Елизабет Барнс
Ледената принцеса (6)

Шеста глава

— О, двамата влюбени не могат да се разделят дори за секунда — посрещна ги Лив с очарователна усмивка. Младата жена бе поразително красива. Пепеляворусата й коса падаше като водопад и ярко контрастираше с вечерната й рокля в наситеносиньо и сапфирената огърлица, искряща върху златистата кожа на раменете й. — Трябва да внимавате, когато ходите на плажа. — Тя се обърна към Бил и Алекс. — Вчера аз им попречих, но днес те бяха на същото място и всичко се повтори. Ти няма да разбереш това, скъпи — усмихна се саркастично към Алекс, — ти си студената риба в семейството, но Ник, и ти също, Бил, вие сте с гореща кръв. Или поне така съм чувала — добави тя със злобна усмивка. — Що се отнася до Ник, не бих могла да го виня. Знам чудесно как се чувства. Но теб, Алекс, тези неща изобщо не те вълнуват, нали? — Лив го възнагради с безизразна усмивка, преди да се обърне отново към останалите. — От месеци не го интересуват. Заради болките в гърба, разбира се, но може би нещата ще се променят… някой ден. — Лив сви рамене и наведе глава. Косата й се разпиля пред лицето. — Дотогава, предполагам, трябва да чакам — добави тя.

Думите й бяха последвани от пълна тишина. Лив докосна сапфирената огърлица. Движението й подчерта извивката на гърдите и елегантната й талия. Неочаквано вдигна глава и се усмихна широко, когато забеляза, че Ник не откъсва поглед от движението на пръстите й.

— Какво има, Ник, смущавам ли те?

— Едва ли е възможно подобно нещо — сухо отвърна той и отиде до бара.

— Налей и на мен — извика тя след него. — Знаеш какво предпочитам. Винаги си знаел…

— Боя се, че съм забравил.

— Тогава ще ти припомня. — Лив грациозно прекоси салона и застана до него. Докато наливаха чашите, явно забрави за присъствието на останалите.

По време на вечерята Ан бе принудена да изслуша безкрайните оплаквания на Алекс, прекъсвани от изпълнените със съчувствие напътствия на Джанет. В другия край на дългата полирана маса, Лив се беше разположила между Ник и Бил. Вниманието й беше отдадено изключително на Ник, когото явно се опитваше да очарова с изблиците на неукротимата си енергия.

В кратките мигове, когато Алекс мълчеше, Ан с неудоволствие откри, че не откъсва поглед от Лив, очарована от еротичното й излъчване. Поведението й не беше толкова нелогично, колкото изглеждаше на пръв поглед. Всеки неин жест целеше да унижи съпруга й и да предизвика Ник. Тя копнееше за възхищението и вниманието на привлекателни мъже, а това съпругът й не можеше да й предложи. Що се отнася до Ник, всеки неин жест беше безупречно преценен, и дори когато се преструваше, че го пренебрегва, смехът й, движението на клепачите и небрежното отмятане на разкошната й коса бе само ново предизвикателство. Сдържаността на Ник явно я забавляваше, нищо повече. Понякога погледът й недвусмислено подсказваше, че тя отлично съзнава колко силно е желана, въпреки хладното държание на Ник. Но това съвсем не означава, че тя ще ускори развитието на събитията. А победата й е неизбежна.

