Елизабет Барнс
Ледената принцеса (7)

Седма глава

През следващите няколко дни Ник не изневери на думите си. В часовете, в които бяха сами, беше безупречен. Едва сега Ан забеляза колко време отделя той на работата си. Всеки ден, часове наред, четеше докладите, които получаваше по факса в кабинета, или водеше безкрайни телефонни разговори.

— Прощавай, мила — извини се той и седна на шезлонга срещу нея в един късен следобед, след като няколко часа не беше излизал от кабинета си. — Господи, колко съм изморен!

— Когато всичко това свърши, ще можеш наистина да си починеш.

— Едва ли някога ще разполагам с време за истинска почивка. Винаги има нещо неотложно. Компанията купува някакво предприятие, което е на ръба на фалита, после аз изпращам екип от способни хора да открият какво не е наред. Обикновено, макар и невинаги, опитът успява.

Сигурно, рече си Ан. Човек трудно можеше да си представи, че нещата, с които Ник се залавяше, биха се провалили. Това изглежда беше идеалната работа за него — да спасява компании по същия начин, по който се опитваше да промени живота й.

— И после какво? Какво правиш, когато изправиш някоя компания на крака или я провалиш?

— И в двата случая продавам. Когато загубя, покривам загубите си колкото се може по-бързо — обясни той безстрастно. Бе се превърнал в бизнесмен, който хладнокръвно и категорично решава всички свои проблеми. — Когато успея, продавам с голяма печалба и разполагам с капитал, за да разгърна нови проекти. Затова съм толкова зает — непрекъснато следя пазара. Непрекъснато търся проблеми, които чакат решение. — Ник вдигна рамене. — Това няма край.

— Не ти ли омръзва?

— Никога не мисля за това. Свикнал съм. Когато баща ми почина, компанията беше затънала в дългове. Трябваше да променя всичко, да спечеля колкото може повече пари, за колкото може по-кратко време.

— Отново пари. Те са прекалено важни за теб.

— А за теб не са ли? Не си ли готова на всичко заради тях?

— Но аз правя всичко за Джоел. Парите не са от значение за мен. При теб всичко е много по-различно. Изглежда, целият ти живот е посветен на идеята да печелиш пари.

— За твой късмет — хладно подхвърли той и извърна глава. — И за късмет на всички, които разчитат на мен. Не говоря за служителите на компанията. Аз имам семейство. Когато поех бизнеса в свои ръце, баба все още беше жива и прищевките й бяха доста скъпи…

— И, разбира се, ти й дължеше толкова много…

— … а също Алекс и Бил — продължи Ник, без да обърне внимание на думите й.

— Но ако не бяха те, нямаше да е нужно да работиш толкова много.

— Предполагам, но това не ме безпокои. Свикнал съм. Започнах да работя веднага щом завърших гимназия и не мога да си представя живота по друг начин.

— Това обяснява отношенията ти с Лив — замислено произнесе Ан.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не можех да си обясня причината, заради която тя толкова те привлича. Освен външността й, разбира се — продължи Ан, без да обръща внимание на скептичния му поглед. — Но ти навярно си търсел неангажираща връзка, а това е единственото, което Лив може да ти предложи. Тя каза, че когато си с нея, не е необходимо дори да мислиш и сигурно затова те е привлякла.

— Да… навярно — съгласи се той неохотно, — но сега нещата са различни.

— Сега тя създава усложнения, нали?

— И ти ли си забелязала? Алекс също вижда всичко. Той е там всяка вечер — безпомощен и болезнено слаб като призрак. Винаги е сам и винаги наблюдава Лив или мен, за да се увери, че между нас няма нищо.

Но ситуацията е доста по-сложна, помисли си Ан. Алекс сякаш подлагаше всички на перверзно изпитание. Играеше ролята на пазител на семейното единство и упорито настояваше за присъствието на Ан и Ник. В същото време показваше, че му е приятно къщата да е винаги пълна с гости на Лив. На вечеря винаги присъстваха нейни познати, след това идваха още гости само за да пийнат нещо, или за да танцуват и оставаха до късно през нощта. Това бяха нощи на невъздържано и своеволно веселие, прекалено безразсъдни, прекалено лекомислени.

— Мисля, че иска да те види в момент на слабост. Мисля, че иска, дори му е нужно доказателство, че ти желаеш жена му.

