Нюгейтският затвор в Бристъл се падаше през две сгради от леярната за месинг на Уосбъро на Нароу Уайн Стрийт. Повели между себе би Ричард и Уили Инсел, осмината съдебни пристави стигнаха за нищо време пеш дотам и влязоха в затвора през портала с дебела решетка, каквито има по крепостите. Първото, което Ричард видя от зандана, беше тесният проход с два отвора от всяка страна — почти без да спира, началникът на приставите ги натика през левия вход и оставяйки подчинените си отвън, влезе заедно със задържаните в помещението.

— Затворниците Морган и Инсел — излая той. — Подпиши тук, ако обичаш.

Мъжът, разположил се на стола зад писалището, се пресегна и взе двата листа, които съдебният пристав му бе подал.

— И къде ще наредиш да ги държа? — попита тъмничарят, като тури по едно кръстче върху всеки от листовете.

— Твоя работа, Уолтър, няма какво да питаш мен — отвърна самонадеяно приставът и си излезе.

Уили се скъсваше от плач, Ричард стоеше със сухи очи — беше запазил самообладание. Стъписването се бе поразсеяло, той отново бе в състояние да чувства и да мисли и знаеше, че не е особено изненадан. Ако Ан-Мари Латур бе придала формата на неговата участ, то Сийли Тревилиън я беше превърнал в реалност. В какво ли го обвиняваха? Кога ли щеше да разбере? Да, часовникът и клетвената разписка на Сийли още бяха у него, ала Ричард бе казал на мъжа долу на улицата, че Сийли ще си получи часовника, а колкото до разписката, той и досега не я беше осребрил в банката. Божичко, къде е гледал?

Затворите бяха пренаселени и това щеше да му помогне да го оправдаят. Напоследък съдиите в Бристъл действаха като практични хора и бяха склонни да постигнат извънсъдебно споразумение с обвиняемия, стига да му беше по джоба да плати обезщетение, да покрие загубите и да брои още малко пари отгоре. Ричард щеше да задлъжнее до гроб и щеше да успее да се разплати само ако избухнеше нова война, та той да се запретне да прави пушки, знаеше обаче, че роднините му няма да го зарежат на произвола на съдбата.

— По пени на ден за хляб — обясни тъмничарят на име Уолтър, — докато се явите пред съда. После, ако ви осъдят, ще разполагате с по две пенита.

— Ще измрем от глад — изтърва се Ричард.

Тъмничарят заобиколи писалището и фрасна задържания толкова силно, че му пукна устната.

— Не ми се прави на много остроумен, Морган! Тук ще слушаш какво ти казвам аз. — Той вдигна глава и ревна: — Хайде, размърдайте се, копелдаци с копелдаци!

В помещението нахълтаха двамина с палки.

— Оковете ги — разпореди се Уолтър, разтърквайки длан.

Ричард попи с края на ръкава кръвта върху устата си и тръгна с хленчещия Уили Инсел по прохода — този път ги вкараха във вратата отдясно. Помещението приличаше на седларница с тази малка разлика, че множеството каиши, увиснали навред по стените, бяха не от кожа, а от желязо.

В затвора „Нюгейт“ в Бристъл се смяташе, че е предостатъчно задържаните да бъдат само с вериги на краката — Ричард и не помръдна, докато окаяният тип, разпореждащ се в този склад за мъчения, му нагласяше оковите. Петсантиметровата халка, която онзи му сложи на левия глезен, щракна, после тъмничарят я прикрепи за верига, която прихвана за подобна халка върху десния крак. Така Ричард можеше да тътрузи нозе, но не и да крачи или да тича. Уили се уплаши и взе да се съпротивлява, но на бърза ръка го повалиха с палките на земята. Ричард обаче не каза и не стори нищо — устната му още кървеше. Зарече се, че с думите, които е подметнал на Уолтър тъмничаря, за последен път дава повод да го тормозят и бият. Още от годините, прекарани в „Колстън“, бе усвоил простичкото правило: трай си, върши каквото ти казват, не привличай вниманието!

В дъното на прохода имаше друга препречена с решетка врата, надзирателят я отключи с тежкия ключ и двамата нови затворници Морган и Инсел бяха натикани в пъкъла — огромно помещение с каменни стени, по които постоянно се стичаше влага, така че на места се бяха образували дълги варовикови висулки, окадени от саждите на заводите покрай река Фрум. Вътре нямаше ни маси, ни нарове или столове. Само покрит с плочи под, хлъзгав и лепкав от времето и хорските нечистотии. Гърчеща се гмеж от оковани затворници, все мъже. Повечето седяха на пода, изпружили пред себе си нозе, имаше и такива, които обикаляха безцелно и понеже жизнените им силици бяха на изчерпване, едвам повдигаха крака и често се случваше да настъпят някой клетник, който с нищо не издаваше, че е усетил удара от веригата на своя събрат по съдба. Свикналият с бристълските калища познаваше и смрадта: на гнилоч, тор, изпражнения. Тя само беше по-силна, понеже помещението почти не се проветряваше.

Единствената целенасочена дейност се забелязваше само при сводестия отвор в дъното на помещението — макар и да не беше стъпвал досега в „Нюгейт“, Ричард се досети, че там сигурно е затворническата лавка, където, стига да ти се намира някое и друго петаче, можеш да си купиш я ром, я джин или бира. Все пак имаше някаква представа за тъмницата от разговорите между баща си и братовчеда Джеймс — аптекаря, и бе предполагал, че тук постоянно се бият за пари, за пиене, хляб и лични вещи. Сега обаче разбра, че затворниците са твърде съсипани, за да се бият. Никой от тях нямаше сили за това. Умираха от глад, мнозина се бяха напили на гладен стомах, бъбреха някакви небивалици или си тананикаха едва чуто, както седяха с изпружени нозе, оставени изцяло на произвола на съдбата.

Уили не се отделяше и на педя от Ричард. Беше му се лепнал като пиявица. Накъдето и да се обърнеше той, момъкът го следваше разплакан по петите. „Ще взема да полудея. Няма да го понеса. Въпреки това няма да посегна отново към рома. Или да се прехвърля на джин, понеже, видите ли, бил по-евтин. Така де, след някой и друг месец и този ужас ще свърши, колкото и бавно да стигнат в съда до нас с Уили. Какво е ревнал такъв? Каква полза от това да плачеш?“

След час вече се чувстваше омаломощен — железните халки върху глезените му причиняваха болка. Намери местенце до една стена колкото да се смести със сянката си, отпусна се на земята и изпружил крака, въздъхна облекчено — разбра на мига защо затворниците предпочитат това положение. Така не трябваше да мъкнат тежките вериги и можеха да подпрат гръб на стената. Ричард огледа дебелите си плетени чорапи и видя, че само след час ходене нишката вече се е износила и е тръгнала да се прокъсва. Ето още една причина тия клетници да не се разхождат много-много.

Беше жаден. В стената откъм река Фрум стърчеше чучур, от който в конско поило на тънка струйка се процеждаше вода — човек можеше да гребне с ламариненото канче, прихванато с верига, и да отпие. Но докато Ричард гледаше водата, един от разхождащите се затворници спря и се изпика в поилото, макар че чучурът бе досами четирите нужника без врати, за които оптимистично се смяташе, че ще стигнат за двеста души. Помисли си, че ако братовчедът Джеймс — аптекарят, е прав, отпие ли от тая вода, тя ще го вкара в гроба. Помещението и без туй гъмжеше от болници.

Сякаш самото име имаше власт да твори чудеса: на зарешетената врата към прохода се показа братовчедът Джеймс — аптекарят, зад него изникна и Дик.

— Татко! Братовчеде Джеймс! — извика Ричард.

С разширени от ужас очи те тръгнаха към него, като прескачаха налягалите мъже.

За пръв път, откакто го помнеха всички, Дик се свлече на колене и се разрида. Ричард го потупа по потръпващите от хлиповете рамене и погледна към аптекаря.

— Носим ти манерка бира — обясни братовчедът Джеймс и я извади от торбата. — Има и храна.

След толкова много плач Уили съвсем се бе омаломощил и се бе унесъл, но Ричард го разтресе и той се събуди. Не помнеше нещо да му се е услаждало така, както тая бира. Подаде манерката с развинтено капаче на Уили, после бръкна в торбата и намери хляб, сирене и десетина ябълки. Опасяваше се да не би при вида на тия несметни съкровища вялата сган, налягала по пода, да се втурне с оголени зъби и да задърпа торбата, несретниците обаче не се и помръднаха. Бяха загубили всякакъв интерес към живота.

Дик се поокопити и обърса нос и очи о ризата си.

— Какъв ужас! Какъв ужас!

— Няма да трае вечно, татко — отвърна Ричард, но без да се усмихва от страх да не би от спуканата му устна пак да рукне кръв и Дик съвсем да се притесни. — Все ще дойде ред да гледат и моето дело и тогава съдът ще ме пусне на свобода. — Той се поколеба. — Не мога ли да изляза под гаранция?

— Още не знам — побърза да се намеси братовчедът Джеймс — аптекарят, — но утре рано–рано смятам да ида при братовчеда Хенри — адвоката, и тогава ще влезем право в леговището на звяра: при прокурорите в съдилището. Ти, Ричард, не се отчайвай. Цял Бристъл познава Морганови, ти си свободен гражданин с положение в обществото. Познавам го оня негодник, дето е предявил обвиненията. То оставаше да не го познавам, вечно се навърта около Толзи и все гледа да е център на вниманието, магарето му с магаре.

