Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Innocent in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka (2010)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Невинни в смъртта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2007

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 978-954-26-0559-1

История

  1. — Добавяне

„Учителят остава следа във вечността, никога не може да знае докъде се простира влиянието му.“

Хенри Адамс

„Невинен като новоснесено яйце.“

У. С. Гилбърт

1.

Тестовете бяха убийствени. Щяха да всеят ужас у децата като дебнещи в засада терористи.

Крейг Фостър знаеше как ще реагират петокласниците, на които преподаваше американска история. Стонове и въздишки, гримаси на страдание и паника. Но напълно ги разбираше. На двадесет и шест все още не бе толкова далеч от ученическата скамейка, че да е забравил болката и напрежението.

Докато свърши съставянето на теста, дойде време за обедна почивка и извади термоизолираната кутия с обяда си. Бе човек с установени навици и знаеше, че съпругата му навярно е сложила сандвич с птиче месо, ябълка, соеви пръчици и любимия му горещ шоколад. Наистина бе страхотно човек да е женен…

Никога не я бе молил да опакова обяда му или да се грижи чорапите му да бъдат изпрани, сгънати и подредени в десния край на горното чекмедже в гардероба. Но тя твърдеше, че с удоволствие върши тези неща за него. Седемте месеца, откакто бяха женени, се оказаха най-щастливите в живота му. „Е, не че по-рано всичко беше гадно, но вече имам собствено семейство и работа, която обичам и в която съм дяволски добър“, помисли си Крейг във внезапен прилив на гордост. С Лисет живееха в приличен апартамент недалеч от училището. Учениците му бяха будни и интересни деца. И за негова голяма радост го харесваха.

Щяха да помърморят и да се поизпотят над теста, но той бе сигурен, че ще се справят.

Преди да продължи работата си, изпрати имейл на младата си жена.

Здравей, Лиси. Какво ще кажеш на връщане да взема от онази супа, която толкова много харесваш, и голяма салата?

Липсваш ми. Обожавам всеки сантиметър от прелестното ти тяло!

Знаеш кой.

С удоволствие си представи чаровната й усмивка, когато го прочете. После се залови с теста. Втренчи поглед в монитора, докато си наливаше първата чаша горещ шоколад и посягаше към храната.

Имаше толкова много за преподаване. Историята на страната бе богата, противоречива и драматична, изпълнена с трагични и комични събития, с романтика, героизъм и страх. Искаше да предаде всичко това на учениците си, да ги запознае с развитието на държавата и света, в който живеят, до началото на 2060 година.

Хапна, добави още няколко въпроса, изтри други и отпи голяма глътка от любимия си шоколад. Докато работеше пред компютъра, зад прозореца на класната стая се сипеше ситен сняг.

А собствената му кратка история с всяка изминала минута приближаваше своя край.

 

 

Училищната сграда я ужасяваше. Унизително бе за хладнокръвно и кораво ченге като нея да си признае това, но не можеше да го отрече. Лейтенант Ив Далас, според някои гордостта на нюйоркския отдел „Убийства“, предпочиташе да броди из запуснати постройки в търсене на наркомани, умрели от свръхдоза „Зеус“, отколкото да крачи по старателно почистените коридори на реномираната частна академия „Сара Чайлд“.

Въпреки ярките и наситени цветове, с които бяха боядисани стените и подът, и искрящите стъкла на прозорците, Ив се чувстваше като в помещение за изтезания.

Повечето врати в лабиринта от коридори бяха отворени, ала в класните стаи на чиновете и пред компютрите нямаше никого.

Ив видя директорката Арнет Моузбли — едра, около петдесетгодишна жена. Кожата й с цвят на карамел и бледосините очи издаваха смесен произход. Косите й бяха лъскави и черни, прическата й наподобяваше облак от ситни къдрици.

Бе облечена с дълга черна пола и късо червено сако. Токчетата на старомодните й обувки потракваха, докато вървеше по коридора на втория етаж.

— Къде са децата? — попита Ив.

— Наредих им да изчакат в аудиторията, докато родителите им дойдат да ги вземат. Повечето от персонала също са там. Реших, че е най-разумно да отменя следобедните занятия.

