Джон Туелв Хокс
Тъмната река (4)

1.

Майкъл Кориган седеше в стаята без прозорци в Изследователския център на фондация „Евъргрийн“, северно от Ню Йорк. Наблюдаваше една млада французойка, която обикаляше универсалния магазин „Прентам“ в Париж. Наблюдателните камери в магазина свеждаха всичко до черно, бяло и нюанси на сиво, но можеше да види, че е брюнетка, доста висока и изключително привлекателна. Харесваха му късата й пола, черното кожено яке и обувките — високи токчета с тънки каишки, закопчани около глезените.

Помещението за наблюдение приличаше на частен киносалон. Имаше огромен плосък видеоекран и тонколони, вградени в стената. Но имаше само едно място за сядане — кожено кресло с цвят на фъстъчено масло и вграден монитор и клавиатура на въртящата се стоманена облегалка за ръце. Всеки, който използваше помещението, можеше да задава команди на системата или да си сложи телефонните слушалки и да говори с персонала в новия компютърен център в Берлин. Когато Майкъл седна за пръв път на стола, някой трябваше да му покаже как се работи със сканиращите програми и каналите за достъп към системите за наблюдение. Сега можеше да извършва прости проследяващи операции и сам.

Младата брюнетка вървеше пред щандовете за козметика. Майкъл беше разгледал магазина преди няколко дни и се надяваше, че мишената му ще вземе ескалатора и ще се качи до щанда за дрехи на „Прентам“. Макар че беше забранено в пробните да се поставят наблюдателни камери, в дъното на коридора на общата част имаше една. Понякога французойките излизаха от пробните по бельо, за да се огледат в голямото огледало.

Присъствието на Майкъл в стаята за наблюдение беше поредното доказателство за нарастващото му влияние сред членовете на Братството. Той беше странник също като баща си Матю и по-малкия си брат Гейбриъл. В миналото на странниците се гледало като на пророци или мистици, побъркани или освободители. Те имали силата да се освобождават от телата си и да изпращат съзнателната си енергия — своята Светлина — в други светове. Когато се завръщали, имали прозрения и просветления, които променяли света.

Странниците винаги се натъквали на съпротивата на властите, но в модерните времена група мъже, наречени Братството, започнали да различават странниците и да ги избиват, преди да са се превърнали в заплаха за установения ред. Вдъхновено от идеите на Джереми Бентам, английски философ от осемнайсети, век, Братството се стремяло да установи визуален Паноптикон, невидим затвор, който да побере всички хора от индустриалния свят. Братството вярвало, че щом свикне, че го наблюдават непрекъснато, населението автоматично ще следва установените правила.

Истинският символ на съвремието беше наблюдателната камера за вътрешна употреба. Компютъризираните информационни системи бяха създали една Голяма машина, която можеше да свързва образи и информация, за да следи огромно на брой население. Хилядолетия наред властниците се опитвали да наложат завинаги своята управляваща система. Най-накрая мечтата за социален контрол беше станала реална възможност.

Братството се беше намесило в живота на Майкъл и Гейбриъл още когато живееха като деца в една ферма в Южна Дакота. Отряд наемници, които търсеха баща им, бяха атакували дома им и бяха подпалили всички постройки. Двамата братя Кориган бяха оцелели, но баща им беше изчезнал. Доста години, след като майка им ги бе отгледала извън Мрежата, Кориган най-накрая се бяха озовали в Лос Анжелис. Нейтан Бун и хората му първо заловиха Майкъл, а после и Гейбриъл. Закараха и двамата братя в изследователския център на фондация „Евъргрийн“.

Учените от Братството бяха построили мощен квантов компютър и субатомните частици в сърцевината на машината бяха установили връзка с други светове, които иначе можеха да изследват само странниците. Целта на новия квантов компютър беше да проследи преминаването на четирите бариери към другите светове от странниците, но Мая го беше унищожила, докато спасяваше Гейбриъл.

Винаги когато оценяваше промяната в статуквото си, Майкъл трябваше да признае, че нападението на Мая върху изследователския център беше решителната крачка към личната му промяна. Беше демонстрирал лоялността си — не към брат си, а към Братството. След разчистването на отломките беше установен нов периметър за сигурност и Майкъл беше върнат в центъра. Все още беше затворник, но в края на краищата всеки на този свят щеше да стане пленник в огромен затвор. Единствената разлика беше до каква степен го осъзнава човек. Щеше да има ново престрояване на силите в света и Майкъл възнамеряваше да е на страната на победителите.