— И аз нямам представа как се е разчуло толкова бързо — включи се отново и Дик, — но тъкмо преди да тръгнем към затвора, в пивницата дойде знаеш ли кой — Сенхор Хабитас, моля ти се! Най-голямата му щерка е омъжена за един от рода на Елтънови, а сър Ейбрахам Айзак Елтън му е пръв приятел. Каза да не се безпокоиш, сър Ейбрахам Айзак ще председателства съдебния състав, който ще гледа делото ти. Със сигурност ще ти дръпне едно конско друг път да не се поддаваш на изкушенията на Лилит^[1], но ще отхвърли обвиненията. Всичко зависи от това какви съвети ще даде съдията на съдебните заседатели. Тоя Сийли Тревилиън е презряна отрепка — всеки от съдебните заседатели начаса ще разбере с кого си има работа и ще се запревива от смях.

Дик и братовчедът Джеймс не стояха дълго и след като си тръгнаха, Ричард бе неописуемо доволен, че са си отишли. От тежкото изпитание и бирата стомахът му се разбунтува. Наложи му се, смъкнал до коленете панталоните и долните си гащи, да седи пред очите на всички на мръсното клекало в нужника. Не че някой му обърна внимание. Тук той не разполагаше и с парцалче, с което да се избърше и което да топне в сапунената вода в кофата за пране — от немай-къде се изправи, както беше омърлян с остатъците от редките изпражнения, и вдигна долните си гащи, стиснал очи, за да преглътне най-пърлещия срам, който някога бе изживявал. От този миг нататък усещаше по-остро собствената си смрад, а не зловонния спарен въздух наоколо.

На свечеряване ги преместиха от общото в спалното помещение на горния етаж. И то бе огромно като помещението долу, и в него имаше само няколко нара, които далеч нямаше да стигнат за всички затворници. Върху някои се бяха проснали неколцина души, явно твърде изтощени от върлуващата в затвора треска, за да слязат долу. Един-двама от тях надали щяха да станат някога от дъските. Но тъй като Ричард и Уили бяха съвсем отскоро тук и бяха по-бързи от другите, двамата си намериха празни нарове, на които веднага легнаха. Нямаше сламеници, чаршафи, възглавници или одеяла. По дъските бяха полепнали засъхнали останки от бълвоч и дизентерични изпражнения.

Ала Ричард така и не успя да заспи. В помещението беше много влажно и студено, а той разполагаше само с балтона си. Колкото до Уили, той беше плакал толкова дълго, че ужасите на Нюгейтския зандан не можеха да му попречат да се унесе. Ричард бе много признателен на безпощадния Бог, задето все пак бе проявил някаква милост, като накара Уили да млъкне. Продължи да лежи буден — слушаше стенанията и хъркането, как някой от време на време кашля или повръща — някъде отдалеч се чуваше и плачът на невръстно момченце, от който Ричард усети как го побиват тръпки. Не всички затворници бяха възрастни мъже. Той бе преброил сред множеството двайсетина хлапета на възраст от седем до тринайсет години, половината от които бяха пияни. Сигурно ги бяха хванали да крадат чаша джин или носна кърпа и разгневената жертва ги беше пратила на съд. Виж, в „Гербът на Купър“ такива неща не се случваха — Дик просто не го допускаше. Дори и в пивницата да се промъкнеше сополанко, който се опитва да задигне чашата ром под носа на някой заплес, Дик все успяваше някак да успокои страстите — изритваше малкия дрипльо през вратата и възмездяваше ограбения посетител с безплатна чаша ром. Но такива неща ставаха най-много един–два пъти на година. На Брод Стрийт почти не се вършеха престъпления, ако не броим някоя и друга задигната кесия и опетнено добро име.

Дума да няма, вестта, която му бяха донесли Дик и братовчедът Джеймс — аптекарят, си беше обнадеждваща. Сенхор Хабитас най-неочаквано се бе превърнал в съюзник на Ричард вероятно защото още се мъчеше от угризения на съвестта, че му е натресъл господин Томас Латимър. Клетият Хабитас! Какво му беше виновен той! „Случват се такива неща“, помисли вече през унес Ричард, после затвори очи и в миг потъна в лишена от сънища тъма.

Надвечер на другия ден Дик дойде сам, нарамил торба с храна и бира.

— Джим още не се е върнал от кантората на братовчеда Хенри — обясни той и приклекна до сина си, така че да не го чува никой, освен Уили, наострил любопитно уши.

— Не е станало, както го очаквахме, нали? — попита с равен глас Ричард.

— Да — потвърди Дик през зъби и стисна юмруци. — Няма да те съдят в Бристъл, Ричард. Сийли Тревилиън е подал иск срещу теб в Глостър, понеже, видите ли, престъплението било извършено в Клифтън, сиреч, извън пределите на Бристъл. Държат те в нашия затвор само временно, само докато придвижат официално документите й прегледат показанията на свидетелите, каквото и да означава това. — Той описа широк кръг с ръка. — Главата ми се наду от тия юридически приказки. Никога не съм разбирал от право, никога няма и да разбирам.

Ричард отпусна глава върху окадения от саждите зид и погледна над сгърбеното тяло на баща си към поилото за коне, пълно с пикня, и към четирите отвратителни нужника.

— Е, какво да се прави, татко! — рече накрая със свито гърло. — Сега имам по-неотложни нужди. — Показа си краката. — Първо, трябват ми парчета плат, които да подложа под халките на оковите. Един-единствен ден, и чорапите ми се прокъсаха. Утре ще отиде и кожата ми, а вдругиден — месата ми. Ако искам да се измъкна жив — а аз ще се измъкна, от мен да го знаеш! — трябва да се постарая да съм в добро здраве. Докато имам възможност да се храня с хляб, сирене, месо, плодове и пресни зеленчуци и да пийвам бира, няма да страдам.

— Ще те преместят в Глостърската крепост — поясни с разтреперани устни Дик. — А в Глостър не познавам никого.

— Както и всички останали в рода Морган. Ах, каква лисица е тоя Сийли Тревилиън! Наумил си е да ми почерни живота, и туйто. Защо ли, дали защото го уличих в измамата с акцизите, или защото го направих за смях като мъж? — Той се усмихна и поклати глава. — Вероятно и заради двете.

— Подочух нещо — промълви разколебан баща му.

— Казвай! Отдавна съм престанал да плача, не се притеснявай, че ще те посрамя.

Баща му пламна като домат.

— Пошушна ми го Дейви Евънс, новият ми доставчик на ром — за чудо и приказ, Ричард! Та другите производители на алкохол шушукали, че Кейв и Торн надушили за бурната ти любовчица в Клифтън и начаса хукнали при Тревилиън — да го убеждават да предявял обвинение срещу теб и Уили. Ние с теб знаем прекрасно, че Тревилиън също е забъркан в далаверата с акцизите, но другите производители дори и не подозирали за това, ето защо свързвали нещата по-различно. Според Дейви Евънс Кейв и Торн искали съдът да осъди теб и Уили още преди да е даден ход на делото за акцизите. Всъщност дело няма да има, понеже осъдени углавни престъпници нямат право да дават свидетелски показания. Освен това Кейв е ходил при шефа на Акцизното управление Джон Фишър, брат на твоя познайник Бенджамин Фишър — както винаги, там са се вредили всички роднини до девето коляно, — и му предложил да плати глоба от хиляда и шестстотин лири стерлинги. Братя Фишър знаят, разбира се, че вие с Уили сте задържани, наясно са и защо Тревилиън го прави, но нямат никакви доказателства.

— Така значи, целта е да ни осъдят, за да не можем да свидетелстваме.

Уили ревна като пребито псе, а Ричард се завъртя вбесен и го стисна за ръката тъй силно, че онзи зави на умряло.

— Млъквай, Уили! Млъквай, ти казвам! А си проронил и една-едничка сълза, а съм те изритал заедно с оковите чак в другия край на помещението. Ще те оставя да пукнеш от треска, така да знаеш.

Дик зяпна смаян. Уили млъкна.

Точно тогава се появи братовчедът Джеймс — аптекарят. Тъкмо навреме, помисли изумен Дик, който за пръв път виждаше сина си толкова вбесен, сякаш пред него стоеше непознат. Братовчедът Джеймс беше помъкнал огромен дървен сандък.

— Някои нещица за теб, Ричард, но за тях после — подхвана новодошлият и стовари с пъшкане сандъка на пода. Очите му блестяха от избилите в тях сълзи. — Става все по-зле и по-зле за теб.

— Не съм особено изненадан, братовчеде Джеймс.

— Законът е толкова сложен, Ричард! Честен кръст, нямах и представа какво разпорежда извън моята тясна област и така вероятно е с всички, най-вече с бедняците, които най-често се хващат в капан като твоя. — Той протегна ръка на Ричард, който я пое и усети, че братовчед му трепери. — Лишен си почти от всякакви права, особено извън пределите на Бристъл. Братовчедът Хенри също опита, ние с преподобния Джеймс се срещнахме с всички важни клечки, които познаваме, ала по закон не можем дори да видим дадените под клетва показания на Сийли или да узнаем имената на неговите свидетели. Ама че работа! Ама че работа! Надявах се да те измъкнем под гаранция, но по закон, който е обвинен в углавно престъпление, не може да бъде пускан под гаранция. А ти… — Той се задави и преглътна. — Ти си обвинен в крупно присвояване и изнудване! И двете престъпления се смятат за углавни, можеш да увиснеш на бесилото, Ричард!

— Е, сам съм си виновен — простена уморен Ричард, — макар че ще ми бъде интересно да видя какви клетвени показания е дал Сийли за изнудването. Той сам предложи на един измамен съпруг клетвена разписка, с която да си разчистят сметките извън съда. Или сега може би твърди, че не съм никакъв съпруг и съм го изнудвал по скалъпени обвинения? Според гражданския кодекс, щом я наричам своя жена, тя значи ми е законна съпруга, освен ако нямам друга, а в моя случай не е така. Може и да не познавам кой знае колко закона, но това го знам със сигурност.

— Нямаме представа какви показания е дал под клетва — каза глухо Дик.