Директорката спря на няколко крачки от униформения полицай, който стоеше пред затворена врата. Стисна устни и сведе глава:

— Лейтенант, това е огромна трагедия за нас, както и за децата. Крейг беше млад и пълен с ентусиазъм. Имаше толкова години пред себе си, а… — Замълча и протегна ръка, опитвайки се да запази самообладание. — Разбирам, че при тези обстоятелства вие просто си вършите работата, но се надявам да бъдете възможно най-дискретни и ефективни. Бихме могли да изчакаме с… транспортирането на тялото, докато учениците напуснат сградата. — Изправи гръб и продължи: — Не зная как е възможно млад човек като него да е бил толкова болен. Ако не се е чувствал добре днес, защо е дошъл на работа? Женен е едва от няколко месеца. Все още не съм се свързала със съпругата му. Не бях сигурна…

— Ще се погрижим за това. Бихте ли ни оставили насаме за няколко минути?

— Да, да, разбира се.

— Записвай, Пийбоди — каза Ив на партньорката си.

Кимна на полицая, който се отдръпна встрани, после отвори вратата и застана на прага. Бе висока, стройна жена с късо подстригани кестеняви коси и кафяви очи. Огледа помещението с хладен и равнодушен израз. Със спокойни движения извади запечатващ спрей и напръска ръцете и обувките си.

За дванадесетте години работа в полицията бе виждала далеч по-ужасяващи гледки от тялото на злочестия учител по история, проснато на пода сред собствената му бълвоч и изпражнения.

Ив издиктува на партньорката си:

— На местопроизшествието е пристигнал медицински екип в четиринадесет и шестнадесет часа по сигнал на телефон 911. Жертвата е идентифицирана като Крейг Фостър в четиринадесет и деветнадесет.

— Добре че медиците са били съобразителни и не са преместили тялото — отбеляза Пийбоди. — Горкият…

— Обядвал е на бюрото си — отбеляза Ив. — В такова учебно заведение сигурно има стол, кафене или нещо подобно. — Без да помръдне от прага, тя кимна: — Съборил е кутията с храна.

— Следите говорят по-скоро за пристъп, отколкото за борба. — Пийбоди обиколи стаята покрай стените с напълно безшумните си ботуши с гумени подметки. Надникна през прозорците. Късите й, тъмни коси бяха закачливо подвити, което Ив все още не се решаваше да направи със своите.

— Обядвал е, докато е работел — изтъкна партньорката й. — Планирал е уроци или е проверявал писмени работи. Може би е алергична реакция от нещо, което е изял.

— Вероятно… — замислено се съгласи Ив, приближи към трупа и се надвеси над него. Щеше да снеме отпечатъци и да извърши стандартната процедура при оглед на местопрестъпление, но за миг просто остана загледана в мъртвеца.

Бялата част на очите му бе набраздена с червени нишки от спукани капиляри. По устните му имаше следи от пяна и повръщано.

— Опитал се е да пълзи към вратата, след като е получил спазмите — каза тя. — Уреди официалната идентификация, Пийбоди, установи часа на смъртта.

Изправи се, пристъпи внимателно покрай вонящата локва, в която лежеше тялото на Крейг, и повдигна термочашата. Видя, че името му е гравирано на нея със сребристи букви върху черен фон. Помириса я.

— Мислиш, че някой го е отровил? — попита Пийбоди.

— Горещ шоколад. И още нещо. — Опакова чашата като веществено доказателство. — Цветът на повръщаното… признаци на спазми, отчаян опит за пълзене… Да, подозирам отравяне. Аутопсията ще го потвърди. Трябва да получим разрешение от роднините за достъп до медицинските му данни. Продължавай с огледа. Аз ще поговоря отново с Моузбли и ще привикам свидетелките.

Ив излезе от стаята. Директорката крачеше по коридора с персонален комуникатор в ръце.

— Госпожо Моузбли? Ще ви помоля да не контактувате с никого и да не водите каквито и да било разговори засега.

— О, всъщност само… — Обърна комуникатора така, че Ив да види малкия монитор. — Игра с думи, търсех нещо, с което да се поразсея за малко. Лейтенант, тревожа се за Лисет, съпругата на Крейг. Някой трябва да й съобщи.

