Нора Робъртс
Сега и завинаги (10)

Десета глава

Уикендът мина в дежурене край болните, приготвяне на супа и бъркани яйца. В неделя сутрин и Лиъм, и Хари вече бяха достатъчно добре, за да се чувстват отегчени и раздразнителни. Клеър смяташе за много хитро решение да направи на момчетата лагер във всекидневната, където да си правят компания, заедно с много книжки и видеофилмчета. Но красотата на идеята й помръкна, след като Хари, който вече нямаше треска, но все още бе малко слаб, много бързо се изнерви покрай братята си.

Нямаше как да не му съчувства, тъй като и тя самата се дразнеше вече.

Реши да прекрати поредното им надвикване кой филм да гледат, като влезе, взе дистанционното и изключи телевизора.

— Мамо!

Тази едничка дума бе изревана на три гласа.

— След като само се карате и оплаквате, ще си починем малко от филмите.

— Хари започна — подхвана Лиъм.

— Не съм! Ти…

— Не ме интересува кой е започнал. — Болни или не, Клеър прибягна до строгия майчински тон. — Явно аз ще приключа спора. Сега можете да останете тук и тримата и да си четете, да оцветявате или да си играете тихо с играчките. Или можете да си идете в стаята и да се цупите. А ако се опитате да спорите с мен — продължи тя, предусещайки реакцията им, — всички филми ще бъдат прибрани чак до другия уикенд.

— Той е виновен — измърмори под нос Лиъм.

— Лиъм Едуард Брустър, получаваш последно предупреждение. Нито думичка повече.

Очичките му се напълниха със сълзи от яд и обида. Тя самата изпита желание да си поплаче.

— Сега искам всички да помълчат за десет минути.

— Мамо.

— Хари — предупредително го погледна тя.

— Гладен съм. Искам от моята супа.

Връщането на апетита му бе добър знак.

— Хари, казах ти, че свърши. Баба и дядо ще донесат.

— Но аз съм гладен сега.

— Мога да ти направя нещо друго. Имаме пилешка супа със спагети или с буквички.

— Не искам такива. Искам пилешка със звездички.

— Тогава ще трябва да почакаш. Скоро ще са тук.

— Защо не са тук сега? — Умората и силното му раздразнение превръщаха гласа му в бебешки хленч.

Клеър усети как търпението й всеки момент щеше да се изчерпи и затова се опита да си спомни колко блед и нещастен бе изглеждал предната нощ.

— Скоро ще дойдат. Само това мога да ти предложа, Хари. Десет минутки тишина сега. Трябва да видя прането.

Предполагаше, че тишината ще продължи само пет, но не минаха и толкова, преди Мърфи да я последва в кухнята.

— И аз съм гладен. Искам сандвич с фъстъчено масло и желе.

— Миличък, нямаме хляб. Ще ни донесат.

— Защо нямаме нищо, което аз искам?

— Защото братята ти се разболяха и изядоха всички яйца, хляб и супа, а аз не можах да изляза до магазина вчера.

— Защо?

— Защото Хари и Лиъм се разболяха. — Главата й вече пулсираше болезнено, докато изваждаше сухите чаршафи в коша.

— Ако те няма да ходят на училище утре, тогава и аз ще си остана у дома.

— Първо, решението не е твое. А мое. И не, няма да си останеш у дома, а тъй като никой от двамата няма температура, най-вероятно и те ще идат на училище.

Моля те, Боже, смили се над мен.

— Никой не си играе с мен.

— Мърфи, играя си с теб цяла сутрин.

— С всички нас. Защо не си играеш само с мен?

Клеър затвори очи, докато премине желанието да му се сопне. Разбираше го, наистина, и се стараеше да обръща внимание на всеки поотделно. Но, господи, не точно сега.

— Защо не вземеш Звездните си рейнджъри? Можеш да си поиграеш горе, докато аз оправям леглата.

— Трябва и ти да си играеш с мен.