— Първото, което трябва да сторим, е да намерим Ан-Мари Латур. Тя ще потвърди онова, което ще кажа пред съда.

— Нямаш право да даваш показания в своя полза, Ричард — намеси се едва чуто братовчедът Джеймс — аптекарят. — Обвиняемият е длъжен да мълчи, той няма право да обяснява какво според него се е случило. Единственото, което може да стори в своя защита, е да посочи свидетели и ако му е по джоба, да наеме адвокат, който да подложи на кръстосан разпит свидетелите на обвинението. Ала адвокатът няма право нито да разпитва обвиняемия, нито да представя нови доказателства. Колкото до жената, тя е изчезнала яко дим. По закон би трябвало да лежи в женския затвор и също да е обвиняема, нея обаче я няма там. Опразнила е стаите в Клифтън, никой няма и представа къде се е дянала.

— Каква държава е тая Англия! Колко малко знаем, докато законът не ни застигне с дългата си ръка! — отбеляза Ричард. — Нима нямам право, адвокатът дори да прочете моите показания, дадени под клетва?

— Не, нямаш. Можеш да говориш само ако съдията се обърне пряко към теб с въпрос, но и тогава не бива да прекрачваш рамките на въпроса.

— А не можем ли да издирим Ан-Мари чрез госпожа Хърбърт Бартън?

— Такава не съществува.

Уили Инсел простена силно.

— Млъквай, Уили! — каза му тихичко Ричард. — Чу ли?

— Дяволска му работа! — викна Дик.

— Като теглим чертата, излиза, че не знаем въз основа на какво точно Сийли смята да ме съди, не знаем и кои са неговите свидетели и какво ще кажат те — обобщи с равен глас Ричард. — И това ще стане в Глостър, на шейсет и пет километра от тук.

— Да, така е в общи линии — потвърди братовчедът Джеймс — аптекарят.

Близо минута Ричард мълча — бе захапал долна устна, но не от притеснение, а защото мислеше. После сви рамене.

— Както и да е — каза той. — Всичко това предстои в бъдещето. Междувременно имам по-неотложни нужди. Трябват ми парцали, които да подпъхна под оковите. Парцали, с които да се мия, и парцали, с които да си бърша задника — сбърчи Ричард лице. — Ще ги пера на чучура и ако се наложи, ще ги използвам и влажни. Тия клетници тук са останали без сили, така че едва ли биха тръгнали да крадат, но все пак се съмнявам, че ако просна парцалите да се сушат, после ще ги намеря. Ще се наложи и да платя на някой от тъмничарите да ми остриже косата. Трябва ми сапун. Няколко ката дрехи, които да сменям: ризи, чорапи, бельо. И чисти парцали, голямо количество чисти парцали. И достатъчно пари, за да пийвам от време на време бира. Готов съм да се обзаложа, че оная вода там идва от тръбата, свързана с кладенеца на Пъгзли, и не става за пиене. Затова и мнозина тук са се поболели. — Той въздъхна тежко. — Знам, всичко това ще ви струва пари, но честен кръст, веднага щом ме пуснат, ще се запретна да си изплащам борчовете.

В отговор братовчедът Джеймс — аптекарят, отвори дървения сандък с широко движение, прилягащо повече на фокусник на панаир.

— Вече съм помислил за парцали — оповести той и зарови из сандъка. — Дано опазиш нещата вътре. Ако се налага, седи върху сандъка или като баща си го връзвай за палеца на крака си. Когато дойдох, тъмничарят провери много внимателно сандъка — подсмихна се аптекарят. — Не намери пили и ножовки, единственото, което го интересува. Видя ми се странно, но имаш право на бръснач и на ножици. Надзирателите сигурно пет пари не дават дали ще си прережете гръкляните. Бръснарски ремък и точило. — Взе ножиците и ги подаде на Дик. — Хайде, братовчеде, заемай се! Режи!

— Какво да режа, косата на Ричард ли? А, не! — викна възмутен Дик.

— Нямаш друг избор. Места като това гъмжат от какви ли не гадини. Е, те се въдят и в къса коса, но ще бъдат значително по-малко. Сложил съм ти и ситен гребен, Ричард. Орежи и космите по тялото си или ги оскуби.

— Не са много, ще ги орежа.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, продължи да се суети около сандъка — опитваше се да извади нещо тежко и неудобно за хващане. Накрая успя да го измъкне и го сложи победоносно върху плочите по пода.

— Чудо на чудесата, нали! — възкликна той.

Ричард, Дик и Уили зяпнаха недоумяващо предмета.

— Сигурно е чудо на чудесата, братовчеде Джеймс, но за какво все пак служи? — попита Ричард.

— Филтър от шуплив камък — оповести гордо аптекарят. — Както сами виждате, каменната част е издълбана във формата на нещо като съд с вместимост литър и половина вода. Водата се просмуква през шупливия камък и се стича през долния край в месинговата съдинка отдолу. Не знам каква магия става вътре в камъка, ала водата, която се събира отдолу, е пивка и чиста като в горско кладенче. И то, защото минава през шуплестия камък! — впусна се той да обяснява, обзет от научен плам. — Бях чувал, че италианците — умни хора! — използват такива филтри, но все не можех и не можех да си издействам и аз да получа един. После някъде преди година моят приятел капитан Джон Стейнс се прибра от Бразилия с кораб, натоварен с какао на зърна за Джоузеф Фрай и с кохинил за мен. На път за Бристъл се отбил в Тенерифе да вземе вода, каквато на острова — дал Господ. Някой му показал филтъра с надеждата да пробие на английския пазар, сега го изнасят за Испания, за областите, където водата не става за пиене. И така капитан Стейнс даде филтъра на мен, а не на Фрай, който не умее да мисли за друго, освен за своя шоколад. Проверих филтъра с водата от Кладенеца на Пъгзли и която, както ти, Ричард, правилно отбеляза, не става за пиене. Къде ти ще я пиеш — тръбата е дървена и минава през четири гробища!

— Та как провери филтъра, Джим? — подкани Дик с мъченически поглед, сетне присви очи и продължи да клъцка гъстата къдрава коса на Ричард.

— Много лесно, като пиех водата, пречистена от филтъра!

— Така си и знаех.

— Започнах да внасям от Тенерифе филтри от шуплест камък и веднага се сетих за тебе — рече братовчедът Джеймс и пак пъхна камъка в сандъка. — Добре ще ти дойде, Ричард, макар да съм длъжен да те предупредя, че не е вечен. Пробният образец започна да мирише и водата стана мътна някъде след деветия месец, но лесно ще видиш кога е започнал да се разваля — отвътре става кафяв и лепкав. И все пак — допълни той — в документа, който ми връчиха заедно с първата пратка, се казва, че замърсеният камък може да се почисти, ако го държиш седмица-две в чиста морска вода и после още една-две седмици го сушиш на слънце. — Братовчедът Джеймс въздъхна. — Е, при нас, в Англия, това е невъзможно.

— Целувам ти ръцете и краката, братовчеде Джеймс — възкликна с неописуема обич Ричард и се усмихна.

— Е, не е нужно, Ричард. — Той се изправи и изтупа ръцете си от прахта. Най-неочаквано настроението му се промени. — Нося ти днес сандъка, понеже никой не можа да ми каже кога ще те преместят в Глостър. Следващото съдебно заседание е чак напролет, затова и може да те държат още дълго тук. Но може и да те прехвърлят още утре. А, Джеймс свещенослужителят помоли да ти предам, че ще ти идва на свиждане.

— Ще се радвам да го видя — отвърна Ричард и усети, че е замаян. Изправи се, а баща му продължи да стои на колене и да събира косата, която беше отрязал. — Щом се прибереш, татко, си измий ръцете с оцет и катранено масло и не се пипай, докато не стигнеш до къщи. И много те моля, донеси ми чисти долни дрехи и сапун!

На другия ден не преместиха Ричард и Уили в Глостър. Те останаха в Нюгейтския затвор в Бристъл чак до новата 1785 година. Което в някои отношения си беше благословия — така роднините можеха да се грижат за него, от друга обаче си беше проклятие, защото близките му виждаха с очите си в какво окаяно положение се е озовал.

Маг също реши, че трябва да отиде на свиждане на сина си. Ала изпадна в несвяст още щом го зърна сред тая сган несретници и видя лицето му и офъканата му коса.

Но това не бе най-страшното. Малко след Коледа в затвора дойде братовчедът Джеймс — аптекарят.

— Баща ти, Ричард, получи удар.

Очите на затворника се промениха до неузнаваемост. Дори след изчезването на Уилям Хенри Ричард криво-ляво се държеше и понякога дори се шегуваше, сега обаче от това не бе останало и следа. В погледа му пак проблясваше живот, той обаче по-скоро наблюдаваше, отколкото да реагира.

— Ще умре ли, братовчеде Джеймс?

— Не, ударът не е толкова силен. Подложих го на строга диета и се надявам това да предотврати втори или трети удар. Лявата ръка и левият му крак са засегнати, но не и говорът, мисълта му също е бистра. Праща ти много здраве, решихме обаче, че не е разумно да ти идва на свиждане в „Нюгейт“.

— Ох, ами пивницата! Няма да го преживее, ако му се наложи да се раздели с нея.

— Не се налага да го прави. Брат ти прати най-голямото си момче да чиракува при дядо си — свестен момък е, не е толкова сребролюбив като Уилям. И явно е доволен, че се е махнал от къщи. Жената на Уилям не е цвете за мирисане, всъщност излишно е да ти го казвам, ти сам го знаеш.

— Да, мен ако питаш, точно тя е забранила на Уил да ми идва на свиждане. А той сигурно се къса от яд, че вече няма кой да му точи безплатно трионите — отвърна Ричард, но без огорчение. — Ами мама?

— Маг си е Маг. Посреща всичко по един и същи начин — хвърля се да работи, крак не подвива.

