Наредиха на жените да останат долу, а на разсъмване изкараха мъжете заедно с багажа на горната палуба и всички зачакаха зората да разкрие остров Норфолк. Светлината бликна сред изумителен изгрев, горе във висинето бухлатите облаци, които не носеха дъжд, полека-лека се обагриха в мораво, сетне в огнено алено и накрая във великолепието на чистото злато.

— Защо изгревът изглежда толкова странен? — попита Джоуи Лонг, който стоеше с Ричард при перилата, а Макгрегър слухтеше около краката му.

— Според мен защото е обратното на залеза — отвърна Ричард. — Цветовете изсветляват, докато облаците станат бели, а небето — синьо. Обикновено ставаме по изгрев-слънце, но рядко някой от нас си прави труда да го погледне поне за миг. Докато по залез вече сме си свършили работата изискаме да видим какъв ден ще ни донесе заранта. Ясното, обагрено в червено небе вещае хубав ден. Пак е обратно на изгрева — при него, ако небето е червено, значи времето ще се развали.

— Днес небето беше червено.

— Само на изток, Джоуи, там не може да не е червено.

Кучето излая да го вдигнат, Джоуи веднага се наведе и го взе на ръце. Макгрегър беше на каишка, която господарят му беше измайсторил от ивички кожа — лейтенант Фързър не бе успял да им намери приложение. Кучето беше свикнало да се разхожда на воля и не обичаше каишката, но от немай-къде я търпеше. По време на пътуването дребничкият териер го беше ударил на голям лов и капитан Уилям Шарп на драго сърце го беше пуснал да тича из отсеците. Котката на кораба (Макгрегър мразеше до смърт котки) се бе шмугнала недоволно на фордека и бе предоставила цялото пространство на нахалния натрапник.

Макар до острова да им оставаха само няколко километра, през нощта корабът бе стоял на едно място и чак сега бе издул отново платна. Капитан Шарп не бе идвал никога досега на Норфолк и не искаше да рискува излишно. Нямаше да е трудно да стигне дотам, тъй като Хари Бол от „Бдителност“ му беше преотстъпил щурмана на кораба — лейтенант Дейвид Блакбърн, който знаеше на пръсти всяка издатинка по рифовете и всяка скала покрай брега.

Слънцето беше ниско и светеше право срещу тях, затова и всичко, което виждаха от острова — както Донован бе обяснил на Ричард, пет на осем километра, — представляваше тъмна, разочароващо ниска грамада. Нямаше нищо общо с Тенерифе. Сетне в миг грамадата се озари от светлина. Зеленината бе наситена едва ли не до черно, зъберите, извисили се на деветстотин метра, бяха или убито оранжеви, или гарвановочерни. Затова и мястото би трябвало да изглежда някак вглъбено, замислено и зловещо и ако това не беше така, то се дължеше на морето, обагрено в моравосиньо там, където корабът се опитваше да намери попътен вятър, до сияйно аквамаринено покрай брега. Заради все по-избледняващата вода островът им се стори част от някакъв гигантски морски план, колкото естествен, толкова и неизменен.

Плаваха от запад на изток, тласкани от лекия полъх на ветреца, идващ откъм югозапад, сетне — от североизток. До големия остров сякаш на стража стояха два по-малки: нисичко островче на хвърлей от него, цялото обрасло с борове, и по-голям на около шест-седем километра на юг, стръмен, висок и яркозелен, ако не броим няколкото места, обрасли с тъмни борове. В подножието на урвите се плискаха разпенени вълнички, виждаше се и нещо като пясъчен нанос, където също имаше вълнение, инак океанът беше спокоен и ведър.

„Златната дъбрава“ хвърли котва на известно разстояние от рифа, където прибоят се пенеше кротко, зад него се беше ширнала бляскава лагуна, по-скоро зеленикава, отколкото синя, с два плажа, западен, който беше прав, и източен, огънат на подкова. Пясъкът беше прасковено жълт и веднага след него започваха боровете, поразредени от хората — това бяха най-високите дървета, които Ричард беше виждал някога. Сред тях покрай правия плаж имаше няколко дървени колиби.

На хвърлей от правия плаж, където хората се суетяха и изтикваха две мънички лодки, имаше пилон, на който вяло се вееше голям син флаг с жълт кръст. Спуснаха през борда на „Златната дъбрава“ голямата лодка, която се запъти да пресрещне плоскодънните — от прилива водата над рифовете бе достатъчно дълбока, та лодката да мине над тях и да навлезе в лагуната, където щеше и да остане. Лейтенант Блакбърн отсече твърдо, че корабните лодки не бивало да навлизат над коралите, трябвало там да прехвърлят товара на плоскодънките, които след това да го откарат до пясъка.

Една от плоскодънките се приближи до кораба, на носа й беше застанал мъж, облечен в бяло, тъмносиньо и сърмено, с напудрена перука и шапка, със сабя отстрани на хълбока. Той се качи на кораба, ръкува се радушно с капитан Шарп, после и с Блакбърн, Донован и Ливингстън. Това беше командващият — лейтенант Филип Гидли Кинг, когото Ричард не бе виждал дотогава. Беше добре сложен, среден на ръст, с искрящи светлокафяви очи и силен слънчев загар върху лицето, нито красиво, нито грозно, с твърди добродушни устни и голям, но не и орлов нос.

След задължителните любезности и шеги Кинг се извърна към каторжниците.

— Кои сред вас са дърводелците? — попита той.

Ричард и Бил Блакол вдигнаха от немай-къде ръка. Лицето на Кинг помръкна.

— Други няма ли? — Той тръгна покрай мъжете, общо двайсет и един на брой, сторени в редици. — Излез отпред — рече командващият, след като спря пред Хенри Хъмфрис, едър като канара. Продължи да обикаля, докато съгледа и Уил Маринър, друг як на вид мъжага. — И ти.

Сега вече бяха четирима.

— Имате ли опит като секачи?

Никой не отговори. Ричард сподави въздишката си. Както винаги, се наложи да отговори той, та да спести на всички раздразнението на началството пред лицето на това мълчание.

— Никой от нас няма опит, драги ми господине — рече той. — Ние с Блакол знаем да бичим трупи, ала никой не е бил секач или дървар. — Ричард посочи с една ръка Блакол. — Аз всъщност съм точилар на триони.

— И майстор на оръжия, лейтенанте — побърза да добави Донован.

— А, така ли? Е, нямам достатъчно работа за майстор оръжейник, но за точилар ще се намери предостатъчно. Имената, ако обичате.

Казаха си имената и затворническите номера.

— Тук сме шепа хора, номерата не са нужни — рече Кинг. — Морган, Блакуол, вие ще ръководите рязането на трупите — още сега се качвайте на плоскодънката и вървете с Хъмфрис и Маринър на брега. Но за да работите, а не да си клатите краката. Преди „Златната дъбрава“ да се отправи към Порт Джаксън, трябва да натоварим отсеците с дървени трупи, опитният секач на селището ни падна от лодка и се удави и сме изостанали много с работата. Трионите са тъпи като шотландци, затова, Морган, трябва незабавно да почнеш да ги точиш. Инструменти имаш ли? Ние караме само с две пили.

— Имам всякакви инструменти, драги ми господине — отвърна Ричард и стори онова, което от опит знаеше, че трябва да направи на всяка цена: да отстоява още сега желанията си, докато поради незнание или погрешни сведения не са му натресли хора непознати, на които не може да разчита. — Може ли, драги ми господине, да взема със себе си и Джоузеф Лонг? Познавам го, двамата сме се сработили. Няма телосложение като за секач, не е и от най-схватливите, но ме слуша и ще бъде много полезен на трионите.

Командващият на остров Норфолк премести очи върху Джоуи, сетне и върху кучето в ръцете му и грейна.

— Ох, какво е мъничко и сладко! — възкликна той. — Мъжко ли е, Лонг?

Джоуи кимна безмълвно — никога досега някой началник не се беше обръщал пряко към него. Той беше чувал какви ли не заповеди, изречени през крясък, ала за пръв път му говореха нормално, като на човек.

— Прекрасно! Тук си имаме само едно куче, шпаньолка. Плъхове лови ли? Кажи ми, че лови, много те моля!

Джоуи кимна повторно.

— Това се казва късмет! Делфиния също лови плъхове, значи и кутретата им ще ловят точно това ни трябва! — Кинг забеляза; че петимата още стоят и го гледат захласнати. — Какво още чакате? Хайде, беж в плоскодънката!

— Винаги са ми казвали, че ония от флотата са си откачени — отбеляза Бил Блакол, докато лодката се отдалечаваше.

— Не забравяй, че хората тук са малко — каза Ричард, притеснен, че двамата гребци, и двамата непознати, сигурно ги чуват. — Командващият и останалите сто на сто са се сближили доста. Едва ли спазват церемониала.

— Изобщо не го спазваме и се радваме много да видим няколко нови лица — намеси се един от мъжете на греблата, прехвърлил петдесетте мъж, който говореше с девънски акцент. — Джон Мортимър, пристигнах с „Шарлот“. — Той кимна към другия гребец. — А това е синът ми Ноа.

Изобщо не приличаха на баща и син. Джон Мортимър беше висок, русоляв и хрисим на вид, докато Ноа Мортимър бе нисък и мургав, с черна коса — от изражението му си личеше, че е луда глава. Нямаше нищо общо с баща си.

Плоскодънката, наричана така, понеже по подобие на шотландските рибарски лодки беше издълбана от едно парче дърво и бе с плоско дъно, се плъзгаше над рифовете, без да опира о тях; за нищо време прекоси сто и петдесет метровата лагуна и стигна правия плаж, където ги чакаха някои от оцелелите жители на селището: шест жени, едната — най-възрастната, — чакаше дете, и петима мъже на най-различна възраст — ако за нея изобщо можеше да се съди по лицата — като се почне от голобради юноши и се стигне до беловласи старци.

— Натаниъл Лукас, дърводелец — представи се един от мъжете някъде около трийсетте години, — и жена ми Оливия.

И двамата в семейството изглеждаха разбрани и умни.

— Еди Гарт и жена ми Сузан — представи се друг от мъжете.

— Аз пък съм Ан Инет, икономка на лейтенант Кинг — рече най-възрастната жена и положи ръка върху издутия си корем, сякаш се бранеше.

— Елизабет Коли, икономка на лекаря Джеймисън.

— Елайза Хипсли, работя на нивите — оповести красиво яко момиче, прегърнало закрилнически друга девойка на същата възраст. — А това е най-добрата ми приятелка Лиз Лий. И тя обработва нивичките.

„Прекрасно — помисли си Ричард, — сега поне знам как да се държа с тези двечките, както би трябвало да знае всеки що-годе прозорлив мъж. Елайза Хипсли е ужасена от появата на толкова много нови мъже, значи не е много сигурна в Лиз Лий. А Лен Дайър, Том Джоунс и другата паплач ще има да им налитат и да им въртят номера!“ Той им се усмихна, та да разберат, че в негово лице имат съюзник. Ами имената! Сега от общо седемнайсетте жени на остров Норфолк пет се казваха Елизабет, три — Ан, и две — Мери.

Подобно на повечето други мъже, и самотният морски пехотинец не намери за нужно да се представя.

— Лейтенант Кинг ни нареди да се залавяме за работа — обясни му Ричард. — Прощавайте, но бихте ли ни показали ямата за бичене на трупи.

Жилището на лейтенант Кинг, малко по-голямо от другите, бе кацнало на хълмче точно зад синьо-жълтия морски флаг, до него се мъдреше втори пилон със знамето на Британската империя, и то поклащащо се вяло като първото. Къщата на губернатора вероятно се състоеше от три стаички и от мансардно помещение, а в барачката отзад безспорно се помещаваше кухнята. В селището, изглежда, имаше обща пещ и кухня, ковачница, няколко постройки, които приличаха на хранилище и бяха с размери някъде три на два и половина метра. На друго възвишение на изток се виждаха големи обработвани ниви, закъдето забързаха жените, включително Ан Инет. Сред дърветата между двата баира се възправяха четиринайсет дъсчени колиби с хубави покриви от някакво жилаво дълго растение; стените откъм морето бяха слепи, значи вратите гледаха навътре към острова.

Ямата с трионите се намираше при плажа, в края на полянка, граничеща с боровете — пространството наоколо също беше разчистено от пънове и там бяха накамарени десетки четириметрови трупи, най-малкият от които беше с обхват метър и половина. На Ричард му се прииска неудържимо да поспре и да огледа тия великански дървета, които се очакваше той да набичи на летви и дъски, но не се престраши — заповедта на Кинг беше пределно ясна и пехотинецът, който с половин уста се представи като Херитидж, явно не хранеше топли чувства към каторжниците.

Вероятно за седмица и половина — две Ричард и неопитният му отряд трябваше да набичат достатъчно дървен материал, та да напълнят отсеците на „Златната дъбрава“. Встрани вече бяха наредени купчинка дъски заедно с пръти за къси мачти и нещо като рангоут. Мачтите и рангоутът сигурно бяха за някой от корабите, останали в Порт Джаксън.

Самата яма, където бичеха дървесината, беше обкована с дъски, така че стените да не се срутят — беше дълбока към два метра, широка два и половина и дълга четири и половина метра. На разстояние метър и половина един от друг над ямата бяха сложени два дънера, вдигнати на купчинки чакъл. Върху тях надлъжно над ямата бе сложен ствол с вече обелена кора и забити клинове, но никой не го режеше и Ричард не видя наоколо жива душа. На дъното на ямата той намери заметнати със старо платно пет триона с различна дължина, от два и половина до четири метра.

При него дойде Натаниъл Лукас.

— Не съм се натъквал на въздух, който да разяжда повече от този тук желязото и стоманата — отбеляза той и скочи вътре в ямата при Ричард, който тъкмо махаше платното. — Колкото и да ги пазим, тия проклетии все ръждясват.

— Освен това са и ужасно тъпи — каза Ричард и прокара палец по един от дългите, опасно нащърбени зъбци. Свъси се. — Който е точил тоя трион, явно е смятал, че острието на ъгълника е наклонено в същата, а не в обратна на зъбците посока. Майко мила! Ще се наложи да бъхтя часове наред, докато оправя триона, камо ли пък да го наточа. Има ли тук някой, който да покаже на Блакол, Хъмфрис и Маринър как да работят с трионите?

— За показване — ще им покажа — обеща Лукас, който си беше тънък като вейка и много дребен, — но нямам достатъчно сила, за да натисна триона. Разбирам накъде биеш — няма как, първо трябва да наточиш трионите.

Ричард намери триметров трион с горе-долу остри зъбци.

— Този, като гледам, е най-добър, ако това изобщо може да се нарече добър трион. Как да ти викам, Нат или Натаниъл?

— Нат. А ти как предпочиташ — Ричард или Дик?

— Ричард. — Той погледна слънцето. — Трябва час по-скоро да сложим навес над ямата. Тук слънцето е много по-силно, отколкото в Порт Джаксън.

— Все пак сме с четири градуса по-близо до екватора.

— Но навесът ще почака, докато „Златната дъбрава“ не отплава — въздъхна Ричард. — А това означава, че трябва да имаме шапки и големи количества вода за пиене. Има ли къде Джоуи да занесе багажа, преди да сме почнали? Аз по-добре да остана тук и веднага да се заема с точенето. — Намести се долу в ямата, облегна се на стената откъм изток, която още беше в сянка, и кръстосал крака под себе си, притегли един от трионите с дължина три и половина метра. — Я ми подай, Джоуи, сандъчето с инструментите, а после върви с Нат. Останалите също си занесете някъде вещите и после се връщайте право тук.

„Всичко това означава, че за кой ли път волю-неволю трябва да се нагърбя и да ръководя хората, които, не ги ли напътстваш непрекъснато, ще се объркат като пилета в кълчища.“

Както личеше, най-използван беше трионът с дължина три и половина метра — Ричард погледна дънера с обхват над метър и половина и разбра защо. Имаше два триона с дължина три и половина метра, един с дължина четири метра и двайсетина сантиметра, един с дължина три метра и един — два и половина метра. На друга купчинка под старото корабно платно бяха струпани десетина бичкии, също плачещи за точене.

Ричард намота около дясната си ръка чисти парчета плат, взе едрата плоска пила, по-широка от зъбеца, допря я до метала под малък ъгъл и захвана да пили, като движеше пилата по посока на острието. Сетне вдигна по-ситната пила, обработи и с нея единия край на триона и се зае с другия. Накрая щеше да отстрани и ръждата.

Малко по-късно се чу, че Нат Лукас обяснява как да борави с триона на Бил Блакол, който щеше да реже дънера от горе, и на Уили Маринър, който щеше да слезе долу в ямата.

— Всеки зъбец е обърнат в обратната посока — рече Нат, — така трионът прониква свободно навътре в дървесината. Ако зъбците не бяха обърнати така, острието щеше да бъде по-широко и щеше да заседне. С времето ще се научите да бичите на око, но засега ще ви дадем връвчица, по която да режете. Боровете в Норфолк трябва първо да се белят, понеже в кората има смола, която ще полепне по триона. Първо разрязвате дънера от едната страна, после го обръщате и го почвате и от другата. Така въртите ствола и напредвате сантиметър по сантиметър към сърцевината. Летвите трябва да са дебели по пет и десет сантиметра, а гредите — по петнайсет сантиметра. Мъжът горе направлява триона. На него му е по-тежко, понеже трябва да се навежда и да стои на половин метър от дънера — за предпочитане е да бъде по-якичък. От друга страна обаче човекът вътре в ямата става целият в стърготини и трябва да връща триона, като го тегли от равнището на гърдите си до чатала, особено пък ако мъжът горе е достатъчно силен, та да движи острието в обсег от един метър.

Маринър слезе в ямата и застана в единия край на ствола, откъдето двамата резачи щяха да започнат, а Ричард го изгледа хладно. Нат Лукас продължаваше да обяснява, вече на Бил Блакол.

— Има си начин да застанеш, препоръчвам ти да си бос. Обувките няма да те предпазят, ако, не дай си Боже, стъпиш на пътя на острието — то ще ги разреже като масло. Заставаш и се понавеждаш, прекрачил през триона, така че да пазиш равновесие и да си стъпил здраво на земята. Дърпаш еднакво силно и с двете ръце — хоп! Тези триони тук са предназначени да срязват и сърцевината, затова не е чак толкова трудно да правиш напречни разрези. Но никой в Лондон не се е сетил да сложи големи триони за напречно рязане, затова и сечем дърветата с брадви и после ги разрязваме с триони за надлъжно рязане на трупи от по четири метра, а това вече си е египетски труд.

— Ще се оправите ли без триона с дължина два и половина метра? — провикна се Ричард.

— Да, щом се налага. Защо, Ричард?

— Ще ми отнеме доста време, но разполагам с инструменти да направя от триона за надлъжно рязане трион за напречно разрязване.

— Бог да те поживи! — зарадва се Нат, сетне пак се обърна към Бил Блакол. — Биченето на трупите е работа за човек, който мисли с главата си — продължи с обясненията той. — Стига да разбереш как се прави, ще получаваш най-добри резултати с най-малко усилия. Само едрите мъже разполагат със сила да вършат това и отсега те предупреждавам, първите няколко дена ще се чувстваш като пребит.

— Какво става, когато стигна до дънера, сложен за подпора? — попита Блакол.

— Някой ще ти помогне да го преместиш изпод частта на ствола, която вече си отрязал, а това не е кой знае колко трудно, след като махнеш клиновете. После пак забиваш клиновете, та отрязаната част да се закрепи. Накрая, когато вече става наистина тежко, разцепваш останалата част от ствола, като вбиваш с чук метален клин — ясно и просто.

„Свестен човек е тоя Нат Лукас“ — отсъди Ричард, докато продължаваше да пили търпеливо.

Лукас, който с ръчен трион разрязваше трупите с дебелина три сантиметра на дъски с ширина двайсет и пет сантиметра и изсичаше заобления край откъм външната страна, се беше разположил заедно с дърводелските магарета под сянката на бор в дъното на полянката и наглеждаше доста други мъже, вършещи същата работа, включително Джони Ливингстън и още десетина, слезли от „Златната дъбрава“. Лейтенант Кинг се беше разпоредил всички до последния човек да се притекат на помощ, докато напълнят отсеците на кораба — така през следващия половин месец ямата на секачите се превърна в средоточие на селището.

Половин месец, през който Ричард не видя почти нищо друго, освен триони, пили и покрития със стружки мъж, който режеше долу в ямата. В началото и той се бе надявал да побичи трупи, ала всички работеха толкова усърдно, че все имаше триони — ръчни, за надлъжно или за напречно рязане, които трябва да се наточат. Как ли инструментите щяха да издържат, докато от Англия пристигнеха нови? Все пак при всяко пилене зъбците се износваха.

Първия ден след пристигането Ричард бе работил до смрачаване, когато Джоуи дойде да го повика на вечеря. Всички се хранеха, насядали около големия огън, накладен с онова, което бе останало от избичените борови дъски — веднага щом слънцето се скри, тук стана много по-студено, отколкото в Порт Джаксън по същото време на годината. Поднесоха им осолено месо и наскоро омесен хляб (беше правен едва преди шест дена — на остров Норфолк бяха отпуснали само брашно, но не и хляб), както и — чудо на чудесата! — пресен зелен фасул и маруля. Ричард беше прегладнял като вълк и им се нахвърли стръвно — направи му впечатление, че тук самуните са по-големи, а дажбите осолено месо — не така сухи, както в Порт Джаксън.

— Командващият е много честен човек — обясни Еди Гарт, — получаваме си пълната дажба. В Порт Джаксън пехотинците крадяха от дажбите на каторжниците — да има повечко за тях. Същото беше и на „Скарбъро“.

— И на „Александър“ — въздъхна щастливо Ричард. — Но чух, че тук не виреели зеленчуци — гъсениците опосквали всичко до последното листче и филиз.

Гарт прегърна жена си, която се облегна доволно на него.

— Вярно е, много са ненаситни, но все пак остава нещичко и за нас. Командващият държи женорята по цял ден на нивите — да събират гъсениците, и трови плъховете с бутилките от портвайн, стрити на ситни парченца и смесени с овесени ядки — действа и на папагалите. — Мъжът отметна глава, отвори уста, посочи я с палец и се усмихна. — Нашият господин Кинг е голям поклонник на портвайна. Изгълтва по няколко шишета на ден, затова винаги разполагаме с предостатъчно стрити стъкла. Пък и гъсениците ту изчезват, ту се появяват отново. Мъчат ни месец — месец и половина, после пак за толкова се махат. Има два вида. Едните си падат по влагата, другите виреят на сухо. Затова и каквото и да е времето, бъка от гъсеници. Да опустеят дано! — Той се прокашля. — Надали ви се намират книги — допълни някак между другото.

— Аз нося и на драго сърце ще ти дам, но при условие че ги пазиш и после ми ги върнеш — отвърна Ричард. — Дали стомахът ми няма да се разбунтува — все пак от доста време не съм ял пресни зеленчуци. Къде ви е нужникът?

— Доста далечко от тук, затова не чакай последния момент. Нали си е предпазлив човек и мисли за всичко, господин Кинг нареди да го направим на място, където няма да замърсим подпочвените води. Черпим вода за пиене от дола — чудна е! Забранено ни е да се перем над мястото, откъдето я гребем, а който се изпикае в потока, отнася десетина камшика на голо.

— Че защо ще пикае в потока? Нали има дървета.

За да му остане време да запознае Макгрегър с Делфиния, Джоуи Лонг се беше нахранил малко по-рано, затова отиде да покаже на Ричард нужника, а после го отведе в тяхната къща — светеха си с къса борина, завършваща с широк чеп: идеалната факла.

Ричард погледна смаяно помещението.

— И всичко това е само за нас, за мен и за теб! — оповести до немай-къде доволен Джоуи. — Виждаш ли? Имаме си в двата края прозорци, затварят се с капаци. Ето. Закачаш кукичката и готово! Но ще ги слагаме само при вятър — Нат разправя, че рядко валяло от изток или запад. Дъждовните облаци най-често идвали от север.

Подът приличаше на килим… дали от вейки? Или може би от листа? Наподобяваха някакви невиждани люспести опашки с дължина към двайсет и пет — трийсет сантиметра и бяха твърди, макар и да поддаваха лекичко, под нозете. Под тях имаше тънък пласт пясък, а отдолу — скала. При стената без прозорци, обърната към лагуната, имаше две дъсчени двойни легла, застлани с дебели сламеници и още по-дебели възглавници.

— Двойно легло само за мен, Джоуи? — възкликна Ричард и тъкмо понадигна дебелия сламеник, за да види, че отдолу той се държи на преплетени въжета, когато си даде сметка, че това всъщност не е сламеник, ами дюшек, който, както и възглавницата, бе напълнен с пух. — Пухени завивки! — засмя се той. — Явно съм умрял и съм отишъл в рая.

— Това е къщата на дърводелеца — обясни Джоуи, неописуемо щастлив, че е извор на познания. — Бил е моряк на „Сириус“, спал е тук с друг моряк, и той от същия кораб. И двамата са се удавили при рифовете при оная злополука отпреди три месеца, така поне ми каза Нат. Нали са били свободни граждани, имали са време да обикалят островчето и са убили някакви птици, с чиито пера са напълнили завивките — Нат разправя, че трябвали хиляда такива птици, за да направиш един дюшек и две възглавници. Та ние с теб сме наследили къщата и креватите. — Не щеш ли, лицето на момъка помръкна. — Но според Нат щяло да се наложи да ги преотстъпим на господин Донован и на господин Ливингстън веднага щом им се построи къща. А строежът ще почне, след като „Златната дъбрава“ вдигне котва. Сега-засега са отседнали у господин Кинг, в губернаторския дом. Тази къща тук е само три метра на два и четирийсет, докато къщата на господин Донован щяла да бъде с размери три на четири и петдесет. Досега Нат е бил главен дърводелец, той обаче е каторжник, затова и оттук нататък шеф на секачите щял да бъде господин Ливингстън.

— Дори и да спя само една-едничка нощ на такъв дюшек и на такава възглавница, пак смятам да им се насладя в пълна мяра — каза Ричард. — Но първо ще ида да се изкъпя в морето, да смъкна потта. Ела и ти, Джоуи.

Но Джоуи заби пети и отказа да се помръдне, ужасяваше се да нагази и до колене в тая вода, гъмжаща от невидими чудовища, които само това и чакаха — да погълнат и него, и Макгрегър. Ричард отиде сам.

По небето нямаше и едничко облаче, звездите бяха невероятни. Ричард си остави дрехите върху пясъка, влезе в изненадващо студената вода и застана като омагьосан в нея — и най-малката вълничка, която беше вдигнал, начупваше отразената светлина и той сякаш се къпеше в течно сребро. Божичко, какво море! Колко ли чудеса бе стаило в себе си? Да си речеш, че гори отвътре, макар че Ричард нямаше представа защо му се струва така. Можеше единствено да му се любува, да наблюдава как водата се стича на сияйни вадички по ръцете му, да тръска глава и да гледа как от нея политат безброй проблясващи капчици. Красота! Неописуема красота. Чувстваше се преизпълнен със сила, сякаш това живо море вливаше по някакво природно вълшебство енергия в тялото му.

Обърна се да се гмурне и забеляза, че отвътре, от морето островът му се е сторил измамно нисък, сега, когато беше на него, виждаше, че стръмните баири се възправят току зад плоския като тепсия бряг, а върху обсипания със звезди небосклон са изпъкнали назъбените очертания на боровете — хиляди и хиляди.

След като се подсуши и изтръска полепналия по краката му пясък, се върна в къщата, при голямото легло с пухените завивки. Излегна се до немай–къде щастлив — беше му толкова хубаво, че часове наред не можа да заспи. Какъв застинал въздух, каква тишина, нарушавана само от време на време от тихо като въздишка шумолене, от писъка на някоя морска птица, от нечутия плисък на вълните, които плъзваха по рифовете и сетне се отдръпваха. Джоуи не хъркаше, Макгрегър — също; точно преди четири години Ричард бе влязъл в бристълския затвор и оттогава не бе имало и една-единствена нощ, през която да не е слушал симфония от хъркане — дори докато спеше само с Лизи Лок, през тънката дъсчена стена, сякаш е от хартия, пак се чуваше хъркането на мъжете в съседната стая. До тази нощ. Насладата бе толкова голяма, че Ричард все не можеше и не можеше да се унесе.

С удавилия се Уестбрук беше работил Нед Уестлейк, пристигнал още с Кинг и с първата група преселници, и сега той се включи в групата, така че бичеха трупите на две смени: Блакол заедно с Маринър, Уестлейк с Хъмфрис. Според Уестлейк най-големият рекорд досега бил осемдесет кубика дървен материал за пет дни, тогава обаче работили само двама суши. Макар че за разлика от удавилия се Уестбрук Ричард не беше свободен гражданин, той стана главен секач най-вече защото живееше в къщата на починалия дърводелец, пазена за неговия заместник (който, както ги уверяваше Кинг, също щял да бъде свободен гражданин). Първото му решение не получи подкрепа, ала всички се подчиниха: колкото и да настояваха четиримата секачи да се редуват и да работят на смени през ден, той отхвърли предложението им.

— Ако работите така, ще получите мускулна треска и ще ви боли повече — обясни им той. — Бил Блакол и Уил Маринър ще работят сутрин, Нед Уестлейк и Хари Хъмфрис — следобед. По пет часа са предостатъчни за ден. Ще се редувате и един по един ще точите с мен. Така с времето всички ще имаме възможност ту да бичим, ту да точим трионите. Който не точи или не работи с трионите, ще взима брадвата и ще помага на Джоуи да смъква кората от трупите. Колкото по-добре и по-бързо работим, с толкова по-големи привилегии ще се ползваме. За предпочитане си е да умееш някакъв занаят, инак ще си черноработник и всеки ще ти заповядва. Стига да съм разбрал правилно лейтенант Кинг, в почивните дни ще имате право да бичите дървен материал, с който да си построите свои къщи. Помислете си само какво удоволствие! Да имаш покрив над главата си, за който да знаеш, че си е твой!

В края на третия ден започнаха да работят по-бързо, а в края на първата седмица само за един ден набичиха четирийсет и пет кубика греди и летви, в края на втората седмица пък числото беше скочило вече на шейсет и осем кубика. Джоуи Лонг вършеше само едно: сваляше кората от дънерите.

— Браво на всички, справихте се прекрасно! — похвали весело лейтенант Кинг секачите на двайсет и осми, след като „Златната дъбрава“ потегли. — А сега продължаваме нататък — запретваме се да строим още къщи, понеже ми съобщиха, че в скоро време тук ще дойдат много повече хора. Сега сме шейсет, в края на следващата година вече ще бъдем двеста, а после — значително повече. Негово превъзходителство губернаторът иска селището на остров Норфолк да е точно толкова голямо, както и в Порт Джаксън.

Кинг отиде в другия край на ямата, после се върна при шестимата.

— Трябва да ви възмездя за извънредното време, през което сте работили. Тук, на остров Норфолк, работим от понеделник до петък за държавата. В събота — за себе си, а в неделя почиваме — след богослужението, което ръководя и което е задължително за всички, чухте ли? Докато товарехме „Златната дъбрава“, работихте за държавата две съботи и две недели. Днес е вторник, никой няма да работи за държавата до следващия понеделник. Съветвам ви да използвате част от това време и да бичите дъски и греди за собствените си къщи — продължете редицата на изток. Всеки ще използва земята зад къщата си чак до мочурището за нивичка, където да отглежда зеленчуци. Кресонът вирее чудесно в по-влажните участъци, пък и гъсениците не го нападат, затова отглеждайте кресон освен другото, което ще решите да засеете и което ви отпуска държавата. — Погледът на Кинг падна върху Ричард, каторжника, който ръководеше секачите. — Искам да ми докладваш, Морган. Ела с мен, ако обичаш.

„Наистина има добри обноски“ — помисли Ричард, докато крачеше до командващия по пътеката от ямата за трионите към навесите с хранителни запаси — забеляза, че под единия е сложена плоскодънката и друга, още по-малка ладийка, направена от парчетата, останали от лодката, която се беше блъснала в рифа и с която се бяха удавили четирима души. Уили Дринг, Джо Робинсън, Неди Смит и Том Уотсън — четиримата яки младежи, необременени със семейства и влюбени в морето, — щяха да излизат от време на време с плоскодънката в открито море и когато е възможно, да ловят риба.

— Установих, че къщата ми не е разположена върху пръхкавата почва, с каквато изобилства островът, и успях да изкопая в ронливия камък хубав сух зимник. Сторих същото и в къщата на лекаря Джеймисън, която сега служи за склад — доктора го преместих в дола. Брегът е такъв, че се видяхме принудени да подреждаме къщите в една редица и да строим новите на изток, върху каменливия участък между правия плаж и мочурището — забихме подпорите направо в скалата — поясни лейтенант Кинг, докато подминаваха неговата къща. — Обичаш ли риба? — попита той, сменяйки темата най-неочаквано. Ричард отсъди, че това явно си му е стилът.

— Да, драги ми господине.

— Тия непрокопсаници би трябвало да се радват, че вместо осолено месо им давам прясна риба или костенурка, но нищо подобно — повечето се мусят. Озадачават ме, наистина — сви той рамене. — Но ако прекалят с инатенето, ги бия с камшика. Както личи, няма да се налага да бия и теб, Морган.

Ричард се усмихна.

— Предпочитам рибата пред камшика, драги ми господине. Откакто ме осъдиха, нито веднъж не са ме налагали с бича.

— Доколкото забелязах, не само теб. Справи се чудесно с разпределението на работата. По-добре да работите на смени. При инструментите, с които разполагаме, колко големи според теб трябва да са трупите?

— Трябва да са с обхват най-много метър и осемдесет, драги ми господине, поне докато не ни пратят по-дълги триони. Ще бъде голямо облекчение, ако разполагаме с трион за напречно рязане, на който да работят двама души, затова и сега съм се заел да нагаждам един от трионите за надлъжно разрязване така, че да замества такава бичкия — допълни Ричард, който изобщо не се притесняваше в присъствието на този мъж.

„Различава се от майор Рос, точно както тебеширът — от сиренето, но ето че се погаждах прекрасно и с майор Рос. А лейтенант Кинг ни трепери като квачка, смята ни едва ли не за свое семейство, нещо, което не беше в природата на майора. Откакто съм на остров Норфолк, разбрах, че пехотинците в Порт Джаксън са намалявали нашите дажби, за да увеличат своите. Не че ги виня. Те също гладуват. И губернаторът Филип, и майор Рос си нямаха и представа какви ги върши Фързър в интендантството, което иде да подскаже, че колкото по-голяма е управата, толкова по-малко знае какво става долу сред подопечните. А лейтенант Кинг си отваря очите на четири, държи при себе си теглилките и ги проверява — да няма измами. Веднъж хапнахме костенурка, няколко пъти — най-вкусната риба, която съм опитвал някога. След първата дажба прясно месо на всички ни олекна неимоверно. Да не говорим пък, че на трапезата винаги има нещо зеленко. Колкото и гъсеници и плъхове да пъплят по остров Норфолк, тук никой няма да заболее от скорбут. Но влизам в положението и на онези, които се гнусят от морската храна — в детството си не са вкусвали риба и за тях единствено приемливата храна е месото. Освен това се нуждаем от сол. Ако се вярва на братовчеда Джеймс — аптекаря, колкото повече се потял човек, толкова повече сол трябвало да приема. Да, радвам се много, че съм тук. Това място е по-гостоприемно, отколкото Порт Джаксън, пък и няма туземци, от които да се страхуваш, решиш ли да навлезеш навътре в гората, въпреки че край огъня мъжете описват дъбравата като непроходима, затлачена с лиани — дори лейтенант Кинг веднъж се загубил и едвам намерил пътя.“

— Какво имаш да ми докладваш, Морган? — попита Кинг, когато тръгнаха през мочурището, по паянтовия мост на подпори, стъпили на повалени в тинята борови пънове — явно блатото не беше много дълбоко.

— Само че ямата с трионите се нуждае от навес, който да пази хората от пек и дъжд. Ако смятате да строите сграда, за която са нужни летви, по-дълги от четири метра, трябва да наредите да изкопаят втора яма, при това да е по-дълга, господин Кинг.

— Имаше навес, но при една зимна буря вятърът го отвя — тук вихрушката си е доста свирепа, така да знаеш. С гредите, останали от навеса, направих зимника под моята къща, но си давам сметка, че наистина трябва да сковем нов навес, и то час по-скоро. От ден на ден слънцето напича все по-силно.

След като прекосиха мочурището, се озоваха при поточе, което се вливаше в него, но без да продължава нататък. Кинг свърна наляво и тръгна по пътека през лъкатушещ дол, който в началото си беше по-широк от ждрелата между отвесните баири, спускащи се към онова, което Кинг бе нарекъл селището Сидни.

— Какво ще кажеш за трионите? — поинтересува се лейтенантът.

— Дойдох тъкмо навреме — отвърна простичко Ричард.

— Хмм. Значи майор Рос се е сетил добре да прати теб, а не някой секач. Тук никой не го бива да точи. Наистина си е ободрително да знам, че можеш да превърнеш дългия трион в инструмент за напречно рязане. Така ще режем трупите по-бързо. Забелязах, че вече сте приключили със стволовете, струпани край ямата. — Кинг спря точно преди пътеката да направи малък завой, за да заобиколи скалата, надвиснала откъм север. — Нарекъл съм го Артъровия дол — на малкото име на негово превъзходителство губернатора. А големия остров откъм южната страна съм кръстил на бащиното му име — остров Филип. Малко по малко изнасяме нивите от Сидни тук на това място, понеже е закътано и не го брулят южните и западните ветрове, а там, зад канарата, не се усещат източните. Нарекли са баира на юг, между Артъровия дол и морето, Джордж, и малко по малко го разчистваме от треволяка и пъновете, за да посеем жито, както направиха и по хълмовете на север. Вече сме засяли малко пшеница и царевица, там в дъното има и ечемик. Смятам да изкопаем новата яма за трионите също някъде тук. Сегашната е прекалено далеч, но и занапред бихме могли да бичим там трупите, които сечем по хълмовете отзад и в самия Сидни.

Заобиколиха скалата и излязоха откъм западната й страна. Тук долчинката се спускаше рязко и потокът се стичаше на тъничък водопад по шестметровия наклон. Командващият го посочи.

— Смятам, Морган, на това нанадолнище да направя яз. Горе на хълма има вдлъбнатина, ще събираме там водата и ще я пускаме през жлеб, за да напояваме държавните ниви, които ще се намират малко по-долу. Някой ден се надявам да сложа и воденично колело на яза. Засега нямаме друг избор, мелим зърното на ръка, имаме обаче хубави хромели, остава да ги задвижим с нещо. Ако ни се намираха волове или мулета, можехме да ги завъртим още сега. Можем да използваме и хора, но и те не достигат. Но някой ден и това ще стане, и това ще стане! — Той се засмя и размаха ръце. — Както сам видя, хамбарът е почти готов, смятам обаче ето тук, на южния бряг на рекичката, да вдигна голямо зърнохранилище и стопански двор за добитъка. Солените ветрове, Морган, солените ветрове! Те морят всяка живинка без боровете, лена и някои местни породи дървета, които виреят, сгушени до тях. Все пак намерих лен — ония глупаци в Порт Джаксън просто не ми го описаха както трябва. От него стават чудесни покриви, не успяхме обаче да изтъчем платно. — Лейтенантът се засмя за кой ли път и отново заговори за Артъровия дол. — Точно така, солените ветрове. Трябва да намерим по-добро местенце за нивите, могилата, обърната към остров Филип, но става. Опитах да сложа заслони, нещо като ограда, за да предпазя растенията, но и те не помагат. Затова смятам да пренесем зеленчуците тук, в долчинката.

После Кинг най-неочаквано си тръгна — явно се бе сетил нещо, и остави Ричард насред Артъровия дол.

Беше задушно, задаваше се дъжд — на Ричард му се искаше много да продължи нататък и да поразгледа, но реши, че вероятно е по-разумно да се върне в Сидни. И добре направи: още не прекрачил прага на къщата, и заваля като из ведро. Джоуи също дотича от тяхната нивичка, следван по петите от Макгрегър, и Ричард са пръв път се запита как, докато не сложат нов навес над ямата с трионите, ще убива времето, ако вали. Нямаше нищо против и да чете, но сега получаваше достатъчно храна и трябваше някак да си изразходва силите. Дъждът обаче се оказа топъл; Ричард предостави колибата на Джоуи, който сякаш не искаше от живота нищо друго, освен да си се излежава на меката постеля, да гушка кучето и да напява фалшиво.

Тръгна по твърдия бряг, без да си изува обущата — бяха го предупредили, че тук камъчетата по скалите са остри като бръснач и са осакатили мнозина. Подковата на Залива на костенурките бе примамлива и в дъжд, както и в слънце, плажът беше покрит със ситен пясък, водата бе бистра като сълза, боровете слизаха досами вълните. Ричард смъкна подгизналите дрехи и се метна да поплува във водата — беше много по-топла в дъжда, отколкото в пек. След като се окъпа, сгъна платнения панталон, взе го заедно с обущата, заметна се с ризата и се обърна да види дали някъде има сушинка, където да се скрие и да погледа морето.

Същото бе хрумнало и на Стивън Донован — Ричард го намери да стои под една издадена скала на нос Хънтър, където почти не растяха борове, и да гледа отвъд рифа, към назъбените канари на нос Рос в далечината на запад.

— Виждал ли си някога такава красота? — възкликна Стивън.

Ричард постла ризата върху камънака — да не му дращи, седна и обхвана с ръце коленете си. Дъждът беше поспрял, вятърът се бе изместил на север. Над рифа се блъскаха огромни разпенени вълни със зайчета, наподобяващи захарен памук на пръчка, които сетне се разплискваха на бяла пяна. А поривистият вятър, който духаше в обратна посока, грабваше пяната и я запокитваше на надиплени шлейфове обратно към вълните.

— Не, не съм — призна си Ричард.

— Чакам да видя дали няма да се роди Афродита.

Небето на юг и на запад се поизясни колкото залязващото слънце да обагри шлейфовете от пяна в златно, после пак заваля, но не много силно.

— Това място ме плени — въздъхна Стивън.

— Аз пък не правя друго, освен да седя в ямата за бичене и да държа върху коленете си поредния трион — отбеляза кисело Ричард. — Вие с какво се занимавате?

— Главен надзирател съм на каторжниците, нали разбираш?

— Да.

— Чудесна работа, Ричард. Помниш ли Лен Дайър?

— То оставаше да не го помня — такъв негодник забравя ли се!

— Само си търси белята. Преди три дена ми заяви, моля ти се, че нямало да се подчинява на някакъв си мухльо, който на всичкото отгоре бил и обратен, после се закани, че щом превземел острова, щял да види сметката най-напред на мен, а сетне и на русата ми кукличка, госпойца Ливингстън. Мед му капеше от устата, докато изричаше мухльо и обратен.

— Лондончанин е, какво друго очаквате от него! — Ричард се извърна и го погледна, той обаче се беше вторачил право напред. — Какво ще правите с Дайър, господин Донован?

— Кога най-после ще ми викаш Стивън и ще ми говориш на ти? Само Джони ми говори на ти. — Той вдигна рамене и сгуши глава между тях. — Какво ще правя ли? Ами вече наредих да му бият на тоя никаквец четирийсет и осем камшика на голо, възложих го на редник Херитидж. Пак извадих късмет, че Дайър не се е сдушил и с Херитидж, редникът го скъса от бой с най-гадния бич. Франсис, Пек, Пикет и неколцина други също се опитваха да се правят на интересни, но щом видяха какво е сполетяло Дайър, на бърза ръка подвиха опашка. — Донован най-сетне се извърна към Ричард и го погледна с присвити сурови очи. — Би трябвало най-после са проумели, че щом някой мъж предпочита собствения си пол, това не означава непременно, че е мекотело и мижитурка. Но не! Е, вече петнайсет години съм оживял в морето, спечелил съм си уважението на всички и няма да търпя нагли подмятания от типчета като Лен Дайър. Дано поне сега го разбере.

— На ваше място щях да си отварям очите на четири — каза Ричард. — Жалко, нямам представа какво става извън ямата на секачите, но на „Златната дъбрава“ долових как във въздуха се носи нещо зловещо. И аз не знам какво. Откакто ги изритах в чатала, пред мен са по-ниски и от тревата. Няма да се учудя обаче, ако с тия дръзки приказки Дайър просто е опипвал почвата. Ако наистина е така, имайте си едно наум: рано или късно ще се опита да ви го върне тъпкано. — Ричард се подсмихна. — Отваряйте си очите на четири, чухте ли?

Стивън се изправи.

— Време е за вечеря — рече той и протегна ръка да издърпа Ричард. — Ако чуеш нещо, да ми кажеш!

На другата заран дърводелците се бяха заели да вдигат навес, затова и веднага щом си изяде хляба, останал му от вечерята, заедно с малко кресон, Ричард се отправи към Артъровия дол, като се движеше по северния бряг на потока. Недалеч от мястото, където лейтенант Кинг беше посочил, че смята да прави зърнохранилище, неколцина каторжници вече копаеха нова яма за трионите, достатъчно голяма, че на нея да може да се разрязват трупи с дължина десетина метра. Всички размирници работеха, нямаше го само пострадалия Дайър, а Стивън ги надзираваше — Ричард видя с удоволствие, че е взел със себе си за надзиратели и двама от новите пехотинци, пристигнали със „Златната дъбрава“.

„И на мен не по-малко, отколкото на него, ми се иска да го наричам на малко име и да му говоря на ти — помисли Ричард, докато пътем му махаше. — Аз обаче съм заточеник, а той е свободен човек. Не ми приляга да фамилиарнича с него.“

Продължи нататък и стигна при канарата и мястото, където потокът се спускаше стремглаво надолу и Кинг възнамеряваше да прави яз. Застана в горния край на стръмнината и видя защо според командващия това е възможно — горе имаше вдлъбнатина, където щеше да се събира доста вода, сетне долчинката отново се разширяваше.

Ричард излезе от дърветата, повървя още малко и се заизкачва към подножието на баирите, стръмни, както зад Сидни. Видя бананови дървета и ги позна по рисунките в книгите — беше изумен колко високи са. Нима бе възможно да са избуяли толкова много за някакви си осем месеца? Не, едва ли. Кинг беше навлязъл в дола съвсем наскоро, значи на остров Норфолк открай време си растяха банани. Какъв дар божи! Вече имаше дълги гроздове зеленикави банани, след няколко месеца хората щяха да хапнат и плод, при това засищащ.

Долчината отново се стесни и поляната внезапно изчезна, макар че пътеката продължаваше и нататък, през гората покрай потока, който тук на места беше дълбок близо метър и бе толкова бистър, че Ричард видя как из него плуват мънички, едва ли не прозирни скариди. Край огъня по време на вечеря беше чувал как другите споменават и за големи змиорки, той обаче не зърна ни една.

Над него прелитаха лъскавозелени папагали, на сантиметри от лицето му се стрелна чуруликащо малко птиче, което сякаш искаше да му каже нещо — не се отделяше от него най-малко стотина метра, все така опитвайки да се сприятели. Ричард си помисли, че птицата прилича на пъдпъдък, сетне се натъкна на най-красивия гълъб по белия свят с розово-кафеникава перушина и искрящо изумруденозелено по гърдичките. Колко опитомен и хрисим беше! Само го погледна и продължи, клатушкайки се, нататък, като климаше с главица и почти не му обръщаше внимание. Имаше и други птици, една от които приличаше на кос, само дето беше със сива главица. Всичко наоколо се огласяше от птичи песни, каквито Ричард не беше чувал в Порт Джаксън. Птиците бяха много сладкогласни, ако не броим папагалите, които пищяха оглушително.

Откакто беше пристигнал, сега за пръв път имаше възможност да поспре и да разгледа отблизо бор, и то по една простичка причина: самотни борове на остров Норфолк просто не съществуваха, Кинг разчистваше пространства, като изсичаше всичко наоколо и не оставяше и едно дърво. Ричард беше установил, че подът в колибата всъщност е застлан с борови шишарки, ако това изобщо можеше да бъде наречено шишарка. От двете страни на пътеката се възправяше гората, непроходима и толкова дива, че той дори не се изкуши да навлезе. Наистина тя изобщо не приличаше на джунглите, поне както ги описваха по книгите. Тук не вирееха малки растения, задушаваха ги боровете, поникнали съвсем близо един до друг, така че между тях почти бе невъзможно да покълне каквото и да било. Имаше дървета с обхват около четири и половина метра, повечето бяха, горе-долу, с размерите на трупите, които каторжниците разсичаха с трионите, точени от Ричард, срещаха се и такива с по-малък дънер, но рядко. Възгрубата им кора беше кафява на цвят, тук-там нашарена с алено, боровете израстваха много нависоко и чак след това пускаха клони. На места между тях се мяркаха дървета с кичести зелени корони, ала почти цялото пространство беше запречено от лиани, каквито нямаше никъде по света. Стволът им беше дебел колкото мъжки крак, те се гънеха, виеха се, заплитаха се сами в себе си и се устремяваха нагоре с чворески бабунки и филизи, усукани в пълен безпорядък около по-тънките клони. Щом лианата се натъкнеше на по-малко беззащитно дърво, го душеше или го изтласкваше настрани, така че то от немай-къде продължаваше да расте нагоре на педи от ствола.

Долината се поразшири и пред Ричард отново се откриха бананови дървета с гроздове зелени плодове и някакво друго странно дърво, което също растеше само на мочурливи места. Беше с кръгъл дънер като палмите, каквито имаше и тук — те обаче бяха не с полегнали надолу, а с твърди щръкнали листа; на самия връх се бе разпрострял балдахинът на растение, което не можеше да бъде друго, освен папрат. Нима беше възможно да е толкова огромна! И да е избуяла на цели дванайсет метра!

Появиха се още птици, сред тях и малко рибарче, обагрено в пясъчно, кафяво и лъскаво, сякаш светещо зеленикавосиньо — точно като лагуната. Най-загадъчната птица, на която Ричард се натъкна, беше огромен папагал — забеляза го чак когато той се размърда, понеже дотогава се беше сливал с обраслия с мъх пън, на който беше кацнал. Раздвижи се внезапно и стряскащо и Ричард подскочи неволно.

— Здрасти! — рече той. — Как си днес?

Папагалът понаведе глава на една страна и тръгна към него, той обаче прояви благоразумие и не протегна ръка: току-виж огромният страховит черен клюн му отнесъл пръста. После обаче птицата май реши, че не си заслужава да се занимава с него, и се скри сред папратта и покрития с широки листа шубрак по бреговете на потока.