— Не, не трябва. И макар да ми се иска, нямам време. Защо, ще ме попиташ — продължи тя, тъй като отлично знаеше, че ще го стори при първа възможност. — Защото трябва да изпера и останалите дрехи, с които не можах да се справя вчера, защото се грижех за Хари и Лиъм. Трябва да сложа чисти чаршафи на леглата, което също не можах да свърша вчера и толкова по-добре, защото Хари повърна на леглото си посред нощ. Искаш ли да ти изредя и всичко останало, което трябва да направя днес?

— Добре.

Тя млъкна, разтърка лице с длани и се засмя.

— Мърфи, ще ме убиеш.

— Не искам да те убивам.

— Това е само израз. — Наведе се и го прегърна здраво, най-вече, защото тя самата се нуждаеше от прегръдка.

— Може ли да си вземем кученце?

Сразена, тя просто отпусна глава на крехкото му рамо.

— О, Мърфи.

— Хари и Лиъм щяха да се чувстват по-добре, ако имахме кученце. Моят нов най-най-най-добър приятел в училище, Джереми, си има кученце, което се казва Спайк. Можем и ние да си вземем едно и да го кръстим Спайк.

— Много е важно да улучиш момента, хлапе, а това не е най-удачното време да молиш за куче. Моля те, не ме питай защо. Само ме остави да си събера мислите, Мърфи. Хайде да идем горе. Ти и Звездните рейнджъри ще ми помогнете да оправя леглата.

— Звездните рейнджъри се бият с лошите.

— Е, все някога трябва да спят, нали? — Вдигна тежкия кош с прането. Тъй като не бе извадила нови чаршафи от шкафа, сега можеше да си спести малко труд и да сложи току-що изпраните отново на леглата.

Нямаше да сгъва пране. Уха, помисли си тържествуващо тя, докато неспирно бърборещият Мърфи отиваше към всекидневната. Където завари истинско чудо. И двете момчета бяха заспали.

— Шшш. Тихо сега. Спят, затова нека да сме тихички.

Никой не бе спал много през последните две нощи — което, изглежда, не притесняваше ни най-малко Мърфи Голямата уста, макар че сега започна да шепти, докато се качваха по стълбите.

Едва бяха стигнали до най-горното стъпало, когато някой затропа силно по вратата.

— Иди си вземи Звездните рейнджъри — каза тя на момчето и хукна надолу. Би убила всеки, който събуди спящите й синове. Щеше да го удуши с голи ръце.

Рязко отвори вратата и в главата й запрепускаха думи, които се бе научила да не използва заради децата.

— Сам.

— Здравей, красавице! Бях наблизо и реших да се отбия и да те заведа на обяд. Имам среща с родителите си в клуба. Ще си направим истинско парти.

— Лош момент. Двете ми по-големи момчета са болни от два дни и сега спят.

— Явно ти е нужна почивка. Обади се на детегледачката си. — При което се усмихна широко и й намигна. — Ще те отведа далеч от всичко това.

— Всичко това е моят живот и няма да изоставя децата си, когато не им е добре.

— Мамо!

— Мърфи, тихо. Ще събудиш братята си. — Усети как Сам се приближава зад гърба й и се премести така, че да му попречи.

— Но аз взех Звездните рейнджъри, а ти каза…

— Идвам веднага. Съжалявам, Сам, но съм много заета. Трябва да вървя.

— Ще накарам майка ми да ти се обади за детегледачка у дома.

Липсата на сън, на търпение и на проклетата пилешка супа със звездички просто я накара да избухне.

— Няма да си взема никаква детегледачка у дома, за бога. Не се интересувам от обяд в глупавия ти клуб. Искам да оправя леглата. Виж, имам да върша много неща, затова ще трябва да ме извиниш.

Не й бе присъщо да се държи грубо, но сега тръшна вратата под носа му.

От външната й страна Сам стисна юмруци. Беше му дошло до гуша, писна му от нейните игрички. Ту му се усмихваше и флиртуваше с него, ту го отрязваше категорично. И стига толкова с използването на онези трима глезльовци като извинение да го държи настрани.

Вече нямаше да търпи това, мислеше си той, докато крачеше към колата си, особено след като бе видял Бекет Монтгомъри да излиза от дома й предната вечер — в единайсет часа.

Реши, че явно иска да го накара да ревнува. Е, стига толкова се е правил на добричък. Време беше Клеър Брустър да разбере кой командва тук.