Само няколко идвания на Майкъл в стаята бяха достатъчни, за да бъде покорен от силата на Голямата машина. Имаше нещо в това да седиш на стола и да се чувстваш като Господ, който гледа от небето. В момента младата жена с коженото яке беше спряла на щанда за гримове и си приказваше с продавачката. Майкъл си сложи слушалките, натисна едно копче и се свърза с новия компютърен център на Братството в Берлин.

— Майкъл се обажда. Искам да говоря с Ларс.

— Една секунда, моля — отвърна жена с немски акцент. След няколко секунди се обади Ларс. Винаги беше готов да помогне и никога не задаваше неудобни въпроси.

— Виж, намирам се в „Прентам“, Париж — каза Майкъл. — Мишената е на щанда с гримовете. Как мога да намеря личните й данни?

— Чакай да видя — отвърна Ларс.

Малка червена светлинка се появи в долния ляв ъгъл на екрана. Това означаваше, че Ларс има достъп до същото изображение. Често по няколко души се включваха в една и съща система за наблюдение или пък човек се свързваше със системата на някой отегчен охранител, който седеше в някоя контролна кабина някъде по света. Охранителите — които по принцип трябваше да осигуряват защита от терористи и престъпници — прекарваха повечето си време да дебнат жени из моловете и да ги проследяват до паркинга. Ако човек пуснеше звука, можеше да ги чуе как си говорят и се смеят например когато някоя жена с тясна пола се качва в спортна кола.

— Можем да сведем лицето й до алгоритъм и да го сравним със снимките във френската база данни за паспорти — обясни Ларс. — Но е много по-лесно просто да вземем номера на кредитната й карта. Погледни си монитора и натисни опцията за телекомуникация. Напиши колкото се може повече информация: местоположение на телефона, дата, време — в случая в момента. Хищника — така наричаха компютърната програма — ще й дръпне номера в мига, в който бъде предаден.

Продавачката пъхна кредитната карта на жената в машинката и цифрите проблеснаха на екрана.

— Готово — каза Ларс, сякаш беше фокусник, научил чирака си на нов номер. — Цъкни два пъти с мишката…

— Знам какво да правя. — Майкъл премести курсора върху бутона за препратки и почти на мига започна да се появява допълнителна информация. Жената се казваше Кларис Мари дьо Портей. Двайсет и три годишна. Чисто кредитно досие. Телефонният й номер. Домашният адрес. Програмата превеждаше от френски на английски списъка със стоки, закупени с кредитната й карта през последните три месеца.

— Виж това — каза Ларс. Квадратче в горния десен ъгъл на компютъра показваше образ от улична наблюдателна камера. — Виждаш ли тази сграда? Тук живее. На третия етаж.

— Благодаря, Ларс. С другото мога и сам да се оправя.

— Ако превъртиш списъка от кредитната карта, ще видиш, че е посещавала гинекологична клиника. Искаш ли да видиш противозачатъчни ли е искала, или е правила аборт?

— Благодаря, не е необходимо — отвърна Майкъл.

Малката червена светлинка изчезна от екрана и той отново остана, насаме с Кларис. С малка найлонова торбичка с гримове в ръка, младата жена прекоси магазина и се качи на ескалатора. Майкъл въведе новите параметри и превключи на нова камера. Кичур кестенява коса се спускаше по челото на Кларис и стигаше почти до очите й. Тя го отметна назад с ръка и огледа следващите стоки. Майкъл се зачуди дали си търси рокля за специален повод. С още малко помощ от Ларс можеше да се добере до имейла й.

Вратата с електронно отваряне се плъзна и влезе Кенард Наш, бивш армейски генерал и съветник по националната сигурност. В момента оглавяваше борда на директорите на Братството. Нещо в набитото му телосложение и грубите му маниери напомняше на Майкъл за футболен треньор.

Майкъл превключи на друга наблюдателна камера — довиждане, Кларис, — но генералът вече беше видял младата жена. Усмихна се като чичо, който е хванал племенника си да разглежда мъжко списание, и попита:

— Къде е това?

— Париж.

— Хубава ли е?

— Определено.

Наш се приближи към Майкъл и тонът му стана по-сериозен.