На връщане Ричард видя храст, който преспокойно можеше да мери сили с горските великани стволът му беше много гладък и възрозов, а кичестите клони бяха натежали от яркочервени плодчета с размери на малки сливи. „Да ги опитам ли, да не ги ли опитвам?“ Няколко седмици преди да се удави, злощастният секач Уестбрук хапнал някакъв местен плод, за който помислил, че е див боб, и едвам прескочил трапа. Ричард стисна между пръстите си едно от плодчетата: беше твърдо и неподатливо — очевидно още не беше узряло. „По-нататък — обеща си той, — ще го опитам, ще хапна само едно, от едно надали ще ми стане нещо.“

Слънцето вече клонеше към залез, когато Ричард навлезе отново в Артъровия дол — беше време да се прибира при другите, които скоро щяха да вечерят. „Това място не прилича на никое друго, изобщо не може да се сравнява в Нов Южен Уелс. Други дървета, друга почва, други баири, други скали, ни една тревичка. Може би това е първият опит на Бога да сътвори от морето земната твърд? Или пък последният? Ако е последният, Всевишният не е населил с хора тази педя земя. Дървен философ като Джем Тисълтуейт би отсъдил, че Господ е стигнал до извода колко нежелателно е да прибавя човека към своя зверилник.“

— Тук има ли змии? — попита той Нат Лукас, който му беше много симпатичен, както и грохналият Дик Уидикум, възрастен мъж на цели седемдесет години — защо ли Лондон е пратил и старци да усвояват новите земи?

— И да има, не сме ги виждали — отвърна Нат. — Не сме зървали и гущери, жаби или пиявици. Сякаш тук няма животни, които живеят по земята, ако не броим плъха, но и той не прилича на нашите плъхове. Тукашният е светлокафяв, дребничък един и с бяло коремче.

— Затова пък яде всичко наред — намеси се Нед Уестлейк. — Вари го, печи го, плъхът си е плъх.

На другата заран Ричард се отправи на изток, по пясъка на Залива на костенурките, а после се покатери по скалите и излезе на друг прелестен плаж, незащитен от рифове: тук пясъкът бе навлязъл навътре и бе покрил и вкаменелите пънове, а отвъд него, малко по-нататък, брегът се превръщаше с назъбени скали. И отново вездесъщите борови гори, както винаги, непроходими. Ричард можеше да продължи нататък само по скалите, което не бе никак безопасно при бурно море. Днес обаче времето беше чудесно, откъм северозапад подухваше свеж ветрец. Имаше отлив и Ричард трябваше да се върне, преди водата да е започнала да приижда и да залива скалите. В малката долчинка по-нататък се вливаха два потока, искрящи и лазурносини. Ричард тръгна да катери скалите, за да излезе на врязалия се в морето нос, после обаче се отказа. Не беше разумно.

И така, върна се в Залива на костенурките, където завари двама мъже — виждаше ги за пръв път, — бяха обърнали по гръб огромна костенурка, която, съвсем безпомощна, размахваше крачка във въздуха.

Сигурно мъжете бяха братя, не приличаха на хора, лежали по английските зандани. И двамата бяха снажни и младички, изглеждаха свестни — бяха мургави, с кестенява коса и кафяви очи.

— Охо! Ти сигурно си Морган — подхвана единият. — Аз пък съм Робърт Уеб, а това е брат ми Томас. Обръщай се към нас с пълните ни имена. Я ни помогни да я вържем тая хубостница — утре за вечеря ще се облажим с костенурка.

Ричард им помогна да пристегнат добре по средата на корубата въжето, така че ако тръгне да се изсулва, да се закачи в краката.

— Градинари сме — допълни Робърт, който, дори и да не беше баткото, явно бе нещо като говорител на двамата. — Добре, че докарахте и жени, много съм ти признателен. Томас не си пада по фустите, но аз си умирам за тях.

— Коя си хареса? — попита Ричард. Недоумяваше какво толкова има да му е признателен точно на него.

— Бет Хендерсън, свястно момиче е. Което ще рече, че пътищата ни с Томас се разделиха — отвърна ведро Робърт, а брат му се смръщи. — Той отиде да живее при господин Олтрий в Артъровия дол, там ниви за обработване — дал Господ.

Изтикаха костенурката във водата и наджапали до коленете, я затеглиха с въжето. Ричард им помогна да я пренесат през носа до правия плаж, където бяха слезли от кораба, после се раздели с тях и се върна в колибата си.

— Лейтенант Кинг те търси — рече му Джоуи.

И така, Ричард излезе отново; намери командващия на мястото, където копаеха втората яма за трионите — пръстта отстрани се ронеше и се налагаше да бъде обкована с дъски.

— Хванахме костенурка, драги ми господине! — изкозирува на шега Ричард.

— О, прекрасно! Браво на вас! — Кинг се обърна, поотдалечи се от ямата и застана с лице към главния си секач. — Всъщност не позволявам костенурките да се избиват, че току-виж сме ги изтребили до последната — добави той. — Не разрешавам да се вадят и яйцата. Тук няма толкова много костенурки, както на остров Лорд Хау, защо да съсипваме хубавото място?

— Така си е, уважаеми господине.

После лейтенант Кинг показа една от най-отчайващите черти на нрава си — забрави какво е казал само преди два дни, когато беше похвалил секачите и им беше дал почивка до понеделник.

— Утре пак хващате трионите — оповести той, — освен това смятам да изкопаем и трета яма малко по-нататък в дола, зад мястото, където съм решил да направим яза. Значи ще ни трябват още секачи. Разбирам от работата ви достатъчно, за да знам, че е неимоверно тежка и не може да се върши от слабаци, предоставям на теб, Морган, да подбереш хората. Вземи когото искаш, само гледай да не е дърводелец. Навесът на старата яма вече е вдигнат, утре почвате да бичите летви за тавана на хамбара. Ще продължите и в събота, въпреки че тогава ви се полага почивка. Бързам да приключим с хамбара, скоро ще прибираме зърното. — Той се накани да си тръгне. — Помисли кого искаш, Морган, и ми кажи в понеделник.

— Дадено — отвърна вдървен Ричард.

Ако ямите за бичене бяха две, това означаваше, че ще работят на четири групи, ако ли пък бяха три, групите ставаха шест. Божичко, Ричард така и нямаше да дочака да побичи и той! Нед Уестлейк, Бил Блакол и Хари Хъмфрис все не можеха и не можеха да се научат как да държат пилата. Единствен Уил Маринър бе показал някакви данни за точилар — Ричард смяташе да остави него на старата яма — да точи трионите там, а самият той щеше да се прехвърли в Артъровия дол. Кой ли обаче щеше да склони да реже с трионите? Всички мразеха тая работа, вършеха я от немай-къде. И дума не можеше да става Ричард да повика при себе си негодници като Лен Дайър, Том Джоунс, Джош Пек и Сам Пикет. Джон Райе, пристигнал още с първата група на острова, имаше нужното телосложение, той обаче беше майстор въжар, никой нямаше да го пусне да реже трупи. Джон Мортимър и Дик Уидикум бяха твърде стари, Ноа Мортимър пък го мързеше да гледа, вечно си патеше, задето работи през пръсти. Който не обичаше физическия труд, не ставаше за никаква работа, освен ако не го принудиш да я свърши — ето какъв беше Ноа. Младичкият Чарли Маклелън, пристигнал с първата група, също си падаше мързеливец.

Кого ли все пак да вземе Ричард от „Златната дъбрава“? Точно така, Джон Андерсън. И Сам Хъси. Както и Джим Ричардсън, и Уили Томпсън. Но толкоз, други нямаше. Ричардсън, който живееше със Сузана Трипет, щеше да се справи добре, макар и без особен плам. Хъси и Томпсън си бяха особняци, вече се бяха запретнали да си строят колиби, понеже не можеха да живеят с друг — и двамата приличаха на Тафи Едмъндс. Колкото до Андерсън, той си беше тъмна Индия. В неделя, по време на службата, започнала в единайсет часа, Ричард благодари на Бога, задето е само каторжник. Сърце не му даваше да нареди някой да бъде набит с камшика. Трябваше да намери други начини, за да накара секачите да работят, най-вече като сложи в смяна един свестен и един калпав човек, на когото не може да се разчита. И никога да не обединява двама ненадеждни.

— Най-многото, което мога да събера, са четири смени от по двама души — съобщи той на Стивън вечерта в неделя, когато се срещнаха на Залива на костенурките, за да поплуват. — Както е тръгнало, съм обречен да точа трионите до гроб. Наглед е фасулско, господин Донован, но повечето хора си нямат и представа как се прави. Не си дават труда да наместят зъбците под правилен ъгъл, нито пък имат усет кога да спрат. Ох, как ме е яд, че Тафи Едмъндс не е тук! Той не само умее да точи не по-зле от мен, но и тук щеше да му хареса много.

— Подочух, че пристигали още хора, макар че „Бдителност“ не може да превозва много народ. И в Порт Джаксън били открили дървета, които ставали за сечене, затова се съмнявам, че ще видиш скоро тук Тафи. Ричардсън е яко момче, не се плаши от работа, мисля, че няма да съжаляваш. Знае ли човек? Може пък да се окаже, че някой от новите четирима притежава дарбата на точил ар. Виж, недоумявам какво толкова напираш да бичиш трупите — каза Стивън.

— Напирам, защото на секачите моята работа им се струва детска игра. Седя си, подвил нозе, и сякаш не върша нищо. Това е една от причините да ги карам всичките да точат, ще го правя и занапред. Всеки от тях съзнава, че усвои ли занаята на точиларя, ще получи хубава работа. А който се издъни, поне ще е наясно, че това си е тънка работа и за нея се искат търпение и умения.

Стивън се просна върху пясъка и се протегна.

— Джони уж е моряк — подхвана той, — би могло да се очаква, че ще е с нас тук, на плажа. А той не дава и да се издума, предпочита да си стои пред къщата и да си дялка и стругова. Иска, щом „Бдителност“ пристигне, да е готов с балюстрадите за къщата на губернатора в Порт Джаксън, когато и да е това. Тук сме откъснати от света! На цели две хиляди километра от едничкото място в необходния океан, където можеш да намериш англичанин. Усещам го всеки път, когато погледна хоризонта. Този остров е огромен кораб, хвърлил котва насред нищото и заобиколен от безкрайност. Съществува сам за себе си, откъснат от всичко останало.

Ричард се претърколи, за да изсуши гърба си.

— Не мисля, е островът е малък, макар и да съм съгласен за откъснатостта. Имам чувството, че Норфолк е точно толкова голям, колкото и Нов Южен Уелс. Тук всичко е някак прикътано, можеш да се усамотиш. Не се чувствам затворник, докато в Порт Джаксън всичко ми напомняше, че съм каторжник.

— Там има повече шефове — отбеляза сухо Стивън.

— А вашият Джони погажда ли се с дърводелците?

— А, да. Главно защото си седи на струга и проявява благоразумието да не обяснява на Нат Лукас как да си върши работата и как да надзирава другите. Виж, в това не съм съгласен с него.

— Отваряйте си очите на четири — имам лошо предчувствие.

— Искаш ли да отделя от останалите четиримата нови секачи?

— Все някой трябва да го направи — или вие, или лейтенант Кинг.

— Ще го направя аз. На Кинг не може да се разчита, дай му да носи две дини под една мишница. Залавя се с нещо, преди да е свършил предишното, дори и не се замисля, че няма да му стигнат силите да се справи с онова, което е започнал, камо ли с нещо ново. Затова и настоях да вдигне първо хамбара и чак тогава да се запретва да прави хранилища и язове. За капак си наумил, моля ти се, междувременно да строи и къщи! Но какво да го правиш, винаги е служил на големи кораби със сума ти излишни хора, за които се намира работа само в битка или при щорм.

— Покрай това, господин Донован, се сетих, че ние с Джоуи спим на двойни легла с пухени завивки. По право те принадлежат на вас и на господин Ливингстън.

Това отприщи неудържим смях.

— Задръжте ги, хедонисти такива! И аз, и Джони не можем да спим другаде освен в хамаци. — Той погледна Ричард с присмехулни пламъчета в красивите сини очи. — Когато мъжете се любят, Ричард, не им трябват големи легла. Само жените са по удобствата и, лукса.

Ричард заведе Нед Уестлейк и Хари Хъмфрис на новата яма за бичене на трупи в Артъровия дол, с тях отидоха и Джим Ричардсън, и Джуно Андерсън, както се представяше самият той, макар и да се казваше Джон.

Както би могло и да се очаква, работата се забави — за огромно неудоволствие на лейтенант Кинг.

— За цели пет дена сте набичили някакви си седемдесет и един кубика дървен материал! — скастри той възмутен Ричард.

— Знам, драги ми господине, но две от общо четирите смени започват едва сега, а другите две им обясняват какво да правят — отсече Ричард с уважение, до твърдо. — В началото набиченият материал ще е по-малко. — Въздъхна тежко и реши, че така и така е почнал, по-добре да кара докрай. — Освен това, драги ми господине, не бива да очаквате секачите или аз да смъкваме и кората. На старата яма за бичене Джоузеф Лонг не правеше друго, освен да сваля кората и някой от другите му помагаше, докато тук няма човек, който да подготвя стволовете. Аз точа пилите, нямам и миг свободно време, защото подготвям големите триони за Маринър и наглеждам работниците тук. Не може ли хората, които отсичат дърветата, още там, на място, да белят и кората? Колкото по-дълго стои тя върху дънера, толкова по-голяма е опасността в него да се загнездят дървояди. Освен това някой от дърварите трябва да оглежда дърветата още преди да са ги отсекли и да преценява стават ли за бичене. Половината дървен материал, който пристига при нас, не става нищо, но докато го огледаме, носачите, които са го стоварили при нас, вече са изчезнали. Така пилеем ценно време да пренасяме негодните трупи до мястото, където държим дървата за огрев.

О, лейтенантът никак не хареса тая реч. Още преди да е чул края, той се начумери като буреносен облак. „Както ме е зяпнал с тия ядосани светлокафяви очи и дори не мига — помисли си Ричард, — май няма да се размина с камшика — ще ме скъсат от бой за неподчинение. Но по-добре сега, отколкото след време, когато той реши да прави и трета яма за бичене и ние съвсем се видим в чудо. В скоро време ще нагодя бичкията от два и половина метра, така че да служи и за напречно рязане, и тогава ще останем само с един резервен трион.“

— Ще видим — тросна се накрая Кинг и се запъти към дърводелците и новия си хамбар. Отдалечаваше се така, че от всяка негова стъпка личеше колко засегнат се чувства.

— Какво мислиш за човека, който отговаря за секачите? — попита Кинг Стивън Донован, докато двамата обядваха в къщата на лейтенанта.

Ан Инет, вече в много напреднала бременност, не седна с тях, само им поднесе храната и изчезна. Гарафата с портвайна беше преполовена, до края на обяда щеше да бъде изпразнена до дъно: следобед командващият винаги бе по-сговорчив, отколкото сутрин, нещо, което Ричард Морган не знаеше, бе че портвайнът бе най-голямата слабост на Кинг — не минаваше ден, без да пресуши най-малко две шишета. Ала Филип Гидли Кинг не се задоволяваше с какъв да е портвайн, държеше на масата му да се сервира само най-добрият, който му доставяха бутилиран и който отлежаваше най-малко месец — чак тогава лейтенантът го отваряше собственоръчно.

— За Ричард Морган ли ме питаш?

— Да, за Морган. Майор Рос ме уверяваше, че съм щял да спечеля много с него, но аз не съм сигурен. Днес сутринта този тип има наглостта да ми възразява — заяви ми направо в очите, че не съм разбирал какво правя!

— Да, Морган е способен на това, няма да се поколебае да ти го заяви, но не защото е нагъл или непокорен. Беше на „Александър“ и помогна много за трюмната вода — не помниш ли, ти се качи на борда при нас малко преди да пристигнем в Рио? Та тогава Морган заяви без недомлъвки, че ще ни оправят само верижни помпи.

— Небивалици! — сопна се Кинг и замига изумен. — Пълни глупости! Не Морган, а аз препоръчах верижните помпи!

— Точно така, препоръча ги и ти, но Морган го стори преди теб. Ако Морган не бе убедил майор Рос и главния лекар Уайт, че трябва да се вземат спешни мерки, теб изобщо нямаше да те викат на „Александър“ — заяви храбро Стивън.

— Да де, така си е. Това обаче не променя факта, че тая заран Морган превиши правата си — продължи да повтаря вироглаво Кинг. — Виж го ти него, да ме критикува! Трябваше да наредя да му бият няколко камшика.

— Нима ще наредиш да бият с камшик един полезен, работлив човек само защото има глава на раменете си? — изуми се Стивън, след това се облегна и отказа портвайн. Пийнеше ли още една чашка, и щеше да го хване. — Знаеш, Кинг, че има глава на раменете си. Не те е засегнал нарочно — просто държи на работата си. Иска да му спори повече — взе да убеждава Донован командващия.

Той обаче още не бе сигурен, че каторжникът не е проявил неподчинение.

— Защо си кривиш душата? Ами ако аз бях предложил промените? Всъщност от какво точно се оплаква Морган?

— Че никой не оглеждал трупите, преди да ги свалят при ямите, че никой не белел кората, че това трябвало да се прави веднага след като дърветата се отсечели, че секачите си пилеели времето да мъкнат негодния дървен материал при купчината дърва за огрев, от какво ли не!

„Хайде, пийни, лейтенант Кинг, пийни си още!“ Стивън не каза нищо, а началникът му наистина отпи от портвайна. Сетне, една чаша вино по-късно, той протегна умолително ръка.

— Щеше ли да ме послушаш, Кинг, ако не Морган, а аз ти бях казал всичко това?

— Да де, но ти, Донован, не ми го каза.

— Не съм, понеже съм бил другаде, пък и ти си имаш човек, който отговаря за секачите — Морган! Добре ти го е казал и се е ръководел от едничката цел да има повече дървен материал. Защо, драги ми господине, искаш ездитният кон да тегли каруцата? Разполагаш с опитни, работливи секачи и дърводелци и както гледам, нямаш нищо против да се вслушваш в съветите на Нат Лукас. Е, Ричард Морган е същият като Нат Лукас. На твое място щях да използвам дарбата му. Присъдата му изтича след някакви си две години. Ако той хареса това място, ще имаш, както и при Нат Лукас, човек, на когото да се осланяш.

Стивън Донован реши, че е направил достатъчно по въпроса. Малко по малко от раздразнителността на Кинг не остана и следа, а той си имаше и много прекрасни качества. Жалко, че не обичаше каторжник да му казва, когато греши.

В края на ноември стана толкова влажно и задушно, че промениха работното време. Започваха по изгрев-слънце, работеха до седем и половина, сетне половин час закусваха, а в единайсет прекратяваха работа, за да продължат чак в два и половина и да приключат на смрачаване. Прибраха и първата реколта от четирите декара, засети с ечемик, който въпреки гъсениците и плъховете никак не беше малко, после ожънаха и пшеницата стига да се справеха с вредителите, тази великолепна почва щеше да ражда всичко.

Мъничките червени сливи — казваха се гуава, — вече бяха узрели и бяха толкова вкусни, че хората едвам устояваха на изкушението да си хапнат до насита; лекарят Джеймисън вдигна ръце и оповести на чревоугодниците, че никой — бил той заточеник или свободен човек, няма да бъде освобождаван от работа заради стомашни разстройства. Бананите също бяха узрели. Ловяха и риба, за която Ричард направо умираше. Ала малцина от другарите му обичаха риба, така че за него оставаше повечко. Беше установил, че рибата се запазва още един ден, ако я пуснеш в студена солена вода на сянка, затова на другия ден преотстъпваше на драго сърце дажбата си осолено месо на някого, който ненавиждаше риба. А тя беше невероятно вкусна — да си оближеш пръстите! Ставаше за печене и можеше да се изяде цялата без ситните костици. По рибата си падаха и акулите, четирийсеткилограмовите грозни чудовища, които се спотайваха сред рифовете, и местното рибарче, понякога дълго цели два и половина метра. Само едно беше лошо: рибата си беше своенравна, в някои дни плоскодънката се връщаше със стотина парчета, друг път обаче не хващаше нищо.

Малко преди Коледа лейтенант Кинг реши да изпрати за постоянно втория лекар на селището Джон Търнпени Олтрий, Томас Уеб и Джуно Андерсън в залива Бол, каменист плаж откъм източната страна, където понякога „Бдителност“ бе хвърляла принудително котва. Възложи на тримата да разчистят между валчестите камъни с размери колкото котел нещо като път, по който корабните лодки да стигат до брега — базалтовите скали пробиваха киловете им. Това решение на Кинг накара мнозина да си намигат и да се подсмихват многозначително. Олтрий, доста неоправен особняк, който така и не се беше справил със задачата да лекува каторжничките на „Лейди Пенрин“, бягаше от жените така; сякаш те бяха чумави. Където и да отидеше, като сянка го следваше Томас Уеб, който благодарение на Бет Хендерсън се беше отървал от брат си и бе отишъл да търси утеха при Олтрий. Джуно Андерсън се зарадва много, че ще зареже жена си и работата като секач, и тутакси се съгласи да отиде с двамата мъже в залива Бол и да им прислужва. Заливът се намираше на някакви си два километра от селището Сидни, но от него го делеше гора, където Джо Робинсън веднъж се беше загубил и се беше лутал два дни и две нощи, докато намери пътя. Затова и беше задължително да проправят просека до залива Бол, макар че не се наложи да секат борове. Гъстите, непроходими лиани, задушили всичко наоколо, се махаха лесно с едно-едничко замахване на брадвата, освен това секачите, натоварени да правят просеката, установиха, че от кората им, стига лианите да не са много дълги, става хубава връв.

Така Ричард се лиши от двама секачи и докато не пристигнеше „Бдителност“ — ако корабът изобщо пристигнеше някога, нямаше откъде да намери хора, с които да ги замести. Една неделя Джим Ричардсън бе тръгнал на своя глава да търси банани и си бе счупил крака толкова лошо, че щеше да лежи няколко месеца — никога вече нямаше да работи с трион. Виж, Ричард изобщо не съжаляваше за Джуно Андерсън, чувство, споделяно и от жена му.

Това означаваше, че ще се наложи и Ричард да бичи трупите, а през трите и половина часа почивка по пладне, както и през всеки свободен миг щеше да точи трионите. С кого обаче щеше да работи?

— Неволята учи — оповести командващият, който отдавна беше забравил, че се е засегнал от дързостта на Морган. — Ще попитам редник Уигфол дали не иска да припечели допълнително, като се хване секач. Има тяло на боксьор.

— Добре сте го преценили, драги ми господине — каза Ричард, после се престори на ужасен. — Ами ако редник Уигфол не може да реже с триона прав и се наложи да слезе долу в ямата? Не приляга на един каторжник да посипва със стърготини лицето на свободен гражданин, морски пехотинец!

— Ами да си сложи шапка! — отвърна блажено Кинг и забърза нанякъде.

За късмет редник Уилям Уигфол беше як като канара момък — бе невъзможно да го извадиш от равновесие, бе разбран и хрисим. Беше родом от Шефийлд и нямаше приятели сред малобройната флотска част.

— Всичките ми приятели останаха в Порт Джаксън — оплака се той на Ричард. — Да ти призная, радвам се, че ще се махна от тая пасмина, пък и съм доволен, че ми се отвори случай да припечеля нещичко като секач и да го прибавя към парите, които ми дават като пехотинец. Така ще изляза в запас по-бързо. Мечтая да си купя някъде в Шефийлд два декара хубава земя и да си вдигна къщичка. Ако на връщане в Англия се хвана моряк, ще изкарам още някоя и друга лира стерлинга.

— Възразяваш ли, ако в началото аз бъда горе? — попита Ричард. — Имам много точно око, тъкмо да проверя дали важи и за биченето. Освен това, ако работиш долу в ямата, няма да се уморяваш толкова. За беда не можеш да сложиш шапка — няма как, трябва да застанеш до триона. Ще ти извикам, когато започна да бича, така ще се извърнеш надолу, да не ти падат стърготини в лицето.

Установи се, че за разлика от Уигфол Ричард наистина има точно око. Както беше и очаквал, беше си истинска съсипия да бичиш трупите, но Уигфол се оказа доста як и двамата бързо се сработиха. „В Порт Джаксън, при ония оскъдни дажби нямаше да се справя. Докато тук все пак хапвам риба и от време на време костенурка, а също ям на корем зеленчуци и ряпа — да не говорим пък за по-добрия хляб — и това ми позволява да бича трупите, без да отслабвам прекалено много. Уж съм на четирийсет години, а съм много по-як и здрав от лейтенант Кинг, който е само на трийсет.“

За Бъдни вечер командващият закла за каторжниците, на които гледаше като на свое семейство, голям шопар, който сега, в тоя мрачен ветровит ден цвърчеше върху тлеещата жарава — пекоха го, докато не се образува хрупкава сочна коричка; всеки мъж и всяка жена получи двойна дажба, към която имаше и няколко картофчета, както и четвъртинка ром, да полеят печеното. Ричард вкусваше печено за пръв път от дните в пивница „Гербът на Купър“ — то му се стори неописуемо вкусно. Ами картофите! — пръстите да си оближеш! „Милостиви боже — молеше се той вечерта, след като си легна в пухените завивки, — не знам как да ти благодаря! Само който е изпадал в нужда, ще оцени колко сладостни са простичките неща!“

Следващите няколко дни валеше, излезе и силен вятър, заради който бе невъзможно да се работи на открито, но двете ями с трионите бяха под навеси, затова секачите продължиха да бичат дъски, летви и греди. Домът на командващия ставаше все по-хубав, на хвърлей от него се строеше новата къща на Стивън Донован, на всички секачи бяха разрешили да бичат и дървен материал, с който всеки да вдигне своя къща. Изключение правеше Ричард, който вече имаше прекрасен дом и не желаеше да помага на хората на негово подчинение.

Първият ден на новата 1789 година беше ясен и слънчев и каторжниците получиха половин ден почивка и четвъртинка ром. Благодарение на предпазливата и ненатрапчива намеса на ръководителите на отряди лейтенант Кинг лека-полека свикваше с нещо, смътно наподобяващо ред: ако приключим с онова, което вече сме започнали, драги ми господине, ще можем да насочим цялото си внимание върху новата работа…

Радостта на Кинг беше неописуема, когато на осми януари 1789 година Ан Инет му роди пращящ от здраве син. Понеже единствен той отслужваше църковните служби, щастливият баща сам кръсти момченцето и го нарече Норфолк.

— Норфолк Кинг — звучи добре — рече Стивън на Ричард, докато се излежаваха върху пясъка в Залива на костенурките.

— Много се радвам за него. Има нужда човекът от семейство, въпреки че, венчае ли се за Ан Инет, това ще му навреди на кариерата във флотата. Не искам да съм на негово място, когато дойде време да се връща в Англия — какво ще прави с копеленцето, по което е луд, да не говорим пък за майката. Обича си я и нея.

— Не берете грижа за него, все ще се оправи — отвърна ведро Ричард. — Надали съществува по-непостоянен и вятърничав командващ офицер, но инак е човек на честта, не е безотговорен. Има неща, на които като че няма да се научи никога, например на ред, освен това си е кибритлия, не се владее. Да вземем Мери Гамбъл.

Мери Гамбъл отприщи невъздържаността на Кинг, като метна брадвата по един от шопарите и го нарани тежко. Вбесен, че това изключително ценно животно е могло да умре, Кинг отказа да изслуша жената, впуснала се да му обяснява трескаво, че прасето й е налетяло и тя е хвърлила секирата, за да се защити. Още преди да се е овладял, лейтенантът нареди на жената да бъдат ударени цели сто четирийсет и четири камшика. Щом обаче се поуспокои, изпадна в ужас. Да съблече това крехко създание от кръста надолу пред такива негодници като Дайър и да му удари сто четирийсет и четири камшика! Майко мила, къде му е бил умът, за да даде такова нареждане? Ами ако шопарът наистина й се е нахвърлил? Жената бе в правото си да носи брадва, нали заедно с други каторжнички беше пратена да смъква кората на боровите трупи! Ама че работа! Никога досега не бе наказвал и мъж дори с половината от тия камшици! Бива ли такова нещо, да се излага така! Ето защо лейтенантът прати да повикат в дома му Мери Гамбъл и с властен тон оповести, че й прощава.

От това изстъпление някои от каторжниците разбраха, че лейтенантът си е възглупав, мекушав и нерешителен, и се запретнаха да кроят тъмни планове за бъдещето, понеже беше очевидно, че на Кинг не му стиска да предприеме твърди мерки.

Градинарят Робърт Уеб изтича при него по спешност.

— Готвят заговор срещу вас, драги ми господине — рече му той.

— Заговор ли? — ахна смаян Кинг.

— Ами да, господине. Доста от каторжниците кроят да заловят вас, господин Донован, другите свободни граждани и всички морски пехотинци. Сетне ще изчакат да пристигне следващият кораб, ще завладеят и него и ще отплават за Отахеити.

От бронзово лицето на командващия стана пръстено, той зяпна невярващо Уеб.

— Мили боже, ами сега? Кой, Робърт, кой?

— Доколкото разбрах, драги ми господине, всички без трима от каторжниците, пристигнали със „Златната дъбрава“, и… — той преглътна тежко и примига, за да не се разплаче. — И неколцина от нас, дето дойдохме с първата група.

— Колко бързо плъзва покварата, Робърт — провлече бавно Кинг. — Щом това става само защото са пристигнали шепа нови каторжници, какво ли ще бъде, щом негово превъзходителство губернаторът ни прати стотици? — Лейтенантът прокара длан през очите си, беше се просълзил. — Ох, колко засегнат се чувствам! И таз добра, неколцина от първата група… Бива ли да са толкова глупави? Сигурно са Ноа Мортимър и онзи голобрад младок Чарли Маклелън. — Кинг смъкна рамене и стисна зъби.

— А ти как разбра?

— Жената ми каза, драги ми господине. Бет Хендерсън. Уилям Франсис я прикоткал и й рекъл да придума и мен да се включа. Тя се престорила, че ще прави, ще струва, но ще ме убеди, а после ми каза всичко от игла до конец.

Потта се стичаше в очите на Кинг, беше си голяма мъка да носиш в непоносимия пек на тия ширини униформата на флотски лейтенант, при това командващ, сиреч, обречен да не я смъква и за миг.

— Кои трима от „Златната дъбрава“ не са забъркани? — попита той с пресипнал глас.

— Католикът Джон Брайънт. Секачът Ричард Морган и онзи, слабоумният, дето живее в една колиба с него — Джоузеф Лонг — отвърна Уеб.

— Колкото до последните двама, единият не може глава да вдигне от работа, осъмва и замръква при трионите, а вторият, както сам се изрази, си е слабоумен. Ще науча всичко от католика, от Брайънт, де, той работи с бунтовниците. Оттук, Робърт, ще идеш право в колибата му и без излишен шум ще ми го доведеш. Днес е събота, селището е, общо взето, безлюдно, ония си въобразяват, че аз не забелязвам как се изнизват един по един в Артъровия дол. Помоли и господин Донован да се яви незабавно при мен.

Опреше ли ножът до кокала, лейтенант разгръщаше докрай дарбите си в целия им блясък — потуши бунта още преди водачите му да са разбрали, че са разкрити.

Въоръжени с ръждясалите кремъклийки, морските пехотинци задържаха опасните размирници: Уилям Франсис, Самюъл Пикет, Джошуа Пек, Томас Уотсън, Ленард Дайър, Джеймс Дейвис, Ноа Мортимър и Чарлс Маклелън. След обстойния разпит се установи и кои са истинските злодеи в дъното на тези пъклени кроежи — кажи-речи, всички каторжници на острова бяха изявили желание да се присъединят към преврата, стига той да успее, истинските подстрекатели обаче се брояха на пръсти. Франсис и Пикет бяха оковани в двойни вериги и бяха залостени в хранилището с най-дебели стени, на Уотсън и Мортимър пък сложиха окови само на краката и ги пуснаха до понеделник, когато щеше да бъде проведено разследване и цялата истина щеше да излезе на бял свят.

Наредиха на притеснения Ричард Морган да иде незабавно в залива Бол и да доведе тримата там при останалите в Сидни, а през това време Кинг събра шепата свободни граждани и пехотинци в края на плажа, където се намираше къщата му, а на каторжниците заповяда под страх от разстрел да стоят в колибите и да не мърдат оттам.

— За капак — оплака се възмутен Кинг на Донован — ефрейтор Гауън спипал Томпсън да краде от царевицата в дола! От това, а и от разказа на Робърт и Брайънт стигам до извода, че типове като Томсън са си правели сметката, че Франсис ще превземе острова още преди да съм наредил да им ударят няколко камшика за кражба. Да, ама сметките им излязоха криви.

— Трябвало е да изчакат, докато „Бдителност“ се появи на хоризонта и цялото ни внимание се насочи към кораба — отбеляза замислен Стивън, но тактично премълча, че заговорът е напреднал толкова във времето не за друго, а заради поведението на Кинг спрямо Мери Гамбъл. — Ами жените?

Кинг сви рамене.

— Жените са си жени. Те нямат нищо общо с тая работа, не ми създават ядове.

— Кого ще накажеш?

— Възможно най-малко хора — отвърна разтревожен Кинг. — Инак съвсем ще изпусна остров Норфолк, сигурно го разбираш и ти, Донован. Надали имаме и един мускет, който да стреля, пък и те са много повече от нас. Но са си като овцете, нуждаят се от тартори. В това е и нашето спасение — да не наказвам овцете. Ще се наложи да почакам, докато пристигне „Бдителност“, после ще пратя по него вест в Порт Джаксън и ще чакам корабът пак да се върне — чак тогава ще бъда в състояние да експедирам подстрекателите в Порт Джаксън, за да ги изправят там пред съд.

— Защо ли ми се струва — попита някак замечтано Стивън, — че няма да решиш трудностите на остров Норфолк, като изселиш размирниците в Порт Джаксън — губернаторът да се разправя с тях?

В очите на Кинг проблеснаха гневни пламъчета.

— Защото — тросна се той смръщен — знам прекрасно, че ми пратиха почти всички, пристигнали със „Златната дъбрава“, колкото да се отърват от тях в Порт Джаксън. Негово превъзходителство губернаторът няма да си умре от щастие, че му ги връщам, и то като бунтовници. Ще му се наложи да ги обеси, а той не е от хората, които обичат да качват на бесилото. Ако все пак няма друг изход, ще предпочете престъплението да е извършено пред очите на ония около него, а не на хиляди километри, на място, което той обича да дава като пример за безспорен успех. А остров Норфолк е прекалено откъснат, за да преуспее при система, където истинската власт се упражнява от хора, които не са тук и се намират на две хиляди километра. Управата на Норфолк трябва да има властта да взима решения по въпросите, засягащи острова. А аз съм с вързани ръце. Принуден съм да чакам с месеци, а после надали ще получа отговори, които да облекчат съдбата на остров Норфолк.

— Така си е — въздъхна Стивън. — В задънена улица сме. — После се наведе оживен напред. — Тук, на острова, има майстор оръжейник, който не е замесен в заговора — Морган секача. Моля те най-смирено, прати го още сега да постегне оръжието. После всяка събота сутрин свободните граждани, пехотинците и Морган ще стрелят по два часа. Лично ще се заема с изграждането на стрелбище — ще го направим в източния край на селището, освен това ще ръководя стрелбите. Стига да ми дадеш Морган, разбира се.

— Добре си се сетил, браво на теб! Имай грижата, Донован, направи го. — Командващият изсумтя. — Очаквам негово превъзходителство губернаторът да откаже да му пратя съзаклятниците, за да ги съдят в Порт Джаксън, в такъв случай обаче ще се наложи да ми изпроводи по-голям отряд морски пехотинци, командвани от истински офицер, а не от някакъв си сержант. Освен това ми трябват и топове. Както и барут, топовни гюллета и достатъчно патрони за пушките. — Той се пооживи. — Още сега ще седна да напиша едно писъмце. И оттук нататък, главен надзирателю на каторжниците, искам да наложиш по-сурова дисциплина. Щом толкова плачат за камшика, ще си го получат, и още как! Чувствам се засегнат! Наранен! Честитото ми малко семейство имало змии в пазвата си, а тепърва предстои да пристигнат още усойници!

След като бяха изслушани свидетелските показания, целият гняв на съзаклятниците се стовари върху праведния, фанатизиран католик Джон Брайънт. Разказът му стана още по-изобличителен, когато той спомена, че каторжниците са кроели да превземат и „Златната дъбрава“, план, осуетен, след като Брайънт съобщил за него на капитан Шарп. Цялата вина за бунта на остров Норфолк беше стоварена върху Уилям Франсис и Самюъл Пикет. Кинг се разпореди не да бъдат държани постоянно в окови и под ключ. Лейтенантът все пак се смили над Ноа Мортимър и Томас Уотсън и им сложи по-леки вериги, а останалите пусна да си вървят по живо, по здраво.

Най-трагични последици януарският заговор имаше за мъничкото селище Сидни, ненагледно хубаво с извисилите се борове и кичестите бели дъбове. Лейтенантът изпосече де що дървета имаше, дори шубраците, така че, застане ли в единия край на селището, пехотинецът на пост да вижда дори по мръкнало кой снове между колибите. Том Джоунс, близък другар на Лен Дайър, получи трийсет и шест камшика на голо за непристойни сексуални подмятания по адрес на Стивън Донован и на лекаря Томас Джеймисън.

— Обстановката се промени — оплака се Ричард на Стивън, докато подготвяха кремъклийките за първата стрелба, — и това ме натъжава. — Това местенце ми харесва, дори щях да се чувствам щастлив, ако не бяха хората наоколо. Но вече не ми се живее в селището. Дърветата ги няма, човек не може да се усамоти — и да се изпикаеш, ще те видят най-малко десетина души. Искам да живея някъде сам, за да си гледам работата и да не се занимавам с никого освен с каторжниците, с които бича трупите.

Стивън примига.

— Толкова ли никого не харесваш, Ричард?

— А, защо, някои харесвам, и то много. Но винаги се намира някой непрокопсаник, който да развали всичко — и то за какво? Толкова ли няма да им дойде умът в главата? Да вземем клетия Брайънт. Заканиха се да му го върнат тъпкано и можете да не се съмнявате, че ще го направят, без да им мигне и окото.

— Като главен надзирател на заточениците ще сторя всичко по силите си Брайънт да не си изпати. Има прекрасна жена, обичат се до полуда. Случи ли му се нещо, тя няма да го преживее.

1789 година не започна добре. Валеше често, дъждът и вятърът съсипаха онова, което беше останало от ечемика, а също няколко сандъка с брашно, повечето дни беше невъзможно да се излиза за риба, а животът в колибите в оголеното селище беше сведен до подгизналите дрехи, мокрите завивки, плесента, плъзнала по безценните книги и обуща, летните настинки, главоболието и болките в ставите. Някъде в средата на февруари командващият пусна от хранилището Франсис и Пикет, махна им белезниците, но остави тежките вериги по краката им и ги прати да се приберат по колибите. От „Бдителност“ нямаше ни вест, ни кост, последният кораб, идвал на острова, беше „Златната дъбрава“, и то преди цели четири месеца. Дали „Бдителност“ не бе изпаднала в беда? Дали не се беше случило нещо в Порт Джаксън?

Заради лошото време всички бяха кисели и раздразнителен, най-раздразнителен бе, разбира се, командващият, който все разбираше от язове дотолкова, та да се досети, че не бива в тия проливни дъждове да заприщва ручея, пък и имаше в къщата си плачещо пеленаче. Почти бе невъзможно да се работи и прекалено много хора нямаха какво да правят, освен да роптаят. Истински щастливи бяха само тримата в залива Бол, които си живееха като царчета в хубавата, добре снабдена с храна къща, сгушена под боровете, и колкото и силно да валеше, си ловяха на воля риба.

Но ето че на двайсет и шести февруари се случи нещо, разтърсило всички. Зората се пукна със силен южен вятър и море, което беше толкова бурно, че вълните заливаха от край до край плажовете на лагуната. Стивън и Ричард, престрашили се да идат чак до нос Хънтър, видяха ужасени пред себе си на запад бяла вода, която се разбиваше о скалите с такава мощ, че пръските се извисяваха на цели сто метра и отхвърчаха навътре в сушата, чак до планината на шест и половина километра оттам.

— Бог да ни е на помощ, надали някога сме изживявали такава буря — изкрещя Стивън. — Я да се връщаме и да проверим дали са затворили капаците по прозорците.

Когато с триста мъки се добраха до Залива на костенурките и се обърнаха назад, беше изчезнал не само високият остров Филип, но и другото островче на хвърлей от брега — Нипиън. Светът се беше превърнал в кипнала грамада от вълни, огромни, както в южния океан, докато бяха пътували от нос Добра надежда насам, и макар да се обърна в югоизточен, вятърът се засили още повече и стовари цялата мощ на море и небеса връз мъничкото селище. Свити о две, за да не ги повалят халите, хората бързаха да приберат свинете и домашните птици по плевни и колиби, запречваха вратите с тежки трупи и влизаха вътре през прозорците.

Вятърът виеше толкова оглушително, водата тътнеше тъй силно, че нито Ричард, нито Стивън доловиха как един петдесетметров бор зад Залива на костенурките скърца и стене, сетне малко по малко се изтръгва, само го видяха как полита, как огромното му коренище и скосената корона описват дъга на десетина метра във въздуха и се свличат с цялата си тежест към баирите. Западаха и други борове, сякаш цяло войнство великани обстрелваха крепост: вятърът им беше тетива, боровете — стрели, дъбовете — металните върхове на стрелите.

Стивън тръгна приведен, със сетни сили да обикаля редицата колиби и да проверява дали всички капаци са затворени, колкото до Ричард, той видя, че вратата на къщата му е залостена с пън, и реши да остане отвън — камък му падна от сърцето, че Джоуи и Макгрегър са вътре на сигурно. Виж, за собствената си кожа не се страхуваше и сляп за съдбата си — каква ужасяваща мисъл! — предпочиташе да е навън, а не вътре. Седна на земята, облегна гръб о стената и свит до дънера, загледа вихъра на стихиите, тежките борове и огромните дъбове, които се свличаха с трясък в мочурището, хълмовете, пръските на вълните, шибащи като камшик.

Сетне заваля дъжд, който падаше право надолу, така че, макар и да беше навън и да гледаше потопа, Ричард си остана съвсем сух. Вятърът вдигаше сламените покриви на колибите по-нататък и ги въртеше като чадърчета, но добре, че бе най-силен на десетина метра над земята — тъкмо това и спаси селището. А също липсата на дървета. Ако лейтенант Кинг не се беше разпоредил да ги изсекат до последното, за да има видимост, колибите, плевните и къщите щяха да бъдат погребани под тях ведно с хората вътре.

Бурята излезе в осем сутринта и взе да утихва съм четири следобед. Покривите на колибите в средата, където живееха и Ричард и Джоуи, си бяха непокътнати, същото важеше и за по-големите къщи, покрити не с ленени стебла, а с тънки дъсчени летвички.

Ала едва на следващия ден — невинно ясен, с лек ветрец, — шейсет и четиримата обитатели на остров Норфолк видяха опустошението, останало след урагана. На мястото на мочурището тътнеше река, плискаща се о подножието на хълма, където съвсем доскоро беше имало нивички, навред по земята бяха нападали борови клони, шишарки, пясък, късчета корал, листа, стените на постройките откъм подветрената стена бяха целите в съчки и отломки, забили се толкова надълбоко в дървото, че се искаха доста усилия, за да се изтеглят. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха повалени борове с могъщи дълги коренища — Божичко, колко силен ли е бил вятърът, че да ги изтръгне от земята! Там, откъдето бяха изкоренени, зееха дълбоки трапове, гората, където жителите на селището още не бяха ходили да секат дървен материал, бе дала не по-малко жертви. Бяха изпопадали хиляди дървета, дванайсетте декара от другата страна на мочурището, които наскоро бяха разчистили за ниви, също бяха покрити от край до край с борове. И петдесетина мъже да бяха секли в продължение на цял месец, пак нямаше да набавят толкова много дървен материал.

— Каква приумица на природата! — отбеляза ведро лейтенант Кинг, след като събра семейството си, включително змиите, които гледаха разкаяно. — Доста съм обикалял острова, но никъде не съм виждал следи от подобен ураган. Такива хали не са вилнели най-малко от няколко века, колкото е нужно, та боровете да станат шейсет метра. Такова чудо просто не се е случвало. — Изражението му се промени и той заприлича на последовател на Уезли, обхванат от праведен гняв. — А защо се случи точно тази година? Който е съгрешил, нека се взре в душата си. Това е Божие дело, така да знаете. Божие дело! А щом е Божие дело, запитайте се защо Той е стоварил стихиите върху първите люде, населявали някога най-безценната от всичките Му перли? Молете се да ви прости греховете и занапред внимавайте да не съгрешавате! Следващия път току-виж Господ решил да отвори земята, та да ви погълне всичките.

Вдъхновени думи, от които всички се стряскаха седмици наред, после обаче, както често става при човеците, поуката беше забравена.

Лейтенант Кинг си имаше причини да се запита дали и той със своята сприхавост не е отприщил Божия гняв — едно дърво уби личната му свиня заедно с прасенцата сукалчета.

Това, че целият остров е опустошен, личеше от дънерите и клонаците, заприщили потока в Артъровия дол и довлечени от пороя чак от билото на хълмовете. Пролетното чистене отне на мъжете доста дни, а на жените, които всъщност понесоха основното бреме — много седмици, трябваше да мине цял месец, докато лагуната, червена от размитата пръст, стане отново аквамаринена.

После обаче, на втори март, пристигна „Бдителност“ и Ричард заедно със секачите отново грабнаха трионите. Селището в Нов Южен Уелс все така изпитваше глад за летви, дъски и греди, да не говорим пък за рейките. Добре поне, че не се налагаше да секат боровете — дървеният материал вече се търкаляше по земята, макар че в голямата си част беше стар и прогнил.

Наред с другите с „Бдителност“ пристигна един опитен секач — Уилям Холмс. Толкова ли беше задължително всички да се казват Уилям? Та той каза, че след дърветата в Порт Джаксън боровете на остров Норфолк му се стрували детска залъгалка.

Ричард знаеше, че командващият би дал мило и драго да заработи трета яма, където да бичат трупите, и заръча на Холмс да намери сред свежото попълнение каторжници, пристигнали с „Бдителност“, още трима души, с които да поеме триона на плажа. Холмс беше свестен човек, беше дошъл заедно с жена си Ребека и двамата бързо се включиха в живота на малката общност. Така Бил Блакол и Уил Маринър отидоха да работят на ямата за бичене в Артъровия дол. „Аз пък — рече си с желязна решителност Ричард — ще взема редник Уигфол, Сам Хъси и Хари Хъмфрис и ще отида да бича на третата яма нагоре в долчинката. Там ще ми бъде много по-спокойно, ще помоля лейтенант Кинг да си вдигна някъде наблизо хубава къща. Време е Джоуи Лонг да се грижи сам за себе си. Единственото, което ще взема, са книгите, леглото с пухения дюшек и възглавница, половината одеяла и личните си вещи. А също едно от кученцата на Макгрегър, след като господин Кинг разреши на Джоуи да задържи за себе си две от кутретата — мъжките, на Делфиния. Няма да е зле горе в долината да имам кутре, което да лови плъхове.“

Речено-сторено — Ричард направи всичко, което беше намислил. Единственият, който тъжеше, бе Стивън Донован, свикнал да се отбива в къщата му всеки път, тръгне ли да се къпе в Залива на костенурките.

Заедно със зимата пристигнаха лейтенант Джон Крезуел и неговият отряд от четиринайсет морски пехотинци — сега вече работната сила наистина беше внушителна и бе подчинена на доста сурова дисциплина, така че най-свидните замисли на командващия, включително язът, взеха малко по малко да се осъществяват. Къщата на Ричард се падаше на неколкостотин метра над яза, почти в началото на гората. Божичко, какво спокойствие!

Не щеш ли, оказа се, че просеките излизат на челно място в дневния ред на лейтенант Кинг. Изсякоха такава просека от единия, та чак до другия край на острова: беше дълга към пет километра и се падаше откъм подветрената страна на Залива на водопада, наречен така, защото най-красивият от множеството малки водопади се стичаше с грохот по скалите и се вливаше в морето. На това място имаше назъбени скали, които обаче образуваха нещо като площадка, така че лодките можеха да акостират там, ако вятърът в залива пред селището Сидни не позволяваше да прекосяват рифа. Просеката беше необходима и защото най-хубавият лен вирееше именно при водопада и лейтенант Кинг си беше наумил да построи малко над плоската скала мъничко селище, което вече бе нарекъл Филипбърг и където все пак смяташе да се опита да тъче ленено платно.

Ричард слизаше само от дъжд на вятър в Сидни, който се разрастваше бързо. Колибите и къщите никнеха като гъби след дъжд и вече се бе очертало нещо като улица. Всъщност не му и трябваше да ходи там освен в неделя, за службата, и за да си взима дажбите. Кучето Мактавиш пазеше къщата не по-зле от баща си, а колкото до общуването, на Ричард не му се искаше да се вижда с друг, освен със Стивън — вече си мислеше за него единствено като за Стивън и все по-трудно му беше да си спомни, че той всъщност е господин Донован.

Къщата му беше три на четири и половина метра, имаше няколко огромни прозореца, за да влиза светлина, а Джони Ливингстън му беше измайсторил маса и два стола. Покривът беше сламен — от стъблата лен, но му бяха обещали до края на годината да му отпуснат летви. Вътре къщата беше с дюшеме на десетина сантиметра от земята, а основите бяха от валчести борови трупи — заровен в пръстта, борът гниеше бързо, затова Ричард бе направил основите така, че тръгне ли някой от трупите да загнива, той да го заменя, без да разглобява цялата къща, обкована с много красиви, тънки борови дъсчици на кръгове, които в хубаво време грееха като слънце. Питаше се дали те не показват как борът се е съпротивлявал срещу неизменните ветрища — никой не беше и чувал за дърво, което да расте право нагоре въпреки брулещите хали, а ето че боровете на Норфолк растяха именно така, при това по билата и на най-оголените хълмове. След онзи небивал ураган всички младички дървета се бяха огънали така, че докосваха земята, или бяха останали без върхари, но за има–няма два месеца огънатите борове вече пак си растяха, опънати като струни, право към небето, а на окършените им беше покарала втора корона.

Жителите в селището вече наброяваха сто души, затова и кражбите зачестиха, но обирджиите гледаха да си нямат вземане-даване с Ричард Морган. Всеки, видял го как движи с размах триона, зърнал голите му мускулести гърди или гръб, знаеше, че с него шега не бива. Освен това той бе прословут само живец. Всички в селището се страхуваха суеверно от саможивците, а те не бяха малко. Мислеха си, че явно му има нещо на човек, който предпочита сам да си прави компания и не изпитва нужда да вижда отражението си в нечии очи или да чува как го хвалят. А това беше само добре дошло на Ричард. Нека го мислят за опасен особняк, тяхна работа! Лично той се изненадваше, че след като години наред са живели, натъпкани като сардели, заедно с други, не предпочитат уединението. За него самотата бе не само блаженство и благословия, тя му носеше и изцеление.

Някъде в средата на зимата подстрекателите на януарския бунт най-сетне се докопаха до Джон Брайънт. Веднъж Франсис, Пикет, Уотсън, Пек и неколцина други, пристигнали със „Златната дъбрава“, сечали дърва на хълма Джордж, когато Брайънт — как ли, защо ли, един дявол знае — се изпречил на пътя на падащ бор, който му премазал главата. Той издъхна два часа по-късно и беше погребан същия ден. Полудяла от мъка, жена му тръгна да обикаля селището Сидни, да вие и стене като ирландка, която не знае и думица английски.

— Много тягостно е — рече Стивън, докато вървеше след погребението заедно с Ричард към неговата къща.