Ричард не отвърна нищо, само седне на плочите до своята сянка Уили и изпружи крака пред себе си. Братовчедът Джеймс едва не се разплака — помъчи се да види Ричард така, сякаш той е чужд човек, което напоследък не беше особено трудно. Как бе възможно да се е разхубавил толкова много? Или те просто не бяха забелязвали красотата му? Остриганата му коса, която бе дълга, има-няма, сантиметър и която въпреки това се опитваше да се къдри, разкриваше изваяния му череп и открояваше високите скули, орловия нос, гладкото лице без нито една бръчица. Ако това лице се бе променило с нещо, то промяната беше в устата — чувствената долна устна си беше все същата, ала вече ги нямаше замечтаността и хрисимостта, очертанията й бяха станали по-твърди и непреклонни. Тънките му вити черни вежди току над очите сякаш подчертаваха тъжния им блясък.

„Той е на трийсет и шест години, Бог го подлага на изпитание, на каквото е подложил и Йов, с тази малка разлика, че Ричард успява да си разчисти някак сметките с Всевишния, ала без да го мами и обижда. За някаква си година загуби жена си и единственото си дете, късметът се обърна срещу него — изгуби и доброто си име, изгуби и близки хора, например себичния си брат. Но не изгуби себе си. Уж цял живот живеем с него, а колко малко всъщност го познаваме!“

Не щеш ли, Ричард се усмихна и очите му грейнаха.

— Не се притеснявай за мен, братовчеде Джеймс. Затворът е безсилен да ме съсипе. Просто трябва да мина и през това.

Малко задържани биваха прехвърляни от Бристъл в Глостър и вероятно заради това Ричард и Уили бяха предупредени два дена предварително, още първата седмица на януари, че ще ги местят.

— Ще вземете само каквото можете да носите и нито грамче повече — предупреди ги главният тъмничар Уолтър, когато ги отведоха при него. — Нямате право на колички и тарги.

Не спомена откъде ще потеглят, нито с какво ще пътуват, а Ричард и не попита. Уили си умираше от любопитство да научи, но бе прекалено погълнат от болката, понеже Ричард го беше настъпил.

Всъщност Уолтър съжаляваше горчиво, че ще се прости с Ричард Морган, покрай когото по време на тримесечното му затворничество бе изкарал добри пари. Роднините му хранеха и него, и Инсел, а това означаваше, че Уолтър си е прибирал по две пенита всекидневно в джоба, всяка седмица бащата на затворника пък пращаше на тъмничаря четирилитрова дамаджана първокачествен ром, братовчед му — оная странна птица аптекарят, пускаше редовно по гвинея в протегнатата ръка на надзирателя. Ако не бяха тия облаги, Уолтър тутакси щеше да реши, че Ричард Морган е опасен буйстващ луд, и да го прати в болницата „Свети Петър“, където да го държат под ключ, докато Глостър си го поиска. Тоя Ричард наистина си беше ненормален!

Всеки божи ден се къпеше от глава до пети със сапун и леденостудена вода от чучура, бършеше си задника с парцалче, което после переше, вместо да седне на клекалото в клозета като всички останали, се изхождаше приклекнал, офъкваше си косата почти до голо, дори и не се отбиваше в затворническата лавка, почти през цялото време четеше книжките, които му носеше братовчед му, енорийският свещеник на черквата „Свети Яков“, и — представяте ли си! — всекидневно пълнеше с вода от чучура голямо каменно корито и пиеше каквото изтече в месинговата съдинка отдолу. Когато Уолтър го попита какви ги върши, онзи шантавелник отвърна, че правел от водата вино за сватбената си гощавка! Луд за връзване!

Ричард се възползва от тия подарени му от съдбата дни, за да направи престоя си в Глостър по-удобен.

Братовчедът Джеймс — свещеникът, му донесе нов балтон.

— Както виждаш, Ричард, братовчедка ти Елизабет е пришила дебела вълнена подплата, пратила ти е и два чифта ръкавици. Кожените са без пръсти, плетените — с пръсти. Натъпкал съм джобовете с разни нещица.

Затова, значи, балтонът беше толкова тежък. И в двата джоба имаше книги.

— Поръчах ги чрез Сендъл от Лондон — поясни отчето, — на възможно най-тънката хартия, постарах се и да не те затрупвам с богословие. Само една Библия и един молитвеник и требник. — Братовчедът Джеймс — свещеникът, мълча известно време. — Бъниън е баптист, ако това изобщо може да се нарече религия, но според мен „Пътят на поклонника“ е велика книга, затова съм ти я сложил. А също и Милтън.

Имаше и том с трагедиите на Шекспир, една от неговите комедии, „Животописи“ на Плутарх в превод на Джон Дън.

Ричард хвана ръката на преподобния Джеймс и затворил очи, я долепи до страната си. Цели седем книги, все малки, толкова тънка бе хартията, все с платнена подвързия, която се огъваше.

— С балтона, ръкавиците, Библията, Бъниън, Шекспир и Плутарх си се погрижил за тялото, душата и ума ми. Не знам как да ти благодаря.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, пък се бе погрижил за здравето му.

— Нов камък за твоя филтър, но не го сменяй, докато не се налага, добре, че не тежи повече от пемзата, нали? Катранено масло и някакъв нов вид сапун, който се топи бавно, че, както гледам, сапуните ти вървят, Ричард! Ето ти и от моето специално дзифтово мазило — цери всичко, като се почне от язва и се стигне до псориазис. Мастило и хартия — привързал съм тапата да не се разлее. И погледни, Ричард! — възкликна радостно той, както всеки път, щом показваше някакво ново изобретение. — Викат им пера, понеже вършат същата работа, както подострените пачи пера, пъхаш ги в металния край на тая дървена перодръжка. Внесох ги от Италия, макар да ги правят в Арабия — както личи, там няма патици под път и над път. Още един бръснач — за всеки случай. Голяма кутия малц — да не те хване скорбут, ако не ви дават плодове и пресни зеленчуци. И парцали, парцали, парцали. Заради жена ми и майка ти търговците на текстил не смогват да презаредят с памучен плат. Ролка марля и малко стипца. И шишенце от патентования ми лек за подсилване, към който съм добавил и драхма^[2] злато, за да не се изприщиш. Ако лекът свърши и все пак се изринеш или ти излезе синя пъпка, дъвчи няколко дена олово. Каквото не съм увил с парцали, съм вместил между дрехите. — Зае се да реди нещата в сандъка, но по едно време се свъси: — Май ще се наложи да сложиш едно друго по джобовете на балтона, Ричард.

— Вече са пълни — отсече младият мъж. — Преподобният Джеймс ми донесе книги, точно тях не мога да оставя. Ако разсъдъкът ми ме подведе, братовчеде Джеймс, вече ще е все едно дали физически съм здрав. Тия три месеца издържах само защото имах възможност да чета. Най-ужасното в затвора е, че не правиш нищо. Нямаш с какво да се заемеш. Във времето на Бъниън — да, имам „Пътят на поклонника“, човек е можел да върши нещо полезно и дори да продава изработеното, за да издържа жена си и децата, както Въниън е правел цели дванайсет години. А тук тъмничарите се мръщят дори ако се движим. Без книгите отдавна да съм полудял. Затова и ще ги взема на всяка цена със себе си.

— Разбирам те.

След като дълго вадиха, редиха и пренареждаха нещата, накрая всичко се побра в ковчежето. Успяха да заключат двете тежки ключалки едва след като Уили седна върху капака — Ричард окачи на врата си ключа, прихванат на връвчица. Вдигна сандъка — тежеше най-малко двайсетина килограма.

За Уили също имаше сандък, по-малък и значително по-лек.

— Още не са измислени думите, с които да ти благодаря — рече Ричард и очите му се озариха от най-искрена обич.

— И аз съм ви признателен — рече Уили, трогнат дотолкова, че бе готов да се разплаче, въпреки че Ричард стоеше до него.

После се разделиха, за да се срещнат отново напролет, по време на съдебното заседание в Глостър.

Призори на шести януари Ричард и Уили вдигнаха сандъците и излязоха, тътрузейки оковани нозе, през запречената с решетки врата в коридора отвън, където Уолтър ги чакаше с някакъв тип — непознат, въоръжен с палка. Натикаха ги в помещението за оковаване, за миг Ричард си помисли, че ще им свалят веригите, и въздъхна от облекчение. Сандъкът тежеше много, едвам щеше да намери сили да го носи и без окови на краката. Но не би! Клетникът, отговарящ за това помещение на ужасите, взе петсантиметров железен пояс и го сложи на кръста на Ричард. Надяна му и белезници с шейсетсантиметрови вериги, прихванати за ключалката отпред върху пояса. После махна оковите на краката му и ги смени с две вериги, с които левият и десният му глезен бяха прихванати към металния пояс. Така той можеше да ходи нормално, но не и да тича, за да избяга: точно над пъпа му се събираха четири вериги.

Успя криво-ляво да вдигне сандъка и внезапно плиснат от радост, установи, че веригите образуват нещо като люлка, на която да сложи сандъка така, че тежестта да се разпредели равномерно.

— Дръж сандъчето ето тъй, Уили — каза той на сянката си, — по-лесно ще ти бъде.

— А ти си дръж езика зад зъбите! — излая Уолтър.

Пронизващо студеният въздух навън ухаеше като райски нектар. Разширил ноздри и очи, Ричард тръгна пред техния придружител, който досега не бе казал и думица. Дали беше съдебен пристав от Бристъл?

Беше му леко на душата, че се е измъкнал от смърдящия зандан. Знаеше, че Глостър е малък град, значи и затворът там би трябвало да е по-поносим от Нюгейтската тъмница в Бристъл. И в провинцията си имаше престъпност, но ако се вярва на вестниците, в многолюдните градове тя бе много по-голяма. Ричард можеше да се утешава и с мисълта, че многото е минало и малко остава. Съдебните заседатели в Глостър щяха да се съберат най-късно до края на март.