Изтегли колата си от алеята й и паркира зад ъгъла. Както и предната вечер, остана вътре, загледан в къщата й, докато кипеше от яд.

 

 

Вътре в къщата Клеър се опитваше да потуши гневния изблик, предизвикан от Сам, като почистваше цялата стая на децата с дезинфектант. Остави прозорците отворени, за да влезе свеж въздух, и полека започна да усеща как пламналата й глава се охлажда и топката в стомаха й се отпуска, докато работеше.

Какво му имаше на този човек, питаше се тя. Не можеше да е толкова твърдоглав, егоистичен и абсолютно заблуден при това. И да не забравяме, адски дразнещ.

Бе стигнала дотам, че едва успяваше да се държи любезно с него, а той продължаваше да й досажда. Може би този път щеше да схване намека.

Господи, буквално бе тръшнала вратата в лицето му. Не беше го правила никога преди. Нямаше начин някой да сбърка жеста й или да го изтълкува като нещо различно от „остави ме на мира, по дяволите“.

Търкаше банята, приведена на колене и опряна на ръце, когато Мърфи я потупа по рамото.

— Още ли събираш?

— Какво да събирам?

— Каза, че искаш да си събереш мислите. Събра ли ги?

Очарована, тя приседна на пети и го прегърна силно. Детегледачка, как ли пък не!

— Почти. Още малко ми остава.

— Защо не си оправила леглата?

— Защото първо исках да почистя. Боря се с микробите. Убивам ги на място. Чуваш ли как пищят?

Очичките му се ококориха.

— Искам и аз да убивам микроби!

Тя топна още един парцал в кофата и го изстиска добре.

— Ей там има няколко, в онзи ъгъл! Дай им да се разберат, Мърф.

— Не ги виждам.

— Носят невидими наметала, не се оставяй да те излъжат. Изтъркай ги оттам!

Не беше зле, отсъди тя, докато го гледаше как яростно търка пода.

Остави го да се забавлява и опря уморения си гръб на рамката на вратата, докато синът й издаваше звуци на избухващи бомби. Чу тихо топуркане на крачета, обърна се и видя Лиъм.

— Подремна ли си добре?

— Май, да. Събудихме се. Може ли сега да гледаме „Междузвездни войни“?

— Убих микробите. — Мърфи размаха парцала като бойно знаме. — И аз искам да гледам.

— Добре. Хайде да го пуснем.

Когато слезе на долния етаж, Хари — който вече изглеждаше много по-добре — й отправи умолителен поглед.

— Много съм гладен.

— Какво ще кажеш да ти направя някаква зърнена закуска, за да те засити, докато… Чакайте малко. — Вдигна ръка, чула отварянето на входната врата. — Провизиите пристигнаха. Спасени сме!

— Ето ги моите момчета. — Роузи Мърфи, следвана плътно от Ед, влезе с пълни ръце. Намигна на дъщеря си и й подаде чанта с покупки. — Виж какво имам тук за две болни момчета и брат им.

От друга чанта измъкна фигурки на супергерои. В последвалата врява Клеър се усмихна на баща си.

— Посегнала е към запасите си за спешни случаи.

— Познаваш майка си.

— Да. Ще прибера тези в кухнята. Хари направо изнемогва от липсата на пилешка супа със звездички.

Висок и едър, с посребрена русолява коса, Ед внесе в кухнята чантите, които носеше, и ги остави на плота.

— Ще ида за останалите.

— Още ли има? Помолих само за…

Той размаха пръст и се усмихна, при което ъгълчетата на тъмнозелените му очи се набръчкаха.

— Познаваш майка си.

Така нямаше да й се налага да вмести в програмата си за утре и отиване до магазина, помисли си Клеър, докато прибираше хранителните запаси за цяла седмица, в които бяха включени, благодарение на щедрите баба и дядо, захарни близалки, желирани червейчета, чипс и сладолед на клечка.

— Захарни близалки и сладолед? — вдигна вежди Клеър, когато Роузи дойде при нея.

— Били са болни.

— Не им казвай, че има, докато не обядват. В никоя от чантите нямаше касова бележка.