— Беше неизбежно — бе единственото, което пророни спътникът му.

— Клетата женица, как ли ще го преживее! И нямаше дори свещеник, който да го опее.

— Бог няма да забележи!

— Точно така, Бог не забелязва нищо — подвикна яростно Стивън. Мина през вратата, достатъчно висока, за да не се навежда, и забеляза, че вътре свети от чистота, че стените и таванът са обковани с дъски и Ричард се е заел малко по малко да ги изглажда с шкурка. — Божичко! — простена той и се отпусна вяло върху един от столовете. — Това е един от малкото дни в живота ми, когато чашка ром ще ми дойде добре. Чувствам се виновен за смъртта на Брайънт.

— Беше неизбежно — повтори Ричард.

Верен на нрава на шотландския териер, Мактавиш се метна в ръцете на Ричард, но без да досажда като повечето малки кучета. Стивън си помисли, че Ричард е научил палето как да се държи също тъй старателно, както вършеше и всичко останало. „Как ли успява да изглежда точно както в деня, когато го видях за пръв път? — недоумяваше Стивън. — Защо ние, останалите, остаряхме и загрубяхме, а той си остана, какъвто е бил винаги, без изобщо да се променя?“

— Ако ми донесете няколко корена дива захарна тръстика — каза Ричард, като потупа кученцето по гърба, — до две години ще ви направя ром, който да става за пиене.

— Моля?

— А, да, трябват ми и два медни казана, листове мед, няколко метра медни тръби и няколко бъчви, срязани наполовина — допълни с усмивка Ричард. — Умея да правя алкохолни напитки, господин Донован. Поредната ми скрита дарба.

— Майко мила, ти, Ричард, си мечта за всеки губернатор. И, за бога, кога най-после ще ме наречеш Стивън. До гуша ми дойде аз да се държа с теб като с приятел, а ти да си правиш оглушки. Чудо голямо, че си каторжник, след толкова години е крайно време да свалиш гарда. Да й се не види и на тая бристълска благочестивост.

— Извинявай, Стивън! — каза Ричард с дяволити пламъчета в очите.

— Бре, най-сетне да удържа победа! — Стивън бе неописуемо щастлив, че е чул малкото си име от устата на Ричард, но скри радостта си, като сбърчи чело. — Пехотинците вдигат пара, защото ромът вечно не достига и те не си получават пълните дажби — лейтенант Крезуел едвам ги удържа. Пък и той недоволства. Виж, на Кинг му е все тая, нали неговият портвайн не свършва! Но Крезуел и не помирисва вино, иска си рома, и туйто! Порт Джаксън също е на път да остане без ром. Обзалагам се, че негово превъзходителство губернаторът ще гласува с две ръце да направим на остров Норфолк спиртоварна за ром. Пък и е много по-евтино да си го произвеждаме сами, вместо да го прекарваме с кораби. Освен това и най-идеалистично настроеният шеф е наясно, че без ром няма да минем, точно както и без хляб и особено без месо.

— Е, не виждам какво ми пречи да се заема да отглеждам захарна тръстика. Почвата тук я обича, гъсениците я ненавиждат. Макар и да съм сигурен, че ще отглеждаме и пшеница, и царевица — напук на плъховете и гъсениците.

— Дано, дано, чул те Господ! Според Хари Бол от „Бдителност“ скоро щели да ни докарат много повече народ. В Порт Джаксън уж нямат гъсеници, а съвсем са го закъсали. — Стивън потрепери. — Нищо, дори ураганът, не ме е хвърляло в по-голям ужас от долината, когато я видях как гъмжи от гъсеници. Бяха милиони, не, милиарди, нямаха чет, до тях и пълчищата на Атила щяха да изглеждат малобройни. Сигурно защото във вените ми тече ирландска кръв, но честен кръст, казах си, че самият дявол ни е прокълнал. Брр! — Той отново потрепери, после смени темата. — Я ми кажи, Ричард, кой напада държавните свине? Една е мъртва, друга — осакатена.

Ричард се взря в лицето на Стивън с чувство, граничещо с любов. Но не можеше да го нарече точно любов не защото в него нямаше и следа от плътска похот, а защото любовта бе чувство, което го свързваше с Уилям Хенри, с невръстната Мери, с Пег. А той бе погребал мисълта за тях под всичко, струпало му се през годините.

Сега обаче имената им прокънтяха в съзнанието му ясни и бистри като поточето отвъд застланата с плочи пътека, далечни като звездите, близки като палето върху коленете му. И бяха изникнали именно заради Стивън, заради това, че Ричард се е обърнал към него на малко име. Покрай това на повърхността бяха избили и другите имена, дошли от дъното на паметта, заличили всички други спомени, непомрачени, незачеркнати, непомръкнали от всичко, което му се беше случило, от цялото това време. Уилям Хенри, невръстната Мери, Пег… Отишли си завинаги и въпреки това сякаш присъстващи до него. „Аз съм съсъд, изпълнен със светлината им, и някога, някъде отново ще позная тази любов. Но не в отвъдното. А тук. Тук, на остров Норфолк. Отново се пробудих. Жив съм! Толкова жив! Няма да се пилея в неблагодарно отшелничество и заточеничество. Няма да се включа към ония, които от едното озлобление искат да съсипят това място. Пег, невръстната Мери, Уилям Хенри. Те са тук. Чакат да бъдат заедно с мен. И ще бъдат.“

Всичко това мина през съзнанието му в мълчанието между два удара на сърцето, въпреки това Стивън долови, че току-що у Ричард е станала огромна промяна. Сякаш се бе измъкнал в гърчове от старата си кожа и се бе изправил в целия блясък на новото си одеяние. „Какво ли казах? С какво ли го отприщих? И защо тъкмо аз имах привилегията да присъствам на тази промяна?“

Ричард отговори на въпроса на Стивън за свинете.

— Как кой, то се знае кой! — възкликна той. — Лен Дайър.

— Защо точно Лен Дайър?

— Ами защото е хвърлил око на Мери Гамбъл, а тя не иска да си има вземане-даване с никого. И след като го отблъснала, Дайър постъпил, както постъпва всеки негодник, без да зачита достойнството й. Знаеш за какво ти говоря. Подметнал й: „Ей, Гамбъл, какво ще кажеш да те изчукам?“ Но и нея си я познаваш, на никого не цепи басма. Отвърнала му да си го заврял отзад, ако изобщо успеел да си го намери. На всеослушание, направо пред приятелчетата му. — Ричард се свъси. — Негодникът му с негодник, решил да отмъсти на клетата жена. Мери метна брадвата по онзи нерез и насмалко да й ударят няколко камшика на голо. Та Дайър си е рекъл — защо не види сметката на някоя и друга свиня. Пак Мери ще опере пешкира.

— Не, сега вече и косъм няма да падне от главата й. — Стивън се изправи и доста дръзко прати въздушна целувка на Ричард.

— Знам как да го туря на мястото му тоя калтак. И още веднъж те моля, викай ми Стивън.

— Стивън — повтори през смях Ричард. — А сега ме остави да си довърша лъскането на дървенията.

Лейтенант Кинг беше открил, че от хълма, където някога бяха нивичките, чак до нос Хънтър в дъното на Залива на костенурките има на педя под почвата трошлив камък, освен това бе установил, че ако го подпалиш, от него се получава чудесна вар, макар че в началото беше смятал да го използва за иззиждането на огнища и комини.

През декември пристигна „Бдителност“ с още каторжници, така че населението на селището скочи на сто трийсет и двама души, и със заповед от губернатора Филип дажбите да бъдат намалени с една трета, както вече било в Порт Джаксън. За разрастващия се Норфолк вестта не беше чак толкова бедствена. Въпреки че милионите гъсеници бяха опоскали всяко листенце, до което бяха допълзели, реколтата от пшеница, с която бяха засети четирийсет и пет декара, се развиваше чудесно и напоследък не валяха поройни дъждове, които да я съсипят. Царевицата беше избуяла дори още повече, прасетата се множаха бързо, както и патиците, и кокошките, бяха узрели и бананите. Който обичаше риба, имаше предостатъчно и от нея.

С издръжливостта и упорството си Морган се бе превърнал в един от най-привилегированите каторжници, и то не за друго, а защото не създаваше ядове, работеше неуморно и не знаеше що е болест. Затова и му отпуснаха достатъчно от новия камък и от хоросана, за да си иззида прилично огнище с комин. Всички триони работеха с пълна пара — какво повече можеше да иска командващият от началника на секачите? За късмет с „Бдителност“ от Порт Джаксън пристигнаха още триони. Губернаторът Филип предвиждаше да утрои населението на остров Норфолк и беше отсъдил, че Порт Джаксън се нуждае по-малко от триони и ножовки, отколкото островът. Щеше да се убеди колко прав е бил в решението си, щом „Бдителност“ се върнеше, натоварен с първата пратка чудесна чиста вар.

С „Бдителност“ пристигнаха и толкова много жени, че лейтенант Кинг се чудеше каква работа да им намери. Тогава на Ричард му хрумна блестящата, вдъхновена идея да прати шест от тях да точат трионите. Призна си горчиво, че е трябвало да се сети много по-рано. Работата бе подходяща за жени, стига те да притежаваха определен темперамент — вършеше се в седнало положение, на сянка, не беше изтощителна, за нея се искаше изострено внимание, но женорята можеха и да си бъбрят, докато точат. Така на всяка яма на секачи сложиха по една точиларка, която да пробва остриетата — да не са се изтъпили, а също жени, които да смъкват кората на трупите. Така между несемейните току припламваше любов. Но новодошлите каторжнички на бърза ръка разузнаха, че Ричард Морган вече е женен и не си пада по тънката част.

Намалените с една трета дажби показваха, че вече две години от Англия не е пристигнал и един-едничък кораб — дългоочакваният товарен платноход „Страж“, който уж трябваше да прекара личните вещи на редниците пехотинци, както и тонове брашно, осолено месо, други хранителни продукти и добитък, така и не се появи — никой не знаеше защо. Всеки божи ден на една от скалите край Порт Джаксън заставаше часови, който вече от година се взираше с мъчително очакване. Все му се привиждаше платно — и кит да избълва струя вода, и вълна да се разплиска, и да се зададе малко бяло облаче. Но платно нямаше и нямаше. Храната, която през май 1789 година „Сириус“ беше докарал от нос Добра надежда, вече беше на привършване, а кораб не идваше и не идваше. Единственият лъч на надежда за губернатора Филип беше остров Норфолк — там все растеше нещичко, друго можеше да бъде хванато, а и нямаше туземци, които да плячкосват.

Както разказваха хората, пристигнали с „Бдителност“, Порт Джаксън бил в окаяно положение — хората били прегладнели до смърт и приличали на живи мощи. Хранели някакви надежди за хълма Роуз и за някои области северно и западно от Порт Джаксън, например за стопанства Тунгаби и Баундъри, в които криво-ляво се раждали зеленчуци, затова пък щели да минат години, докато приберат първата прилична реколта зърно.

След като „Бдителност“ се прибра в Порт Джаксън, натоварен с вар и дървен материал, губернаторът Филип реши, че волю-неволю ще му се наложи да прати „Сириус“ да докара отнякъде храна в големи количества. Чак сега си даде сметка, че нос Добра надежда не е достатъчно многолюден, та да предостави исканото брашно и особено месо, а и добитък. Продаваше излишъците си на холандците и англичаните, хвърлили котва на път за Източна Индия или на връщане от там — сиреч провизии за екипажи с численост от двайсетина до петдесет души. На нос Добра надежда изобщо не му беше по силите да изхрани хиляда, че и повече гърла, пък било то и в продължение само на година — „Сириус“ се беше върнал полупразен.

Налагаше се да ходи чак до Кате, където имаше колкото щеш ориз и пушено месо, да не говорим пък за чая и захарта, които, макар и да не засищаха, все щяха да подсладят поне мъничко участта на каторжниците. Губернаторът се надяваше в Уомпоа, в европейските търговски центрове да закупи и ром.

1790 година започна по-зле и от 1789-а, макар да си бе мислил, че това е невъзможно.

Нощем Филип се питаше дали пък в Англия не се е случило нещо, дали господин Пит не е паднал от власт и кралят е решил да не продължава и занапред с експеримента в Ботаническия залив, забравяйки, че там вече има негови поданици. Неизвестността беше ужасно мъчителна, още повече че месеците се нижеха един след друг, а кошмарите на губернатора продължаваха. По едно време дори му се стори, че точно както Робинзон Крузо, и те са откъснати от целия свят.

Докато „Сириус“ се готвеше за дългото морско пътешествие, „Бдителност“ успя още веднъж да отскочи до остров Норфолк, да откара там още каторжници, с които населението му набъбна на общо сто четирийсет и девет души, и да се върне в Порт Джаксън. После губернаторът реши „Сириус“ (на път за Изтока) и „Бдителност“ да отидат заедно на остров Норфолк и да прехвърлят там още сто и шестнайсет каторжници, шейсет и седем каторжнички, двайсет и осем деца, осем флотски офицери и петдесет и шестима пехотинци. Така населението на острова щеше да скочи на цели четиристотин двайсет и четирима души, сиреч да се утрои в рамките на месец и да се учетвори за четири месеца.

Сдържаният, възпитан дребничък губернатор знаеше и кътните зъби на някои от своите хора, особено на лейтенант Филип Гидли Кинг, служил заедно с него на „Ариадна“ и „Европа“, преди да се включи в пътешествието до Нов Южен Уелс и да се качи на „Сириус“. Всеки път, щом се прибереше в Порт Джаксън, „Бдителност“ носеше и депеши от Кинг, които само засилваха съмненията на негово превъзходителство губернатора, че не бива да оставя Кинг да ръководи население, внезапно умножило се дотолкова, че повечето лица да станат безименни. Кинг си беше патриархално настроен и се бе прехласнал до полуда по сина си, роден му от Ан Инет — да го кръсти Норфолк, моля ви се! Надали нещо показваше по-добре от това име какъв непоправим романтик си е Кинг. А не след дълго остров Норфолк щеше да се превърне в място, с което един романтик не може да излезе на глава, камо ли да управлява.

Негово превъзходителство губернаторът имаше и други съображения, главно две: първо, че майор Робърт Рос си е гаден шотландски трън, забил се в петата му, и, второ, че губернаторът час по-скоро трябва да прати в Англия някого, на когото има доверие — за предпочитане романтик. Пратеникът трябваше да разбере какво точно се е случило и да успее да убеди красноречиво който там е на власт, че Нов Южен Уелс крие неизчерпаеми възможности, които обаче ще си останат неоползотворени, ако не бъде вложен поне мъничко капитал, да речем, петдесет хиляди лири стерлинги — смехотворна сума, като знаем, че достопочтената Източноиндийска компания годишно прахосваше горе-долу толкова само за рушвети. Губернаторът можеше да разчита на Кинг, но не и на Рос. Нямаше вяра и на Джон Хънтър, капитана на „Сириус“ — още един възможен кандидат… и още един черноглед шотландец, който като всички шотландци не знаеше друго, освен да вещае погибел. Рос и Хънтър бълваха змии и гущери, задето са ги пратили чак в Нов Южен Уелс, не вярваха, че земите тук крият възможности, и нищо чудно да препоръчаха на Короната да се откаже веднъж завинаги от експеримента. Ето защо Филип беше наясно, че не може да прати като свой представител в Англия нито Рос, нито Хънтър. Знаеше, че не бърка в преценката си. Един ден Нов Южен Уелс щеше да процъфтява и да се радва на благоденствие. Но не и сега. За това се искаха време и пари.

Ето защо, когато потегли към остров Норфолк с още каторжници, с които населението щеше да стане сто четирийсет и деветима души, „Бдителност“ носеше и писмо за лейтенант Кинг със заповед да се върне заедно с госпожа Инет и невръстния Норфолк Кинг в Порт Джаксън, където да научи повече подробности за жизненоважната мисия, с която да отплава за Англия. Филип пращал на Норфолк не друг, а самия заместник-губернатор майор Робърт Рос, който да го замести и да се нагърби с управлението на острова. Така губернаторът щеше да убие с един куршум сума ти зайци — от Норфолк „Сириус“ щеше да се отправи към Кате и така негово превъзходителство щеше да се отърве за доста месеци от капитан Джон Хънтър. На остров Норфолк щяха да бъдат изселени цели четиристотин двайсет и четирима души, а в Порт Джаксън щяха да останат само петстотин деветдесет и един.

„Сириус“ и „Бдителност“ пристигнаха заедно в събота, тринайсети март 1790 година. Хората щяха да започнат да слизат на остров Норфолк при Водопада, откъм подветрената страна — след влажното, бурно лято пак валеше като из ведро и духаше със страшна сила. Просеката през острова си беше почти непроходима, но на самия Водопад положението беше още по-плачевно, понеже там баирите се спускаха право в океана. Единственият път към билото минаваше през стръмна долина току досами скалата за акостиране. Почти отвесните зъбери се възправяха, кажи-речи, на шейсет метра и каторжничките не можеха да се изкатерят без чужда помощ особено при тая вода, която се стичаше с грохот надолу и от която пръстта беше разкаляна и хлъзгава като лед.

Всички каторжници до последния без секачите и дърводелците бяха вдигнати на пожар и пратени в другия край на острова — да помагат на новопристигналите да качат багажа по баира и после, предвождани от майор Рос, да прекосят острова и да идат в селището Сидни.

— Клетият той, само да знаеш колко ми е мъчно за него — каза Стивън на Ричард, докато обядваха студена оризова каша с късове осолено месо и цяла шепа магданоз.

Седяха в къщата на Ричард и гледаха през прозореца откъм подветрената стена как дъждът се плиска. Стивън беше донесъл брашното и осоленото свинско, Ричард пък беше дал ориза и магданоза.

— За майор Рос ли говориш?

— Да, за същия. Те с Хънтър се мразят до смърт и Хънтър взел, моля ти се, че изпроводил Рос от кораба с лодка, напълнена чак до планшира с кокошки, пуйки, сандъци, бурета — прасците на Рос бяха в такива синини, че той, горкият, се измъчи, докато скочи от лодката на скалата, а после едвам се държеше на крака. И никой не му помогна, представяш ли си — всички са верни на Хънтър до гроб. Сигурно са злорадствали неописуемо, докато са гледали как майорът едвам се добира с лодката до брега, ала той не току-така се слави като костелив орех — прави, струва, но не се измокри от вълните. Полага му се по право да му натоварят и багажа, така че Рос да не се отделя от него, той обаче още си е на „Сириус“ и сигурно ще бъде последното, което ония негодници ще свалят на брега. Посрещнах го, опитах да му помогна да изкачи онова проклето нанагорнище, но къде ти! Не искаше и да чуе! Покатери се, вир-вода от дъжда, с вдигната брадичка и стиснати устни. И тръгна с напета стъпка по оная ужасна просека през острова, а аз заприпках като пале подире му — не ти трябва тюлен на плажа. Може и да си е чешит, но инак е мъж на място!

В края на разказа Ричард се беше ухилил до уши, но въпреки това не пророни и дума, изправи се да вдигне чиниите и да ги изнесе навън, на дъжда, а после раздигна и масата. Броени часове след последното посещение на „Бдителност“ всички научиха, разбира се, че лейтенант Кинг си заминава и на негово място ще дойде майор Рос, вест, посрещната почти единодушно с роптаене и клетви. Празникът беше свършил, майор Рос щеше да се погрижи за това. При тази мисъл такива като Дайър и Франсис съвсем се умърлушиха, но не Ричард — о, да, лейтенант Кинг си беше добър началник, но дори сто четирийсет и девет души му бяха множко при неговия подход. Единственото, за което го биваше Кинг, бе да си подръпва перуката, да праща хората да секат дървета и да ги бичат, а после да строят с дървения материал колиби. Остров Норфолк беше с площ някакви си четирийсет квадратни километра, но Сидни със сигурност не беше единственото място, където този огромен приток от новопристигнали можеше да бъде настанен. Филипбърг и нивите, засети с лен, бяха единственият опит на Кинг да разпрати хората и другаде — честно казано, той предпочиташе да вижда голямото си семейство събрано накуп, на педята земя край селището Сидни. Щом Робърт Уеб и Бет Хендерсън се изселиха при Водопада, Кинг бе направо сломен, а когато Ричард Филимор от „Скарбъро“ се примоли да отиде да живее в източния край на далечния плаж, за да обработва една долчинка, която си беше харесал, лейтенантът дори не пожела да го изслуша.

А според Ричард най-разумно беше Кинг да оползотвори целия остров Норфолк и да пусне хората да се заселят кой където иска. Виж, притесняваше се да не би селището Сидни да плъзне нагоре по Артъровия дол — беше му приятно, че около него не живее никой, за да му влиза в нужника, който си беше изкопал в подножието на хълма. Беше си направил и нещо като баня насред гората от папрат, като беше отбил малко от потока, за да не зарази с тялото си водата му, макар че здрав човек надали можеше да я замърси. Докато ги управляваше Кинг, къщите в Сидни все някой ден щяха да стигнат и до неговата. Не че Ричард се надяваше Рос да прояви повечко мъдрост, при всички положения обаче майорът беше съвсем различен и вероятно щеше да намери разрешение за това внезапно и едва ли не чудовищно разрастване на населението.

— Значи куртката на майора вече се суши в къщата на командващия? — попита Ричард, докато двамата със Стивън вървяха под дъжда надолу към яза и вира.

— О, няма нищо по-сигурно от това. Клетият господин Кинг, не му завиждам. Хем е в див възторг, че губернаторът го е натоварил с такава изключително важна задача, хем си хапе опашката при мисълта какво ще направи майор Рос от остров Норфолк.

Редник Уигфол, който беше хапнал заедно с неколцина от новопристигналите пехотинци, негови приятели още от Порт Джаксън, забеляза Ричард и се завтече към ямата с трионите. Вече бяха разрязали наполовина десетметров дънер и тъкмо се канеха да го набичат на летви и греди. Стивън Донован продължи нататък, към първия от десетината отряда, за които отговаряше: мъжете се бяха запретнали да майсторят жлебове за яза, направен от огромни базалтови камъни, натрошен варовик и струпана пръст. Дори при тоя проливен дъжд стената не помръдваше, нещо, изненадало всички — вече дни наред валеше като из ведро.

За някакви си четири дена населението на остров Норфолк скочи от сто четирийсет и деветима на четиристотин двайсет и четирима души — със „Сириус“ и „Бдителност“ бяха пристигнали повече хора, отколкото бяха живели тук до март 1790 година. И двата кораба бяха докарали какви ли не хранителни запаси, като се почне от брашно и се стигне до ром.

— Но далеч не са достатъчни — подвикна покрусен лейтенант Кинг на майор Рос. — Как ще изхраня толкова народ?

— Не берете грижа за това — отвърна доста рязко майорът. — Вие сте командващ само докато „Бдителност“ отплава, а това ще стане скоро, веднага щом морето се поуспокои, така че да разтоварим кораба от тази страна на острова. Докато заминете, ще се подчинявам на нарежданията ви. Ала прехраната на хората е моя грижа. Както и тяхното настаняване.

Той прегърна десетгодишния си син Александър Джон, произведен младши лейтенант след смъртта на капитан Джон Шей, при което всички бяха повишени по етапния ред и нисшите чинове се бяха оголили. Малкия Джон, както го наричаха всички, беше кротко дете, достатъчно разумно да не усложнява допълнително живота на баща си — понасяше участта си безропотно и си даваше ясна сметка, че другите офицери не са във възторг от това странно произвеждане в чин. Застанал на носа пред скромната къща на командващия, баща му погледна брега и видя същото безредие, каквото беше настанало и след като бяха слезли в Порт Джаксън.

Хората сновяха безцелно напред-назад, включително и петдесет и шестимата новопристигнали морски пехотинци, които още нямаше къде да се подслонят. Офицерите бяха иззели тесните като килии колиби на каторжниците, пристигнали преди това и също допринесли за безпорядъка, понеже се бяха слели с редиците на новодошлите бездомници.

— Надявам се, господин Кинг, че разполагате с добри секачи — подметна мрачно Рос.

— То се знае, че разполагам — отвърна с все по-голямо безпокойство лейтенантът, внезапно притеснен да напусне остров Норфолк. — Имаме три ями за бичене на трупи, но трябва да намеря още мъже, които умеят да секат, а това, както знаете, майор Рос, не е лесна работа.

— Сред новопристигналите каторжници са и секачите на Порт Джаксън.

— Носите, надявам се, още триони?

— Негово превъзходителство губернаторът прати всички триони без три, както и сто бичкии. — Рос свали ръце от раменете на сина си. — Ричард Морган сред секачите ли е?

Кинг грейна.

— Без него нямаше да се оправя — отвърна той, — както и без Нат Лукас, отговорника на дърводелците, и без писаря Том Краудър.

— Казах ви аз, че Морган е свестен човек. Къде е?

— Сече, докато се мръкне.

— А не точи ли трионите?

Лейтенантът се усмихна.

— Праща жените и те се справят изключително добре. Колкото до самия Морган, той работи на един трион с редник Уигфол — е, не успяхме да намерим подходящ каторжник. Работата е неблагодарна, ала Уигфол е неуморим, както Морган и още неколцина. Радват се на невероятно здраве сигурно благодарение на усърдния труд и на добрата храна.

— И занапред трябва да ги храним добре дори и другите да не си дояждат. Като начало — допълни Рос, за миг забравил, че все още началник тук е Кинг, — трябва да вдигнем колиби за моите пехотинци. Истински ад е да се живее в палатка, ако Хънтър изобщо си размърда важния задник и разтовари някога палатките. — Сетне добави, но не като извинение: — Къде според вас трябва да се намират помещенията за пехотинците?

— Ей там, зад мочурището — отвърна Кинг, благородно преглътнал огорчението. — В подножието на хълмовете зад селището Сидни не е заблатено, но трябва да ви предупредя, че вбити в пръстта, боровете на Норфолк загниват бързо. Най-добре е основите да са каменни — дойдоха ли и зидари?

— Да, както и неколцина каменоделци. Сега-засега на Порт Джаксън не му трябват нови постройки, а негово превъзходителство губернаторът е наясно, че тук, на остров Норфолк, има остра нужда от колиби. А, между другото, зарадва се много на варта — колкото и да обикаляхме из графство Къмбърланд, не намерихме и едно-едничко камъче варовик.

— Тогава, щом го видя, ще му кажа да не се притеснява. Ако се налага, сме в състояние да добиваме доста варовик — уточни Кинг. Чудеше се как да обърне чашка портвайн. Майор Рос гледаше на кръв всекиго, позволил си да пийне повече от четвъртинка какъвто и да било алкохол. Зърна на прага на къщата Ан и реши да остави майора да се оправя сам — така де, Ан чакаше второ дете и сигурно се беше притеснила до смърт. — Трябва да вървя! — викна той и се завтече към жената.

Отнейде изникна слабичкият младши лейтенант Ралф Кларк, когото Рос беше презирал, докато не бе осъзнал, че той може и да е мекушав и незрял, но се погажда както малцина с децата и се грижи с голямо удоволствие за Малкия Джон. Беше безполезен като пехотинец, но нямаше цена като детегледачка.

— На драго сърце бих си преоблякъл ризата, уважаеми господине — рече вежливо Кларк и се усмихна на Малкия Джон. — Както, безспорно, не е зле да сторите и вие. Можеха да пратят поне багажа.

— Съмнявам се, че ония от „Сириус“ ще успеят някога да го разтоварят — отвърна кисело Рос, — макар че, както гледам, на „Бдителност“ се справят с лекота.

— Понеже на „Бдителност“, драги ми господине, са Бол и Блакбърн. Те познават на пръсти мястото.

„Ах, какъв негодник и глупак е тоя Хънтър“ — каза си наум майорът. После добави на глас:

— Наглеждай Малкия Джон, лейтенанте. Трябва да се поразходя.

Уж от опустошителния ураган бе минала цяла година, а още личаха белезите, оставени от него, макар че дърветата, които можеха да се използват, бяха със смъкната кора и бяха нарязани на трупи с подходящата дължина. Прекалено големите, които не ставаха за греди, и вече прогнилите бяха с окастрени клони — за борини и съчки, стволовете им пък бяха нацепени и бяха струпани било в ровове, било на купчини. Както му беше обяснил Кинг, селището още разрязвало дърветата, повалени от вятъра, макар че продължавали да прочистват баирите около дола и Сидни и трупали дървения материал. „През зимата — помисли си Рос, — ще заповядам да кладат огромни огньове всеки ден. Прекалено много ценна равна земя е затрупана от окършените борове.“

Островът му се струваше още по-ужасен и от Порт Джаксън, умът му не го побираше как четиристотин души ще живеят тук поне в някакви удобства. Въпреки пълчищата гъсеници имаше колкото щеш зеленчуци, но човек не можеше да кара на едните зеленчуци, особено когато от него се искаше и да работи с пот на челото — нуждаеше се и от месце и хлебец. Рос беше изумен от количествата пшеница, а също и царевица в хамбара. Кинг му беше обяснил, че само благодарение на потомството на Макгрегър и Делфиния, което все се навъртало около хамбара, били спасили зърното от плъховете, а с новопристигналите бяха дошли още десетина кучета и двайсетина котки, които щяха да се включат в битката с ордите гризачи. Тук свинете бяха много по-угоени, отколкото в Порт Джаксън. Ядели царевица, кръвно цвекло, остатъци от риба, а също мекото на палмовото дърво и на папратта. Похапвали и морски птици, които между ноември и март идвали да гнездят на хълма Джордж.

— Много са глупави — бе обяснил Кинг, — изгубят се и не могат да си намерят гнездата. Гра-гра! Гра-гра! Когато са тук, грачат по цели нощи, не ти трябват призраци, ако си нов, като едното нищо ще ти изкарат ангелите. Но вземеш ли борина, за нула време ги хващаш. Прасетата се покатерват горе на баира и си правят гощавки. И ние опитахме да ги ядем, нали са ни под ръка, но не стават за ядене — мазни са и вонят на риба — ух!

„Така че — помисли си Рос — мога да разчитам поне на свинете.“

Колкото и добра да беше пшеницата, тя пак нямаше да изхрани четиристотин двайсет и четири гърла до следващата реколта. Сееше се през май — юни, жънеше се през ноември — декември. Ако се вярваше на Кинг, царевицата растяла целогодишно. Преборвал се с плъховете и с гъсениците, като сеел пшеницата точно когато вълната от гъсеници отстъпела, царевица пък засявал непрекъснато. Изкласилата пшеница била твърде крехка и плъховете не можели да се покатерят по нея. Но и класовете на пшеницата, и мамулите на царевицата били опустошавани от зелените папагали, които налитали на цели рояци. „Не е шега работа да опитомиш природата — помисли си майорът, — прилича на постоянна война.“

Обиколи равнината покрай морето надлъж и шир, сетне и напреко и през цялото време мислеше и мислеше. Не биваше да заселва повече Артъровия дол, там очевидно културите вирееха най-добре и долчинката трябваше да бъде запазена за тях. Ето защо поне засега селището Сидни трябваше да подслони всички — но само засега. Майорът реши да навести Робърт Уеб и жена му, както и Робърт Джоунс, каторжник с изтекла вече присъда, отишли да живеят някъде по средата между Сидни и Водопада. О, Водопадът — какво място да слезеш на брега! Хънтър сигурно се е подсмихвал злорадо, докато е гледал как заместник-губернаторът се придвижва без багаж, в лодка, пълна с пилци, към сушата. Рос погледна на кръв и съсредоточи цялата си енергия върху онзи злобар, Джон Хънтър, капитана на „Сириус“ — колкото и практичен, приземен и оправен да беше майорът, родом от Шотландия, той бе убеден, че проклятието има огромна сила. Хънтър нямаше да види бял ден. Щеше да съжалява горчиво, че изобщо се е раждал. Хънтър щеше да загази не на шега. „Проклет да си, проклет да си, проклет да си!…“

На Рос му олекна, той спря в другия край на просеката и се обърна на изток, към разчистеното, ала все още голо пространство, завършващо при морето, при плажа отвъд Залива на костенурките. Реши, че на това място, както и на пътя до скалата, където бяха слезли на сушата, ще се настанят морските пехотинци заедно със своите началници, които по този начин щяха да отрежат достъпа на каторжниците до Артъровия дол и храната, складирана в огромната плевня на Кинг и в горната част на хамбара. Щеше да разположи заточениците източно от пехотинците, в колиби за по десет души, пък преподобният Джонсън да върви по дяволите с неговите клетви никой да не прелюбодействал и мъжете да бъдели държани отделно от жените. Рос беше на мнение, че и да развратничат, това поне мъничко ще ги направи щастливи. А Бог щеше да им прости, понеже ги беше подложил на толкова много други непосилни изпитания.

Каторжниците, изгонени от колибите покрай плажа, та в тях да се настанят офицерите и шефовете, трябваше час по-скоро да се върнат в жилищата си — Рос беше строг, но справедлив. Онези, които се бяха трудили тук — а те, като теглим чертата, бяха шепа хора, — трябваше да бъдат възнаградени някак за усилията. Щяха да се върнат по колибите веднага щом Рос подслонеше както подобава своите офицери, пак тези каторжници първи щяха да бъдат и оземлени. Майорът вече беше стигнал до извода, че това е единственият изход — да навлязат във вътрешността на тази педя земя, запокитена насред безбрежния океан, и да я заселят. Който искаше да се труди, трябваше да бъде поощрен, като получеше земя, било то край селището Сидни, било в Артъровия дол, макар че там нямаше да живеят много хора, било в още неусвоената девствена вътрешност на острова, където щяха да се установят мнозинството преселници. Край на просеките — щяха да проправят хубави пътища до залива Бол, до Водопада, до Ансъновия залив. Направеха ли пътища, хората щяха да се придвижват по тях. Ако Рос имаше някакво предимство, то това бе многочислената работна ръка.

След като взе тези решения, майорът се обърна на запад и навлезе в Артъровия дол — ще не ще, трябваше да признае, че макар и да е разполагал с малко хора, лейтенант Кинг не си е губил времето през тия — две години, откакто бе слязъл на остров Норфолк. Малко по малко заменяха дъсчените основи на плевнята и хамбара с камък — с варовика, от който получаваха и варта и който Кинг беше намерил при гробищата, стопанският двор до плевнята беше просторен, а язът си беше истинско вдъхновение. Рос откри втората яма за бичене на трупи — беше с навес срещу слънцето, а мъжете работеха, та се късаха; майорът погледна кисело жените, които, насядали под покрива, точеха трионите, и продължи нагоре покрай яза, където склоновете на възвишенията бяха разчистени от дървета, та да бъдат засети с още жито и царевица. Там Рос намери третата яма за рязане на дървен материал — Ричард Морган се беше покатерил върху гигантски ствол. Майорът знаеше, че не бива да разсейва секача точно когато смъртоносното сечиво е захапало дънера с обхват два метра вече до сърцевината, откъдето щяха да издялат греди, и продължи да гледа, без да продумва и дума.

Беше влажно, времето се беше пооправило в сравнение с преди четири дни, когато Рос беше слязъл на сушата, и мъжете с трионите работеха само по износени, одрипавели платнени панталони. „Бива ли такова нещо! — възмути се Рос. — Никой от тях не може да си позволи такъв разкош като долни дрехи, знам го още от Порт Джаксън — там преди цяла година последните долни дрехи на каторжниците се разпаднаха на парцали. Значи бъхтят, клетите, а грубият шев на панталоните им протрива слабините. Може и да мразя каторжниците, но защо да си кривя душата, трябва да призная, че доста голяма част от тях са свестни хора, срещат се дори прекрасни мъже. Кинг може и да превъзнася типове като Том Краудър — подмазвачът му с подмазвач! — аз обаче предпочитам мъже като Ричард Морган: никога не си хвърля думите на вятъра, отваря уста само за да предложи нещо смислено. Както и Нат Лукас, дребничкия дърводелец. Краудър ще работи неуморно, ако може да намаже нещо за самия себе си, докато Морган и Лукас работят заради самото удоволствие да си свършат добре работата. Неведоми са пътищата Божии, Той е създал някои мъже и жени наистина работливи, а други — неизлечимо мързеливи…“

Едва след като мъжете разрязаха дънера, Рос проговори:

— Запретнал си се здраво, Морган, виждам, виждам!

Ричард дори не си направи труда да прикрие радостта си — обърна се, както стоеше върху ствола, скочи долу на земята и се приближи до майора. Пресегна се по инерция, ала овреме се усети и уж изкозирува.

— Добре дошли, майор Рос! — усмихна се.

— Теб извадиха ли те от бараката?

— Още не, драги господине, но очаквам да го направят всеки момент.

— Къде живееш, та още не са те изпъдили?

— Малко по-нагоре, точно в края на дола.

— Я ми покажи!

Вече с каменна основа и покрив от летви, къщата — тя не можеше да бъде наречена колиба — се беше сгушила точно край гората. Рос забеляза, че е с каменно огнище и комин, както някои от колибите и къщите на каторжниците й край морето, знак, че Кинг е сметнал, че си заслужава да възнагради Ричард Морган. Малко по-нагоре по хълма имаше и ружник. Около къщата се виждаха злачна зеленчукова градина и пътека, покрита с базалтови камъни и водеща към вратата, зад градината се мержелееха стръкове захарна тръстика. Няколкото бананови дървета бяха отрупани с цвят, склонът при клозета беше засаден с нисък кичест храст, целия в розовеещи плодчета.

След като влезе, майор Рос ахна колко майсторски е изработено всичко — Ричард все пак не беше дърводелец. Стените, таванът и дюшемето бяха загладени с шкурка. Ами да! Нали и майсторите оръжейници обработват дърво. На полицата върху стената се виждаше внушителна сбирка от книги, на друга поличка беше оставено нещо, което подозрително много приличаше на филтър за пречистване на вода, леглото беше застлано с одеялата на „Александър“, насред стаята имаше красива маса и два стола. Прозорците бяха със здрави капаци, като за тукашното време.

— Направил си си дом — отбеляза Рос и се разположи на един от столовете. — Сядай, Морган, инак ще се чувствам неудобно.

Той седна доста сковано.

— Радвам се да ви видя, господине.

— Пролича си по лицето ти. Ти си сред малцината, които се радват.

— Е, хората не обичат промените, каквито и да са те.

— Особено пък ако се казват Робърт Рос. Не, не, Морган, не е нужно да се правиш на учуден! Ти може и да си каторжник, но не си престъпник. Има разлика. Да вземем например Лукас, за мен той също не е престъпник. Знаеш ли какво е извършил, та са го изселили? Събирам доказателства за една теория, която разработвам.

— Живеел в пансион в Лондон, в стая, която не бивало да заключва, понеже всеки момент можели да му пратят съквартирант. До него живеели баща и дъщеря. Бащата открил някои от вещите на щерка си под дюшека на Лукас — май някакви престилки, вече не помня. Но не неща, които пропаднал тип би задигнал. Лукас се кълнял, че не ги е слагал там, но момичето и бащата предявили иск срещу него.

— А каква според теб е истината? — попита майорът, беше го заглождило любопитство.

— Според мен щерката е хвърлила око на Лукас. Когато е ударила на камък и той не й е обърнал внимание, е решила да му отмъсти. Делото срещу него се гледало, има-няма, десетина минути, хазяинът дори не си направил труда да се яви пред съда, така че нямало кой да се застъпи за горкия Лукас. Въпреки че, доколкото знам, в лондонските съдилища е пълно с народ, няма къде игла да падне, цари голяма бъркотия, няма да се учудя, ако човекът се е явил, но се е залутал или са му отказали да го пуснат в съдебната зала. Съдията разпитал Лукас, той отхвърлил всички обвинения, но онзи на кого ще повярва, на него, дето е сам, или на двамата свидетели? Лепнал му седем години.

— Поредното потвърждение на моята теория — отбеляза Рос и се облегна на стола така, че предните му крака се отлепиха от пода. — Познато до болка. Някои от вас са си изпечени мошеници, но ми е правило впечатление, че повечето гледате да не си навличате неприятности. А шепа негодници ви усложняват неимоверно живота. На всеки каторжник, наказван с побой, се падат по трима-четирима, които така и не знаят що е камшик, но който веднъж е бит, после пак и пак забърква някоя каша и пак бива наказван. Е, срещат се и такива, които не са нито злосторници, нито свестни хора — тях ги мързи да гледат, камо ли да работят. А колкото до английските съдилища, те отсъждат въз основа на голословни показания. Рядко се интересуват от доказателствата.

— Пък и мнозина извършват престъпления, докато са мъртво пияни — отбеляза Ричард.

— При теб така ли стана?

— Е, не, въпреки че ромът доста допринесе за бедите ми. Предстоеше ми да свидетелствам за измама с акцизи и трябваше на всяка цена да ми попречат. Това стана в Бристъл, а ме пратиха на съд в Глостър, където не познавах никого. — Ричард въздъхна тежко. — Но да ви призная, драги ми господине, не виня никого освен себе си.

Рос си помисли, че мъжът прилича на келт от Уелс: черна коса, изсечено смугло лице, светли очи. Сигурно беше наследил ръста от предците си англичани, а мускулестото тяло беше плод на усърдния неуморен труд. Секачите, зидарите и дърварите, които влагаха сърце в работата, винаги имаха изваяни тела. Стига, разбира се, да получаваха достатъчно храна, а хората на остров Норфолк явно не гладуваха. Виж, не беше сигурно, че и занапред ще е така.

— Пращиш от здраве — отбеляза Рос, — всъщност и не помня някога да си лягал болен.

— Успях да си запазя здравето главно благодарение на филтъра за пречистване на вода — посочи той с признателност шуплестия камък. — Пък и извадих късмет, уважаеми господине. И да не съм си дояждал, или е било за кратко, или не съм се товарел с работа, та да се поболея. Всъщност знае ли човек какво щеше да се случи, ако бях останал в Порт Джаксън! Добре, че преди година и четири месеца ме пратихте тук. — Очите му проблеснаха. — Обичам риба, но има и такива, които не я понасят, така че взимам и тяхната и си хапвам до насита.

Мактавиш нахълта презглава през отворената врата и задъхан, се метна върху скута на Ричард.

— Майко мила! Това Уолас ли е? Виждам, не е Макгрегър.

— Не, не е Уолас, драги ми господине. Това е внукът му, роди го държавната шпаньолка Делфиния. Казва се Мактавиш и лови плъхове.

Рос се изправи.

— Браво на теб, Морган, хубава къща си вдигнал, много е уютно. Хладно през лятото благодарение на дърветата, топло през зимата благодарение на огнището.

— На ваше разположение е, драги ми господине — отвърна Ричард, както го изискваше положението му.

— Ако беше по-близичко до цивилизацията, Морган, щях да се нанеса начаса, хич не си прави илюзии. Добре си се сетил да я построиш в края на дола. Никой от офицерите и началниците няма да иска да бие толкова път, ако не броим, разбира се, лейтенант Кларк, но той ми трябва долу. — „Къщата е прекалено откъсната, не е безопасно тук да живеят офицери — помисли си Рос. — Не се знае какво ще му хрумне на келеша, който дойде да живее тук.“ — И все пак — рече вече от вратата — не след дълго ще ти се наложи да подслониш някого.

Ричард го изпрати чак до ямата за бичене на трупи, където Сам Хъси и Хари Хъмфрис се бяха заели с нов дънер.

— Шеф съм на секачите, господине, така че, щом ви остане време, не е зле да обсъдим някои неща — подхвана той.

— Какво по-подходящо време от сега! Казвай каквото има да казваш, Морган!

Обиколиха една по една ямите за трупи — Ричард обясни своята система, колко важно е да включват и жени, които да точат трионите и да смъкват кората, сетне показа места, където би могло да се издълбаят още ями, допълни какви мъже му трябват, за да ги привлекат в биченето, а също, че е желателно да им се разреши в свободното време да секат дървен материал, с който да си вдигнат къщи, и че не е зле някои от излишните инструменти да се пригодят така, че да стават и за напречно рязане.

— Но това е тънка работа — рече той в заключение, когато отидоха при ямата на плажа, — не бих я поверил на друг. Освен ако не сте довели и Уилям Едмъндс? — попита Ричард, сигурен, че майор Рос знае имената на всички преселници, били те свободни граждани или каторжници.

— Да, тук някъде сред множеството е. Взимай го.

„Ето, направих прехода безболезнено — отбеляза до немай-къде доволен наум Ричард. — Майор Рос сигурно няма и един-едничък приятел, щом разговаря с някакъв каторжник като с равен. Затова ли ме прехвърли тук?“

В петък, деветнайсети март, при спокойно море и хубаво време, „Сириус“ навлезе в залива Сидни, за да свалят на сушата товара. Запъти се на завет към остров Нипиън и тъкмо се готвеше да спусне лодките във водата, когато командващите си дадоха сметка, че корабът се е доближил прекалено много до скалите на нос Хънтър, и забързаха да обърнат платната така, че „Сириус“ да се върне малко назад в морето, ала точно тогава платноходът спря и се закова на място. Щурманът Келти реши да направи маневра, като обърне платната така, че вятърът да духа откъм кърмата, но тъкмо в този миг той се усили. „Сириус“ отново спря. Точно по пладне излезе огромна вълна, която подбра платнохода и го запрати с широката страна право върху рифа. Въоръжени с брадви, моряците скъсиха мачтите до равнището на палубата, те се свлякоха с тътен върху лодките, направиха на трески рейките, платното се свлече надолу. От брега и от „Бдителност“ тутакси потеглиха лодки, но нямаше никаква надежда да достигнат до загазилия кораб — внезапно се появи силно вълнение, водата се плисна чак до ватерщанга, дъбова летва, сложена там, където носът се изправя. Докато моряците се мъчеха трескаво да разчистят палубите от смъкнатия такелаж, на брега привързаха дебело корабно въже за върха на един от оцелелите борове — всички, които не участваха в спасяването на кораба, се вкопчваха във въжето и с помощта на следобедния прилив биваха издърпвани на сушата. Но тъй като трябваше да се пускат от въжето точно там, където се разбиваха вълните, капитан Джон Хънтър, първият, издърпан на брега, излезе от водата целият ожулен и в синини — така майор Рос се увери, че проклятието му наистина е застигнало неговия враг. На Хънтър обаче тепърва му предстоеше да бере ядове — заради корабокрушението щеше да бъде изправен пред съд в Англия.

След капитана на брега бяха изтеглени и другите офицери и чак тогава някой се сети да привърже за дебелото въже погон — дъска, наподобяваща решетка, на която хората можеха да стъпят и криво-ляво да се закрепят, за да не си ожулят краката и задниците в коралите. Но бе възможно да го направят едва след като морето се поуспокоеше.

Някои моряци от екипажа на „Сириус“, пуснати в отпуск на острова, се хвърлиха да сноват с плуване между заседналия кораб и сушата, същото стори и Стивън Донован, вбесен, задето никой не се бе допитал до него за местните ветрове и течения. Така де, платноходът беше голям, все някой е трябвало да се досети, че остров Нипиън погажда номера и променя посоката на вятъра! Какво му е струвало на Хънтър да повика Дейвид Блакбърн или Хари Бол, щом толкова не желае да попита някакъв си презрян моряк от търговската флота?

Както всички лоши новини и тази стигна за нищо време до секачите, но Ричард обиколи ямите една по една и забрани на хората да прекратяват работа, освен ако не се получи заповед, че са опрели до помощта им. Трябваше да направят подслон за стотици хора, още повече че сега и екипажът на „Сириус“ щеше да слезе от немай-къде на брега — още стотина души! Щом „Сириус“ вече не бе в състояние да отплава за Кате, значи щеше да замине „Бдителност“, което означаваше, че месеци наред нямаше да получат помощ отвън. Поне така смяташе Ричард — оказа се прав.

По изгрев-слънце в събота се видя, че „Сириус“ пак си стои на същото място, клюмнал под ъгъл върху рифа, с щръкнала над водата кърма. Времето беше ужасно — върви, че разтоварвай кораба! Вятърът се беше засилил, небето бе похлупено с облаци, всеки момент щеше да завали, въпреки това хората цял ден сваляха на брега хранителните продукти; в четири следобед и последните мъже вече бяха слезли на сушата, след като бяха опразнили отсеците на „Сириус“ и бяха изнесли товара на разчистените палуби — да облекчат разтоварването.

Ала в девет същата съботна сутрин Кинг се подчини на майор Рос и събра целия екипаж на „Сириус“, както и офицерите от военната флота. Рос ръководеше сбирката.

— Както е редно при създалото се извънредно положение, лейтенант Кинг официално преотстъпи властта на мен, заместник-губернатора — подхвана Рос, а във воднистите му очи проблясваха същите стоманени искри, каквито ще видиш и по повърхността на планинско езеро. — Налага се да вземем решения, които да осигурят мира, реда и доброто управление на острова. Бях уведомен, че „Бдителност“ е в състояние да качи на борда си двайсетина членове от екипажа на „Сириус“, както и господин Кинг, жена му и детето, и е повече от наложително, корабът да отплава час по-скоро за Порт Джаксън. Негово превъзходителство губернаторът трябва незабавно да бъде уведомен за бедствието.

— Аз нямам никаква вина! — простена оклюмал Хънтър. Беше взел-дал, бе толкова блед, че всеки момент щеше да изпадне в несвяст. — Не можахме да спрем кораба, не можахме — това е! Още щом вятърът промени посоката си, платната се обърнаха… стана светкавично… светкавично!

— Не съм ви събрал, за да търся вината, капитан Хънтър — отсече Рос — сега именно той командваше парада и поне този път Кралската флота трябваше да се подчини на човек, който не се числеше към учреждение с гръмката титла „кралско“. — Събрали сме се да обсъдим това, че селище, което допреди някакви си шест дена е наброявало сто четирийсет и деветима души, сега е с население петстотин души, от които над триста каторжници и осемдесет, че и повече членове на екипажа на „Сириус“. Последните, нали са моряци, няма да ни помогнат особено нито в надзираването на заточениците, нито в обработването на земята. Господин Кинг, как мислите, дали губернаторът Филип ще нареди „Бдителност“ да се върне пак, след като пристигне в Порт Джаксън?

Върху лицето на Кинг се изписа обърканост, той бе и стъписан, и озадачен, въпреки това обаче поклати рязко глава.

— Не, майор Рос, не можем да разчитаме, че „Бдителност“ ще се върне. Доколкото разбрах, Порт Джаксън е заплашен от глад и негово превъзходителство се опасява, че по причини, неизвестни на никого от нас, Англия ни е забравила. Сега, след корабокрушението на „Сириус“, „Бдителност“ е единствената ни връзка със света. Ще се наложи да отплава било за Кейптаун, било за Батавия, за да достави храна, и лично аз смятам, че негово превъзходителство губернаторът ще предпочете Батавия, защото корабът е стар и за него пътуването до там ще е по-леко. Сега главна грижа на губернатора е да прати някого в Англия, та да напомни на Короната, че и двете селища са в окаяно състояние. Освен ако не пристигне някой товарен кораб. Ала това, господа, от ден на ден става все по-малко вероятно.

— Не можем да очакваме друго, освен най-лошото, господин Кинг, нека не се надяваме, че ще пристигне кораб с провизии. В хамбара имаме пшеница и царевица, но новата реколта ще бъде засята най-малко след два месеца и прибрана след около осем-девет. Дори и да успеем да свалим от „Сириус“ всички хранителни продукти, преди корабът да е потънал — натърти майорът, без да обръща внимание на Хънтър, който го изгледа кръвнишки, — запасите ще ни стигнат най-много за три месеца. Ще се наложи непрекъснато да ловим риба, ще ядем и птиците, които намерим.

