Джон Стайнбек
Зимата на нашето недоволство (21)

Двадесет и първа глава

Стане ли дума за празненство или честване на нещо, моята Мери няма равна на света. И блести като диамант не толкова заради своя принос, колкото заради онова, което то й носи. Очите й лъщят, усмивките й подчертават красотата на устните й, бликащият й смях става заразителен и при най-слабата шега. Когато Мери стои на вратата да посреща гостите, всички се чувстват по-привлекателни и умни, отколкото са били, и наистина стават такива. В това се заключава приносът на Мери и никой не може да желае повече от нея.

Когато се прибрах, заварих дома на семейство Холи във вихъра на подготовката. Пъстри пластмасови флагчета образуваха палатка от полилея в средата до рамките на картините, а от перилата на стълбите висяха многоцветни пластмасови ленти.

— Няма да повярваш — обяви възторжено Мери. — Елън ги взе от бензиностанцията на „Ессо“. Джордж Сандоу й ги дал на заем.

— Какъв е смисълът от тях?

— Какъвто си искаш. Просто правят обстановката славна.

Не знам дали вече знаеше за Дани Тейлър; или може би бе чула и го бе отписала окончателно. А и аз изобщо не го бях поканил на тържеството, но той продължаваше да крачи около къщата. И усещах, че по някое време ще ми се наложи да изляза и да го срещна и по тази причина не го поканих да влезе.

— Като гледа Елън, човек ще реши, че тя е получила поощрителна награда — разправяше Мери. — Надали щеше да се гордее толкова, ако самата тя беше станала знаменитост. Виж само каква торта направи — и ми посочи високата бяла торта, върху която с разноцветни букви бе изписано „ГЕРОЙ“. И независимо от това, че е лято, ще вечеряме печено пиле със заливка плюс сос от дреболиите плюс картофено пюре.

— Браво, скъпа, браво. А къде е младата знаменитост?

— Ами и той сякаш се е променил. Взема си вана и се облича официално за вечеря.

— Днешният ден е многозначителен, пророчице моя. Не се изненадвай, ако чуеш, че катър е родил, а на небето се е появила нова комета. Да се къпе преди вечеря. Не може да бъде!

— Мислех си, че и ти ще искаш да се преоблечеш. Приготвила съм и бутилка вино, та да произнесеш някакво слово или да вдигнеш тост или нещо от този род, нищо, че ще сме си само ние. — Тя направо заливаше дома ни с духа на празненството. В един момент усетих, че се качвам по стълбите, за да се изкъпя и да се включа във веселбата.

На минаване покрай вратата на Алън почуках, чух изръмжаване и влязох.

Стоеше пред огледалото, а в ръката си държеше друго, за да се вижда в профил. С нещо черно — най-вероятно мериния туш за мигли — си беше изрисувал тънки черни мустачки, почернил веждите си и бе извил нагоре крайчетата им по сатанински. Заварих го да се усмихва на огледалото с многознаещ, циничен вид. На всичко отгоре си беше сложил синята ми папийонка на точици. И ни най-малко не се смути от това, че съм го изловил.

— Репетирам за телевизията — каза и остави малкото огледало.

— Сине — рекох, — в цялата тази дандания комай не ми остана време да ти кажа колко се гордея с теб.

— Е… това е само началото.

— Честно казано, смятах те за по-слаб писател и от самия ни президент. И колкото съм щастлив, не по-малко съм изненадан. Кога ще прочетеш съчинението си пред света?

— В неделя, в четири и половина, в предаване, което ще върви и по всички местни телевизии. Ще трябва да отида до Ню Йорк. Ще ме вземат със специален самолет.

— Добре ли си изрепетирал четенето?

— О, не се притеснявай — ще се справя. Още съм на самия старт.

— По-скоро си скочил на висок скок — все пак си един от петима в цялата държава.

— И по всички местни телевизии — каза. Започна да обърсва мустачките с памучен тампон, а аз с учудване установих, че притежава цял комплект с гримове, сенки, фондьотени и мазила.

— Толкова много неща ни се случиха накуп на цялото семейство. Разбра ли, че купих магазина?

— Да! Чух.

— Така че, след като махнем гирляндите и украшенията, ще разчитам на твоята помощ.

— В какъв смисъл?

— И преди ти казах — да ми помагаш в магазина.

