Джон Туелв Хокс
Тъмната река (16)

13.

След като се пошля безцелно няколко часа, Гейбриъл откри едно интернет кафе на Тудж Стрийт близо до Лондонския университет. Кафето беше собственост на някакви любезни корейци, които знаеха само една-две думи на английски. Дадоха му карта и той тръгна към компютрите. Някои хора гледаха порнография, други купуваха евтини самолетни билети. Русото момче на съседния компютър играеше онлайн игра, в която аватарът^[1] му трябваше да се скрие в една сграда и да убие всички непознати, които се покажат.

Гейбриъл седна на компютъра и започна да влиза в различни стаи за чат, мъчеше се да открие Липата, френския арлекин, който им беше пращал пари в Ню Йорк. След два безуспешни часа остави съобщение на един уебсайт за колекционери на антични мечове. „Г. в Лондон. Нуждае се от финансиране.“ Плати на корейците за изразходваното време на компютъра и прекара остатъка от деня в читалнята на Лондонския университет. Когато в седем библиотеката затвори, се върна в интернет кафето и видя, че никой не е отговорил на съобщението му. Излезе на улицата. Беше студено и дъхът му излизаше на пара. Група студенти минаха покрай него, смееха се. Имаше по-малко от десет лири в джоба.

Беше прекалено студено, за да спи навън, а в метрото имаше камери за наблюдение. Тръгна по Тотнъм Корт Роуд, покрай ярко осветените магазини, които продаваха телевизори и компютри, и си спомни, че Мая му беше разказвала за едно място в Уест Смитфийлд, където властите екзекутирали еретици, бунтовници и арлекини. Беше използвала езика на баща си, когато говореше за него, нарече го Blutacker. Немската дума първоначално бе означавала гробището край Йерусалим, купено със сребърниците, дадени на Юда, но впоследствие се беше сдобила с по-широко значение. С нея се означаваше всяко прокълнато място — кървава земя. Ако наистина беше арлекинско място, вероятно някъде в района имаше „табло“ за съобщения или поне знак къде би могъл да намери помощ.

Тръгна към източната част на Лондон, молеше да го упътят все хора, които изглеждаха или пияни, или заблудени. Един мъж, който едва се държеше на крака, започна да маха с ръце, все едно пъди мухи. Най-накрая Гейбриъл се качи по Гилтспър Стрийт, мина покрай болницата „Сейнт Бартоломю“ и видя два паметника само на няколко крачки един от друг. Едната плоча беше в чест на шотландския бунтовник Уилям Уолъс, а другата беше поставена на няколко крачки от мястото, където Короната беше изгаряла на клада католици. Blutacker. Но не се виждаха никакви арлекински символи.

Обърна се с гръб към паметниците и се приближи към малката църква. Каменните стени бяха нащърбени и потъмнели от годините, алеята от червени камъни беше омазана с кал. Гейбриъл мина под един свод и се озова в гробище. Точно пред него имаше тежка дървена врата с железни панти, вратата на църквата. В долния й ъгъл беше надраскано нещо. Той се приближи и видя три думи, изписани с маркер: „НАДЕЖДА ЗА СТРАННИК“.

Църквата убежище ли беше? Гейбриъл почука на вратата, после започна да удря по нея с юмруци, но никой не отвори. Може хората да се надяваха за странник, но той беше измръзнал, уморен и имаше нужда от помощ. Изпита непреодолимо желание да се освободи от тялото си и завинаги да напусне този свят. Майкъл беше прав. Битката беше свършила и Табулата беше спечелила.

Изведнъж си спомни как Мая беше използвала местата за съобщения в Ню Йорк. Написаното от нея приличаше на графити, но всяка буква и всяка чертичка бяха послание. Коленичи пред вратата и видя, че „НАДЕЖДА“ е подчертана. Може да бе чиста случайност, но черната линия имаше малко зъбче от единия край, почти като стрела.

Мина под свода и видя, че стрелата — ако беше стрела — сочи към Смитфийлд Маркет. Огромен мъж с бяла касапска престилка мина покрай него с цяла торба кутийки бира.

