Том Мартин
Царството (1)

1.

Манастирът Литанг

Джунглата Пемако, Тибет

Никой не знаеше името на мъжа. Беше стигнал пред манастирските порти, провесен върху гърба на мулето, а краката и ръцете му бяха завързани под корема. С него нямаше никого.

В продължение на три дни дъждовете бяха заливали джунглата, преобразявайки я в блестящ жив океан, който отколе се опитваше да се плисне над манастирските стени. Великанска гъсеница се къдреше по клона на едно дърво, а дългите й два и половина сантиметра бодили се вдигаха и спускаха, сякаш гребеше напред. Нещо се движеше в дълбините на джунглата. Но леките шумове, звуците на твар, която пълзи, влачи се през храсталаците, бяха заглушавани от упоритото барабанене на дъжда. Дори виковете на паяковите маймуни се носеха призрачни и далечни, задушавани от силата на водата.

В централния двор на манастира Дорген Трунгпа, млад послушник, разплискваше водата. Игуменът го беше помолил да иде до селото. Подгизналата роба се лепеше по крайниците му, докато тичаше. Дъждът не му пречеше дори когато босите му крака потъваха дълбоко в калта.

Въпреки че беше млад и силен, този ден Дорген Трунгпа стигна с тичане само до манастирските порти. Там видя човека върху мулето и ужасът го прикова на място. Никога преди това не беше виждал бял човек. За младия монах бледнината на неговата кожа беше достатъчно странна, но тази алабастрова обвивка беше покрита с огромни пиявици. Няколко мига Дорген Трунгпа остана застинал в неразбиране, без да знае какво да прави. След това, с блъскащо сърце и изпълнен с лоши предчувствия, бавно се приближи към чужденеца.

Първата му мисъл беше, че човекът трябва да е мъртъв, толкова восъчна бе кожата му, а и кръв покриваше ръцете и парцаливите му дрехи. Въжето се беше впило дълбоко в китките и глезените. Лицето му гледаше към корема на мулето, но Дорген Трунгпа не посмя да повдигне главата на мъжа. Представи си очите му, как са се вторачили невиждащи, а пиявиците продължават да смучат от мъртвата му кожа.

Дорген Трунгпа започна бавно да отстъпва от белия, сякаш някое рязко движение би могло да го обезпокои, а когато се отдалечи на известно разстояние, се обърна. После хукна, зяпнал с уста от страх, и не погледна настрани, докато не стигна обратно в наводнения двор.

 

 

Един мъж, каза той на своите другари монаси. Мъж с кожа като алабастър. Един страшен човек, пиявици смучат от него, а той е завързан за муле, елате бързо. И двама монаси го последваха, клатейки глави, като мърмореха, че това ще донесе само… злини.

В изплашено мълчание, докато дъждът плискаше по тънките им роби, мъжете се мъчеха с тялото, след като срязаха въжетата, за да го свалят от мулето. Малка подгизнала платнена торба беше преметната през дясното рамо на чужденеца, закачена здраво под дясната му мишница. Изглежда това беше единственото негово притежание.

Дори сега Дорген Трунгпа продължаваше да смята, че носят труп, защото никой човек не можеше да бъде толкова восъчно блед и ужасяващ, но въпреки това жив. Монасите се мъчеха нагоре по коларския път с тежкия си товар, пързаляха се в калта, а потта им се смесваше с дъждовните капки.

В двора го сложиха да легне върху камъните. Някъде над покривите из древния манастирски комплекс започна да бие камбана с неясен атонален звук, сякаш звънеше под водата. В този момент далечна гръмотевица се затъркаля над планините.

Тримата монаси внимателно се заеха да късат пиявиците от бузите на мъжа, оставяйки петна по пепелявата му кожа. Дорген Трунгпа опипа вътрешността на устата му и извади ръката си, стиснала едно подуто чудовище. С нарастващо възмущение той го запрати в локвата, където то започна бясно да се гърчи.

В този момент от вратата към залата за молитви се показа игуменът. Старшият лама на Пемако беше почитан от монасите човек. На седемдесет години, той беше слаб като от недохранване, но въпреки това пламтеше от енергия. Когато чуха стъпките му да се приближават през двора, младите монаси прекъснаха работата си и оставиха отпуснатото тяло да се плъзне върху каменните плочи на двора.

 

 

В лявата си ръка игуменът държеше броеница. Трак-трак, туп-туп, шумът от зърната й беше постоянен, макар и приглушен от дъжда. Зад него крачеше тревожен човек с къса черна коса — заместник-игуменът. Двамата лами се спряха до съсипаното тяло, после клекнаха до него. С върховете на пръстите заместникът попипа шията за някакви признаци на пулс. Секунда по-късно вдигна поглед към монасите и промълви една-едничка дума:

— Лекар.