— Няма да стане — рече и огледа зъбите си в огледалцето.

— Няма да стане кое?

— Ще участвам като гост в две шоута, после в „Коя е моята реплика?“ и „Загадъчен посетител“. След тях следва още един конкурс, „Тийнейджърски остроумия“. В него има шанс дори да ме направят водещ. Та, както виждаш, няма да имам време. — И напръска нещо лепкаво по косата си от флакон под налягане.

— Кариерата ти, както виждам, е съвсем уредена.

— Нали ти казах, това е само началото.

— Добре, тази вечер няма да се разправяме. Друг път ще говорим:

— По телефона няколко пъти те търси един от ЕнБиСи. Сигурно, за да подпишеш договора, щото нали аз съм още малолетен.

— А с училището какво ще стане, замислял ли си се, синко?

— За какво ми е училище, след като ще съм на договор?

Изпарих се моментално, затворих вратата, а в банята стоях под студената вода, докато кожата ми се вледени, а студът навлезе дълбоко и поуспокои разтреслия ме бяс. Та когато се появих отново — лъснат, бръснат и нашляпан с одеколона на Мери, — вече контролирах себе си напълно. В останалите няколко секунди до вечеря Елън приседна на страничната облегалка на креслото ми, после се изсули в скута ми и ме прегърна.

— Много те обичам — каза. — Не се ли вълнуваш? И не смяташ ли, че Алън е прекрасен? Имаш чувството, че за това е роден. — И това го казваше дъщеря ми, която винаги съм смятал за изключително егоистична и доста злобна.

Преди да поднесат тортата, вдигнах тост в чест на младия ни герой, пожелах му успехи и приключих с думите:

— „Днес е зимата на нашето недоволство, преобразена във величествено лято от този син на Йорк“^[1].

— Това е от Шекспир — каза Елън.

— Браво, умницата ми, но можеш ли да кажеш от коя пиеса е, кой го изрича и в кой момент?

— Отде да знам — отвърна. — Старомодни работи.

Помогнах на Мери да отнесе чиниите в кухнята. Самата тя още блестеше празнично.

— Не му се притеснявай — рече. — Ще намери някой ден пътя в живота си. Ще се оправи. Проявявай повечко търпение спрямо него.

— Ще проявявам, яребицо моя.

— Някакъв човек постоянно те търси от Ню Йорк. Предполагам, че е във връзка с Алън. Не си ли шашнат от това, че ще го вземат със специален самолет? Още не мога да свикна с мисълта, че си собственик на магазина. И вече чух — по целия град се говори, че ще си новият кмет.

— Няма такова нещо.

— Най-малко от десет души го чух.

— Предстои ми една сделка, поради която не мога да заема поста. Налага ми се да изляза за малко, скъпа. Имам една делова среща.

— Току-виж почна да си мечтая пак да станеш продавач. Тогава поне нощем се свърташе у дома. Какво да му кажа на човека, ако пак позвъни?

— Да чака.

— Каза, че не можело. Много ли ще се бавиш?

— Откъде да знам. Зависи как потръгне разговорът.

— Много мъчно ми стана, като чух за Дани Тейлър. Вземи си шлифера.

— Тъжно е, наистина.

В преддверието си сложих шапката и импулсивно грабнах нарваловия бастун на Стария капитан от слонския крак.

— Може ли и аз да дойда?

— Не тази вечер.

— Наистина много те обичам.

За миг се втренчих дълбоко в очите на дъщеря ми.

— И аз те обичам — казах. — И ще ти донеса скъпоценни камъни. Имаш ли някакви предпочитания?

— И ще ходиш с бастуна ли? — захихика тя.

— За самоотбрана. — И заех стойка за фехтуване.

— Много ли ще се бавиш?

— Не особено.

— И за какво ти е бастунът?

— Само за украса — за фасон, за авторитет, за заплаха, от закърнялата нужда човек да е въоръжен.

— Ще те чакам да си дойдеш. Мога ли да подържа онова розово нещо?

— Няма нужда да ме чакаш, торно цветенце мое. Кое розово нещо? Талисмана ли имаш предвид? Ама разбира се.

— Какво значи „талисман“?

— Виж в тълковния речник. Знаеш ли как се пише?

— Т-а-л-е-с-м-а-н.