Поободрен, Кинг рече:

— Казах ви за летните птици, които грачат като призраци, но има и зимни птици. Угоени и вкусни са, стоят тук от април до август. Гнездят горе в планината, затова и не сме се опитвали да ги ловим в големи количества. Все пак няма просеки, пътят до горе е опасен и дълъг. Но птиците са толкова кротки, че направо отиваш и ги хващаш. Хиляди са. По цял ден ловят риба, сетне по здрач се връщат в гнездата, точно както и летните птици, дето приличат на духове. Ако съвсем закъсаме, можем да ядем тях. Трябва само да се изсекат просеки.

— Благодаря за сведенията, господин Кинг. — Рос се прокашля. — При всички положения се притеснявам най-вече да не избухне бунт. — Той изгледа сурово флотските офицери. — И то не непременно сред каторжниците. Мнозина от моите хора, включили се в експедицията срещу заплащане, са си главорези и нехранимайковци, и ден не могат без ром. Когато споменах, че имаме храна само за три месеца, включвах и рома. Трябва да заделя достатъчно ром за хората си, което ще рече, че дажбата за останалите на заплата ще бъде намалена. Да не говорим пък, че и моряците на капитан Хънтър ще очакват да си получат рома, нали така, капитане?

Хънтър преглътна.

— Да, майор Рос. Опасявам се, че разчитат на това.

— В такъв случай — каза Рос — има само един изход. Военно положение. Който открадне нещо, бил той свободен гражданин или каторжник, ще бъде наказван със смърт, и то без съд и присъда. Говоря ви съвсем сериозно, господа, не се и съмнявайте.

Тези негови думи бяха посрещнати с гробно мълчание. През стените на губернаторския дом се чуваше как хората сноват напред-назад и свалят от „Сириус“ пътниците и храната, което напомни за бъркотията навън.

— В понеделник — оповести Рос — всички на острова ще се съберат в осем сутринта при пилона с държавния флаг, за да ги уведомя за новото положение. А дотогава, господа, ще си мълчите — нито гък, чухте ли! Говоря сериозно. Ако до понеделник се разчуе, че въвеждам военно положение, мислете му, ще наредя на човека, нарушил моята заповед да му бият няколко камшика, независимо от неговия чин. Сега сте свободни.

Продължаваха да разтоварват от „Сириус“ багаж и храна, колкото до животните — свинете и козите, тях мятаха направо през борда, после лодките и плувците ги насочваха към брега: жертвите бяха удивително малко. Макар и отдолу да беше пробит, корабът не показваше признаци да се разпада или да потъва — сандъците, каците, буретата и чувалите биваха прекарвани с лодки до сушата. Кърмата на „Сириус“ ту се подаваше над рифа, ту пак изчезваше под водата, а разбуненото от поривистия вятър море шибаше безмилостно кораба, въпреки това обаче състоянието му като че не се влошаваше.

В понеделник, в осем сутринта всички до последния човек бяха строени пред пилона с държавния флаг: морските пехотинци и моряците бяха застанали вдясно, каторжниците — вляво, а началниците и офицерите — по средата, точно под знамето.

— Като командващ английската колония ви уведомявам, че отсега нататък в сила влиза военно положение! — викна майор Рос, а вятърът, който духаше от запад-югозапад, поде гръмовния му глас и го разнесе. — Докато Господ Бог и негово величество кралят на Великобритания не ни пратят помощ, можем да разчитаме единствено на собствените си запаси и сили. Ако искаме да оцелеем, ще се наложи всеки мъж, жена и дете да работи за постигането на две цели — да имаме покрив над главата, който да ни предпазва от стихиите, и да произвеждаме храна. Според сметките ми, след като „Бдителност“ отплава, тук ще останат петстотин и четирима души — близо три пъти повече, отколкото преди седмица! Няма да крия от вас, гладът ни гледа в очите, но в едно ще ви уверя: никой, абсолютно никой няма да разполага и със залък повече от останалите. Бог ни подлага на изпитание, също като израилтяните в пустинята, ние обаче не можем изобщо да твърдим, че сме богобоязливи и доблестни, както този древен възхитителен народ. Само от нас зависи каква ще бъде участта ни — от нашата изобретателност, трудолюбие, усърдие, от желанието най-искрено да се съобразяваме с интересите на всички, от волята да оцелеем, макар и да сме притиснати в мъртвата хватка на ужасен противник! — Известно време майор Рос мълча, а хората около него забелязаха горчивината, изписала се върху лицето му. — Вие, повтарям, не сте израилтяни. Сред вас са най-големите отрепки, раждали се някога под слънцето, изметта на обществото. Който понася несретите достойно и безкористно, ще бъде възнаграден. Който краде храна и къса от залъка на другите, ще бъде наказан със смърт. Който краде, за да замени откраднатото за друго и да си живее по-добре, да се напие или по друга причина, ще го налагам с камшика, докато костите му се оголят от врата чак до петите. Няма значение кой е нарушителят — мъж или жена, наказанията ще бъдат еднакви, на децата също няма да им се размине. Положението е военно, което ще рече, че аз тук съм съдия, съдебен заседател и екзекутор. Нямам нищо против да развратничите, нямам нищо против и в свободното си време да се трудите, за да отгледате още нещичко за храна или за да имате покрив над главата, но няма да допусна и най-малкото деяние, което вреди на всеобщото благо! Първия месец и половина всеки зеленчук и плод ще отиват в държавното хранилище и се надявам, че още от този миг всички мъже и жени ще се запретнат да отглеждат зеленчуци и плодове, за да увеличат държавните запаси, което означава, че след този месец и половина всички, които имат ниви, ще предоставят на държавата само две трети от онова, което са отгледали, а останалото ще запазват за себе си. Моят девиз гласи: добри плодове чрез усърден труд, и това с пълна сила важи и за свободните граждани, и за каторжниците. — Той вдигна устна и се озъби. — Аз съм майор Рос и всички знаят, че с мен шега не бива! Заместник-губернатор съм на остров Норфолк и каквото ви казвам, все едно излиза от устата не на друг, а на краля. А сега нека поздравим трикратно негово величество крал Джордж, с цяло гърло! Хип-хип!

— Ура-а! — викнаха всички в един глас, сетне повториха и потретиха.

— Да поздравим три пъти и лейтенант Кинг, сътворил чудеса! Поздравявам ви, господин Кинг, на добър път и Бог да ви пази! Хип-хип!

За Кинг поздравът беше по-гръмогласен, отколкото за краля, а техният Кинг^[1] стоеше смаян, грейнал от неописуема признателност. За миг дори обикна майор Рос.

— А сега минете всички един по един под държавния флаг и сведете глава пред него, за да потвърдите клетвата си за вярност.

Множеството тръгна на дълга върволица — всички крачеха тържествено, със страхопочитание.

Макар че като ръководител на секачите Ричард стоеше по-близо до пилона с държавния флаг, отколкото новопристигналите каторжници, той съзря сред навалицата доста познати лица, на някои от които дори се зарадва: Уил Конъли, Неди Перът и Тафи Едмъндс, Томи Киднър, Арън Дейвис, Мики Денисън, Стив Мартин, Джордж Гест и Ед Ризби — последните двама бяха неразделни, Джордж Уитакър. Сред новопристигналите морски пехотинци Ричард мерна Даниъл Станфийлд, чиракувал при него, за да усвои занаята на оръжейника, и двама редници още от времето, когато бяха пътували с „Александър“ — Елайъс Бишоп и Джо Макколдрън. Ако го видеха, каторжниците със сигурност щяха да се втурнат и да дойдат при него — как да им обясни, че майор Рос не си хвърля думите на вятъра и говори съвсем сериозно, надали щеше да остане доволен, че главният секач се мотае и си бъбри със старите си приятели. Точно тогава майорът го извади от безизходицата, като го повика по име.

— Слушам, господине! — каза Ричард, докато множеството се изнизваше покрай него.

— Ще пратя редник Станфийлд да намери Едмъндс. Ще бъдеш ли на третата яма?

— Да, господине, отивам там.

— Пращам ти Джон Лоръл — ще живее при теб в къщата и ще върши каквото му наредиш. Не е лош по душа, но е доста глупавичък. Накарай го да ти обработва нивичката. Първия месец и половина Том Краудър ще прибира всичко, каквото отгледате, после обаче ще взима само две трети.

— Тъй вярно! — изкозирува Ричард и побърза да се отдалечи.

Джон Лоръл ли!… Беше на остров Норфолк от около година и Ричард го познаваше бегло — леко откачен добряк родом от Корнуол, беше лежал на плаващия затвор „Дюнкерк“, после беше изселен със „Скарбъро“ и сега бе част от работната сила на подчинение на Стивън. Какво ли все пак беше намислил майор Рос? Всъщност, като се замисли човек, майорът току-що бе пратил на Ричард слуга, който да му работи на нивата.

Докато стигне при третата яма с трионите, където Сам Хъси и Хари Хъмфрис вече бяха запретнали ръкави, Ричард бе прозрял причините, от които майорът се ръководеше: при толкова много народ на острова старите заселници, вече направили хубави зеленчукови градини, бяха изложени на опасността въпреки военното положение да им окрадат отгледаните с пот на челото зеленчуци. Рос беше пратил на Ричард човек, който да му пази нивичката, за да не му я плячкосват, и явно смяташе да стори същото за всички с прилични градини. Майорът със сигурност щеше да подбере най-подходящите пазачи измежду редиците на безобидните слабоумни каторжници. Ричард въздъхна и се зарече, че през свободното си време ще прави, ще струва, но ще набичи трупи, с които да вдигне на Лоръл отделна колиба. Мисълта, че ще му се наложи да споделя с някого къщата си, го отвращаваше далеч повече, отколкото заплахата да остане без храна.

— Отивам, Били, да нагледам новите ями — рече той на редник Уигфол, когото смяташе за добър приятел. Намигна му и се усмихна. — И внимавай да не ни пробутат за секачи още Уилямовци. — После се сети още нещо. — Ако се яви един уелсец на име Тафи Едмъндс, прати го да седне на сянка, но не при жените, чу ли! Кажи му да ме чака. Той ще ни бъде главен точилар. Жалко, че не си пада по тънката част, но волю-неволю ще му се наложи да се сработи с женорята.

Три от новите ями за бичене се намираха извън очертанията на селището Сидни, източно от него, където хълмовете все още бяха обрасли с гъста гора. Рос бе намерил някак време да обмисли всичко и даде указания дърветата да бъдат сечени на просека с ширина шест метра, от Залива на костенурките до залива Бол, която да положи основата на истински път. Отсечените дървета по склоновете към Залива на костенурките щяха да бъдат полагани настрани и плъзгани по нанадолнището, а щом дърварите стигнеха до залива Бол, там щеше да се изкопае друга яма, където дървесината да се обработва на място. Щеше да бъде невъзможно сам човек да наглежда всички секачи, отстоящи на такова голямо разстояние един от друг. Това означаваше Ричард да избере отговорник секач на всяка яма, който да не търпи разпасаност, дори шефовете да не са наблизо. Това обаче нямаше да бъде единственият път — и до Водопада щеше да се изсече просека с ширина шест метра, щеше да има и трета, най-дългата, водеща към Ансъновия залив. Ями за рязане на дървения материал, още и още ями — ето какво гласяха нарежданията на майора.

На връщане Ричард тръгна покрай безименния плаж, който сякаш като с мрежа улавяше боровете, търкулнали се надолу по склоновете чак до скалите и оттам — във водата, за да се накамарят един върху друг, а морето да ги изтласка обратно на сушата и те да образуват нещо като повалена гора, толкова стара, че вече се бе превърнала едва ли не в камък. И там, понеже вятърът духаше доста на запад и не вдигаше големи вълни, в морето напред-назад се поклащаше нагънато на купчина платно от „Сириус“. Ричард се досети веднага, че то може да им свърши чудесна работа, и ускори крачката. Тъкмо беше започнал приливът, водата едва ли щеше да отнесе платното навътре в морето, но според Ричард находката бе твърде важна, та да я изгуби, като се мае и губи ценно време.

Първия шеф, когото видя, беше Стивън — от няколко дена го бяха пратили да наглежда каменарите.

Стивън грейна в лъчезарна усмивка и на бърза ръка изостави работниците си.

— Да опустеят дано и преселниците! Изсипаха ни се тук, глава не мога да вдигна. Сигурно не съм те виждал от цяла седмица. — Изражението му се промени. — О, Ричард, какъв срам и позор! — викна той. — Да изгубим „Сириус“! Какви ли сили на злото съзаклятничат срещу нас!

— Не знам. И не искам да знам.

— Та какво те води насам?

— Как какво, новите ями за бичене на дървен материал. Сега, откакто майор Рос пое командването, ще преминем от идеализма на Марк Аврелий към прагматизма на Август. Е, не че майорът ще остави остров Норфолк застроен с мрамор, както не го завари и застроен с тухли, но поне ще проправи пътища — което, сигурен съм, навежда на мисълта, че смята да заселва хора и извън Сидни. — Той се пооживи. — Можеш ли да ми отделиш малко време и работници?

— Стига да имаш основателна причина. Какво е станало?

— Както никога, нищо лошо — усмихна се Ричард — Всъщност нося добри новини. На далечния плаж морето е изхвърлило огромно платно, паднало от „Сириус“, и понеже приливът започна, няма да се учудя, ако го изтласка още насам. Може да послужи като навес за хората, които не са настанени в палатки. А щом всички получат покрив над главата, можем да нарежем платното на хамаци и на постелки за леглата на началниците — става за сума ти неща. Нищо чудно типове като Франсис и Пек да отмъкнат почти целия багаж на офицерите.

— Бог да те поживи, Ричард! — възкликна Стивън и се завтече към хората си, като ги викаше и им махаше.

Вечерта, въоръжен с борина, с която да намери в тъмното пътя за дола (вечерният час настъпваше в осем часа), Ричард все пак се престраши да слезе в селището Сидни, за да потърси познатите лица, които беше зърнал сред насъбралото се множество. Зад редицата колиби покрай морето бяха опънати палатки, ала голяма част от каторжниците все пак бяха обречени да нощуват под открито небе, понеже при настаняването бе дадено предимство на екипажа на „Сириус“. Ричард се надяваше, че до утре ще направят от платната на заседналия кораб навес за хората.

Беше накладен огромен огън от чамови съчки и клонки, около него бездомните щяха да подслонят глава. Макар че живееше на острова вече шестнайсет месеца, Ричард и досега се изумяваше как е възможно веднага след залез-слънце да става от един път студено, колкото и зноен да е бил денят — само ако беше влажно, въздухът не изстиваше толкова бързо, а до тук 1790-а не беше задушна, знак, че тази година няма да паднат много дъждове. Ричард не бе наясно как е стигнал до този извод. Може би му го подсказваше шестото чувство, наследено от неговите предци — друидите?

Край високите езици на огъня се бяха сгушили към стотина души, наслагали и багажа до себе си. За разлика от пехотинците и техните офицери каторжниците бяха свалени заедно с всичко, което притежаваха, дори с безценните одеяла и кофи. Бяха боси — обущата се бяха скъсали преди доста месеци, а на остров Норфолк нямаше резервни. Ричард се замоли нощес да не завали — тук най-често валеше нощем, при това дъждът се изсипваше внезапно, от небе, което допреди броени мигове е било ясно. Всички каторжници бяха прекарани до брега в проливния дъжд, бяха станали вир–вода, а времето още не се беше оправило, та да изсъхнат. Сигурно щеше да избухне епидемия от настинки с висока температура и нищо чудно това да прекъснеше рекорда на острова — вече над две години, още от времето, когато лейтенант Кинг беше пристигнал тук заедно с първата група от двайсет и трима преселници, нямаше и един-единствен случай на естествена смърт или на смърт от болест. Какъвто и да беше остров Норфолк, климатът тук определено бе изключително здравословен.

„Сириус“ се поклащаше на рифа — тъжна гледка! Ричард вече бе чул мълвата, че Уили Дринг и Джеймс Бранаган — втория той не познаваше — изявили желание да се върнат с плуване на заседналия кораб, да хвърлят през борда във водата останалите там кокошки, патици, кучета и котки, да метнат и буретата и сандъците. Дринг не бе човек, който ще се справи с подобно нещо — и той, и приятелят му Робинсън бяха свестни момчета, но с времето се бяха пропили.

Ричард зърна Уил Конъли и Неди Перът, които седяха заедно с две жени. Сигурно се бяха венчали — добър знак! Тръгна през навалицата към тях.

— Ричард! О, Ричард, любов моя, Ричард, любов моя!

Лизи Лок му се хвърли на врата, взе да го гуши в обятията си, олигави го с целувки, загука, захлипа, запелтечи.

Ричард напълно инстинктивно я отблъсна още преди да е успял да потисне първия подтик, да изчака сгоден момент и да й обясни насаме, че тя може и да му е жена, но той не желае да споделя и миг от живота си с нея. Никой не му беше споменал, че и Лизи Лок е пристигнала на острова, а Ричард не се беше сещал за нея от онзи вълшебен ден, когато Уилям Хенри, невръстната Мери и Пег се бяха завърнали и отново се бяха заселили в душата му. Още преди да си е дал сметка какво върши, той вдигна ръце и изблъска Лизи, вкопчила се в него като пиявица.

Настръхнал целият, я изгледа така, сякаш е видение, изникнало от пъкъла.

— Не ме докосвай! — изкрещя й, пребледнял като мъртвец. — Чу ли, не ме докосвай!

А тя, клетата, се олюля, зашеметена от резкия преход от неописуемата радост към ужаса, стъписването, болката, толкова огромна и мъчителна, че Лизи се хвана за плоските гърди и го погледна с очи, слепи за всичко останало освен за неговото отвращение. Сякаш останала без дъх, отвори уста сетне пак я затвори, без да пророни и звук, и се свлече покосена на колене.

Още щом бе изрекла името му, насъбралите се, се извърнаха към нея, а които познаваха Ричард и бяха очаквали с нетърпение отново да се съберат, го зяпнаха, простенаха, зашушукаха.

— Та аз съм ти жена! — изписка пронизително Лизи, както бе коленичила. — Аз съм ти жена, Ричард!

Той сякаш излезе от унеса и видя жената, сгърчена в нозете му, забеляза все по-големия гняв и възмущение, изписали се върху лицата на приятелите му, долови ненаситното желание на хората, които не ги познаваха, да позяпат внезапно разигралото се театро. Ами сега! Какво да каже? Още докато си задаваше този въпрос без отговор, си даваше сметка как сеирджиите го оглеждат от глава до пети, същевременно обаче тръпнеше от ужас, че тая жена ще вземе пак да го докосне. Дръпна се, та тя да не го стигне.

Зарът беше хвърлен. По-добре всичко да приключеше така, както бе започнало: в ослепителната светлина на огромния общ огън, насред насъбралите се хора, които — и с право! — щяха да го дамгосат като безсърдечен негодник, който плаче за камшика.

— Съжалявам много, Лизи — успя да изпелтечи той, — но не мога да те прибера отново. Аз такова… просто не мога. — Вдигна ръце, сетне пак ги отпусна. — Не искам жена и…

Не знаеше какво друго да каже, ето защо се обърна и си тръгна.

На другия ден — вторник, се срещна както обикновено със Стивън на нос Хънтър, за да погледат заедно залеза. Вечерта беше ясна, огромният ален диск се търкулна и се гмурна в морето сякаш с шумен съсък, после небосводът помръкна до индигово, а скрилото се слънце като че огъна лъчите си навътре към необходните дълбини на водата, за да ги озари с млечно-синкав светлик, който, макар и блед, беше по-ярък небето.

— Какво прелестно място! — възкликна Стивън, който със сигурност бе чул мълвата, предавана от уста на уста из цялото селище, но предпочете да не отваря дума за това. — Тъкмо тук е била Едемската градина, убеден съм. Островът ме очарова, зове ме като сирена. И аз не знам защо, знам само, че това е райско кътче. Нийде по света не ще видиш такава хубост. Но сега тук се заселиха хора и те ще съсипят всичко. Тъкмо човекът е съсипал Едем.

— А, не, само ще се опитат, защото ще решат, че щом другаде е възможно да унищожат земята, това ще е по силите им и тук. Но островът ще оцелее, защото Бог го обича.

— Знаеш ли, тук има призраци — подметна уж между другото Стивън. — Видях един, беше ясен като бял ден — всъщност стана през деня. Някакъв великан с огромни мускулести крака и златиста кожа, беше гол-голеничък, ако не броим тънката кафеникава препаска около слабините му. Лицето му бе неописуемо красиво, патрицианско, а краката му от коленете нагоре бяха изрисувани с вити, преплетени шарки. Човек, какъвто не съм виждал никога и не бих могъл да си го представя току-така. Дойде откъм плажа при мен, после, тъкмо когато беше само на хвърлей, се обърна и влезе направо през стената в къщата на Нат Лукас. Оливия нададе кански писък, щеше да събори стените.

— Добре, че живея горе в долината. Макар че тия дни Били Уигфол ми разказа как видял на склона Джон Брайънт — на същото място, където го премаза дървото. Стоял си там, после изчезнал яко дим. Сякаш се уплашил, че са го открили.

Прибоят тътнеше оглушително, „Бдителност“ беше вдигнал котва и се носеше бавно към Водопада. На бременната жена на господин Кинг щеше да й бъде доста трудно да се качи на платнохода: щеше да се наложи да скача от скалата на клатещата се корабна лодка.

— Вярно ли е, че снощи Дринг и Бранаган са се докопали до рома на борда на „Сириус“ и са подпалили кораба? — полюбопитства Ричард.

— Да. Редник Джон Ескот — адютантът на Рос — забелязал вече по тъмно от губернаторската къща на носа пламъците, по своя воля скочил в морето и стигнал с плуване до кораба. Рос не го спрял, понеже Ескот бил ненадминат плувец. Та редникът заварил Дринг и Бранаган пияни като свине в трюма с рома — греели се, моля ти се, на огъня. Изтикал ги в морето, угасил пожара — вече бил допъплил чак до амбразурите за оръдията, и останал на „Сириус“ до заранта, когато го прибрали заедно с рома. Дринг и Бранаган били оковани във вериги и били хвърлени в новото караулно помещение на лейтенант Кинг. Майорът е позеленял от ярост — бил оставил рома на „Сириус“, понеже смятал, че там е на по-сигурно място, отколкото на сушата. Подозирам, че още щом Кинг се качи на „Бдителност“, Рос ще ги осъди било на смърт, било на петстотин камшика на голо. Няма как да си затвори очите за това първо нарушение на военното положение.

Стивън изглеждаше много мургав на гаснещата светлина; обърна се към Ричард, който се беше свил като навита стоманена пружина.

— Подочух, че рано-рано тая сутрин майорът те е посетил.

Ричард се усмихна с половин уста.

— Майор Рос знае всичко, което става на острова, нищо не му убягва. И аз не знам откъде, но е научил какво се е случило снощи край големия огън. Е, познаваш го. Изчака да се прибера за закуска, нахълта като хала в къщата, разположи се на стола и ме зяпна така, сякаш разглежда невиждана досега гъсеница. „Разбрах, че пред всички си се отказал от жена си“ — рече ми. Потвърдих, че наистина съм го сторил, и той само изсумтя. Сетне ми разправя: „Не че съм го очаквал точно от теб, но сигурно си имаш основанията да го направиш, никога не постъпваш прибързано.“

— Да му имам изказа! — прихна Стивън.

— После ме попита дали според мен жена ми ставала за икономка на офицер. Обясних му, че е чистофайница, прибрана е, умее както никой друг да шие и да кърпи, знае да готви и поне доколкото ми е известно, е девствена. След което той се шляпна по коляното и се изправи. „А деца обича ли?“ — попита ме. Рекох, че според мен да, съдейки от начина, по който се е държала с децата в Глостърската тъмница. „А сигурен ли се, че няма да тръгне да прелъстява?“ — вика ми нашият човек. Казах му, че съм повече от сигурен. „Тогава е тъкмо икономка като за мене“ — рече майорът и си излезе, по-доволен и от котка, докопала се до сметана.

Стивън се запревива от смях.

— Бре, да ти се не види, Ричард — каза, след като се поуспокои, — влязъл си му под кожата на майор Рос, и туйто. И аз не проумявам защо, но той има страхотна слабост към тебе.

— Симпатичен съм му — отвърна Ричард, — защото хич не му цепя басма и му казвам истината, а не онова, което смятам, че иска да чуе. Затова и той никога няма да уважава Томи Краудър така, както го уважаваше Кинг. Почнех ли да му противореча, Кинг тутакси захващаше да умува дали да не ми удари няколко камшика — при майор Рос няма такова нещо.

— Кинг си е англичанин — подметна някак между другото Стивън, — а не ирландец. Келтът у него си е чист корнуолец, значи по, характер той е по-близко до уелсците. Докачлив е и е на настроения. Типичен представител на Кралската флота. Докато Рос е шотландец до мозъка на костите и не познава друго настроение освен вкиснатото. Родом е от студен, мрачен край, където средно положение няма. — Той се изправи и подаде ръка на Ричард — да го изтегли. — Добре, че е намерил изход от задънената улица с отхвърлената ти благоверна.

— Е, ти ме предупреди да не се женя за нея — призна си с въздишка Ричард. Но кой да слуша! Стига да знаех, че е тук, все щях да се подготвя, а така ми дойде като гръм от ясно небе. Гледах Уил Конъли, когато тя ни в клин, ни в ръкав ми увисна на врата и ме олигави с целувките си. Аз… аз надуших миризмата й, Стивън. Беше прекалено близо, не я видях. Познавам я от места, където е воняло на какво ли не. И в Порт Джаксън, и в старата крепост се носеше страшно зловоние. Но миризмата на мръсна женска плът… от доста време съм сам и ако не броим ямите за рязане на дърва и селището Сидни, ноздрите ми са свикнали със сладостни ухания. Не че жената смърди чак толкова — няма такова нещо, но да ти призная, не понасям миризмата й. Доводите ми не са подчинени на здравия разум, дори аз го съзнавам, и Бог ми е свидетел, че не се гордея особено с постъпката си. Тогава обаче усещах само едно — отвращение, сякаш съм се оплел в паяжина. Оставих се на чувствата, забравих за здравия разум. А когато осъзнах какво върша, вече беше късно да замажа положението, затова съвсем го ударих през просото.

— Влизам ти в положението — рече едва чуто Стивън. — Виж, не проумявам как така не си се досетил, че може да е пристигнала заедно с останалите.

— Да ти призная, и аз не го проумявам.

— Е, и аз имам вина. Трябваше да ти напомня.

— Ти беше прекалено зает със „Сириус“ и последиците. Но не ми дава мира и друго — била е тук от няколко дена, знаела е, че и аз съм тук, а е чакала, защо ли?

Стигнаха при къщата на Стивън — той влезе вътре, без да отговаря, после загледа през прозореца как борината на Ричард се отдалечава нагоре към дола и току примигва. „Защо е чакала ли, Ричард? — помисли Стивън. — Ами защото дълбоко в себе си е знаела, че ако те намери и останете насаме, ще се случи онова, което в крайна сметка наистина се е случило — ще я отпратиш. Или, нали си е жена, тайничко се е надявала сам да я потърсиш. Клетата Лизи Лок… Вече половин година Ричард живее сам като кукувица горе в оная откъсната от света къща, компания му прави единствено кучето, но той пак е доволен. Нямам представа какво му се върти в ума, знам само, че съвсем доскоро беше приспал чувствата, така както мечката ляга в непробуден зимен сън. Ожени се за Лизи именно като в сън, от който лично според мен не е очаквал да се пробуди. После, не щеш ли, се отърси от унеса — и то пред очите ми!“

Времето напредваше. Стивън си погледна часовника, стисна устни и взе да умува дали е гладен, та да топли чорбата. Капитан Джон Хънтър се беше настанил в губернаторската къща и Джони… „Ох, я да не мисля за това. Все пак ще стопля чорбата, застуди се, тъкмо ще наклада огън.“

— Единственото, което искам — оповести Ричард, след като нахълта в стаята точно когато Стивън раздухваше огъня, който все не се разгаряше, — е да ме оставят на мира, сам с книгите и с кучето. И поне за малко да мога да се усамотя.

— В такъв случай какво правиш тук? — попита Стивън и приседна на пети. — Можеш да се усамотиш единствено горе в дома си.

— Да де, но… но… — изпелтечи Ричард.

— Защо си кривиш душата, Ричард, и не си признаеш — отсече Стивън, на когото не му беше до увъртания, — че те мъчат угризения на съвестта заради онова, което си направил… добре де, бил си принуден да направиш с Лизи Лок. Който те познава, очаква много от теб. Да ти призная, не съм срещал човек, който като теб да е толкова взискателен към самия себе си — та ти, да те вземат мътните, си изпечен протестантски великомъченик!

— Я не ми чети проповеди! — тросна се Ричард. — Проблемът ти е, че така и не си решил какъв си, дали католик или протестантин, да не говорим пък за великомъченика! А ти защо не си признаеш, че ще се побъркаш от мъка по Джони и ти иде да удушиш Хънтър?

Сините очи блеснаха гневно и се вторачиха в другите очи, които в продължение на цяла минута бяха съвсем сиви. И двамата мъже не се и помръднаха. Сетне устните и на двамата се разтрепериха едновременно и те избухнаха в гръмогласен смях.

— Тъкмо да поразведрим обстановката — отбеляза Стивън, докато си бършеше лицето с кърпата.

— Така си е — простена, задъхан от смеха, и Ричард и също си избърса лицето.

— Така и така си тук, я изяж чорбата на Джони… всъщност защо се върна?

— Ами сигурно защото не ми отговори на въпроса, но вече можеш и да не отговаряш. Прав си, Стивън. Няма как, налага се да страдам заради Лизи, включително и да се презирам.

Джон Лоръл се нанесе при Ричард и после се изнесе толкова светкавично, че чак му се зави свят — за някакъв си месец Ричард му скова уютна колиба в дъното на нивичката от два декара, като я обърна така, че прозорците и вратата да не гледат към неговата къща. Дори и Лоръл да го кълнеше, той бе прекалено далеч, за да чуе. Колкото до задълженията, ги изпълняваше безупречно, макар и да си имаше един недостатък — падаше си комарджия и Ричард се видя принуден да го възпира, за да не проиграе на карти и бездруго оскъдните си дажби.

Малките дървени къщурки в селището Сидни никнеха като гъби след дъжд и вече се подреждаха в истински улици — сковаваха ги Нат Лукас и неговите дърводелци, които работеха като фурии, стига трионите на Ричард да им доставяха нужните мертеци и дъски. Не разполагаха нито с време, нито с инструменти, за да снаждат гредите като хората, само ги съединяваха с тънички летви, които да запълват луфтовете, стил, който не бе неприятен, стига, както в къщата на Ричард, да изгладиш и лъснеш дървото с шкурка. Най-сетне сложиха листово стъкло — дар от губернатора Филип — по прозорците на губернаторската къща, която в по-добри времена Кинг бе разширил дотолкова, че да кани по петима-шестима души на гости. Всички останали къщи, дори достатъчно уютните, за да задоволят и флотските офицери, и моряците, засега имаха само капаци или направо зеещи отвори. На една от ямите с трионите се бичеха дъски, с които да бъдат покрити къщите, първо обаче те трябваше да киснат месец и половина в морска вода, та да могат да бъдат разрязани на тънки летви. А това означаваше, че повечето къщи и колиби бяха с временни покриви от ленени стъбла. Със задачата да обикалят надлъж и шир острова, за да търсят лен, бяха натоварени моряците от „Сириус“, понеже Рос категорично отказа да ги остави да лентяйстват.

Понеже поне засега бяха освободени от задължението да снабдяват Порт Джаксън с вар, се заеха да трошат варовика и да майсторят с него основите на къщите, огнищата и комините. Четиримата бъчвари, с които островът вече разполагаше, откриха твърдо дърво, от което ставаха и дъски за покриви, и се запретнаха да правят каци. Рос беше турил няколко жени да мелят на ръка с хромелите реколтата от пшеница на Кинг, защото отсъди, че плъховете ще нападат по-малко брашното, прибрано в бурета, отколкото зърното. Арън Дейвис, който в края на престоя си в Порт Джаксън бе месил хляб, беше назначен за хлебар на селището. Не че жителите му ядяха всеки ден хляб — получаваха го в неделя и сряда, в понеделник и четвъртък трябваше да се задоволяват с ориз, в събота — с грах, във вторник и петък — с качамак, примесен с овесени ядки.

След като видя колко бързо се размножават свинете, Рос вдигна малка пещ и се зае да произвежда сол. Свинското, което не ставаше за осоляване, се кълцаше и от него, както и от червата се правеха наденици.

— Най-хубавото на свинята е — бе чут да заявява майор Рос, — че за ядене не стават само копитата.

Тъй като беше общоизвестно, че той не притежава и грамче хумор, всички отсъдиха, че е говорил сериозно.

Все така заседнал на скалите, „Сириус“ продължаваше ту да вирва кърмата над водата, ту пак да я навежда и малко по малко от кораба беше свалено всичко, което можеше да се спаси, като се почне от малките топове и се стигне до последния от многото сандъци с пирони, които негово превъзходителство губернаторът беше пратил от своето селище, вече изграждано само от тухла и камък, на селището на острова, изцяло дървено. Най-тежко бе понесена загубата на късовете желязо, които „Сириус“ беше докарал за ковачницата на Норфолк и които все още си лежаха долу в отсеците. Беше твърде опасно да ги вадят. Почти всичките платна на кораба бяха изхвърлени на брега заедно със заплетените в тях въжета и мачти, от лодките, съсипани при сеченето на рейките, беше оцелял само скутерът заедно с греблата.

Сред последните вещи, стоварени от кораба, имаше няколко сандъка тютюн и още няколко — с долнопробен бристълски сапун. Макар че сапунът беше складиран в държавното хранилище, та после да бъде разпределен между хората, тютюнът така и не видя лула — за ужас на моряците, които държаха на хубавия тютюн едва ли не колкото и на чашата коняк. Джордж Гест и Хенри Хатауей, и двамата селски момчета, отидоха при майор Рос и го уведомиха, че глостърчанки се преборвали с плужеците, гъсениците и другите вредни твари по нивите, като задигали от тютюна на мъжете си. Запарвали листата с вряла вода, сетне разтваряли в получената отвара и малко сапун и поръсвали с нея растенията. Още първият дъжд я отмивал, но докато той паднел, вредителите хич и не посягали на зеленинката с отвратителен вкус.

От този миг нататък на всички беше забранено да изхвърлят и капчица сапунена вода. Няколко жени бяха натоварени да запарват тютюна, който, както разбраха от опит, можеше да бъде използван по няколко пъти, без да губи от силата си. А колкото до сапуна, той можеше да се направи така, както го правеха по бедните селски къщи от единия, та чак до другия край на Британските острови — от лой и пепелява вода. Какво друго беше лойта, ако не свинска сланина, каквато в селището се намираше в огромни количества. Пепелява вода също се набавяше лесно: подпалваш излишните листа на картофите, морковите, ряпата и цвеклото, изгаряш ги хубавичко, кипваш известно време пепелта, прецеждаш я — и готово! Течността, която останеше, беше и пепелява вода. Нямаше много лейки, но една жена, въоръжена с кофа тютюнева отвара и калаено канче с дупчици по дъното, поливаше с голям успех растенията, дори царевицата. За да са готови за следващото нашествие на гъсениците, прибраха отровата в празни бъчонки от ром.

Командващият нямаше равен в такива практически дела. В изобретателността си бе минал през производството на сол, на наденици и на отрова за гъсеници и беше стигнал до извода, че вместо да заравят в пръстта стърготините от трионите, преспокойно могат да ги използват, за да опушват месо. И наистина, защо да не опушват месото, което не става за осоляване, включително рибата! Макар и да разполагаше с многобройна работна сила, Рос бе твърд в решимостта си никой да не бездейства. Първата стъпка беше да произвеждат възможно най-много храна, втората бе майорът да накара възможно най-много от подопечните си сами да си изкарват прехраната, вместо да чакат на държавата. Тази втора стъпка всъщност си беше и единственото основание да се предприеме целият този експеримент с Ботаническия залив. Какъв смисъл имаше държавата да откарва чак на другия край на света хиляди каторжници и надзиратели, ако ще продължава да ги хрантути до безкрайност?

„Бдителност“ беше отплавал само преди половин месец, за да съобщи на негово превъзходителство губернатора ужасната вест за „Сириус“, когато птиците долетяха на Пит, тристаметров баир в северозападния край на острова. Бяха достатъчни само няколко дни, та да се потвърдят думите на Кинг за едрите буревестници — те по цял ден ловяха риба, надвечер се прибираха по гнездата и притежаваха толкова мъничко ум и толкова голямо невежество за нрава на човеците, че съвсем безропотно, без дори да се опитват да се съпротивляват, се оставяха да бъдат хванати.

Откъм страната на новия път за Водопада изсякоха през лианите (с такива дебели стволове, че започнаха да им викат Самсоновите жили) просеки нагоре по склоновете на планината и още по светло първия ден ловците на птици взеха да дебнат, въоръжени с чували. Дажбите осолено месо бяха орязани до кило и половина седмично, количествата хляб, ориз, грах и овесени ядки бяха намалени наполовина. Птиците на хълма Пит трябваше да запълнят дажбите.

Сега дори офицерите получаваха някаква си четвъртинка силно разреден ром на ден, което не притесняваше ни най-малко лейтенант Ралф Кларк — той пак успяваше да замени дажбата си ром срещу ризи, долни дрехи, чорапи, какво ли не, от които имаше крещяща нужда: багажът му така и не беше достигнал от „Сириус“ до него, макар че лейтенантът виждаше някои от дрехите си по гърбовете на каторжниците. Майор Рос също не си беше получил вещите от кораба, макар че не го правеше на въпрос — за разлика от Кларк, който по душа си беше мърморко.

Извадеха ли картофи, колкото и малко да бяха те, ги поделяха между хората: на десет души се падаха по няколко грудки, набраните зеленчуци също биваха поделяни по равно. Сигурно защото не засищаха — но най-вече понеже на острова нямаше скорбут, зелени зеленчуци се намираха в изобилие. Хората предпочитаха да хапнат всичко друго (освен риба), но не и огромна копаня спанак или зелен боб.

Предстояха им тежки, отчаяни дни. Майорът беше наясно, че „Бдителност“ няма да се върне. Трийсет и четири годишният тендер, досега плавал само в Ламанша, трябваше да стигне чак до Източна Индия, за да вземе храна, инак хората в Порт Джаксън бяха обречени да измрат от гладна смърт — е, обитателите на остров Норфолк не бяха застрашени от това, но пък щяха да се видят принудени да живеят като първобитните хора. И дръзкият експеримент щеше да се провали с гръм и трясък.

Робърт Рос вярваше не по-малко пламенно от Артър Филип, че каквито и бедствия и несгоди да ги чакат в бъдеще, хората, за които му беше поверено да се грижи, не бива да живеят по-зле от християните британци другаде по света. Майорът бе длъжен да прави, да струва, но да съхрани нравствеността, благоприличието, грамотността, технокрацията и останалите добродетели на истинската европейска цивилизация. Не ги ли опазеха, дори и да останеха живи, хората щяха да се превърнат в отрепки. Рос обаче се различаваше от Филип в по-отвлечените добродетели — оптимизъм и вяра. Филип беше убеден, че дръзкият експеримент ще успее. Докато Рос просто смяташе, че всичко това — време, пари, имущество, усилия, е отишло на вятъра, потънало е в търбуха на безчестието, без да оставя и следа. Но колкото и дълбоко вкоренено да бе това негово убеждение, то не му попречи ни най-малко да прави всичко по силите си, за да намира решение на въпросите, за които ония надути пуяци в Лондон така и не се бяха сетили, докато бяха слушали сър Джоузеф Банкс и господин Жакоб Мария Матра и бяха умували над грандиозния си замисъл. Какво по-лесно от това да местиш човеците като пешки по дъската на световния шахмат, когато и столът ти е стол, и търбухът ти е заситен, и огънят топли, и гарафата с портвайн е бездънна!

Никой не възропта, задето в храната са включени и птиците от хълма Пит. Месото им беше тъмно, дъхтеше леко, но не и неприятно, на риба и не изпускаше мазнина, ако го задушаваш или печеш на шиш, а в началото на зимата всяка женска птица беше отвътре с по едно яйчице. Без перушината — тя се скубеше лесно — птицата си беше малка, така че с една можеше да се наяде дете, с две — жена, с три — мъж, а с четири-пет — чревоугодник. Ловците получиха нареждане да носят птици и за опушване. В началото Рос се опита да ограничи броя на птиците и на хората, на които разрешаваше да се катерят горе на планината. Но дори военното положение и видът на Дринг и Бранаган, получили (на няколко порции) цели петстотин камшика на голо, не спряха хората, които продължаваха да напират към билото, за да си хванат някоя и друга птица, внесла неописуемо разнообразие в менюто от осолено месо, риба и зеленчуци, и Рос вдигна ръце и се отказа от опитите да пречи на лова. Лейтенант Ралф Кларк, назначен за началник на държавното хранилище, взе да записва, доколкото можеше, количествата: от началото на април, когато бяха хващали по сто четирийсет и седем птици на ден, уловът беше скочил само за месец на хиляда осемстотин и деветдесет птици дневно. От тях някои биваха опушвани, но повечето отиваха на боклука — ловците на птици се лакомяха само за едно: за неизлюпеното яйчице вътре в самките. Самият Кларк беше голям поклонник на яйцата и се нареждаше сред най-неуморните ловци на птици.

Ричард също изминаваше през ден осемте километра до билото и обратно и си похапваше с голяма наслада от птиците на хълма Пит, но тяхната поява временно го лиши от пазач на нивата. Вече след вечерния час патрулът спипал Джон Лоръл, който на всичкото отгоре мъкнел и чувал и се опитал да избяга, затова го фраснали с приклада на кремъклийката по главата и го затворили в караулното помещение. След седмица го пуснаха и му биха десетина леки камшика — той още не се беше оправил от удара по главата.

— Какво те е прихванало, Джон? — попита Ричард, който, след като цял ден беше бичил трупи, веднага след работа отведе стенещия Джон на Залива на костенурките. — Шейсет и осем птици! — Без капчица състрадание той лисна цяло канче солена морска вода връз гърба на Лоръл. — Стой мирен, де, стига си мърдал! Няма да ми се налага да го правя, ако най-после стиснеш зъби и се престрашиш да нагазиш във водата.

— Да опустеят и картите! — простена с тракащи зъби другият мъж — южният вятър беше много студен.

— Сега пък картите му виновни! — Ричард го изведе от морето и подсуши внимателно наранения му гръб с чисто парцалче.

— Няма страшно, ще прескочиш трапа! — увери го после. — Джими Ричардсън не се е престаравал, удрял е лекичко, гърбът ти не е окървавен. Жена да беше, нямаше да те жали толкова. Та какво общо имат картите?

— Ами загубих на комар — поясни простичко Лоръл, докато, вървеше след Ричард покрай външния ред от къщи. — Трябваше да се разплатя някак. Джош Пек предложи да съм им спестял разкарването до хълма и да съм им свалял птиците. Но нямах и представа, че чувалът ще бъде толкова тежък, забавих се и след вечерния час ме спипаха.

— Много те моля, Джон, нека ти е обица на ухото. Щом толкова не можеш да се сдържиш и да не играеш комар, хващай се поне със свестни хора, а не с такива измамници и лъжци. А сега се прибирай и лягай.

Стивън Донован на няколко пъти си беше сменял жилището и сега вече разполагаше с прекрасна къща откъм източната страна на пътя за Водопада, Нат Лукас също се беше устроил добре малко по-нататък, на два декара равна като тепсия земя. Мочурището не стигаше чак дотук, въпреки това майор Рос се опитваше да го пресуши, като прокопае вада до Залива на костенурките. Плоската земя ставаше за обработване, а колкото и многобройни да бяха, мъничките ручейчета, вливащи се в потока в Артъровия дол, пак не бяха достатъчни, та водата да потече към морето — тресавището пречеше да увеличат обработваемите площи.

— Влез! — извика Стивън, след като Ричард почука.

— Тъкмо пратих блудния си пазач да ляга — обясни Ричард и седна с въздишка. — Пек и останалите му наредили да си покрие дълговете от комар, като им донесе птиците. Божичко, какъв глупак!

— Затова пък ти върши работа. Сядай де, хапни от рибата. Днес плоскодънката се прибра с добър улов, Джони слугува на капитан Хънтър и няма кой да изяде рибата. Все пак внася някакво разнообразие след птиците от хълма Пит.

— Лично аз предпочитам всеки ден да ям риба — каза Ричард и си гребна от яденето, — не проумявам какво толкова са полудели по женските с яйцата. Утре ще ти се отплатя, ще извадя малко картофи. Моите са вързали добре, радвам се, че Лоръл се върна да ми помага — нали вече имаме право да задържаме за себе си една трета от онова, което сме отгледали!

— Още ли не ти говорят? — попита Стивън, след като се нахраниха, измиха чиниите и извадиха шахматната дъска.

— Не — поне онези, които взеха страната на жена ми: Конъли, Перът и още неколцина от „Церера“ и „Александър“. Странно, хората, познавали Лизи от Глостърския затвор, преди и аз да се появя там, като Гест, Ризби, Хатауей, подкрепиха не нея, а мен. — Върху лицето му се изписа отвращение. — Не виждам защо изобщо трябва да застават на нечия страна. Колкото до Лизи, тя, интересно, е страшно доволна от съдбата си, не може да се нахвали от живота в губернаторската къща, трепери му на Малкия Джон като на писано яйце, макар че много внимава пред майора.

— Тя, Ричард, е влюбена в теб и се чувства отхвърлена — отбеляза Стивън, решил, че е минало достатъчно време и може да отвори дума за това.

Морган го погледна смаян.

— Дрън-дрън, била влюбена. Между нас никога не е имало любов! Знам, ти се надяваше, че щом се оженим, ще я обикна, но къде ти!

— Така е, тя обаче те обича.

Смутен, Ричард замълча, премести една пешка, после премести и коня. Ако Лизи наистина го обичаше, значи се чувстваше много по-наранена, отколкото си мислеше той. Спомни си как му бе разправяла за „Лейди Пенрин“ и за униженията, на които жените са били подлагани, и чак сега прогледна за най-страшното в престъплението, което бе извършил спрямо нея — по непростим начин я беше унизил пред всички. Тя не му бе казвала никога, че го обича, не го беше намеквала с дума, с поглед… Ричард изгуби и коня.

— Как се погаждат морските пехотинци и флотата? — смени той темата.

— Хич и не питай! Хънтър открай време има зъб на майор Рос, но покрай заточеничеството си тук съвсем го намрази. Поне засега не са се хванали гуша за гуша, ала в скоро време и това ще стане. Хънтър разполага само със скутера на „Сириус“, не може да се впусне в дълги морски пътешествия, затова почти през цялото време не прави друго, освен да гребе около омразния остров Нипиън — предполагам, търси доказателства, че не е виновен, с които да се защити, когато в Англия го изправят пред военен трибунал. Щом огледа сантиметър по сантиметър дъното и състави картата, сигурно ще се запретне да проучва цялото крайбрежие.

— Извинявай за неудобния въпрос, но защо Джони се върна при него?

Стивън сви рамене и се свъси.

— Какво му е неудобното, ще ти отговоря, разбира се. На един моряк му е много трудно да не се подчинява на капитана си, освен ако по душа не си е бунтар, а Джони не е такъв. За него Хънтър въплъщава Кралската флота и му е нещо като бог.

— Понеже стана дума за Кралската флота, подочух, че лейтенант Уилям Брадли се е изнесъл от офицерските бараки и се е преместил да живее на пътя за залива Бол.

— Разбрал си, че се е изнесъл, заради дървения материал, който бичите за новата му къща. Да, махна се от бараките, но никой не съжалява особено. Брадли си е странна птица, говори си сам, затова и не му трябва компания. Доколкото разбрах, майорът го е пратил да огледа вътрешността на острова и да се заеме със земеразделянето. А това си е кръвна обида за Хънтър, който е твърдо убеден, че никой от флотата, независимо от чина, не бива да се унижава и да работи на сушата.

След като загуби най-позорно шахматната партия, Ричард стана да запали от огъня на Стивън борината.

— Искам реванш, но ако не си тръгна още сега, ще наруша вечерния час. Ще дойдеш ли утре с мен в планината — да наловим още птици?

— На драго сърце. Изядохме рибата до шушка.

Стивън му махна и се върна в къщата, опитвайки се да си представи изражението върху лицето му. Платното на „Сириус“ вече бе освободено от задължението да предпазва бездомните от стихиите и бе поделено между свободните граждани, за да си ушият от него сламеници и хамаци — благодарение на реколтата пшеница, отгледана от Кинг, а също на това, че в селището нямаше коне и едър рогат добитък, слама имаше колкото щеш. Стивън, за когото се смяташе, че е намерил платното, получи от него колкото поиска, така че беше взел достатъчно и за себе си, и за Ричард. То бе престояло доста дълго в морето, после го изпраха няколко пъти със сапун, та да омекне, и го разкроиха на чаршафи и на работни панталони. Жените, които знаеха да шият, бяха впрегнати в направата на панталони за моряците и пехотинците, които в замяна на новия чифт бяха задължени да преотстъпят стария на някой каторжник. Чак когато платното на „Сириус“ бе освободено за други нужди, всички си дадоха сметка колко огромно е то.

— Не знам как да ти се отплатя за платното — каза Ричард, когато по залез-слънце на другия ден срещна Стивън на пътя за Водопада. — Одеялата се износват за нищо време, ако застилаш с тях леглото. А платното ще издържи години наред.

— Дано.

Поеха по най-далечната пътека, по която минаваха малцина, понеже тя бе и най-дългата, и уловиха пет-шест птици горе на билото, където пернатите все така гнездяха на безбройни рояци. Беше достатъчно да се пресегнеш и да ги вземеш, после да им прекършиш с едно-единствено бързо движение гръкляна и да ги пъхнеш в торбата. Сега буревестниците мътеха, макар че количеството хванати птици не намаляваше. Според сметките на Кларк те възлизаха на хиляди, при това в тази бройка влизаха само онези, които хората бяха предали в държавното хранилище, плюс хванатите от самия Кларк и от колегите му — другите офицери.

На връщане Ричард и Стивън излязоха на голямо сечище с площ няколко декара, навръх плоското било на хълмовете, откъдето някои потоци се стичаха на север, към Залива на Водопада, други на изток — към залива Бол, и на юг, към мочурището или, както бяха започнали да го наричат, Филиморовия поток, при скалите за най-далечния плаж. От тук, от сечището — какво ли всъщност целеше Рос? — се откриваше гледка на север към планината.

Беше ясно, вече се беше смрачило, ярките звезди бяха толкова нагъсто, та човек си мислеше, че зад тъмата на небосвода има някакъв плътен, озарен от бяла светлина пласт, а Бог е надупчил небето, та сиянието на тая сребърна твърд да достигне и до земята. Там, където грамадата на планината би трябвало да е надвиснала като черна сянка, в мрака проблясваха сякаш реки от стрелкащи се светулки, мърдащи, гънещи се потоци от светлина: факлите на стотиците мъже, слизащи от склоновете.