О, какъв опияняващ въздух! Скоро щеше да завали сняг, поне това показваше черното прихлупено небе, но Ричард не се страхуваше от студа — само ушите му можеха да бъдат засегнати от него, понеже триъгълната шапка не ги предпазваше добре. Но карай! Потраквайки с веригите, той се заспуска с блеснали очи надолу по Нароу Уайн Стрийт.

Беше твърде рано, но Бристъл си беше ранобуден — хората трябваше да се явят на работа малко след разсъмване. Зиме работеха по осем часа, през пролетта — по десет, а лете — по дванайсет. Затова и по улиците имаше доста народ, който видя тримата мъже — двамата престъпници отпред и надзирателят зад тях. Хората сбърчваха ужасени лица и отскачаха като попарени в другия край на улицата. Никой не искаше да си има вземане-даване с углавни престъпници.

Вратите на леярната за месинг на Уосбъро бяха широко отворени, вътре беше същински ад от пламъци и тътен. Както личеше, Кралската флота все пак бе поръчала плоските месингови вериги за помпите — откакто беше изгубил парите си, Ричард не беше и стъпвал насам.

— Долфин Стрийт — отсече приставът, когато стигнаха ъгъла на улицата.

Значи щяха да свърнат не към пивница „Гербът на Купър“, а на север, през река Фрум. Беше логично. Пътят за Глостър тръгваше от кръстовището на Кингсдън и Хорсфийлд Стрийт.

Това наведе Ричард на друга мисъл: кой ли плащаше за всичко? Прехвърляха ги с Уили от едно в друго графство, разноските трябваше да покрие графството, където ги водеха. Нима те с Уили бяха чак толкова важни за Глостършир, че тамошната управа да се бръкне и да плати пътя — цели шейсет и пет километра, и надницата на пристава? Или плащаше Сийли? Разбира се, че плащаше той. При това на драго сърце, помисли Ричард.

От Долфин Стрийт поеха по току-що прокараното му продължение — булевард Юниън Стрийт, широк цели девет метра, с лъскави стъклени витрини, с прелестна дърворезба и проблясващ месинг по вратите. Девет метра бе три пъти повече от три метра, колкото бе широка Нароу Уайн Стрийт, затова и минувачите, които тутакси се стрелваха към другия край на улицата, бяха в три пъти по-голяма безопасност. Толкоз по-добре. Тук все пак живееха по-изискани люде.

Свърнаха наляво по Бродмийд и излязоха при двора, където Майкъл Хеншо си държеше каруците — прекарваше с тях какви ли не товари до Глостър, Монмът, Уелс, Оксфорд, Бирмингам и дори Ливърпул. В двора натикаха Ричард и Уили под нещо като навес, целия в конски фъшкии, и им разрешиха да оставят сандъците — Уили едвам си поемаше дъх.

„Ако не друго, то трите месеца на бездействие поне не са ми изпили докрай силите — помисли Ричард. — Клетият Уили просто си е слабак. Но още три месеца, и аз също ще се докарам на неговия хал, освен ако в затвора в Глостър не ми дадат възможност да работя и не ме хранят така, че да издържа. Всъщност, ако ходя на работа, кой ще ми пази сандъка от крадливи ръце? Надали някой ще посегне на катраненото масло и филтъра от шуплест камък, но парцалите и дрехите ще изчезнат за секунди. Ами ако някой открие двойното дъно, където са златните гвинеи? Книгите ми също могат да изчезнат! Със сигурност не съм единственият затворник в Англия, който може да чете.“

Огромната каруца, на която Ричард и Уили се качиха, беше с платнище отгоре, та поне малко да ги предпазва от стихиите, включително от задаващата се снежна буря, която далеч от бълващите топъл пушек комини на Бристъл сигурно щеше да се разрази по-свирепо. Каруцата беше теглена от осем огромни коня, които със сигурност щяха да се преборят с калищата на пътя за Глостър. Беше натоварена с толкова много бурета и сандъци, че двамата затворници нямаше къде да си сложат краката, и каруцарят взе да настоява да оставели техните сандъци.

— Това са личните им вещи, бе, човек, полагат им се по закон — рече съдебният пристав с тон, който не търпи възражения.

Покатери се на каруцата, за да смъкне веригите откъм единия край, където бяха прихванати за железните пояси, и ги прикачи за халките на подпорите за платнището. Накрая Ричард и Уили се наместиха криво-ляво сред товара и изпружиха крака. Приставът скочи долу и за миг Ричард се запита дали ще се раздели с тях още тук. Каруцата се разклати и потегли — не, приставът се бе наместил до каруцаря, над когото също имаше нещо като навес.

— Поразмърдай се, Уили — подкани Ричард своя умърлушен спътник, който — аха, и да ревне отново. — Помогни ми да преместя моя сандък, за да се облегна ей на оня чувал, после и аз ще ти помогна. Трябва да се опрем на нещо. И стига си плакал! Седнеш ли да ревеш, с теб е свършено!

Едвам кретаха по размекнатия незастлан път, от време на време каруцата затъваше чак до осите на колелетата в калта. Тогава приставът махаше веригите на Ричард и Уили, те слизаха и се запретваха да тикат и да бутат — както всъщност и самият пристав, отбеляза развеселен Ричард. Валеше силен сняг, но температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи. Ала в края на първия ден, без да са слагали в уста ни залък, ни капка вода, ако не се броят падащите снежинки, те бяха изминали някакви си тринайсет от общо шейсет и петте километра.

Но каруцарят явно и не беше очаквал да са стигнали по-далеч, понеже спря пред хана „Звезди и плуг“ в Алмъндсбъри, слезе и доволен разпрегна конете.

— Длъжник съм ви, трябва да ви осигуря легло и завивки — рече той на затворниците много по-добронамерено и приятелски, отколкото в Бристъл. — Благодарение на вас поне пет-шест пъти изтикахме каруцата от калищата. А ти, Том, пък си заслужи халба бира — тук е за чудо и приказ, ханджията сам си я прави.

Каруцарят и приставът Том се запиляха някъде, оставяйки в каруцата Ричард и Уили, които недоумяваха какво ли следва оттук нататък. После Том се върна, откачи веригите от подпорите за платнището и насочил палката, поведе затворниците към зидана от камък плевня, където беше пълно със сено. Намери греда с няколко метални скоби по нея близо до пода и прикачи веригите на тях. След това отново изчезна.

— Умирам от глад! — изскимтя Уили.

— Можеш да се молиш, само не ми плачи!

В плевнята миришеше на чисто, сеното беше сухо и Ричард си помисли, че то ще е най-меката постеля, на която е спал от три месеца насам. Тъкмо си търсеше местенце, когато в плевнята влязоха як като канара момък и ханджията, понесъл табла с две халби бира, хляб, масло и две големи купи димяща супа. Момчето отиде в един от празните боксове и се върна с няколко чула.

— Джон разправя, че много сте помогнали на каруцата — рече кръчмарят, сетне остави подноса така, че двамата затворници да го стигат, и побърза да се дръпне назад. — Имате ли пари, за да платите нещичко над едното пени на човек, което приставът ще ми брои за вас? Инак ще се наложи да натоваря сметката на Джон — така де, работили сте му и сте си изкарали надницата.

— Колко искаш? — попита Ричард.

— По три пенита на човек, включително за четвъртинката бира.

Ричард извади от джоба си монета от шест пенита.

С три пенита си купиха призори хляб и бира, после отново се качиха на каруцата за втория ден, през който щяха да изминат тринайсет километра и щяха често-често да спират, за да тикат колелата, заседнали в кишата. Блаженият сън през нощта в сламата, съчетан с топлата силна храна, се отрази чудодейно на Ричард, макар че от напрягането го болеше всичко. Дори Уили се беше поободрил и буташе по-сърцато. Снегът беше спрял, беше се застудило и все пак температурите не бяха паднали дотолкова, че пътят да се заледи — можеха да изминават най-много тринайсет километра на ден, от което Джон каруцарят бе напълно доволен — така вероятно имаше възможност да отсяда в хановете, където обикновено нощуваше.

Ето защо и Ричард очакваше да го предадат в Глостърската тъмница вечерта на петия ден. Но каруцата забави ход, щом наближи странноприемница „Лятна месечина“ в предградията на Глостър.

— Не ми се ще да ви водя в онова ужасно място след мръкнало — обясни Джон каруцарят. — Изработихте си пътя, свестни хора сте и ми е много, ама много мъчно за вас. Това е последната нощ, която ще можете да си починете и да хапнете на корем — един Бог знае кога отново ще имате такъв случай. Нещо не ми приличате на углавни престъпници, затова ви пожелавам и на двамата повечко късмет.

Призори на следващия ден каруцата прекоси по подвижния мост река Севърн и навлезе в Глостър през северната порта. В много отношения градът си беше средновековен, беше запазил почти изцяло градската стена, рововете, подвижните мостове и бойниците. По-големите сгради бяха в черно и бяло, от дърво и кирпич, някои се издигаха на четири етажа, повечето къщи бяха със сламени покриви, макар да имаше и покрити с аспидни плочи. Това хвърли в ужас Ричард — като всеки бристълчанин той се плашеше от пожари и от сламени покриви, които могат да се подпалят. Видя града само доколкото му го позволяваше отворът отзад в платнището на каруцата, но и това му бе достатъчно, за да разбере, че до Бристъл Глостър изглежда така, както малката рибка — до кита.

Каруцата спря пред порта в дебел древен зид, Ричард и Уили бяха свалени долу и отведени заедно с пристава Том в широко открито пространство, където през пролетта сигурно растяха какви ли не цветя. Пред тях се възправяше Глостърската крепост, където се помещаваше и градският затвор. Крепостта беше с мрачни зидани бойници, кули и запречени с решетки прозорци, но приличаше по-скоро на развалина, отколкото на укрепление, защитавано за последно по времето на Оливър Кромуел. Но вместо да влязат в затвора, тримата отидоха в доста голяма каменна къща до външната стена и рова около крепостта. Там живееше главният тъмничар.