След вечеря, за голямо облекчение на Ан, в къщата се отбиха приятели на Лив, за да пийнат по чашка, и напрежението като че ли спадна. В компанията на няколко привлекателни мъже, Лив се оживи още повече. За пръв път Алекс остана безразличен към присъствието на Джанет, която непрестанно се суетеше около стола му. Сега безизразните му очи неотлъчно следваха Лив. Ан потърси с поглед Ник и го откри в отдалечен ъгъл на салона с чаша в ръка. Въпреки безразличието, изписано върху лицето му, Ан знаеше, че той гледа Лив. Всички мъже бяха приковали погледи в Лив, но в очите на Ник се четеше особен копнеж. Същият копнеж, който бе забелязала, когато Лив се присъедини към тях на плажа. Сякаш го беше омагьосала. Сега Ан изведнъж видя хилядите дребни подробности, които беше пренебрегнала. През цялата вечер мислите на Ник бяха неизменно заети с Лив, независимо дали тя флиртуваше с него, или с друг. Дори когато приближаваше до Ан и се опитваше да поддържа илюзията за отношенията им, той не откъсваше поглед от Лив. Сега Ан прозря, че онова, което й се струваше проява на резервираност или демонстрация на внимание от негова страна, всъщност беше отговор на покоряващата власт на Лив. Или начало на търсена самозабрава, помисли тя, когато го видя отново да пълни чашата си. Откакто бяха дошли, той непрекъснато пиеше. На приемите, които бяха посещавали заедно, Ник винаги беше безупречен и сдържан, но тази вечер пиеше много. Докато Лив изнасяше своя безкраен спектакъл, Ник отново и отново допълваше чашата си. Ан подозираше, че съзнателно търси безпаметност и вцепененост, която ще му помогне да потисне болката. След онзи момент на слабост, когато в погледа му издайнически проблесна копнеж, Ник нито за секунда не свали маската на безразличие. Дори когато най-после реши да си тръгнат и Лив направи последен опит да изтръгне някаква реакция от него, Ник остана безучастен.

— Не ми казвай, че искаш да си тръгнеш — нацупи се тя. — Едва сега започваме да се забавляваме и ти не можеш да си тръгнеш, скъпи.

— Напротив — отвърна той. — Точно това смятам да направя.

— Не, не и когато Алекс най-после си легна — прелъстително шепнеше Лив, напълно забравила присъствието на Ан. — Сега не е нужно да внимаваме и можем да правим каквото си искаме.

— Убеден съм, че няма да пропуснеш шанса — безизразно каза той, — но двамата с Ан можем да измислим други начини да се забавляваме.

— Така ли? — Гласът й звучеше нежно, но сините й очи студено проблясваха. — Тя наистина ли те забавлява, Ник? Та тя е толкова мизерно малко създание, а ти винаги си предпочитал по-силните усещания в леглото, така поне съм чувала — допълни тя с интимна усмивка.

— Подобен коментар не заслужава отговор — хладно рече Ник. — Лека нощ, Лив.

Мълчаливо се прибраха във вилата. Без да каже дума, Ник отиде до бара във всекидневната и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх и отново я напълни. Ан стоеше нерешително на вратата.

— Ще си легна — най-после каза тя, но той не й обърна никакво внимание.

Ан лежеше в огромното легло с широко отворени очи. Ник нервно крачеше и шумът от стъпките му отчетливо отекваше в притихналата къща. Спираше единствено за да запали нова цигара или да допълни чашата си. Той е глупак, помисли си Ан. Опитва се да удави в алкохол мислите за жената, омъжена за брат му, която безочливо се забавлява, без да се интересува, че наранява другите. Това е лудост!

Ан не можеше да си обясни защо се тревожи за него, след всички тези дни, когато беше превърната в жертва на себичността и безразличието му, на униженията, които той не й спестяваше, на непрестанните му нападки срещу Джоел. Защо наистина? Но, подчинена на сляп импулс, Ан отхвърли завивките и отиде при него във всекидневната.

— Ник, какво си въобразяваш, че правиш?

— Опитвам да се напия.

— Вече си пиян.

— Да, но… — Въпреки неимоверните усилия, които полагаше, Ник трудно произнасяше отделните думи. — Наистина съм пиян, но не много пиян. Не толкова пиян, колкото искам да бъда.

— Защо? За да забравиш съпругата на брат си ли?

— Ревнуваш ли, Ани?

— Не. Просто не разбирам как може да си толкова сляп и да страдаш заради нея.

— Аз не страдам заради нея, аз я желая. — Ник уморено се отпусна на близкия стол и болезнено затвори очи. — Не можеш да си представиш какво означава това. — С трепереща ръка той отново посегна към чашата.

— Ще се съсипеш.