Щом го чу, един от монасите на секундата хукна и бързо изчезна през ниската врата в далечната стена. Трак-трак, туп-туп, не млъкваха зърната от броеницата на игумена, докато се беше надвесил над мъжа, търсейки по лицето му някакви белези. С мазолестите си пръсти заместникът вдигна капака на торбичката и издърпа съдържанието: лула, малко опиум, една охлузена книга с черна подвързия, написана на непознат език. Двамата лами огледаха предметите озадачено, след това ги върнаха в торбата и наместиха подгизналия капак отново на мястото му. За миг игуменът задържа ръката си над сърцето на мъжа, сякаш се опитваше така да измъкне неговата тайна.

Първи заговори заместникът. Той доближи устата си до ухото на игумена, така че никой от младите монаси да не може да чува. Гласът му потреперваше, докато шепнеше:

— Неговите шерпи трябва да са го изоставили пред портата, когато е хванал треска… Той е пред прага на смъртта…

Погледна надолу към белия човек и каза сякаш на себе си:

— Най-важното, как бял човек е пътувал из Пемако? И защо?

Когато игуменът заговори, неговият глас беше тънък и примирен:

— Този човек носи мрачна поличба. Неговото идване предвещава края на нашия манастир. Когато настъпи нощта, аз ще съм мъртъв, а нашите порти разбити.

Дъждът блъскаше по каменните плочи на двора и се изливаше от покритите с керемиди покриви на древните каменни постройки. В този миг се показа младият монах с лекаря, който коленичи пред чужденеца и започна да преглежда отпуснатото му тяло. По лицето на игумена се стичаше вода, но неговите непремигващи очи не показваха ни най-малък признак на страх или тревога.

— Ужасно зло идва откъм гората…

— Но какво можем да направим ние? — попита заместникът с дрезгав изплашен шепот. Той гледаше с ужас чужденеца.

Игуменът се протегна и докосна рамото му.

— Не се страхувай. Дяволите, които идват, са само сенки, изпратени, за да те объркат. Тръгни веднага за Пещерата на магьосниците. Ако те преследват, влез в мрежата от тунели и върви в Агарти. Седем дена не се връщай тук. Вземи всички с теб, включително чужденеца. Трябва да се грижим за този човек, който е намерил пътя до нашата врата, и да го предпазваме от опасност.

По лицето на заместник-игумена се изписа дълбока загриженост:

— Но щом той е предвестник на злото, ние сигурно не бива да си имаме работа с него?

— Не, това е в противоречие с обетите на нашия орден. За него трябва да се полагат грижи. Той трябва да дойде с вас. Аз ще остана тук. Силите на мрака трябва да бъдат посрещнати със състрадание. Докато чужденецът е жив, той е наша отговорност. Накарай лекаря да направи всичко възможно. Тръгни веднага през задния вход към джунглата. Трябва да тръгнеш веднага.

Игуменът погледна за последен път чужденеца. Облечен в дрипи и хлъзгав от дъжда, той приличаше на претърпял корабокрушение моряк, запратен върху самотен камък. Игуменът изпита дълбоко съчувствие към този човек, прекършен от джунглата и мрака, който е открил там. Той кимна леко на своя заместник, който продължаваше да е пепеляво блед и да се колебае. След това игуменът се обърна и бавно се отдалечи, прегърбен заради силата на бурята.

 

 

В сумрака на молитвената зала зърната на игуменовата броеница се премятаха, трак-трак, туп-туп. Той бавно влезе в древното помещение. Пред каменната статуя на светия Миларепа, основателя на този орден, той седна в позата на лотоса и започна да пее за съчувствие към душите на онези, които сигурно, както нощта следва деня, идваха да го унищожат.

„Ом мани падме хум.

Скъпоценният камък е цветът на лотоса^[1].“

Игуменът не знаеше колко часове или минути минаха. Той нареждаше своите молитви за състрадание и прошка и чувстваше как на сърцето му олеква. Беше потънал в дълбок унес, когато почувства ръка на рамото си. Дорген Трунгпа прошепна в ухото му:

— Прости ми, че прекъсвам твоята медитация…

Старият лама отвори очите си в полумрака и басовото му гърлено пеене секна. Дорген Трунгпа трепереше от страх. Трудно му беше да говори и едва успя да обясни:

— На пътя отвън има китайски войници. Те ще разбият портата.

Игуменът преметна свободния край на влажната си роба през рамото. С поглед, изпълнен с дълбоко съжаление, той сложи ръка върху треперещото рамо на младежа.

— Защо остана тук? Казах всички да вървят.

Послушникът отговори с дрезгав глас:

— Аз съм виновен. Това е моята карма. Аз го намерих и го доведох тук.