— Знаеш ли — лицето на Ник се оживи, — тези вечери щяха да бъдат истински ад без теб. Присъствието ти носи толкова спокойствие и сигурност, Ан. Досега не се бях замислял колко потискаща може да бъде маниакалната жизненост на Лив, колко жестока може да бъде към Алекс, разбира се, но също и към теб. Всички тези язвителни забележки…

— Не е необходимо да ме защитаваш. — Всеки път, когато това се случеше, Лив свиваше устни и Ан знаеше, че другата жена не може да прости лоялността на Ник към неговата любовница. Лив водеше живот, който надхвърляше всякакви граници. Без морал, без принципи, отдадена единствено на себичните си стремежи. — Тя просто се забавлява и иска да те предизвика. И ни най-малко не ме притеснява. — Ан се опитваше да скрие истината от Ник. Защото безочливостта на Лив я нараняваше, ужасяваше я, а тя се чувстваше неспособна да се защити.

— Но мен ме безпокои — гневно рече Ник. — Не мога да понеса това! Ти си прекалено добра, а тя е подла уличница! Няма да й позволя да продължава всичко това.

Господи! Той беше ядосан! Ан го наблюдаваше през спуснатите си клепачи. Невероятно! Дали е видял Лив в нова светлина и гневът му се дължеше на това?

— Какво има, Ник? Да не изживяваш остър пристъп на галантност?

— Предполагам — призна той и явно сам беше изненадан от подобна идея. — Но заслугата е изцяло твоя. — Ник се изправи и закрачи по верандата. — Ти си от онези жени, в чието присъствие мъжете се стремят да бъдат кавалери. При това, тя няма право да те измъчва заради отношенията между мен и теб.

Но между нас няма нищо! Или може би греша, запита се Ан. Докато го наблюдаваше със замислен поглед, тя с изненада установи, че въпреки волята й, Ник започва да й харесва. Това вече не бе просто желание да му помогне да преодолее страстта си към Лив, не бяха просто приятелски чувства. Загрижеността й бе по странен начин примесена с физическо привличане, което тя, въпреки желанието си, не можеше да отрече. Винаги беше склонна да вини него, че събужда тази измамна страст у нея, но сега не можеше да го укори в това. Сега не той я караше да копнее за ласките му, да жадува да го погали…

— Нищо не е истинско. — Ник се извърна към нея, и тогава Ан разбра, че е произнесла думите на глас. — Между нас реално не съществува нищо. Лив се заблуждава.

— Това не е повод да й позволя да те обижда. — Гневът му се бе стопил. — Все пак трябва да те защитавам. Ако не го правя, Алекс ще започне да подозира, че нещата между нас не са точно такива, каквито се опитваме да ги представим, а за мен е много важно той да ми се довери.

Ан си помисли, че Алекс наистина започва да им вярва. Между двамата братя изглежда се установи примирие. Ан не вярваше, че е възможно някога наистина да се сближат, но сега поне прекарваха повече време заедно.

 

 

Няколко дни по-късно двамата с Ник бяха поканени на обяд и тогава Ан почувства, че има и нещо друго. Когато пристигнаха с Ник, завариха всички на верандата.

— Сигурен ли си, че ще се справиш, скъпи — нежно се обърна Лив към Алекс. — Не ти ли е необходимо рамото на твоята сестра, за да се облегнеш на него?

— Не, чувствам се чудесно — отвърна Алекс, без да обърне внимание на сарказма на Лив. — Но имам нужда Джанет да бъде около мен. И ти, Ани, от другата ми страна — нареди той, докато се настаняваше в стола, а Джанет се суетеше с възглавниците около него.

За известно време той изглежда забрави Ан. Стоеше, вперил поглед в отсрещния край на масата, където седяха Ник и Лив. Когато Лив небрежно докосна ръкава на Ник, Ан видя, че в очите на Алекс припламна трескаво предчувствие. Но когато Ник не обърна никакво внимание на Лив, погледът на Алекс отново стана безизразен. И мъжът отново се превърна във вечния хленчещ досадник, сипещ непрекъснати оплаквания от неудобните си възглавници, подправките в храната и горещината на летния ден.