— Не. Т-а-л-и-с-м-а-н.

— Добре де, кажи ми ти.

— По-лесно ще го запомниш, ако сама си го прочетеш. Обгърна ме с две ръце, притисна ме и със същата бързина ме пусна.

Нощта ме пое плътна и влажна — въздухът бе гъст като пилешка кремсупа. От скритите сред тлъстите листа на улица „Брястова“ улични лампи бяха поникнали мокри, космати ореоли от влага.

Работещият човек вижда съвсем малко от света на нормално дневно осветление. Нищо чудно тогава, че възприема всички новини и възгледи от жена си. Тя знае какво е станало и кой какво бил казал по въпроса, но всичко това е прецедено през женствеността й, така че повечето работещи мъже гледат на дневния свят през женските очи. Нощем обаче, когато магазинът или службата му са затворени, светът принадлежи на мъжа — поне за известно време.

Тежката сребърна топка на усукания бастун от костта на нарвал, полирана от дланта на Стария капитан, лежеше плътно и приятно в ръката ми.

Преди много години, когато живеех в дневния свят, ако ми писнеше от света, буквално се снишавах до тревата. Забол лице съвсем близо до корените й, ставах едно цяло с мравките и листните въшки и преставах да бъда колос. И в сивата джунгла на тревите намирах онова отвличане на мислите, което ми носеше покой.

Сега, тази нощ, имах нужда от старото пристанище и от моето Място, където неизбежният свят на кръговратите на живота, времето и приливите щеше да оглади изострените ми нерви.

Стигнах бързо до главната улица и докато минавах покрай „Фоурмастър“, хвърлих само бегъл поглед към моя си магазин със зелените завеси. В полицейската кола пред пожарната седеше дебелият Уили със зачервено лице и стичаща се по него пот.

— Пак ли скиториш, Ит?

— Мда.

— Чух за Дани Тейлър. Жалко за момчето — добро беше.

— Ужасно — казах и продължих с бърза крачка.

Покрай мен минаха няколко автомобила и пораздвижиха въздуха, но разхождащи се пешеходци нямаше. Никой не щеше да рискува да се изпоти от ходене пеш.

При паметника свърнах към старото пристанище, където се виждаха светлините на закотвените няколко яхти и катери за риболов в открито море. И тогава зърнах една фигура, която излезе от улица „Порлок“ и се отправи към мен. По походката и стойката разпознах Марджи Йънг-Хънт.

Спря се точно отпреде ми, та да не мога да я подмина. Има жени, които изглеждат изискано и в най-горещите нощи. Вероятно поплинената й пола завихряше леко въздуха.

— Предполагам, че мен търсиш — каза. И оправи кичур коса, който не бе на мястото си.

— Какво те кара да мислиш така?

Извърна се, хвана ме под ръка и с пръстите си ми подсказа да продължа да вървя.

— Все на такива като теб ми върви. Бях във „Фоурмастър“. Видях, че минаваш, и реших, че ме търсиш, затова заобиколих набързо по съседните улички, за да те засека.

— Как знаеше откъде ще мина?

— Не знам. Някакво вътрешно усещане. Чуй как цвърчат цикадите — това е на още жеги и безветрие. Не се притеснявай, Итън, след малко ще излезем извън осветлението. Можеш да дойдеш у нас, ако желаеш. Ще те почерпя — студена напитка във висока чаша от висока гореща жена.

Оставих пръстите й да ме насочат към сенките на някакъв неподкастрен жив плет. Поселите се по земята жълти цветчета прогаряха мрака.

— Ето, че вече сме у дома — гараж с надстроен купол на удоволствията.

— Кое все пак те кара да мислиш, че точно теб търсех?

— Или мен, или някоя като мен. Ходил ли си някога на борба с бикове, Итън?

— Веднъж само, в Арл, веднага след войната.

— Вторият ми съпруг често ме водеше. Обожаваше това зрелище. Според мен борбите с бикове са за мъже, които не са особено смели, но копнеят да са. Ако си бил дори само веднъж, ще разбереш какво искам да кажа. Нали помниш как след всичките премятания на плаща бикът се мъчи да убие нещо, което го няма?

— Да.

