Нора Робъртс
Сега и завинаги (19)

Деветнадесета глава

Той би продължил да се наслаждава на пая, но тя настоя да разчисти масата. Тъй като бе приел, че тя определя правилата тази вечер, реши да не я убеждава да натрупа чиниите една върху друга и да ги остави за по-късно. А и бездруго му беше приятно да гледа как тя разтребва в кухнята заедно с него, докато си приказват на фона на леката музика.

— Страхотна изненада, Клеър.

— Може и да не е чак толкова, колкото са две кученца, но не е зле. А за мен е удоволствие да прекарам една вечер, в която не се приказва само за костюми за Хелоуин и бонбони. Освен това ми е ясно, че щом това приключи, всичко ще се върти около Дядо Коледа чак до Нова година.

— Още ли вярват в него?

— Мисля, че Хари вече се е досетил за истината, но се преструва, че не е. Започнали са да си правят списъци, в които се включват всички играчки, чиито реклами са видели по телевизията.

— Помня как правех същото. Славни дни бяха.

— Лиъм иска кукла Барби.

При тези думи го озари с искряща усмивка. След миг на изненада Бекет също грейна насреща й.

— За да я използва като заложник, жертва или невинен минувач.

Клеър стисна здраво парцала, който държеше, и опря ръка на кръста си.

— Точно така, само че още не се е сетил за невинния минувач. Мъжете наистина сте просто по-големи момчета.

— Трябва да вземете и онази нейна кола. Тогава може просто да си кара и да я отвлекат с колата й. Би било супер.

— Някога искаха Мечо Пух и палячовци.

— Времената се менят.

— И още как. Само си помисли, следващата година ще украсявате хотела.

— Сигурно ще трябва да направим нещо пищно.

— Абсолютно. Ще трябва да украсите всички коридори. Можете да предложите празнична обиколка за посетители.

— Хмм. Може би.

— Сериозно, Бекет. Хората са силно заинтригувани и всички искат да видят какво сте направили вътре. Трябва да организирате демонстрационна обиколка, след като всичко е готово. Хоуп със сигурност знае как точно се прави. Двете с Ейвъри можем да помогнем. Имай предвид връзките с обществеността, рекламата и гордостта, която ще изпитате.

— Ще поговоря с останалите от семейството. — И вече ясно си представяше как майка му се ентусиазира от идеята.

— Между другото, мисля да отворя книжарницата и в неделните дни, след като хотелът заработи. Може пък да ми осигурите някакви клиенти.

Тя замлъкна, огледа се наоколо.

— Защо не налееш и останалото вино? Аз ще ида да се поосвежа.

Добре, че си беше прибрал мръсните дрехи и мокрите кърпи, помисли си той.

Сипа вино в чашите и взе своята до прозореца. Вероятно имаше право за обиколките, за украсата и дори за отварянето на книжарницата и в неделя. Така щеше да се отвори повече работа за всички, но щеше да си струва. Погледна към светналата сграда отсреща и си я представи украсена празнично.

Определено щеше да си струва.

Само преди година сградата бе потънала в мрак и запустяла, а сега светеше. А само след около година, замисли се той, щеше да заискри от светлинки, венци и гирлянди.

Наистина бе невероятно какво можеше да се случи само за година.

Клеър беше тук, с него. И определено можеше да си я представи до себе си следващата година. Всъщност, осъзна той, не можеше да си представи нещо различно.

— Бекет? Би ли дошъл за минутка?

По дяволите, да не би да беше забравил нещо, захвърлено на пода? Ако беше така, трябваше просто да я разсее, затова пътьом грабна и нейната чаша вино.

— Нямах много време да… — Спря да говори в мига, в който прекрачи прага на спалнята, най-вече защото си глътна езика.

Клеър на светлината на свещи.

Беше ги подредила из цялата стая, за да придаде мека и предразполагаща романтична атмосфера, и бе добавила и цветя за благоухание. Беше махнала покривката на леглото му и бе подредила възглавниците на примамлива купчинка.