Едва тук Ричард осъзна, че са пратили човек, който да ги придружи от Бристъл чак дотук с една-едничка цел: не защото управата в „Нюгейт“ се е опасявала, че затворниците ще вземат да избягат, а защото е искала да си получи обратно веригите. Смъкнаха им белезниците и оковите, след което Том — приставът, си ти прибра грижовно, точно както жена ще си прибере невръстното дете. Сложи ги в чувал и след като му подписаха всички бумаги и приеха затворниците, той тръгна заедно с чувала да гони евтиния дилижанс към къщи, зарязвайки на произвола на съдбата Ричард и Уили, които бяха оковани с вече познатата им шейсетсантиметрова верига, прихваната с халки за двата им глезена. После надзирателят — те така и не видяха главния тъмничар, — ги подкара към крепостта заедно с безценните им сандъци.

Крепостта си беше същинска развалина и малкото обитаемо пространство бе натъпкано с толкова много затворници, че си бе направо невъзможно да седнеш, изпружил крака. Дори и да успееха да се сместят криво-ляво на пода, клетниците от немай-къде държаха коленете досами брадичките си. Помещението беше точно единайсет квадратни метра, а в него се бяха сместили трийсет мъже и десет жени. Тъмничарят, който бе довел Ричард и Уили, излая някаква неразбираема заповед и всички, успели да си намерят местенце, където да седнат, се изправиха. Излязоха заедно с Ричард и разплакания Уили, които все така мъкнеха сандъците, и спряха в леденостуден двор, където вече чакаха още двайсетина мъже и жени.

Беше неделя и затворниците в Глостърската тъмница заслушаха Божието слово от устата на преподобния Евънс, толкова грохнал, че сипкавият му глас биваше подеман от ветрищата, разхождащи се на воля из почти квадратното помещение и превръщащи думите му за покаяние, упование и благочестие — ако той изобщо изричаше тъкмо тях, — в неразбираем брътвеж. За късмет отчето смяташе, че десетминутната служба и още двайсет минути, прекарани в проповед, са предостатъчни, та да си заработи четирийсетте лири стерлинги годишно, които получаваше като свещеник на затвора, особено след като го правеше не само в неделя, а и в сряда и петък.

След това всички отново бяха натикани в общото помещение на углавните престъпници, далеч по-тясно, отколкото помещението за длъжници, нищо, че те бяха два пъти по-малко на брой.

— В дните от понеделник до събота не е толкова пренаселено — каза някаква жена още щом Ричард разбута навалицата, остави сандъка и се разположи отгоре му. — Мъж за чудо и приказ си, така да знаеш!

Жената приклекна в нозете му и изтика грубо с лакти хората от двете си страни — беше слабичка, на трийсетина години, и беше облечена в чисти, макар и кърпени многократно дрехи: черна пола, червена фустанела, червена блуза, черна куртка и кокетна черна широкопола шапка с боядисано в алено паче перо, килната на една страна.

— Няма ли тук параклис, където проповедта на отчето да се чува? — попита Ричард и се поусмихна — жената му беше симпатична, пък и ако си говореше с нея, нямаше да слуша оня ревльо, Уили.

— А, за имане — има, но е тясно, не можем да се поберем всички. Сега наистина си е препълнено — не е зле да избухне епидемия от треска, та да се поразредим. Аз се казвам Лизи Лок — протегна му тя ръка.

Той я пое.

— Ричард Морган. А този тук е Уили Инсел, проклятието на моя живот, а също моя сянка.

— Приятно ми е, Уили.

Момъкът отвърна, като отново се заля в сълзи.

— Не ти трябва шадраван — поясни уморено Ричард, — някой ден ще ми кипне и ще взема да го удуша. — Той се огледа. — Защо тук при мъжете има и жени?

— Няма отделен женски затвор, Ричард, любов моя. Няма отделен затвор и за длъжниците, затова и преди около пет години Джон Хауард ни е споменал в доклада си за местата за лишаване от свобода в Англия. Затова и в дните от понеделник до събота тук не е така пренаселено — мъжете ходят да строят нов затвор — изрече жената на скоропоговорка.

— Кой е тоя Джон Хауард? — поинтересува се Ричард.

— Нали ти казах вече, един, дето пише доклади за затворите — отвърна Лизи Лок. — Не ме питай повече, понеже не знам. Знам само, че е направил на пух и прах Глостър заради тукашния затвор, ето защо епископът заедно с църковната община и клисарите били възмутени от дън душа и издействали Парламентът да приеме закон за построяването на нов затвор. Ще бъде готов след три години, но аз няма да съм тук, за да го видя.

— Очакваш да излезеш на свобода ли? — попита Ричард, чиято усмивка ставаше все по-широка.

Жената наистина му беше много симпатична, макар и изобщо Да не го привличаше — черните й, прилични на мъниста очи искряха от живот.

— Бог да те поживи, но каква ти свобода! — отвърна развеселена жената. — Преди две години едвам отървах умърт. чрез об.

— Какво, какво?

— Едвам отървах бесилото, ето какво, Ричард, любов моя. Умърт. чрез об. — ето какво вписва палачът в официалния протокол, щом престанеш да риташ.

— Като гледам, още си жива.

— По-миналата Коледа ме помилваха. Замениха смъртната присъда със седемгодишно заточение. Засега не са ме заточили никъде, но и това ще стане.

— Доколкото знам, Лизи, няма къде да те заточат. Въпреки че в Бристъл се шушукаше нещо за Африка.

— Значи си бристълчанин! Така си и знаех. Познах по акцента.

— И двамата с Уили сме бристълчани. Докараха ни днес с каруца.

— И не си човек от простолюдието — допълни озадачена Лизи.

— Може и така да се каже.

Тя пъхна пръст в ключалката на сандъка.

— Какво има вътре?

— Лични вещи, въпреки че не се знае докога ще ми бъдат лични. Гледам, някои от хората тук са болнави, но повечето изглеждат доста по-здрави от затворниците в Нюгейтския зандан в Бристъл.

— Благодарение на строежа на новия затвор и на зеленчуковите лехи на Мама Хъбард. Който работи, го хранят добре. По-евтино е да изкарат затворниците, отколкото да наемат работници в Глостър — трябва да сме благодарни на някакъв си закон, според който лишените от свобода имали право на труд. И ние, жените, получаваме работа — главно в градината.

— А коя е Мама Хъбард?

— Главният тъмничар. Само внимавай да не лягаш болен — поболееш ли се, получаваш четвърт дажба. Тук върлува треска. От Коледа досега от общо осемдесет и трима души осем умряха от едра шарка. — А за това, Ричард, любов моя, не се притеснявай — потупа тя по сандъка. — Ще го наглеждам, но само ако ми върнеш услугата.

— И как да ти я върна? — застана на тръни той.

— Ами като ме пазиш. Кърпя и шия, изкарвам си по цяла дажба, че и някое и друго пени отгоре. Не може да се каже, че отчето не одобрява начина, по който искам да ми плащат за услугите. Но не мога да се отърва от тия навлеци, мъжете, особено от Айзак Роджърс. — Тя посочи едър като канара момък с вид на изпечен злодей. — Човек по-добре да си няма вземане-даване с него.

— Защо е тук?

— Защото е разбойник. Обрал е каруца, натоварена с бренди и със сандъци чай.

— А ти защо си тук?

Жената се изкиска и тръсна шапка.

— Защото задигнах най-прелестната копринена шапка на тоя свят! Не мога да се сдържа, Ричард, и туйто! Умирам си за шапки.

— Само не ми казвай, че са те осъдили на смърт само защото си откраднала някаква си шапка.

Черните очи светнаха, жената сведе глава.

— Не ми беше за пръв път — промълви тя. — Казах ти вече, умирам си за шапки.

— То бива, бива да ги обичаш, но чак пък толкова, та заради тях да увиснеш на бесилото!

— И през ум не ми е минавало, че ще ме обесят, когато ги задигах.

Той отново й протегна ръка.

— Разбрахме се, моето момиче. Можеш да си сигурна, че ще те закрилям, но в замяна очаквам от теб да ми пазиш сандъка, ако ще и с цената на живота си. И само да си посмяла да си играеш с ключалките, Лизи Лок! Вътре няма шапки, честен кръст! — Ричард се изправи и разтика околните. — Стига да успея да си проправя път през тази навалица, смятам да поогледам новите си владения. Пази ми сандъка, чу ли!

Четвърт час бе предостатъчен, та обиколката му да приключи. В дъното на общото помещение имаше няколко тесни килийки, неосветени и без проветрение, в тях нямаше никого, макар че в две се помещаваха нужниците. Порутеното стълбище водеше към горния етаж, препречен с дебели решетки. Помещението на длъжниците, и то с решетки откъм страната на помещението за углавните престъпници, беше три на шест метра, ала подобно на килиите, нямаше осветление и отдушник и щеше да тъне в непрогледен мрак, ако обитателите му не бяха избили част от горния край на стената, та да влизат светлинка и въздух. Отзад се падаше дворът. Макар и да разполагаха с по-голямо пространство, длъжниците се мъчеха повече и от углавните престъпници. Тях не ги извеждаха да работят, затова и кретаха, горките, на четвърт дажба. Подобно на затворниците в Нюгейтската тъмница в Бристъл, бяха само кожа и кости, бяха облечени в дрипи и почти не проявяваха признаци на живот.

Ричард се върна в общото помещение на углавните престъпници и видя, че Лизи Лок брани със зъби и нокти сандъка му от набезите на Айзак Роджърс — разбойника.