— И нали си забелязал как се обърква и изнервя, понякога направо спира и започва да се чуди какъв е отговорът? Точно тогава се налага да му изпратят един кон, иначе сърцето му няма да издържи от мъка. Трябва да наръга с рога си нещо солидно, иначе духът му ще умре. Е, в случая аз изпълнявам ролята на коня. И затова все такива мъже ми се падат — объркани и озадачени. Ако успеят да ме мушнат с рога си, постигат някаква малка победа. Тогава могат пак да прибегнат до плаща и шпагата.

— Марджи!

— Секунда само. Търся си ключа. Помириши японския нокът^[2]!

— Но аз току-що пожънах една победа.

— Нима? Закачи ти се плаща ли? И ти го стъпка?

— Откъде знаеш?

— Знам единствено кога някой мъж търси мен или някоя друга Марджи. Внимавай по стълбите — тесни са. И си пази главата. А, ето го и ключа на лампата — какво ти казах? Истински купол на удоволствията, с притъмнено осветление, аромат на мускус… та дори и безслънчево море!

— Ти май наистина ще излезеш вещица.

— Не си ли се убедил досега, по дяволите. Една нещастна, окаяна провинциална вещица съм аз. Седни там, до прозореца. Ще включа фалшивия бриз. После, както казват, ще се „преоблека в нещо по-удобно“ и ще ти налея една голяма ледена мозъкотрошачка.

— Ти тая дума откъде я знаеш?

— Много добре ти е известно откъде.

— Добре ли го познаваше?

— Една определена част от него. Онази, която е достъпна за жената. Понякога е най-хубавата, но не се случва много често. У Дани беше. Имаше ми доверие.

Стаята бе нещо като албум със спомени от други стаи — дреболии и парчетии от други животи, нещо като забележки под линия. Вентилаторът до прозореца бучеше шепнешком.

Върна се след малко в нещо дълго, веещо се и издуващо се и донесе със себе си парфюмен облак. След като го поех, каза:

— Не се притеснявай. Никога не съм си го слагала за пред Мери. Ето ти питието — джин с тоник. Всъщност намазах само ръба на чашата с тоник. Иначе си е джин — чист джин. Ако разтракаш кубчетата лед, ще решиш, че е разхладително.

Гаврътнах го все едно че беше бира, и усетих как сухата му жега се разстла по раменете ми и заслиза надолу по ръцете, та чак кожата ми затрептя.

— Изглежда, точно от това имаше нужда — рече.

— Май си права.

— Ще те накарам да се почувстваш като смел бик — но с известна съпротива, та да си мислиш, че си постигнал някаква победа. Точно това, от което се нуждае един бик.

Втренчих се в ръцете си — изподрани и изпонарязани от отваряне на каси и кашони — и в не особено чистите ми нокти.

Взе костния бастун от дивана, където го бях оставил.

— Надявам се, че няма да ти трябва за повдигане на спадналата ти страст.

— Ти мой враг ли си вече?

— Аз да съм ти враг? Аз, играчката на Ню Бейтаун?

Толкова дълго мълчах, че я усетих как се изнервя.

— Не бързай — каза. — Цял живот можеш да обмисляш отговора си. Ще ти донеса още едно.

Поех пълната чаша от ръката й, а устните и устата ми бяха тъй пресъхнали, че се наложи да отпия, преди да й отговоря, но дори и тогава по гърлото ми имаше налеп.

— Какво искаш от мен?

— Бих се съгласила и на любов.

— От човек, който обича жена си?

— Мери ли? Та ти дори не я познаваш.

— Знам, че е грижовна, нежна и донякъде безпомощна.

— Безпомощна ли? Тя е по-яка от подметката на ботуш. И ще продължи да действа дълго след като си изпотрошил собствения си двигател. Тя е като чайка, която се възползва от вятъра, за да се носи във въздуха, без да размахва криле.

— Това изобщо не е така.

— Ще премине с песен първата голяма неприятност, докато ти направо ще изгориш.

— Какво искаш от мен?

— Няма ли да ми пуснеш ръка? Няма ли да блъскаш с бедра по омразата си върху добрата стара Марджи?

Оставих полупразната си чаша върху една малка масичка, а тя я вдигна с бързината на змия и подложи отдолу й пепелник, като забърса с ръка мокрия пръстен.

— Марджи… ще ми се да те опозная.

— Хайде, бе. Интересува те какво си мисля за твоето представление.