А тя, помисли си той, бе звездата на постановката. Косата й се стелеше дълга и свободна върху голите й рамене, а краищата й леко проблясваха на светлината на свещите. Тялото й — с мека кожа и нежни извивки — сякаш бе загърнато в среднощна тъма, която стигаше до извивката на гърдите й и високо над бедрата й.

Не беше сигурен как жените наричат това, което носеше — „корсет“ му се струваше прекалено обикновена и остаряла дума. Той би го нарекъл „мигновена съблазън“.

— Реших, че няма да имаш нищо против.

— Оставяш ме без дъх.

— Надявах се на това. И се надявам да дойдеш тук. Ела, Бекет, и ме остави без дъх.

Той остави чашите настрани и отиде до нея. Погали с върховете на пръстите си раменете й, слезе надолу по ръцете, после отново нагоре.

— Трябва да знаеш, че сега ще трябва да взема на момчетата цяло котило кученца.

Тя се засмя и той се наведе и превзе устните й. Остави я без дъх.

Толкова бе искала да изпита това, този единствен, напрегнат и ярък миг на пълно сливане на тяло и съзнание. Мигът, в който гмуркачът застава на ръба на скалата, преди нуждите и усещанията да го връхлетят и завъртят в дръзкия скок.

Искаше й се да му го даде, този миг, както и онези, които следваха. Притисна се силно към него, нуждаеше се да го усети толкова дълбоко, колкото и той нея. Да го покори, както той я бе покорил.

Тази нощ, през цялата нощ, щеше да му даде всичко, каквото си пожелае, за да отпразнува увереността си, че може да обича.

Цяла нощ, повтори си тя наум, за наслади.

Допря буза до неговата, после се отдръпна леко.

— Хубаво е… — Започна да разкопчава ризата му. — Да имаме толкова много време. Време за приятни закачки.

— Само ми кажи през цялата вечер ли носеше това?

Погледът, който вдигна към него, бе многозначителен като усмивката й. Той се запита дали жените знаят, че подобен поглед превръща мъжа в роб.

— Така беше по-практично. И ми харесваше да си представям как ще дойда тук и ще си сваля роклята. — Смъкна ризата от раменете му. — Ще те повикам. Представях си как ще ме видиш и ще ме пожелаеш.

— Желая те всеки път, когато те видя. Желая те и когато не те виждам. Просто те желая, Клеър.

— Можеш да ме имаш. Харесва ми да го знам.

Свали ципа му надолу и го накара да потрепери.

— Приятните закачки се превръщат в изпитание, когато изглеждаш така.

— Ще ти помогна. Ти само легни. Работил си много днес. — Побутна го игриво.

Бекет си каза, че това вероятно щеше да го довърши — да й позволи тя да поеме юздите и да я карат бавно и полека — но поне щеше да умре щастлив.

Отпусна се по гръб. Тя се плъзна върху него, обкрачи го. Отметна коси назад и постави ръце на раменете му.

— Усещам тежкия труд, който си вършил, ето тук. — Тя нежно масажираше раменете му и придвижваше ръцете си към шията му. — И тук — продължи тя, докато докосваше бицепсите му. — Възбуждащо е. Както и в ръцете ти. — Тя ги хвана и притисна дланите си в неговите. — Здрави и силни. Възбуждащо е да знам, че ще бъдат върху тялото ми, ще ме докосват, ще правят неща, които само двамата с теб знаем.

Преплете пръсти с неговите, а после се наведе и двамата потънаха в целувката.

Той се запита как тялото му можеше да е толкова отпуснато и едновременно да бушува бясно. Тя го караше да се отпуска и го възбуждаше, разкъсваше напрегнатите възли в мускулите му и междувременно разпалваше огньове, докато устните й галеха лицето му, бавно и нежно покриваше с целувки шията му.

— Искам да те докосна.

— Ще ме докоснеш — прошепна тя. — И аз го искам. Скоро.

Но продължи да държи пръстите си преплетени с неговите, докато плъзгаше устни по гърдите му и бавно и мъчително слизаше надолу към корема му.