— Остави на мира и нея, и вещите ми — подвикна Ричард.

— Много ме уплаши, няма що! — изръмжа Роджърс и понечи да го удари.

— О, я ми се разкарай от главата! Какво си въобразяваш, такива лоени топки като теб ги излапвам на едно ядене — каза Ричард отегчено — в гласа му не се долавяше и следа от страх. — Хайде, чупката. Хрисим човек съм, казвам се Ричард Морган, а тази жена е под моята закрила. — Той прегърна Лизи през кръстчето, а тя се заля от смях и се притисна до него. — Тук има и други жени. Върви да досаждаш на тях.

Роджърс го измери от глава до пети и реши, че е по-добре да не дърпа дявола за опашката. Ако Морган се бе уплашил поне малко, всичко щеше да се развие различно, той обаче пет пари не даваше, че Роджърс му е замахнал. Бе прекалено спокоен, прекалено овладян. Типове като него не се даваха лесно, биеха се като котки, със зъби и нокти, бяха пъргави и изобретателни. Затова и Роджърс само се сгърби, сви рамене и остави онзи непрокопсаник да си седи на сандъка, сложил върху коляното си Лизи.

— Кога ни хранят? — попита Ричард.

Колко умна беше тая Лизи Лок! Нямаше опасност да изтълкува превратно доброто му отношение. И за нея бе само добре дошло да си има закрилник, който не й се натиска.

— Скоро ще обядваме — отвърна тя. — Понеже днес е неделя, ще получим пресен хляб, месо, бучка сирене, ряпа и зеле. Масло и сладко няма, но инак храната е предостатъчно. Углавните си имат своя кухня, ей там — посочи Лизи дъното на помещението. — Готвачът ще ти даде копаня и тенекиено канче, които да са си само твои. За вечеря пък получаваме, пак хляб, бира и зелева супа.

— А лавка има ли?

— Моля? Лавка тук! Май си падаш по чашката, Ричард, любов моя?

— Няма такова нещо. Не слагам в уста нищо друго, освен бира и вода. Просто ми беше интересно.

— Симънс — викаме му Късмета, помощник-тъмничар е, ще ти донесе и пиене, стига да му платиш едно пени. Само да видиш как вилнее нашият Айзак, след като гаврътне някоя и друга чашка. По-добре не му се изпречвай пред очите.

— Пияните са непохватни, цял живот съм си имал работа с тях.

В края на февруари Ричард вече знаеше всичко от игла до конец за Глостърската тъмница, познаваше и всички затворници до последния — при тая пренаселеност няма как да не ги опознаеш съвсем отблизо. Четиринайсет щяха да бъдат изправени пред съда на пролетното заседание на съдебните заседатели, останалите вече бяха получили присъдите си, главно изселване. От тия четиринайсет три бяха жени. Мери (на която всички викаха Мейзи) Хардинг, обвинена в укриване на крадени вещи, Бети Мейсън, обвинена, че е откраднала от къща в Хенбъри кесия с петнайсет гвинеи, и Бес Паркър, обвинена, че е влязла с взлом в къща в Порт Нибли и е отмъкнала две памучни рокли. Бес Паркър ходеше с Нед Пю, углавен престъпник, вкаран в затвора през 1783 година, Бети Мейсън пък бе успяла да завърти главата на един помощник-тъмничар на име Джони.

И двете щяха да родят всеки момент.

„В какъв прекрасен малък свят си живеем! — помисли кисело Ричард. — Общо помещение, в което няма къде да се завъртиш, и на горния етаж — отвратително спално помещение за мъжете, преградено с решетки!“ Но вече беше обръгнал на всичко, събличаше се гол-голеничък и се къпеше на чешмата в спарената, тъмна като рог килия, без да се притеснява ни най-малко от жените, переше най-невъзмутимо парцалите, с които си чистеше задника, и пречистваше водата, която пиеше, през филтъра от шуплест камък пред изумените невярващи очи на четирийсетина души. Беше станал и себичен, дори не направи опит да предложи от пречистената вода на Лизи или Уили — водата се процеждаше през камъка бавно, минаваше цял час, докато се събере около литър. Не даваше на никого сапуна и парцалите си. И да вадеше някое и друго пени от тайните си запаси, ги даваше на Мейзи перачката да му изпере долните дрехи, ризите и чорапите, колкото до панталоните и другите горни дрехи, те просто си воняха на пот.

От жените единствена Мейзи си нямаше покровител и предлагаше услугите си безплатно, докато други две-три скланяха за чашка джин. Ако някой мъж и жена не можеха да се сдържат, лягаха на пода, където намереха свободно местенце, а ако не намереха, го правеха, облегнати на стената. Не че се виждаше кой знае какво — любеха се облечени и ако някой проявеше любопитство, най-много да зърнеше месест мъжки член или черните косъмчета по венериния хълм на жената. Ричард недоумяваше защо съвкупяващите се не се скрият в някоя от съседните килии — явно всички се страхуваха до смърт от тъмнота.

В началото на март водите на Бес Паркър и Бети Мейсън изтекоха направо на пода в общото помещение на углавните и двете жени бяха отведени в женското спално помещение, където да родят сред нечистотиите. Още две жени гледаха пеленачета, родени в Глостърската тъмница, а Мейзи бе довела със себе си и току-що проходило невръстно дете. Повечето новородени живееха броени дни. Истинско чудо бе някое дете да поотрасне и да проходи тук.

Затова пък в затвора имаше работа колкото щеш — какво блаженство! Ричард бе пратен да пренася от пристанището на крепостта късове варовик за новата тъмница и така имаше възможност и да подиша свеж въздух, и да се поогледа. Мъничкото пристанище на Глостър се падаше точно на север от крепостта, на същия бряг на река Севърн, по която дотук можеха да стигат малки параходи и шлепове. В едната от двете леярни в града правеха черковни камбани, другата пък се задоволяваше да излива малки железни предмети, които в околията се грабеха като топъл хляб. Комините на леярните пушеха, но не дотолкова, че да замърсяват въздуха — чист и свеж според Ричард. И река Севърн не изглеждаше замърсена, въпреки че в затвора често избухваха епидемии от треска, което идеше да подскаже, че източникът на вода е заразен. Не бе изключено и треската да се предава от бълхите и въшките, с които Ричард се справяше, като търкаше мръсния нар с катранено масло и гледаше да не се допира много-много до другите. „Мили боже, искам да съм чист! Да живея чисто! Да мога поне за малко да се усамотя!“

Треската плъзна броени дни, след като Ричард и Уили бяха прехвърлени тук, и така от четирийсет обитателите на общото помещение станаха двайсет. Е, в затвора бяха вкарани още неколцина души и макар да не бяха много, все пак попълваха бройката от четиринайсет души, чакащи присъди.

Покрай работата и времето, което прекарваха заедно в общото помещение, Ричард вече познаваше всичките си съкилийници, някои от които дори му бяха симпатични и той ги смяташе за приятели: Уилям Уайтинг, Джеймс Прайс и Джоузеф Ланг. Всички бяха заедно с него в списъка на задържаните, които щяха да се изправят напролет пред съдебните заседатели.

Уайтинг бе обвинен в кражбата на скопена овца, която задигнал на същото място, дало сред сеното подслон на Ричард и Уили — ханът „Звезди и плуг“ в Алмъндсбъри.

— Бабини деветини, откраднал съм я бил! — подметна Уайтинг, който си падаше майтапчия. Никой не знаеше кога говори сериозно и кога само се шегува. — За какво ми е точно на мен да крада овца? Исках просто да я изчукам. Още на другата заран щях да я върна в кошарата и никой и нямаше да усети. Но за беда овчарят не спял, моля ви се!

— Явно си бил бая закъсал, а, Бил? — попита, без изобщо да се усмихва, Ричард.

— Няма такова нещо, просто ми се чукаше и толкоз, а задникът на овцата си е, горе-долу, същият като на жената — прихна Уайтинг. — Ако не друго, поне мирише по същия начин, само дето е по-стегнат. Пък и овчиците не се заяждат. Пъхаш й задните крака в кончовите на ботушите и — пей, сърце!

— Не знам за какво, дали за скотоложство или за кражба, но ще увиснеш на бесилото. Едно не проумявал, защо точно в Алмъндсбъри! Още десетина километра, и в Бристъл си щял да си намериш хиляда проститутки от двата пола — те също не се заяждат.

— Не ме свърташе, просто не ме свърташе и толкоз. Пък и овчицата беше много мила в лице, приличаше ми на един поп, когото познавах навремето.

Ричард се видя в чудо и се отказа да обсъжда по-нататък темата.

Джими Прайс пък, момък от Съмърсет, не носел на ром. Заедно с един свой другар взел, че ограбил цели три къщи в Уестбъри на Трим, задигнал сума ти овнешко, свинско и говеждо, три шапки, два сюртука, една везана жилетка, ботуши за езда, една пушка кремъклийка и два слънчобрана от зелена коприна. Съучастникът му, когото той наричаше Питър, се бил споминал в затвора от треска. Момчето не искаше да се покае, и туйто, смяташе, че няма никаква вина.

— Не съм го направил нарочно, дори не помня да съм го правил — поясни той. — За какво са ми притрябвали два слънчобрана от зелена коприна? Не мога да ги продам на никого в Уестбъри. Не бях и гладен, а дрехите не ставаха нито на мен, нито на Питър. Не сме взимали и барут и куршуми за мускета.

Третият от троицата — Джоуи Лонг, за когото на Ричард му беше много мъчно, не бе такъв веселяк. Беше мекушав, без воля и бе откраднал в Слимбридж сребърен часовник.

— Бях пиян-залян, а и часовника си го биваше — рече той простичко.