— Няма да мога да изчисля какво точно искаш, докато не разбера що за човек си.

— Тоя май на сериозно говори. Хайде, ще ти бъда екскурзовод. Марджи Йънг-Хънт с пушка и фотоапарат. Бях добро момиченце, умно момиченце и средно смотана танцьорка. Срещнах един така наречен възрастен мъж и се омъжих за него. Той не ме обичаше. Беше направо влюбен в мен. А за едно умно момиченце то е все едно да му поднесеш всичко на сребърен поднос. Не обичах кой знае колко да танцувам, а още по-малко пък — да работя. Когато го зарязах, той така се обърка, че дори не се сети да вкара в следбрачното споразумение клауза да не се омъжвам повторно. Така че се омъжих за друг и такава световна обиколка му устроих, че той пукна. И вече двадесет години чекът му ми каца на всяко първо число на месеца. От двадесет години не съм свършила и грам работа, ако не се смята получаването на някой и друг подарък от обожателите ми. Може и да не ти се вярва, но са си цели двадесет години. Вече не съм добро момиченце.

Отиде до кухнята, донесе в дланта си три кубчета лед, пусна ги в чашата си и ги заля с джин. Мърморещият вентилатор тласкаше към нас мириса на морското дъно, оголено от отлива. После тихичко промълви:

— Ще натрупаш сума ти пари, Итън.

— Вече знаеш за сделката?

— И сред най-благородните римляни има предатели.

— Продължавай.

Замахна нашироко с ръка и чашата й полетя; бучките лед отскочиха като зарчета от стената.

— Любимият получи удар миналата седмица. Добие ли стайна температура — край на чековете. Аз съм стара, мързелива и ме е страх. Поставила съм те като резерва, но ти нямам вяра. Току-виж си нарушил правилата. Или решиш да си честен. Казвам ти най-откровено — страх ме е.

Изправих се и установих, че краката ми са натежали, но не и нестабилни — просто тежки и чужди.

— С какъв работен материал разполагаш?

— И Маруло ми беше приятел.

— Разбирам.

— Не искаш ли да легнеш с мен? Добра съм. Всички ми го казват.

— Не те мразя.

— Тъкмо затова ти нямам вяра.

— Ще видим какво може да се измисли. Мразя Бейкър. Я вземи да го свалиш.

— Що за език. И не си пиеш пиенето.

— Пия само когато ми е весело.

— Бейкър знае ли какво направи ти на Дани?

— Да.

— И как го прие?

— Добре. Но не бих желал да му обърна гръб.

— Алфио трябваше да ти обърне гръб.

— Какво искаш да кажеш?

— Само онова, което предполагам. Но съм готова да се обзаложа, че съм права. Не се притеснявай, няма да му кажа. Маруло ми е приятел.

— Мисля, че почвам да разбирам; трупаш омраза, та да прибегнеш до шпагата. Само че твоята шпага е гумена, Марджи.

— И смяташ, че това не ми е известно ли, Ит? Но съм заложила парите си на едно предчувствие.

— Искаш ли да навлезеш в подробности?

— Защо пък не? Обзалагам се, че десет поколения от рода Холи ще ритат задника ти из целия квартал, а след като те оставят, ще си имаш собствено мокро въже и сол, която да втриваш в раните си.

— И ако приемем, че това стане — какво печелиш ти от него?

— Тогава ще ти трябва приятел, на когото да се оплачеш, а аз съм единствената на света, която отговаря на изискванията. Тайната е ужасно самотно нещо, Итън. И няма да ти струва кой знае колко — някакъв си там дребен процент.

— Време ми е да си вървя.

— Допий си чашата.

— Не ща.

— И внимавай да не си удариш главата на слизане, Итън.

Бях вече на средата на стълбището, когато тя ме последва.

— Нарочно ли остави бастуна си?

— Боже мили, не.

— Вземи си го. Помислих, че е нещо като… жертвоприношение.

Дъждът продължаваше да вали, а от него нощното ухание на японския нокът се усилваше. Краката ми така се подгъваха, че ми се наложи да прибягна до бастуна от нарвал.

Дебелият Уили бе поставил на съседната седалка ролка книжни салфетки да си трие потта от челото.

— Готов съм да се обзаложа с теб, че я знам коя е.

— Няма начин да не спечелиш.