— Извинете — спря го Гейбриъл — Къде е… надежда?

Касапинът нито се разсмя, нито го нарече глупак. Просто кимна към пазара.

— Ей нататък, приятел. Не е далеч.

Гейбриъл пресече Лонг Лейн и наближи тържището за месо Смитфийлд Маркет. Столетия наред този квартал се бе водил едно от най-опасните места в Лондон. Просяци, проститутки и джебчии се смесвали със стадата говеда, подкарвани с камшици по тесните улици към кланицата. Топла кръв течала в канавките и от нея в зимния въздух се вдигала бяла пара. Ята гарвани кръжали над касапницата, спускали се и се биели за карантиите.

Тези времена бяха отминали и сега централният площад беше ограден с ресторанти и книжарници. Но нощно време, когато всички се бяха прибрали по домовете си, духът на стария Смитфийлд се завръщаше. Беше мрачно място, злокобно място, място за убийства.

На главния площад между Лонг Лейн и Чартърхаус Стрийт имаше предимно двуетажни постройки, от които цял Лондон се зареждаше с месо. Огромният площад беше разделен от четири улици. Сградите бяха заобиколени с огромни плексигласови навеси, които предпазваха шофьорите на камиони, докато товарят стоката в дъжда, но самият пазар беше обновен пример на викторианско самочувствие. Стените бяха с бели каменни арки, запълнени с тухли. От всяка страна имаше масивни железни порти, боядисани в мораво и зелено.

Гейбриъл обиколи сградата веднъж, после още веднъж, търсеше графити. Струваше му се нелепо да търси „надежда“ на подобно място. Защо мъжът с касапската престилка му беше казал да дойде тук? Изтощен, Гейбриъл седна на една бетонна пейка на малкото площадче от отсрещната страна. Духна в шепи, за да си стопли пръстите, после огледа площада. Беше на кръстовището на Каукрос и Сейнт Джон. Светеше единствено една кръчма с дървена фасада.

Гейбриъл се взря, прочете името на табелата… и се разсмя. Надежда. Кръчма „Надежда“. Стана от пейката, приближи се до топлата светлина, струяща през скосените прозорци, и огледа внимателно табелата, която се полюшваше над входа. В далечината се поклащаше кораб и двама мъже махала отчаяно. Друга малка табела указваше, че ресторант „Говеждо филе“ се намира на втория етаж, но че в него са престанали да сервират преди час.

Влезе. Едва ли не очакваше да го поздравят. „Ти реши загадката, Гейбриъл. Добре дошъл у дома.“ Вместо това откри собственика да се чеше, а една кисела сервитьорка бършеше бара с парцал. Отпред имаше малки черни маси, а отзад — пейки. На горното рафтче на една витрина беше кацнал препариран фазан, а около него се мъдреха четири прашни бутилки шампанско.

Имаше само трима клиенти: женена двойка на средна възраст се караше шепнешком и един изпосталял възрастен мъж гледаше втренчено празната си чаша. Гейбриъл си взе бира и се усамоти в една ниша с тапицирани пейки и дървена ламперия. Стомахът му абсорбира алкохола и гладът му беше залъган. Гейбриъл затвори очи. „Само за миг — каза си. — Мъничко.“ Но умората си каза думата и той заспа.

Тялото му първо усети промяната. Преди час помещението беше студено и почти празно. Сега беше изпълнено с енергия. Той се разсъни и чу смях и гласове: усещаше студения полъх при всяко отваряне и, затваряне на вратата.

Отвори очи. Кръчмата беше пълна с младежи на неговата възраст, сякаш не се бяха виждали от седмици. От време на време избухваха добронамерени препирни, а после двамата спорещи даваха пари на един висок мъж с огромни слънчеви очила.

Футболни запалянковци ли бяха? Знаеше, че англичаните са луди на тема футбол. Мъжете в кръчмата носеха суичъри с качулки и джинси. Някои имаха татуировки — заплетени мотиви, които се показваха от тениските им и се виеха по вратовете им. Нито една от жените не беше с рокля или пола: всичките бяха подстригани много късо или носеха косите си прибрани назад.

