Том Мартин
Царството (24)

24.

Нанси крачеше безмълвно напред-назад из всекидневната в очакване на обаждането. Минаха двадесет минути, след това станаха тридесет. Струваше й се, че чака от цяла вечност. По едно време се приближи до прозореца откъм улицата, вдигна единия край на щората и през процепа видя зловещата кола с тъмни прозорци, която чакаше търпеливо. Тръпки на ужас я побиха. Ако това беше полицията, със сигурност подслушваха разговорите й. Трябваше да внимава какво говори, за да не влезе в затвора. От друга страна, разговорите й нямаше ли да покажат нейната невинност, каза си тя. Не искаше да подлага тази теория на изпитание. Съмняваше се, че ще се радва на презумпцията за невинност. Най-сетне телефонът започна да звъни.

— Нанси?

— Джеймс, слава богу!

Запита се дали няма да каже, че е размислил.

— Намерих нещо за Антон…

Гласът му звучеше така, сякаш беше в шок.

— Казвай.

С несравним усет за подходящия момент по улицата под прозорците бавно мина линейка, заглушавайки всичко с рева на сирената. Джеймс каза нещо, но тя не можа да го чуе.

— Джеймс, изчакай секунда…

Отиде в безупречно чистата кухня на Херцог, която гледаше към тихия заден двор.

— Какво каза?

— Направих някои проучвания за Ана Херцог. Почакай да видя къде си оставих бележките.

Настъпи мълчание. Нанси затвори очи от чувство на безсилие. Можеше да си го представи как седи зад неподреденото си бюро и рови из разхвърляните навсякъде листове. Молеше се да побърза. След почти цяла минута той заговори отново:

— Ана Херцог, живееща на булевард „Реколета“, Буенос Айрес, се е омъжила през 1954 г. за мъж на име Густав Дойч. Той е германски емигрант, пристигнал в Буенос Айрес същата година.

— Значи Дойч е пастрок на Антон?

А тайнствената снимка, помисли си тя. Феликс Кьониг на стъпалата пред някакъв хотел в Буенос Айрес? Възкръснал от мъртвите и заснет уж през 1957 година?

— Почакай, не бързай толкова. Не можах да измъкна нищо повече от обичайните източници. Никъде няма снимки на Ана Херцог, нито на Густав Дойч. Затова се обадих на нашата връзка в центъра „Симон Визентал“. Нали знаеш, онези ловци на нацисти. Имат клон в Буенос Айрес. Разбира се, това е доста смело предположение, но щом става дума за германски емигранти на подобна възраст, винаги си заслужава човек да опита. От време на време изскача по нещо. Накратко, свързах се направо с тази човек, един от най-изявените ловци на нацисти сред тях. Казва, че разполагат с досие на Дойч. Той е вече покойник. Починал е през 1972, но през петдесетте години са му открили досие, защото подозирали, че той всъщност е човек на име Феликс Кьониг, известен учен и член на нещо, наречено Общество „Туле“. Окултна организация, която имала връзки с нацисткия режим.

— Боже мили!

— Невероятно, нали? Никога не съм подозирал, че Антон има толкова тъмно минало.

— Защо Центърът „Визентал“ е заподозрял, че Феликс Кьониг не е загинал през войната? Антон винаги е твърдял, че е паднал при Сталинград.