— Ще й бъде съобщено. Сега бих искала да поговоря с вас насаме. Налага се да разпитам ученичките, които са открили трупа.

— Рейлийн Страфо и Мелъди Бранч, нали! Полицаят нареди да останат в сградата, но да бъдат разделени. — Стиснатите й устни издадоха явно неодобрение. — Момичетата са травмирани, лейтенант. Бяха в истерия, както би могло да се очаква при подобни обстоятелства. Рейлийн е при психолога, а Мелъди при медицинската сестра. Родителите им вече трябва да са при тях.

— Уведомили сте родителите?

— Вие следвате полицейската процедура, лейтенант, а аз — своите. — Моузбли вдигна царствено глава, както навярно бяха обучени всички училищни директорки. — Главният ми приоритет е здравето и сигурността на учениците. Момичетата са десетгодишни, а са видели потресаващата картина там. — Тя кимна към вратата на стаята, където лежеше трупът. — Бог знае каква емоционална травма ще им остане. Трябва да направя всичко необходимо да защитя учениците си. Моето училище…

— Сега това не е вашето училище, а място, където е извършено престъпление.

Лицето на Арнет пребледня:

— За какво говорите? Какво престъпление?

— Точно това ще се опитам да разкрия. Искам свидетелките да бъдат доведени една по една. Може би вашият кабинет е най-удобното място да ги разпитам, в присъствието на един от родителите им, разбира се.

— Е, добре… Елате с мен.

— Полицай! — Ив се извърна назад. — Кажете на детектив Пийбоди, че отивам в директорския кабинет.

Устните на мъжа трепнаха леко:

— Да, лейтенант.

 

 

„Съвсем различно е да седиш в мекото директорско кресло, вместо на ученическата скамейка“, помисли си Ив. Не че като ученичка бе имала сериозни проблеми с дисциплината. През повечето време се бе опитвала да бъде незабележима и да изкарва достатъчно добри оценки, докато се измъкне от „затвора“, както наричаше училището.

Но невинаги бе успявала. Острият й език и бунтарското й отношение се проявяваха достатъчно често, за да заслужи няколко разходки до директорския кабинет.

Трябваше да бъде благодарна, че държавата й е осигурила настойници, образование, дом и достатъчно храна, за да преживява. Да бъде благодарна за дрехите на гърба си, дори ако някой друг ги е носил преди нея. И да се стреми да постигне нещо по-добро, което бе трудно, защото не помнеше добре откъде е дошла.

Най-ясните й спомени бяха за лекции, произнасяни със самодоволен тон, гримаси на разочарование и зле прикрита надменност.

И безкрайна, неизбежна и обсебваща скука.

Ив, разбира се, не бе посещавала престижни частни училища с изискан интериор и искрящо чисти класни стаи, където един учител се занимава с не повече от шестима ученици в елегантни униформи.

Би заложила следващата си заплата, че в академия „Сара Чайлд“ не се допускат юмручни схватки в коридорите и в шкафчетата не гърмят саморъчно направени бомбички.

Но ето че дори тук бе станало убийство.

Докато чакаше в кабинета на Моузбли, където саксии с цветя и сувенирни канички създаваха уют, набързо прегледа информацията за жертвата.

Крейг Фостър, години — двадесет и шест. Без криминално досие. Родителите му живееха в Ню Джърси, където бе роден и отраснал. С частична стипендия бе учил в Колумбийския университет, откъдето бе получил учителската си диплома. В момента се бе готвил за изпити за магистърска степен по история.

Миналият юни се беше се оженил за Лисет Боливар.

На снимката на личната карта изглеждаше привлекателен млад мъж с гладко загоряло лице, свеж и енергичен. С дълбоки тъмни очи и късо подстригана коса, обръсната отстрани и отзад и подрязана равно на темето.

Ив забеляза скъпите му шикозни обувки — черни, със сребристи шарки и каишки на глезените. Но маншетите на кафявото му спортно яке бяха протрити. Хубав часовник, който веднага я впечатли. На безименния пръст на лявата му ръка блестеше златна халка.