— Не и с такъв ангел пазител като теб. Наистина приличаш на ангел с тази бяла нощница, макар да не зная дали ангелите носят толкова прозрачни дрехи.

— По-добре да си легнеш — каза Ан, но той явно не я чу.

— Лив никога не прилича на ангел. А само като си помисли човек… Но аз никога не съм се заблуждавал. Знаех, че не ме обича, но я притежавах и исках да я запазя за себе си. И тогава тя срещна Алекс.

— Не искаш да кажеш, че тя е обичала Алекс, нали?

— Не, разбира се. Просто направи фатална грешка. Алекс беше по-възрастният и тя реши, че той ще наследи повече пари. Аз, естествено, веднага отпаднах.

— Омъжила се е за парите му?

— За парите, които мислеше, че той има. Страстта й беше неутолима до момента, в който откри грешката си. Нашата баба му завеща малкото пари, които й бяха останали, и къщата, а приходите от фирмата, която баща ни основа, не надхвърляха представите на Лив за джобни пари. Сега аз плащам сметките, а това е още една причина Алекс да ме ненавижда.

— Да, той живее в сянката ти.

— В сянката на по-малкия си брат, което прави нещата още по-непоносими за него. Затова Лив трябва на всяка цена да остане при Алекс. — Ник предпазливо се изправи и леко се олюля, преди да стигне бара. — Отново към въпроса с напиването.

— Ник, нима си дотолкова обсебен от нея? Не можеш ли да потиснеш тази страст — настоятелно попита Ан. — Ти виждаш какво представлява тя и щом не я обичаш…

— Но я желая. Това е нещо, което ти, Ледена принцесо, не можеш да разбереш. По същия начин, по който и аз не разбирам защо не можеш да зарежеш Джоел. Но да оставим това настрана. — Ник изпразни поредната чаша и застрашително се наклони към бара. — Мисля, че успях. Много съм пиян.

— Ник, трябва да си легнеш.

— Не мога. Мисля, че ще повърна.

— Не тук. — Ан го подхвана и му помогна да се изправи. Ник я последва, твърдо решен да стигне до банята.

 

 

Когато Ан се събуди, в първия момент не можа да си спомни защо е в леглото до Ник. Главата й лежеше на рамото му, а топлината на тялото му изгаряше кожата й през копринената нощница. Ник спеше. Ан се повдигна и се взря в лицето му. Снощи, когато най-после стигнаха до спалнята и Ан му помогна да си легне, Ник хвана ръката й и притисна лице към дланта й.

— Не искам да бъда сам — промърмори той. — Не ме оставяй.

— Няма да те оставя. — Снощи тя не можеше да му откаже нищо. Когато легна до Ник и той я прегърна, Ани почувства особена привързаност към него, която не беше изпитвала дотогава.

Сега се взираше в изострените от лъчите на сутрешното слънце черти на лицето му, в полепналите по влажното му чело кичури коса, в дълбоките сенки под очите и си мислеше, че дори така той изглежда невероятно привлекателен. Младата жена се усмихна и притвори очи.

Когато се събуди отново, почувства, че той също не спи. Лежеше неподвижно, вперил смутен поглед в нея.

— Господи! — Ник се намръщи. — Какво се случи снощи?

— Беше пиян.

— Зная. Но защо съм тук?

— Не искаше да останеш сам.

— Господи, не помня… Направих ли нещо?

— На мен ли? Не, нищо. Нямаше такава опасност. — Цялата ситуация вече й се струваше доста забавна.

— Благодаря на бога за това! Не зная какво щях да правя без теб. — Опита да се раздвижи и върху лицето му се появи измъчена гримаса. Примирено затвори очи.

— Главоболие ли имаш?

— Чувствам се доста зле.

— Ще се почувстваш ли по-добре от чаша кафе?

— Не мисля, че има нещо, което да ме накара да се почувствам по-добре, но бих могъл да започна с чаша кафе. Прекалено добра си към мен. Не разбирам защо.

— Нито пък аз.