— Красота! — въздъхна изумен Ричард.

— Как изобщо е възможно да ти втръсне това място?

Останаха да се любуват на гледката, докато светлинките се скриха, сетне продължиха да слизат сред борините, сред десетки задъхани ненаситни ловци, понесли на рамо препълнените чували.

Дойде и зимата — по-суха и студена, отколкото предната година; бяха засели с пшеница и царевица много повече ниви, а не само четирийсет и четирите декара на Кинг, но реколтата не вървеше добре до онзи дългоочакван ден, когато заваля като из ведро, а на другата заран пекна слънце и целият дол и склоновете с тяхната червеникава почва не се покриха със златнозелена тревица.

По официалните сметки буревестниците, хванати на хълма Пит, скочиха на сто и седемдесет хиляди — на човек през последните сто дни се падаха средно по триста и четирийсет птици. На острова още имаше военно положение; майор Рос махна от дажбите на всички осоленото месо, понеже си даваше сметка, че веднага щом новоизлюпените птици се научат да летят, хилядите буревестници ще се изнесат от планината. Джим Ричардсън, който, преди да си счупи крака, беше работил като секач при Ричард, сега налагаше честичко с камшиците нарушителите на военното положение. Осакатеният крайник не му пречеше ни най-малко да млати с камшика, странно занятие, което му допадаше. Не се притесняваше особено, че го ненавиждат почти всички, и свободни граждани, и каторжници.

Случваше се и да обесят някого. Но не от каторжниците, а от моряците. Слугите на капитан Хънтър, подпомагани от адютанта на Рос — Ескот, тиха вода, и той моряк от „Сириус“, задигнаха оскъдните запаси от ром на майора, почерпиха се, а останалото спазариха. Нали съвместяваше ролите на съдия, съдебен заседател и екзекутор, заместник-губернаторът на бърза ръка обеси трима от нарушителите, сред които обаче не бяха Ескот и Елиот, най-верният човек на Хънтър. Те получиха по петстотин камшика, наказание, което, както майорът се беше заканил още в словото от началото на военното положение, им смъкна кожата от врата, та чак до глезените. Смяташе се, че сто камшика са най-многото, което човек може да издържи наведнъж, затова петстотинте камшика им бяха ударени на порции от по сто. Биячът започваше от раменете и караше бавно надолу по цялото тяло: гръб, задник, бедра и накрая прасците. Моряците взеха да шушукат за бунт, ала пред лицето на това ужасно престъпление, извършено срещу свободната общност на поклонниците на рома, капитан Хънтър така и не се реши да подкрепи делото на своите хора, макар че морските пехотинци бяха толкова вбесени, та само чакаха да разстрелят като псета тая паплач — моряците. Благодарение на редник Даниъл Станфийлд кремъклийките бяха в отлично състояние, те държаха и барута си сух — и досега в събота сутрин ходеха на стрелби, ръководени от Стивън и Ричард.

След случая с откраднатия ром майор Рос дойде у Ричард, свъсен като буреносен облак.

„Тая работа го убива — помисли Ричард, след като покани майора да седне, — откакто е пристигнал, се е състарил с десет години.“

— Господин Донован — оповести Рос — ми съобщи някои интересни неща за теб, Морган. Твърди, че си знаел да правиш ром.

— Така си е, знам, драги ми господине… стига да разполагам със съставките и оборудването. Но не мога да ви обещая, че ще е с по-добър вкус от рома в Рио де Жанейро — както са ми го описвали, де. Като всяка алкохолна напитка, и ромът трябва да отлежи в бъчвата и чак тогава да се пие, а ние не разполагаме с толкова време, стига да съм разбрал правилно накъде биете. Нашият ром ще е доста неприятен.

— В безизходица сме, не можем да избираме — отбеляза Рос, после щракна с пръсти на кучето, което дотърча презглава, за да го помилват. — Как я караш, Мактавиш?

Псето завъртя неподкастрената си опашка — беше много мило.

— Наред с всичко останало, драги ми господине, в Бристъл съм работил и в спиртоварна — обясни Ричард и метна цепеница в огъня. — Затова и разбирам по-добре от мнозина други колко черен е дяволът. Ако си свикнал всеки ден да пийваш ром или джин, ти е крив целият свят, лишат ли те от тях. Това понякога важи и за жените. Тук не са почнали досега да варят спиртни напитки само заради военното положение и защото не разполагат с оборудване. На драго сърце ще ви построя спиртоварната и ще я пусна в действие, но…

Рос доближи длани до огъня, за да се постопли, и изсумтя:

— Знам за какво намекваш. Разчуе ли се, че на острова има спиртоварна, някои ще решат, че четвъртинката ром на ден не им стига, а други ще побързат да завъртят далавери.

— Точно така, уважаеми господине.

— Захарната ти тръстика върви добре, държавната — също.

— Все си мислех, че някой ден ще опрем до нея — усмихна се Ричард.

— А ти, Морган, пийваш ли?

— Не. Имате думата ми, майор Рос.

— При мен има един офицер — лейтенант Кларк, който също е въздържател, ще му възложа да ръководи начинанието. Ще се опитам да ви осигуря още хора измежду редниците. За Станфийлд, Хейс и Джеймс Редман знам, че нито ще седнат да се напиват, нито ще продават рома, капитан Хънтър — той се свъси, но бързо се усети и продължи: — Та капитан Хънтър ми препоръча своя топчия — Дръмънд, верния му приятел Мичъл и моряка Хибс. Така имаш общо шестима души и един офицер.

— Не можем да вдигнем спиртоварната тук, в долината, уважаеми господине — натърти Ричард.

— Съгласен съм. Ти какво предлагаш?

— И аз не знам какво да предложа. Не ходя по-далеч от ямите с трионите.

— Нека го обмисля, Морган — рече Рос и без особено желание стана да си върви. — Междувременно накарай Лоръл да отреже захарната тръстика в нивата ти.

— Слушам, уважаеми господине. Но ще му обясня, че сте ми наредили да се заема с направата на захар, с която офицерите да си подслаждат чая.

Майорът кимна доволен и тръгна да провери докъде са стигнали с хромелите. Щом приберяха пшеницата, нямаше да успеят да я смелят на ръка. Затова и трябваше да завъртят хромелите, задвижвани с единствената налична работна сила — хората. Тъкмо Рос щеше да наказва провинилите се с работа на хромелите, а не с камшици, от които се възползваше, но дълбоко в себе си не одобряваше не толкова от нравствени подбуди, колкото заради това, че камшикът, прилагаш ли го в големи дози, понякога осакатява до гроб жертвите. Майорът предпочиташе да наказва някого, като го привързва с оковите към хромела, за да го върти седмица или месец така, както морякът върти кабестана — такава работа може и да е много уморителна, но не може да те осакати.

Пътищата до залива Бол и до Водопада вече бяха проправени. В началото на юни се заеха да прокарват път и на запад, към Ансъновия залив, и се натъкнаха на прекрасна изненада: някъде по средата между селището Сидни и Ансъновия залив откриха четиристотин и петдесет декара полегати възвишения и долчинки, където изобщо не растяха борове — защо, така и никой не разбра. Майор Рос изтълкува това като дар свише, като манната от птици от баира Пит и начаса реши да направи там ново селище. На сечището, разчистено по средата на пътя за Водопада, смяташе да изсели моряците от „Сириус“, а колкото до Филипбърг в края на пътя за Водопада, жителите му и досега се опитваха да изтъкат от лена платно.

Мястото по посока на Ансъновия залив бе наречено в чест на нейно величество кралица Шарлот „Шарлотина нива“. Защо ли Ричард не се изненада, когато тъкмо лейтенант Кларк беше пратен да я усвоява? Придружаван единствено от редници Станфийлд, Хейс и Джеймс Редман. Беше сигурен, че спиртоварната ще се намира на някое прикътано местенце между Сидни и Шарлотина нива.

Така се и оказа. Не след дълго му наредиха да тръгне в тази посока и да намери място, подходящо за нова яма за бичене на дърва, която да захранва Шарлотина нива. Местността беше чудно хубава, незалесената земя беше покрита с гъсто пълзящо растение, което се изкореняваше лесно, и се разбра, че с него, както и с един бодлив храст може да се прави нещо като стобор, който да спира свинете, колкото и изобретателни и напористи да са те.

Майор Рос беше избрал за спиртоварната място встрани от пътя за Ансъновия залив, доста преди Шарлотина нива; точно под билото извираше поток, който заедно с другите ручейчета се стичаше надолу, за да се съедини с барата, вливаща се в залива Сидни недалеч от нос Рос в западния му край. Срещу допълнително заплащане тримата моряци и тримата пехотинци на драго сърце се запретнаха да разчистват полянка, на която да вдигнат малка дъсчена постройка и да наредят на купчина цепеници бял дъб — същото местно дърво, с което кладяха и пещта в помещението за опушване на месо, и варницата, понеже изгаряше до последната треска и ставаше на пепел. От Сидни каторжниците пренесоха каменни късове, които уж по-късно щели да трябват за селището на Шарлотина нива, но които всъщност бяха за пещта на спиртоварната. Ричард и неговите шестима подчинени изчакаха да се мръкне и чак тогава качиха камъните от пътя до спиртоварната. Трябваше да вдигнат и навес. Рос достави медни котли, няколко канелки, медни тръби, както и бурета, измайсторени от срязани наполовина големи бъчви. Ричард сам се зае да сглобява казана за варене на спирт. За негова изненада тайната за спиртоварната беше опазена, а отрязаната захарна тръстика и няколко царевични мамула просто изчезнаха сякаш вдън земя колкото да се озоват в пресите и ръчните й хромели.

След един месец Ричард вече бе сварил първия ром. Заместник-губернаторът отпи предпазливо, свъси се, пак отпи, сетне гаврътна на един дъх стоте грама — ромът му хареса.

— На вкус е ужасен, Морган, но ще свърши работа — рече с нещо като усмивка майорът. — Нищо чудно да ни спасиш от размирици и убийства. Щеше да е много по-вкусен, ако отлежи, но за това ще мислим в бъдеще. Знае ли човек? Току-виж сме почнали да снабдяваме Порт Джаксън не само с вар и дървен материал, но и с ром.

— Както наредите, уважаеми господине. А сега ще ви бъда признателен, ако разрешите да се върна при трионите — каза Ричард — спиртоварната беше отприщила у него неприятни спомени. — Трябва да се следи дали огънят не гасне, дали в казана постъпва тръстикова каша, да не говорим пък за водата, но според мен не се налага да стоя тук. Нека Станфийлд и Дръмънд се редуват на смени. Ако ви се намира дори капчица качествен ром, можем да сипем в дъбова бъчва малко от грубия дестилат и да добавим от хубавия ром, за да видим какво ще се получи.

— Можеш да се заемеш заедно с лейтенант Кларк с надзора на спиртоварната, но наистина само ще прахосвам дарбите ти, Морган, ако те държа тук само да захранваш казана и да подклаждаш огъня в пещта — за това си прав. — Той премлясна, явно обзет от тръпката на насладата, и се отправи към пътя. — Защо не се върнеш заедно с мен в Сидни! — подкани майорът. После се сети за останалите, спря и потупа по рамото всеки от мъжете. — Пазете този извор на наслади, момчета, и се грижете добре за него — рече им все така усмихнат необичайно приветливо, че те се сепнаха. — Тук ще изкарвате по двайсет лири стерлинги допълнително на година.

Пътят сред боровете минаваше по билото на хълма Джордж, откъдето се откриваше невероятна гледка към океана, цялото селище Сидни и лагуните отпред, прибоя, островите Филип и Нипиън. Майор Рос спря да се полюбува.

— Мисля, Морган, да те освободя — рече той. — Не мога да те помилвам напълно, но мога да те пусна условно, докато времето и променените обстоятелства ми позволят да пратя на негово превъзходителство губернатора в Порт Джаксън, прошение. Ще настоявам да те помилва. Ако те помилва, ще се ползваш с по-добро положение, отколкото като човек, който просто си е излежал присъдата, а това, доколкото си спомням, ще стане през март деветдесет и втора, нали така?

Ричард усети как на гърлото му засяда буца, а очите му плувват в сълзи — опита де са каже нещо, но сякаш бе изгубил дар слово, затова само кимна и избърса с длан бликналите като порой сълзи. Свободен! Свободен!

Майорът продължаваше да гледа остров Филип.

— Ще освободя и други: Лукас, Филимор, Райс, стария Мортимър, така нататък. Ще получите и земя, както и възможността да припечелвате нещичко, понеже, откак ви познавам, всички вие се държите като порядъчни хора. Благодарение тъкмо на такива като вас остров Норфолк оцеля, а аз го ръководя успешно — да не говорим пък за лейтенант Кинг преди мен. От сега нататък ти, Морган, си свободен човек, което ще рече, че като ръководител на секачите ще получаваш заплата от двайсет и пет лири стерлинги годишно. Ще ти плащам и като ръководител на спиртоварната — по пет лири на година, ще ти броя и двайсет лири, задето я построи. Е, не мога да ти ги платя в монети, понеже правителството на негово величество не ни е отпуснало. Ето защо ще ти дам разписки, които ще бъдат надлежно вписани в държавните сметки. С тях можеш да се разплащаш с държавното хранилище и с частните търговци. За спиртоварната си дръж езика зад зъбите и те предупреждавам, че мога и да я затворя — това си е само експеримент, хващам се с него единствено защото не искам някой от флотата да седне сам да си прави ром. Мъчат ме угризения на съвестта и съмнения — каза майорът в заключение — вече не беше в толкова ведро настроение. — Сигурен съм, че лейтенант Кларк няма да каже и думица — дори в дневника си няма да напише за спиртоварната. Както самият той знае, съдържанието на въпросния дневник трябва да отразява не само неговите, но и моите добродетели. О, напълно го оправдавам за желанието му да го обнародва, ала понякога дневниците попадат в ръцете не на когото трябва.

Тази реч бе достатъчно дълга, та Ричард да се поокопити.

— Ще ви бъда верен, майор Рос. Не знам как по друг начин да се отплатя за вашата добрина. — Озарени от усмивка, очите му станаха много сини. — Но искам да ви помоля за една услуга. Може ли първото, което ще направя като свободен човек, е да ви стисна ръката?

Рос на драго сърце се здрависа с него.

— Отивам в селището — уточни той, — но се опасявам, Морган, че ще се наложи да се върнеш в спиртоварната и да ми отлееш от оная ужасия, за да я добавя довечера към мъничкото свестен ром, който ми е останал. — Майорът се свъси. — И на мен като на всички останали ми е дошло до гуша от тия птици, но надали някой ще роптае, ако му се намира и чашка алкохол, с която да ги полива.

Свободен! Ричард беше свободен. И то свободен, понеже бе оправдан, което значеше твърде много. Всички ставаха свободни, щом им изтечеше присъдата, но те си оставаха дамгосани като престъпници. Докато един оправдан човек си беше съвсем друго. Той бе възмезден.

На четвърти август от селището Сидни зърнаха платна. Всички забравиха за работата, дисциплината, болестите, здравия разум. Лейтенант Кларк и капитан Джордж Джонстън се покатериха на хълма Джордж, за да се уверят, че платното не им се е привидяло, корабът обаче отплава ведро нататък. Духаше силен южняк, беше невъзможно платноходът да хвърли котва в залива Сидни, затова капитан Джонстън и капитан Хънтър отидоха на Водопада с надеждата корабът да се появи там, понеже водата в прикътания залив беше спокойна като запречен с яз вир. Той обаче си продължи все така ведро нататък и на здрачаване вече се бе скрил на север. Оная вечер в селището и дола, дори на Шарлотина нива и във Филипбърг цареше отчаяние. Да видят кораб и той да ги подмине! Нима можеше да съществува по-горчиво разочарование?

На другия ден майор Рос прати неколцина души навръх баира Пит — да огледат морето от там, но те напразно биха целия път догоре. От кораба нямаше и следа.

Сетне, по изгрев-слънце на седми август, всички бяха събудени от възгласите, че на южния хоризонт се е появил кораб.

Духаше насрещен вятър и в късния следобед платноходът не беше напреднал особено, затова пък до него бяха изникнали още едни платна. Корабите си бяха съвсем истински, този път нямаше да ги подминат!

След като не успя да стигне до първия от двата забелязани платнохода, лейтенант Кларк се насочи с плоскодънката към втория и успя да се качи на борда. Казваше се „Сюрприз“ и бе поел от Лондон с капитан Николас Анестис, навремето първи помощник-капитан на „Лейди Пенрин“ с интереси в търговията с роби. Той съобщи на Кларк, че „Сюрприз“ карал на остров Норфолк двеста и четирима каторжници, но съвсем малко храна. Още преди Кларк да е избухнал в негодувание, Анестис добави, че другият платноход — „Юстиниан“, изобщо не превозвал каторжници, затова пък бил натоварен с много провизии. Порт Джаксън вече не гладувал, нямало да гладува и остров Норфолк, където дажбите осолено месо и брашно щяха да стигнат още само за три седмици.

— Кой от корабите не обърна внимание на сигналите ни? — поинтересува се Кларк.

— „Лейди Джулиана“. Закара в Порт Джаксън каторжнички, но се появиха сериозни течове и пое празен направо към Уомпоа. Там ще натовари чай, първо обаче ще остане на сух док — уточни Анестис. — Веднага щом разтоварим тук, и ние с „Юстиниан“ се отправяме към Уомпоа.

Дори отрепки като Лен Дайър и Уилям Франсис се запретнаха да товарят усърдно големите лодки на „Сюрприз“ и „Юстиниан“ със зеленчуци за моряците от екипажа, зажаднели за нещо зеленко — никой от двата кораба не успя да разтовари на сушата храни или хора. От Англия и Порт Джаксън се получиха писма — свалиха ги неколцина души от командването на платноходите, слезли да се поразтъпчат. Наложи се разтоварването да почака и може би да се осъществи при Водопада. Неописуемо щастлив, лейтенант Кларк получи цели четири дебели писма от своята любима Бетси, от които с облекчение научи, че и тя, и невръстният Ралфи били много добре.

Губернаторът Филип обясняваше в посланието си до майор Рос, че „Бдителност“ е била изпроводена в Батавия, където да натовари в тесните си отсеци всичката храна, която е в състояние да прекара, и ако е възможно, да наеме холандски плавателен съд, който да я последва до Порт Джаксън с повечко провизии, а също да свали и лейтенант Филип Гидли Кинг. Негово превъзходителство губернаторът се надявал Кинг да се качи на някой холандски кораб, който идва от Източна Индия и който да го откара поне до Кейптаун в дългото му пътешествие до Лондон, където той трябваше да отнесе прошението на Филип. Веднага щом се върне в Порт Джаксън и бъде постегнат, „Бдителност“ щял да поеме към остров Норфолк, за да прибере капитан Джон Хънтър и неговите моряци от „Сириус“ — нещо, което според губернатора надали щяло да се случи по-рано от средата на 1791 година. По-нататък Филип обаче отсичаше твърдо, че сега, след като са пристигнали достатъчно хранителни запаси, майор Рос нямал основания да управлява и занапред при военно положение. Трябвало да го отмени незабавно. „Ах, ти, Кинг, ах, негодник такъв! — помисли разярен майорът. — Това е твое дело, няма кой друг да ме е натопил. Как ще накарам моряците на Хънтър да свършат нещичко, ако не ги заплашва бесило?“

От Порт Джаксън имаше и други лоши новини. Товарният кораб „Страж“, който поел от Лондон, за да прекара храна, бил изкупил всички излишни животни в Кейптаун и потеглил, за да направи последния преход до Ботаническия залив. На Бъдни вечер 1789 година корабът вече се бил отдалечил на хиляда и шестстотин километра от нос Добра надежда и продължавал нататък по сравнително спокойното море, когато, не щеш ли, видял пред себе си ледник. Капитанът не бил пресметнал добре колко вода трябва на добитъка дневно, затова решил да се възползва от късмета си и пратил няколко лодки, които да откършат малко от леда и да попълнят запасите на кораба от вода. Речено-сторено: направили го бързо и „Страж“ се отдалечил по живо, по здраво от ледения остров. Капитан Риу — голям веселяк — лично се уверил, че платноходът се е откъснал от ледника, и слязъл да похапне хубавичко. Четвърт час по-късно кърмата на „Страж“ се блъснала с все сила в ледника, при което румпелът се повредил и платноходът се продънил. Взел да се пълни с вода, но много бавно, затова капитан Риу отсъдил, че все ще успеят да се върнат криво-ляво в Кейптаун: всички животни до последното били изхвърлени през борда, а почти целият екипаж се натоварил заедно с най-ценните каторжници — занаятчии, на пет лодки. Междувременно обаче моряците задигнали и рома, за да притъпят болката от смъртта в море, толкова студено, че из него да се носят ледници. Петте лодки поели в неизвестна посока, както били натоварени чак до планширите с мъртво пияни мъже. Само един се добрал до сушата. „Страж“ също я стигнал, след като седмици наред кръжил на безцелни спирали из южната част на Индийския океан. Заседнал недалеч от Кейптаун и вече не си струвало да се спасява почти нищо от товара. А онова, което все пак можело да бъде спасено, било натоварено на „Лейди Джулиана“, първия поел към Ботаническия залив кораб, пристигнал след корабокрушението на нос Добра надежда. Кейптаун обаче вече нямал и едно-едничко животно, което да продаде няколко дена по-късно на „Юстиниан“ — целият наличен добитък вече бил качен на „Страж“ и си бил отишъл мърцина по време на бедствието. Същото важало и за багажа на губернатор Филип, майор Рос, капитан Дейвид Колинс и други сред висшите флотски офицери. Рос така и не се оправи от този тежък финансов удар, причинен му от корабокрушението на „Страж“, понеже бе платил на посредник да му закупи доста животни за собствено ползване и развъждане.

Може би наистина си бе добра новина, че поне на първо време няма да гладуват, но покрай отмяната на военното положение и вестта за „Страж“ майорът съжали, че не пие.

През следващите дни от „Юстиниан“ и „Сюрприз“ бяха свалени някои неща, но от корабите не слезе никой от каторжниците — четирийсет и седем мъже и сто петдесет и седем жени. Всички жени бяха пътували с „Лейди Джулиана“, първия от петте кораба, пристигнали през юни в Порт Джаксън. Филип беше очаквал, естествено, товарен платноход. И беше много възмутен, че първият плавателен съд, пристигнал след толкова време, превозва такива ненужни неща като жени и дрехи. Но ето че после дойде и „Юстиниан“, последван в края на месеца от „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“, направил второ пътешествие до Нов Южен Уелс.

— Какъв удар! — възкликна Мъри, корабният лекар на „Юстиниан“, пред доста слушатели — все пехотинци и флотски офицери, заточеници по неволя на остров Норфолк. При спомена той пребледня и въздъхна тежко. — „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“ трябваше да докарат в Порт Джаксън още хиляда каторжници, но по пътя двеста шейсет и седем от тях умряха. Така на сушата слязоха само седемстотин петдесет и девет души, от които близо петстотин — тежко болни. И стана една! Имах чувството, че негово превъзходителство ще вземе да припадне — как да го виниш човека! Нямате представа, нямате представа… — задави се Мъри. — Вътрешно министерство сменило доставчика и възложило изхранването на трите кораба на дружество, търгуващо с роби, после за капак му платило предварително, без да включва условието, че всички каторжници до последния трябва да пристигнат живи и здрави. На доставчика всъщност му беше по-изгодно заточениците да измрат по пътя. Така клетниците… си стояха гладни. И през целия път бяха оковани в старите вериги за роби — нали се сещате, твърд метален прът с дължина трийсетина сантиметра, свързващ халките на оковите върху глезените. Дори и да им беше разрешено да излизат на палубата — а това не им бе разрешено, — те пак нямаше да могат да се качат горе. Не можеха да ходят, горките. И негрите, дето са пътували някакъв си месец и половина — два, едвам са издържали, а представяте ли си какво е било да си окован с такива вериги на долната верига в продължение на цяла година!

— Сигурно са издъхвали в ужасни мъки — процеди през зъби Стивън Донован. — Дано всички търговци на роби изгният в пъкъла!

Никой друг, освен него не се обади и Мъри продължи разказа си.

— Най-страшно беше на „Нептун“, но и на „Скарбъро“ положението не беше по-розово — прекарваше близо шейсет души повече, отколкото първия път, и то на по-малко пространство. На „Сюрприз“ условията бяха най-добри, там умряха само трийсет и шест души от общо двеста петдесет и четири, поели от Лондон. Ако не повръщахме, плачехме, честно ви казвам. Каторжниците бяха само кожа и кости — всички до последния, и продължиха да мрат, докато им помагахме да излязат от отсеците. Ами смрадта! Издъхваха по палубите, издъхваха, докато ги товарехме по лодките, издъхваха, докато ги прекарвахме до брега. А които оживяха, трябваше да бъдат лекувани пред лазаретите, докато изтребим паразитите: по тях пъплеха хиляди въшки, изобщо не преувеличавам, нали, господин Уентуърт?

— Ни най-малко — потвърди другият новопристигнал, който се хранеше в офицерския стол: снажен рус красавец на име Дарси Уентуърт, слязъл на остров Норфолк като помощник-лекар. — „Нептун“ си беше кораб, сякаш дошъл от ада. Потеглих с него като корабен лекар от Портсмут, ала по време на пътуването нито веднъж не ме накараха да сляза долу, обратното, дори ми забраниха да припарвам до затвора. През целия път усещахме миризмата, но щом в Порт Джаксън слязох долу да помогна — майко мила! Просто нямам думи да ви го опиша. Нямаше къде да стъпим в това море от пълзящи твари, разлагащи се трупове, хлебарки, плъхове, мухи, бълхи, въшки и въпреки това някои от хората, моля ви се, още бяха живи. Поне ние, лекарите, сме на мнение, че който е оцелял при такива обстоятелства, рано или късно ще превърти.

Стивън познаваше повече капитани на търговски кораби, отколкото флотските офицери, и попита:

— Кой беше капитан на „Нептун“?

— Едно добиче на име Доналд Трейл — отвърна Уентуърт. — Не можеше да разбере какво се притесняваме толкова, та се питам колко ли живи роби е доставял в Ямайка. Единственото, което интересуваше и него, а и Анестис, бе да развърти търговийка с хората в Порт Джаксън, но искаше на всичко такива баснословни пари, че му купиха само рома.

— Чувал съм го тоя Трейл — рече Стивън така, сякаш се е поболял. — Ще държи един негър жив само защото никой няма да го купи мъртъв. Истинско убийство е да подпишеш договор, с който негласно разрешаваш убийства. Гръм да ги удари всички негодници във Вътрешно министерство.

— Държеше се зле дори със свободните граждани, платили си за пътуването — ей това е най-голямата загадка — поклати глава Уентуърт. — Ако не за друго, то поне за да опази собствената си кожа, би трябвало да е мил поне с тях, но не би. С „Нептун“ пътуваха и някои офицери и редници от армейския полк, създаден наскоро специално за да служи в Нов Южен Уелс. Капитан Джон Макартър от Корпуса на Нов Южен Уелс, жена му и невръстното им дете, както и по-големият им син бяха наблъскани заедно със слугите в тясна като килия каюта, не им разрешаваха да влизат в каюткомпанията, а на палубата можеха да излизат само по тесен проход, натъпкан с каторжнички и с препълнени догоре кофи с изпражнения. Пеленачето умря, Макартър се изпокара с Трейл и с щурмана и в Кейптаун се прехвърли на „Скарбъро“, но вече беше късно — беше се поболял от мръсотията. Доколкото разбрах, синът му също не е добре.

— А ти как пътува, господин Уентуърт? — попита майор Рос, който досега беше слушал, без да проронва и дума.

— Лошо, но поне можех да излизам на палубата. След като Макартърови се изнесоха, настаних жената в тяхната каюта — за нея това бе значително подобрение. — Най-неочаквано той сбърчи чело. — Имам в Англия влиятелни роднини, писах им, щом „Нептун“ се прибере, да потърсят на Трейл отговорност за извършените престъпления.

— Хич не се и надявай — намеси се капитан Джордж Джонстън. — Лорд Пенрин и неговите приятелчета, търговците с роби, имат по-голямо влияние в парламента, отколкото десетина херцози и графове, взети заедно.

— Господин Мъри, разкажете ми какво още се случи на тия клетници в Порт Джаксън — нареди майор Рос.

— Негово превъзходителство губернаторът заповяда извън селището да изкопаят дълбок ров — продължи Мъри, — и пренесоха там мъртъвците, та господин Джонсън да ги опее. Много мил човек е тоя Джонсън — грижеше се за оцелелите, не се побоя да слезе и на долната палуба на „Нептун“, за да извежда хората, беше трогателен, докато даваше последно причастие. Но така и не успяха да заровят труповете в рова. Затрупаха ги с камъни, така че местните псета да не ги докопат — те опоскват всичко, изпречило им се на пътя; щом „Сюрприз“ потегли за остров Норфолк, продължиха да стоварват трупове. Хората продължаваха да мрат като мухи. Губернаторът Филип място не може да си намери от мъка и гняв. Носим писмо от него до лорд Сидни, но се опасявам, че Вътрешно министерство ще го получи чак след като изпрати следващата партида каторжници — при същите условия и със същите доставчици, снабдявали и корабите за роби. Ще им плати предварително, за да докарат в Порт Джаксън трупове.

— Трейл се радва на всяка преждевременна смърт — вметна Уентуърт. — На „Нептун“ мряха и моряци.

— Доколкото разбирам, почти всички хиляда каторжници на „Нептун“ са били мъже — рече Рос.

— Да, имаше само няколко жени, натикани в онзи мръсен проход. Каторжничките отплаваха преди нас с „Лейди Джулиана“.

— А тяхната съдба каква е? — поинтересува се свъсен Рос, който вече се чудеше как сто петдесет и седемте живи скелета ще слязат на стръмната скала при Водопада.

— О, тяхното положение не е толкова окаяно — отвърна вече по-бодро лекарят Мъри. — Доставчик на „Лейди Джулиана“ беше господин Ричардс, снабдявал и вашата флотилия. Най-лошото, което мога да кажа за този кораб, е, че екипажът — на него нямаше пехотинци — си отживя, да си рече човек, че са не на кораб, а в спиртоварна за ром. При това платноходът беше натоварен с жени. Нищо чудно, че пъплеше като костенурка.

— Нека бъдем благодарни и на малките радости — подсмихна се Рос. — Както е тръгнало, явно акушерките не след дълго ще имат доста работа.

— Да, някои жени чакат деца. Други вече родиха.

— Ами четирийсет и седемдесетте мъже? Те с тия кораби от ада ли пристигнаха, или вече бяха в Порт Джаксън?

— От новопристигналите са, най-издръжливите измежду тях. Което още не значи нищо. Но поне никой не е луд и не повръща.

Робърт Рос вече разполагаше с доста големи количества местен ром, но нали си беше предвидлив, го беше смесил с по-качествена напитка и го наричаше „ром от Рио“. Наливаше рома, произведен от Ричард, с празни дъбови бурета, в които капваше от хубавия бристълски ром, разтоварен от „Юстиниан“, та да види какво ще се получи, след като ромът поотлежи. Заедно с лейтенант Кларк и Ричард бяха скрили това тайно съкровище на сухо място, където не можеше да го намери никой. Спиртоварната щеше да работи, докато произведат девет хиляди литра — дотогава според сметките на майора щяха да са изразходвали цялата налична захарна тръстика, нямаше да има и празни бурета. После той щеше да разглоби устройството и да го даде на Морган, за да го скрие. С поуспокоена съвест майорът взе решение да използва и мъничкото ечемик, отгледан на острова, за да направи бира — сред товара на „Юстиниан“ имаше и хмел. Така дори каторжниците щяха да пийват от време на време и нещо друго, освен вода.

„Божичко, как е възможно да се държат така с осъдените мъже и жени? Правителството не на друг, а на негово величество краля да ги остави в ръцете на червеи и змии!“ Виж, той, майор Рос, може и да побийваше подопечните си, случваше се дори да качи някого на бесилото, но не ги беше оставял да не си дояждат и се беше грижил за тях. „Дали Артър Филип вече си дава сметка, че поквареността на капитаните на кораби, предназначени за прекарване на роби, го е спасила за втори път тази година от глад? Какво щеше да стане, ако всички хиляда и двеста каторжници бяха пристигнали през юни и бяха слезли на сушата в състояние, добро като на заточениците от нашата флотилия? След като «Страж» е претърпял корабокрушение, храната, прекарана от «Юстиниан», щеше да стигне само за няколко седмици. Чрез бездушните търговци на роби Бог е спасил Нов Южен Уелс. Но когато Бог си поиска дълга, кой ли ще го плаща?“

Сутринта на десети август, още преди каторжниците на „Сюрприз“ да са слезли на сушата, майор Рос събра всички на острова, строи ги под държавния флаг и им дръпна реч.

— Пристигнаха провизии, които ще ни стигнат за известно време, така излязохме от критичното положение, в което бяхме изпаднали — ревна той. — Ето защо обявявам, че военното положение се отменя. Това съвсем не означава, че съм ви разрешил да вършите безобразия. Вече нямам право да беся никого, затова пък мога да ви налагам с камшика, докато не ви смъкна кожата — и ще го правя, така да знаете! Населението ще се увеличи на седемстотин и осемнайсет души, нещо, на което не можем да гледаме през пръсти! Особено като знаем, че новопристигналите каторжници са главно жени, а малкото мъже са болни. Така гърлата, които се налага да изхранваме, не са съпроводени с тела, които са в състояние да се товарят с тежък труд. Всяка колиба и къща се задължава да прибере по още един човек, понеже нямам намерение да вдигам бараки за жените. Само онези, натоварени да надзирават каторжниците — господин Донован и господин Уентуърт, — са освободени от това задължение. Независимо какви сте, дали моряци, пехотинци, които живеят извън бараките за военните, помилвани каторжници или каторжници, чиито присъди още не са изтекли, всички ще се грижите най-малко за една жена. Офицерите могат да се включат, могат и да не се включват — както решат. Но ви предупреждавам, чуйте ме добре! Няма да допусна някоя жена да бъде бита или да се превърне в играчка на мъжете. Няма как да спра разврата, но няма да търпя и поведение, с което да паднете до равнището на диваците. Който изнасили или тормози физически жените, ще отнесе петдесет камшика — това важи с еднаква сила и за пехотинците, и за моряците, и за каторжниците.

Той замълча и се вторачи свъсен в притихналите редици, сетне погледът му падна върху самодоволната мутра на капитан Джон Хънтър, който разбираше прекрасно, че щом негово превъзходителство губернаторът е отменил военното положение, той може да се държи много по-предизвикателно и да си разиграва коня.

— С изключение на онези от флотата, които не желаят да се застояват тук и възнамеряват да се изнесат от острова веднага щом „Бдителност“ дойде да ги прибере, смятам да разредя жителите в селището Сидни и да раздам на възможно най-много хора по четири декара земя, стига те да се нагърбят да изхранват още един човек. Държавата няма да посяга на онова, което ще отгледате на тази земя. Имате правото да продавате излишъците на държавата и независимо дали сте свободни граждани или каторжници, за тях ще ви се плаща. Каторжниците, които се трудят усърдно, разчистят предоставената им земя и продават част от отгледаната реколта на държавата, ще бъдат оправдани и освободени веднага щом покажат, че са достойни хора — вече оправдах неколцина за добрата им работа. Държавата ще отпусна на всекиго с четири декара земя по една свиня, ще й осигурява и шопар. Не мога да ви обещая същото и за домашните птици, но на когото му е по джоба да закупи пуйки, кокошки или патици, ще има възможност да го стори веднага щом броят им го позволи.

Множеството се разшушука, някои лица грейнаха, други посърнаха. Не всички бяха готови да си изкарват прехраната с пот на челото, дори това да беше в техен интерес.

Майорът продължи:

— Ричард Филимор, можеш да вземеш четирите декара земя, които си харесаш на изток от селището. Натаниъл Лукас, можеш да смяташ четирите декара зад селището Сидни, където сега живееш, за твои. Джон Райс, можеш да вземеш четирите декара зад Нат Лукас, граничещи с потока, който тече между бараките на пехотинците и вътрешния ред къщи. Джон Мортимър и Томас Краудър, и вие отивате в същата местност, както Райс. Ричард Морган, ти оставаш на земята в горния край на дола, където живееш и сега. Ще съобщя и на другите коя земя получават веднага щом господин Брадли бъде готов със земеразделянето. Екипажът на „Сириус“ отива на голямата поляна по средата на пътя за Водопада. Хората, които обработват лена, включително тъкачите, за които разбрах, че са пристигнали със „Сюрприз“, ще се установят във Филипбърг и ще направят тъкачница за лен. — Майорът замълча, понеже не се сещаше какво още да каже. — А сега сте свободни!

Ричард се върна при ямата за бичене на трупи горе в долчинката — не знаеше да се радва ли, да плаче ли. Рос му беше предоставил четири декара земя точно където се намираше и къщата му — какво по-хубаво от това! Поляната вече беше разчистена и се обработваше. Нат Лукас и Ричард Филимор бяха извадили същия късмет, докато на Краудър, Райс и Мортимър щеше да им се наложи да секат дървета. А Ричард се бе натъжил, понеже Рос очевидно смяташе да сложи край на усамотението му. Вярно, Лоръл живееше в отделна колиба, ала Ричард съзнаваше, че не може току-така да изпъди жената и да я прати при Лоръл — той беше свястно момче, но сто на сто щеше да посегне на новодошлата, независимо дали тя го иска или не. Не, трябваше да я пусне в собствената си къща, която се състоеше от една-едничка стая, пък била тя и просторна. Това осуетяваше плановете му за края на седмицата, когато той бе смятал да полови риба на скалите западно от площадката, където спираха лодките, а после да излезе на дълга разходка заедно със Стивън. Вместо това щеше да му се наложи да добавя към къщата още една стая, където да настани жената. Джони Ливингстън му беше измайсторил каручка на плазове, макар и да бе проявил благоразумие да не пита за какво му е. Ричард можеше да се впрегне в нея и да я тегли, все едно е кон. Беше прекарал, и то по мръкнало, с каручката нарязаната и намачкана захарна тръстика за спиртоварната, понеже не искаше да го поверява на друг. Побираше, общо взето, колкото голяма ръчна количка, вършеше му чудесна работа. Сега, ще не ще, Ричард трябваше да прекара пак с нея от кариерата камъни за нови основи. Да опустеят и жените!

Понеже беше зима, висшите офицери се събираха заедно на обяд за единственото топло ядене през деня при майор Рос, в трапезарията на губернаторската къща. Госпожа Морган, както Лизи Лок настояваше да я наричат, сега разполагаше с всички продукти и наистина готвеше добре — пръстите да си оближеш. Днес беше приготвила свинско печено — да ознаменуват пристигането на „Сюрприз“ и „Юстиниан“, макар че никой от командващите не бе поканен да опита прасенцето, нямаше ги и господата Донован, Уентуърт и Мъри. Не присъстваше и лейтенант Ралф Кларк. Трапезата на Кларк бе доста бедна — така беше още откакто бе напуснал Англия. Не беше богат и когато трябваше да харчи пари от джоба си, цепеше косъма на две. Нямаше го и лейтенант Робърт Келоу — все още всички страняха от него, откакто бе обявил онзи смехотворен дуел на лейтенант Фади.

Присъстваха майор Робърт Рос, капитан Джон Хънтър, капитан Джордж Джонстън, лейтенант Джон Джонстън и уви, оня клюкар — лейтенант Уилям Фади.

Преди да седнат да се хранят, майорът почерпи всички с „ром от Рио“. Къташе за десерт бутилката портвайн, която му беше подарил Мейтланд, капитанът на „Юстиниан“. Храната се забави, ето защо майорът сипа на всички по втора чашка ром. Затова когато седнаха да уважат печения свински бут на госпожа Морган с хубава хрупкава коричка, гъст прекрасен сос и запечени картофи, петимата мъже вече бяха добре почерпени и обядът не притъпи въздействието на рома — нещата загрубяха още повече, когато обядващите решиха да полеят печеното с още малко ром.

— Гледам, сменил си Кларк, вече не е шеф на държавните хранилища — подхвана Хънтър, който дояждаше лечения ориз, полят обилно с меласа.

— Лейтенант Кларк си има и друга работа, няма цял живот да брои на пръсти — отвърна Рос с лъснала от мазнината брадичка. — Негово превъзходителство губернаторът ми е пратил Фриман — той да върши тая работа. А Кларк ми трябва — ще ръководи застрояването на Шарлотина нива.

Хънтър се вкамени.

— Покрай това се сещам — отбеляза той уж спокойно, — че в незабравимата си реч от тая сутрин се каниш да изселиш моите моряци от Сидни и да ги преместиш при пътя за Водопада — май така се изрази.

— Точно така — потвърди Рос и избърса брадичката си с една от кърпите, които милата госпожа Морган бе скроила от стара ленена покривка за маса и беше поръбила — не жена, а съкровище!

Рос не проумяваше какво е прихванало Ричард Морган, та да я натири, подозираше обаче, че е заради леглото, тъй като Морган се беше оказал прав: Лизи със сигурност не беше прелъстителка. Майорът сгъна кърпата и погледна право в Хънтър, който седеше в другия край на масата.

— И какво от това? — попита той.

— Военното положение е отменено, кой ти дава право, Рос, да се разпореждаш с екипажа ми?

— Ако не ме лъже паметта, още съм заместник-губернатор. Имам право да местя постовите и Кралската флота на пътя за Водопада. Натресли са ни още сто и петдесет жени, няма да допусна в селището Сидни да гъмжи от негодници, които отказват да работят, а очакват да получават храна.

Хънтър бутна чинията от ориза толкова силно, че преобърна празната чаша от рома, сетне се надвеси напред и се хвана за ръба на масата.

— До гуша ми дойде! — викна с цяло гърло той, после замахна и стовари пестник върху масата. — Ти, Рос, си един коварен диктатор и веднага щом се върна в Порт Джаксън, ще уведомя за това губернатора. Бесиш ми хората, налагаш ги с камшици — проклет да си! Принуждаваш моряци от Кралската флота да ти вършат работа, която не бих дал и на Юда Искариотски! — Хънтър се изправи и оголил зъби, изгледа на кръв майора. — И не само това, ами по време на военното положение си разиграваше коня както си знаеш!

— Така си е — рече уж дружелюбно Рос. — Мед ми капе на душата да гледам как моряците от Кралската флота както никога вършат някаква работа.

— От мен да го знаеш, майор Рос, няма да допусна да ми изселваш хората.

— Виж го ти него, нямало да допусне! — рипна Рос с блеснал поглед. — Пет месеца търпя и теб, и ония твои глезльовци, а както е тръгнало, май ще има да ви търпя още половин година! Да, ама не. Не искам да ми се мотаете повече пред очите. Ония твои копелдаци от Кралската флота си въобразяват, че могат да се разпореждат, все едно това тук им е бащиния. Но тая няма да я бъде! Най-малкото тук. Лепнали се като пиявици и смучат ли, смучат кръвта на другите! Ще правиш каквото ти казвам, Хънтър, и без повече приказки! Твоя работа, щипи по задниците слугите си, само нека е по-далечко от мен, да не ви мириша пръднята. А сега върви и премести ония мухльовци на твое подчинение на пътя за Водопада!

— Ще те изправя пред военния трибунал, Рос, така да знаеш! Ще направя така, че да те отзоват опозорен в Порт Джаксън и да те натоварят на първия кораб за Англия!

— Хайде да те видим, де, жалък дърт негоднико! Все пак не забравяй, че не аз, а ти допусна корабът ти да претърпи корабокрушение. И ако ме върнеш в Англия, ще пристигна тъкмо навреме, че да се явя пред съда и да свидетелствам, че не си се вслушал в съветите на хората от острова, които щяха да ти обяснят как да не съсипваш кораба! — ревна Рос. — Голата истина, Хънтър, е, че не можеш да прекараш и шлеп от Улидж до Тилбъри, ако не те теглят на буксир.

Хънтър бе станал морав от гняв; всмукна шумно пръските пяна, избили в ъгълчетата на устата му, и рече:

— Дуел! Утре по изгрев-слънце!

Майорът се запревива от смях.

— Дуел на куково лято! — подметна той. — То оставаше да унижавам така Корпуса на морските пехотинци! Да се бия на дуел с някакъв педал, дето вече е с единия крак в гроба! Хайде, чупката! Разкарай ми се от главата и докато съм заместник-губернатор на остров Норфолк, да не ми се мяркаш пред очите, чу ли!

Капитан Хънтър се врътна на токове и излезе.

Тримата свидетели се спогледаха през масата: Фади се чудеше какво извинение да си измисли, за да изтича и да разкаже всичко от игла до конец на Ралф Кларк, Джон Джонстън пък усети, че му се повдига, а онзи чревоугодник — Джордж Джонстън, се чувстваше неописуемо доволен от живота, и то не само благодарение на рома или на гозбите на госпожа Морган. Рос им бе натрил хубаво носовете на ония мижитурки от Кралската флота. Той споделяше напълно мнението на майора за екипажа на „Сириус“, а и Рос беше единственият човек, способен да попречи на пехотинците да сграбчат за гръкляните моряците. А това не бе никак лесно. Наред с всичко останало, майорът беше постъпил много умно, като още преди сто петдесет и седемте жени да са пристигнали, бе отстранил от Сидни поне някои от хората, които вероятно щяха да му създават ядове.

— Седи си на стола, Фади — рече Рос, след като отново се настани на масата и въздъхна доволно. — Няма да ти заповядвам да си държиш езика зад зъбите, понеже и сам Господ Бог не е в състояние да те накара да си мълчиш, освен ако не направи така, че да онемееш. Разлей, Джордж, портвайна. Не мога да допусна този наистина паметен обяд да приключи, без да сме вдигнали наздравица за негово величество краля и за Корпуса на морските пехотинци, който все някой ден ще стане Кралски корпус. И тогава ще сме на една нога с Кралската флота.

В петък — тринайсети, ден, толкова лош, че всички заселници се тресяха от суеверен страх, започнаха да свалят при Водопада каторжничките от „Сюрприз“ — вятърът си духаше и духаше от юг и вироглаво отказваше да смени посоката.

Ричард вече ръководеше десет ями за бичене на трупи, където мъжете се скъсваха от работа, а Ралф Кларк настояваше и на Шарлотина нива да дойдат секачи, понеже Рос бързаше да вдигне постройки там, та обитателите им да се заемат с обработваемите земи наоколо. Въпреки това Ричард продължаваше да разрязва дървения материал на дъски и греди, все така заедно с редник Били Уигфол. Но рано-рано на тринайсети, петък, се видя принуден да докладва на майор Рос, че не може да убеди никого от подчинените си да работят с трионите в този лош ден.

— Истината, драги ми господине, е, че ако повикам Ричардсън с бича, всички на бърза ръка ще се разработят, но в суматохата току-виж някой пострадал. Не мога да допусна някой от работниците да бъде осакатен точно когато трябва да набичим дъски за толкова много нови жилища — обясни Ричард.

— Е, има неща, които са по-силни от нас — отсъди Рос, който също си падаше суеверен. — Ще дам на всички почивен ден. Но ще се наложи да го отработват утре. По едно съвпадение съм забранил на каторжниците да ходят днес на Водопада, за да оглеждат жените и да подслоняват която им хареса. — Той се усмихна тъжно. — Освен това им казах, че ако не се подчинят и все пак опитат да се промъкнат, днес е петък, тринайсети, и сто на сто ще си изберат проклетия. При всички положения обаче някой трябва да помогне на ония непотребни създания да слязат на брега и да изкатерят урвата, а тъй като заповядах и на своите пехотинци да не припарват до Водопада, остават само моряците от „Сириус“. — Той се подсмихва, искрено развеселен. — Все пак ми се ще там да има и хора, които да ми докладват как са се държали моряците — сам знаеш, повечето са събрани от кол и въже. Защо не придружиш, Морган, господин Донован и господин Уентуърт?

Тримата поеха в осем сутринта и въпреки датата бяха в прекрасно настроение. Стивън и Дарси Уентуърт се погаждаха чудесно — подобно на Ричард, и Уентуърт беше разумен човек, та да дамгосва някого само защото е обратен. Освен това двамата с Донован си приличаха — най-вече в страстта си по новите места, по пътешествията и приключенията и в своята начетеност. Морето беше предоставило на Стивън възможността да действа, а колкото до Уентуърт, навремето той се беше поддал на зова на широките друмища и на няколко пъти беше залавян и осъждан за пътни обири. Беше се отървал на косъм само благодарение на своите влиятелни роднини, накрая обаче дори на тях им беше писнало да го спасяват и понеже, докато не кръстосваше друмищата, за да плячкосва, Уентуърт бе учил малко медицина, му бяха казали да отива в Нов Южен Уелс и да не се връща повече. Убедиха го да го стори с триста мъки, като му обещаха, че редовно ще му плащат малка сума, но само ако се установи в Нов Южен Уелс.

Стивън и досега носеше косата си дълга, на пищни къдри, а Уентуърт се беше запалил по прическа, която май се налагаше като нова мода: косата, остригана късо, но не чак толкова, както на Ричард. Тримата вървяха един до друг надолу по пътя и изглеждаха наистина изумително — красиви, снажни, без грамче тлъстинка. Уентуърт, който бе най-висок и единственият рус от тримата, крачеше по средата, между двамата си тъмнокоси спътници.

Заслизаха по стръмната урва, възправила се на стотина метра над водата, и видяха, че „Сюрприз“ е спрял доста наблизо и морето е спокойно. Приливът беше започнал, а преди два дена господин Донован бе обяснил на капитана Анестис как да свали безопасно хората на сушата. Анестис — все пак капитан на търговски платноход — прояви благоразумие и го послуша.

— Голяма отрепка е — рече Стивън за капитана и седна на една скала. — Казаха ми как в Порт Джаксън продавал хартия срещу едно пени листа, мастило — за една лира стерлинга малкото шишенце, и долнопробна небелена басма — по десет шилинга лакътя. Корабният лекар Мъри разправа, че така и не се намерили купувачи, интересно какво ще стане, когато Анестис опъне сергията и тук.

Ричард се сети за Лизи Лок — сега тя се казва Лизи Морган, точно така, Лизи Морган, напомни си той, — и как тя му разправяше, че на „Лейди Пенрин“ жените в мензис не разполагали с парцали, затова, макар да не искаше да пълни джобовете на търгашите, готови да уморят хората, стига това да им носи печалби, Ричард реши да отскочи до въпросната сергия и да купи няколко лакътя небелена басма за жената, която по заповед на Рос трябваше да подслони. Може би на каторжничките от „Лейди Джулиана“ бяха раздали парчета плат, но той се съмняваше. Ако се съдеше от поведението на сексуално презадоволения екипаж на „Лейди Пенрин“, моряците надали се бяха отнасяли по-състрадателно с клетниците, колкото и жени да бяха прекарали през леглата си. Освен това щеше да се наложи Ричард да набави креват за жената, а покрай него — и сламеник, възглавница, чаршафи и може би одеяло и дрехи. Джони Ливингстън бе обещал да му екове легло и още столове, ала въпреки това неканената гостенка щеше да излезе на Ричард доста солено. Той още къташе жълтиците отстрани в сандъка с багажа и в токовете на ботушите на Айк Роджърс. Интересно, какво ли имаше за продан Николас Анестис? Дали му се намираше шмиргелова прах? Ричард се надяваше да купи малко — запасите му бяха на изчерпване. Майстореше шкурка от пясъка по Залива на костенурките, рибен туткал — от остатъците риба, но виж, нямаше откъде да вземе шмиргелова прах.

