Емил Верхарн
Бунт

Надалеч един град: цял в тревога и бой на камбани;

на гилотината голият нож там сияй:

и обзето от диво желание, мигом сърцето ми литва натам.

 

Барабаните, глухи на толкова дни

от сподавена ярост и плам,

бият атака във всички глави.

 

Часовникът там, върху кулата черна,

свети сам през тъмата вечерна,

откроен пред небе от червени звезди…

 

Залп от стъпки могъщи неспирно кънти

и пожар над стените — стихиен, злорад —

разрошва смутения град.

 

Излизат из свойто мълчание

всички, които са били с надежда

сред мрака на свойто свято отчаяние.

 

Кажете що иде и тежко звъни

по пътя на бъдните дни —

тъй спокойно-страхотно?

 

Гневът на света пълни всички простори,

и юмруци безстрашно се вдигат нагоре —

готови да хванат небесния гръм.

 

Ето часа — в който всички безродни,

безсънни, безумни от глад, безработни

сграбчват живота със своята воля.

 

Ето часа — и тревожно камбаната бий…

Удрят приклади по мойта врата:

убивай! убий — все едно!

 

Ето часа — и тревожно там долу камбаната бий.