В кухнята Ан се облегна на дървения плот. Наистина Ник не беше щастлив! Причината се криеше в обърканото му детство и в чувствата му към Лив. Сега вече разбираше неудовлетвореността, която беше доловила у него още при първата им среща. И странно, почувства, че започва да го харесва.

— Здравей. — Лив застана на отворената врата на кухнята и плъзна поглед по разрошената й коса, босите крака и измачканата копринена нощница. — Какъв домашен уют — подхвърли тя със снизходителна усмивка. — Ник те кара да му приготвяш закуска ли?

— Уини ще се погрижи по-късно за закуската. Сега правя кафе.

— О, явно вие двамата обичате да спите до късно. — Лив влезе във всекидневната. Приличаше на окъпано в злато видение, обвито с къс саронг. — Преди време Ник ставаше още при изгрев-слънце, много добре си спомням — подчерта тя.

— Наистина ли? — Ан предпазливо се взря в лицето на Лив, после реши, че е излишно да бъде деликатна или любезна. — Толкова по-зле за теб — върна тя снизходителната усмивка.

— На твое място не бих била толкова самоуверена. Мисля, че е по-добре да поговорим. Имаме някои общи неща, все пак — пренебрежително подметна Лив. — Когато Ник приключи с теб, ела при мен в къщата — додаде тя, преди да излезе.

Да, ваше благородие, помисли си Ан с усмивка и се обърна да види кафето.

— Какво иска Лив? — Ник любопитно надигна глава, когато Ан се върна с кафето при него.

— Да поговорим. Каза да се кача в къщата при нея, когато ти приключиш тук с мен. Звучеше така, сякаш се готви за саморазправа.

Ник тихо изруга.

— Не искам да се забъркваш с нея.

— Вече съм забъркана. Това е част от играта и струва ми се, трябва да уточня, че сме лудо влюбени един в друг.

— Не затова иска да те види. Предполагам, Лив държи да ти разкрие някои неща.

— Е, едва ли би могла да ме изненада с нещо. — Ан внимателно подбираше думите си. — Снощи не беше особено дискретен. Вече мога доста добре да си представя защо тя толкова държи да те спечели отново.

— Какво направих? Разказал съм ти цялата пошла история?

— Разказа ми достатъчно. Не се притеснявай, Ник — добави тя, съзряла тревогата, изписана на лицето му. — Не си навлизал в подробности, ако това те притеснява. И аз не бях изненадана.

— По дяволите! Затова пък ти непрекъснато ме изненадваш.

Ник влезе в банята и Ан бързо се облече. Избра бледозелена елегантна рокля. Докато разресваше косите си пред огледалото, си помисли, че бариерите скоро щяха да паднат. Ник влезе в спалнята с увита около кръста хавлиена кърпа. Навиците им в Ню Йорк бяха съвсем различни. Тогава всеки от тях зачиташе правото на личен живот на другия, но Ан реши, че сега, след като са прекарали нощта заедно, макар и съвсем невинно, подобни условности са напълно излишни.

— Облякла си това за разговора си с Лив? — Ник придирчиво оглеждаше отражението й в огледалото.

— Не ме ли харесваш?

— Прекрасна си. Но с тази рокля си всичко друго, само не и съблазнителна… или сексапилна…

— Да, разбира се. Не мога да победя Лив на нейна територия.

— Вярно. Но ти играеш своя собствена игра, Ани. По-различна или най-малкото — по-интересна.

— Не съм сигурна. — Ан вдигна рамене. После се извърна към него с очарователна усмивка. — Но ще направя всичко възможно да я убедя, че ти мислиш така.

 

 

Прислужничката уведоми Ан, че Лив е на задната веранда. Домакинята бе легнала на слънце, с блестяща от плажно масло златиста кожа. Не откъсваше отмъстителен поглед от Алекс и Джанет, които обсъждаха добрите и лошите страни на слънцето и сянката.

— На сянка, Джанет — реши най-накрая Алекс. Приличаше на привидение със сивкавобяла кожа, облечено в къси бермуди и шарена копринена риза. — Слънцето ме изморява.

— Изморен сте, защото снощи останахте до късно — нежно каза Джанет и намести купчината възглавници зад гърба му.