— Да, така е, и тук нещата стават наистина много странни. В Центъра знаят за официалното му военно досие и е вярно, че официално се води „безследно изчезнал, вероятно загинал“. За последно е видян да води взвода си към някаква разрушена сграда на фронтовата линия. В Сталинград са загинали стотици хиляди германци. Обаче архивът за Сталинградската битка е губене на време — или си успял да се върнеш в Германия, или си паднал в сраженията, или си попаднал в руски плен. След като да попаднеш в плен не било по-добро от това да си загинал в битка, масово в досиетата на войниците се отбелязвало „безследно изчезнал, вероятно загинал“. Същото се случило с Феликс Кьониг. Обаче господин Дойч се появява в Аржентина през 1954 г., след като е прекарал девет години в сибирски лагер. За него липсва военно досие, но това не е толкова необичайно. Той твърдял, че бил един от стотиците хиляди пленени в Сталинград германски войници. И че е от малцината късметлии, които успели да се върнат. Повечето от затворниците измрели в лагерите и не се върнали. По времето, когато Дойч се появява в Буенос Айрес, Ана Херцог живее с друг германец на име Фреди Клаус, който си изкарвал хляба като механик в гараж на „Реколета“. Ето нещо интересно: щом Дойч се появил на хоризонта, Ана изритала Клаус и се омъжила за новодошлия. Затова в Центъра „Визентал“ заподозрели, че това всъщност е Феликс Кьониг, първият й съпруг…

Нанси направо не можеше да повярва онова, което чуваше. Тя беше вторачила поглед през кухненския прозорец в очертанията на делхийските покриви. Градските светлини осветяваха небето на юг. Не се виждаха звезди, само оранжевото кепе на смога, а далече над него черната нощ.

— Това е почти романтично — отбеляза Нанси, — тя все още го е обичала след всички тези години. Сигурно го е чакала.

Каква мисъл — любов на подобно място, чиста любов сред престъпниците и изгубените души на нацистката революция. А какво означава това за света? Че любовта е готова да прости абсолютно всичко; че може да затвори очи за всичко, че накрая тя се оказва по същество диаболично аморална? В далечината се виждаха светлините на самолет, който постепенно набираше височина над далечните делхийски покриви. След секунди щеше да започне гръмотевичното си пътешествие към облаците.

— Разполагат ли с някакво истинско доказателство?

— Да, направо няма да повярваш. Дойч, или може би е по-правилно да кажа Кьониг, завършил живота си като библиотекар в градската библиотека на Буенос Айрес. Отговарял за ориенталската сбирка. Можел да чете и пише на китайски и тибетски. Затова в Центъра „Симон Визентал“ са сигурни, че Дойч и Кьониг са едно и също лице. Трябва да знаеш, че Обществото „Туле“, в което членувал Кьониг, е изпращало експедиции в Тибет, за да търсят изгубените арийски знания. Феликс Кьониг е избран да участва в експедицията, защото знаел писмено и говоримо тибетски — вярвам, ще се съгласиш, че това е рядко умение сред белите.

— Невероятно. Значи интересът на Антон към Тибет…

— Трябва да е свързан с неговия баща, поне така мисля — довърши Джеймс изречението, което Нанси щеше да завърши по същия начин. Тя беше направо шокирана. Бащата на Антон е бил член на някаква теософска организация и тибетолог, ползващ се с уважение сред своите побъркани другари. Не беше сигурна, че иска да научава още, и съвсем не бе уверена, че иска да се качи на самолета, след като нощта започна да се пълни с черни сенки и ужасни духове от европейското минало.

Двамата потънаха в мълчание за секунда. Накрая Нанси каза:

— Какво, за бога, са правили нацистите в Тибет? Какви изгубени арийски познания са търсили? Всъщност какво означава това? Какво представлява това Общество „Туле“?

— Не знам, но ще се опитам да науча. Нашият човек в Центъра „Визентал“ беше доста уклончив. Единственото, което обясни, беше, че е била една от множеството окултни организации, процъфтявали в Европа между двете войни. Нямах възможност да се заема както трябва с този въпрос. Исках веднага да ти се обадя. Потърсих в интернет и получих повече от милион попадения, но не съм имал време да се поровя в тях. Не съм и предполагал, че е възможно да изскочи подобно нещо… Нанси, какво става? Какво прави Антон?

Нанси се чувстваше затруднена да осмисли цялата тази нова информация. Тя дори нямаше сили да се наслади на факта, че тонът на Джеймс се беше променил от съжалителна критичност в нетърпеливо любопитство.

— Джеймс, просто още не знам.