Огледа внимателно няколко души, които стояха близо до бара, и осъзна, че всичките си приличат по едно — обувките. Маратонките не бяха от традиционните модели за баскетбол или крос в парка; бяха с ярки цветове и преплетени фигури, с яки подметки, подходящи за тичане през всякакъв терен.

Още един студен порив и влезе нов клиент. Беше по-шумен, по-приятелски настроен и определено по-дебел от останалите тук. Мазната му черна коса беше покрита наполовина от вълнена шапка с нелеп бял помпон. Найлоновото му яке беше отворено и разкриваше огромен тумбак и тениска с избродирана отпред наблюдателна камера, зачеркната с червена черта.

Мъжът с шапката си купи бира и направи една бърза обиколка на бара, като раздаваше потупвания по гърбовете и ръкостискания, сякаш беше политик, който се кандидатира за пост. След като поздрави няколко души; влезе в сепарето, седна на пейката и набра някакъв телефон на мобилния си. Когато не му вдигнаха, остави съобщение:

— Пес! Джагър е! В „Надежда“ и „Говеждо филе“ сме. Всички отбори са тук. Ти къде си бе, пич? Обади се.

Затвори телефона и забеляза Гейбриъл до себе си.

— От Манчестър ли си?

Гейбриъл поклати глава.

— А от кой отбор си?

— В смисъл?

— А, ти си от Щатите. Аз съм Джагър. Ти как се казваш?

— Гейбриъл.

Джагър махна към тълпата.

— Всичките тук са свободни бегачи. Тази вечер тука има три лондонски отбора, плюс един от Манчестър.

— Какво е свободни бегачи?

— Стига! Знам, че и в Щатите ги има. Започнало е във Франция, където няколко момчета просто се забавлявали по покривите. Гледаме на града като на голямо пълно с препятствия трасе. Прескачаш стени и скачаш между сградите. Освобождаваш се. Всичко е свързано с това да се почувстваш свободен. Разбираш ли?

— Значи това е спорт?

— За някои. Но отборите тази вечер са доста ъндърграунд. Това значи, че тичаме, където си искаме. Никакви граници. Никакви правила. — Джагър погледна първо вляво, после вдясно, сякаш се канеше да сподели някаква тайна. — Чувал ли си за Голямата машина?

Гейбриъл удържа първоначалния си порив и не кимна.

— Какво е това?

— Това е компютърна система, която ни бройка чрез сканиращи програми и наблюдателни камери. Свободните бегачи отказват да са част от Голямата машина. Тичането ни е над всичко.

Гейбриъл видя нова група свободни бегачи да влиза през вратата.

— Значи това е нещо като седмична сбирка, така ли?

— Никаква сбирка, пич. Дошли сме да се състезаваме. Песа е нашият човек, но още не е цъфнал.

Джагър остана на пейката, а отборът му започна да се събира в сепарето. Айс беше шестнайсетинагодишно момиче, дребно и свирепо на вид, с изрисувани вежди, които го правеха да изглежда като малолетна гейша. Роланд беше от Йоркшир и говореше малко завалено. Себастиан учеше в колеж и джобовете на оръфаното му яке бяха натъпкани с книги с мека подвързия.

Гейбриъл никога не беше идвал в Англия и му беше трудно да разбере всичко, което си говореха. Джагър някога беше карал „джагърна“ — както британците наричаха определен вид камиони, само дето не беше камион, а камионетка. На картофения чипс викаха „крисп“, а на чаша бира — „битър“. Джагър беше неформалният лидер на отбора, но непрекъснато го дразнеха заради килограмите и „помпонката“.

Освен британските думи свободните бегачи си имаха собствен жаргон. Четиримата членове на отбора постоянно говореха за маймунски скокове, котешки подскоци и пробези по стени. Те не просто се катереха по сградата — те я „убиваха“ или „изгълтваха“.

Продължаваха да говорят за най-добрия си бегач — Песа, — но той така и не се появи. Накрая мобилният на Джагър звънна и той направи знак на всички да мълчат.