Ан беше шокирана. Алекс искаше Ник да отвърне на Лив. Но това не стана и той беше разочарован. Сега отново изливаше яда си върху Джанет. Това беше непочтено. Джанет беше толкова мила, търпелива и искрено загрижена за Алекс. Ан съчувствено й се усмихна.

— Мислиш, че се държа лошо с Джанет, нали? — Алекс долови усмивката й. — Така е, но тези дни търпението ми се изчерпа. Толкова отдавна съм болен…

— И си толкова щастлив от това — вметна Лив със студена усмивка.

— … и не се възстановявам така бързо, както очаквах. А тази болка… — хленчеше Алекс, без да обръща внимание на Лив. — Но Джанет ме разбира, благодаря на бога.

— Плаща й се да те разбира — изсъска Лив.

— Но аз… — Джанет пламна. — Не това е причината, за да проявявам разбиране, аз…

— Разбира се, скъпа. — Алекс потупа ръката й и любопитно изгледа Лив, която се изправи. — Оставяш ли ни, Лив?

— Да, отивам да намеря интересни хора — гневно рече тя. — Оставям те с твоята сестра и с двете влюбени птички, разбира се, да се наслаждаваш на крехкото си здраве.

— Бедната Лив — въздъхна Алекс, но Ан беше почти сигурна, че долови задоволство в погледа му. — Боя се, че в момента тя не е много щастлива и затова не я обвинявам. Мисля, че се чувства малко самотна и изолирана. Джанет — продължи той и се усмихна, — вярвам, че мога да получа малко вино, освен ако не възразяваш.

— Не бих възразила, но не бих го и препоръчала. — Джанет беше възвърнала самообладанието си и говореше с напълно професионален тон. — Когато си легнете, ще поискате хапчетата си, а те не бива да се смесват с алкохол.

— Тогава ще пропусна да си взема хапчетата — неочаквано реши Алекс и отново й се усмихна. — Ако гърбът ми създава проблеми, може би ти ще направиш нещо с твоите безценни масажи.

— Разбира се — усмихна се Джанет и се изчерви.

Ан ги наблюдаваше с интерес. Съмняваше се, че те осъзнават какво става между тях, но беше убедена, че Лив не се заблуждава. Лив знаеше и беше побесняла. Лив може и да не понасяше Алекс, но не би искала да бъде изоставена от него. Тя беше тази, която си тръгваше, тя избираше.

 

 

— Не мога да повярвам, че с Алекс имаме да си кажем толкова много неща. — Бяха се върнали във вилата и Ник развързваше вратовръзката си. — Бог ми е свидетел, никога не сме били особено близки, а след толкова години не бих и помислил, че подобно нещо е възможно.

— Преди три години ли реши да стоиш далеч от Лив?

— Господи, не помня! Нещо такова, предполагам. — Ник спря и озадачено я изгледа. — Значи знаеш за това, така ли? Предполагам това е още едно от нещата, които съм издрънкал онази вечер, когато се бях напил.

— Не, Лив ми каза, макар че не уточни какво точно се е случило.

— Какво те интересува теб? Това не е твоя работа!

— Ник, мисля, че ме интересува. — Ан не беше сигурна дали е повече раздразнена, или обидена. Не искаше да се замисля защо това е от такова значение за нея, но беше убедена, че трябва да разбере истината. — След като всички мои проблеми са твоя работа, не виждам защо аз да не мога да изисквам същото. При това си в такова положение, че трябва да ми дадеш някакво обяснение, особено ако онова, което предполагам, наистина се е случило!

— Предполагаш, че съм спал с жената на брат ми ли? — Ник се извърна с пребледняло лице. — Не, не съм, но заслугата не е моя. Просто тогава Алекс се появи навреме. Не беше особено приятно.

— Убедена съм. Алекс иска ти да желаеш Лив, но трябва да знае, че не можеш да я имаш.

— Да. — Ник се отпусна уморено на стола. — Лив е единствената му победа над мен. Това винаги е било от голямо значение за него, макар че сега, когато нашият план явно успя и Алекс е убеден, че аз вече не се интересувам от Лив, едва ли е същото.

— Мисля, че има и нещо друго. — Ан едва потисна усмивката си. Мъжете никога не виждаха по-далеч от носа си. — Алекс не се тревожи кой знае колко за Лив сега, защото има Джанет.

— Сестрата? — Ник я изгледа с недоумение. — Тя пък каква общо има?

