Вирджиния Харт
Мили създания (9)

Девета глава

Думите на Бен, че когато котката я няма, мишките танцуват, се потвърдиха. Новината, че няколко дни ще отсъства, се разпространи светкавично. Въпреки новата табела, страхът продължаваше да витае из блока, сякаш хората се притесняваха, че това е някаква лоша шега, целяща единствено да ги разобличи.

Така че никой не се поколеба да се възползва от заминаването му. Котките се припичаха по балконите, кучетата тичаха напред-назад, а Дора дори изведе Лави-Беа и Пуси-Панси на разходка с каишки.

— Може би — подхвърли тя весело на Арли, — когато окончателно спечелиш господин Травис, той ще се съгласи да превърне тревните площи зад блока в игрище за нашите любимци.

— Ти май съвсем се размечта — прекъсна я Арли със свито сърце. Все още не бе ясно какви са отношенията им с Бен.

— Обзалагам се, че скоро няма да може да диша без теб.

— Моля те, преувеличаваш!

Откакто Бен замина, Арли не можеше да спи. Ако всичко беше наред между тях, нямаше да й липсва толкова. Но сега нито имаше смелостта да си спомни хубавите моменти, защото неизбежно се сещаше за студения му поглед, нито би могла да се надява на някаква промяна в бъдеще, и с нетърпение да очаква завръщането му.

До деня, в който той се прибра, Арли вече бе разработила няколко сценария за срещата им, придружени с достоверни оправдания за поведението й. И макар по природа да беше оптимистка, нито един от тях не й вдъхваше особена надежда.

Бен се върна, дните минаваха, той си стоеше пред прозореца, навъсен и вглъбен в статива, без изобщо да се интересува кой влиза и кой излиза. Арли, разбира се, не очакваше да й предложи да обърнат нова страница след всичко, което се бе случило, но можеха поне да се поздравяват.

— Бен винаги е изключително сериозен, когато работи — успокои я Сюзет, след като Арли избухна един ден. Не можеше повече да търпи пренебрежителното му отношение и трябваше да сподели с някой. — Ако има да предава проект, няма да забележи и земетресение от пета степен по скалата на Рихтер. Но Джонатан пък, когато е с жена, й отдава цялото си внимание. Между другото, казах ли ти колко хубаво танцува?

— Само единадесет пъти.

Интересът на Сюзет към Джонатан започваше да дава резултати. Може би, благодарение на нейното благотворно влияние, стереоуредбата вече не озвучаваше целия квартал.

— Знам, че има недостатъци, но те са напълно разбираеми, като се има предвид детството му. Освен това, работя по въпроса.

— Не можеш да промениш човешката същност все едно, че поправяш дреха.

— Хайде, хайде, днес целият свят ти е крив. Ако искаш да знаеш, и на Травис малко психотерапия няма да му се отрази зле.

— Това сигурно важи за всички ни — въздъхна Арли.

 

 

Съботата се оказа особено мъчителна. Както обикновено, и този път Бен се зае да поправя всичко излязло от строя през седмицата. Толкова отдавна не си бяха разменяли и една дума. Арли реши, че ще е по-добре да стои настрана. Лека-полека нещата щяха да си дойдат на местата и недоразуменията помежду им постепенно да заглъхнат.

Затова през целия ден тя не мръдна от къщи — чете, игра с котенцата и нахвърли някои нови идеи за работата си.

В неделя отшелничеството вече започна да й тежи и тя се зае с размествания и подобрения в апартамента. По-добре това, отколкото да се влачи насам-натам, изпълнена със самосъжаление.

Като начало, извади от гардероба скъпоценните бродирани възглавнички на баба си, които бяха в различни нюанси на розовото. Може би все пак трябваше да купи онова шкафче с витринките, дето го видя преди няколко дни в магазина. Скъпо беше, но щеше да подреди в него колекцията от стъклени фигурки на животни, също подарък от баба й. Сигурно Бен няма да има нищо против тях, помисли си горчиво тя. Не лаят, не драскат и не ровят в свидните му лехи с маргаритки.