— Слушай, Ит. Един човек те търси — с голям крайслер с шофьор.

— И какво иска?

— Не знам. Пита ме дали съм те виждал. Думичка не му казах.

— Ще получиш коледен подарък от мен, Уили.

— Какво ти е на краката бе, Ит?

— Играхме покер. Изтръпнаха.

— Случва се. Ако го видя оня, да му кажа ли, че си се прибрал?

— Кажи му да дойде утре в магазина.

— Крайслер-империал. Страхотен звяр. Дълъг колкото товарен вагон.

Джой-бой стоеше на тротоара пред „Фоурмастър“ с оклюмал и потен вид.

— Нали щеше да ходиш в Ню Йорк за ледена бутилка.

— Голяма жега. Не намерих сили да се кандърдисам. Ела да пием по едно, Итън. Нещо ми е смотано.

— Не мога да пия в тая жега, Морфа.

— Дори една бира?

— От бирата още по-горещо ми става.

— Животът ми в едно изречение: Когато картите са свалени — нямам къде да отида. Нито с кого да си поприказвам.

— Време ти е да се ожениш.

— Тогава пък хептен няма да има с кого да си приказвам.

— Може и да си прав.

— Дяволски прав съм, ако искаш да знаеш. Няма по-самотен човек от сериозно оженения.

— Ти пък откъде знаеш?

— Виждал съм. И в момента гледам един. Май ще напълня една торба с бири и ще видя Марджи Йънг-Хънт дали е навита. Тя няма работно време.

— Май не е в града, Морфа. Беше казала на жена ми… поне с това впечатление останах… че ще ходи в Мейн, докато минат жегите.

— Да върви на майната си. Е, всяко зло за нея е добро за бармана. Ще му разкажа епизодите от един похабен живот. Ама и той не слуша. Довиждане, Ит. Бог да те закриля! Така казват в Мексико.

Бастунът от нарвал потропваше по тротоара и слагаше препинателни знаци на размислите ми. Защо казах това на Джои? Тя нямаше да ме издаде. Защото тогава сама щеше да си подлее вода. Не биваше да вади предпазителя от ръчната си граната. И аз не знам защо.

Още щом свих от главната по „Брястова“, видях, че крайслерът е паркирал до бордюра пред стария дом на рода Холи, но ми заприлича повече на катафалка, отколкото на товарен вагон — черен, но не блестящ от капчиците дъжд и масло, които се надигат по шосетата. Габаритните му светлини бяха с матови стъкла.

Сигурно бе станало много късно. От спящите къщи по „Брястова“ не се виждаше никаква светлина. Бях възмокър, а и някъде бях наджапал в локва. Прогизналите ми обувки шляпаха.

През замъгленото предно стъкло съзрях мъж с шофьорска фуражка. Спрях до автомобила звяр и почуках по стъклото; то се смъкна с електрически вой. Усетих върху лицето си неестествения въздух от климатика.

— Казвам се Итън Холи. Мен ли търсите? — В мрака съзрях зъби — лъскави зъби, отразяващи уличната лампа.

Една врата се отвори от само себе си и отвътре излезе снажен, добре облечен мъж.

— Казвам се Дънскъм, от телевизионния отдел на „Брок енд Швим“. Трябва да поговоря с вас. — Погледна към шофьора. — Но не тук. Можем ли да влезем?

— Предполагам. Всички май са си легнали. Ако не говорите високо…

Последва ме по чакълената алея през прогизналата поляна. В преддверието светеше нощната лампа. С влизането ни оставих бастуна от нарвал в слонския крак.

Запалих абажура до голямото ми тапицирано кресло. Къщата бе утихнала, но тишината никак не ми харесваше — имаше нещо нервно у нея. Хвърлих поглед нагоре по стълбата към вратите на спалните.

— Сигурно е нещо много важно, за да ме чакате до толкова късно.

— Точно така.

Сега вече го виждах ясно. Зъбите му играеха роля на негови посланици, макар и без капка помощ от уморените му, но наблюдателни очи.

— Нямаме желание случаят да се разчува. Както ви е известно, преживяхме трудна година. Първо скандалите около телевизионните състезания, после пейолата, а на всичко отгоре и разпитите пред разните комисии в конгреса. Длъжни сме да си отваряме очите на четири. Настанаха опасни времена.