— И въпреки това пропусна цялото парти — лениво допълни Лив. — Ние танцувахме часове след това.

— Знаем. — Тонът на Джанет беше осъдителен. — Часове наред господин Теър не затвори очи заради музиката.

— Бедничкият! Може би трябваше да си сложиш тапи в ушите.

— Наистина трябва да опитам някой път — примирено се съгласи Алекс. — Изглежда не можеш да превъзмогнеш навика да се забавляваш по цяла нощ. — Алекс изкриви лице в болезнена гримаса и Джанет намести една от възглавниците зад главата му. — А, ето го момичето на Ник. — За най-голяма изненада на Ан в погледа му като че ли проблесна възхищение. — Ник с теб ли е?

— Не, има неотложни телефонни разговори.

— Ник винаги има телефонни разговори, Алекс. Трябва да разбереш това. Той винаги работи или мисли за работата си. Затова печели толкова пари. — Ан се протегна лениво и седна. — Ан е дошла при мен. Аз я поканих.

— Защо? Защо си я поканила? — Алекс явно беше раздразнен.

— За да си поговорим, скъпи. — Лив изнесе малък еротичен спектакъл, докато увиваше саронга около себе си. — С нея имаме толкова общи интереси. Хайде, Ан, да потърсим някое място, където можем да останем за малко сами.

Поведе я през моравата и покритата с плочи тераса, зад която, съвсем до пясъчната ивица, имаше навес от палмови листа. Лив отиде до подвижния бар.

— Ще пиеш ли нещо? Не вярвам. — Разсмя се, когато видя изражението й. — Предполагам, винаги отказваш преди обед, но и снощи не пи много. Ник е доста по-различен, нали?

— Снощи Ник беше доста напрегнат — призна Ан. Излишно беше да крие. От тези наблюдателни сини очи не можеше да убегне нищо. — Твоето поведение го притесняваше.

— Така ли? — Погледът на Лив издаваше подчертан интерес. — Чудя се защо.

— Знаеш защо.

— Не е лошо — засмя се Лив и вдигна рамене, — но мисля, че блъфираш. Вече си се досетила за някои неща. Кога достигна до това прозрение? Да не би някоя вечер, докато сте правили любов на тъмно, той да е прошепнал името ми?

— Съжалявам, но ще те разочаровам, Лив — каза Ан със съчувствена усмивка, — такова нещо никога не се е случвало. Ник ми разказа, защото искаше да разбера…

— Какво да разбереш? — злобно я прекъсна Лив. — Че още ме желае? Разказа ли ти, че когато се омъжих за брат му, неговата решимост да бъде почтен не продължи много? Разказа ли ти за онази нощ преди три години? Каза ли ти, че оттогава не смее да ме доближи?

Каква нощ, недоумяваше Ан. Смътното усещане, че Ник я е предал, й причини болка.

— Не, не ти е казал за това — усмихна се победоносно Лив. — Не ти е разказал за нощта, когато забрави почтеността си, забрави дори, че Алекс съществува. Глупачка! — Думите й изплющяха като камшик. — Мислиш си, че можеш да го притежаваш, но това никога няма да стане! Той само си играе с теб и си въобразява, че ще повярвам как вече ме е забравил. Сигурно се опитва да убеди и себе си, но няма да стане.

— Той не те обича…

— Разбира се, че не ме обича! — Подобна идея изглежда я забавляваше. — Нито пък аз него. Връзката между нас е чувствена, не си ли разбрала това досега? Ник ме задоволява и аз го задоволявам по начин, който ти не би могла и да сънуваш. Затова той така отчаяно ме желае. Той не е човек на чувствата. Никога не е бил и аз не искам това от него. Но когато сме заедно, разумът е излишен. Аз съм това, което ти никога не би могла да бъдеш за него. Ти дори не си моя бледа имитация. Той иска мен — моето тяло, моята усмивка, косата ми, която пада върху него, докато правим любов. Това са неща, които той никога няма да престане да желае.