— Считай това за награда, задето си успяла да се справиш с две болни момчета и сигурно киселия им по-малък брат през целия уикенд, без да има жертви.

— Беше на косъм. Но не искам вие да плащате за…

— Никога недей да спориш с жена, която ти носи храна.

— Законът на Мърфи? — Обърна се и прегърна силно майка си. — Благодаря. — После отпусна за миг глава на рамото й.

Винаги беше насреща, каза си тя.

— Момичето ми е уморено — измърмори Роузи.

— Малко. — Клеър се отдръпна.

Бе наследила слънчеворусата коса от майка си, макар Роузи да я носеше къса и стилно оформена, с умело потъмнени кичури. Прическата отиваше на ъгловатото й лице и нежната му като розов лист кожа.

— Изглеждаш добре.

— Имам нов овлажнител. И спах добре снощи, което едва ли би могло да се каже за теб, напоследък. О, не забравяй да питаш баща си дали е отслабнал.

— Така ли е?

— Два килограма. Накарах го да прави упражнения заедно с мен. Аз искам да сваля пет. Сега кажи с какво мога да ти помогна.

— Вече го направи и вероятно спаси нечий живот. — Тя взе кутията със супа. — Хари вече бе отчаян.

— Всички искат топли сандвичи със сирене. Аз ще им направя. Ти си почини. Излез малко на въздух, разходи се. Махни се от къщата.

Клеър понечи да възрази, после реши, че няма смисъл. Освен това една разходка щеше да й се отрази добре.

— Задължена съм ти.

— Дължиш ми трима внуци. О, чакай, вече ми ги даде. Имаш един час.

— Половин, и ще си взема мобилния за всеки случай.

— Мисля, че можем да се справим. Ще гледаме „Междузвездни войни“. Момчетата искат да преспят у нас. В петък става ли?

— Да, добре, щом искате.

— Искаме. И тогава срещата ти с Бекет Монтгомъри може да мине малко по-безпроблемно.

— Няма как иначе. Макар че вече ти казах, че той се държа прекрасно.

— Винаги съм харесвала момчетата на Монтгомъри. — Роузи си приготви продуктите за сандвичите. — И се радвам, че се срещаш с някого — при това човек, когото познавам.

— Не се срещам още. Искам да кажа, вярно, че щяхме да излезем, но… Още ми се струва малко странно.

— Харесваш го.

— Винаги съм… Да, харесвам го.

— Тогава му дай шанс, скъпа. Но карай внимателно.

— Мамо, да не би да вземаш децата у вас, за да мога да поема кормилото?

— Само ти разчиствам пътя — бодро поясни Роузи.

Клеър поклати глава.

— Определено ми е нужна разходка на въздух.

 

 

Средата на седмицата, помисли си Бекет, и макар да се бяха сблъскали с безброй препятствия, бяха постигнали чудесен напредък. Тръбите за газта бяха монтирани, а това означаваше, че едно голямо главоболие вече е зад гърба им. Бе прекарал уикенда в работилницата, където довършваше етажерките и облицовката за арките в хотела с Райдър, докато Оуен се занимаваше с плота, който майка му искаше за магазина за сувенири.

Допълнителният проект не отнемаше толкова много време, колкото се бе опасявал. И трябваше да признае, че видът на сградата, боядисана в топло бежово и сиво-зелено, повдигаше настроението му.

Освен това, докато наглеждаше как върви работата там, можеше да се отбие и да види Клеър.

По-голямата част от задачите му в момента бяха зад брезентовите платна и вече бе също толкова нетърпелив, колкото и всички останали в града, да ги свалят. Скоро и това щеше да стане, отбеляза мислено сега, докато слагаше поредната дъска на голямата веранда. Може би следващата седмица, ако се движеха по график.

Той и двамата работници в екипа му работеха усилено цяла сутрин и тъкмо когато прекъснаха за обяд, на входа се появи Оуен.

— Изглежда добре. Това дърво е много красиво.

— Ще стане още по-хубаво, когато го лакираме. Махагонът направо ще блесне.

— Ще прави страхотно впечатление. Трябваш ни отзад.