— Имам новини, които може да представляват интерес за теб. Господин Бун и хората му току-що са извършили успешна полева оценка на комуната Нова хармония в Аризона. Явно брат ти и арлекинът са посетили мястото преди няколко месеца.

— И къде са сега?

— Не знаем с точност, но се приближаваме. Анализът на имейли, открити в лаптоп, показва, че Гейбриъл вероятно се намира само на няколко мили от тук — в Ню Йорк Сити. Компютрите ни все още не могат да претърсят целия свят, но можем да се съсредоточим върху конкретното местоположение.

На това, че беше станал странник, Майкъл дължеше определени умения, които му помагаха да оцелява. Ако се отпуснеше по определен начин — спреше да мисли, а просто наблюдаваше, — можеше да забави възприятията си така, че да забележи промените, които настъпваха за частица от секундата в изражението на някой човек. Майкъл можеше да каже кога някой лъже, можеше да разкрие мислите и чувствата, които хората криеха в ежедневието си.

— Колко време ще ви отнеме да намерите брат ми? — попита той.

— Не мога да кажа. Но това е много положителна крачка. Досега ги търсихме в Канада и Мексико. Никога не би ми хрумнало, че ще идат в Ню Йорк. — Наш се изсмя. — Тази Мая е луда.

В този миг светът в ума на Майкъл забави хода си. Той можа да види колебанието в усмивката на Наш. Бърз поглед вляво. И извиване на устните в подигравателна усмивка само за частица от секундата. Може би генералът не лъжеше, но определено скриваше нещо, което го караше да изпитва превъзходство.

— Нека някой друг да довърши работата в Аризона — отвърна Майкъл. — Мисля, че Бун трябва веднага да се върне в Ню Йорк.

Наш отново се усмихна така, сякаш имаше по-силни карти на покер.

— Господин Бун ще остане още един ден, за да анализира допълнителна информация. По време на претърсването на комуната отрядът му е открил писмо. — Генерал Наш млъкна и остави думите си да увиснат във въздуха.

Майкъл го погледна право в очите.

— И защо е важно това?

— Писмото е от баща ти. Той се крие от нас от доста време, но излиза, че все още е жив.

— Какво?! Сигурен ли си? — Майкъл скочи от стола. Дали Наш му казваше истината, или за пореден път изпитваше верността му? Той се втренчи в лицето на генерала и проследи движението на очите му. Наш усещаше превъзходство и гордост, сякаш се радваше, че може да прояви властта си.

— И къде е? Как можем да го открием?

— В момента не мога да ти кажа. Не знаем кога е било написано писмото. Бун не е открил плик е пощенска марка или обратен адрес.

— А какво пише в писмото?

— Баща ти е вдъхновил създаването на Нова хармония. Искал е да окуражи приятелите си и да ги предупреди за Братството. — Наш наблюдаваше как Майкъл крачи из стаята. — Новината май не те зарадва особено.

— След като хората ти изгориха къщата ни, с Гейб все си фантазирахме. Убеждавахме се един друг, че баща ни е оцелял и ни търси, докато обикаляхме из страната. Когато пораснах, осъзнах, че баща ми изобщо няма да ми помогне. Можех да разчитам само на себе си.

— И си решил, че е мъртъв?

— Където и да беше отишъл баща ми, никога повече нямаше да се върне. Така че все едно беше мъртъв.

— Кой знае? Може и да организираме една семейна среща.

На Майкъл му се искаше да притисне Наш до стената и да избие усмивката от лицето му. Но вместо това се извърна и се овладя. Все още беше затворник, но имаше как да го заобиколи. Трябваше да се утвърди и да насочи Братството в определена посока.

— Убили сте всички в Нова хармония, нали?

Наш явно се ядоса, че Майкъл говори толкова директно.

— Отрядът на Бун е постигнал целите си.

— Полицията знае ли? Превърнало ли се е в новина?

— Защо си се загрижил за това?

— Казвам ти как да откриеш Гейбриъл. Ако медиите не са разбрали, нека Бун да се погрижи да узнаят.

Наш кимна.

— Това определено е част от плана.

— Знам, че брат ми е ходил в Нова хармония и се е срещал с хората, които живеят там. Случката наистина ще го засегне. Все ще реагира някак си и ще направи нещо импулсивно. Трябва да сме готови.