— Между Алекс и Джанет се заражда нежна привързаност — търпеливо обясни Ан. — Тя е влюбена в него. Не бих казала, че той изпитва същото към нея, но при всички случаи, има нещо, и то е много повече от онова, което някога е чувствал към Лив.

— Това е абсурдно! Алекс боготвори Лив. Той не поглежда друга жена.

— Е, сега поглежда Джанет. В нейно присъствие започва да капризничи и иска изцяло да обсеби вниманието й.

— Е, да, но защото е болен и тя му е полезна. Щом Алекс оздравее, Джанет ще си тръгне.

— Брат ти никога няма да оздравее. Лив е права. Алекс обожава болестта си и мисля, че започва да обожава и Джанет. Няма да се изненадам, ако се ожени за нея, а това е райска мечта — хипохондрик, женен за медицинската си сестра.

— Алекс никога няма да изостави Лив.

— Ще я изостави — възрази Ан. — Особено ако се убеди, че тя не те интересува.

— Не, грешиш — упорито поклати глава Ник. — Алекс никога няма да престане да желае Лив.

Господи! Какъв глупак! Ан беше вбесена! Стана и тръгна към банята. Искаше й се в тази къща да има поне една врата, за да я тръшне под носа му. Ник не можеше да повярва, че е възможно Алекс да престане да желае Лив, защото той самият все още я желаеше! По дяволите! По дяволите Ник и всичко останало! Господи, защо трябваше да се ядосва заради него? После си помисли, че и тя е глупачка. По-голяма глупачка от Ник. Ако на Ник му харесваше да се заблуждава, защо не го оставеше да прави каквото иска? Но нещата не бяха толкова прости. Не й се искаше да признае, наистина, но в него имаше нещо, което неудържимо я привличаше, омагьосваше я, караше я да губи разсъдъка си. Господи! Трябваше да сложи край на всичко това! Глупаво и безсмислено е. Трябваше да престане с тези нелепи мисли! Веднъж завинаги!

Без да се бави повече, Ан облече банския си костюм, взе скицника си и тръгна към плажа. Най-накрая, върху топлия пясък, в тишината, нарушавана единствено от тихия плясък на вълните, тя забрави Ник и намери спокойствие в работата си.

— Странно, но на мен ми харесва.

Не беше чула стъпките му по пясъка. Гласът му я стресна и моливът остави дебела черта върху листа.

— Не исках да те плаша, извинявай. — Ник седна до нея и взе скицника от ръцете й.

— Моля те, недей — инстинктивно се възпротиви Ан. Чудесно си спомняше пренебрежителното отношение на Джоел към работата й.

— Не, Ани, позволи ми. — Ник вече разгръщаше листовете.

— Притесняваш ме. Мразя, когато някой разглежда скиците ми.

— А не бива. Това наистина е добро. Толкова лек рисунък. Или може би това — върна няколко листа назад. — Тук си направила нещо наистина прекрасно със светлосенките… много изящни и дълбоки.

— Моля те, Ник, престани! На никого не позволявам да разглежда скиците ми.

— А трябва. Имаш талант, а Джоел трябва да е егоистичен негодник, за да те накара да спреш.

— Не е вярно!

— Напротив! — Гласът му прозвуча изненадващо гневно. — Нима толкова време не ти беше достатъчно, за да видиш какво прави той с теб? Той те използваше! Обличаше те в онези абсурдни дрехи, караше те да изнасяш истински спектакли за приятелите му и за евентуалните купувачи, но не ти е позволявал да вършиш нещо, което наистина умееш.

— Не е така! Джоел ми каза…

— … много неща. И нито едно от тях не го прави по-симпатичен. Най-смешното е, че го харесвам единствено защото той те накара да приемеш предложението ми.

— Не ме е накарал той! Ти дори не ми позволи да му кажа. Как тогава той ще ме е принудил да приема?

— За бога, престани да се самозалъгваш! — Ник явно губеше търпение. — Джоел се е постарал доста, за да те превърне в идеалната стръв и той не е човек, който ще хвърли усилията си напразно. Той си е свършил работата дълго време преди аз да ти предложа този ангажимент. Той си играе с теб, Ани! Защо не си отвориш очите? И всички онези приказки, че никога не би позволил да предложиш някому твоите сексуални услуги срещу пари, са безсрамна лъжа! Обзалагам се, че точно това е имал предвид, когато ни запозна.