Малко след десет сутринта първата голяма лодка се отправи от кораба към брега, посрещната от радостните възгласи на петдесетина моряци от „Сириус“, които чакаха нетърпеливо. И другите лодки при „Сюрприз“ се пълнеха с жени. За разлика от деня, когато майор Рос беше слязъл от „Сириус“, не валеше и условията не бяха толкова сурови, но когато първата лодка се доближи до брега, гребците спряха, за да видят дали не се задава някоя по-голяма вълна, а жените се разпищяха, заблъскаха се, отказваха да скочат на сушата. Един от моряците на „Сириус“ слезе досами водата и протегна ръце. Щом лодката се доближи отново, двама от гребците грабнаха една от жените и му я хвърлиха, после сториха същото и с останалите. Никоя не падна в морето, на скалата благополучно се приземиха и вързопите с личните вещи. След първата пристигна и втора лодка и всичко започна отначало — не след дълго малкото земя около скалата гъмжеше от жени и моряци от „Сириус“. Никой обаче не си позволяваше да обижда и да своеволничи — всяка жена бе отведена от мъжа, който явно си я беше харесал, горе до билото на шейсет метра от водата.

— Чакай само в селището да се разчуе, че от „Сириус“ са си избрали най-хубавите жени — подметна Стивън. — Пехотинците ще се разбунтуват, нали Рос им забрани и да припарват тук.

— Нарочно ли го направи? — полюбопитства Уентуърт.

— Да, но не по причината, за която си мислиш — уточни Ричард. — Кое е по-лошо? Да остави пехотинците, които не са на пост, да избират първи, или да остави моряците от „Сириус“ да ги изпреварят? И бездруго ще има кавги и съперничество, затова майорът е предпочел гуша за гуша да се хванат моряци и пехотинци, а не пехотинци с пехотинци.

— Е, то и изборът не беше кой знае какъв — подсмихна се Стивън. — Мен ако питате, в сравнение с тия мокри кокошки и горгоната Медуза ще изглежда първа красавица. Преброих само петдесет и три жени, което, драги ми приятели, означава, че ще се наложи да си размърдаме задниците и да слезем долу при скалата. Помагачите от „Сириус“ се ометоха.

Подобно на Стивън Донован и Ричард Морган, но по други причини, и Дарси Уентуърт не се изкушаваше да си вземе жена от каторжничките, слезли на брега, след като тримата се спуснаха долу на скалата и взеха да насърчават ужасените същества да скочат от лодката. Любовницата му — и тя каторжничка, рижа млада красавица на име Катерин Краули, нямаше да слезе при Водопада — щеше да изчака заедно с невръстния им син Уилям Чарлс, докато заливът Сидни се поуспокои, Уентуърт се беше влюбил в нея от пръв поглед и най-предизвикателно я беше преместил от мръсния проход на „Нептун“ в каютата на Макартърови, където малко преди корабът да пристигне в Порт Джаксън, Катерин бе родила момченцето, донесло им и сладка радост, и горчива тъга. Невръстният Уилям Чарлс имаше медните къдри на майка си и както личеше, някой ден щеше да стане снажен като баща си, ала бе силно разноглед и надали някога щеше да вижда добре.

Приливът скоро щеше да достигне връхната си точка и от „Сюрприз“, откъдето бяха слезли близо седемдесет от каторжничките и всички каторжници, дадоха знак, че няма да пращат повече хора. Жените бяха тъжна гледка — колкото и прилично да се бяха държали с тях на „Лейди Джулиана“, те бяха пристигнали на остров Норфолк с мокър, продънен кораб, на палуба, където през дългото пътешествие от Англия са били наблъскани мъже и всичко още тънеше в мръсотия, разложение и изпражнения.

Колкото до четирийсет и седемте мъже, стоварени на сушата, те бяха в окаяно състояние. Нима това бяха най-издръжливите, достигнали Порт Джаксън? Моряците на „Сюрприз“ нехаеха за каторжниците, затова, щом пристигнеше поредната лодка, Уентуърт, ще не ще, скачаше в нея, хващаше клетниците и ги хвърляше на Ричард и Стивън. Мъжете нямаха силици да скочат и на сантиметър. Бяха взели-дали, останали само кожа и кости, очите им бяха хлътнали като спаружени сушелки, зъбите им бяха изпопадали, косата — също, ноктите им бяха напукани. Всичките бяха болни от скорбут или дизентерия и бяха пълни с бълхи и въшки. Понеже беше най-бързоног, Ричард хукна към селището Сидни и помоли за помощници, пехотинци или каторжници — последните жени, които моряците от „Сириус“ бяха зарязали на произвола на съдбата, тътрузеха нозе по пътя и едвам мъкнеха тежките вързопи, — после се върна пак тичешком, следван от сержант Том Смит, който подканяше хората, отзовали се на призива, да не се помайват. Малцина бяха яки като шефа на секачите, пък бил той и на четирийсет и две години. Нито Ричард, нито Смит забелязаха, че един от доброволците — Том Джоунс втори, се е отцепил от останалите още преди да са стигнали урвата при Водопада — още имаше жени, които се опитваха да достигнат до селището Сидни.

На здрачаване вече бяха приключили, всички слезли от кораба каторжници бяха отведени без произшествия в Сидни, където и други си избраха жена измежду пристигналите, а изпосталелите, ужасно болни мъже бяха настанени в мъничкия лазарет и в набързо пригодена плевня. Оливия Лукас, Елайза Андерсън — вдовицата на Джон Брайънт, и икономката на командващия — госпожа Морган се грижеха всеотдайно за болните, макар че, отчаяни, се съмняваха състоянието им някога да се подобри. Нима това бяха най-здравите измежду всички хиляда мъже? Всички си задаваха този въпрос и не можеха да преглътнат отговора.

На другия ден „Сюрприз“ още беше при Водопада, затова Стивън, Дарси Уентуърт и Ричард се върнаха отново да помагат, въпреки че предната вечер се бяха търкали до кръв, за да смъкнат мръсотията и паразитите, полепнали по тях, докато бяха сваляли мъжете и жените. По едно време вятърът се усили, от „Сюрприз“ дадоха знак, че няма да пращат повече хора, и Стивън и Дарси подкараха внимателно последната група жени, като им показаха как да държат денковете, та да им е по-лесно — взеха да носят каквото могат и увериха подплашените същества, че животът на остров Норфолк ще им хареса, понеже тук било по-хубаво, отколкото в Порт Джаксън.

Ричард остана да се убеди, че на „Сюрприз“ няма да размислят и в последния момент да пратят още една лодка, затова си тръгна няколко минути по-късно от Водопада. На билото се обърна и погледна брега, по-различен от приказно хубавия риф, лагуната, плажовете и островчетата в залива Сидни. Помисли си, че и тук морето е все тъй омайващо красиво между водопадите, врязалите се във водата скали и огромното отвърстие в камънака откъм северната страна, където пяната се разплискваше все по-нависоко и нависоко.

Какви интересни дървета бяха боровете на Норфолк! Докато бяха прокарвали пътя, ги бяха изсекли почти на равнището на земята и коренищата им вече хлътваха, потъваха полека-лека в пръстта. Стига да запълниш кратерите с малко чакъл, след две години никой нямаше и да се досети, че тук всяка педя е била заета от борове. Ричард забеляза, че слънцето се е търкулнало по-ниско към хоризонта, отколкото е очаквал, и забърза по сечището край Филипбърг, където Рос храбро вървеше по стъпките на Кинг и се опитваше да направи тъкачница за ленено платно, после свърна през гората, за да излезе на сравнително плоското било, където заместник-губернаторът беше заточил хората от „Сириус“. Капитан Хънтър беше отказал да се присъедини към тях и бе предпочел да отиде да живее при лейтенант Уилям Брадли, в началото на Филиморовия поток — бурен ручей, който минаваше през земята на Дик Филимор.

Е, на Ричард му се беше разминало най-малко до следващия ден. Никоя от жените не го беше харесала, за всички се бяха намерили желаещи, приемливи и за самите тях — въпреки че в началото каторжничките се бяха нахвърлили на тоя дявол Стивън. „С мъничко късмет — помисли Ричард, докато вървеше нататък, — току-виж съм се отървал и не ми се наложи да се грижа за друг, освен за Джон Лоръл. Чудо голямо, че ще остана без свинята, обещана на всеки, подслонил в дома си човек от новопристигналите.“

Чу се мяукане. Ричард спря и свъсен, наостри уши. Заселниците бяха донесли със „Сириус“ няколко котки, но те бяха много почитани като домашни любимци и ловци на плъхове, та да дойдат да търсят чак тук храна. Екипажът на „Сириус“ също държеше котки, но си ги обичаше, затова бе малко вероятно котката да е на моряците. Освен ако не се беше загубила, не се беше покатерила на някое дърво и сега не можеше да слезе.

— Коте! Мац-мац-мац! — повика той и пак се ослуша.

Отново се чу мяукане, но като че ли не го издаваше котка.

Настръхнал, Ричард свърна от пътя и навлезе в царството на непроходимата дъбрава, задушена от лианите. Веднага щом сви от пътеката, стана тъмно като в рог — Ричард поспря, та очите му да свикнат с мрака, сетне пак тръгна, внезапно убеден, че е чул човек. Жалко! Беше се надявал да намери котка, която да подари на Стивън вместо любимия Родни, който, нали си беше корабен котарак, бе останал на „Александър“, когато приятелят му се беше преместил на „Сириус“, в обятията на Джони Ливингстън.

— Къде си? — попита той високо, но с обичайния си глас. — Извикай, за да те намеря.

Тишина, нарушавана единствено от поскърцването на боровете, от вятъра, виещ горе във върхарите им, и от птиците, прелитащи стремглаво над дъбравата.

— Ела, не бой се, искам да ти помогна. Извикай, де!

Пак мяукане, долетяло едва чуто нейде измежду дънерите нататък. Ричард погледна назад, за да види нещо, по което да се ориентира, и тръгна към мястото, откъдето бе дошъл звукът.

— Хайде, дай знак, за да те намеря — повтори пак, без да повишава глас.

— Помощ!

Сега вече я намери веднага — беше се свила на кравай в хралупа, издълбана от времето и от неуморно гризящите бръмбари в огромен бор — някой беглец би могъл преспокойно да се подслони вътре, което правеше правдоподобни разказите как един или друг каторжник се престрашавал да навлезе в гората, за да потърси свободата, колкото да се върне прегладнял до смърт след седмица-две в селището Сидни.

Малко момиченце — поне на такова му заприлича. После обаче Ричард видя през разпраната дреха женска гръд. Приклекна, усмихна се и протегна ръка.

— Хайде, ела, не се плаши! Няма да ти сторя нищо. Трябва да се махнем час по-скоро от тук, инак мракът ще ни застигне в гората и няма да намерим пътя. Хайде, хвани се за ръката ми!

Тя положи пръсти в дланта му и разтреперана от студ и ужас, се остави непознатият да я изтегли.

— Къде са ти нещата? — попита я Ричард, като внимаваше да не я докосва, освен по треперещите пръсти.

— Онзи мъж ми ги взе — пророни клетницата.

Стиснал устни, той я поведе към пътя, където да я огледа в помръкващата светлина. Стигаше му едва до рамото, беше тънка като вейка, косата й сигурно беше руса, макар че бе толкова сплъстена и мръсна, та не можеше да се разбере. Затова пък очите й… Ричард затаи дъх. Не, само така му се струваше, на дневна светлина щеше да се убеди, че се е подвел. Очите на Уилям Хенри не можеха да принадлежат на друг, освен на него, просто беше невъзможно някъде по белия свят да съществуват очи, които да приличат на неговите.

— Можеш ли да вървиш? — попита Ричард — понечи да й даде ризата, но се притесни да не би тя да се уплаши и да побегне.

— Мисля, че да.

— На следващото сечище ще вземем борина. После можем и да не бързаме.

Жената се сепна, потрепери.

— Не се притеснявай, всичко е наред! Остават ни още пет километра, и сме си у дома, но трябва да си светим с нещо, за да виждаме пътя. — Стисна я за ръката и забърза нататък. — Казвам се Ричард Морган и съм свободен гражданин. — Колко приятно му беше да изрича тия думи! — Началник съм на секачите.

Макар и да не отвърна, жената тръгна по-уверено, докато не навлязоха в селището на моряците от „Сириус“. Те живееха на палатки, докато дърводелците вдигнат прилични бараки и колиби, и в далечината се мярнаха неколцина души. Досами пътя гореше голям огън, край него обаче нямаше никого. Вероятно всички до последния човек се бяха напили с ром. Никой не видя как Ричард взима борина и я пали, не видя и клетницата, вкопчила се в ръката му така, сякаш от това зависеше животът й.

— Как се казваш? — попита я той, когато пак навлязоха сред боровете, вече по-оголени откъм южната страна и тътнещи от усилилия се вятър, който блъскаше като чук по метална пластина: бум-бум-бум.

— Катерин Кларк.

— Кити — рече на мига Ричард. — Кити^[2]!

Тя подскочи като ужилена.

— От къде знаеш?

— Не, не знам — отвърна той изненадан. — Просто в началото ми се стори, че мяука коте. С „Лейди Джулиана“ ли пристигна?

— Да.

Той усещаше, че жената едвам тътрузи нозе, но не дръзваше да я вземе на ръце и да я носи, да не би да я уплаши — кой ли негодник я беше нападнал? — затова рече:

— Няма да си хабим времето и въздуха за излишни приказки. Най-важното, Кити, е да се приберем у дома.

Дом! Най-прелестната дума на света. Ричард я изрече така, сякаш беше много важна за него, сякаш обещаваше на жената всичко, от което тя бе лишена от толкова време. Дълги години, преди да я осъдят и да я пратят за кратко в Нюгейтската тъмница в Лондон, а после — и на „Лейди Джулиана“, който бе хвърлил котва в Темза и след месеци накрая потегли сам към Ботаническия залив. За Кити пътуването не бе чак толкова ужасно, понеже никой от моряците не й посегна — на кораба имаше двеста и четири жени, от които трийсетината мъже можеха да избират на воля и надали биха предпочели такъв жив скелет като Кити пред възпълните момичета със заоблен ханш, гърди, коремче. Сред моряците на платнохода: имаше и такива, които не се задоволяваха само с едно завоевание, но господин Никъл внимаваше много някое от момичетата да не бъде изнасилено. Повечето членове на екипажа се държаха като купувачи, отишли на тържище за коне, и щом си изберяха жена, не посягаха на останалите. Подобно на доста други на борда, Катерин Кларк изобщо не привличаше мъжкото внимание. Щом пристигнаха в Порт Джаксън, не ги свалиха на брега, оставиха ги на „Лейди Джулиана“, после избраха наслуки сто петдесет и седем от тях и ги прехвърлиха на „Сюрприз“, за да ги закарат на остров Норфолк, място, за което Кити не беше чувала никога, ама никога. Не бе чувала и за Порт Джаксън — знаеше само вцепеняващото име Ботанически залив.

На „Сюрприз“ беше много по-страшно, отколкото на „Лейди Джулиана“. Още от Темза Катерин я мъчеше морска болест, тормозила я през целия тягостно бавен път с „Лейди Джулиана“, превърнал се за нея в кошмар, заради който тя бе на косъм от лудостта. Натикаха ги в помещение, където пъплеха какви ли не гадини и се плискаше някаква течност — никой не се и осмеляваше да предположи каква, а зловонието бе толкова силно, че те така и не свикнаха с него. Отнийде не влизаше чист въздух, не ги пускаха и на палубата.

Катерин изпадна в ужас, когато я откараха с лодка при брега и я метнаха като парцалена кукла към скалите, добре, че я хвана красив мъж с лъчезарна усмивка и сини очи, който я поуспокои, побутна я лекичко и я попита дали ще успее да се покатери по стръмната урва. Колкото да му угоди, Катерин кимна и запъпли мъчително нагоре, като се подпираше на вързопа с вещите и на намотаните на денк завивки. Съдбата бе отсъдила тя да не види още тогава Ричард Морган, който, докато се бе катерила нагоре към билото, се беше спуснал долу на скалата по по-стръмна и опасна пътека. На върха Катерин спря да си поеме дъх и продължи нататък по пътя, усетила, че за последната година морската болест и недохранването не са я подготвили да го извърви, където и да водеше той. Покрай нея притичаха неколцина мъже, които дори не я забелязаха.

Недалеч от гората нозете й се подкосиха, тя остави денка и завивките на земята, приседна на тях и отпуснала глава между коленете си, изхлипа.

— Я, какво имаме тук? — попита някой.

Катерин вдигна очи и съгледа русоляв мъж, облечен само в чифт дрипави платнени панталони, който я гледаше втренчено. Усмихна се и се видя, че предните му зъби, и горните, и долните, ги нямаше, на тяхно място зееше зловеща черна паст. Но жената бе капнала от умора и когато непознатият й протегна ръка, тя я пое с надеждата мъжът да й помогне да стане. Вместо това обаче той я сграбчи и се опита да лепне върху устата й ужасната си паст. Катерин се задърпа със сетни сили и опита да се отскубне, когато онзи негодник я стисна за гърдите и тя чу как излинялата каторжническа рокля се раздира.

В далечината се чуха гласове. Мъжът тутакси я пусна, а Катерин се дръпна и се втурна към дърветата. За миг непознатият явно се подвоуми дали да хукне да я гони, но гласовете се чуха отново. Той сви рамене, грабна вързопа с дрехите и завивките и пое в посоката, в която бяха показали и на Катерин да върви. Гласовете на хората, които разговаряха, се приближаваха. Жената се уплаши до смърт и се завтече навътре в гората — тича, докато изгуби представа къде се намира и къде се пада пътят. Нещо се блъсна в лицето й, тя обаче не изкрещя. Изпадна в несвяст и си удари главата о едно коренище.

Когато дойде със стон на себе си и пак взе да повръща, вече се беше мръкнало. Нещо се стрелкаше покрай нея, писукаше тъничко, огромните дървеса пукаха и пъшкаха, нощта беше непрогледна — Катерин припълзя на четири крака до хралупата в един от дънерите, толкова дебел, че не се виждаше зад него, сгуши се вътре и зачака да се пукне мъждивото утро, та да разбере къде се е озовала. Бе заобиколена от тия великански дървета и беше залостена в затвора си от пълзящо растение със ствол колкото кръста й.

Цял ден беше слушала как някъде наблизо минават хора, но не ги повика, уплашена да не би ужасният мъж да се е спотаил и да я причаква. Накрая пак започна да се смрачава; самата Катерин не знаеше как така най-неочаквано се е престрашила да извика. Отговориха й веднага: „Кити, Кити!“ Някой я викаше по име и тя тутакси си представи прекрасния мъж, помогнал й да слезе на брега.

Човекът, който я намери, наистина приличаше донякъде на онзи мъж, но не беше той — косата му беше подстригана късо, очите му бяха по-сиви. И неговата усмивка беше лъчезарна, а зъбите му бяха снежнобели и всичките до последния си бяха на мястото. Вече беше тъмно и Катерин не успя да го разгледа по-хубаво, той обаче й протегна ръка и тя начаса я пое и я стисна, свързвайки я с непознатия, свалил я на брега и загнездил се неизличимо в паметта й. След като излязоха на пътя, жената все пак успя да различи, че този мъж е по-стар от нейния герой от скалата, инак също беше със загоряло от слънцето лице и тъмна коса — може би бяха братя. Тъкмо този извод я накара да му се довери и да тръгне с него.

— Премръзнала си — каза й Ричард. — Много те моля, нека ти дам ризата си. Не искам да те обиждам, Кити, но за да ти я сложа, трябва да те докосна.

Дори и да искаше да я обиди, Катерин бе толкова омаломощена, че нямаше сили да се съпротивлява, затова застана кротко, докато Ричард си смъкваше ризата, надяваше ръкавите върху ръцете й и пристягаше на възел пешовете около кръста й.

— Постопли ли се?

— Да.

Жената се насили да продължи нататък, докато не излязоха в края на гората, спускащ се рязко надолу по хълм, потънал в по-различна тъмнина: тук-там проблясваха светещи точици, а в дъното се виждаше бяло сияние. Катерин се препъна и залитна.

— А, така не може! — каза Ричард и остави борината.

Метна жената на рамо, хвана с едната ръка китките й, с другата — глезените, и продължи нататък със сигурна крачка, сякаш вървеше посред бял ден. В подножието на баира изникна къща. Той отиде при нея и похлопа по вратата.

— Стивън! — извика.

— Майко мила, Ричард, жени ли си почнал да похищаваш? — ахна мъжът от скалата, в чиито очи проблясваха дяволити незлобливи пламъчета.

— Клетото дете е стояло цяла нощ в гората при Водопада. Някакъв негодник я е нападнал и й е задигнал вещите. Ще ми светиш ли да се прибера?

— Дай на мен — подкани Стивън. — Сигурно си капнал от умора.

„Много те моля, поноси ме!“ — замоли се наум Катерин. Но Ричард Морган поклати глава.

— А, няма нужда, нося я само от билото на хълма, ей го де е. Цялата е във въшки. Само ме изпрати.

— Чудо голямо, че имала въшки. Внасяй я вътре — разпореди се Стивън, както държеше вратата широко отворена. — Ти не си запалил огън, нямаш и нищо за ядене, нали смяташе да вечеряш при мен. Внасяй я, бе, човек! За последните два дена и аз се нагледах на въшки. — Той зърна лицето на Ричард и усети как сърцето му се свива. Знае ли човек защо се влюбваме и защо обикваме тъкмо този, а не онзи? — Намира ми се рибена чорбица. Тъкмо като за жената — тя надали ще успее да хапне друго.

— Първо да махнем въшките, че току-виж се поболяла. Трябва да се изкъпе и да се преоблече. Имаш ли достатъчно топла вода? А студена да донеса ли? Ще отскоча до Оливия Лукас да взема някои неща.

— Вода ми се намира, но виж, нямам корито и ситен гребен. Иди питай Оливия дали може да ти услужи.

И така, Ричард излезе и остави Стивън сам с дриплата, която се бе поокопитила и го зяпаше прехласната с най-невероятните очи, които той беше виждал през живота си: кехлибарени, напръскани с тъмнокафяви точици, обточени с мигли, толкова светли, че си личаха само защото проблясваха като кристалчета на светлината на свещта. Жената беше по-кльощава, отколкото вероятно Бог я беше създал, имаше заоблено лице, което не беше красиво, ако не се броят очите — като на повечето англичанки, носът беше голям, а брадичката — издадена.

Стивън премести насред стаята един стол и сложи гостенката да седне на него.

— Аз съм Стивън Донован — представи се той и гребна от рибената чорба водичката, която остави в купата да поизстине. — А ти коя си?

— Катерин Кларк. Кити — отвърна тя и се усмихна, при което се видяха нещо като трапчинка върху лявата буза и равни, потъмнели зъби.

Като опитен моряк той веднага разчете това като знак за продължителна морска болест и недояждане.

— Помогна ми на скалата — допълни жената.

— Помогнах на петдесетина души, значи съм помогнал и на теб. А сега, Кити, ми разкажи за оня мъж и за нощта в гората.

Тя му разправи всичко от игла до конец. От минута на минута си възвръщаше все повече самообладанието и оглеждаше подредената стая, служеща и за кухничка — вътре имаше маса, няколко хубави стола, пейка, още една маса, която, изглежда, се използваше и за писалище, стени, обковани със загладени с шкурка дъски, три челюсти с огромни зъбища, шахматна дъска с наредени по нея фигури, мастилница, пачи пера и тесте хартия. Масата беше подредена за двама.

— Значи мъж с руса коса, четирите му предни зъби ги е нямало.

— Да.

— Том Джоунс втори, само той е. — Стивън й подаде купичката. — Пийни.

Тя отпи плахо от чорбицата и върху лицето й се изписа блаженство, сетне я изгълта ненаситно и подаде празната купа.

— Може ли още малко, господин Донован?

— Викай ми Стивън. За можене — може, но след малко, Кити. Нека първо това, което изяде, се слегне. Често ли те мъчеше морска болест?

— Постоянно — отвърна жената простичко.

— От утре си търкай всеки ден зъбите с пепел от огнището. Не го ли правиш, ще изпопадат. Стомашната киселина ги разяжда.

— Извинявай, че ти донесох въшки в къщата — допълни Катерин.

— Не се притеснявай, дете. Ричард ще ти намери нови дрехи, а тези ще ги изгорим. Но според мен трябва да си отрежеш косата, стига да го преживееш, разбира се. Е, не съвсем до кожата, но все пак късо.

Тя трепна, но въпреки това кимна.

Ричард се върна, понесъл малко тенекиено корито със сложени в него дрехи. — Оливия Лукас цена няма — рече той, след което, остави тежко коритото и извади дрехите. — Кити разказа ли ти какво й се е случило?

— Да. Налетял й е Том Джоунс втори. Че кой друг!

Двамата мъже напълниха до половината детското коритце, като смесиха топлата вода със студена, а на Кити й се стори, че работят така, сякаш наистина са братя.

— Свикнала ли си да се къпеш, Кити? — попита Ричард.

Не се сети как по-тактично да й зададе въпроса — съдейки от вида й, не беше изключено тя да не знае какво е това баня.

— О, да. Не знам как да ви благодаря, господин Морган. Откакто слязох от „Лейди Джулиана“, не съм се мила като хората. Но докато пътувахме с нея, се стараехме да бъдем чисти и нямахме въшки. Ако ми дадете ножици, ще си отрежа косата — отвърна тя любезно, с едва доловим лондонски акцент — сигурно беше от Съри или Кент.

Ричард я погледна ужасен.

— Дай боже да не режем косата! Имам ситен гребен, ще го използваме, докато махнем всичко, дори гнидите. И се казвам Ричард, а не господин Морган. А ти, Кити, откъде си?

— От Елтам в Кент. После бях в девическото сиропиталище в Кентърбъри, а след това работих като прислуга в кухнята в едно имение в Сейнт Пол, Детфорд. Изправиха ме пред съд в Мейдстън и ме осъдиха на седем години изселване — издекламира смирено тя. — Откраднах от един магазин малко муселин. Така ми се струва.

— А на колко години си? — поинтересува се Стивън.

— Миналия месец навърших двайсет.

— Време е да се окъпеш — подкани Ричард, после се наведе и вдигна коритото, сякаш бе леко като перце. — Предоставяме ти спалнята и свещта и се изтъркай хубавичко. Дай си обущата, а мръсните дрехи изхвърли през прозореца навън. Стивън, я й занеси новите дрехи, сапуна и четката — помогни, де! Измий си косата, дете, изтъркай си главата и после се реши, сякаш от това ти зависи животът. — Той се подсмихна. — При всички положения ти зависи съдбата на косата. А сега да се върнем на Том Джоунс втори — добави той, когато останаха сами със Стивън. — Какво ще го правим?

— Остави на мен. — Стивън запали от огнището друга свещ, сетне напълни две купи с рибена чорба и натроши самуна хляб. — Мисля, че не е разумно да занимаваме с това майора, негова икономка все пак е госпожа Морган. И бездруго за нищо време ще научи, че си прибрал някаква голтачка. Пак добре, че презимето й е Кларк! Ще ида при драгия ни лейтенант Ралфи и ще му разкажа всичко, като наблегна, че момичето не е някоя от „ония проклетии, леките жени“, както се изразява той. Като чуе името Кларк, сигурно ще ми повярва. Освен това мрази до смърт втория Томас Джоунс — поне в това отношение проявява отличен вкус. Но се опасявам, че така и няма да видим повече завивките и вещите на момичето — Джоунс сто на сто ги е спазарил срещу услугите на някоя пачавра.

Ричард вдигна обущата на Кити, спогледа се със Стивън и се свъси.

— Смърдят по-ужасно и от трюмовете на „Александър“ — рече той и ги метна в огъня. После си изми старателно ръцете на легена. — Сега в Държавното хранилище има обуща, виж дали ще обаеш драгия лейтенант Ралфи — да ти отпусне един чифт. — Седна и засърба лакомо чорбата. — Помислих я за котка — рече ни в клин, ни в ръкав.

— Моля?

— Измяука от гората. Точно като котка. Отидох с надеждата да ти намеря нов Родни.

Стивън го погледна разнежено през масата. „Съвсем в негов стил — помисли си. — Дали изобщо мисли някога първо за себе си? А сега и това окаяно девойче, за което съм сигурен, че е извършило престъпление точно толкова, колкото и Дева Мария. Несретница от някакво сиропиталище. И какво ли го е прихванало, та да се влюби точно в нея? А е хлътнал, горкият, до уши. Защо точно по нея? Помогна на десетки да слязат на брега, сред тях имаше невероятно хубави момичета и жени, личеше си, че някои са образовани, духовити, дори изтънчени. Не всяка каторжничка е лека жена. Защо точно в Катерин Кларк? Кльощава и грозновата, скучна и възглупава. Най-обикновено девойче без грам обаяние, ум, хубост.“

— Много съм ти благодарен — рече на глас Стивън, — но Оливия обеща да ми даде едно от нейните котета, пъстро такова, мъжко и много храбро. Дори си има и име — Тобаяс. — След като си изяде чорбата, стана да се увери, че има още и за тях, и мъничко — за Кити. — Виждал ли си някога такива очи? — попита Стивън и се надвеси над рафта при огнището.

Беше с гръб и не видя как по тялото на Ричард минава гърч когато се обърна, болката бе попреминала, той обаче забеляза смута, обзел неговия приятел, и се стъписа.

— Да, виждал съм — отвърна, без да трепне, Ричард. — Синът ми — Уилям Хенри, имаше такива очи.

— Само един син ли си имал, Ричард?

— Да, само Уилям Хенри. Преди той да се роди, сестра му се спомина от едра шарка. Майка му пък умря така, сякаш някой я повали с пестник — момченцето беше на осем години. Уилям Хенри… изчезна малко преди да навърши десет години. Хората смятаха, че се е удавил в река Ейвън, аз обаче не мислех така. Всъщност по-честно е да кажа, че не исках да го приема. Момчето било с един свой учител от училище „Колстън“. Учителят се застреля — остави писмо, че тъкмо той е причинил смъртта на Уилям Хенри, което само усложни положението. Цяла седмица всички в Бристъл търсиха под дърво и камък, но така и не намерихме трупа на Уилям Хенри. Аз продължих да го издирвам. Най-мъчителни бяха съмненията: ако наистина е умрял, как точно е станало? Единственият, който можеше да ми каже, сам бе сложил край на живота си.

„Най-странното е, че учителят е могъл да ми бъде роден брат — откровен педераст! — помисли Стивън. — Значи този даскал — каква чудесна професия за педофил — е сторил нещо. Готов съм да си заложа главата, че Ричард също го знае. Въпреки това никога не ме е приравнявал с онзи мъж, нищо, че и аз съм като него.“

— Продължавай, Ричард — подкани той тихо.

— След това вече ми беше все едно жив ли съм, мъртъв ли. Разказвал съм ти за оная измама с акцизите и как негодниците му с негодници се отърваха от мен, като ме пратиха на съд в Глостър. — Той наведе глава и замислен, се вторачи в масата. — Сега обаче знам, че Уилям Хенри наистина е мъртъв. Очите на тази жена са знак Божи. Те отговориха на много въпроси.

Стивън се разплака. И заради мъката на Ричард, но и заради себе си, макар че никога не беше хранил надежди, просто бе стоял до Ричард така, както дяконът стои до свещеника в очакване да започне светото причастие. При липсата на любов Стивън поне можеше да се утешава с мисълта, че Ричард не принадлежи на никого. Ала ето че той принадлежеше — на мъртвото си семейство и най-вече на Уилям Хенри. Когото беше изгубил завинаги. Докато Бог не му беше пратил Катерин, или Кити Кларк, погледнала го с очите на сина му. Каква благословия! Така стават тия неща: поглед, усмивка, дума, движение, безсмислени за всички останали, понеже техният смисъл е неповторим и личен. Време и мъки.

— Ще се радвам, ако ти е поолекнало — рече Стивън.

Вътрешната врата се отвори, и двамата се обърнаха.

На Ричард тя му се стори много хубава, чистичка с меката като на пеленаче косица и перлените нокти на краката — усмихваше се някак сериозно, като дете, натоварено с първата си задача. Беше неописуемо мила. И очарователна. Неговата малка Кити, за която той щеше да се грижи до гроб.

Според Стивън пък жената изглеждаше малко по-приемливо, отколкото когато бе мръсна: кльощава и грозновата, невзрачна и възглупава. Усмивката ли? Най-обикновена, донякъде сълзлива. Божичко, какви шеги си правеше съдбата! Да даде на това мижаво девойче единственото нещо на белия свят, което можеше да привлече Ричард Морган и да го задържи!

— Я си облечи риза, как ще ходиш така в августовския вятър на Сидни! — възкликна Стивън и метна една от ризите си на своя приятел. — Обущата ти, Кити, бяха много мръсни, наложи се да ги изгорим. Ще се помъча час по-скоро да ти намеря нови, но сега, искаш, не искаш, ще те занесем на ръце до къщата на Ричард.

— Не може ли да остана тук? — попита тя.

— Тук има само хамаци, пък и нищо чудно да ми дойдат гости. Готова ли си?

След като излязоха, той подаде ръка на Ричард, който я хвана: направиха столче. Кити скочи на него и обгърна с едната ръка врата на Ричард, а с другата — Стивън. Хванали в свободните си ръце борини, двамата я понесоха нагоре по дола, минаха покрай яза на Кинг и вира зад него и излязоха в края на гората, където се беше сгушила къщата на Ричард.

Огънят в огнището гореше, отстрани бяха струпани дърва. Стивън изкозирува шеговито на своя приятел, поклони се доземи на Кити и ги остави сами. Имаше да свърши някои неща вкъщи, пък и каторжниците, които наглеждаше, започваха работа призори. Всъщност не! Той си спомни, че утре е неделя.

Ричард отнесе Кити до нужника, да не би да си нарани нежните крачета по каменистата пътека, после я върна.

— Ако пак искаш да отидеш нощес, събуди ме — рече й и я сложи да си легне в пухените завивки.

— А ти къде ще спиш? — попита жената.

— На пода.

Тя понечи да каже нещо, ала сънят бе по-силен от нея и я повали — Ричард знаеше, че няма звук или движение, които да я събудят. Затова смъкна дрехите, напъха ги в кофата и ги изнесе навън, сетне отиде до вира и се изкъпа хубавичко, ако случайно по него има въшки, да паднат. Стана му студено, той се разтрепери и се върна да се постопли на огъня, сложи си чифт стари панталони, постла си платното от „Сириус“ на пода и се излегна, до немай-къде доволен. Затвори очи и на мига потъна в сън.

Събуди се призори — кукуригаше петелът на Джон Лоръл. Огънят се бе превърнал в жарава, Ричард обаче наслага подпалки, които бързо се разгоряха, сетне огледа съдържанието на долапа, оскъдно, както във всички долапи на остров Норфолк. Тепърва предстоеше да разтоварят храната, пристигнала с кораба. Както обикновено, най-напред бяха свалили рома и дрехите, двете най-ненужни според Ричард неща. Все пак му се намираше самун кукурузен хляб, в който Арън Дейвис все пак бе добавил кривачка от безценната пшеница, та да става за ядене, а градината беше пълна с какви ли не вкуснотии: зеле, карфиол, кресон долу при потока, зелен фасул, а също с магданоз и марули, които растяха през цялата година.

Зазори се, грейна слънце. Ричард отиде при леглото и погледна Кити, която не се беше и помръднала. Лежеше по гръб с преправената мъжка риза, която Оливия им беше дала, ръцете и гърдите й се показваха изпод завивката. Сега, когато клепките й бяха склопени, Ричард можеше да я разгледа по-спокойно, отколкото когато тя го гледаше с очите на Уилям Хенри. Права руса коса, която трудно ще наречеш златиста, светли вежди и мигли, бяла кожа с едва доловима руменина, от което Ричард предположи, че момичето не е излизало много често на палубата, възголям сплескан нос, розова устица като на Мери, издадена брадичка и дълго тънко вратле, красиви длани със стесняващи се към ноктите пръсти.

Майор Рос отслужваше службата точно в осем и подобно на Кинг (който обаче ставаше по-късно), не допускаше отсъствия — налагаше се Ричард да тръгва, макар че Кити още не беше вписана в регистрите на острова и никой нямаше да забележи, че я няма. Ричард не можеше да допусне Лизи Лок да види момичето, без да е подготвена. Затова отиде да се окъпе на потока, облече единствения старателно пазен официален брич, сложи си чорапи, сетрето и сюртука, триъгълната шапка, единия от двата останали му чифта обуща. Кити спеше непробудно. Ричард се подвоуми дали да не й остави бележка, после обаче отсъди, че тя надали знае да чете и пише. Накрая тръгна с надеждата, че до час и половина, когато щеше да се прибере, момичето няма да се е събудило.

— Как е Кити? — попита Стивън, като дойде при него.

— Спи.

— Днес следобед Джони ще ти донесе второ легло, но се опасявам, че ще се наложи да напълниш със слама дюшека и възглавницата.

— Много съм ти признателен.

Той подсвирна на Мактавиш, който беше избягал от непознатата — беше изхвърчал като стрела от къщата още преди тя да го е видяла.

— Ще се опитам да ти осигуря допълнително и храна, но това вероятно ще стане най-рано утре. Ключовете вече не са у драгия Ралфи, взел ги е онзи негодник Фриман, който цепи косъма на две.

— Знам. Е, да вървя.

Стивън го потупа с обич по рамото.

— Приличаш на дърта квачка, Ричард.

— Какво да правя, имам си пиленце — отвърна Морган. — Хайде, Мактавиш!

Тая заран кучето явно бе променило отношението си, понеже влетя като фурия през вратата и се метна на леглото на Ричард, където прокара езиче по ръката на Кити, отпусната върху възглавниците. Стресната, Кити се събуди, погледна косматата муцунка на кучето и се усмихна.

— Това е Мактавиш — представи го Ричард и си махна шапката. — Добре ли си, Кити?

— Много добре — рече момичето и седна. — Толкова късно ли е? Гледам, вече си излизал.

— Бях на църковната служба — обясни той. — Ставай от леглото, ще те занеса до банята. Там земята е мека, няма да си нараниш краката. Утре сигурно вече ще имаш обуща.

Тя отиде до нужника, сетне последва Ричард до вирчето в гората, където той беше оставил сапун и кърпа.

— Водата е студена, но веднъж да се топнеш, и ще ти стане приятно. Вирът прилича на римска къпалня — достатъчно дълбок е, за да се потопиш, но не и да се удавиш. Щом се окъпеш, ела в къщата, ще ти сложа да закусиш — каквото дал Господ! По-късно госпожа Лукас ще намине да види от какво имаш нужда, макар че, мен ако питаш, ще се наложи да се задоволиш със затворнически дрехи и ужасни обуща — хич и не разчитай на токове и катарами. Хубави неща ли имаше във вързопа?

— А, не, само дрипи. — Тя се поколеба. — Нали снощи се къпах? Налага ли се да го правя пак?

Тъкмо сега му беше времето да си изяснят някои неща. Ричард я погледна строго.

— Тук климатът не е като в Англия, мястото не е като в Англия. Ще работиш на нивата, ще се грижиш за свинята, ще й кълцаш ярма с брадвичката, ще й носиш мамули от плевнята. Ще плувваш в пот, точно като мен. Затова и всяка вечер след работа ще се къпеш. Днес ще се окъпеш два пъти, за да смъкнеш мръсотията на „Сюрприз“ от себе си и най-вече от косата. Ако искаш да живееш в къщата ми, държа да бъдеш чиста като нея и мен.

Кити пребледня.

— Но тук е открито! Ами ако ме видят?

— Никой не смее да влиза в моите владения, а това тук са моите владения. С мен шега не бива.

После я остави — беше му мъчно, че е бил толкова строг с нея, но държеше тя още отсега да е наясно с правилата.

Вирът беше с улейче, водещо към потока, заприщен с дъсчен бент, друго улейче, и то заприщено, се спускаше към лехите със зеленчуци. Кити не проумяваше защо е направено всичко това, но не защото бе недосетлива и глупава, а защото бе живяла в един твърде затворен свят.

След като узна правилата и разбра, че Ричард не е от хората, които ще търпят неподчинение, Кити смъкна ризата и скочи във вира, да не би някой да я види от шубрака. Настръхна цялата, толкова студено й беше, после обаче свикна и й стана много приятно, че се е потопила чак до шията във водата. Можеше са си топне главата, за да махне всичкия сапун по косата си, да се измие хубаво под мишниците и между краката. Сетне се реса дълго със ситния гребен, от болката чак й избиха сълзи, но накрая косата й беше съвсем чиста.

Не беше трудно да излезе от вира — на дъното имаше камък, който служеше за стъпало. Всичко наоколо беше застлано с кресон и докато се сушеше, краката й нямаше да се изцапат, а кърпата бе голяма и я прикриваше. После си облече ризата и затворническата дреха, дадена от госпожа Лукас, която, както и всички останали тук, вече две и половина години живееше накрай света.

Сега и Кити беше накрай света, макар и да не си представяше къде точно се намира това — знаеше само, че са пътували близо година, докато пристигнат, и са спирали на доста пристанища, които тя така и не бе успяла да види. Беше от онези, които се криеха, не излизаха много-много на палубата, да не би някой от моряците на „Лейди Джулиана“ да им хвърли око. Тежката участ не бе сломила сърцето й, така както беше станало с малката шотландка, умряла от срам още преди корабът да е напуснал закътаната Темза — Кити си нямаше майка и баща, които да огорчи и да опозори, а това, както бе разбрала от ориста на злочестото момиче, си беше истинска благословия. Заради морската болест не бе общувала почти с никого — кой моряк ще седне да насилва момиче, което непрекъснато повръща, дори й да я е харесал заради очите. Кити съзнаваше, че те са единственото хубаво у нея.

Вече облечена, успокоена от мисълта, че къщата е съвсем наблизо и стига да повика, Ричард ще я чуе, тя се огледа изумена. Остров Норфолк изобщо не приличаше на Кент или дори на Порт Джаксън.

След като пристигна в Порт Джаксън, корабът „Лейди Джулиана“ вече беше толкова тежкоподвижен и тромав, че след началото на залива се наложи да го теглят на буксир и да го оставят доста далеч от брега. А той си беше доста странен и страшен! Кити се беше престрашила да излезе на палубата колкото да види някакви черни хора, които голи-голенички се возеха в издълбана от дънер ладийка, дърдореха нещо, сочеха, размахваха копия — тя се върна на бегом долу в помещението и повече не посмя да си подаде и носа. Някои от каторжничките — о, как само им се възхищаваше Кити! — си бяха облекли хубавите дрехи, които капитан Ейкън беше пазил като зеницата на окото си по време на пътуването, и се разхождаха с кръшна стъпка по палубата, сигурни, че веднъж да слязат на брега, ще бъдат посрещнати повече от добре. Колко смели бяха! Колкото и уплашена и измъчвана от морската болест да бе, Кити бе живяла с тях година и половина и беше разбрала, че сред двеста и четирите пътнички на „Лейди Джулиана“ има каторжнички всякакви и че дори закоравелите леки жени притежават достойнство и самоуважение. Далеч повече от нея.

В началото остров Норфолк също й се бе сторил ужасен, сега обаче ужасиите бяха приключили, стига тя да се подчиняваше на Ричард Морган и Стивън Донован, които й приличаха малко на господин Никъл, стюарда на „Лейди Джулиана“, много състрадателен човек. Вече бе доловила инстинктивно, че Ричард е по-силен духом, отколкото Стивън. И двамата й бяха обяснили, че са свободни граждани, и двамата бяха началници на каторжниците. Но ако Ричард я плашеше, то Стивън я привличаше. И макар и да нямаше представа какво я чака от тук нататък — как е устроено това място и кой го управлява — Кити съзнаваше, че не Стивън, а Ричард взима решенията за нея.

Дърветата я плашеха, тя не виждаше нищо красиво в тях. Въздъхна тежко и тръгна с боси нозе към къщата по пътеката, застлана с люспести шишарки, които обаче не боцкаха, по-скоро беше неудобно да се стъпва по тях. Щом излезе от боровете, Кити видя Ричард, който, само по платнени панталони, строеше нещо в дъното на нивата и набиваше в пръстта камъни, а кучето се навърташе около него. Ръцете и раменете му бяха мускулести, гладката смугла кожа по гърба му мърдаше като река. Момичето почти не бе виждало разголени мъже — капитан Ейкън беше задължавал моряците да носят ризи, дори да е много горещо и задушно. Беше богобоязлив човек и се беше грижил с християнска безпристрастност за затворничките, макар че бе и достатъчно разумен, за да забранява на екипажа, а и на самия себе си да посягат на живия товар. Покрай разказите на по-разпътните и отракани жени Кити се беше запознала с мъжката анатомия — каторжничките одумваха надълго и нашироко атрибутите и креватните умения на своите любовници и презираха такива като Катерин Кларк и Ани Брайънт като лицемерни грозотии. Тя беше заличила от паметта си Нюгейтския зандан в Лондон, макар че бе изживяла позора твърде скоро, за да не е уплашена и стъписана. Беше се свивала в някой ъгъл и бе крила лицето си — пак добре, че Бети Райли й носеше храна и водица, инак сигурно нямаше да сложи и залък в уста. В Порт Джаксън за пръв път беше зърнала голи до кръста мъже, някои с гърбове, целите в белези. Предната вечер Ричард Морган също беше без риза, но залисана по Стивън, тя не го беше забелязала.

Сега, щом го видя, се притесни, без обаче да изпитва някакви нежни женски копнежи — онова, което съгледа, само засили впечатлението й, че той е мъж, който трябва да се уважава и който не търпи неподчинение. Освен това беше стар. Не сбръчкан и сгърбен — просто стар. Вътре в душата, не толкова като външност. Външно беше много як, много красив, много възпитан. Ала Кети бе видяла първо Стивън Донован и вече бе сляпа за всички други.

Стивън! Той беше като блян: силен, красив, с добри обноски, а също млад, безгрижен, с блеснали очи и лъчезарна усмивка, освен това усещаше, че привлича вниманието на жените. След като бе помогнал на Кити да слезе на брега, си беше бъбрил с някои от по-отраканите каторжнички, беше се шегувал с тях и въпреки това бе отклонил подмятанията и неприкритите им намеци, без обаче да ги обижда. На Кити така и не й мина през ума, че на тези врели и кипели жени им е било достатъчно да го погледнат само веднъж, за да разберат що за птица е — момичето не бе и чувало, че има хора, привличани от собствения си пол. В сиропиталището в Кентърбъри — люлка на англиканството, не обясняваха истините за живота. Там предпочитаха да тормозят децата и да ги възпитават в дух на усърдие и трудолюбие, да ги използват до последно, докато още са малки, а после да ги пускат по белия свят, та да стават слуги срещу окаяно възнаграждение, обсебени от собствената си нищожност и напълно слепи за онова, което става под слънцето. Неуки и презрени. И в двата затвора Кити беше чувала, разбира се, думички като обратен, те обаче не значеха нищо за нея и минаваха покрай ушите й. Не беше забелязала и че сред хората, които предпочитат собствения си пол, има и жени, и че те живееха редом с нея на „Лейди Джулиана“.

Стивън, Стивън, Стивън… О, защо не я намери той? Защо не получи подслон в неговата къща? И какво ли искаше от нея Ричард?

Той се изправи и си облече риза.

— Много неприятна ли беше банята? — попита я и я пусна да влезе първа в къщата — стига да се беше престрашила, Кити щеше да види, че очите му блестят.

— Не, драги ми господине, беше много приятно.

— Ричард. Наричай ме просто Ричард.

— Не е редно — възрази тя. — Можеш да ми бъдеш баща.

За пръв път стана свидетелка на нещо, което щеше да наблюдава отново и отново у този човек: изражението му изобщо не се промени, той не направи никакво движение било с ръце, било с тяло, очите му не трепнаха, нещо обаче все пак се случи, някаква тайнствена, невидима реакция.

— Наистина мога да ти бъда баща, въпреки това съм само Ричард. Тук не държим чак толкова на добрите обноски, имаме си по-важна работа. Аз, Кити, не съм някой от твоите тъмничари. Да, свободен гражданин съм, въпреки че доскоро бях каторжник като теб. Оправдаха ме просто защото не се жаля, работя и защото извадих късмет.

Седна на масата и даде на момичето кукурузен хляб, маруля и кресон, вода за пиене.

— И Стивън ли е бил каторжник? — изпелтечи тя захласната.

— Не, никога не е бил каторжник. Стивън е моряк, помощник-капитан на кораб.

— Отдавна ли сте приятели?

— Имам чувството, че от цяла вечност. — Той напъха пешовете на ризата в панталоните, седна и прокара пръсти през късо остриганата си коса. — Знаеш ли защо са те изселили тук?

— Какво толкова има да знам? — учуди се момичето. — Ще ме пратят да работя, докато ми изтече присъдата. Така поне каза съдията. Оттогава никой не е отварял дума за това.

— А питала ли си се защо заедно с още двеста жени са ви качили на кораб и са ви пратили да си излежавате присъдата на цели две хиляди и шестстотин километра? Не ти ли се вижда странно да ви заточват на място, където няма заводи и работилници?

Кити се бе пресегнала да си вземе още хляб, ала ръката й падна безжизнено върху скута, а очите й се разшириха, при което се видя, че те само отчасти напомнят очите на Уилям Хенри: неговите бяха обточени с катраненочерни мигли, докато клепките на момичето приличаха на кристалчета.

— Ами да! — провлече тя. — Точно така! Бива ли да съм толкова глупава? Е, бях много болна, а преди това бях объркана и стъписана. В другия край на света наистина няма заводи и работилници. Няма и знатни особи, за които да бродираме жилетки… В сиропиталището в Кентърбъри вършех тъкмо това — везах. Какво намекваш, че са ни пратили тук, за да станем жени на каторжниците ли?

Ричард стисна устни.

— По-честно е да се каже, че сте пратени, за да им бъдете под ръка. Не твърдя, че знам защо точно властите са се заели с този експеримент, знам само, че от Англия са изселени доста хора, които са могли да създават неприятности. Избухвали са бунтове, мъже, които са нямали какво да губят, са бягали и са се укривали в провинцията. Ако същите тия мъже са на другия край на света, на Англия й е все едно дали ще вдигат бунтове и ще бягат. Не я застрашават с нищо. Тук трябва да се охраняват само надзирателите на каторжниците, жените и децата им, никой друг. — Той замълча и се взря право в очите на Кити. — Ако живеят без жени, мъжете оскотяват. Затова и жените са необходима съставка от дръзкия експеримент, чиято цел е да превърне другия край на света в огромен английски затвор. Поне така си мисля аз.

Сбърчила чело, Кити слушаше и се мъчеше да осмисли чутото: Ричард й обясняваше, че са я изселили тук единствено за да забавлява и утешава мъжете.