Игуменът поклати глава и въздъхна.

— Момчето ми, не трябва да изпитваш срам или вина. Може би това е пътят, който трябва да следваш. Не забравяй, че каквото и да ти причинят, това е само илюзия. Не забравяй мисълта, че онова, което ние взимаме за действителност, не е нищо повече от сън. Всички дяволи на света са в нашето въображение, както и всички болки и страдания. Помни това!

Внезапно се чу звук, ужасен трясък, който проехтя из сградата и накара стените да потреперят. Въпреки всички поучения на ламата Дорген Трунгпа не можа да потисне вика на изненада и пристъп на ужас скова тялото му.

— Помни думите ми и всичко ще бъде наред — каза игуменът, докато послушникът полагаше усилия да се съвземе. — Сега трябва да излезем, момчето ми.

Навън видяха древната дървена порта, увиснала на пантите си. В продължение на четиристотин години беше осигурявала безопасност на манастира, но сега китайски войници започваха да изпълват двора. В центъра му беше спрял военен джип, а в него стоеше нисък, тлъст китайски офицер. Неговата мръсна, зле прилягаща маслиненозелена униформа беше подгизнала и вода се стичаше от козирката на фуражката по лицето му.

Войници бяха плъзнали по молитвените зали, килиите на монасите, кухнята и трапезарията. Те обикаляха на рояци тихите изоставени помещения, сякаш търсеха нещо. Игуменът стоеше на прага и оглеждаше хаоса пред себе си, войниците, които преобръщаха манастира. Въпреки това лицето му беше ведро, почти усмихнато.

Когато армейският офицер го видя, изрева някаква къса команда и напред излезе група войници с насочени оръжия. Докато се приближаваха, Дорген Трунгпа потрепери и поиска да се върне обратно в убежището на молитвената зала. Игуменът не направи никакъв опит за съпротива и послушникът остана до него, замаян от страх. Един от войниците стовари приклада си в лицето на игумена и възрастният човек рухна на земята. Те го заблъскаха и заритаха, повлякоха го през локвите към джипа. Той падаше отново и отново под градушката от удари, но пак го вдигаха, за да могат за пореден път да го повалят.

Дорген Трунгпа бе забравил поученията на ламата и отстъпваше бързо през залата, опитвайки се да избяга, въпреки че китайците настъпваха срещу него. Когато зави зад един ъгъл, беше пресрещнат от група войници, които идваха от другата страна. Те се нахвърлиха върху него като глутница песове, блъскайки и ритайки тялото му, докато не се отпусна от болка и объркване и спря да се съпротивлява. Завлякоха го в средата на двора и го запратиха на земята до игумена.

Моята карма, помисли си Дорген Трунгпа. Аз предизвиках случващото се тук. Моите действия убиха и двама ни, разрушиха манастира. И той се опита да разсъждава за своята собствена смърт с хладнокръвие, докато китайският офицер лаеше заповеди към войниците си. След това офицерът слезе от джипа с изкривено в грозна гримаса от ярост лице и се обърна към игумена:

— Ей, паразит, говориш ли китайски?

Игуменът, който сега стоеше на четири крака, вдигна наранената си и изтощена глава и отговори на мандарин:

— Да.

Офицерът разкопча копчето на нагръдното джобче на куртката си и измъкна лист хартия.

— В името на селяните от Пемако и председателя на Областния съвет на Тибетската автономна област на Китайската народна република^[2] с настоящото сте обвинени във феодални действия.

Офицерът вдигна очи от листа и се изплю пред ламата.

— Виновни сте в систематична експлоатация на селяните, заробването им на вашите земи, в налагането на десятък в масло и месо от як, в използването им като неплатени слуги в кухните на манастира, докато ти самият седиш бездеен и не работиш. Продължавали сте с тези феодални практики в течение на цели поколения и сте налагали и оправдавали тази порочна система, плашейки хората с истории за вечен ад, който не съществува, и заплахи, че когато умрат, ще се преродят като насекоми, ако не ви се подчиняват. С една дума, сте се възползвали от невежеството на обикновените хора и сте използвали суеверията и религията като инструменти за потисничество. Освен това сте виновни в това, че притежавате изображения на Големия паразит, злостния диктатор и водач на вашата феодална империя, Далай Лама, който се опита да разкъса родината и да пречи на отношенията на Китай с чуждестранните народи и не признава върховенството на Китайската комунистическа партия. Също така сте обвинени в това, че давате подслон на чуждестранен шпионин. Настоявам да предадете незабавно този човек.

Сега офицерът изръмжа към игумена:

— Какво каза бе, паразит?

Игуменът продължи да мълчи.