Предполагаше, че при огледа Пийбоди ще открие и кредитна карта в джобовете му.

Ив нахвърли няколко бележки:

Откъде бе донесен горещият шоколад?

Кой бе имал достъп до термочашата му?

Делеше ли класната стая с някой колега?

Последният, видял жертвата жива, и първият, открил трупа.

Размер на застраховката „Живот“. Наследници.

Вдигна поглед, когато вратата се отвори.

— Лейтенант?

Моузбли влезе, закрилнически положила ръка на рамото на момиче с млечнобяло лице, осеяно с лунички. Бяха типични за дългите му яркочервени коси, прибрани в конска опашка.

Детето бе слабичко и сякаш трепереше под тъмносиньото сако и безупречно чистия си широк панталон.

— Мелъди, това е лейтенант Далас от полицията. Трябва да поговори с теб. — Директорката се обърна към Ив: — Това е майката на Мелъди, Анджела Майлс-Бранч.

Момичето очевидно бе наследило рижите коси и кожата от майка си, която също изглеждаше покрусена.

— Лейтенант, не може ли да я разпитате утре? Бих предпочела да я отведа у дома. — Анджела стисна ръката на момичето. — Дъщеря ми не се чувства добре.

— Ще бъде по-лесно за всички, ако не отлагаме. Няма да отнеме много време. Госпожо Моузбли, бихте ли ни извинили?

— Мисля, че е редно да остана като представител на училището и застъпник на Мелъди.

— Точно сега не е нужен представител, както и застъпник, а майката ще присъства. Налага се да излезете.

В очите на директорката проблесна негодувание, но прехапа устни и излезе от кабинета. Ив се обърна към момичето:

— Можеш да седнеш, Мелъди.

Големите сини очи на детето бяха насълзени.

— Благодаря. Мамо?

— Ще бъда до теб. — Без да пусне ръката на дъщеря си, жената приседна на съседния стол. — Днес е ужасен ден за нея.

— Разбира се. Мелъди, ще записвам разговора ни.

Момичето мълчаливо кимна и лицето му се обля в сълзи. В този момент Ив съжали, че не бе останала да довърши огледа, а да възложи на Пийбоди да разпита децата.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Влязохме в класната стая на господин Фостър… Бяхме двете с Рейлийн. Първо почукахме, защото вратата беше затворена. Но господин Фостър няма нищо против да влизаме, ако искаме да поговорим с него.

— А вие щяхте да го попитате нещо, така ли?

— Да, за проекта… С Рей работим върху общ проект. Готвим реферат за Хартата за човешки права. Трябва да бъде готов след три седмици и е най-важният за втория срок. Оценката е двадесет и пет процента от срочната. Искахме да види плана ни. Господин Фостър няма нищо против, ако му задаваме въпроси преди или след часа.

— Добре. Къде бяхте, преди да отидете в кабинета му?

— Имахме семинар. С Рей получихме разрешение от госпожа Халиуел да излезем по-рано, за да поговорим с господин Фостър. Нося пропуска.

Момичето посегна към джоба си, но Ив я спря:

— Добре. Значи отидохте в кабинета по история. Какво се случи тогава?

— Разговаряхме и отворихме вратата. Миришеше ужасно. Тогава възкликнах: „Господи, каква воня!“. — В очите й отново бликнаха сълзи. — Съжалявам, че го казах, но…

— Няма нищо. Какво стана после?

— Видях го. Беше проснат на пода, а наоколо… Господи, имаше цяла локва гадости! Рей изпищя. Или пък аз, не знам… Мисля че и двете. Хукнахме навън и господин Доусън дотича по коридора и попита какво има. Каза ни да стоим там и влезе. Но бързо изхвърча обратно с ръка на устата. — Тя показа жеста. — Обади се на госпожа Моузбли, мисля че по радиостанцията. Тя дойде и повика медицинската сестра Бренън да ни заведе в лекарския кабинет. После дойде господин Колакс и отведе Рей. А аз останах при сестрата, докато мама пристигна.

— Видяхте ли още някого да влиза или излиза от стаята на господин Фостър? — попита Ив.