— Не е вярно! — възрази Ан, но изведнъж устата й пресъхна. Спомни си думите му тогава. Каза й, че иска парите, а как тя ще ги получи е нейна работа. Наистина ли бе така, както казваше Ник? Тогава Джоел каза и други неща, но всичко беше толкова смътно, толкова далечно. Той бе твърде разгневен и обиден. Да, разбира се, че не е искал да каже това! Трябва да му вярва, трябва да го защити! — Склонен си да приписваш на другите твоите собствени недостатъци. Той е добър. Не е нужно да ме кара да върша каквото и да е.

— Ти прие предложението не заради себе си, а заради него!

— Разбира се, какво лошо има да направиш нещо за мъжа, когото обичаш?

— Лошото е, че той не го заслужава, а ти не мислиш за бъдещето си. С това, което ти плащам…

— О, да. Парите. Не аз, Джоел има нужда от тези пари. Парите не ме интересуват. Може би и ти би трябвало да се замислиш за това, особено след всичко, което се е случило между теб и Лив!

— Защо отново намесваш Лив? — ядоса се Ник. — Само се опитвах да те накарам да се замислиш и с парите, които ще вземеш сега, да се устроиш и да работиш върху таланта си. — Ник мълчаливо й подаде скицника. — А не да позволиш на Джоел да те използва като кукла на конци. Все още има време да промениш решението си.

Ник внезапно стана и тръгна към водата. Ан остана загледана след него. Какво става с нея? Чувстваше, че нещо в нея се скъса. Ник направи това! Случи се нещо ужасно! Заради него беше объркана както никога досега. Вече можеше да проумее страстта на Ник към Лив.

Страст! Това беше точната дума. Ник владееше мислите й, чувствата й, сетивата й. Ник подчини същността й. Заради него тя забрави Джоел. Ник може би беше нейната страст, но Джоел й даваше любов. Тя обичаше Джоел! Как можа да допусне Ник дотолкова да я промени, че да забрави Джоел. С нея се беше случило нещо чудовищно и тя се чувстваше неизказано нещастна. Всичко беше толкова объркано!

— Още ли си тук? — Ник отново приближи към нея. — Беше толкова сърдита и помислих, че ще си тръгнеш.

— Размишлявах — отговори Ан хладно, но погледът й остана прикован върху него. — При това, аз не бях сърдита. Ти беше сърдит.

— Лъжкиня! — ухили се той и легна на пясъка до нея. — Не се ядосвам на теб. Дразни ме Джоел и това, което той прави с теб. Не мога да понеса да съсипваш живота си заради него, мила — подразни я той. — Можеш ли да разбереш това?

— Разбира се — съгласи се тя саркастично. — Твоите отношения с Лив са същите. Тя не те обича…

— Зная, не ми беше нужно много време да го разбера.

— Тогава защо я желаеш? Тя съсипва живота ти и аз наистина не виждам никакъв смисъл в страстта ти към нея.

— Защото забравяш физическото привличане — усмихна се Ник лениво и докосна лицето й. — Ако вземеш и него под внимание, всичко добива смисъл.

— Не. — Ан остана неподвижна. — Смисълът не е във физическото привличане.

— Сигурно си права — равнодушно се съгласи той, прекалено отдаден на движението на пръстите си, които се плъзгаха по бузата й. — Твоят проблем, скъпа, е, че подценяваш значението му.

— А ти подценяваш значението на вниманието, разбирането, грижата — възрази Ан притеснено. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но нямаше сили да го стори. — Ако всичко това липсва, не можеш да желаеш, още по-малко да обичаш някого искрено.

— Е, да, но грижата и вниманието не са достатъчни — отвърна Ник и зарови пръсти в косата й. Дланта му се плъзна по шията й и той привлече лицето й към себе си. — Двамата с Джоел никога не сте правили това, нали? — Докосна с устни лицето й. — Мила, чувствала ли се някога така с Джоел?

— Не — призна тя и докосна гърдите му, сякаш търсеше опора.

— И никога не би могла. — Устните му жадно се впиха в нейните, целувката му беше агресивна и предизвикателна. — Виждаш ли, мила — наблюдаваше объркването й със самодоволна усмивка, — явно не обичаш Джоел, след като аз мога да направя това с теб.