Беше истински дар, мислеше си тя, това лениво вкусване на тялото му. Дар и за двамата. Колко беше хубаво да го усеща под себе си, да опознава формите на тялото му, уханието му, вкуса и кожата му.

Да се наслаждава до пресита, ако пожелае, дотогава, докато поиска. Колкото повече опитваше, толкова повече се изостряше апетитът й.

Силни длани, силни ръце, силен гръб, мислеше си Клеър, а трепереше под нея. Дъхът му се накъса; тренираните му мускули се напрегнаха. Заради нея. И това също бе дар.

Отведе го до ръба, задържа го там, докато всеки дъх, който поемаше, изгаряше гърлото му. Тогава се надигна и сложи ръцете му върху гърдите си, които бяха едва-едва покрити с нежната тъмна дантела.

Най-накрая се изви назад и му позволи да я докосне. Въздъхна от удоволствие, окъпана в светлината на свещите.

Пръстите му намериха малките кукички. С усилие на волята се принуди да не бърза, да не разкъса материята, а внимателно да разкопчае всяка. И да гледа как тъмната като нощта дантела се плъзга надолу по тялото й, разкривайки още от него.

Тя го притисна към себе си, когато той се надигна, за да вкуси и да се наслади, придърпа го още по-близо, подканяйки го да пирува с кожата й.

Въздухът сякаш пулсираше, омайващ от заревото на свещите и уханието на цветята, и в това нежно сияние тя отново го накара да се отпусне по гръб и опря длани на раменете му. Гледаше право в очите му, докато го поемаше в себе си.

От устата й се откъсна въздишка, прилична на стенание. Отново сплете пръсти с неговите и започна да се движи.

Поклащаше се, отначало нежно, с очи, вперени в неговите, докато той не можеше да види друго, освен нея, да почувства друго, освен нея. Единствено Клеър.

Времето сякаш застина, после затуптя с бавни и мощни тласъци. Отново го отведе до ръба, задържа го там. Задържа го, а след това го изстреля в разкъсания мрак.

 

 

На сутринта той й се отплати със закуска в леглото. Не беше разкошно задушено с всичките му подправки, но знаеше как да направи доста приличен омлет.

Смаяното й от изненада лице го накара да си пожелае да може да й поднесе много повече от няколко яйца със сирене.

— Ти пай ли ще ядеш за закуска?

— Нали има плодове. — Седна срещу нея, за да я гледа как хапва. — Баничките с плодов пълнеж са традиционна закуска. Защо не и паят?

— Недей да споделяш заключенията си с децата. Господи, седя в леглото с кафе и хапвам яйца. Сигурно се намирам в някоя паралелна реалност.

— Ако тя включва и този пай, много бих искал вечно да живея в нея. Какви са ти плановете за днес?

— Имам пълна програма. Ще помагам на баща ми да прибира градинските подправки, което означава, че и за мен ще има от тях. Трябва да мина набързо през пазара на път за вкъщи. Чака ме малко работа по разни документи, както и разни домакински задължения. И все неща от този род. Ами ти?

— И аз имам документи и работа в дърводелския цех, с която трябва да се захвана. Предпочитам да прекарам деня с теб.

— Може да се видим утре на вечеря. Ще хапнем нещо набързо във „Веста“, преди да тръгнем да обикаляме за бонбони.

— Дадено. Мога да мина да ви взема.

Тя поклати глава, докато приключваше с яйцата си.

— След като ги взема от училище и ги облека в костюмите им, ще отидем при родителите ми, за да им се покажем и да съберем лакомства. Оттам ще се обадим по скайп на родителите на Клинт, за да видят момчетата в пълна премяна. Надявам се да ги доведа в ресторанта на Ейвъри към пет часа и да ги накарам да хапнат малко истинска храна.

— Добре, ще се видим там.

Не му се искаше да я пуска, но не смяташе, че е редно да отнема от времето й с родителите й. А и беше обещал на Оуен да се появи в дърводелската работилница около обяд.

