Емил Верхарн
Песен на луд

Тоз, който нищо не каза,

умря — с задавено сърце —

в часа, когато с трепетни ръце

дванадесетте си удари — и още —

нощта започна в миг да бий

в сърцето на безумните среднощи.

 

        — Увийте го по-скоро в слама вий,

        Юмруците вържете и го носете.

 

Тоз, който нищо не каза,

ми взе сърцето и душата,

и моята коса —

изскубна ми косата,

а после свещи кървави запали

в очите ми окаменели.

 

        — Вържете го, вържете го, мъртвеца,

        о, с ярост вий — в саван от слама.

 

Тоз, който нищо не каза, —

в един широк креват с жена си спеше той,

под мирний покрив свой,

когато аз го хряснах, като звяр,

с един огромен камък по главата.

 

        А зад стената на челото

        му моя мозък черен там туптеше;

        и ден, и нощ го чувах аз,

        как непрестанно ме зовеше —

        с един прегракнал, хълцаш глас;

        оплакваше се той, че страда,

        и че е там, не в мене, — ето пада! —

        о, не, — виси той окачен

        на гвоздей, нощ и ден, като месо,

        на дъното на една черна яма.

 

Тоз, който нищо не каза, ни с поглед, —

на две сърце му нека разсекат,

и нека той

да си върви в саван от слама.

 

        Жена му пък, за него що ридай,

        и, също като псе в нощта,

        подир душа му лай —

        тя нека млъкне; или нека

        да си върви и тя след него,

        като слугиня,

        или пък по-добре — робиня.

 

— Вържете вий мъртвеца в слама,

тъй както сухи пръчки в сноп, —

и нека всеки тъпче, нека бий

с крака земята, дето той се скрий.

 

        Аз лудият съм в пустите поля

        без край, които вятърът ломи

        с големи, с шум размахнати крила,

        тъй както мъките всевечни;

        луд, който — нека прав, с глава

        върху земята, тъй да бъда чак

        до бъдните ония времена,

        когато пак

        ще дойде тук Иисус Христос да съди

        душа и дух, тъй както писано е…

 

И така да бъде.