— Не, госпожо.

— А докато вървяхте натам, забелязахте ли някого?

— Съжалявам, но… господин Биксли излезе от момчешката тоалетна и се разминахме с господин Доусън. Показахме му пропуските си. Мисля, че нямаше друг, но не обръщах много внимание.

— Откъде знаехте, че господин Фостър ще бъде в кабинета си?

— О, винаги е там преди петия час в понеделник. Обядва. А последните петнадесет минути позволява да влизаме и да го питаме, ако имаме въпроси. Ако е важно, може и по-рано. Толкова беше добър, мамо.

— Зная, миличко. Моля ви, лейтенант! — Анджела погледна Ив настоятелно.

— Почти приключихме. Мелъди, някоя от вас докосна ли господин Фостър или нещо там вътре?

— О, не, госпожо. Просто побягнахме! Беше ужасно и избягахме веднага.

— Добре, Мелъди. Ако си спомниш още нещо, колкото и да е незначително, искам да ми го кажеш.

Детето се изправи и колебливо отрони:

— Рейлийн каза… Още докато бяхме в лекарския кабинет, тя каза, че ще откарат господин Фостър в голям чувал. Вярно ли е? Така ли трябва?

— О, Мелъди! — намеси се майка й и я притисна в прегръдката си.

— Ще се погрижим за господин Фостър — увери я Ив. — Моята задача е да се погрижа за него, а разказът ти ще ми помогне да си свърша работата.

— Наистина ли? — Мелъди заподсмърча и въздъхна. — Благодаря! Искам да си отида у дома. Може ли?

Ив срещна премрежения й от сълзи поглед, кимна и отмести очи към майката:

— Ще поддържам връзка с вас. Благодаря за съдействието.

— Беше много тежко за момичетата — каза Анджела. — Хайде, скъпа, отиваме си у дома.

Обви ръка около раменете на Мелъди и я поведе към вратата. Ив се надигна зад бюрото, за да ги изпрати. Директорката се появи на прага.

— Госпожо Моузбли, имам няколко въпроса.

— Само да придружа госпожа Майлс-Бранч и Мелъди до изхода.

— Сигурна съм, че ще се оправят сами. Елате.

Този път Ив не си направи труда да седне, само се облегна на бюрото. Директорката влезе с гневна походка и присви юмруци:

— Лейтенант Далас, напълно разбирам, че вършите работата си, но съм възмутена от пренебрежителното ви и арогантно отношение.

— Да, зная. Имаше ли господин Фостър навик да си носи обяд и напитка от къщи?

— Мисля, че да, поне няколко дни в седмицата. Вече имаме стол, с лиценз от диетологичната инспекция, разбира се. И одобрени от държавната комисия автомати. Но мнозина от персонала предпочитат да си носят храна от къщи.

— Обикновено сам ли обядваше? На бюрото си?

Моузбли потърка чело и присви очи:

— Доколкото зная, обядваше в класната си стая два-три пъти в седмицата. Учителските задължения не се изчерпват с учебните часове. Включват планиране на уроци, оценяване, лекции и подготовка за лабораторна работа. Крейг, както повечето преподаватели тук, се стремеше към повишаване на квалификацията си, което изисква учене, писане… Обядваше на бюрото си, за да може да работи, докато се храни. Беше всеотдаен. — Гневът й сякаш се изпари. — Беше млад идеалист… И си личеше, лейтенант Далас!

— Имал ли е проблеми с някого от колегите си?

— Не, доколкото зная. Беше приветлив млад мъж, държеше се непринудено. И от професионална, и от лична гледна точка смятах, че е голям късмет сред нас да има човек като него.

— Уволнявали ли сте някого наскоро? — заинтересува се Ив.

— Не. В „Сара Чайлд“ почти няма текучество. Крейг преподаваше при нас втора година. Зае мястото на колега, който излезе в пенсия след петдесет години учителска работа, като двадесет и осем от тях тук, в „Сара Чайлд“.

— А вие откога работите в училището?

— От три години като директор — обясни Моузбли. — Имам двадесет и пет години стаж в образователната система и в администрацията.

— Кога видяхте господин Фостър за последен път?