— Бедната Лив! — Ан сама се изненада от спокойния си тон. — Има много неща, които трябва да научиш. Според теб чувствеността е всичко на този свят, но аз научих Ник, че човек може да получи доста повече неща от живота.

— Ти? Ти не можеш да научиш Ник на нищо! — изкрещя Лив. Явно думите на Ан бяха ударили в целта и това все пак беше утеха. — Ник няма нужда от поучения! Той иска свободата да чувства! Привързан е към мен и всички твои красиви думички няма да променят нищо!

— Защо да избързваме? — Ан изглеждаше отегчена. — Дори в този момент обстоятелствата са в моя полза. Ти си обвързана с онова злочесто подобие на Ник, а аз притежавам самия Ник.

— Грешиш! — Лив отново пръскаше отрова и когато Ан се извърна и се отправи по пътеката към вилата, гласът й се превърна в писък. — Ти си мимолетно увлечение! Когато всичко това приключи, Ник ще бъде с мен! Той не може да ми устои!

 

 

— Е, оцеля, както виждам. — Ник, донякъде възвърнал нормалния си вид, я чакаше на верандата. — Много ли беше неприятно?

— Да — призна Ан. — Опитах да я убедя, че си се променил, че връзката между нас е силна, но тя не повярва. Знае, че все още я желаеш, и иска да те върне отново при себе си.

Сега кажи нещо, безмълвно го прикани тя. Кажи ми, че Лив греши! Но Ник мълчеше и Ан прикова очи в пода, примирена с поражението си. Тишината тегнеше над тях. Накрая тя пое дълбоко дъх и се взря в безизразното му лице.

— Положи толкова усилия, за да изглеждам истинска. Дрехи, бижута… Но Лив не повярва. По-добре да си тръгна. Не е необходимо да ми плащаш — добави тя, след секунда колебание.

— За бога, Ан, не бъди толкова почтена — раздразнено рече Ник. — Знаеш, че трябва да останеш. Лив може и да не повярва на нашата игра, но трябва да убедим Алекс. При това — продължи той с измъчена усмивка, — ти си моята защита, мила. — Лениво положи ръце върху раменете й. — Лив не може да се вмъкне в леглото ми, докато го деля с теб.

— Но това не е така!

— Тя не знае, а ние ще се опитаме да не разбере. Заради Алекс. Въпреки всичко, той е мой брат. Разбира се — продължи Ник замислено, — ако ти пожелаеш, нещата може да се променят.

— Да се променят?

— Бихме могли наистина да спим заедно. Въпреки главоболието тази сутрин, открих, че е много приятно да се събудя и да те видя до себе си.

Приятно! За него тя е приятно изживяване! Нищо повече.

— Какво ще кажеш, мила? Да го направим ли истина?

— Не! — Ан се задушаваше. Как смее да й предлага нещо, което за него е просто приятно, а за нея е изпълнено с дълбоки чувства? — Това би нарушило нашата уговорка.

— Тогава да я променим! — опита се да я убеди той и я привлече по-близо до себе си. — Защо не, Ани? Моля те, мила… просто се съгласи! Искам те, имам нужда от теб!

— Ти искаш Лив! — По дяволите! Това беше най-тежката обида, която можеше да понесе от него. Ан се освободи от прегръдката му и отстъпи крачка, назад. — Бих искала да те уведомя, че не ми е необходимо да бъда нечий непълноценен заместител.

— Предполагам, че ще бъдеш заместител — неохотно призна Ник, — макар и не непълноценен. Не се продавай евтино, Ани. — Ник се усмихна отново, този път в тона му се долавяше искрена и открита привързаност. — Не е необходимо да се превръщаш в заместител за някого.

— Освен за теб самия. — Ан нямаше сили да прикрие болката, която я разкъсваше.

— Боя се, че да — призна той. — И не си прави труда да ми казваш, че съм глупак… Вече го знам. И моля те, Ани — колебливо добави той, — не бихме ли могли да бъдем приятели? Не бихме ли могли да забравим всичко, което се случи?

— Предполагам — съгласи се тя неохотно, убедена, че няма избор. Че не търси избор! — Ако никога повече не се повтори!