Тя слезе да хвърли боклука и на връщане видя Бен, който говореше пред входа със стройна млада жена.

— Да, това е адресът — чу гласа му и погледна към тях.

Господи! Та това бе Милдред Барнс. Сигурно не е намерила на кого да даде кученцето и идваше при нея.

— Има една госпожица Гордън. Арлин Гордън — продължаваше Бен. — На втория етаж, после…

— Бен! — изпищя Арли, хвърли кофата за боклук и хукна към него. — Ела! Моля те!

— Ей сега. Чакай малко.

— Не! Бързо, бързо!

— Идете. Явно е нещо сериозно — обади се Милдред.

Арли сплете ръце в престорен ужас. А може би ужасът си беше истински…

— Паяк! Огромен, черен и космат. Отвратителен, гаден паяк… Тъкмо изсипвах кофата и той подскочи към мен. Сигурно е тарантула.

— Подскочи към теб ли?

— Ами, не знам какво беше. Едно такова космато чудовище! — Тя потръпна и впи пръсти в рамото му.

— Да не би да е чудовището, което изяло Свети Луис?

— Не се подигравай. Иди го виж.

Арли се сгуши на гърдите му и ръцете на Бен инстинктивно я обгърнаха.

— Не се плаши — тихо я успокои той. — Ей сега ще видим кой дръзва да те напада. Къде се е скрил?

— Ами ей там, зад контейнера. Трябва да бръкнеш с нещо и да го накараш да излезе.

— Ще се справя. — Той заобиколи кофите, клекна, но показа глава и подвикна: — Ако не се върна до пет минути, извикай ФБР!

Когато Бен се скри, Арли се обърна към жената и рече шепнешком:

— Милдред? По-добре да се махаме оттук. — Хвана я под ръка и я поведе към ъгъла.

— Наистина ли беше тарантула?

— Какво стана с Рагс?

— Лоша работа. Издадоха ни.

— О, не!

— Или аз, или той, така каза милият ми хазяин. А точно изчаквах един мой ученик да убеди майка си. Просто нямам избор. Трябва да го занеса в приют.

— Недейте. Аз ще го взема, докато ви се обади този ваш ученик — каза Арли и се уплаши от решителността си.

— Но ще може ли наистина?

— Малко ще ми е трудно, но ще се опитам. Обаче ще трябва да го задържите до утре сутринта, за да мога да поговоря с моя хазяин.

— Може би ще кажа, че съм хванала баварски грип и…

— Има ли такъв грип?

Милдред Барнс махна с ръка.

— Има, по моята класификация.

— Добре. — Арли хвърли поглед през рамо. Бен още изследваше пространството около кофите. — Утре сутринта в шест спрете в уличката зад блока. Ще ви чакам там.

— Толкова съм ви благодарна!

Арли се върна пред входа няколко секунди, преди Бен да се появи.

— Нищо не открих.

— Може и да съм се объркала.

— Да се надяваме, че наистина си се объркала — подхвърли той с изражението на човек, който вече от нищо не може да се учуди. — Но знаеш ли, нещо ме измъчва. Ти май лишаваш паяците от своите нежни чувства. А те положително изпитват болезнена нужда от любов.

Арли се направи, че не схваща иронията му.

— Прав си. Те са едни забележителни създания. С тези съвършени паяжини, които плетат… Просто не знам защо реагирах така.

— Може би си поизнервена.

— Сигурно — отвърна тя и наведе глава, за да избегне погледа му.

Бен се огледа.

— Жената, която беше тук преди малко, май теб търсеше.

— Отиде си — обади се някакъв глас зад тях.

В суматохата Арли не бе забелязала Джонатан, излегнат в шезлонг край басейна. Той искрено се бе наслаждавал на театъра, който се бе разиграл пред очите му.

— Каза, че се е объркала — добави той. — Блокът, който търси, е на съседната улица.

Арли не посмя да погледне към Джонатан.