Бекет влезе вътре и огледа как вървят строителните работи, докато минаваше. Напредък, отново отбеляза той.

— Работим върху задното стълбище. Искаме отново да обсъдим площадката, колоните, боята. Щом го направим, остава така.

— Имате чертежите.

— Да, но имаме няколко въпроса относно съчетаването на всичко и как ще се получи с павирането, с каменните стени на вътрешния двор. Работниците ще започнат с него, веднага щом приключат с ремонта на задния двор на магазина за сувенири.

— Още не сме се спрели на бригада за полагането на каменната настилка.

— Да, това е още нещо за обсъждане.

Излязоха навън. Бекет можеше да го види. Земята още бе разровена, стълбите бяха наполовина готови, а перилата и летвичките за парапета тепърва щяха да бъдат поставени. Но можеше да го види.

Райдър стоеше с ръце на кръста, вдигнал очи нагоре.

— Сигурен ли си, че искаш онези чупки на втория етаж?

— Да.

— Правата линия на верандата би била по-лесна за изпълнение.

— Но не толкова естетически издържана.

— Казах ти, че ще го каже — обади се Оуен.

— Да, да. Относно зеления плет като преградна стена.

Отново обсъдиха всичко, поспориха за паркоместата и достъпа до тях, докато накрая Бекет измери терена с крачки.

— Тук ще бъде павираната алея, която продължава от тротоара покрай рецепцията, после тук встрани и стига до верандата на фоайето. Паркоместата за хора със специални нужди ще бъдат там, а обикновените — тук.

— Ще има повече място за паркиране, ако няма зелен плет.

Бекет поклати глава при думите на Райдър.

— Представи си как седиш тук, на някоя маса, с питие. Наистина ли искаш да гледаш право към паркинга, или да бъдеш зяпан от пристигащите гости?

— Паркингът пак ще се вижда. Няма да засадим дъбова горичка все пак.

— Ще носи усещането за усамотение и дискретност, а в това е смисълът на вътрешния двор. Няма място за градина, каквато мама искаше. И това ще свърши работа. Ще има красиви цветни сандъчета, а на арката над входа може да засадим някакво цъфтящо пълзящо растение. Също като голямата веранда и този вход ще има силно излъчване.

— Добре, добре, ти си човекът с „естетически издържания“ вкус.

— Точно така.

Райдър се усмихна леко иронично.

— Дано да е така. Отивам да хапна нещо.

— Мисля да си взема един тостер-сандвич във „Веста“ — обади се Оуен. — Трябва да се обадя на няколко души.

— Звучи ми добре.

— Ще ви настигна — подхвърли Бекет. — Отивам да проверя как върви в магазина за сувенири.

Оуен изсумтя.

— Поздрави Клеър от мен.

— Ще й предам, но първо ще видя магазина.

Усети лек есенен полъх във въздуха — нещо се променяше. Долови и мириса на бургерите на скарата в закусвалнята на Крофърд, когато някой излезе оттам. После и миризмата на боя, свежа и нова.

Нещата вървяха в тази посока, помисли си той. Свежо и ново.

Забеляза, че работниците в магазина за сувенири са спрели за обедна почивка. Подът бе покрит с платна, а пред стъпалата имаше широка предпазна лента заради още мократа тъмнозелена контрастна боя.

Влезе вътре и слезе по стъпалата в помещението, което щеше да бъде офис. Щяха да им трябват бюро, компютър, канцеларски материали, етажерки. Господ знаеше още какво. Но това бе грижа на Оуен.

Явно и майсторите на двора бяха чули звънеца за обяд, но първо бяха свършили доста работа за сутринта. Тясната чакълена алея, която разделяше надве тревясалото дворче, сега бе покрита с павета. Бяха разчистили големите камъни и ги бяха използвали много удачно, за да издигнат ниска стена около голямата ружа, която продължаваше да цъфти буйно.

Инструменти и материали бяха струпани на купчини, а като се има предвид колко място имаше останало и че трябваше да се подмени оградата, Бекет сметна, че вероятно ще приключат още следващата седмица.

Можеше да докладва на братята си, че ако всичко върви гладко, работата по вътрешния двор на хотела можеше да започне след две седмици.

