Пол Верлен
Зимна вечер

Гласът на рога към леса страдай

във болка — би казал осиротяла,

която спира пред върха, замряла

на вятъра в разкъсания лай.

 

Душата на вълка в тоз глас ридай

под слънцето на залез догоряло

сред немощ — би казал невинно-бяла,

която упоява с чар без край.

 

За да усили тази скръб нерада,

снегът като саван разкъсан пада

през вечерния сумрак окървавен.

 

И сякаш че въздиша кротка есен:

тъй нежен и тъй сладостно-унесен

е целият пейзаж смирен и бавен.