Наистина ли беше така? Ан се взираше в него с недоумение. Винаги, когато я докосваше, губеше власт над себе си, но това съвсем не означаваше, че не обича Джоел. Джоел беше всичко за нея, но тя му изневеряваше, тя го предаваше. Трябва да престане! Веднага! Отново беше обзета от гняв.

— По дяволите! Ти продължаваш да приписваш на другите твоите собствени слабости — изсъска Ан. — Само защото единственото, което можеш да изпиташ към Лив, е физическо привличане, не мисли, че при нас с Джоел е същото! Той никога не се държи с мен по този начин. Той ме уважава.

— Уважава — повтори Ник насмешливо и отново я притегли към себе си. — Никога ли не си се питала защо между вас няма нищо чувствено, нищо, което малко да напомня на това. — Ръката му се плъзна по бедрото й. Устните му обсипаха лицето й с целувки. — Винаги има физическо привличане или поне трябва да има.

— Престани! Не искам да слушам! — Ан впи нокти в рамото му, но Ник хвана ръката й за китката. — Пусни ме! Веднага ме пусни! — Ник я притисна още по-силно към себе си. Ан загреба шепа пясък и я хвърли в лицето му.

Той изруга и пусна ръката й. Ан успя да се освободи от прегръдката му. Бързо се изправи и побягна към вилата.

Заключи се в банята и пусна душа. Искаше й се да отмие от себе си гнева и усещането, че отново е победена. После изсуши косата си, облече се и едва тогава събра смелост да отключи вратата. Ник беше в стаята, отпуснат върху леглото й отново разлистваше скицника.

— Най-после се реши да излезеш — вдигна очи мъжът. За нейна изненада се усмихваше. — Мислех, че ще прекараш целия ден в банята.

— Как изми пясъка от лицето си? — намръщено запита Ан. Още не можеше да му прости.

— С морска вода, за твое най-голямо разочарование. Предполагам, надявала си се да ме ослепиш за цял живот. Изненадваш ме, Ани. Как е възможно ти, която си толкова чувствителна, да фучиш като дива котка. Не беше честно, мила.

— Бях бясна — изсъска тя. — Нямаш право да се държиш… Да се опитваш…

— Но ти невинаги възразяваш — напомни й той с ленива усмивка.

— Вината за това също е твоя, както и за всичко останало — разяри се отново Ан. Трескаво търсеше думи, които да го наранят. — Разбирам, не е лесно да виждаш Лив всеки ден и да не си в състояние да я докоснеш, но моля те, не ме превръщай в изкупителна жертва на собствената си неудовлетвореност.

— Господи! И ти ми говориш за неудовлетвореност! Знаеш ли какво е това? — Ник се разсмя и протегна ръка към нея. Пръстите му се сключиха около китката й като белезници. — Искаш ли да ти покажа някои неща за неудовлетвореността? Бог ми е свидетел, никога няма да научиш какво е това в стерилния свят, който Джоел е създал около теб.

— Не! — Гневът й, разбира се, беше пресилен, но не можа да устои на изкушението да му се противопостави. В споровете й с Ник имаше нещо вълнуващо, което по особен начин я възбуждаше. — Ник, престани! Твоите шеги ми омръзнаха!

— Това не е шега, скъпа! — привлече я той към себе си.

— А какво? Наказание? — Ан се опитваше да избегне целувките му, но той зарови пръсти в косата й и застави младата жена да остане неподвижна.

Не трябва да позволявам това да се случи, мислеше си Ан отчаяно, но не можеше да му се противопостави. Ник я целуваше тъй упоително. Хапеше долната й устна, езикът му докосваше зъбите й. Чувстваше голата му кожа през копринената тъкан, която обвиваше тялото й. Този допир завладя сетивата й. Тялото й пламна от непознато за нея желание. Пръстите му галеха шията й, раменете, леко докосваха нежната кожа на гърдите й.

— Не можеш да направиш това!

— Защо не? Скоро… много скоро ще изпиташ удоволствие, за което не си и мечтала.

Наистина всичко беше непознато и по странен начин омагьосващо. Беше объркана от нежността на ласките му, от лекото докосване на устните му върху лицето й, върху тялото й. Влудяваше я, омагьосваше я по начин, на който не можеше да устои. После се отдръпваше. Сякаш си играеше с нея.