— Все пак, благодаря ти, че се отзова на сигнала ми за помощ — обърна се тя към Бен. — Макар че май нямах нужда от спасител.

Той също едва сдържаше усмивката си.

— Няма нищо. Само ще те помоля да не разправяш много-много за този огромен черен паяк, защото никой няма да посмее да припари до кофите за боклук.

Арли почувства как я обливат ту горещи, ту студени вълни и наведе глава. Естествено Бен си е помислил, че всичко е било само повод да се хвърли на врата му.

Когато той се прибра, тя се осмели да погледне към басейна. В отговор Джонатан вдигна кутията си с бира.

— Бива си те — заяви престорено сериозно и закима с глава.

Арли стисна зъби.

Край на лъжите. Край, край, край! Дори и ако трябва да спи в колата заедно със Самсън, Делайла и Рагс, плюс всичките им играчки…

 

 

С усещането, че върви към бесилото като Мария Антоанета, Арли се насочи в посоката, откъдето идваха ударите от чук и се озова в пералното помещение. Бен поправяше някакво шкафче. Тъмнозелената му риза беше залепнала за гърба, а косата му беше паднала на очите. Той положително я беше чул, че идва, но не си направи труд да вдигне глава.

— Нямаше паяк — заяви тя, когато Бен остави чука и посегна за отвертката.

Той мълчеше.

— Измислих го, за да те накарам да се махнеш.

Бен продължи да мълчи.

— Онази жена търсеше мен. Има кученце, но не може да го държи повече при себе си.

Арли трескаво затърси думи, но с ужас установи, че не може да измисли нищо. Впусна се да обяснява положението на нещастния Рагс и усети колко кухо звучат думите й. Заговори все по-бързо като влак без машинист, набиращ инерция по склон.

— Вече имаш две котки — спря я хладно Бен. — Не ти ли стигат?

— Кученцето ще остане само няколко дни.

Така поне се надяваше.

— Искаш да вземеш куче, което никога не си виждала, а мокетът ти е нов-новеничък.

— Но то е възпитано, домашно е.

— А сигурна ли си как ще се чувстват три животни в едностаен апартамент?

— Не е в противоречие със закона.

— По дяволите, Арли, този блок е моя собственост и ти се възползваш от нашите отношения!

Отношения? За какви отношения можеше да става дума? Та той дори не благоволяваше да я погледне.

— Ако не разрешиш да го взема, ще го убият.

Изведнъж тя се почувства като тогава, когато беше десетгодишна и увещаваше баща си да приберат кученцето с големите тъжни очи. Дори й се причу кола.

— Едно беззащитно малко куче. Дори няма да разбереш, че живее тук.

Бен взе чука и разрови пироните в кутията. Избра един, стисна го с пръсти, замахна с чука, но улучи палеца си.

— Заболя ли те? — уплашено извика Арли и се надвеси над ръката му.

— Няма нищо — измърмори той и пъхна пръста в уста.

Когато отново хвана чука, Арли започна отначало.

— Рагс бил много сладък и добър. Обаче се страхувал да стои сам, защото предишните му собственици го изоставили заключен без храна и вода.

— Казах — няма нищо, вземи го.

— Ама… Ти си съгласен? Значи мога да го прибера?

— Мисля, че точно това казах. — Той плъзна ръка по пода, взе пирона, видя, че се е изкривил и го хвърли в кошчето.

— Обещавам да платя, ако нещо се повреди. Не че ще се наложи… Защото той е…

— Идеално дресиран, разбрах.

— Милдред Барнс ще го донесе утре сутринта.

— Ха! Вече си й казала, така ли? Без да ме питаш?

— Но нали сега те питам?

— След като си се уговорила.

— Ще стои тук само няколко дни.

— Казах ти, вземи го! А сега, ако обичаш, искам да свърша с това.

— Благодаря — смутено измърмори Арли и тръгна към вратата.

Още преди да излезе, го чу как рови в кутията с инструменти и мърмори под нос, че трябва да се въведе входна такса за зоопарка.