— Къде си? — попита Джагър. Докато разговаряха, започна да се ядосва и накрая се вбеси: — Ти обеща, пич. Това е твоят отбор. Проваляш ни… Да ни прецакаш заради една игра на войници… Не можеш просто… Мамка му!

Затвори телефона и започна да ругае. Гейбриъл не можеше да разбере и половината от това, което казваше.

— Доколкото разбирам, Песа няма да се появи — рече Себастиан.

— Било си изкълчило крака това копеле. Залагам десетачка, че е в леглото с някоя катеричка.

Останалите от отбора започнаха да се жалват от предателството на приятеля си, но млъкнаха, когато мъжът с огромните слънчеви очила се приближи до тях.

— Това е Хаос — прошепна Роланд на Гейбриъл. — Той държи всички странични залози за довечера.

— Къде ви е бегачът? — попита Хаос.

— Току-що говорих с него — рече Джагър. — Той… чака такси.

Хаос се ухили на отбора на Джагър, сякаш вече беше наясно.

— Ако не се появи до десет минути, губите страничните си залози плюс предварителната стотачка.

— Може да си е навехнал крака…

— Знаеш правилата. Няма ли бегач, губите първоначалния залог.

— Ей че алчно копеле — промърмори Джагър, след като Хаос се върна на бара, изгледа останалите и попита: — Добре. Кой ще бяга? Има ли доброволци?

— Технически по права линия не бягат — заяви Айс. — Знаеш го много добре.

— Имам адска настинка — рече Роналд.

— Имаш я от три години!

— Защо ти не се състезаваш, Джагър?

Гейбриъл винаги беше обичал да се катери по дървета и да прескача по гредите на покрива на фермата. В Калифорния беше продължил да изпитва издръжливостта си с мотоциклетизъм и скокове с парашут. Но силата и бързината му се бяха издигнали на друго ниво в Ню Йорк, когато Мая се беше възстановила от раните си. Вечер тренираха кендо. Вместо да кръстосват бамбукови тояги, Мая използваше арлекинския си меч, а той се биеше със своя меч талисман. Това беше единственото време, когато свободно гледаха телата си. Напрегнатите им взаимоотношения явно се свеждаха до непрестанна битка. В края на всяка тренировка дишаха трудно и бяха вир-вода.

Гейбриъл се наведе напред и каза на Джагър:

— Аз ще го направя. Аз ще тичам за отбора ти.

— И кой, по дяволите, си ти? — попита Айс.

— Това е Гейбриъл — бързо го представи Джагър. — Американски свободен бегач. Първокласен.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Себастиан.

Гейбриъл кимна.

— Да се надбягвам. Да прескоча няколко стени.

— Трябва да пробягаш по покрива на Смитфийлд Маркет, да прескочиш върху старата кланица, да слезеш на улицата и да стигнеш до двора на църквата „Светата Гробница до Нюгейт“ — рече Айс. — Ако паднеш, ще се размажеш от двайсет метра.

Сега беше моментът — все още можеше да промени решението си. Но Гейбриъл се чувстваше така, сякаш е паднал в река и изведнъж се е появила лодка. Имаше само няколко секунди да сграбчи въжето.

— Кога започваме?

В мига, в който взе решение, се почувства така, сякаш е заобиколен от нова група верни приятели. Когато призна, че е гладен, Себастиан отиде до бара и се върна с един шоколад и няколко пликчета чипс. Гейбриъл бързо изяде всичко и почувства прилив на енергия. Реши да не пие алкохол, макар че Роланд му предложи да го черпи една бира.

Сега, когато отборът му вече си имаше бегач, Джагър вече си беше възвърнал увереността. Обиколи бара за втори път и Гейбриъл чу как буботещият му глас се издига над общата врява. След няколко минути половината народ вече вярваше, че Гейбриъл е известен свободен бегач от Щатите и е долетял в Лондон, защото бил приятел на отбора на Джагър.