— Значи сме вашите пачаври — рече тя. — Затова ли моряците на „Лейди Джулиана“ ни наричаха леки жени? Пък аз си мислех, че ни викат така, понеже си мислят, че всички сме осъдени за проституция — умът ми не го побираше защо са решили така. Повечето от нас са осъдени за кражба или за укриване на крадени вещи, или пък задето са нападнали някого с нож. Някои жени се кълняха, че проституцията не била престъпление — ядосваха се, ако някой ги наричаше леки жени. А моряците всъщност са искали да кажат, че сме бъдещи леки жени. Така ли?

Той завъртя очи, погледна тавана и въздъхна.

— Е — рече накрая и се усмихна криво, — ако дъщеря ми беше жива, щеше да бъде горе-долу на твоите години. И сигурно точно толкова наивна — като добър баща щях да се погрижа за това. От какво семейство си, Кити? Какви са били родителите ти?

— Баща ми беше земеделец — арендатор в Елтам — отвърна гордо момичето и вирна брадичка. — Мама е умряла, когато съм била на две годинки, и татко нае бавачка, която да се грижи за мен. После се спомина и той — бях на пет години. Върнаха нивите на имението, понеже нямал наследник. Мен ме заведоха при енорийския свещеник, който ме прати в Кентърбъри.

— Едно дете ли беше?

— Да. Ако тате не беше умрял, щеше да ме изучи на четмо и писмо и да ме венчае за някой селянин.

— Вместо това си се озовала в приют за бедни и така и не си се научила да четеш и пишеш — рече внимателно Ричард.

— Вярно, не се научих. Имам чевръсти пръсти и набито око, възложиха ми да бродирам. Но и това скоро свърши. За везмото се искат малки ръце. Държаха ме, докато не навърших седемнайсет, после изведнъж израснах. Пратиха ме в имението Сейнт Пол в Детфорд — като слугинче в кухнята.

— И колко време работи там?

— Ами… докато ме арестуваха. Три месеца.

— И защо те арестуваха?

— В имението бяхме четири слугинчета: Бети, Ани, Мери и аз. Ние с Мери сме връстнички, Ани беше на шестнайсет години, Бети — на двайсет и пет. Най-неочаквано повикаха господаря и господарката в Лондон, а господин и госпожа Хобсън се напиха с портвайн. Готвачката се затвори в таванската си стаичка. Бети имаше рожден ден и каза да сме отидели всичките да се поразходим из магазините. Никога дотогава не бях влизала в магазин.

Божичко, какъв ужас! Той седеше точно като директора на сиропиталището, възрастен и властен, и слушаше смешния й разказ, а по лицето му не трепваше и мускулче. А разказът й си беше смешен, добре, че в съда не я накараха да обяснява всичко това.

— А пускаха ли те, Кити, да излизаш от сиропиталището?

— Не. Не съм излизала нито веднъж.

— Но в имението Сейнт Пол в Детфорд все си имала почивен ден.

— Да, веднъж в седмицата по половин ден, но по различно време с другите момичета, затова се разхождах из полето. И на рождения ден на Бети ми се искаше да ида сред природата, но тя ми се присмя, че съм била селяндурка, понеже не съм била и стъпвала в магазин, затова отидох с тях.

— Изкуши ли се в магазина? За това ли става дума?

— Сигурно — отвърна Кити, но не особено убедено. — Бети взе бутилка джин и докато вървяхме, си пийвахме. Не помня магазините, не помня и да съм влизала в тях — помня само мъже, които крещяха, и приставите, които ни задържаха.

— Какво откраднахте?

— На делото казаха, че от един магазин сме били задигнали муселин, а от друг — карирана басма. Не знам и защо сме ги взели — бяхме облечени в рокли, общо взето, от същия плат. Съдът постанови, че десет метра муселин струва четири шилинга и шест пенита, макар че собственикът си повтаряше като курдисан цена от три гвинеи. Не ни съдиха за кражбата на басмата.

— А често ли си пийваше джин?

— Не, никога дотогава не бях слагала и капка в уста. Както и Мери, и Ани. — Тя потрепери. — Знам едно, никога вече няма да пия.

— Всички ли ви осъдиха на изселване?

— Да, за седем години. Почти веднага след съда ни натовариха и четирите на „Лейди Джулиана“. И другите сигурно са някъде тук. По време на пътуването все ми беше лошо — на всички им дойде до гуша и престанаха да се грижат за мен. Пък и на „Сюрприз“ беше тъмно като в рог.

Най-неочаквано Ричард се изправи, заобиколи масата, отпусна ръка върху рамото на момичето и го разтърка.

— Не се притеснявай, Кити, няма да говорим повече за това. Ти си си дете, само едно английско енорийско сиропиталище може да превърне една млада жена в дете.

Мактавиш нахълта като хала в стаята — току-що беше закусил сладко-сладко с два млади сочни плъха. Ричард потупа още веднъж Кити, погали и кучето и отново седна.

— Вече е време да пораснеш, Катерин Кларк. Не да изгубиш непорочността си, а да я съхраниш. Знаеш, тук няма имения и работилници. Ако беше останала в Порт Джаксън, щеше да се озовеш в женския лагер, но командващият на остров Норфолк — майор Робърт Рос, не желае да отделя жените. Прав е, отдели ли ви, само ще си навлече още ядове. Всяка от вас, жените, пристигнали със „Сюрприз“, трябва да бъде подслонена от мъж, който има колиба или къща, макар че някои ще отидат и в домове като дома на госпожа Лукас, за да помагат в къщната работа и в отглеждането на децата, други пък ще станат прислужници на офицерите, на пехотинците или на моряците от „Сириус“.

Кити пребледня.

— Твоя съм — отсече тя.

Той й се усмихна така, че й вдъхна увереност.

— Не съм изнасилвач, Кити, нямам намерение и да те тормозя с подмятания и ухажване. Ще те оставя тук като своя прислужница. Час по-скоро ще се постарая да ти построя отделна стаичка, за да не си пречим. Единственото, което искам в замяна, е да работиш според силите си. Правя и свинарник за прасето, което майор Рос ще ми даде, и сред отговорностите ти е да се грижиш и за свинята. А също за къщата, кокошките, когато ги получим, и зеленчуковата градина. При мен има един човек — Джон Лоръл, който пък обработва нивичката и върши тежката работа. Всички на острова ще те смятат за моя и това вече е достатъчна защита.

— Нямам ли друг избор? — попита Кити.

— Ако имаше, какво щеше да предпочетеш?

— Щях да предпочета да съм слугиня на Стивън — отвърна простичко момичето.

Не се промениха нито лицето, нито очите на Ричард, Кити обаче долови, че в душата му става нещо. Единственото, което й каза съвсем спокойно, бе:

— Това, Кити, е невъзможно. Не си мечтай за Стивън.

Денят мина със зашеметяваща бързина, по едно време на гости на Кити дойде госпожа Лукас, която бе леко запъхтяна.

— Зачевам още щом Нат си окачи панталона на кукичката — оплака се тя и седна тежко на стола. — До тук имам две деца, чакам трето.

— Какви са, момченца или момиченца? — попита Кити. Този разговор й беше по-приятен, отколкото сериозните теми, които Ричард избираше.

— Две момиченца близначки, на една годинка са и се казват Мери и Сара. Това го износвам по-различно, очаквам да е момче. — Госпожа Лукас започна да си вее с шапката, която сама си беше ушила. — Ричард ми каза как си споменала за някакво младо момиче на име Ани, което било някъде тук или всеки момент щяло да слезе от кораба. Мисля да го взема да ми помага, ако се добера първа до него… Ти как смяташ, при кого предпочита да живее — при семейство или при някой мъж?

— Сигурна съм, че ще предпочете вас, госпожо Лукас. Ани е като мен.

Големите кафяви очи се присвиха. „Значи такава била работата, Ричард! Стивън каза, че си се влюбил до уши, и днес си мислех, че най-после ще те видя щастлив. Коя ли жена ще е толкова глупава, че да те отблъсне? И какво заварвам — не жена, а някакво смешно девойче, което на всичкото отгоре май е и девствено. Човек би решил, че покрай затвора и пътуването те съзряват бързо, но както гледам, Кити си е дете. Явно има и жени, които избягват покварата просто защото са си грозновати. В Порт Джаксън са първите, които умират, на остров Норфолк обаче оцеляват, за да проумеят онова, на което не са ги научили нито затворът, нито изселването: че най-многото, на което може да се надява една каторжничка, е да си намери добър, свестен и почтен мъж. Като моя Нат. И като Ричард Морган.“

Оливия Лукас се отърси от тези мисли и даде напътствия на Кити за разни женски неща и как да се държи на това място, където имаше прекалено много мъже.

Разговорът бе прекъснат от Стивън и Джони Ливингстън, които внесоха легло. Оливия скочи и хукна към къщи, оставяйки тримата мъже и Кити за неделната вечеря, приготвена от онова, което им се намираше: грах с малко осолено свинско, ориз с кромид лук, кукурузен хляб и за десерт банани от палмите на Ричард, много от които имаха странното свойство ранните им плодове да изглеждат различно.

Кити седеше и слушаше мъжете, давайки си сметка, че никога досега не е присъствала на мъжки разговор или в мъжка компания. След половин час вече се притесни — знаеше толкова малко! Но бе достатъчно да слуша и да помни, за да се учи, а тя бе твърдо решена да трупа знания. Те не сплетничеха, както жените, въпреки че се смяха до сълзи на нещо, което Джони — божичко, колко красив беше! — им разказа за майор Рос и капитан Хънтър, явно загазил не на шега. Говореха главно за строителство, дисциплина, дървен материал, камъни, вар, гъсеници, инструменти, отглеждането на зърно.

Кити забеляза, че Стивън обича да докосва другите. Минеше ли покрай Ричард или Джони, отпускаше ръка върху гърба или рамото им, веднъж дори подръпна закачливо късата коса на Ричард точно както подръпваше козинката на Мактавиш. Но докато минаваше покрай момичето, се стараеше да стои по-далечко от стола и нито веднъж не подхвана разговор. Всъщност и другите двама се държаха така, сякаш Кити я нямаше.

„Май ме забравиха. Никой не ме и забелязва, а така ми се иска Стивън да ме погледне с любов! И да паднат погледите им върху мен, тутакси ги извръщат. Защо ли?“

Стивън бъбреше непрекъснато, не позволяваше и за миг да настане тишина, а колкото до Ричард, на Кити й се стори, че обикновено той е по-разговорлив, отколкото днес. Сега отваряше уста само ако някой го питаше нещо, при това бе доста разсеян. После тримата мъже станаха и излязоха, за да огледат свинарника, а Кити вдигна малкото чинии и разтреби нещата, за които знаеше, че няма да си има неприятности, ако ги размести. Чак тогава й хрумна, че сигурно пречи на тримата мъже и най-вече на Ричард.

„Заради настояването на командващия мъжете с колиба или къща да ни приберат развалих почивката на Ричард, а сигурно и на Стивън, нали двамата са неразделни приятели! Аз не знача нищо за тях. Само им преча. В бъдеще ще си измислям поводи да ги оставям сами.“

Тая вечер Ричард вече щеше да спи на легло, същото като на Кити: дъсчено магаре и вместо пружини — преплетени въжета. Малко след здрачаване той нареди на момичето да си ляга, занесе свещта на масата, която използваше за писалище, подпря на поставката книга и зачете. „Каквото и престъпление да е извършил — помисли си вече в просъница Кити, — той е образован, възпитан е като джентълмен. Има по-изтънчени обноски и от господаря на имението Сейнт Пол в Детфорд.“

На другия ден — понеделник — тя почти не видя Ричард, който малко след изгрев-слънце отиде на работа, при ямите с трионите, прибра се по обяд да хапне набързо и да й донесе чифт обуща, а после хукна да майстори свинарника, който съвсем скоро щеше да бъде готов. Представляваше квадрат, от всичките страни бе дълъг към шест метра и се състоеше от дъсчена ограда, сложена върху каменен зид.

— Прасетата рият — обясни Ричард, докато работеше, — няма как да ги затвориш в кошара като овцете и кравите. Трябва да им сложиш и навес, понеже могат да слънчасат и да умрат. Изпражненията им вонят, инак обаче животинките са чисти и ходят по нужда само в единия край на кочината. Затова е лесно да им чистиш.

— Аз ли ще го правя? — попита Кити.

— Да. — Ричард вдигна глава и й се усмихна. — Сама ще се убедиш, че трябва да се къпеш честичко.

Вечерта той не се прибра. Беше й казал, че може да прави каквото сметне за добре със своите дажби — той бил свикнал да се грижи сам за себе си и обикновено се хранел при Стивън, който бил заклет ерген и не обичал в къщата му да се мотаят жени. Играели шах, затова, щом се мръкне, тя да не го чака и да си легне.

Колкото и Кити да беше простодушна, това й се стори странно. Стивън не се държеше като заклет ерген. Но момичето се замисли и си даде сметка, че всъщност не знае как точно се държат заклетите ергени. И все пак от обяда в неделя бе разбрала, че мъжете предпочитат компанията на други мъже и се притесняват в присъствието на жени.

Във вторник дойде един редник пехотинец — повика я да иде в селището Сидни, за да разпознае мъжа, който я беше нападнал и ограбил. От къщата на Ричард не се откриваше кой знае каква гледка, затова Кити бе изумена от Артъровия дол, ширнал се пред нея. По склоновете на баирите от двете страни се зеленееха пшеница и царевица, покрай тях тук-там бяха кацнали къщи, плевни и навеси, имаше и вир, в който плаваха патици. Сетне най-неочаквано Кити излезе от долчинката и се озова сред дървени къщи и колиби, също сред улици без дървета, по-нататък се виждаше яркозелено мочурище, разделящо ги от по-големите постройки в подножието на хълма — момичето подмина и къщата на Стивън, но не я позна.

Двама офицери — Кити не правеше разлика между морски пехотинци и войници, — я чакаха пред голяма двуетажна сграда, където, както тя разбра след малко, бяха настанени пехотинците. Наблизо й редица бяха строени каторжниците, облечени в какви ли не дрипи, докато офицерите бяха като извадени от кутийка: с перуки, саби и триъгълни шапки. Всички каторжници бяха с ризи.

— Вие ли сте госпожица Кларк? — попита по-възрастният офицер и я прониза с воднистосиви очи.

— Да, уважаеми господине.

— На тринайсети август на пътя при Водопада ви е нападнал мъж, така ли?

— Да, господине.

— И се е опитал да ви насили, при което ви е разкъсал дрехите?

— Да, господине.

— И ти избяга в гората, за да се спасиш?

— Да, господине.

— А мъжът какво направи?

Кити отвърна с пламнали страни и широко отворени очи:

— Отпърво понечи да хукне подире ми, после обаче се чуха гласове. Грабна вързопа с вещите ми и завивките и тръгна в тази посока.

— И си спала в гората, така ли?

— Да, уважаеми господине.

Майор Рос се извърна към лейтенант Ралф Кларк, който пръв беше научил за случилото се от Стивън Донован, а после и от Ричард Морган. Сега му беше интересно да види как изглежда неговата съименница. С облекчение установи, че тя не е лека жена, а е мила и възпитана като госпожица Мери Бранам, от която някакъв моряк на „Лейди Пенрин“ се беше възползвал и която в Порт Джаксън беше родила момченце. Тя бе прехвърлена заедно с невръстния си син на остров Норфолк, а Кларк бе проявил интерес към нея, след като я видя да работи в офицерския стол. Мери Бранам беше очарователна и красива като жената на Кларк — неговата обичана Бетси. Сега, след като се беше уверил, че Бетси и невръстният Ралфи са живи и здрави в Англия, и най-вече след като се бе сдобил с уютна къща, Кларк се питаше дали на Мери няма да й е по-леко да се грижи само за един офицер и за една къща — момченцето вече беше проходило и вечно вършеше пакости. Точно така, щеше да помогне на Мери Бранам, ако я прибереше при себе си. От само себе си се разбираше, че няма да споменава за това в дневника, който пишеше най-вече за милата Бетси и който не биваше да съдържа нищо, в състояние да я смути или стъписа. Кларк можеше да си позволи някакви пренебрежителни забележки за ония проклетии — леките жени, но не и одобрение за някоя от каторжничките.

„Точно така!“ — помисли си, вече решил какво ще е бъдещето на Мери Бранам и на самия него, и погледна изпитателно майора.

— Лейтенант Кларк, преведи госпожица Кларк покрай редицата, нека посочи злосторника — нареди Рос, събрал всички наказвани някога каторжници.

Като й говореше благо, лейтенантът преведе Кити покрай свъсените мъже, сетне се върнаха при шефа.

— Тук ли е? — излая Рос.

— Да, уважаеми господине.

— Къде?

Кити посочи мъжа без зъби. И двамата офицери кимнаха.

— Благодаря, госпожице Кларк. Редникът ще ви изпрати до вас.

Така приключи разпознаването и Кити си тръгна окрилена.

— Том Джоунс втори — обясни й редникът.

— Господин Донован също предположи, че е той.

— Господин Донован им познава и кътните зъби.

— Много мил мъж — рече тъжно тя.

— Да, ядва се за обратен. Не е някоя изнежена женка. Веднъж видях как с един-едничък удар повали някакъв бабаит, хем беше по-едър от него. По-добре да не му се изпречваш пред очите, ако се разлюти.

— Вярно си е — съгласи се кротко Кити.

Така, забравила за Том Джоунс втори, се прибра, придружавана от редника.

Вечерно време Ричард продължаваше да се губи някъде, но както Кити разбра, невинаги играеше шах със Стивън. Беше приятел със семейство Лукас, с някакъв човек на име Джордж Гест, с редника пехотинец Даниъл Станфийлд, с други. На Кити й беше най-болно, задето никой от тези приятели не канеше и нея, което само й напомняше с нова сила, че не е нищо повече от слугиня. Искаше и тя да си има приятели, но не знаеше къде са Бети и Мери, а Ани бе отишла у Лукасови. За нея бе истинско мъчение да се запознае с другия помощник на Ричард — Джон Лоръл, който я беше изгледал на кръв и й беше изсъскал да не припарвала до домашните му птици и до нивата с житото.

Затова щом видя жената, която ситнеше между зеленчуковите лехи, Кити бе готова да я посрещне с най-лъчезарната си усмивка и дори с реверанс. На „Лейди Джулиана“ щяха да определят гостенката като странна птица, понеже тя изглеждаше доста надута, но по просташки начин: рокля на червено-черни басти, червен шал с дълги ресни, перчещи се със своята копринена лъскавина, обувки на високи токове и с блестящи катарами, чудовищна черна шапка с кимащи червени щраусови пера.

— Добър ден, уважаема госпожо — рече Кити.

— Добър ден, госпожице Кларк — нали така се казваш? — отвърна посетителката и нахълта като фурия вътре. Огледа се със страхопочитание. — Златни ръце има, нали така? — каза жената. — А книгите са повече от всякога. Дай му да чете, да чете, да чете! Такъв си е Ричард.

— Заповядайте, седнете — покани я Кити и й посочи красивия стол.

— Тук е хубаво, както у майора — отбеляза червено-черната гостенка. — Винаги съм се изумявала колко му върви на тоя Ричард. Прилича на котка, никога не пада по гръб. — Тя огледа с черни очички Кити от глава до пети и сключи правите си черни гъсти вежди. — Никога не съм се мислела за красавица — подметна след това, — но поне умея да се обличам. А ти, моето момиче, си плоска като дъска.

Кити я зяпна невярващо.

— Моля?

— Чу ме. Плоска си като дъска.

— А вие коя сте?

— Аз съм госпожа Морган, жената на Ричард. Е, какво ще кажеш сега?

— Нямам какво да кажа — пророни Кити, след като си възвърна дар словото. — Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо Морган.

— Майко мила! — възкликна госпожа Морган. — Майчице! Какво е намислил пак Ричард?

Понеже не знаеше какво е намислил, Кити не отговори.

— Не си му любовница, нали?

— Не! Разбира се, че не съм — поклати обидено глава момичето. — И аз съм една! Да не се сетя… Слугиня съм му.

— Бре, бре, бре!

— Щом сте жена на Ричард Морган — подметна дръзко Кити, ядосана от присмеха на гостенката, — защо не живеете тук, в къщата? Ако живеехте тук, той надали щеше да взима слугиня.

— Не живея тук, защото не искам — отвърна високомерно госпожа Морган. — Аз съм икономка на майор Рос.

— Тогава да не ви задържам. Сигурна съм, че си имате много работа.

Посетителката тутакси стана от стола.

— Плоска като дъска! — изсъска тя отново и заситни към вратата.

— Може и да съм плоска като дъска, госпожо Морган, но поне съм млада, песента ми още не е изпята като вашата. Освен ако не сте любовница на майора.

— Малка негодница! Що не си таковаш таковата!

Тя тръгна по пътеката, поклащайки пера.

След като се поокопити от стъписването, не толкова от поведението и езика на госпожа Морган, колкото от собственото си безразсъдство и дързост, Кити погледна по-спокойно на срещата. Жената сигурно отдавна беше прехвърлила трийсетте и под възмутителните одежди май също беше плоска като дъска. Освен ако от единствената си среща с майор Рос Кити не бе останала с погрешни впечатления за него, тази жена не можеше да му бъде любовница. Той явно беше много придирчив. Защо ли госпожа Морган бе дошла тук — и по-важното, защо изобщо се беше махнала от къщата? Кити затвори очи и отново си представи жената, виждайки неща, които отпърво заради изумлението не бе доловила. Много мъка, много тъга, много гняв. Госпожа Морган явно съзнаваше, че си е една нещастница, и се бе явила тук, пред момичето, което я бе изместило, за да му вдигне скандал и да важничи, дано прикрие болката от това, че са я изоставили. „Откъде съм толкова сигурна, че е така? И аз не знам, но наистина е той. Не тя е напуснала Ричард, а той нея. Логично си е. Клетата жена, клетата жена!“

Доволна, че е проумяла за какво става въпрос, седна в леглото, както беше в затворническата дреха, и зачака в гаснещата светлина на огъня Ричард да се прибере. Къде ли ходеше?

Два часа, след като нощта се бе спуснала, борината му затрепка по пътеката — както повечето вечери, Ричард беше хапнал набързо със секачите и бе отскочил до спиртоварната, за да се увери, че всичко там е наред, и да измери лично количеството ром, а после да го впише в тефтера. Не след дълго щяха да затворят спиртоварната. Бъчвите и захарта бяха на привършване. Щяха да са произвели около двайсет и две хиляди литра ром.

— Защо си будна? — попита той строго, след като затвори вратата и метна няколко цепеници в огъня. — И защо вратата беше отворена?

— Днес имах гостенка — отвърна Кити многозначително.

— И какво от това?

Явно нямаше да я попита кой е идвал, а това разваляше всичко.

— Госпожа Морган — натърти Кити и го погледна като своенравно дете.

— Тъкмо се чудех кога ли ще се изтърси — беше единственото, което каза Ричард.

— Не искаш ли да знаеш какво стана?

— Не. Хайде, лягай и заспивай.

Тя се отпусна върху кревата и се сви на кълбо — усещаше, че е уморена, и сигурно щеше да се унесе веднага.

— Знам, изоставил си я — рече вече в просъница. — Клетата жена, клетата жена.

Ричард изчака, докато Кити заспи, и се преоблече в ризата, с която спеше. Дървеният материал за пристройката се трупаше, тая събота той смяташе да докара и камъните за основата. До месец щеше да се отърве от момичето, поне нямаше да му досажда в стаята, където спеше. Щеше да направи на пристройката и врата, от която да се излиза навън, а на вратата за стаята щеше да сложи резе, което смяташе да вземе от Фриман. Тогава вече отново можеше да си позволи свободата да спи гол и сам да си е господар. Кити. Беше родена през 1770-а, същата година, както и невръстната Мери. „Аз съм стар глупак, а тя е млада глупачка.“ Призна си го и последното, което видя, преди умората да надделее и да потъне в сън, беше свитото на кравай момиче върху съседното легло. Кити не се помръдваше, не издаваше и звук. Не хъркаше.

— Какво е „педал“ и „обратен“? — попита го тя на другия ден, когато Ричард се прибра на обяд да хапне нещо топло.

Той се задави със залъка, закашля се — наложи се Кити да го удари по гърба и да му даде да пийне вода.

— Извинявай — простена Ричард с насълзени очи. — Та какво ме питаше?

— Какво е обратен?

— Нямам никаква представа. Защо питаш? Лизи Лок ли ти е казала нещо? Тя ти го каза, нали? — подвикна Ричард, свъсен като буреносен облак.

— Лизи Лок ли?

— Госпожа Морган.

— Така ли се казва? Какво странно съчетание! Лизи Лок. Зарязал си я, нали?

— Като начало никога не съм бил с нея — натърти той, отклонявайки вниманието на момичето от обратните.

Очите на Кити блеснаха, очаровани.

— Но все пак си се оженил за нея.

— Да, в Порт Джаксън. Домъчня ми за нея и от най-благородни подбуди направих нещо, за което съжалявам горчиво.

— Ясно — рече Кити така, сякаш наистина й беше ясно. — Според мен често правиш от благородни подбуди неща, за които после съжаляваш. Например за мен.

— Защо реши, Кити, че съжалявам за теб?

— Наруших ти спокойствието — промълви искрено девойчето. — Надали си искал да взимаш слугиня, просто майор Рос е казал, че трябва да подслоните по една от нас. Изпречих ти се пред очите и ти реши да прибереш мен. — Нещо в очите на Ричард я накара да замълчи, тя понаведе главица и го погледна замислено. — И без мен си живял добре — допълни с плах гласец. — Живял си добре без мен.

В отговор той се изправи и занесе паницата и лъжицата при долапа.

— Няма такова нещо — рече й с усмивка, от която й се сви сърцето, — животът никога не е добър, докато не свърши. Пък и когато Бог ми праща дарове, никога не ги отказвам.

— Кога ще се прибереш? — изкрещя Кити на гърба му, който се отдалечаваше.

— Рано, със Стивън — викна той в отговор, — извади картофи.

Ето какъв беше животът: да вадиш картофи.

Всъщност обаче на Кити й беше хубаво в градината и тя с радост работеше там, стига да можеше да се откопчи от оная проклета свиня, от която глава не можеше да вдигне. Беше дошла вече бременна от държавния нерез и беше ненаситна като стръвница. Ако беше запазила достатъчно здрав разум, за да се запита какво означава да си излежава присъдата, преди Ричард да й го беше обяснил — тя за нищо на света не би предположила, че ще се грижи за четиринога проклетия като лакомата Огъста. Ричард вечно се губеше някъде и момичето трябваше само да се научи какво е да вземеш брадвата и да насечеш палмови и папратови стебла, да обелиш кората и да дадеш ярмата на Огъста, която на мига излапваше всичко до шушка. Освен това Кити носеше от плевнята кошове царевица и баеше някакви бабешки магии от Кент на царевицата в тяхната нивичка, за да расте още по-добре. Щом животното сега нямаше насита, какво ли щеше да стане, когато родеше десетина прасенца?

Трите месеца, през които беше помагала на готвачката в кухнята на имението Сейнт Пол в Детфорд, се оказаха безценни — макар и да не й бяха разрешавали да готви, тя бе наблюдавала с интерес и сега виждаше, че е напълно по силите й да се справя с оскъдните продукти, на които можеха да разчитат на остров Норфолк. Не разполагаха с мляко, понеже тук нямаше крави, а млякото от козите едвам стигаше за пеленачетата и децата. Откакто птиците бяха отлетели от хълма Пит (въпреки че Кити само бе чувала за тях, бе пристигнала твърде късно, за да ги опита), почти не вкусваха прясно месо, затова пък имаше какви ли не зеленчуци, от зелен фасул до зеле и карфиол през зимата, Ричард беше прибрал и добра реколта нахут, а след пристигането на „Юстиниан“ всеки божи ден слагаха на трапезата хляб. На Кити най-много й липсваше чашата чай. На „Лейди Джулиана“ бяха давали на каторжничките и чай, и захар — някои предпочитаха да си измолят от моряците малко ром, но повечето се наслаждаваха на подсладения чай повече, отколкото на всичко друго. Кити, на която вечно й беше зле, не връщаше, кажи-речи, единствено чая и сега той й липсваше ужасно.

Та когато Ричард се прибра заедно със Стивън, девойката вече беше сварила картофи и осолено говеждо и беше готова да ги пренесе на масата заедно с кукурузения хляб, подправен с щипка пшенично брашно.

Те нахълтаха в стаята, нарамили какви ли не грънци и кутии.

— Днес капитан Анестис опъна сергия на плажа — обясни Ричард, — на нея намерих всичко, което ми трябваше. Грънци, тенджера за топла вода, тигани, котлета, ламаринени легени и корита, калаени чинии и канчета, ножове и лъжици, небелена басма и — когато попитах — дори шмиргелова прах. Виж, Кити! Купих четвъртинка малагарски черен пипер на зърна и хаванче с чукало — да го счукваш. — Той остави с трясък върху полицата квадратно сандъче. — А за теб взех китайски чай.

Кити се хвана за лицето и погледна Ричард с насълзени очи.

— Майко мила! Сетил си се за мен?

— Че защо да не се сетя? — изненада се той. — Знаех, че ти се е припило чай. Купих и чайниче. Няма да е трудно да си го подслаждаш. Ще ти отсека стрък захарна тръстика и ще ти го накълцам на ситно. После е достатъчно да го намачкаш с чука и да го кипнеш, за да се получи сироп.

— Но това струва пари! — възкликна тя възмутена.

— Ричард, моето момиче, е душа човек — намеси се и Стивън, след което започна да поема нещата, които Ричард разтоварваше от каручката. — Трябва да отбележа, приятелю, че се справи учудващо добре, като знаем с кого си имаш работа. Ник Анестис се пазари като циганин.

— Дадох му златна монета — отвърна Ричард, след като отново влезе в къщата. — Когато му плащат с разписки, Анестис трябва да чака доста, докато ги осребри, а златото си е злато. Щом го видя, щеше да се разтопи от щастие.

— А с колко злато разполагаш? — полюбопитства Стивън.

— С достатъчно — отвърна спокойно Ричард. — Пък и наследих малко от Айк Роджърс.

Стивън го зяпна изумен.

— Затова, значи, Ричардсън не се напъваше много-много, когато лейтенант Кинг му нареди да бие сто камшика на Джоуи Лонг, задето му е съсипал най-хубавия чифт обуща! Божичко, Ричард, тук пръст имаш ти. Сигурно си бутнал нещичко на Джеймисън и си му казал, че Джоуи е твърде крехък душевно и няма да издържи на такъв бой.

— Джоуи се грижеше за Айк. Сега пък аз се грижа за Джоуи.

Седнаха около масата, за да уважат храната, макар че и на тримата им беше втръснало да ядат все едно и също.

— Доколкото разбрах, днес цял ден си бил на Шарлотина нива и сигурно не си чул какво стана с нападателя на Кити — подхвана Стивън, след като се нахраниха и Кити вече миеше щастлива паниците и лъжиците в новия тенекиен леген: край на кофата!

— Така си е, не съм чул. Казвай.

— Томи се ядосал, че са го закачили с веригите за хромелите, и нощес взел, моля ти се, че разбил ключалките върху белезниците и избягал в гората — сигурно е отишъл при Грей.

— Ще умрат от глад. Птиците отлетяха.

— И аз така мисля. В крайна сметка пак ще се озоват при хромелите.

Ричард се изправи и прегърна през раменете Стивън, който също бе станал от масата, след което го поведе към вратата, така че Кити да не ги чува.

— Кажи на майора — изшушука му той, — че май пак кроят заговор. Драйър, Франсис, Пек и Пикет, изглежда, са задигнали захарна тръстика и са я пресадили някъде на тайно място — и четиримата се навъртаха около сергията на Анестис и подпитваха дали му се намират неща като медни казани и тръби.

— Защо не кажеш сам на майора? Нали ти се занимаваш с тези неща?

— Точно заради това предпочитам да му каже друг. В това отношение, Стивън, си отварям очите на четири. Ида ли аз при майора, току-виж си помислил, че си съчинявам колкото да прикрия собствената си вина.

„Какво ли си шушукат? — недоумяваше Кити, докато бършеше с кърпата паниците и лъжиците и ги редеше по полицата, преди да се заеме с миенето на новите калаени чинии, канчета и прибори за хранене. — Наистина само им преча!“

Макар че светът й все така се състоеше от четирите декара на Ричард, Кити бе затънала в работа, та дори и да помисли да тръгне да разглежда. Ако не броим неделните служби, беше ходила в Сидни само колкото да разпознае своя нападател и от притеснение не се беше и сетила да се оглежда наоколо. Но като селско чадо се чувстваше прекрасно: Ричард надали би могъл да избере жена, която би приела по-радушно от Кити начина на живот, който й предлагаше.

Момичето непрекъснато слушаше за гъсениците и на осемнайсети октомври най-сетне ги видя с очите си. Пшеницата в нивата на Ричард беше изкласила и вървеше добре, но държавните посеви в не така закътаните части на долчината бяха повалени от поривисти солени ветрове и бяха изгорели, макар че не цялата реколта беше съсипана. Годината се беше случила засушлива и добре, че някои нощи валеше като из ведро, та засятото да не изсъхне. Вероятно заради това гъсениците не бяха изпъплили през зимата. Сетне най-неочаквано всеки кълн и филиз сякаш се покри с шаващо зелено одеяло: гъсениците бяха яркозелени, тънки и дълги към два-три сантиметра. И тук Ричард извади късмет, понеже Кити не се плашеше от мърдащите, пълзящи живинки. Събираше ги, без да се гнуси, въпреки че размесеният със сапун тютюнев разтвор ги изтребваше по-успешно. Всички жени на острова освен онези, които прислужваха на пехотинците и работеха на ямите с трионите, бяха изкарани да събират гъсениците и да ги заливат с отварата. До три седмици не остана гъсеница и за цяр. Не след дълго щеше да стане време за прибирането на царевицата, а после, през декември — и на пшеницата. Майор Рос бе издал нова разпоредба, според която вече свободният Ричард можеше да запази за себе си всичко, което е отгледал, въпреки това обаче той предаваше излишъците в Държавното хранилище, откъдето му даваха разписки. А което запазваше, биваше изяждано или от хората, или от Огъста, или бе заделяно за посев.

Докато копаеше с мотиката или застанала на четири крака, плевеше, Кити понякога си мислеше, че времето на остров Норфолк наистина е чудно — меко, топло, слънцето не напичаше. И тъкмо когато растенията започнеха да изсъхват от безводието, през нощта се изсипваше пороен дъжд, макар че на заранта пак беше ясно и слънчево. Не, остров Норфолк не бе изместил от сърцето й любимия Кент, но и това местенце си беше вълшебно. Дъждовни нощи, слънчеви дни — като в приказките.

Някои от познатите й от „Лейди Джулиана“ се бяха събрали с приятели на Ричард. Хлебарят на селището Арън Дейвис беше подслонил Мери Бейтман и детето й. Джордж Гест си беше избрал осемнайсетгодишната Мери Уокър, която Кити познаваше добре и беше харесвала, макар да долавяше у момичето нещо странно, сякаш все някой ден то щеше да полудее. Едуард Ризби и Ан Гибсън бяха много щастливи заедно и смятаха да се оженят веднага щом на острова дойдеше човек, упълномощен да извършва венчавки. И тези жени, и Оливия идваха на гости на Кити и тя бе неописуемо доволна, че може да им предложи по чашка чай със захар в него. И Мери Бейтман, и Ан Гибсън чакаха деца, Мери Уокър, чието невръстно момиченце Сара Лий вече беше проходило, също износваше първата си рожба от Джордж Гест. Само Кити Кларк не очакваше да ражда.

Риба нямаше. Скутерът на „Сириус“, който би могъл да отиде отвъд лагуната, за да налови риба, се бе разбил на трески, докато беше прекарвал шест каторжнички от „Сюрприз“, едната с дете. Гребците се бяха удавили, както и мъжът, скочил да ги спасява. Сред трите жени, успели да се спасят, беше и майката на детето. И така, малкото риба, която от дъжд на вятър хващаха с плоскодънката, отиваше за офицерите и пехотинците, а за моряците от „Сириус“ и каторжничките не оставаше нищичко. „Юстиниан“ обаче беше докарал и растения, включително бамбук, от който и Ричард получи коренче — някой ден то щеше да порасне достатъчно, та да си направи дръжки за въдици. С влакната без дръжки не се хващаше почти нищо от скалите.

На Шарлотина нива настана голяма суматоха — синорите там бяха обозначени със стеблата от пълзящото растение и бодливия храст и една от оградите случайно се подпалила, а после огънят се прехвърлил и върху зрялата царевица. Отпърво селището Сидни чу, че царевицата е изгоряла до шушка, но лейтенант Кларк, който хукна презглава към пожара, се върна да докладва на сломения майор Рос, че са били опожарени само осем декара — благодарение на огромните усилия на каторжничките, угасили пламъците. Лейтенант Кларк бе толкова признателен на ония проклетии — леките жени от Шарлотина нива, че отпусна на всички по чифт обуща от Държавния резерв.

На Дарси Уентуърт бе наредено да се засели заедно с любовницата си Катерин Краули и невръстния Уилям Чарлс на Шарлотина нива веднага щом му вдигнат къща там — той бе назначен за интендант и за лекар на Шарлотина нива. В задълженията му като лекар влизаше какво ли не, като се почне от израждането на бебетата и се стигне до това да решава дали някой каторжник, наказан с камшици на голо, ще издържи още удари. Ако провинилата се беше жена, Уентуърт проявяваше снизхождение за разлика от лейтенант Кларк, който презираше жените на Шарлотина нива и ако зависеше от него, щеше да нареди на Ричардсън да млати клетницата с все сила.

За огромно удоволствие на Кити храната ставаше все по-разнообразна. Сега тя разполагаше с чудно място за готвене: Ричард бе сложил през две трети от голямото огнище метална поличка, а на другата една трета, направо върху огъня — прът. Кити имаше гърнета с капаци за задушаване, тенджери без капаци — за варене, тигани за пържене и тумбест чайник, който постоянно държеше в края на полицата, върху по-слабия огън, та да прави на себе си и на гостите чай, а също да има топла вода за миене на съдовете. Ричард дори й бе измайсторил цедка за сапуна: няколко преплетени на клъбце жички с метална дръжка, в които Кити да слага сапуна и без да го губи, да го пуска във водата.

Ричард беше заявил доста твърдо на Джон Лоръл, че трябва да му преотстъпи някои от кокошките и патиците си, за които сега Кити също се грижеше и благодарение на които от време на време можеше да добавя към храната и по някое и друго яйчице. Огъста роди дванайсет прасенца, но два пъти взе, че се търкулна върху тях — все пак бе достатъчно мила да не премазва женските, шест на брой, и две мъжки, които Ричард смяташе да запази за Коледа. Прасенцата си бяха само за тях. Ако някой — бил той мъж или жена (Рос не разграничаваше хората по пол) решеше да продаде свинското на Държавния резерв, му го изкупуваха и му брояха парите, ако ли пък предпочетеше да го осоли, получаваше сол и каца, където да го сложи. Както Рос бе заявил още в началото, целта му беше възможно най-много каторжници да не висят на врата на държавата. Хора, като Арън Дейвис, Дик Филимор, Нат Лукас, Джордж Гест, Джон Мортимър, Ед Ризби и Ричард Морган показваха, че намеренията на майора са осъществими, макар и да се искаше повечко време.

Рос си имаше ядове най-вече с морските пехотинци и с моряците от „Сириус“, които отказваха да си мърсят ръцете и да отглеждат зеленчуци и друга прясна храна и настояваха храната в държавните хранилища да се разпределя между тях. Ако в резерва не бе останало нищо, те се впускаха да крадат зеленчуци, пъпеши и домашни птици, престъпление, което Рос наказваше точно толкова строго, както ако бе извършено от каторжниците. Тези хора все по-често гледаха на кръв и мърмореха недоволно — бяха убедени, че никой каторжник няма право да задържа за себе си плодовете на своя труд, че всяко нещо, дори най-дребното, отгледано от него, им принадлежи и трябва да изхранва първо тях и чак тогава заточениците. Защо да се бъхтят по градините, като толкова много каторжници отглеждаха предостатъчно, та да са сити? Заточениците са собственост на негово величество краля и не могат да притежават и да задържат за себе си нищо. Каторжниците нямаха права, какво си въобразяваше тоя Рос! Понеже им отърваше, роптаещите забравяха как майорът се е разпоредил каторжниците да предават в държавните хранилища две трети от всичко, което са отгледали — само оправданите можеха да го задържат изцяло за себе си.

Коледа се падаше в събота — денят се пукна ясен и хубав, макар че духаше силен южняк и разбуненото море тътнеше в залива Сидни. Ричард закла двете прасета сукалчета, Нат Лукас — две гъски, Джордж Гест — три тлъсти патици, Ед Ризби — четири пилета, а Арън Дейвис омеси хляб само от пшеница, останала им, след като се бяха издължили на държавата. Направиха си излет под сянката и заслона на боровете на нос Хънтър. Дойдоха и Стивън Донован, Джони Ливингстън и Дарси Уентуърт със семейството си и сложиха прасенцата и домашните птици да се пекат на шишове, които Дарси беше поръчал да изковат в ковачницата. Стивън и Джони се включиха с десет бутилки портвайн, достатъчни, та за всеки мъж и жена да има по чашка.

Майорът беше оповестил на всеослушание, че тази Коледа каторжниците няма да близнат нищо друго, освен лека бира, сетне заповяда на пехотинците, да си изпият четвъртинката ром така, че каторжниците да не ги забележат. На празник Кинг винаги бе отпускал и на заточениците малко ром, Рос обаче нямаше намерение да следва примера му, особено след като надуши какво са намислили да правят Дайър, Франсис и компания със захарната тръстика.

За Кити това бе най-щастливият ден, който бе изживявала след смъртта на баща си. Постлаха платното на „Сириус“, та жените да насядат по него, туриха и възглавници за бременните. При боровете не духаше толкова силно, бащите заведоха невръстните си деца долу на плажа при Залива на костенурките, където те да тичат и да строят пясъчни замъци, женорята взеха на клюкарят на воля. Кити бе донесла и чайничето, за да направи на приятелите си чай, и го бе сложила на огъня. След като изпълниха задълженията си на плажа, мъжете се дръпнаха малко встрани, наклякаха и взеха да си говорят, а през това време жените наглеждаха месото върху шишовете и се запретнаха да правят салата от маруля, керевиз, суров кромид лук и фасул, сложиха в жаравата да се пекат и картофи. Към два следобед седнаха на гощавка, вдигнаха наздравица за негово величество краля на Великобритания, после мъжете налягаха да подремнат, гушнали до себе си децата.

„Колко хубаво им е да са заедно! — помисли Кити. Съзнаваше го, защото покрай преживелиците и изпитанията беше съзряла. — Ние сме нова порода англичани и каквото и да предприемем оттук нататък, то ще бъде повлияно от факта, че сме изселени тук, защото по-добрите от нас не са ни искали до себе си. По-добрите, които изобщо не са по-добри и не виждат по-далеч от носа си.“ Изневиделица тя си даде сметка, че никой от тези изселници няма да се върне в Англия. Те вече не уважаваха своята родина. Това място се бе превърнало в техен дом.

Ами тя? Никога досега не бе идвала край морето, затова седна, обхвана с ръце коленете си, облегна брадичка върху тях и се загледа в рифа, невидим под бухналата пяна, плъзнала навред на бели шлейфове. Не че беше сляпа за тази невероятна красота, тя обаче не я привличаше. За нея истински красиви бяха Елтам, голямата, зидана от камък къща с прозорци с перденца и с нацъфтели розови и бели рози, градинката, пълна с кученца, шибой, кандилки, теменужки, попадийно семе, кокичета, нарциси, ябълковите дървета, тисовете, буковете, зелените пасища, рунтавите бели агънца, брезите и брястовете. О, как само ухаеше цветната градина на баща й! В нея имаше някаква смиреност, ведрост, замечтаност, изместваща на заден план всяка човешка дейност и начинание. Докато хубостта на остров Норфолк бе някак чужда, дива и необуздана. Тя сякаш плашеше и смазваше хората. Докато красотата на Елтам ги омагьосваше.

Кити вдигна очи, видя, че Стивън я гледа, и поруменя до алено. Той се сепна и веднага премести поглед към рифа. „О, Стивън! Защо не искаш да ме обикнеш? Стига да ме обичаше, Ричард щеше да ме пусне — сигурна съм. Животът му не се върти около мен. Премести ме в друга стая и дори се залоства, но не защото се опитвам да го прелъстя — ако го правех, щеше да залоства вратата откъм моята страна. А за да не ме допуска до дома си. За да си мисли, че мен ме няма. Защо, Стивън, не искаш да ме обикнеш — виж само колко много те обичам аз! Иде ми се да обсипя с целувки милото ти лице, да го стисна между дланите си и да се усмихна в очите ти, да видя как любовта ми сияе в тяхната синева точно както слънцето — в небето над остров Норфолк. Защо не ме обичаш?“

Събраха багажа и си тръгваха от излета веднага щом слънцето престана да напича, а децата се умориха и взеха да хленчат. По пътя се разделяха с едно или друго семейство. Ричард и Кити се запътиха към къщи със своя пай от останалата храна и последните, с които се сбогуваха, бяха Нат и Оливия. Оливия наскоро беше родила момченца — Уилям, и сестричките му близначките, бяха неописуемо горди с него. Какви прекрасни хора!

— Хареса ли ти първата антиподна Коледа? — попита Ричард.

— Не разбрах каква Коледа, но ми хареса, много!

— Антиподна. Така се казват двата противоположни края на света — антиподи. Идва от една гръцка дума, означава нещо като обърнат с краката в противоположната посока.

Слънцето се беше скрило зад хълмовете на запад, четирите декара на Ричард тънеха в черна студена сянка.

— Искаш ли да наклада огъня?

— Не, ще си лягам — отвърна някак тъжно Кити. Все още бе погълната от Стивън и как той й обърна гръб и я отблъсна.

Мислеше си, че знае защо — защото е плоска като дъска, макар с радост да забелязваше, че е понапълняла и гърдите й се наливат като на другите, кръстчето й е тънко-претънко, а бедрата — приятно заоблени.

— Затвори очи и протегни ръка, Кити.

Тя се подчини и усети в дланта си нещо малко и квадратно. Отвори очи и що да види: кутийка! Вдигна с разтреперани пръсти капачето и съгледа вътре златно герданче.

— Ричард!

— Честита Коледа! — усмихна се той.

Младата жена обви ръце около врата му и долепи страна до неговата, сетне, плисната от признателност и радост, го целуна по устата. За миг той застина, после я хвана за кръстчето и отвърна на целувката, преобразила признателността в нещо съвсем различно. Беше прекалено умен, за да храни напразни надежди, и се задоволи да усети вкуса на меките й устни. Кити нито се дръпна, нито възрази, обратното, притисна се още по-силно до Ричард. По тялото й плъзна сладостна тръпка, младата жена забрави за себе си и Стивън и се остави във властта на целувката с мисълта — доколкото изобщо бе способна да мисли, — че първата истинска целувка в живота й е приказно, небивало изживяване, а Ричард Морган е по-интересен, отколкото си е давала сметка.

Той я пусна внезапно и излезе навън, след миг се чу секирата. Кити продължи да стои, окъпана в отражението на последните слънчеви лъчи, сетне си спомни за Стивън и се почувства гузна. Виж я ти нея, да се целува като невидяла с Ричард, при положение че е влюбена в Стивън! В очите й избиха сълзи, тя се шмугна в стаята си, седна на крайчеца на леглото и се разрида беззвучно.

Но кутийката със златното герданче бе останала в ръката й — щом сълзите изсъхнаха, Кити извади украшението и си го сложи, решена, следващия път, когато иде да се окъпе във вира, да се огледа във водата. Колко мил беше Ричард! И защо ли дълбоко в себе си Кити не искаше той да я пуска да си тръгне?

На шести февруари 1791 година тендерът „Бдителност“ най-сетне се появи в залива — носеше писмо с указанията на губернатора Филип всички от „Сириус“ да се качват на кораба и да се връщат в Порт Джаксън, но с обещанието, че който иска да се установи на остров Норфолк, ще получи двеста и четирийсет декара и ще се завърне при следващото пътуване на „Бдителност“. Единайсетмесечното заточение на капитан Хънтър беше приключило, и слава Богу. Той беше намразил остров Норфолк, чувство, което нямаше да го напусне до гроб и което щеше да предопредели поведението му нататък. Капитанът беше намразил и майор Робърт Рос и всички от военната флота по белия свят. Хънтър взе със себе си и Джони Ливингстън, завърнал се най-после в лоното.

Вече месеци наред чакаха от Англия в Нов Южен Уелс да пристигне товарният кораб „Горгона“, но той така и не дойде. Не се появи и никакъв друг платноход, ако не броим „Бдителност“, завърнала се на деветнайсети ноември от Батавия с мъничко брашно и с огромни количества от най-омразната на всички храна — ориза. На седемнайсети декември от Батавия в Порт Джаксън пристигна и наетият от „Бдителност“ плавателен съд „Ваакзамхайд“, натоварен с още тонове ориз, а също с чай, захар и холандски джин за офицерите и началниците, а колкото до осоленото месо, то се оказа почти разложени вмирисани кокали.

Лейтенант Хари Бол от „Бдителност“ съобщи, че негово превъзходителство губернаторът смятал да наеме „Ваакзамхайд“, та да закара капитан Хънтър и екипажа му в Англия. „Бдителност“ бързаше да се прибере в Порт Джаксън и на единайсети февруари вдигна котва. Сред хората, отплавали с кораба, ала решили да се върнат и да се установят на острова, бяха тримата моряци от „Сириус“, помогнали със спиртоварната на майор Рос, която вече беше затворена и чието производство отлежаваше в буренца на скришно място. Джон Дръмънд се беше влюбил в Ан Рийд, пристигнала с „Лейди Пенрин“. Тя живееше с Неди Перът — Дръмънд съзнаваше, че не може да бъде с нея, но и сърце не му даваше да се прибере в Англия. Уилям Мичъл живееше със Сузана Хънт от „Лейди Джулиана“ — двамата смятаха да останат за постоянно в този край на света. Питър Хибс се беше хванал в мрежите на друга девойка от „Лейди Джулиана“ — Мери Пардоу, била „моряшка жена“ и родила към края на пътуването момиченце, после обаче онзи негодник, нейният прелъстител, я беше зарязал и я бе оставил да я прехвърлят на остров Норфолк.

На петнайсети април „Бдителност“ пристигна отново. Първите, стъпили на сушата, бяха част от Корпуса на Нов Южен Уелс, набран в Лондон специално за да бди за реда по време на дръзкия експеримент, така че морските пехотинци да се приберат у дома. Наистина всеки пехотинец, отслужил тригодишния срок, беше в правото си да се присъедини към Корпуса, вместо да се връща в Англия. Капитан Хил, лейтенант Абът, младши лейтенант Прентис и двайсет и един войници щяха да заменят същия брой пехотинци, а четирима от офицерите щяха да си заминат: трима по свое желание, четвъртият — по принуда. Капитан Джордж Джонстън щеше да отведе в Порт Джаксън любовницата си — каторжничката Естър Ейбрахамс, и сина им Джордж, благият лейтенант Крезуел, откривател на Шарлотина нива, си тръгна, както и беше дошъл — сам като кукувица, лейтенант Келоу, толкова ненавиждан от своите колеги, също си замина със своята любовница Катерин Харт — и тя каторжничка, и с двамата й синове, вторият от които беше от него, а лейтенант Джон Джонстън бе качен в окаяно състояние — вече береше душа — на „Бдителност“. От старата бригада останаха само майор Рос, старши лейтенант Кларк и младши лейтенант Фади. И младши лейтенант Джон Рос, разбира се.