Не беше зле.

Заобиколи старата ограда и влезе през задната врата в книжарницата.

Чу детски гласове в отдела за малки читатели и видя две хлапета да се закачат едно с друго, докато майка им вероятно разглеждаше книгите на рафта. Каси обслужваше един клиент на касата, докато Лори бе на мястото си пред компютъра.

— Заети сте — отбеляза той.

— Тъкмо привършихме с първата си сбирка „Време за приказки“ за тази есен. — Лори спря за малко тракането си по клавиатурата, за да го поздрави с вдигнати палци. — Имахме много гости. И Ейвъри ще остане доволна. Повечето планират да се отбият във „Веста“ за обяд.

— И аз сигурно ще ида там. Клеър наоколо ли е?

— Долу, в пристройката, прибира нещата. Гледай да не настъпиш някое пълзящо бебе.

В пристройката Клеър прибираше в голяма кутия художествени материали. Днес беше с черен панталон, прилепнал по дупето й, и бяла дантелена блузка, чиито ръкави стигаха до лактите.

Прииска му се да я целуне там, в нежната гънка на лакътя. Май искаше да я целува и къде ли още не. Навсякъде.

Две жени бъбреха оживено, докато разглеждаха изложените на рафта декоративни свещи, а едната буташе напред-назад количка с бебе, което смучеше палеца си с яростно настървение. Другата жена носеше спящото си бебе в един от онези слингове пред гърдите.

Бебето в количката изгледа крайно подозрително Бекет, сякаш той се канеше да му открадне скъпоценния палец. Вероятно не бе най-удачният момент да целуне нежната гънка от вътрешната страна на лакътя на Клеър, реши Бекет.

— Здрасти.

Тя вдигна очи, стиснала в шепа цветни ивици филц.

— Здрасти и на теб.

— Чух, че успешно сте подновили традицията на „Време за приказки“.

— Така е и това е сигурен знак, че лятото свърши. Това е и първата подобна сбирка, която съм организирала, без някое от моите хлапета да присъства, така че и в това отношение е нещо ново. Как върви при вас?

— Върви. Трябва да минеш после да видиш промените.

— Много бих искала, стига да успея. Ще ти изпратя файла с предложенията ми за рекламната брошура по електронната поща, щом приключа тук. Мисля, че можем да го подобрим, щом всичко е на мястото си. Но се постарах да звучи забавно и атрактивно.

— Чудесно. Ще погледна после. Дай на мен. — Той взе кутията, преди тя да я вдигне.

— Не е тежка. Само ще я оставя в задната стаичка. — Тъй като той не понечи да й я върне, тя хвърли поглед към клиентките. — Ще ти покажа къде стои. Харесахте ли си нещо? — попита тя жените.

— О, да. Направо съм луда по тези чанти.

— Това са найлонови торбички, направени от рециклирана видеолента. Много са забавни, красиви и екологични. Кажете ми, ако имате нужда от помощ при избора.

Тя поведе Бекет към малката ниша точно до задното помещение.

— Държа я там, на най-горния рафт, тъй като използвам нещата само веднъж месечно. Винаги съм смятала, че ще бъда една от онези сръчни майки, които могат да направят количка от кутията за зърнена закуска и няколко ластика.

— Супермама.

— Точно така. Но не се получи.

— И аз винаги съм си мислел, че ще стана велик бейзболен играч. И това не се получи.

— Животът е поредица от разочарования. — Тя се усмихна, когато той леко докосна с пръст висулката на обецата й. — И изненади.

— Децата добре ли са?

— Всичко е нормално и са на училище. Слава на бога.

— Защо не потренираме малко за петък вечер? Ще те черпя един обяд.

Клеър се замисли за Сам Фриймънт и тъпия му клуб и колко много би искала вместо това да хапне набързо един хотдог в „Крофърдс“ или парче пица във „Веста“ с Бекет.

— Мило предложение, което много бих искала да приема. С момичетата сме поръчали да ни донесат храна тук, докато оформяме окончателно поръчките си за празниците. Коледа — обясни тя.

— Коледа? Та нали съвсем наскоро посрещнахме лятото.

