щерни на смъртта

сърцето ми безумно бий, тупти

— със трескав пулс — върху луната.

 

Луната със сърцето ми се сля;

луната — лик в искри изюден;

луната — зима в бляскави огледала

върху води на Север и съдба;

луната е твърд блок от лудост;

луната е уста от лед —

и моето сърце гризе —

О, в клещите на ясни полунощи

сърцето ми е стиснато;

                                и още

с търпение безкрай игли от скреж

продупчват туй сърце, пламтящо в горд копнеж;

                                и вече

води с цвета на неговия труп

полека, с плясък го завличат

в дълбоки ями там далече…

 

И знам, в една такава вечер,

луната ще заключи

това сърце, макар да бий в омраза,

подобно камък в шепа празна

 

— тогава, когато в своя бяс студът,

и сред нощта — блудящий ужас

на небеса с безброй звезди на път

в тоз образ ще изпишат мойта смърт.