Затова остана да си мисли за нея, след като тя си тръгна, както и докато отиваше към работилницата.

 

 

Клеър изслуша едновременния разказ на три гласа за вечерта, прекарана у баба и дядо от момчетата, преди да хукнат навън, за да поиграят още с кученцата.

— Слушаха ли? — попита тя майка си.

— Както винаги. — Клеър вдигна въпросително вежди, а майка й само сви рамене. — Бабите и дядовците имат различно мерило за това колко са послушни децата от родителите. Това е наше право. Кученцата са много сладки и хлапетата са страшно щастливи с тях. Бекет е много мил мъж.

— Да, така е.

— Как мина срещата ви?

— Просто перфектно. Задушеното телешко е абсолютен фаворит. Той ми донесе закуска в леглото сутринта.

— Звучи ми като мъж, когото си заслужава да задържиш. — Дъщеря й отново я изгледа многозначително. — Не ми казвай, че не си мислила по въпроса.

— Двамата излизаме заедно едва от края на лятото и не искам да… Толкова много го обичам, мамо.

— Миличка. — Роузи се приближи и прегърна Клеър, пристисна я до себе си и леко я залюля в прегръдките си. — Това е много хубаво.

— Да. Усещам, че е нещо хубаво. Щастлива съм. И на двамата ни е хубаво, но това не значи, че… Не правя никакви планове. Това е нов подход за мен — просто приемам всеки ден като дар и му се наслаждавам, без да мисля за… за всичко останало. Обичам да съм с него, децата направо са луди по него — и чувствата са споделени. Затова съм щастлива и няма нужда да правя планове.

— Хей. — Баща й отвори вратата и надникна вътре. — Ще дойдеш ли да ми помогнеш навън, или не?

— Идвам — обеща Клеър.

— Фермерът Мърфи е засял толкова много босилек и домати, че не бихме могли да ги изядем с години. Ще си тръгнеш с куп подправки и зеленчуци — предупреди я майка й.

— Тогава най-добре да му помогна.

— И аз ще дойда след минутка.

Но Роузи остана до прозореца известно време и видя как съпругът й подава на дъщеря им градински ръкавици и ножици, гледаше и как внуците й се въргалят из двора с големите кафяви кученца.

Дъщеря й беше щастлива, виждаше го. И влюбена. Това също си личеше. Познаваше отлично момичето си. И знаеше, че нейната Клеър винаги щеше да изпитва нужда да прави планове, независимо дали си го признаваше, или не.

 

 

В понеделник Бекет благодари на бога, че не се налагаше отново да мъкне нещо тежко по стълбите, макар че прекара по-голямата част от деня с бояджийска четка, а остатъка — в коване на корнизи.

Докато привърши, вече бе станало пет часът.

— Ще останете ли за черпенето с лакомства? — попита той братята си.

— Аз оставам — увери го Оуен. — Хоуп ще раздава бонбони пред хотела.

— Още не сме го отворили.

Оуен хвърли бегъл поглед към мърморещия Райдър.

— Взела е млечни карамелени бонбони и маслени дъвчащи.

— Дъвчащи ли? — Райдър имаше слабост към тях. — Може и да се помотая наоколо, да видя как са нещата. Какво правиш, по дяволите?

— Слагам си пелерината — отвърна Бекет, докато завързваше връзките на яркочервената наметка около раменете си. Сложи си големи предпазни очила и дебели работни ръкавици, после подаде на Оуен ролка тиксо. — Използвай го, за да направиш голям „Х“ на гърба ми. Гледай да е по средата.

— И кой, за бога, е това? — попита Райдър.

Бекет вирна брадичка, провери как се е справил Оуен.

— Аз съм Дърводелецът Х. По-бърз от трион, по-силен от пневматичен чук. Боря се за истината, справедливостта и отвесните ъгли.

— Жалка история.

— Обзалагам се, че децата няма да са на това мнение. И съм убеден, че ще събера повече лакомства от теб.