В този момент чу шум отвън пред апартамента. Долетя от общото стълбище. Някакво тропане или трясък, след това отново тишина. Тя се вцепени от страх.

— Трябва да тръгвам.

— Нанси, какво става? Добре ли си?

— Не мога да говоря. Нещо изникна. Благодаря за помощта.

Тя остави слушалката в зарядното, след това пресече стаята на пръсти до коридора и после до входната врата на апартамента. Имаше шпионка, от която се виждаше стълбището. Надникна през нея с блъскащо сърце. Нищо. Може би просто някой от съседите се е прибирал у дома. Но ето отново, може би някой лежеше притиснат в стената точно до вратата и не можеше да го види. Направо не можеше да повярва, че е била толкова лаконична с Джеймс. Само преди няколко месеца щеше да направи всичко, само и само да може да говори с него по телефона. Но сега нямаше време да мисли за това. Отчаяно искаше да се махне от този апартамент.

Пое си дълбоко дъх и се настрои решително. Трябваше да направи още нещо, преди да може да си тръгне.

Върна се във всекидневната и се настани пред компютъра. Докато пръстите й набираха буквите, тя се запита дали някой в Индия някога е изписвал думите Общество „Туле“. Организацията, която човекът от Центъра „Визентал“ е описал като „странен култ“. Култ от другия край на света и отпреди петдесет години. Може би никой, с изключение на Антон Херцог. Тя почака, докато мъчителната връзка замръзна, после машината заработи и тихичко защрака.

Най-накрая на екрана се появи страница с различни попадения. Както беше казал Джеймс, връзките, между които можеше да избира, бяха хиляди. Но това не означаваше нищо. Човек можеше да напише каквото и да е и гарантирано на екрана да изскочат хиляди страници. Нанси се нуждаеше от сигурен източник, а не от някаква остаряла статия. Тя започна да прелиства страниците, докато най-накрая не попадна на материал в „Гардиън“ — уважаван британски вестник.

В лявата част на статията имаше илюстрация, а текстът под нея гласеше: „Емблема на Обществото Туле“. Тя представляваше кама, издигната над свастика, съвпадаща с медала и знака на мундщука на костената тръба. Гърлото на Нанси пресъхна. Имаше чувството, че някакво далечно зло беше започнало да се излива в нейния свят, а причината за това е тя самата. С всяка стъпка, която предприема за разследване на аферата Херцог, то се надига около нея. Прииска й се да спре компютъра и да избяга. Но в някакво състояние на ужасена омая прочете статията до последната буква:

Юни 1979

„Thule Gesellschaft, или Общество «Туле» на английски, е основана на 17 август 1918 г. в хотел «Четирите сезона» в Мюнхен от Рудолф фон Зеботендорф, германски окултист. Неговата цел е да пропагандира идеи за произхода на синеоката и русокоса арийска раса. Туле според основателите е името на митичната родина на арийците.

По времето, когато е основано Обществото, Първата световна война току-що е завършила и революционерите комунисти заговорничат да свалят германското правителство и да създадат Съветска Германия. Адолф Хитлер е един от милионите победени и гневни войници, завърнали се от фронта. Наскоро той е награден с Железния кръст — най-високото отличие за смелост в германската армия и въпреки поражението, в сърцето му ярко гори патриотизмът.

Обществото «Туле» решава да извлече предимства от неспокойната обстановка и през 1919 г. слага началото на организация под името Германска работническа партия. Тя е създадена да разпространява в обществото идеите за германското и арийско превъзходство. През следващата година Германската работническа партия се превръща в Националсоциалистическата германска работническа партия, или НСГРП — средството, чрез което Хитлер стига до властта. След известно време НСГРП става известна като Нацистката партия.

Сред най-раншните членове на Обществото «Туле» е Дитер Екарт. Той е богат германски издател и майстор на черната магия. Екарт е човекът, който забелязва Хитлеровите възможности, след като го вижда да държи реч в една мюнхенска бирария. Той взима младия Хитлер под крилото си и го обучава в окултното изкуство на харизматично въздействие, масовата психоза и ораторското изкуство.

