Емил Верхарн
Звънарят

Като стадо от слепи и зли зверове,

с луда ярост, дълбоко в тъмите вечерни

ураганът реве.

 

И внезапно, сред сенки неверни,

над черковните покриви черни,

озарена от мълнии, пламна звънарната.

 

Старият беден звънар, със смутена глава,

разтворил уста и без глас, без слова,

политва:

бие камбаната с тежки ръце

— звън и тревога, и ужас под бесния ритъм

на отчаяно, лудо сърце.

 

Кулата:

— кръстът над нея ръце ужасени разтваря —

пламенни бичове брулят я;

тя мята далеч към просторите халюцинирани

червената грива — от пламък и жар — на пожара.

 

Нощни предградия светят страхотно бронзирани.

В миг многолики тълпи

избликват из улици тъмни, вечерни —

ропот и страх там кипи.

Кръв се излива в прозорците черни.

 

Звънарят, далеч в равнините безкрайни,

праща с камбанния звън своите вопли отчаяни.

Кулата:

расне тя пред кръгозори смутени;

лети, окрилена от блясъци яркочервени,

далеч над води и блата;

керемиди и плочи — крила

от искри и кристал

летят към горите, далеч през нощта;

пламъкът лиже нощта

и околните хижи

изпъкват сред мрака — подпалват се в миг;

с трясък — подобно сподавен, глух вик —

рухва високият купол надолу в горящата паст

— и кръстът над него — надолу в свирепата власт

на горящата паст — тя го лапва и схрусква,

като плячка, за миг.

 

Бий, звъни и гърми там с отчаяни сили звънарят,

сякаш сам Бог изгаря в пожара.

Кулата

— огънят там, между зидове каменни,

вдълбава се с копия пламенни

и обзема греди, сводове,

дето в злобната негова ярост се люшкат камбаните.

Кукумявките, враните,

литват с безумни, протяжни, без край викове,

блъскат главите си, слепи, без изход, в прозорците,

изгарят си в гибелен полет крилата,

— блудни от ужас, безсилни от луди усилия —

и внезапно, сред бурно завилия

порой на тълпата,

падат мъртви.

 

Но вижда звънарят; ръце се разтварят — от злато пламтящи —

и грабва пожарът камбаните лудо крещящи.

 

Кулата:

— сякаш червена, горяща гора,

простряла далеч своите клони сред златна заря;

огънят, див в своите спазми, троши и разкъртва

стълби, прозорци, врати,

дъски, корнизи, греди — и лети

в живи могъщи извиви — о!

как бият камбаните в свойто последно безумие!

 

Звънарят, достигнал до края на страх и терзание,

звъни и вести свойта смърт със предсмъртния стон на камбаните.

 

Кулата:

— един още грозен, решителен трясък

— тухли, мазилка, вар, пепел и прах —

я разсече, от горе до долу, на две.

Като крясък

задавен от страх,

секва мигом тревожния звън — не ридай, не зове.

Старинната кула с камбаните

— черна внезапно — виси, сякаш в някакъв сън;

и ето че — свод подир свод — в миг камбаните,

тласкани с трясък и гръм между черните, голите

зидове, рухват надолу.

 

Под свойта камбана звънарят не трепна дори.

 

Камбаната яма във влажната пръст му изри

и сама бе ковчегът, що костите немощни скри.