— От съжаление — подвикна подире му Райдър.

— Доста приличен костюм като за импровизация — отбеляза Оуен.

— Да, не е зле, но няма да му го кажа в лицето.

„Веста“ бе доста оживено място. Бекет отбеляза, че на мнозина им е хрумнала същата идея. Да хапнат пица, преди да тръгнат да обикалят главната улица. Забеляза Ейвъри с дълга руса перука, завързана на опашка на гърба й, да мята тестото за пици за радост на публиката от дребни по размер супергерои, вълшебни принцеси и таласъми.

— Хана Монтана? — подвикна й той.

Тя потупа пластмасовия прът, имитиращ дървен кол, в колана си, преди да улови тестото във въздуха.

— Бъфи, убийцата на вампири.

— Готино.

— Стига да не си вампир.

Развеселен, той отиде до сепарето със супергерои и огледа Клеър. Тя беше прелестна в ролята на Сторм от „Х-мен“, реши той, с бяла перука в пънкарски стил, тясна черна пола и високи над коленете ботуши.

— Извинете ме, мадам, търся три момчета. Горе-долу толкова високи. — Посочи с ръка на степени. — Казват се Хари, Лиъм и Мърфи.

— Съжалявам, не съм ги виждала. Аз съм Сторм, а това са моите приятели и колеги Върколакът, Железният човек и Дедпул.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Дърводелецът Х.

— Ти си Бекет! — Мърфи се измъкна от мястото си и го посочи с пръст.

— През деня съм Бекет Монтгомъри, гениален архитект и популярен сред жените красавец. Но нощем, когато злосторниците обикалят улиците, аз съм Дърводелецът Х, защитник на Бунсборо и целия окръг.

— Имаш ли суперсили?

— Имам остър ум, котешка пъргавина и свръхсила. — Повдигна малкия Дедпул, вдигна го над главата си и го настани върху раменете си.

— Ние сме. — Мърфи се наведе и зашепна в ухото на Бекет. — Мърфи и Хари, и Лиъм, и мама.

— Чакай малко. — Той вдигна отново момчето и го задържа пред лицето си. — Искаш да кажеш, че толкова време не ми каза, че ти си Дедпул?

— Само за Хелоуин. — Мърфи повдигна маската си. — Виждаш ли?

— Гледай ти. — Отпусна се тежко в сепарето и намести Мърфи в скута си. — Успяхте да ме заблудите. — Лекичко подрусна момчето на коленете си, когато Хедър донесе пица на масата. — Точно навреме.

— Трябва да се наричаме един друг с имената на героите си — осведоми го Лиъм. — Мърфи все забравя.

— Мога да кажа на Бекет, защото той е с нас.

— Не искам пица. — Хари се намръщи на парчето, което Клеър сложи в чинията му. — Не съм гладен.

— Добре. Тогава ще задържа всички бонбони, които баба и дядо ти дадоха, както и онези, които ще получиш по-късно.

— Аз ще взема твоето парче. Гладен съм като вълк. — Бекет се престори, че посяга към чинията на Хари.

— Мога да го изям — измърмори Хари и премести парчето си далеч от ръцете му.

— Може ли да обикалям за лакомства с вас, момчета?

— Ти си прекалено стар за лакомства.

— Ти, Върколако, много грешиш. — Дърводелецът Х поклати глава към Хари. — Никога не си прекалено стар за бонбони. Или пица. Която, както всички знаят, е любимата храна на супергероите.

 

 

В шест часа супергерои, злодеи, поп звезди, вълшебни феи, както и многобройни зомбита, плъзнаха из цялата главна улица. Тийнейджърите се движеха на групички, докато родители бутаха бебешки колички с най-различни зайчета, котенца, кученца и клоуни. Някои водеха за ръка или носеха на рамене току-що проходилите дечица, докато други следваха по-големите хлапета от магазин в магазин и от къща в къща.

Хоуп седеше на стъпалата пред хотела с огромна купа бонбони в скута.

— Енергийни запаси за супергероите.