— Защо не вземете да ми кажете точно за какво сте дошли?

— Четохте ли съчинението на сина ви „Обичам Америка“?

— Не съм. Той искаше да ме изненада.

— И е успял. Не мога да си представя как е минало покрай нас, но пропускът е налице. — Извади тънка синя папка и ми я подаде. — Прочетете подчертаните пасажи.

Седнах в креслото си и я разтворих. Текстът беше или напечатан, или написан на една от онези нови машини, които създават впечатлението за висок печат, но бе загрозен с груби черти от черен молив и от двете му страни.

„ОБИЧАМ АМЕРИКА“

от

Итън Алън Холи II

„Какво представлява индивидът? Атом, почти невидим с невъоръжено око — прашинка върху повърхността на Вселената; по-малко от секунда време сред неизмеримата, безначална и безкрайна вечност, капчица вода в огромния океан, която се изпарява и отнася от ветровете, песъчинка, бързо присъединена към праха, от който е произлязла. Възможно ли е нещо тъй малко, тъй незначително, тъй мимолетно, тъй преходно, да се противопостави на прогреса на една велика нация, призвана да надживее вековете; да се противопостави на дългото родословие, което, произлязло от слабините ни, ще просъществува, докато свят светува? Дайте да огледаме родината, да се въздигнем до нивото на чисти и безкористни патриоти и да спасим страната ни от всички надвиснали над нея опасности. Колко струваме ние — заедно и поотделно, — ако не сме готови и не желаем да се пожертваме в името на своята родина?“

Прехвърлих и останалите страници. Черният молив го имаше навсякъде.

— Сещате ли се откъде е?

— Не. Но ми звучи познато… като нещо от миналия век.

— Точно оттогава е. Реч на Хенри Клей, произнесена през 1850 година.

— А останалото? И то ли е от Клей?

— Не — сбирщина е. Тук-таме Даниел Уебстър, малко Джеферсън и — Бог да ми е на помощ — дори част от речта на Линкълн при встъпването му във втория му мандат. Не мога да си обясня къде сме гледали. Сигурно понеже изчетохме хиляди съчинения. Слава Богу, че го усетихме навреме — след всичките разправии с викторините и Ван Дорън^[3] и прочее.

— Но това изобщо не звучи като момчешка проза.

— Нямам никаква представа как сме го пропуснали. И щеше като нищо да мине, ако не бяхме получили картичката.

— Каква картичка?

— Илюстрована една, със снимка на Емпайър Стейт Билдинг.

— Кой я е пратил?

— Анонимен подател.

— Клеймото откъде е?

— От Ню Йорк.

— Дайте ми да я видя.

— Заключена е в касата ни, в случай че възникне някой проблем. Вие нали не възнамерявате да ни създавате проблеми?

— Какво точно желаете от мен?

— Искаме да забравите целия случай. Просто ще зарежем цялата тази работа и ще забравим за станалото — стига и вие да искате.

— Такова нещо не се забравя лесно.

— По дяволите, искам да кажа просто да не се разбъбрите, да не ни създавате неприятности. И без това изкарахме тежка година. В година на изборите всеки е готов да извади наяве какво ли не.

Затворих луксозната синя папчица и му я върнах.

— Няма да ви създавам неприятности.

Зъбите му лъснаха като подбрани перли.

— Знаех си. И им го казах. Проверих ви що за човек сте. Солидна биография, солиден род.

— Вече можете да си вървите.

— Искам само да знаете, че много добре ви разбирам.

— Благодаря. И аз знам на вас какво ви е. Скрито-покрито — значи не съществува.

— Не ми се ще да ви оставя в ядосано настроение. Моята специалност е пиарът. В състояние сме да се споразумеем — за някаква стипендия или нещо от този род — нещо достойно.

— Откога и грехът стачкува за по-високо заплащане? Не, просто си вървете. Веднага. Много ви моля.

— Ще измислим нещо подходящо.

— Не се и съмнявам.

Изпроводих го, после пак седнах, изгасих лампата и се заслушах в дома си. Туптеше като сърце. Или може би моето сърце туптеше насред старата шумоляща къща. Прииска ми се да отида до шкафа и да подържа талисмана в ръка — дори станах, за да го взема.

