Вирджиния Харт
Мили създания (13)

Тринадесета глава

— Котенцата! — почти изпищя Арли.

Сигурно Рагс се е ядосал, че е заключен и…

Ужасена дори и да си помисли какво може да се е случило, Арли се втурна през широко отворената врата на апартамента си.

— Самсън и Делайла са добре — рече зад нея Сюзет. — Но Рагс… Изчезнал е.

— Как така?

— Не се сърди, Арли, моля те. Не предполагах, че ще иска да бяга.

— Мисля, че за всичко съм виновен аз — заяви благородно Джонатан, приближи се до Сюзет и сложи ръце на раменете й. — Знаех, че си я оставила да наглежда животните и реших, че моментът е подходящ за изясняване на отношенията ни.

— Рагс скимтеше — продължи Сюзет — и отидох да го погаля. Точно тогава Джонатан почука на вратата, аз отворих, но забравих да заключа Рагс в кухнята. Така че той влезе в хола, а Самсън се наежи и зафуча и кучето се уплаши и излетя на стълбището.

— Вие не хукнахте ли да го гоните?

— Джонатан почти го спипа пред входа, но Рагс видя отворения прозорец на Бен и скочи.

— Моя прозорец? — рече глухо Бен.

— Аз си мислех, че ще е най-добре да го затворя вътре, но докато се борех с прозореца, Рагс излетя обратно и едва не ме събори. А между другото, събори нещо в апартамента ти…

— Съборил е нещо? — повтори като ехо Бен.

— Не, не, не е страшно — успокои го застрахователният агент, — просто стативът падна върху масата. Вдигна се доста шум, но не видях сериозни поражения, само някакви разпилени листове.

Бен го изгледа втрещен.

— Рагс тръгна надолу по улицата — пое щафетата Сюзет, — но аз бях по чорапи, а Джонатан трябваше да се върне да затвори вратата, заради котките. И като слязохме отново, от Рагс вече нямаше и следа.

Арли посегна към телефона, но Сюзет добави:

— Във ветеринарната лечебница няма дежурен. Обаждахме се вече.

Докато не чу хлопването на вратата на Бен, Арли си мислеше, че той все още стои до нея. С разтуптяно от ужас сърце, тя тръгна надолу.

— По дяволите! — ругаеше яростно той. — Това наистина на нищо не прилича.

— Има ли нещо счупено?

Арли надникна плахо. Стативът лежеше преобърнат на пода сред хаос от скици, тетрадки, моливи, пастели, четки и какво ли още не. Върху всичко се бе изляло бурканче червено мастило.

Отстрани като на стража се търкаляше телефонът и пронизителният свободен сигнал се чуваше из цялата къща.

— О, Бен, толкова съжалявам!

— Това не помага. Тук са неизброими часове къртовски труд.

— Каква лудница — констатира Сюзет и се намръщи.

— Съжалявам за своя принос — намеси се Джонатан, — но ако си беше сложил климатик като всички останали и престанеше да си държиш прозореца отворен, това нямаше да се случи.

Бен сви юмруци.

— Напуснете! Оставете ме на мира всички!

— Май наистина ще е по-добре да се махаме — обади се Арли. — Пък и трябва да търсим Рагс.

Тя си мислеше, че все пак пораженията не са толкова фатални и на Бен просто му е нужно време да се поуспокои.

— Ние ще вървим на север към Бъкстър Роуд — рече Джонатан и повлече Сюзет след себе си. — Арли, ти търси на юг.

След половин час шофиране из квартала, Арли реши да продължи пеш, защото така можеше да го подмине.

Спираше се край всеки храст, надничаше по входовете, викаше го тихо, разпитваше минувачите.

— Ако е толкова голям — каза една жена, — хич не искам да го срещам.

— Защо не си държите зверовете вързани? — избоботи някакъв мъж.

От Рагс нямаше и следа. Вече беше паднал непрогледен мрак. Краката й пулсираха, всеки квадратен сантиметър от тялото й напомняше за себе си. Търсенето трябваше да се отложи за утре. Дори и Рагс да беше на две крачки, нямаше нито да го види, нито да го стигне.

Макар никога да не беше виждала Бен да работи вечер, сега той стоеше приведен пред статива.

— Не го открих — извика Арли отвън, без да я питат. — Ти успя ли да спасиш нещо?

— Абсолютно нищо. Скиците са станали на хармоника и утре трябва да ходя в медицинския център и да почвам отначало.

— Съжалявам.

— Трябва да поискам и удължаване на срока, което никога не ми се е случвало.

— Мога ли да ти помогна?

Бъркотията в стаята беше неописуема, но колкото и да бе изтощена, Арли с удоволствие би разчистила.

— Струва ми се, че направи достатъчно. — Моливът му затупка нервно по статива.

— Значи обвиняваш мен.

— Обвинявам себе си. Направих сериозна грешка и сега си плащам. — Арли отвори уста, но той я възпря с поглед. — Знам, че много те бива за речи. Може би ще успееш да ми обясниш защо да не върна старата табела. Всичко си беше толкова спокойно.

— Преди да се появя аз?

— Поне животните си лежаха кротко, по-ниски от тревата, по-тихи от водата.

— Бен, сега си ядосан. Не би могъл да го мислиш наистина, нали?

— Не мога ли?

— Разбирам как се чувстваш. Много неприятен инцидент. Ако мога с нещо да ти помогна, ще го направя. Но той не ти дава основание да…

— Не ме поучавай!

Очите им се срещнаха. Имаше чувството, че погледът му ги разделяше по-категорично от стена.

— Щом толкова лесно ти минава през ум да върнеш табелата — заяви отчетливо тя, — значи онова е било само някакъв празен жест.