Тя протегна купата, когато момчетата нададоха бойния вик: „лакомство или номер“.

— Страхотно изглеждаш — увери тя Клеър. — Ами ти кой си, Строителят Х?

— Дърводелецът Х. Коланът ми с инструменти е винаги зареден.

— Така чух и аз.

Бекет се засмя и посочи обвинително Клеър, докато Хоуп подаде купата към следващата групичка и се зае да отговаря на въпроси за хотела.

— Всички питат — обърна се тя към Бекет. — Когато можете да ми кажете абсолютно точна дата, на която ще бъдете напълно готови, ще започна да правя резервации.

— Ще се постараем да изчислим много точно.

— Много ми харесва. — Тя се облегна назад. — Нямах представа какво да очаквам, но това е забавно и приятно, и е страхотна възможност да наблюдаваш хората. Но много сериозно съм подценила колко бонбони да взема.

— Можеш да си вземеш още от книжарницата — предложи й Клеър. — Или от Ейвъри. Ние винаги се запасяваме с прекалено много.

— Мамо! — Лиъм забрави за правилото, на което много настояваше, и задърпа ръкава на Сторм. — Трябва да тръгваме, преди да свършат всички лакомства.

— Просто изтичай отсреща, ако ти свършат запасите — подвикна Клеър, докато децата й я дърпаха нататък по тротоара.

— Забавно е. — Бекет стоеше редом с Клеър, докато децата тичаха към следващата купа с бонбони. — Много по-забавно е с деца. Толкова се вълнуват.

— А после прекаляват със захарта. Налага се да им позволя да изядат част от лакомствата, което означава, че ще бъдат превъзбудени, когато стане време да лягат, и утре ще са уморени в училище.

— Ами, добре. — Той я прегърна през рамо, докато съпровождаха децата към следващата им цел. — Просто трябва да докараш снежна буря, Сторм. Ще отложиш малко събитията.

Вървяха хванати за ръце, следваха момчетата или пък ги задържаха за миг, докато поговорят с някого на улицата. Въздухът захладня, а сухите листа подскачаха покрай бордюрите, понесени от лек ветрец.

— Трябваше да взема якетата им, вместо да ги оставям в колата.

— Студено ли ти е? Защото трябва да отбележа, че изглеждаш убийствено секси.

Тя му отправи закачлива усмивка.

— Значи си е струвало да облека еластичното бельо. Не, не ми е студено — добави тя, — но Лиъм вече подсмърча.

— Няма да стоим още дълго навън.

Вече бяха минали по едната страна на улицата и бяха пресекли отсреща.

— Прав си, а и той е с дебела риза под костюма. Но все пак…

— Ето какво ще направим, Супермамо. Ще спрем в книжарницата, за да се постоплят малко. Ще ви почерпя с горещо какао.

— Господи, още какао. Но идеята е добра.

Когато се отбиха в книжарницата, Сам Фриймънт стоеше отсреща на улицата с хокейна маска на лицето, по анцуг и с качулка на главата. Изпитваше особена тръпка да стои така, на открито, и да я наблюдава.

Лакомство или номер, мислеше си той. Скоро щеше да й даде да опита и от двете, много скоро.

Доволен от развоя на нещата, той продължи по главната улица, смесвайки се с тълпата, и отмина нататък, когато минувачите намаляха. Лампите на верандите светеха и големите деца си подвикваха весело. Никой не му обърна внимание, докато вървеше по тротоара с маскираното си лице.

Тази власт на маската се смесваше почти еротично с възбудата от предстоящото.

Вървеше с равномерни крачки, докато стигна дома на Клеър. Озърна се набързо и сякаш случайно, после се скри в сенките на дърветата отстрани.

Бе изучавал къщата достатъчно дълго, за да знае слабите й места. Кучетата се разтичаха в задния двор, но той бе дошъл подготвен. Метна през оградата купчина кучешки бисквитки.

Животните моментално размахаха опашки и задъвкаха лакомствата.

Избра си прозорец и измъкна лоста.