— Тази сутрин за кратко. — Докато говореше, Моузбли отиде до малка хладилна чанта и извади бутилка вода. — Беше дошъл рано, за да ползва фитнес съоръженията както обичайно. Всички от персонала имат право да ползват уредите и басейна. Крейг го правеше почти всяка сутрин. — Въздъхна, докато наливаше вода в малка чаша. — Искате ли и вие, лейтенант?

— Не, благодаря.

— Аз също поплувах и тъкмо излизах от залата с басейна, когато той влезе. Поздравихме се. Промърморих нещо за натовареното движение по градските улици и продължих, защото бързах. Чух го да скача във водата, докато отварях вратата на съблекалнята — прошепна тя и бавно отпи глътка вода. — О, господи!

— В колко часа беше това? — попита Ив.

— Около седем и тридесет. В осем имах важен телефонен разговор, а закъснявах, защото прекарах доста време в басейна. Ядосвах се на себе си и почти не обърнах внимание на Крейг.

— Той къде държеше обяда си?

— Защо? — учуди се Моузбли. — В класната стая, предполагам. Може би в помещението за отдих на персонала, но не си спомням да съм го виждала да слага или изважда нещо от хладилника или шкафа там.

— Заключена ли е била класната стая?

— Не. Естествено, в училището има сериозни мерки за сигурност, но отделните класни стаи не се заключват, няма смисъл. А и програмата в „Сара Чайлд“ се основава на доверие и отговорност.

— Добре. Можете да повикате втората свидетелка, Рейлийн Страфо.

Моузбли кимна, но не с обичайната царственост.

— А другите ученици? Персоналът?

— Ще ги разпитаме, преди да напуснат сградата. Но първо са ми нужни списъците от дневниците ви.

Когато остана сама, Ив извади комуникатора си и се свърза с Пийбоди.

— Докъде стигнахте?

— Току-що откараха тялото. Патологът потвърди предположението ти за отравяне, но не може да го заяви окончателно, преди да сложи жертвата върху масата за аутопсии. Пристигна оперативният екип. Изглежда в часа на смъртта си Фостър е работел на компютъра. Подготвял е тест за следващия час.

— Ето ти мотив — сухо промърмори Ив.

— И аз мразех тестовете, още не съм убедена в обективността им. Направих бърза проверка на компютъра и открих, че е изпратил имейл на адреса на Л. Фостър днес в дванадесет и шест минути. Няма входящи и изходящи съобщения по-рано.

— Съпругата му се казва Лисет. Какво й е написал?

— Просто любовна бележка. Обяснил й е, че ще вземе нещо за вечеря на път за дома. Жена му е отговорила в същия дух в четиринадесет и двадесет и осем. Отговорът не е прочетен.

— Добре — замислено отвърна Ив. — Сега чакам втората свидетелка. Ще изпратя директорката при теб и ще я помоля да ти помогне да започнеш с разпитите на персонала. Ще се опитаме да установим кой къде се е намирал в предполагаемия час на смъртта. Аз ще се заема с останалите, когато приключа с хлапето. Междувременно провери къде работи съпругата му. Ще й съобщим, когато тръгнем от тук.

— Забавлението няма край — мрачно отвърна Пийбоди.

Ив прекрати разговора. Вратата отново се отвори и Моузбли въведе другото момиче. Придружаваше ги висок мъж.

Детето бе русо, с дълги къдрици, прихванати с виолетова панделка. Очите му бяха подпухнали и зачервени и се открояваха върху бледо личице с леко чип нос. Розовите му устни потрепваха.

Бе облечено със същата униформа като Мелъди, с малка златна звезда на ревера на сакото.

— Рейлийн, това е лейтенант Далас — обясни директорката, после се обърна към Ив: — Лейтенант, Рейлийн е тук с баща си, Оливър Страфо. Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен.

— Седни, Рейлийн — кимна Ив.

Мъжът държеше ръката на дъщеря си. Бе висок и русокос като нея. Но очите му бяха студени, стоманеносиви. Бе срещала погледа им и преди. В съда.

„Влиятелен адвокат със завидно състояние и репутация“, спомни си тя.