В пристъп на ярост офицерът запрати обвинителния акт на земята и пристъпи към стареца. Замахна с десния си крак и стовари армейския си ботуш, с колкото сили успя да събере, под брадичката му. Чу се противно хрущене, игуменът отхвръкна и се просна по гръб.

Дорген Трунгпа изрева от ужас и се опита да се освободи от хватката на двамата китайски войници, но върху му се посипаха удари, които го накараха да замре.

Офицерът се извиси над пребитото тяло на ламата.

— Ставай, паразит, защо лежиш в мокрото? Защо не левитираш? Нали разправяш на селяните, че си можел да го правиш?

Очите на игумена бавно се отвориха. Офицерът сложи крака си на шията на възрастния мъж и изкрещя надолу към пленника си:

— Къде е избягалият шпионин?

Сега игуменът сякаш се опитваше да каже нещо, опитвайки се да си поеме въздух. Вероятно очаквайки да чуе отговор на своя въпрос, офицерът вдигна крака си. Постепенно думите на игумена станаха разбираеми.

— Ом мани падме хум. Ом мани падме…

При звука на молитвата, офицерът се завъртя на пети и изрева някаква команда на събралите се войници. Двама души излязоха напред. Бяха тибетци, отхвърлени от селото. Някога бяха извършили сериозни престъпления и трябваше да просят и да живеят на границата с джунглата. Тяхната работа беше да почистват манастирските нужници и да погребват селските мъртъвци. Униформите, които не им стояха добре, изглеждаха нови. Сигурно ги бяха взели в армията само преди часове.

Армейският офицер се ухили и каза:

— Мисля, че паразитът има главоболие. Излекувайте го.

Един от новоизпечените войници носеше чук и осем сантиметров меден пирон в ръцете си. На лицето му грееше злорада усмивка. Другият ренегат се тръшна на гърдите на игумена и стисна главата му. Възрастният човек, който сякаш не осъзнаваше случващото се с него, продължаваше своята тъжна тиха молитва.

Войникът с чука клекна до игумена и грижливо постави върха на бронзовия пирон в центъра на челото му. След това спря и погледна към офицера. Той кимна рязко и чукът се стовари с предизвикващ гадене звук. Пиронът потъна в черепа. Последваха още два удара, докато не потъна и главата на пирона. За малко ръцете на игумена помахаха слабо, после се отпуснаха. Дорген Трунгпа изплака от мъка и падна на земята. Над двора се спусна мълчание.

После офицерът заговори и послушникът с някакъв тъп ужас осъзна, че се обръща към него.

— Е, момче, сега, когато видя, че справедливостта възтържествува дори по такива отдалечени от Пекин места като Пемако, може би все още можеш да бъдеш спасен от хватката на тези зли и луди старци. Ти си още млад. Я да видим…

Той се обърна към разбитата порта и изкрещя заповедта си. Дорген Трунгпа стисна зъби и изрева от ярост и мъка. Двама войници влачеха младо селско момиче. Тя беше дъщерята на селянина с най-много земя в селото. Беше в края на моминството си, красиво момиче, което сега простенваше тихо от ужас и се бореше немощно със своите мъчители. Те я завлякоха пред младия монах. Офицерът излая друга заповед. Двамата войници, които я държаха, разкъсаха дрехите й. Дорген Трунгпа отмести очи от голите й форми, а войниците я държаха изправена пред него.

— Хайде, монахо, нека те видим да действаш като истински мъж. Нареждам ти да изчукаш селянката.

Светлината беше угаснала в очите на Дорген Трунгпа. Нищо в неговите осемнадесет години живот не го беше подготвило за това. Всичко, което знаеше, бяха поредицата манастирски церемонии, седмиците, пълни с молитви, пости и медитация, празниците в селото и порядъка на живот, воден в съзвучие с планетарните сили. Дъхът му излизаше на къси тласъци, когато войниците го вдигнаха и блъснаха към също толкова уплашеното момиче. Той не гледаше към нейната голота, но чуваше тихите й стенания на умиращо животно. Офицерът започна да сипе насърчения с подигравателен тон:

— Хайде, момче, забрави лъжите на тия зли старчоци. Обетът за безбрачие е глупост. Промили са ти мозъка и нищо повече… Хайде, че търпението ми започва да се изчерпва… Заповядвам ти да изчукаш момичето и когато свършиш, ще запалиш манастирската библиотека.

Пред очите на монаха започнаха да оживяват всички ужаси, описани с големи подробности в Тибетската книга на мъртвите: душата, измъчвана от ужасяващи демони и неизразимата болка в момента на смъртта. Обаче това беше животът, живот, който Дорген Трунгпа нямаше сили да разбере. Затова затвори очи, успокои дишането си и се опита въпреки всички пречки да освободи своето съзнание.