Мизерна къщурка, помисли си той, когато прозорецът поддаде със скърцане. Мизерен дребен живот. Той й предлагаше толкова много и беше крайно време да се вслуша в думите му.

Прибра инструмента си, надигна се и се вмъкна вътре. И затвори прозореца след себе си.

 

 

В осем часа, приключили обиколката, момчетата седяха във „Веста“, хапваха и си разменяха бонбони, съгласно правилото за трите бройки на майка им. Бекет си избра да изяде един дъвчащ бонбон, един карамелен, както и малък пакет шарени бонбонки — и се почувства малко зле.

Децата явно бяха замесени от по-здраво тесто, защото Лиъм вече се молеше за още един.

— Утре — отсече Клеър за негово най-голямо съжаление. Хари получи същия отговор, когато се примоли за монети за видеоигрите.

— Вече е време за лягане.

Тя погледна към Мърфи, който седеше и се взираше в третия си и последен бонбон, сякаш животът му зависеше от това парче шоколад и карамел.

— Трябва да си тръгваме, Дедпул.

— Аз ще ви изпратя.

— О, Бекет. Не е имало никакви… нищо от много време. Освен това… Чакай, ето Алва и Джо си тръгват. Нека да видя дали се прибират право у дома и така ще имаме компания по пътя. Става ли?

— Ще се примиря с това.

Тя стана от сепарето.

— Ще си запазя желираните червейчета — каза му Мърфи.

— Червейчета за дъждовни дни.

— Няма нужда да вали. Оставям си ги за утре. Може ли пак да идем в хотела, за да видя онази дама?

— Ако майка ти разреши.

— Искам да изиграя само една игра — измрънка Хари.

Бекет се обърна към намусения Върколак.

— Ето какво, ако майка ти няма нищо против, този уикенд ще идем в игралната зала и ще се наиграем до насита.

— Може ли? Но не в събота, защото тогава е рожденият ден на Тайлър. Може ли да идем в неделя?

— Става.

Клеър се върна с Джо, който разроши косата на Лиъм.

— С удоволствие ще придружим тези славни герои до дома им.

— В неделя ще ходим в игралната зала — заяви Хари.

Клеър повдигна вежди.

— Така ли?

Под масата Бекет подритна лекичко крака на Хари.

— Обсъждахме подобна възможност.

— Възможността е съвсем реална, особено ако тези трима супергерои тръгнат веднага за вкъщи, без никакви спорове.

Това свърши работа. Моментално скочиха на крака и хукнаха към вратата, като пътьом викнаха за довиждане на Ейвъри. Бекет ги изпрати навън.

— Ще се видим утре. — Целуна я леко. — Честит Хелоуин.

Клеър стисна нежно ръката му.

— Не яж прекалено много бонбони.

Той остана да гледа след тях, докато пресичаха улицата и отиваха към паркинга. Прииска му се да тръгне с тях, осъзна той. Не само за да ги изпрати до дома им, но и да бъде с тях. Може би да й помогне да сложи децата в леглата им.

Дори направи крачка напред, преди да се усети. Глупаво беше, реши той. Тя щеше да се справи по-бързо без него, защото момчетата само щяха да се развълнуват още повече. А и тя сигурно беше уморена и й се искаше да остане насаме, след като те заспят.

Щеше да я види на другия ден — това стигаше.

Но, по дяволите, изобщо не му се струваше достатъчно.

Влезе обратно в ресторанта и седна до бара. Какво пък, щеше да пийне една бира.

— Тук беше истинско гъмжило тази вечер — подхвърли той на Ейвъри, когато тя му донесе бирата.

— Винаги е така на Хелоуин. Забавно е, но бог ми е свидетел, останах без крака. Смятам да приключвам тук и да оставя Дейв да затвори заведението.

— Искаш ли една бира първо?

Тя се замисли.

— Знаеш ли, с удоволствие.

Свали работната си престилка, взе си бира и заобиколи бара, за да седне до него.

Леко чукна бутилката си в неговата.

— Честит Хелоуин.