— Което показва, че никога не си работил в търговията на дребно. Трябва да изпратим поръчката си за картички още този следобед.

— Отново е ред на разочарованията и явно трябва да се задоволя с това.

Наведе се и намери устните й. Докато жените от другата страна на стената се смееха, телефонът звънеше, а бебето пищеше, че се е събудило, той потъна в нея.

Прекалено далеч, помисли си той. Прекалено много време имаше до петък вечер, когато би могъл поне за няколко часа да я има само за себе си. Всичко в нея го привличаше — вкусът й, уханието й, формата на тялото й, когато я придърпа по-близо.

— Хей, Клеър, има един… Опа, извинете ме.

Лори много демонстративно вдигна очи към тавана, докато Клеър и Бекет се отдръпваха един от друг.

— Проблем ли има? — Клеър реши, че гласът й звучи нормално. Или почти.

— На телефона е човек, който държи да говори със собственика. Мога да му кажа, че си… си заета, да запиша телефона му.

— Няма нужда. Ще вдигна телефона в задната стая.

— Добре. Да ти донеса ли нещо, Бекет? — Лори примигна няколко пъти. — Студена вода?

— Не, няма нужда. Аз ще тръгвам.

— До скоро. — Лори се обърна и излезе с тананикане.

— Съжалявам — обади се Клеър. — Най-добре да се заема с това.

— Аз ще изляза през задната врата. Отбий се после, ако имаш възможност.

— Ще се опитам. — Загледа се в гърба му, докато си тръгваше, и също като на него й се прииска да е петък. Постави длан върху стомаха си, а с другата ръка взе телефона.

Той може и да нямаше нужда, но на нея чаша студена вода би й дошла много добре.

— Извинете, че се наложи да почакате — каза тя в слушалката. — На телефона е Клеър Брустър.

Когато приключи с разговора, тя се върна в голямото помещение на книжарницата. След оживлението и шума от сутрешната сбирка, сега тишината и спокойствието я зарадваха.

Докато не зърна пламъчето в очите на Каси.

— Обадих се и поръчах да ни донесат обяд — каза й Лори.

— Чудесно. Да вземем каталога и формуляра за поръчка и да… Престанете — сопна им се тя, след като и двете момичета й се ухилиха насреща.

— Не мога да се сдържа. — Лори подскочи лекичко на стола си. — Не може да очакваш от мен да се натъкна на теб и Бекет Монтгомъри, вкопчени в страстна целувка, и да не реагирам.

— Ще ми се аз да бях вдигнала телефона, тогава аз щях да съм тази, която да те потърси — оплака се Каси. — Проклети клиенти. Знаех си, че помежду ви прехвърчат искри, а и всички знаят, че щяхте да излизате миналата седмица, преди децата да се разболеят.

— И да повърнат направо върху обувките му.

Клеър потръпна.

— И това ли знаят всички?

— Срещнах госпожа Райденур в парка в неделя и я питах как е минала срещата. Тя ми каза. Жалко за всички. Както и да е, нямаше как да не забележим как той се отбива тук почти всеки ден — не че е нещо ново — но напоследък двамата доста флиртувате.

— Флиртуваме ли?

— Дискретно. Или поне така мислех, докато не ви хванах да се натискате тайничко в задната стая.

— Не сме се натискали. Беше… беше само целувка.

— Изгаряща страстна целувка. — Лори размаха длан пред лицето си. — Е, нещо сериозно ли е, или е само лека закачка?

— Лори, ние дори не сме излезли на официална среща още.

— Ако някой мъж ме целуне така, и аз нямаше да излизам с него. Щяхме да си останем у дома. Но пък ти имаш деца, така че… Вече прекалих с коментарите. Заключвам си устата. — Тя имитира затваряне на цип. — Просто ми хареса да ви видя двамата заедно. А и целувката беше направо огън.

— След този коментар отивам да си взема студена сода.

Сдържа се да не се разсмее, докато вече не можеха да я чуят. Предполагаше, че репутацията й току-що се е повишила главоломно.

А и Лори имаше право. Целувката бе пламенна.

И тя искаше още такива. Скоро.