Емил Верхарн
Гости

— Отворете ми, хора, вашта врата,

аз чукам навред по врати и прозори:

Отворете ми, аз съм вятърът, хора,

облечен във мъртви листа.

 

— Влезте, приятелю, влезте, вий, вятър,

ето огнището, огънят свети;

молим, там в къта — седнете, седнете:

влезте при нас вий, приятелю вятър.

 

— Отворете ми хора, аз съм дъжда,

аз съм вдовицата в жалейна дреха,

диря за свойта умора утеха,

сред черна — от сажди — мъгла през нощта.

 

— Влезте, вдовице, влезте при нас,

влезте студена и сива.

Процепи много стената открива

пред вас, за да влезете — влезте при нас.

 

— Посрещнете ме, хора, като ваша любима,

отворете ми: аз съм царицата снежна.

Белият плащ мой се разронва в безбрежност

по пътя на старата зима.

 

— Влезте, вий снежна, влезте, царице,

с вашите лилийно бели нозе,

бели цветя сейте с бели ръце

над огнището, дето грей сетна искрица.

 

— Защото — ах, ний сме злочестите хора,

поселени в Север пустинен, студен,

и ний ви обичаме — кажете, от кой още ден? —

гости на нашата скръб и умора.