— Ето така, моя любов — прошепна Ник, когато тя обви ръце около шията му. — Никога повече не се съпротивлявай.

— Не, не бих могла… — Ан долепи устни до гърдите му и вкуси солта, полепнала по кожата му. Нима бе възможно да се съпротивлява, когато той винаги печелеше, когато толкова отчаяно го желаеше, когато винаги беше копняла за това, което изпитваше сега. Желаеше го, искаше да усети мириса на кожата му, обожаваше да докосва тялото му, да чувства силните мускули под пръстите си. Бе подчинена на неудържимо желание да утоли страстта, която я изгаряше.

— Ник, моля те… Не мога да понеса…

— Зная, мила, но не мога да продължа — прошепна той. Ласките му бяха почти недоловими. Докосваше я леко, нежно, успокояващо.

Ан бе объркана.

— Не знаех… — призна тя и пое дълбоко дъх, когато той най-сетне я освободи от прегръдките си. — Това ли изпитваш към Лив?

— Забрави Лив! Исках ти да разбереш.

— Да. Случилото се… Никога не бих могла да изпитам подобно нещо с Джоел.

Ан притвори очи. Може би вече беше обречена. Би ли могла някога да пожелае друг мъж по начина, по който преди малко пожела и още желаеше Ник? Щеше ли да има друг, опитен и нежен като него? Излишно беше да си задава тези въпроси. Почувства странна пустота, защото знаеше отговора.

— Ник? — Ан отвори очи и срещна погледа му. — Мислиш ли, че Джоел и Теа… Дали някога са се любили?

— Защо питаш?

— Просто искам да знам. Имаше клюки, разбира се, но Джоел винаги казваше, че са лъжа…

Но не са били лъжа, внезапно осъзна тя. Припомни си случки, които преди не можеше да разбере и за които не смееше да попита. Спомни си как понякога Джоел излизаше сам и се прибираше след няколко часа заедно с Теа. Дни, в които изпращаше Ан навън с дълъг списък безсмислени поръчки и когато тя се прибираше, откриваше, че Теа „просто е наминала“. Вечерите, когато се връщаше след ангажимент с Ник, а Джоел и Теа я чакаха заедно… Около тях винаги витаеше особено излъчване на леност и преситеност. Тогава мислеше, че то е знак за старото приятелство между тях, но сега знаеше, че са изпитвали онова, което тя би изпитала, ако с Ник наистина се бяха любили.

Болеше я! Чувстваше се разкъсана. Не защото Джоел я беше предал, а защото предателството му не значеше нищо за нея. Джоел беше минало. Той вече беше без значение. Болката идваше от мисълта, че чувствата й към Ник бяха прекалено силни. И едва ли някога щяха да бъдат споделени. Трябваше да ги потисне и никога да не ги издава!

— Разбира се, клюките са били неверни. — Ан се застави да срещне погледа на Ник. — Мисля си, че след всичко, което се случи… Беше непростимо от моя страна да забравя, че Джоел никога не ме е лъгал.

— Господи! — избухна Ник. — Никога ли няма да се научиш? Никога ли няма да спреш да мислиш за Джоел? — Крачеше нервно из стаята, после отиде до вратата, която водеше към басейна и спря на прага. Остана безмълвно загледан във водата, после се извърна към Ан. — Чудя се дали ще се научиш… Дали нещо би могло да те предпази от грешката да се върнеш при него. — Ник замълча за миг, преди да продължи: — Бихме могли да се оженим. Това ще те спаси от Джоел, а мен от Лив. Можем да живеем заедно без особени проблеми, имаме какво да си кажем, между нас съществува привличане. Е, не е голяма страст, но подобно нещо се случва само веднъж в живота на човек. Какво ще кажеш?

— Че си се побъркал. — Ан не обърна внимание на болката, която се изписа върху лицето му. — Не говориш сериозно, нали?

— Може би си права — съгласи се той накрая. — И аз не зная, но може би си струва да помислим.

— Щом ти харесва. Аз отивам да се разходя. — Ан се изправи и потисна желанието да го удари, когато видя усмивката върху лицето му.

— Едно от нещата, които най-много харесвам у теб, е, че когато ти правя най-невероятни предложения — да се престориш на моя любовница или да се омъжиш за мен, ти приемаш всичко съвсем спокойно.