Както свидетелства историята, ораторският талант на Хитлер и способностите му на пропагандист скоро далеч надминават тези на неговия учител. Екарт умира през 1923 г. от уврежданията, които е нанесъл ипритът на белите му дробове в окопите. Обаче преди да склопи очи, казва на членовете на Обществото: «Следвайте Хитлер. Той ще танцува, но аз поръчах музиката. Ние му дадохме средствата да общува с тях. Не жалете за мен. Аз ще повлияя на историята повече от всеки друг германец».

Преди да вземе властта, Хитлер прекарва известно време в затвора. По време на престоя му там често го посещава генерал Карл Хаусхофер, който също е член на Обществото «Туле». Хаусхофер, професор в Мюнхенския университет, води дълги разговори с Хитлер, в които му разказва за пътуването си до Тибет и как е учил под ръководството на върховните тибетски лами. Обществото «Туле» смята, че родината на арийската раса е Исландия, но също така, че е била принудена да прекара известно време в Хималаите, след като последният свят е бил разрушен от катаклизъм. Хаусхофер вярва в това, но се интересува повече от власт, отколкото от история.

Освен това вярва, че тайните мистични ложи в Тибет притежават познанието на «свръхчовека», което им е било поверено за съхранение от арийските царе. Той е убеден, че с помощта на древните арийски окултни практики тибетските светци могат по някакъв начин да превърнат обикновения човек в свръхчовек. Нацистите търсят точно тази власт и сила. Силата на масовата хипноза и масовото внушение, на които Екарт научава Хитлер, са нищо в сравнение с тези на свръхчовека. Веднага щом нацистката партия на Хитлер се сдобива с достатъчно пари, тя организира експедиции до Тибет, за да намери скритото царство Шангри Ла, за което се смята, че е седалището на великата ложа на Върховните учители.

Главната цел на техните издирвания е Книгата на пръстена, която според тях съдържа тайните на свръхчовека. Това е името, което нацистите дават на произведението, което на Запад винаги е било известно като Книгата Дзян. Руската окултистка госпожа Блаватска я назовава така.

Обаче нацистите не смятат, че тази книга е дело на тибетците, затова отказват да използват тибетското й наименование. Според тях древните арийци са създатели на книгата. Според слуховете кориците й са направени от блестящата черна кожа на някакво вече изчезнало животно, а на титулната страница има изображение на пръстен с навита около него змия, която е захапала опашката си.

Нацистите не успяват да намерят книгата. Днес тибетските лами, включително Далай Лама, отричат изобщо съществуването й, а след китайското нахлуване в Тибет през 1959 г. са разрушени толкова манастири и библиотеки, че вероятно никога няма да научим истината за тази мистична книга. Обаче си заслужава да отбележим, че Китайската комунистическа партия признава нейното съществуване и изразява желание да я пренесе в Пекин на «отговорно пазене». На партиен жаргон книгата се нарича просто «Черната книга» и правоверните комунисти смятат, че е носител на лошо предзнаменование и суеверия и може да предизвика контрареволюционни действия.“

Нанси четеше с нарастващ ужас и в началото съвсем не можеше да схване последиците от това, което научаваше. В отчаяние щракна някои от другите връзки, но те само потвърждаваха прочетеното, предлагайки единствено различни начини на изложение.

Ако всичко това е вярно, каза си тя, значи нацисткото движение всъщност е израснало от едно окултно общество или поне корените му са здраво впити в езотеричното и по-специално в Обществото „Туле“. А бащата на Антон е членувал там. Досега Нанси не беше чувала за него и мисълта за това общество я караше да трепери. Същото общество е изпращало експедиции в Тибет, за да търсят древната арийска реликва, Книгата на пръстена, или както е по-известна, Книгата Дзян. Те вярват, че в нея се съдържа тайната на свръхчовека. Това беше лудост, пълна лудост, но тя започна да се пита дали Книгата Дзян не е всъщност целта на Херцоговото отиване в Тибет?