Всички видяха лоша поличба в това, че с „Бдителност“ са пристигнали още двама лекари: Томас Джеймисън, който бе прекарал отпуска си в Порт Джаксън, и Джеймс Калъм от „Сириус“. Тъй като на острова вече бяха Дарси Уентуърт и Денис Консидън, лекарите ставаха четирима. Цели четирима доктори за население, намаляло със седемдесет души?

— Това ме навежда на мисълта — сподели свъсен майор Рос с Ричард Морган, — че веднага щом от Англия пристигнат още кораби с каторжници, ще ни ги натресат почти всичките на нас. Негово превъзходителство губернаторът ми подсказа и че смята да прехвърли тук някои от многото престъпници в Порт Джаксън. Там те бягали, избивали туземците, плячкосвали откъснатите селища, изнасилвали жените, останали сами. Ето защо старото караулно помещение няма да ни върши работа и се налага да вдигнем по-сигурен затвор, при това час по-скоро. Никой не знае кога корабите ще докарат още каторжници, знае се само, че ще пристигнат. Лондон явно се интересува повече от това да се отърве от престъпниците, отколкото дали ще оживеят тук. Ето защо, Морган, не се помайвайте, режете дървения материал възможно най-бързо — и през ум да не ти минава да спираш секачите на някоя от ямите — не можем да си позволим такива приумици!

— Ами мъжете от Корпуса на Нов Южен Уелс? — напомни Ричард.

— И те не са по стока от моите хора тук — сбирщина нехранимайковци, които по една случайност са се измъкнали от английското правосъдие. Офицерите уж са по-свестни, но хич не ми се мисли доколко ще се оправят. Ала най-голямата ми грижа е земемерът. Трябва да раздам безвъзмездно по двеста и четирийсет декара на моряци от „Сириус“ като Дръмънд и Хибс, а също на някои от пехотинците, чийто срок на служба е изтекъл, а няма кой да мери и разделя земята. Брадли си беше пълна скръб, Отрий бе още по-неоправен и от него. — Очите на майора блеснаха. — Не че храня особени надежди, Морган, но може би сред многото ти скрити дарби е и земемерството?

Ричард се засмя.

— Не, драги ми господине, от земемерство не разбирам.

Шарлотина нива роди небивала реколта от царевица — десетки каторжнички бяха впрегнати да белят и ронят хилядите мамули, реколтата от пшеница също беше добра въпреки горещите ветрове и гъсениците, опустошаващи всичко по пътя си. В Порт Джаксън обаче отново бяха орязали с една трета дажбите, което означаваше, че не след дълго същото ще сполети и остров Норфолк. За късмет, когато на девети май вдигна котва, „Бдителност“ бе взела на борда толкова много народ, че не бе останало място за житото. Поне засега Норфолк щеше да запази за себе си онова, което бе произвел с кървава пот. На Шарлотина нива вдигнаха уютна къща от млади борове за Дарси Уентуърт и семейството му, а в Сидни чувстваха остро отсъствието на лекаря. Всъщност селището на запад вече не се казваше Шарлотина нива: в събота, трийсети април, майор Рос официално оповести, че занапред името му ще бъде Куинсбъро, а Филипбърг е преименуван, както си му е редът, с притежателното Филипсбърг^[3].

От пристигането на „Сюрприз“ бе минало достатъчно време, та седемстотинте жители на остров Норфолк да се опознаят. Из острова се носеха какви ли не слухове — пръв клюкар на Антиподите беше лейтенант Ралф Кларк, той обаче далеч не бе единственият сплетник на Норфолк. Госпожа Морган също шушукаше на драго сърце за чутото в къщата на заместник-губернатора и госпожица Мери Бранам, заселила се в къщата на лейтенант Ралф Кларк, даваше своя принос. Делата на всички — и на най-високопоставените, и на най-изпадналите, се одумваха, оглеждаха, преценяваха. Веднага се разчуваше, ако някой каторжник зарежеше жената, която си е избрал на „Лейди Пенрин“, заради друга, по-млада, пристигнала с „Лейди Джулиана“, ако някой пехотинец мърсуваше тайничко с жената на каторжник, ако редниците пехотинци Ескот, Мий, Бейли и Фишборн варяха бира от отгледания на острова ечемик и хмела, докаран от „Юстиниан“, ако Малкия Джон Рос е бледичък. Всички знаеха и кой е третият човек, проникнал с взлом в Държавните хранилища и опитал се да отмъкне вещи, които после да продаде на черно. Слугата на господин Фриман — Джон Голт, и каторжникът Чарлс Стронг бяха наказани с по петстотин удара с най-жестокия бич: сто в селището Сидни, сетне, щом се поокопитеха, още сто в Куинсбъро, след това, щом дойдеха на себе си, още сто във Филипсбърг. Дори пред лицето на това жестоко наказание, което отчасти щеше да ги осакати за цял живот, те отказваха да издадат кой е третият им съучастник. Но пак всички го знаеха.

Въпреки преплетените, сложни взаимоотношения между пазачи и пазени, станеше ли дума за възнаграждения, между двата лагера зейваше пропаст. А това означаваше, че когато дажбите бяха намалени и пехотинците на служба взеха да обсъждат дали да не се вдигнат на бунт, майор Рос не се притесняваше ни най-малко, че каторжниците ще се възползват от внезапно създалото се изострено положение. Предвождани както обикновено от хора като Мий, Плайър и Фишборн, пехотинците отказаха да си приберат дажбите от Държавното хранилище и възроптаха, че така и така ще се лишат от брашното, понеже вече се били разбрали с каторжниците да заменят част от него срещу пресни продукти. Бунтът трая ден до пладне и се провали с гръм и трясък — когато метежниците отидоха при майор Рос, той им заяви право в очите, че са паплач, че ги мързи да гледат и затова нито му е мъчно за тях, нито има намерение да си пилее времето и да ги слуша. Ако искат да си запазят дажбите брашно, да се понапънат и да си произведат пресни продукти. И бездруго разполагат с повече свободно време от каторжниците, за разлика от тях получават и риба на корем — какво толкова ги спира? Бившият адютант на Рос Ескот и неколцина други редници се прекършиха — заплахата от бунт премина. Не след дълго на пехотинците отново се отпускаше, при това всекидневно, по чаша качествен ром. Че какво друго ще ги накара да клекнат, ако не ромът? Рос се запита дали е по силите му да държи половината пехотинци по-далечко от кремъклийките.

Не, нямаше начин да го стори. Затова реши да ги накара да кротнат както си знае той, пък да става каквото ще.

Дума да няма, всички забелязаха, че Джони Ливингстън си е заминал. И държаха под око Стивън Донован, за да видят с кого ще замени той момъка. Но Донован продължи да живее сам, не си хареса никого от каторжниците. Надзираваше хората си със същата весела безпощадност и накрая всички отсъдиха, че всъщност не е държал особено на Джони.

Друга любопитна ситуация се беше създала около Ричард Морган и младата му слугиня — Кити Кларк, която този особняк не допускаше до леглото си! Заключваше се, моля ви се, само и само тя да не припари до него.

— Съвсем в негов стил! — подметна госпожа Морган, по баща Лок.

Всички одумваха Ричард и заради близкото му приятелство със Стивън Донован, но който го познаваше от „Церера“ и „Александър“, се кълнеше, че той няма хомосексуални наклонности — Уил Конъли и Неди Перът все така го отбягваха, ала и тях никой не успя да накара да кажат, че Ричард наднича под ризата на Донован. Ако някой любопитко се престрашеше да надзърта през прозорците без спуснати капаци на Донован, единственото, което виждаше, бе как двамата са свели глави над шахматната дъска, как седят един до друг на пейката при огнището и си бъбрят приятелски, как се хранят на масата. Кити Кларк никога не беше с тях. Стоеше си вкъщи, охранявана от Лоръл и Мактавиш.

Още от Коледата на 1790 година, откакто бе видял как Кити се изчервява като домат, Стивън се чудеше какво да прави. След онази случка край морето държеше под око момичето и виждаше, че то направо се прехласва по него, въпреки че и отношението й към Ричард се беше променило. До онзи излет Стивън изобщо не бе обръщал внимание на Кити — тя си беше невзрачна, а на всичкото отгоре и тъпичка. Много мила, много покорна, много скучна. Стивън беше сигурен, че ако очите й не приличаха на очите на Уилям Хенри, Ричард изобщо нямаше и да я погледне. Със своята сила, ум и мълчаливост Ричард сигурно бе за Кити нещо като Бог Отец — невероятно стар и излъчващ огромен авторитет и власт. И момичето се страхуваше от него и му се подчиняваше. Стивън предположи, че след излета по Коледа Ричард явно не я плаши толкова, съдейки от златното герданче, с което девойката не се разделяше — дай им на жените да се кичат с лъскави дрънкулки! Може би ги обожаваха, защото те струваха пари, значи издаваха уважение. Но ето че не Ричард, а той — Стивън, подхранваше любовните блянове на Кити. Бе повече от сигурно. И самият Стивън нямаше представа защо, макар и да бе свикнал, че привлича жените. „Нищо чудно да долавят, че не могат да бъдат с мен — жените искат само онова, което не могат да имат — помисли си той. — Макар че Кити надали се досеща как само да помръдне пръст, и Ричард ще бъде неин, значи не е само това. Какво да сторя, та да не нараня никого? Как да отклоня чувствата й от себе си и да ги насоча към Ричард?“

Тобаяс, който се бе свил на кълбо върху скута му, се размърда, протегна се, намести се. Мъркаща пъстра топчица с огромни лапи — да си рече човек, че някой ден ще стане лъв. Какъв прекрасен котарак му беше дала Оливия! Блестящ, умен, находчив, хитър, смел, упорит, неустоимо чаровен, стига да поискаше да го милваш и да го обичаш. Само какви котенца щяха да му се родят! Но на Стивън му трябваше домашен любимец, който да се гуши до него на хамака, а не да обикаля в търсене на любовни похождения, затова го беше скопил без всякакви угризения на съвестта и съжаления.

Още не бе намерил изход от задънената улица, когато през май „Бдителност“ отново потегли за Сидни. Кога ли беше настъпил май на 1791 година! Как си летеше времето! Стивън познаваше Ричард Морган от цели пет години!

Бяха го натоварили да измерва и да разделя земята, понеже в най-общи черти разбираше от този занаят — хората, завърнали се с „Бдителност“, бързаха да си вземат парцелите, а майор Рос пък бързаше те да се махнат час по-скоро от селището. Стивън беше на мнение, че моряците от „Сириус“ сигурно ще издържат на откъснатостта, но виж, пехотинците не изгаряха от желание да се заселват толкова далече. Хора като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън — навремето непоправими скандалджии и размирници — всъщност се интересуваха от земята само за да я продадат, след като я получат. Щяха да вземат каквото имаше за вземане на остров Норфолк и щяха да се върнат в Порт Джаксън, където отново щяха да кандидатстват за земя, та да спазарят и нея. Искаха суха пара, а не къртовски труд. Междувременно се мотаеха из селището Сидни и вършеха какви ви не зулуми с пехотинците, чийто срок на служба още не бе изтекъл. Клетият майор Рос! Над него в Порт Джаксън и Англия бе трупаха буреносни облаци. С такива злопаметни отмъстителни подлеци като Джордж Джонстън и Джон Хънтър, да не говорим пък за онзи ненормалник Брадли, които шушукаха в ухото на губернатора Филип, готов на драго сърце да ги изслуша, Рос не можеше да разчита на кой знае каква благодарност за делата си. Стивън го уважаваше не по-малко, отколкото Ричард, и то по същите причини. Изправен пред задънена улица, от която нямаше изход, Рос бе продължил нататък, без дори да трепне и да чака милост. А това винаги си е опасно.

— Лошото е — сподели Стивън с Ричард, докато похапваха на корем пържено пиле с ориз, поръсено обилно от Кити с градински чай и кромид лук от зеленчуковите лехи и черен пипер от хаванчето, — че за да земеразделяш, трябва да виждаш от край до край земята, а остров Норфолк е покрит с непроходими гори и с дървета, които изглеждат еднакво. По-лесно е там, където гората е изсечена, но повечето парцели от по двеста и четирийсет декара не са на сечища. Ще сложа Елайъс Бишоп в Куинсбъро, но Джо Маколдрън отказва да ходи толкова далеч от селището Сидни, а Питър Хибс и Джеймс Проктър държат участъците им да са един до друг и да се намират точно в средата на острова. Дани Станфийлд и Джон Дръмънд пък искат да са близо до Филипсбърг. Върви, че им угоди. Докато приключа с това земеразделяне, сигурно ще ми трябва усмирителна риза. В сравнение с това си е истинска песен да охраняваш типове като Лен Дайър.

— Значи и Дани Станфийлд се връща.

— Да. Замина да се венчае за Алис Хармсуърт. Свястно момче.

— Най-свестният от всички пехотинци.

— Да, заедно с Джуно Хейс и Джем Редман — съгласи се Стивън.

Кити ги прекъсна.

— Вечерята вкусна ли е? — попита притеснена тя.

— И още как! Да си оближеш пръстите! — похвали я Стивън. Искаше му се да я скастри, а не да я насърчава, но сърце не му даваше. — До гуша ми е дошло от птиците на баира Пит. Вярно, с тях пестим осоленото месо, освен това споделям и черногледството на майора — един дявол знае колко още гърла ще ни се наложи да изхранваме, но, да ви призная, чак ми призля, щом чух, че птиците отново са долетели едва ли не на безбройни ята, за да гнездят тук. Виж, Тобаяс е направо пристрастен към буревестниците — допълни той иронично.

— Майко мила! Пък аз си мислех, че е забранено да ги даваме на домашните си любимци — възкликна уплашена Кити. — Много те моля, Стивън, не си търси белята!

Ричард отново се вживя в ролята на Бога Отец.

— Птиците от хълма Пит се пилеят най-безобразно — намеси се той замислен. — На Стивън, Кити, не му се налага да лови птици за Тобаяс. Достатъчно е да събира изхвърлените по пътя мъртви буревестници. Ония ненаситни неблагодарници вадят яйцата от клетите самки и после ги хвърлят.

— Виж ти! — възкликна Кити и млъкна объркана.

— Ричард — подхвана Стивън, след като тя излезе с празна кофа и с изпелтеченото обяснение, че трябвало да донесе вода от потока, — понякога се държиш като най-големия смотаняк!

— Моля? — сепна се Ричард.

— Щом горкото момиче понечи да каже нещо, ти го смазваш с логика и здрав разум. Сготвила ни е прекрасно, и то какво — омразния ориз! — а ти как й се отплащаш? Говориш й като Бог Отец и я попарваш!

— Бог Отец ли? — отвори изумен уста Ричард.

— Напоследък те наричам така. Нали се сещаш — както в Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Бог Отец си седи на небето и раздава правосъдие: на кого награда, на кого наказание, макар че, мен ако питаш, и Той като всички други съдии и в християнския, и в останалия свят си е сляп, със завързани очи. Кити е най-безобидното от всичките му създания — а за мъж, който е влюбен, Ричард, ти се държиш като смотаняк, като слон в стъкларски магазин. Щом я искаш, защо, да те вземат мътните, не й го покажеш с поведението си? — подвикна Стивън, още по-отчаян заради собствената си безизходица с момичето.

Ако нещата стояха по-иначе, Стивън би се изсмял на изражението върху лицето на Ричард, който, след като изслуша тая пространна реч, отсече с равен глас:

— Прекалено стар съм. Прав си, тя ме възприема като свой баща, което не е лишено от логика. Ако беше жива, дъщеря ми щеше Да бъде на нейните години.

Стивън забеляза как приятелят му се изчервява още повече.

— Ами накарай я тогава, глупчо такъв, да те възприема по друг начин! — подвикна той, разтреперан от гняв. — Дяволите да те вземат, Ричард, ти си един от най-красивите мъже, които някога съм виждал! Нямаш и един-едничък недостатък — знам, понеже дълго съм търсил. Влюбен съм в теб още отпреди да се родя, ще бъда влюбен и дълго след като умра. Няма никакво значение, че аз съм обратен, а ти — не, никой не избира кого да обича. То просто се случва. Ние с теб успяхме някак да преодолеем различията и да изковем приятелство, толкова силно, че не може да бъде разрушено. Да, знам, онова смешно дете си е навило на пръста, че е влюбено в мен, така че затваряй си устата и стига си се правил на много благороден! Толкова по-добре за нея, задето си е въобразила, че е влюбена в мен. Ако не си го мислеше, щеше да дойде при теб като дете — а никой мъж, стига да е с всичкия си, не иска да бъде с дете!

Той се отпусна тежко на стола и хлъцна — изглеждаше уморен до смърт.

— Но ти сам го каза, Стивън. Никой не си избира кого да обича, то просто се случва. И тя избра теб, а не мен.

— Ама толкова ли не разбираш! Майко мила, Ричард, спрямо Кити се държиш така, сякаш чавка ти е изпила ума. За нея аз съм преходът от детето към жената — аз съм първото й детинско увлечение, несподелено както всички детински увлечения. Но тя, мой човек, е зряла ягодка, която само чака някой да я откъсне. Завчера я видях как слизаше по пътеката в долчинката към хранилището — носеше в ръката си празна кошница. Вятърът духаше право в лицето й, торбестата рокля бе прилепнала по тялото — ако бях мъж, който си пада по жените, щях да я грабна, без да умувам много-много. И не си въобразявай, че другите мъже са слепи и не го забелязват. Ако не броим очите, в лице тя не е първа красавица, в тяло обаче е същинска Венера. Дълги изваяни крака, заоблени хълбоци, тъничко кръстче и невероятни гърди — Венера, ти казвам! Ако не я вземеш ти, Ричард, някой ще ти я грабне под носа, пък дори и да го е страх, че ще го разкъсаш на парченца. — Стивън се изправи. — Е, да се прибирам при Тобаяс, докато Кити не се е върнала. Кажи й, че съм си спомнил, че трябва да свърша нещо неотложно. — Той отиде на вратата. — Прекалено търпелив си, Ричард. Похвално качество, но докато котаракът се е свил на кълбо и дебне цял час мишката, току-виж от небето се стрелнал ястреб и му я отмъкнал пред очите.

Кити се беше спотаила в мрака под прозореца с отворени капаци, но Стивън Донован не погледна встрани — тръгна право напред по пътеката между зеленчуковите лехи и хлътна в тъмата. Веднага щом той се скри, младата жена се промъкна крадешком при потока. Защо ли не бе по-дълбок, та да се удави в него? След като Стивън бе нарекъл Ричард смотаняк, Кити беше спряла, човъркана от любопитство — забравила, че за нищо на света не бива да подслушва, застана под прозореца и нададе ухо.

Нима беше възможно? Как така Стивън твърди, че е влюбен в Ричард? Умът й не го побираше. И таз добра, Стивън, един мъж, бил влюбен, моля ви се, в друг мъж и го желаел! Желаел не друг, а Ричард! И бе нарекъл любовта й детинско увлечение. Бе нарекъл нея, Кити, дете. Беше говорил за нея с нежност и състрадание, но без капчица любов. Бе описвал най-подробно тялото й със същата отчуждена възхита, каквато тя изпитваше към Ричард. Който — поне според Стивън — бил влюбен в нея. Но Ричард беше на годините на баща й! Самият той го беше казал. Кити се свлече на колене и се заклати напред-назад, но без да проронва и сълза. „Искам да умра, искам да умра…“

Ричард приклекна до нея.

— Чула си.

— Да.

— Е, по-добре да го чуеш така, отколкото от жена ми — рече той, сетне я прегърна през раменете и й помогна да се изправи. — Все някога щеше да го научиш. Хайде, ела да си легнеш. Студено е.

Тя се остави да я отведе в къщата, после го погледна с пребледняло посърнало лице и с очите на Уилям Хенри.

— Лягай си — отсече той безизразно.

Без да пророни и дума, Кити се обърна и се прибра в стаята си. Ричард беше прав — беше студено. Разтреперана като листо, тя си сложи нощницата и се пъхна в топлите, мекички пухени завивки, ала не заспа, отново и отново взе да прехвърля наум каквото помнеше от… не, не беше разговор. Не беше и кавга. Кити бе чула как двама много стари приятели си споделят чувства и впечатления, приятели, които, каквото и да си кажат, пак няма да се скарат. А от оскъдния житейски опит, който имаше, Кити знаеше, че това е рядкост. Отнейде в съзнанието й изникна думата зрялост, която им подхождаше много. Как ли бяха станали такива? Защо Стивън е предпочел да обича мъж? И защо този мъж бе тъкмо Ричард? Защо той го беше нарекъл Бог Отец? „О! — рече си Кити, като кършеше ръце от мъка и стъписване. — Не знам нищо и за двамата! Нищичко!“

Желанието й да умре се притъпи, изчезна. Тя установи и че не е сломена дотолкова, та да не се оправи. Беше й мъчно, че Стивън не я обича, но нали никога не си бе и въобразявала, че любовта й е споделена! Това разочарование не беше от днес. Мъката й малко по малко се разсея, отнесена от трупащите се нови и нови въпроси. „Сигурно съм достатъчно схватлива, за да се науча — продължи Кити наум, — макар че не знам каква точно поука трябва да си извлека. Знам само, че цял живот съм се крила и че това не може да продължава и занапред. Който се крие, никой няма да го види никога.“ С тази осенила я мисъл тя потъна в сън.

Когато на заранта се събуди, Ричард вече беше излязъл. Съдовете бяха измити, полицата на печката беше почистена, чайникът къкреше, жаравата в огнището припламваше, на масата беше оставена чиния със студено пиле с ориз.

С водата в тумбестото глинено чайниче, стоплена от огъня в огнището, Кити си направи чай и седна да хапне — още си мислеше за предната вечер, но виждаше всичко през мъглата на разстоянието. Помнеше всичко до най-малките подробности, ала чувството не беше така остро. Чувството… Дали нямаше по-подходяща дума?

Ричард влезе с обичайната си ведра усмивка. Сякаш не се беше случило нищо.

— Виждаш ми се много умислена — рече й той.

Кити се досети, че това е знак — на Ричард не му се искаше да обсъждат станалото предната вечер. Затова тя промълви доста тихо:

— Не си ли на работа?

— Днес е събота.

— А, да. Чай искаш ли?

— С удоволствие.

Кити му наля една чаша и го поохлади, като досипа от студения захарен сироп, после седна отново и продължи да ровичка из храната с лъжицата. Накрая я остави с трясък върху калаената чиния и се вторачи в Ричард.

— Щом не мога да поговоря с теб — избухна младата жена, — към кого да се обърна?

— Опитай със Стивън — отвърна той и си сръбна с наслада от чая. — Пред него можеш преспокойно да си изплачеш болката.

— Не те разбирам!

— Разбираш ме, и още как, Кити. Всъщност не разбираш самата себе си и това си е съвсем естествено; все пак нямаш кой знае какъв опит — възрази той тихо.

Кити погледна през масата право в очите му, нещо, което дотогава не се беше престрашавала да прави. Бяха големи, с цвета на морето отвъд лагуната при буря, и много дълбоки — да се удавиш в тях. Без всякакво усилие той сякаш я погълна вътре в себе си, понесе я на приливната вълна на… на… Задъхана, Кити скочи и притисна ръце до гърдите си.

— Къде е Стивън?

— Доколкото знам, лови риба на нос Хънтър.

Кити изхвърча като тапа през вратата и хукна надолу по дола така, сякаш я бяха погнали хрътките на сатаната — затича малко по-бавно едва след като видя, че Ричард не я следва. Как ли го беше направил? Как?

После си възвърна малко самообладанието, подвоуми се дали не е опасно да прекосява сама Сидни — всъщност просто трябваше да притича от едната групичка жени до следващата — и дори успя да се усмихне и да махне на Стивън, който побърза да навие влакното на въдицата, отиде да я пресрещне и я отведе встрани от неколцината други мъже, също излезли да половят риба. Той май не знаеше какво е станало — това дори не й беше хрумнало, тя някак по инерция бе решила, че Ричард сто на сто му е казал. Дали изобщо обсъждаше нещо с някого?

— Не кълве — подметна нехайно Стивън. — Какво те води насам? Ричард не идва ли след теб?

— Снощи чух какво си говорехте — обясни момичето и се задави. — Знам, не биваше да подслушвам, но не се сдържах. Извинявай.

— Хубава работа! Бива ли да подслушваш! Лошо дете! Ела, ще седнем ей на оная скала, за да погледаме това чудо на чудесата — островите, насред стихиите, а вятърът ще отвее думите ни.

— Наистина съм си дете — простена натъжена Кити.

— Да, и това според мен е най-странното — каза Стивън. — Минала си през Нюгейтския затвор в Лондон, през „Лейди Джулиана“ и „Сюрприз“, а всичко това сякаш не те е и докоснало. Но все е оставило някакви следи, Кити, не може да не е оставило.

— Разбира се, че е оставило. Ала имаше и други като мен. Едно момиче умря от срам, нас тази участ ни подмина. Но все успявахме някак да не бием на очи. Там имаше много народ, не е чак толкова трудно, както сигурно си мислиш. Тълпите се биеха, плюеха се, ръмжаха си, дебнеха се, нас обаче ни прегазваха, сякаш изобщо не съществуваме. Всички бяха или мъртво пияни, или причакваха някого — било да го ограбят, било да го изчукат или да го пребият от бой. А ние бяхме само кожа и кости — бедни и грозни. На никого не му беше до нас.

— Значи си се превърнала в свит на кълбо таралеж. — Профилът му изпъкваше ясен и ведър на фона на боровете по остров Нипиън. — И единствената дума, която знаеш за любенето, е чукане. Това е най-тъжното. Виждала ли как се чукат?

— Не бих казала. Само надигащи се дрехи и завивки. Разберяхме ли, че става някъде около нас, просто стисвахме очи.

— И така можеш да държиш света на разстояние — като стискаш очи. Ами „Лейди Джулиана“? По-обиграните жени не ви ли се присмиваха?

— Господин Никъл бе много добър, някои от по-възрастните каторжнички също се грижеха за нас. Не допускаха другите да ни се подиграват и да ни додяват. А на мен през цялото време ми беше зле.

— Пак си е чудо, че си прескочила трапа. Но си имала късмета да преживееш всичко това и да дойдеш тук, където да срещнеш не друг, а именно Ричард Морган. А това, драга ми госпожице Кити, е най-изумителното нещо. Съмнявам се да има жена или хомосексуалист, които ако не да опитат, поне да не се питат дали е възможно някой ден да бъдат с него.

Той се извърна към нея и се засмя.

Колко странно! Очите му бяха много по-сини, отколкото на Ричард, толкова сини, че отразяваха небето така, сякаш го превръщаха в преграда. Приличаха не на вода, която ще те погълне във въртопите си, а на стена, в която си се блъснал.

— Вече не те обичам — оповести някак учудена младата жена.

— И си обикнала Ричард.

— Не, едва ли. Изпитвам към него нещо, но то не е любов. Различно е, знам само това.

— Различно било, моля ви се!

— Хайде, разкажи ми за Ричард!

— А, без тия, нищо няма да ти разказвам. Ще стоиш при него и сама ще го опознаваш малко по малко. Той си е мълчаливец, няма да ти е лесно, но ти си жена, при това любопитна. Сигурен съм, че ще сториш всичко по силите си — отсече Стивън и я дръпна. Сетне се надвеси над нея, долепи страна до косата й и прошепна: — Щом разбереш нещо, да ми кажеш, чу ли!

Очите й се напълниха със сълзи, и тя не знаеше защо, знаеше само, че сърцето й се свива от мъка. Мъка не заради, а за Стивън, но не защото му е отнела всичко. „Защо ли светът не е подреден по-разумно? — запита се Кити наум. — Уж не съм влюбена в този мъж, а го обичам толкова силно!“

— Ние с Тобаяс ще се представим като първи сватовници — усмихна се Стивън, после хвана Кити за ръката и както вървяха, я разклати.

В началото на Артъровия дол я пусна и спря.

— Аз бях дотук — рече й.

— Много те моля, ела с мен!

— А, не. Ще отидеш сама.

В къщата нямаше никого, Ричард беше излязъл, но огнището беше почистено, край него беше струпана купчинка съчки, кофите бяха пълни с вода, четири от шестте стола, които Ричард вече притежаваше, бяха прибрани до масата. Разочарование и стъписване: защо ли не беше изчакал да чуе какво й е казал Стивън — недоумяваше Кити, докато обикаляше безцелно из къщата, после отиде в градината и се запретна да копае с надеждата, че все някой ден ще произвеждат достатъчно храна, та да остане местенце и за цветя. Времето си минаваше; Джон Лоръл си дойде с шест птици от хълма Пит, които вече бе изкормил и оскубал, и това решаваше въпроса за обяда, който сега, с наближаването на зимата, се пренасяше посред бял ден.

Когато Ричард се прибра, птиците вече бяха запържени и напълнени с хляб и подправки и къкреха заедно с кромида и картофите на тих огън.

— Какви са ония малки дръвчета, дето растат на припек при нужника? — попита Кити колкото да каже нещо.

— А, намерила си ги, значи.

— Много отдавна, но все забравях да те питам.

— Портокали и лимони, отгледал съм ги от семенца, които нося чак от Рио де Жанейро. До две-три години ще имаме плодове през зимата. Много от семената ми покълнаха, затова дадох от разсада и на Нат Лукас, на майор Рос, на Стивън и на други. Климатът тук би трябвало да е подходящ за цитрусовите растения, на острова не пада слана. — Той вдигна изпитателно вежда. — Намери ли Стивън?

— Да — потвърди Кити и боцна с вилицата един от картофите — да види дали е омекнал.

— И той отговори ли на всичките ти въпроси?

Младата жена примига изненадана и известно време мълча.

— Да ти призная, не ми остана време, за да задавам много въпроси. Вместо мен питаше той.

— Какво?

— Главно за затвора и за корабите. — Тя започна да сипва в двете чинии от нарязаното на парчета пиле, лука и картофите и ги заля със сос. — Има салата от маруля, зелен лук и магданоз.

— Готвиш прекрасно, Кити — похвали я той, след като опита яденето.

— Ставам все по-добра. Ние се издържаме почти сами, нали, Ричард? Ядем каквото отгледаме или хванем.

— Точно така. Почвата е плодородна, има, общо взето, и достатъчно дъжд, каквото боцнеш в земята, дава плод. Първата ми година тук беше много дъждовна, после климатът стана по-сух. Потокът обаче никога не пресъхва, което показва, че идва от извор. Мисля да го потърся.

— Защо?

— Защото там е най-подходящото място да вдигна къща.

— Но нали вече имаш къща!

— Прекалено близо е до селището Сидни — отвърна той, като загребваше внимателно с лъжицата последното картофче заедно със соса.

— Искаш ли още? — попита Кити и стана от масата.

— Да, ако обичаш, стига да има.

— Може и да сме близо до Сидни — подхвана младата жена, след като отново седна, — но инак сме доста откъснати.

— Подозирам, че вече няма да сме откъснати, когато пристигнат следващите каторжници. Според майор Рос негово превъзходителство губернаторът смята да увеличи броя на населението тук до хиляда души.

— Хиляда души ли? Това много ли е?

— Забравих, че не можеш да смяташ. Помниш ли, Кити, неделната служба?

— Разбира се, че я помня.

— На нея присъстваха седемстотин души. Раздели ги на две, после събери половинката с всички, присъствали на службата. И ще получите хиляда души.

— Толкова много! — ахна момичето. — Къде ще се дянат?

— Някои ще отидат в Куинсбъро, други — във Филипсбърг, трети в селището, където преди живееха моряците от „Сириус“, макар че, мен ако питаш, майорът сигурно ще прати там войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс.

— Те не се погаждат с морските пехотинци — кимна момичето.

— Точно така. Но в този край на долината земята не е заделена за държавни ниви и къщите ще започнат да никнат като гъби след дъжд. Затова предпочитам да се вдигна от тук ида се преместя по-нагоре. — Ричард се облегна и усмихнат, се потупа доволно по корема. — При всички положения ме храниш добре, трябва да работя повечко, инак ще взема да напълнея.

— Няма да напълнееш, понеже не пиеш — възрази тя.

— Никой тук не пие.

— Дрън-дрън, никой не пиел! Не съм чак толкова загубена, Ричард! И моряците, и пехотинците, пък и доста от каторжниците пият. Ако видят дебелия край, сами си правят рома и бирата.

Ричард вдигна вежди и прихна.

— Защо ли не те пратя да станеш съветничка на майора! Откъде ги знаеш тези неща?

— Чувам ги, докато ходя в хранилището. — Кити събра празните чинии и ги сложи върху долапа при огнището. — Чувала съм, че си саможив — рече тя, докато вадеше легена и сапуна, — и в известен смисъл те разбирам. Но ако отидеш на ново място, трябва да започнеш всичко от нулата. Ужасно бреме.

— Никоя работа не може да ме обремени, ако това означава, че децата ми ще бъдат защитени — отсече със стоманен глас Ричард. — Искам да растат непокварени, а това няма как да стане, ако са само на хвърлей от селището Сидни. Тук има много свестни хора, има обаче и много негодници. Защо според теб майорът по цял ден умува какви наказания да измисли, с които да предотврати насилието, пиянството, кражбите и всички други пороци, възникващи навред, където хората живеят твърде близо един до друг? Смяташ ли, че на Рос му е много приятно да заточава хора като Уили Дринг на остров Нипиън за месец и половина с дажби само за половин месец? Ако му беше приятно, нямаше да го уважавам, а аз го уважавам.

Първата част от това дълго (според Ричард) словоизлияние съвсем обърка Кити, тя обаче предпочета да откликне на втората.

— Ако разбирахме какво се върти в главите на хората, сигурно щяхме да намерим някакъв изход. Но заради пиенето непрекъснато си навличаме какви ли не ядове. Ето, погледни мен.

— Точно така, гледам те. Израстваш направо пред очите ми.

— Щях да израсна още по-бързо, ако знаех да чета, да пиша и да смятам.

— Ако искаш, ще те науча.

— Наистина ли? Колко си добър, Ричард! — Тя застина със сапуна в ръка и без да помръдва, го погледна по същия начин, както навремето Уилям Хенри след първия учебен ден в училище „Колстън“. — Бог Отец! Сега вече разбирам какво е имал предвид Стивън. Изпитваш потребност хората да зависят от теб така, както децата зависят от бащата. Ти си много силен и много мъдър. Това важи и за Стивън, но по душа той не става за баща. А аз винаги ще ти бъда дете.

— В известен смисъл — да. Но аз искам да ми родиш деца. Аз не съм никакъв Бог — Стивън го каза на шега, но без да богохулства. Просто се опитваше да ми сложи етикет, за да ме подреди в мисловната си библиотека.

— Ти си имаш жена — напомни Кити. — Няма как да ти бъда съпруга.

— Лизи Лок може и да е вписана в регистрите на преподобния Джонсън като моя съпруга, но никога не ми е била такава. В Англия щях да издействам да обявят брака за невалиден, но на другия край на света не се допитваме до епископи и до църковни съдилища. Ти, Кити, си моята жена, не се и съмнявам, че Бог го разбира. Всевишният те прати при мен, разбрах го още щом те погледнах в очите. Ще те представям на хората като моя съпруга и ще те наричам така. Моята половинка, второто ми „Аз“.

Настана тишина, сякаш цяла вечност двамата не помръднаха. Кити се беше вторачила в очите на Ричард и това бе предостатъчно, за да изрази своето пълно съгласие.

— Сега какво? — попита тя, леко задъхано.

— Нищо, най-малкото до вечерния час — отвърна той и понечи да излезе. — Нямам намерение да ме прекъсват разни неканени гости, жено. Копай си градината, но не се увличай, да не се наложи да си пресаждаш разсада другаде. Ще ида да проверя откъде извира потокът. Когато пристигна, беше живи мощи, ала деветте месеца слънце, въздух и прилична храна на остров Норфолк те превърнаха в нов човек, в жена. Не искам да се разхождаш сам-сама из градината, на две крачки сме от Сидни.

Ричард не можеше да вдигне глава от работа и нямаше кога да проверява какво има нагоре по ручея оттатък вира, където се къпеше, а и не му беше любопитно, докато не прогледна истината за Кити. Докога ли щеше да чака, ако Стивън не си беше изтървал нервите? Любовта към нея се свеждаше за Ричард до някаква непорочна представа — този дар Божи му бе твърде свиден, че да го скверни, като се държи подобно на повечето мъже: да досажда на Кити и я убеждава да върши неща, на които тя е виждала само ужасната страна. Покрай Глостърската тъмница Ричард горе-долу имаше представа какво е било и в лондонския затвор „Нюгейт“ — накъдето и да погледнеш, виждаш мъже и жени, които се съвкупяват. Не вярваше някой мъж да й е посягал, но беше убеден, че всеки Божи ден и нощ, които е прекарала там, тя е виждала с очите си похот от най-долнопробен вид. За късмет бе лежала в „Нюгейт“ малко, но и това вероятно й е било предостатъчно. Увлечението й по Стивън бе попарило надеждите му, но без да ги потъпква — Ричард знаеше прекрасно, че Кити никога не ще бъде със Стивън. Затова и беше решил да чака дълго, да стои търпеливо встрани и да се грижи за нея, докато тя се примири с мисълта, че нейният любим не може да отвърне на чувствата й.

Не си въобразяваше, че го обича, но не се бе и надявал на това. Деляха ги близо двайсет и три години, а младостта търсеше младост. Ала тая заран, докато Кити го бе гледала през масата, Ричард бе усетил как по тялото му минава тръпка и бе разголил докрай душата си. Кити бе хукнала при Стивън, но не от страх или безразличие. Това, че Ричард бе изплакал пред нея душата си, бе пробудило у нея чувства, изцяло нови и изцяло свързани с него. Осъзнал каква сила притежава, се почувства окрилен. Никога не си беше пилял времето, за да се взира в себе си, и до мига, когато бе усетил колко е повлиял на Кити, не си беше давал сметка що за човек е: Бог Отец, както се беше изразил Стивън. Всички, и жени, и мъже, изпитваха потребност да виждат и да се докосват до някого като тях, който обаче стои по-високо. Който е цар, министър-председател, водач. Ричард се беше нагърбвал да се грижи за другите от немай-къде, просто защото не бе имал друг избор и беше присъствал на тяхното падение — сърце не му даваше да ги оставя да се провалят пред очите му. Така тази спокойна, уравновесена сила и целенасоченост се бяха просмукали лека-полека чак до мозъка на костите му. Онова, което навремето бе правил примирено, понеже не бе имал друг избор, малко по малко бе придобило очертанията на властта и авторитета. Сигурно открай време бе носил в душата си тази неимоверна вътрешна сила, но ако бе останал да живее в Бристъл, тя вероятно нямаше да се пробуди никога. Всички ние се раждаме с най-различни качества, но понякога така и не разбираме, че ги притежаваме. Всичко зависи по кой път ще ни тласне Божията десница.

Ричард вървя бос цели двайсет минути по калното дъно на потока, докато не се качи при първия му приток, спускащ се от възвишенията на североизток. Хареса една долчинка с формата на подкова, обрасла с непроходими огромни папрати и бананови дървета, но тя бе твърде близо до Артъровия дол, затова Ричард продължи нагоре по потока, който криволичеше сред още и още папрат, палми и бананови дървета, докато не се разклони отново в подножието на равна като тепсия полянка, вероятно изгладена през вековете от проливните дъждове. Ричард тръгна най-напред по барата, вливаща се в потока откъм запад, то тя се оказа съвсем къса. Ручеят, вливащ се от югозапад, очевидно бе основният източник на вода в Артъровия дол. Беше дълбок и мощен, спускаше се от доста стръмна скала. Наджапал във водата, Ричард продължи да се изкачва още и още, докато накрая, кажи-речи на самото било, не намери и извора, който бълбукаше през обраслите с мъх и лишеи скали, покрити с папрат, каквато той не беше виждал досега — кичеста, гъста, бухнала.

Присви очи срещу слънцето, търкулнало се надолу по небето, видя къде се намира и навлезе в боровата гора по билото, което, както установи не след дълго, бе доста широко и равно. За свое изумление подир малко излезе на пътя за Куинсбъро, само на хвърлей от разклона, водещ в другата посока, към спиртоварната. Виж ти! Изведнъж му хрумна нещо. Върна се при потока и се загледа надолу. На две крачки от извора, на западния склон имаше равно място, достатъчно широко, та да побере голяма хубава къща и няколко овошки — земята наоколо щеше да послужи за зеленчукова градина.

Следващата спирка на Ричард беше при Стивън Донован, който, откак се бе разделил с Кити, убиваше времето, като си играеше сам на шах.

— Защо ли дясната ми ръка печели всички партии? — попита той приятеля си, когато Ричард влезе през вратата.

— Сигурно защото не си левак — отвърна Ричард и седна тежко, с въздишка на един от столовете.

— Приличаш ми на човек, който е газил във вода, вместо да се люби.

— Не съм се любил, наистина съм газил във вода. Хрумна ми нещо.

— Казвай.

— И двамата знаем, че Джо Макколдрън иска земя край пътя за Куинсбъро, но не много далече. Освен това и двамата знаем, че Джо Макколдрън всъщност смята да продаде земята веднага щом му определят парцела и му връчат документа за собственост. Нали така?

— Точно така. Хайде, пийни портвайн, пък после продължавай нататък!

— Ще ми направиш ли една много голяма услуга? Можеш ли час по-скоро да очертаеш синорите в парцела на Макколдрън? Знам едно местенце за чудо и приказ — като за него — допълни Ричард, който не отказа виното.

— Искаш, разбира се, да отведеш Кити от тук още преди да са пристигнали следващите каторжници. Но разполагаш ли, Ричард, с достатъчно пари, за да изкупиш цели двеста и четирийсет декара? Джо Макколдрън ще ти иска по десет шилинга на декар — свъси се приятелят му.

— Имам най-малко трийсет лири стерлинги в разписки, той обаче сигурно ще настоява да си получи парите в сечени от краля монети. Пък и не ми трябват двеста и четирийсет декара, къде сам човек ще обработва толкова земя! Веднъж ми спомена, че всеки парцел задължително трябва да излиза на поток. Вярно ли е?

— Да. Предложих го на майора и той прие.

— А Рос има ли нещо против парцелът да бъде разделян на две, след като за него бъде издаден документ?

— На майора му е все тая какво ще става с парцелите, след като веднъж е предал документа за собственост на притежателя. Той обаче възнамерява да раздаде парцели от по четирийсет и четирийсет и осем декара и на каторжници, които като теб са били оправдани или са си излежали присъдите. Защо не си спестиш парите, така и така ще получиш земя безплатно?

— По две причини. Свободните граждани сред заселниците трябва да бъдат оземлени първи. Това ще отнеме година, през която всички очакваме населението тук да надхвърли хиляда души. Сред новите каторжници ще има хора, които според негово превъзходителство губернатора са толкова изпаднали, че застрашават сигурността на Порт Джаксън. Втората причина е, че когато ни раздадат парцели и на нас, те ще бъдат разположени един до друг. Коритата на потоците тук са такива, че волю-неволю парцелите ще бъдат дълги и тесни, а къщите от немай-къде ще бъдат подредени в редица, близо до водата. Да, между тях сигурно ще има доста разстояние, но пак ще бъдат в редица. Нямам намерение да живея така, Стивън. Искам моите четирийсет и осем декара да бъдат заобиколени от парцели по двеста и четирийсет декара, искам и къщата ми да е разположена край поток, но така, че наоколо да няма други хора.

— На Моргановия поток.

— Точно така. На Моргановия поток. Вече открих мястото. Намира се край основния приток на ручея в Артъровия дол и идва от мощен извор в горния край на тясна долина. Над него се пада равното било, което излиза на пътя за Киунсбъро, горе-долу, при разклона за спиртоварната на майора. Само на половин час е от селището Сидни. Макколдън ще остане много доволен, още повече че потокът е пълноводен. Искам обаче да сложиш синорите от двете страни на потока, понеже най-подходящ за строителство е западният склон. Ако разчертаеш местността така, че парцелът до земите на Макколдън също да е двеста и четирийсет декара, той ще се разпростре до ручеите, които текат през самия Куинсбъро.

Стивън погледна възхитен Ричард.

— Помислил си за всичко! — Сви рамене, шляпна се по коленете. — Добре тогава, заемам се със земеразделянето в тази посока, гледано откъм страната на Водопада. Там редувам парцелите от двеста и четирийсет декара с ниви от по четирийсет декара: голям парцел, лоша земя, малък парцел, добра земя — което, така да се каже, изравнява продажната цена. Стигнал съм до парцелите на Джеймс Проктър и Питър Хибс. Не е чак толкова далеч. Значи ще се прехвърля на пътя за Куинсбъро и ще тръгна на север от него, докато отново изляза на земите на Проктър и Хибс. И ще се постарая да вместя Моргановия поток в двеста и четирийсетте декара на Макколдън така, че горният край на потока да си е само твой.

— Само четирийсет и осем декара, Стивън, предостатъчни са ми. До горния край на долината, от двете страни и после до пътя за Куинсбъро. Пет пари де давам какво ще прави Макколдън с останалите сто деветдесет и два декара — подсмихна се Ричард. — Но ако разчертаеш моята земя квадратна, останалата част от парцела ще излезе на потока доста под синора. Мога да броя най-много двайсет и пет лири в злато.

— Нека платя аз, Ричард.

— И дума да не става. Невъзможно!

— Между братя е възможно всичко.

— Ще видим — бе най-многото, на което Ричард бе готов да склони. Остави чашата върху долапа и се наведе да гушне Тобаяс, който, зажаднял за ласки, се умилкваше с жално мяукане около краката му. — Голям изнудвач си, Тобаяс, така да знаеш. Като те слуша човек, ще остане с впечатлението, че си най-окаяното сираче на тоя свят, но аз по една случайност знам, че си живееш като царче.

— Приятна нощ! — провикна се след него Стивън и пое котарака. — Ела, моето момче, да хапнеш една птичка от хълма Пит. Защо ли кучетата и котките си ядат цял живот едно и също, без да им омръзва, а на нас, човеците, ни втръсва и от една седмица без разнообразие?

Нощта вече бе пропълзяла нагоре в дола, когато Ричард изкачи пътеката, пресрещнат от Мактавиш, който подрипваше и от радост правеше кълбета. Кучето предпочиташе през цялото време да е с господаря си, но се беше примирило с мисълта, че Ричард очаква от него да бди над Кити, която за късмет обичаше много всички животинки.

Ричард влезе в къщата и завари Кити при долапа — готвеше, въпреки че вътре вече бе сумрачно. Уж й бе казал, че може да взима от свещите, но младата жена пак не смееше да посегне към тях, знаеше колко са му ценни. Обърна се усмихната Ричард отиде при нея и я целуна по устните, сякаш му бе жена от цяла вечност.

— Мисля да се изкъпя — рече той и пак излезе.

Бави се доста дълго, щом се върна, погледна огнището.

— Има ли още топла вода?

— Разбира се.

— Чудесно. Така ще се избръсна по-лесно.

Кити го загледа прехласната как движи бързо и чевръсто бръснача с дръжка от слонова кост. Всъщност никога не го бе виждала да прави и едно-едничко тромаво, несигурно движение. Какви красиви ръце, уж мъжки, а като изваяни. Вдъхваха доверие.

— Не проумявам как можеш да се бръснеш без огледало — отбеляза Кити. — И въпреки това не се порязваш.

— Правя го от дълги години, свикнал съм — измърмори Ричард, извил на една страна уста. — Лесно е, ако разтвориш малко сапун в топла вода. Но на „Александър“ се бръснех на сухо.

След като приключи, изплакна бръснача, сгъна го и го прибра в калъфа, после си наплиска лицето и го подсуши. След това сякаш не знаеше какво да прави. Погледна огъня и реши да разръчка почти изгорялата цепеница. Не, още си беше опасно; Ричард само сложи още едно дърво, с което подпря овъглената цепеница, дръпна се, намести я пак. Вдигна похлупака на чайника и сякаш разочарован, че той е пълен и не е нужно да му, долива вода, отиде при книгите, които почти не се виждаха в здрача.

— Ако наистина си търсиш какво да правиш, дай да хапнем, Ричард — обади се тихо Кити. — Така ще запълним още няколко минути, докато набереш смелост и се заемеш да ми правиш деца.

Той я погледна изумен в очите, отметна глава и се смя, докато не се просълзи.

— Не, жено — рече гальовно. — Изведнъж ми се отяде.

Тя му се усмихна някак загадъчно и влезе в стаята.

— Затвори капаците на прозорците — каза му пътем. Сетне гласът й долетя някъде от мрака. — И изведи Мактавиш, нека спи навън.

„Ах, тези жени — помисли си Ричард, — могат да ни отведат където си поискат. Ние само си въобразяваме, че притежаваме власт. Докато тяхната власт е стара като света.“

Остави дрехите отвън, влезе в стаята и стоя, докато различи в мрака смътните очертания на Кити в леглото — седеше, изопнала гръб.

— Не, не там, не те виждам. В светлината на огъня и както Бог те е създал. Ела — прикани я и протегна ръка.

Нощницата й се смъкна с шумолене, пръстите й бяха топли и доверчиви. Ричард я докосна по гърба и я остави да стои край огнището, докато сваляше от леглото сламеника и го мяташе на пода. Сетне я погледна. Каква красота! Приличаше на Венера, създадена за любов. И той смяташе да я люби още първия път гола-голеничка, та те да не приличат на облечените мъже и жени, съвкупяващи се направо с дрехите по плочника в Нюгейтския зандан в Лондон. Искаше тяхното любене да е свещено, да е посветено на Бога, направил го възможно. „Ето за какво са всичките ни мъки — за тая едничка искрица свише, която преобразява непрогледния мрак на бездната и го превръща в ослепителната светлина на слънцето. Ето къде е заложено истинското безсмъртие. Ето къде сме истински свободни.“

Притисна я в обятията си, остави я да усети атлаза на кожата, играта на мускулите, силата и нежността, цялата любов, на която той не бе давал воля сякаш от сто години. И в безмълвното им сливане Кити сякаш налучка отколешния ритъм, разбра кое, как и защо. Дори и да я бе заболяло, бе само за миг, след който вече нямаше утре, имаше само вечност. „Излей цялата си любов, Ричард Морган, излей я до последната капка, без да се пестиш! Дай й всичко, което си, и не мисли за цената. Само това е смисълът да обичаме и тя, моят дар Божи, знае, чувства и приема моята болка.“

Бележки

[1] Букв. крал (англ.) — Б.пр. ↑

[2] Букв. коте (англ.) — Б.пр. ↑

[3] Букв. градът на Филип (англ.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Сага за Австралия (6)

Метаданни

Данни

Сага за Австралия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

Колийн Маккълоу
Сага за Австралия (6)