Гейбриъл изяде още един шоколад и после отиде до тоалетната да си наплиска лицето. Когато излезе, Джагър го чакаше. Отвори една врата и поведе Гейбриъл към вътрешен двор, който се използваше от кръчмата през лятото.

— Сега сме само двамата — почна Джагър. Цялата му самоувереност се беше изпарила и се държеше плахо и неуверено — дебелото момче, което всички тормозят в училище. — Кажи ми честно, Гейбриъл. Правил ли си го някога досега?

— Не.

— Това нещо не е за новаци. Това е просто бърз начин да се претрепеш. Ако искаш, можеш да се измъкнеш отзад.

— Не — отвърна Гейбриъл. — Мога да го направя…

Вратата се отвори със замах и Себастиан и още двама свободни бегачи изскочиха на двора.

— Ето го! — извика някой. — Хайде! Време е!

Тръгнаха. Джагър се изгуби в тълпата, но Айс беше плътно до Гейбриъл. Беше го стиснала здраво за ръката и му говореше шепнешком:

— Гледай си в краката, но не гледай надолу.

— Добре.

— Когато се прехвърляш през стена, не я прегръщай. Изнеси тялото си малко встрани. Това ще ти помогне за равновесието.

— Още нещо?

— Ако се уплашиш, не продължавай. Спри и ще те свалим от покрива. Който се уплаши, пада.

На улицата нямаше никой друг, освен свободните бегачи и някои от тях започнаха да се перчат — скачаха върху бетонните бариери по улицата и правеха задно салто. Осветеният от охранителни прожектори Смитфийлд Маркет изглеждаше като огромен храм от камък и тухли, стоварен в центъра на Лондон. Металните врати бяха покрити с найлонови тенти, които се полюшваха от нощния вятър.

Хаос ги поведе от другата страна на пазара и обясни маршрута на бягането по права линия. Трябваше да се качат на покрива, да минат по него над сградата и по един метален навес да се прехвърлят през улицата върху изоставената кланица. После трябваше някак си да слязат на улицата и да тичат нагоре по Сноу Хил до църквата „Светата Гробница“. Който пръв стигне оградения с метална ограда двор на църквата, е победител.

Докато вървяха, Айс му показа останалите участници в надпреварата. Резачката беше известен лидер на отбор от Манчестър. Носеше скъпи маратонки и червен спортен екип от сатинирана материя, която проблясваше под светлините. Ганджи беше от лондонските бегачи — персиец имигрант, двайсетинагодишен, със стройно атлетично тяло. Малой беше четвъртият състезател, нисък и мускулест, със счупен нос. Според Айс работел на четири часа като барман в дискотека.

Стигнаха северния край на пазара и застанаха от другата страна на улицата, близо до една месарница, в която се продаваше карантия. Гладът на Гейбриъл беше изчезнал и той забелязваше и най-малката подробност в новата обстановка. Чу смях и глъчка, долови лекия мирис на чесън, който идваше от тайландския ресторант наблизо. Калдъръмът беше мокър и камъните приличаха на лъскав черен обсидиан.

— Без страх… — шепнеше Айс като заклинание. — Без страх… без страх…

Сградата на пазара се издигаше пред свободните бегачи като масивна стена. Гейбриъл си даде сметка, че ще трябва да се изкачи по портата от ковано желязо до прозрачната тента от плексиглас, която беше на поне десет метра височина. Държеше се на метални прътове, които излизаха от стената под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Трябваше да се изкатери по някой от тях, за да стигне до покрива.

Изведнъж настъпи тишина и всички погледи се устремиха към четиримата бегачи. Джагър застана пред Гейбриъл и му подаде ръкавици без пръсти.

— Сложи си ги. Желязото става адски студено през нощта.

— Искам парите, когато свърша.

— Не се притеснявай, пич. Обещавам. — Джагър го потупа по рамото. — Странен тип си ти. Много странен.

Червеният анцуг на Резачката проблесна под прожекторите. Свободният бегач от Манчестър спря пред Гейбриъл и му кимна.

— Ти ли си от Щатите?

— Да.

— Знаеш ли какво значи „мазало“?