Нанси излезе от търсачката и изключи компютъра. Чувстваше се зле и объркана. Беше разстроена не само от мисълта, че окултисти обикалят Тибет, за да търсят арийски реликви, но и заради Антон Херцог, който изглежда се е включил в това издирване за собствена сметка. По някаква причина, която тя не можеше да отгатне, той беше тръгнал по дирите на своя баща в една особено мрачна и застрашителна история. Очевидно той вярваше, че Книгата Дзян наистина съществува, или пък просто искаше да разбере своя произход, странното наследство, което е получил с раждането си. Тя не знаеше. Седеше в мрака замаяна от току-що прочетеното.

Какво да прави? Към кого да се обърне за съвет? Нямаше опит, на който да разчита. Познаваше само безупречния живот, който водеха повечето хора в западния свят. Всичките й мисли, всичките й мнения съвпадаха напълно с онази разновидност на действителността, която се поднасяше в училищата и университетите. Смътно съзнаваше, че има и други гледни точки за живота и историята, но никога не й се беше налагало да си представя какво ли може да значи това. Но сега в Индия и Тибет всеки час върху нея се стоварваха нови мирогледи. Предишният й живот в Ню Йорк изведнъж започна да й се струва сън. Запита са дали през всички тези години не е била сомнамбул?

Освен това си спомни нещо, което Херцог беше написал някога в рубриката „Лично мнение“, и вдигна много шум. Кога беше това? Може би преди десетина години, но не беше сигурна. Беше се надсмял над материализма, над материалистическата гледна точка за действителността и историята. Според него, сега си спомни ясно, историческите катаклизми винаги са били проникнати от митовете и магиите. Той смяташе, че всички големи исторически обрати са осъществени от шепа хора, действащи по висше повеление: революционерите, религиозните маниаци, кръстоносците и техните наследници — строителите на империи. По онова време всички бяха признали неговото красноречие — беше прекалил с тезите си, така си мислеха хората, но толкова красиво и с такъв богат език — да, този човек наистина можеше да пише. Статията му предизвика спорове в сайта: някакъв известен учен, други учени глави, обикновени люде — всички кръжаха около казаното и говореха много учено за „действителността“. Сега Нанси се запита дали Херцог не е бил по-близо до действителността от всички останали? Може би просто тя е била невежа за действителните движещи сили на историята и е живяла в мрак.

Тогава си спомни, че трябва да се маха. Трябваше да напусне колкото може по-бързо апартамента. Спомни си Оракула и неговото почти рязко настояване да отиде в Тибет. Имаше само един човек, който според нея би могъл да открие смисъл в тази лудница. Тя измъкна от джоба си визитката на Джек Адамс и набра номера от мобилния си телефон. Той беше разпознал символа на костената тръба и дори писмеността — беше сигурна в това. Освен това каза, че е готов да свали цената, за да научи още. Нанси беше напълно уверена, че Адамс знае повече, отколкото показва, и във всички случаи е човекът, който може да я заведе в Пемако. Той отговори само след едно позвъняване. Тя почти не можеше да чува, защото около него беше страшно шумно. Вероятно беше в някакъв бар, помисли си тя. Можеше да отиде при него. Така нямаше да й се наложи да казва, че иска да хване самолета. Ако подслушваха телефона й, полицията нямаше да научи нейните планове.

— Господин Адамс?

— Да.

— Трябва да говоря с теб за онова, за което стана дума по-рано днес, но не по телефона. Искам да се видим на четири очи, и то веднага.

Вероятно молбата й беше неразумна, каза си тя, но отчаяно искаше той да се съгласи. Чу как шумът в бара намаля — сигурно беше отишъл на някое по-тихо място. Отговорът му беше незабавен и много сериозен:

— Ела в бара на хотел „Тадж Махал“ на улица „Мансинг“. Ще те чакам там.