До ушите ми стигна шум на нещо смачкано и цвилене като на младо конче, последвани от бързи стъпки в преддверието, а след това — тишина. Зашляпах с обувки по стълбите. Влязох в стаята на Елън и запалих лампата. Беше се свила на кълбо под чаршафа с навряна под възглавницата глава. Опитах се да дръпна възглавницата, но тя не я пускаше, та се наложи да употребя сила. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв.

— Подхлъзнах се в банята.

— Виждам. Лошо ли се удари?

— Мисля, че не.

— С други думи, не ми влиза в работата.

— Не исках да го вкарат в затвора.

Алън седеше на ръба на леглото си гол, само по гащета. Очите му — напомниха ми за свряно в ъгъла мишле — най-после бяха готови да се преборят с метлата.

— Гадна мръсна подлярка!

— Чу ли целия разговор?

— Чух какво е направила тая мръсна подлярка.

— А чу ли ти самият какво си направил?

Навряното в ъгъла мишле атакува.

— Пука ми. Всички го правят. Това е положението за съжаление.

— И ти си убеден, че така трябва?

— Ти не четеш ли вестници? Всички постъпват така — до най-горе. Само отвори вестника, и ще се убедиш. Почнеш ли да се чувстваш като света вода ненапита, отвори първия вестник. Бас държа, че и ти навремето си преписвал оттук-оттам — всички така правят. И няма да съм изкупителна жертва за всички. От нищо не ми пука. Освен от тая мръсна подлярка.

Мери бавно се пробужда, но вече бе съвсем будна. Може и изобщо да не беше заспивала. Заварих я в стаята на Елън, приседнала на ръба на леглото. Уличната лампа я осветяваше достатъчно, а по лицето й се движеха сенките на листата. Седеше неподвижна като скала — огромна гранитна скала насред бурния прилив. Вярно излезе. Оказа се по-твърда от подметка на ботуш, неподвижна, неподдаваща се, предоставяща безопасност.

— Няма ли да си лягаш, Итън?

Значи и тя бе подслушвала.

— Още не, скъпа моя.

— Пак ли излизаш?

— Да. Ще се поразходя.

— Имаш нужда от сън. Пък и още вали. Наложително ли е да излизаш?

— Да. Има там едно място, където трябва да отида.

— Облечи си шлифера. Предния път го забрави.

— Да, скъпа моя.

Този път не я целунах. Не можех в присъствието на свитата на кълбо и завита презглава фигура до нея. Но докоснах рамото й, докоснах лицето й и установих, че е по-твърда от подметка на ботуш.

Отбих се до банята за пакетче ножчета за бръснене.

Бях вече в преддверието и вадех шлифера си от гардеробчето според наставленията от Мери, когато чух боричкане, бързи стъпки и Елън се хвърли отгоре ми, сумтейки и подсмърчайки. Зарови кървящия си нос в гърдите ми и ме обгърна, притискайки ръцете ми към тялото. Цялото й тяло се тресеше.

Хванах кичура над челото й и придърпах главата й под светлината на нощната лампа в преддверието.

— Вземи ме със себе си.

— Не мога, глупаче мое. Но ако дойдеш в кухнята, ще измия личицето ти.

— Вземи ме с теб. Ти няма да се върнеш.

— Що за приказки, бебчо. Разбира се, ще се върна. Винаги се връщам. Хайде, върви да си лягаш. Като си починеш, ще се почувстваш по-добре.

— Ти не искаш ли да ме вземеш със себе си?

— Там, където отивам, няма да те пуснат. Да не искаш да стоиш отвън по нощница?

— Не те пускам.

Пак ме сграбчи, а ръцете й загалиха моите, тялото ми, юмручетата й се напъхаха дълбоко в джобовете ми, та се уплаших да не напипа ножчетата. Винаги я е избивало на галене, на нежности, на изненадващи действия. Внезапно ме пусна, отдръпна се с навирена глава, с твърд поглед и без сълзи. Целунах мърлявата й бузка и усетих с устните си засъхналата кръв. После се извърнах към вратата.

— Бастунът не ти ли трябва?

— Не, Елън. Не тази нощ. Лягай си, миличко. Отивай да спиш.

Хукнах, колкото краката ме държаха. Бих казал, че избягах и от нея, и от Мери. Защото чух отмерените стъпки на Мери да слизат по стълбата.