Джагър се ядоса.

— Престани. Всеки момент започваме.

— Искам само да помогна — отвърна Резачката. — Малко знания за американския братовчед. „Мазало“ е, когато не знаеш какво правиш и паднеш от покрива.

Гейбриъл не помръдна, беше се втренчил в очите на Резачката.

— Винаги има вероятност да паднеш. Въпросът е дали мислиш за нея. И дали можеш да я избиеш от ума си.

Бузата на Резачката потрепери, но той се овладя и се изплю на земята.

— Край на залаганията — извика някой. — Край на залаганията. — Тълпата се раздели на две и Хаос се изправи пред тях.

— Поводът за състезанието е предизвикателството, което Манчестър отправи към лондонските отбори. Нека най-добрият да спечели — и всички останали простотии. Но това, което правим, е повече от обикновено състезание. Повечето от вас знаят, че стени и огради няма да ни спрат. Голямата машина не може да ни проследи. Създаваме наша си карта на града.

Хаос вдигна дясната си ръка и започна да брои:

— Едно, две…

Резачката се спусна през улицата, останалите го последваха. Портите от ковано желязо бяха украсени с мотиви на цветя и лози. Като използваше пролуките между тях, Гейбриъл започна да се катери.

Щом стигнаха върха на портата, гъвкавият Ганджи се промуши между козирката и стената. Резачката го последва. След него минаха Гейбриъл и Малой. Подметките им барабаняха по прозрачната пластмаса и козирката трепереше. Гейбриъл сграбчи един от прътите, които стърчаха от горната част на стената. Стоманеният прът беше тънък като въже и човек трудно можеше да се задържи.

Едната ръка, после другата, тялото му увисна на пръта и той започна да се издърпва нагоре. Когато стигна до края на пръта, откри, че между крепежната скоба и горната част на бялата каменна фасада има еднометров луфт. „Как да се кача горе? Невъзможно е“.

Погледна вляво и видя как тримата други се опитват да преодолеят опасното разстояние до покрива. Малой — беше с най-здрави ръце и рамене — се залюля и се прехвърли върху пръта, очите му гледаха надолу. Залюля се да премести центъра на тежестта си в Долната част на тялото си, пусна се да сграбчи козирката… и падна върху плексигласовата козирка. Затъркаля се надолу, но успя да се хване на ръба и спря. Поне беше още жив.

Гейбриъл забрави за другите и се съсредоточи върху собствените си действия. Като имитираше стратегията на Малой, се завъртя, така че краката му да са в горния край на наклонения прът; ръцете му бяха няколко сантиметра по-високо. Сви се, като че ли го бяха напъхали в кутия, премести тежестта на цялото си тяло върху краката и се оттласна нагоре. Успя да се вкопчи в ръба на покрива и да се издърпа горе.

Наклоненият покрив на Смитфийлд Маркет се простираше пред него като тъмносив път. Нощното небе беше ясно; звездите бяха изрядни точки от синкаво синя светлина. Умът на Гейбриъл започна да се носи върху крилете на съзнанието на странник. Виждаше реалността наоколо все едно беше изображение върху екран.

Резачката и Ганджи профучаха покрай него и Гейбриъл се върна в реалността. Разхлабените плочки на покрива тракаха, докато догонваше противниците си. След няколко секунди стигна до първата дупка в покрива: десетметров участък, в който сградата се разделяше на две. Дупката беше запълнена с бетонни арки, покрити с листове фибростъкло с цвят на слонова кост; фибростъклото обаче изглеждаше прекалено крехко, за да издържи тежестта му. Гейбриъл се движеше като въжеиграч, стъпваше върху арките и така стигна до другата страна на покрива. Резачката и Ганджи бяха отпред и встрани. Той отклони поглед от тях и за миг вдигна очи към звездите. Стори му се, че всички те тичат към тъмния безкрай на космоса.

При втората дупка фибростъклото беше махнато и по покрива бяха останали само бетонните арки. Спомни си какво му беше казала Айс и се съсредоточи върху краката си, мъчеше се да не гледа надолу под тях, където шепа любопитни свободни бегачи следяха с вдигнати глави състезанието.