— С цел?

— С цел потупване по рамото.

— Така значи?

— И сега се хващаш за първия повод да върнеш старото положение.

— Слушай, моята работа може да ти се струва някаква веселба, но за мен е изключително важна.

— Не съм казала, че не е. Но бейзболистите имат и лоши периоди.

— Бейзболистите ли?

Арли махна нетърпеливо с ръка, за да намери някакъв по-подходящ пример.

— Писателите си губят ръкописите. Случвало ми се е компютърните програми да се изтриват пред очите ми за секунди. Недоразуменията са неразделна част от живота.

— Това не е недоразумение, а кошмар за всеки творец.

— Разбирам, обаче ти се престараваш.

— Моля? — Бен стана рязко от стола и тръгна към вратата. Отвори я с ярост и изгледа гневно Арли. — Решенията ми относно блока и наемателите нямат нищо общо с теб — отсече през зъби.

— Сигурен ли си?

Той не отговори веднага, сякаш я чакаше да продължи.

— Може би нещата между нас са доста по-различни, отколкото си ги представях.

— Може би — сопна се тя.

Значи, според него, се опитва да му налага мнението си.

Разтреперана от възмущение, Арли помисли, че трябва да приключи този разговор. Но докато събираше кураж, Бен я изпревари и тя се оказа пред затворената му врата.

Единственото й желание беше да бъде насаме с мрачните си мисли, но уви, в хола я чакаше Сюзет по дълга до коленете роба от сива коприна и с високо вдигната коса, сякаш току-що излиза от банята.

— И ти не си го намерила — уморено каза тя. — Искаш ли нещо за пиене?

Арли поклати глава.

— Първо карахме напред-назад, после Джонатан предложи да тръгнем пеша.

— И аз така направих — отвърна вяло Арли, като се мъчеше да заличи от съзнанието си озлобения поглед на Бен.

— Джонатан каза, че трябва да се опитаме да мислим като Рагс, само така ще открием къде се е скрил.

— Утре ще си взема болнични — изстена Арли, като си погледна разранените стъпала. — Но имам толкова много работа. Ти ще ходиш ли?

— Няма начин. Прекалено много отсъствах. Имаш ли нещо против да пийна нещо? Устата ми е съвсем пресъхнала.

— Не помня кога за последен път съм тичала така.

— Не се притеснявай. Аз мисля, че Рагс ще се върне.

— Наистина ли?

Арли имаше нужда да чуе нещо успокоително, дори и толкова далеч от истината.

— Джонатан каза, че е нормално да не го открием тази вечер. Когато кучетата са така уплашени, тичат накъдето им видят очите, докато имат сили. Рагс може вече да е на километри оттук. Може да е пресякъл моста и да е вече в Илинойс.

— Джонатан винаги знае на кого какво да каже — отговори Арли, като се стараеше да не си представя Рагс, който тича, умиращ от жажда и от страх.

Дали не беше твърде рязка с Бен? Изобщо не трябваше да го заговаря толкова скоро.

— Да ти кажа какво ни се случи — заразправя Сюзет. — Вървим по оная улица зад Гримшоу и чуваме лай. Поглеждаме през оградата — голям рошав пес. Ама цвета не се вижда.

— Рагс ли беше? — припряно я прекъсна Арли.

— Така си мислехме. Джонатан се опита да се промуши през една дупка в гредите, но беше прекалено тясна за него. Така че се прехвърли през оградата и тръгна приведен, като повтаряше: „Раги, Раги“. Невероятна гледка.

— И какво?

— Беше някакъв изгладнял звяр, твърдо решен да вечеря с Джонатан. Едва успя да прескочи обратно и в двора светнаха лампи, някакъв мъж се развика и ние хукнахме. Страхотно изживяване! В суматохата обаче не видяхме, че дворът, през който се спасяваме, е подгизнал от вода. Пуловерът на Джонатан стана направо кален. От панталоните му висяха дрипи — от оградата, а обувките му се разлепиха.

— Колко неприятно.

— Хубавото е обаче, че той не отвори и дума. Сякаш хич не го е еня. — Сюзет се усмихна замечтано над кутията кока-кола. — Толкова бях горда.

— Радвам се да го чуя. Знаеш ли, ще ми се вече да си лягам.

— Та си мисля… Джонатан постоянно е сред хора. Трябва да изглежда добре, трябва винаги да прави добро впечатление. Това важи в още по-голяма степен за попрището, което си е избрал.

— Сюзет. Искам да си лягам, ако не възразяваш.

— Но когато се наложи — тръгна Сюзет заднешком към вратата, — когато се касае за нечий живот, било то животът на едно куче, той изобщо не се замисля какво се случва с дрехите му. Арли, според мен той е чудесен!

— Лека нощ.

— А ако искаш да знаеш — продължи Сюзет, като й попречи да отвори вратата, — твоят Бен се държа като примадона. Винаги може да си нарисува отново тъпите картинки. Но той се затвори да страда, без даже да му хрумне, че може да помогне. През това време Джонатан рискува живота си, за да спаси нещастното куче.

— Лека нощ, Сюзет! — повтори Арли, отвори и побутна приятелката си към стълбите.

Когато най-после остана сама, загаси всички лампи и напълни ваната. Изпитваше нужда да се отпусне в горещата вода и парата да разсее напрежението й.

Замисли се за промяната в Джонатан. В никакъв случай не й вярваше. Той може да не се е оплакал на Сюзет за дрехите си, но сега положително хълцаше върху възглавницата.

Също както и Бен се беше направил, че се съгласява за домашните животни. Било е само поза. Поза и нищо друго.