Беше спокоен и се движеше уверено, но губеше състезанието. Трябваше да спре и да прекоси трета част с арки. На половината път видя как Резачката и Ганджи скачат върху наклонения метален навес, който покриваше Лонг Лейн и водеше до оградената тухлена постройка, била някога кланица на тържището.

Досега Резачката беше тичал с всички сили. Сега обаче действаше предпазливо: прекрачи върху навеса и тръгна бавно. Ганджи беше на три метра зад него и реши да поведе. Стъпи върху лявата страна на навеса, направи три крачки и загуби равновесие. Падаше, търкаляше се и крещеше, краката му изхвърчаха през ръба, ръцете му сграбчиха улука…

Увисна във въздуха. Отборът му беше на улицата под него и всички му крещяха да се държи — само се дръж! — и че ще се качат и ще го спасят. Но Ганджи не се нуждаеше от помощта им. Издърпа се нагоре и прехвърли крак върху хлъзгавия метален навес, после се изтегли целият. Когато Гейбриъл стигна до него, вече пълзеше по корем на безопасно разстояние от стряхата.

— Добре ли си? — извика Гейбриъл.

— Не се тревожи за мен. Продължавай! Лондон ще се гордее!

Резачката беше с доста голяма преднина, но върху плоския покрив на кланицата тя се стопи. Свободният бегач тичаше по ръба — търсеше противопожарен изход или стълба, по която да слезе на улицата. Накрая стигна югозападния край на сградата, прехвърли се през стряхата, сграбчи водосточната тръба и изчезна от поглед. Гейбриъл се затича натам и надникна. Резачката се спускаше по тръбата, сантиметър по сантиметър, контролираше спускането си с крака. Видя Гейбриъл, спря за секунда и подвикна:

— Съжалявам за това, което казах одеве. Просто исках да те стресна…

— Разбирам.

— Ганджи се размина на косъм. Добре ли е?

— Да. Добре е.

— Лондон се справи добре, пич. Но този път печели Манчестър.

Гейбриъл последва примера на Резачката и се заспуска по водосточната тръба в ъгъла. Под него Резачката се бореше с някакъв вечнозелен храсталак, буташе клоните с ръце, докато най-сетне не слезе на земята.

В мига, в който Резачката стъпи на земята, Гейбриъл реши да рискува. Оттласна се от стената, пусна тръбата и скочи от седем метра височина в храстите. Клоните се изпочупиха, но той използва инерцията, превъртя се и успя да стъпи на крака.

Няколко свободни бегачи вече бяха дотичали да гледат края на надбягването. Резачката демонстрираше уменията си и тичаше по покривите на паркиралите коли. Един скок — и се озоваваше на покрива на колата; две крачки и го минаваше, пак правеше скок и стъпваше върху следващата. Алармите на колите се включваха, пронизителният им вой отекваше в стените. Резачката извика:

— Само Манчестър! — И вдигна победоносно ръце.

Гейбриъл мълчаливо затича по улицата. Резачката не го видя и той започна да го настига. Вече бяха почти до Сноу Хил, тясната уличка, която водеше към църквата и светещия силует на сградата на Олд Бейли. Резачката скочи на следващата кола, извърна се и видя Гейбриъл. Изненада се, скочи на платното и побягна нагоре. Вече бяха само на стотина метра от църквата. Резачката обаче не можа да овладее страха си: започна да се обръща през рамо, забравил всичко, освен съперника си.

Черно лондонско такси се появи от мрака и зави по улицата. Шофьорът видя червения анцуг и наби спирачки. Резачката скочи във въздуха, но краката му се удариха в предното стъкло на колата, той отхвърча като сламено чучело и падна на улицата.

Таксито изскърца и спря. Отборът от Манчестър дотърча и се струпа около колата и падналия младеж, но Гейбриъл продължи нагоре и се прехвърли през оградата в празния двор на църквата. Наведе се, опря ръце в коленете си и жадно загълта въздух. Свободен бегач в града.