Ричард, естествено, бе отговарял на същите въпроси — облото помещение на углавните преспокойно можеше да мине за клуб „Крупно присвояване“, както в съда определяха извършените от тях престъпления. Обяснението, което Ричард даваше, се състоеше от няколко думи:

— Изнудване и крупно присвояване. Клетвена разписка за петстотин лири стерлинги и стоманен часовник.

Отговор, с който си бе спечелил уважението на всички, включително на Айзак Роджърс.

— Това крупно присвояване им върши страхотна работа — рече той веднъж на Бил Уайтинг, докато двамата мъкнеха късовете варовик — Уайтинг беше грамотен и буден. — В тази категория влизат и стоманеният часовник, за който ме набедиха, че съм взел, и двете най-обикновени памучни рокли за, има-няма, шест пенита, които е отмъкнала клетата Бес Паркър, и двайсетте литра бренди, и четирийсет и петте килограма първокачествен зелен чай по лира половинката на дребно, които е задигнал Роджърс и които общо сигурно струват общо към пет бона. Въпреки това всички сме обвинени в крупно присвояване. Нещо не се връзва.

— Роджърс ще гушне босилека — отбеляза Уайтинг.

— Ами Лизи! Умърт. чрез об., задето е взела някакви си три капели — срамота!

— Да, но е рецидивистка, Ричард — прихна Уайтинг. — От нея се е очаквало да влезе в правия път, а тя какво — пак е посегнала да краде. Лошото е, че когато сме го извършили, почти всички сме били пияни. Значи кой е виновен — пиенето!

В понеделник, двайсет и първи март, двамата братовчеди Джеймс пристигнаха в Глостър с нает дилижанс. Понеже не намерили свястна странноприемница в града, накрая се примирили и отседнали в „Лятна месечина“, по-точно, в плевнята, където Ричард и Уили бяха прекарали последната нощ, преди да ги вкарат в Глостърския затвор.

Подобно на Ричард, и братовчедите бяха сигурни, че новият затвор е по-поносим от стария — надали можеше да съществува зандан, по-страховит от бристълския „Нюгейт“.

— Сега се ядва, братовчеде Джеймс, братовчеде Джеймс — обясни Ричард, изненадан от ужаса, изписал се върху лицата им, когато ги вкараха в общото помещение на углавните. — Треската поразчисти пространството. — Целуна ги и двамата по устата, но не им позволи да го прегръщат. — Недейте, воня — спря ги Ричард.

След неделната служба най-неочаквано се бяха появили маса и скамейки — главният тъмничар бил предупреден, че Парламентът отдавал голямо значение на доклада на Джон Хауард за положението в затворите за длъжници и затова нищо чудно съдиите да дойдели да огледат затвора, и бе направил каквото е по силите му.

— Как е татко? — бе първият въпрос на Ричард.

— Е, не е в състояние да пътува, но при всички положения е по-добре. Праща ти много здраве — отвърна братовчедът Джеймс — аптекарят. — И се моли за теб.

— Ами мама?

— Все същата си е. И тя ти праща много здраве и се моли за теб.

Братовчедите Джеймс бяха изумени колко добре изглежда Ричард. Сетрето, жилетката и панталоните му бяха много опърпани и смърдяха, но ризата и чорапите му бяха чисти, както и парцалите, подложени под халките на оковите върху глезените. Косата му беше късо остригана, както в „Нюгейт“, по нея не се виждаше и едно бяло косъмче, ноктите му бяха чисти и добре поддържани, лицето му бе току-що избръснато, по кожата му нямаше бръчки. Погледът му обаче бе отчужден и тъжен — да те побият тръпки.

— Нещо ново за Уилям Хенри?

— Не, Ричард, ни вест, ни кост от момчето.

— Тогава всичко е без значение!

— Бива ли да говориш така! — укори го братовчедът Джеймс — свещенослужителят. — Наели сме ти и адвокат, за жалост не е бристълчанин. Тия съдебни заседатели, дето обикалят графствата, никак не обичат пришълци. Братовчедът Хенри — адвокатът, ни заръча да търсим подходящ човек сред съдебните заседатели в Глостър. Тук има двама съдии, единият — сър Джеймс Еър, е член на Върховния финансов съд, вторият пък — сър Джордж Нариз, е член на Върховния съд по общо право.

— Видяхте ли Сийли Тревилиън?

— Не — отвърна братовчедът Джеймс — аптекарят. — Но подочух, че бил отседнал в най-хубавата странноприемница. Заседанията на съда са голямо събитие за Глостър, съпроводено с много шум — хората се стичат от всички кътчета на града към кметството, където се помещава и съдът. Двамата съдии отсядат в специални квартири наблизо, ала стажантите, адвокатите и приставите са пръснати по хановете. Утре съдебните заседатели ще решават кои дела да гледат, но според адвоката това си било само формалност и щели да дадат ход на делата на всички ви.

— Как се казва адвокатът?

— Господин Джеймс Хайд от Чансъри Лайн^[3] в Лондон. Обслужва Оксфордския съдебен окръг заедно със съдиите Еър и Нариз.

— Кога ще дойде да ме види?

— Изобщо няма да идва, Ричард. Задълженията му са да те защитава в съда. Не забравяй, той няма право да излага твоята гледна точка. Изслушва свидетелите и се опитва да намери нещо в показанията им, което не се връзва, и за да го изясни, провежда кръстосан разпит. Не знае нито кои са свидетелите, нито какво ще кажат, затова и е безпредметно да се виждате. Изложихме му най-подробно какво се е случило. Човекът е много разбран и кадърен.

— Колко ви поиска?

— Двайсет гвинеи.

— Платихте ли му вече?

— Да.

„Добре сте ме наредили“ — помисли, но им се усмихна сърдечно и им стисна ръцете.

— Много добри сте с мен. Просто не мога да ви кажа колко съм ви благодарен.

— Та ти, Ричард, си ни роднина! — възкликна изненадан братовчедът Джеймс — свещенослужителят.

— Нося ти нов костюм и чифт нови обуща — оповести аптекарят Джеймс. — И перука. Не бива да се явяваш пред съда с тая офъкана коса. Жените — майка ти, Ан и Елизабет, ти пращат цял сандък долни дрехи, ризи, чорапи и парцали.

Ричард си замълча. Семейството му явно се бе приготвило за най-лошото — ако близките му очакваха вдругиден да го пуснат на свобода, защо ще му слагат цял сандък нови дрехи?

На другия ден, докато стъпваше тежко с веригите, Ричард чу как Глостър е огласян от весели звуци, ознаменуващи началото на съдебното заседание: от рогове, тромпети и тътнещи барабани, от възхитени възгласи, от музиката на тъпани и свирки, от звучни, напевни гласове, бъбрещи на латински. В града цареше празнично настроение.

Виж, в тъмницата всички бяха потиснати. Докато оглеждаше събратята си по съдба, другите шестнайсет души, които днес щяха да бъдат изправени пред съда (числото отново се бе покачило), Ричард си даде сметка, че никой измежду тях всъщност не очаква друга присъда освен виновен. На още двамина им беше по джоба да си наемат адвокат: на Бил Уайтинг и на Айзак Роджърс. И тях щеше да ги защитава господин Джеймс Хайд, от което Ричард си направи извода, че явно няма други желаещи.

— Нима никой от нас не се надява да се измъкне на свобода? — попита той Лизи.

Лизи си беше ветеранка, беше се изправяла цели три пъти пред същите съдебни заседатели, затова и го изгледа недоумяващо.

— Не, защото никой не се и измъква — отвърна му тя простичко. — И как да се измъкнем? Доказателствата се посочват от обвинителя и свидетелите, а съдебните заседатели им вярват на едната гола дума. Почти всички сме виновни, макар и да знам доста случаи, когато хора са осъждани заради лъжи. Не е оправдание, че сме били пияни, а ако имахме високопоставени приятели, нямаше да гнием в Глостърската тъмница.

— Случва ли се все пак да оправдаят някого?

— Е, от дъжд на вятър се случва и това, ако съдебното заседание се проточи. — Жената се намести върху коляното му и му приглади косата, сякаш е малко дете. — Но не храни напразни надежди, Ричард, любов моя. Според съдебните заседатели това, че си на подсъдимата скамейка, вече доказва вината ти. Много те моля, сложи си все пак перуката.

Когато призори на двайсет и трети март Ричард беше изкаран от тъмницата, все така окован с тежките вериги, прихванати за кръста му, той бе облечен в новия костюм — най-обикновен, от евтино сукно, с черна жилетка и черен панталон, беше си сложил и новите черни обуща и бе подпъхнал под халките на оковите чисти парцали, но не бе надянал перуката — струваше му се ужасно. С него от затвора изведоха още седем души: Уили Инсел, Бети Мейсън, Бес Паркър, Джими Прайс, Джоуи Лонг, Бил Уайтинг и Сам Дей седемнайсетгодишно хлапе от Дързли, обвинено, че е задигнало чиле прежда от някаква тъкачница.

Вкараха ги в кметството през задния вход и ги отведоха по стълбите в подземието още преди да са зърнали бойната арена, където се водеха само словесни сражения, но въпреки това бе напълно възможно да ти хвръкне главата.

— Дълго ли трае? — изшушука Бес Паркър на Ричард и го погледна с разширени от ужас очи — два дена, след като се бе родило, детенцето й бе починало от треска и сега жената бе съвсем съсипана.

— Предполагам, че не. Съдебните заседания едва ли продължават повече от шест часа на ден, а я погледни колко народ чакаме за присъди — цели осем души. Сигурно ще ни претупат на бърза ръка, както касапинът прави наденици.

— Ох, умирам си от страх — проплака Бети Мейсън, чието момиченце се бе родило мъртво — и тя бе смазана от мъка.

Пръв отведоха Джими Прайс, но той още не се беше върнал, когато дойде редът и на Бес Паркър — едва след като излезе и Бети Мейсън, останалите в килията в подземието си дадоха сметка, че след делото откарваха задържания право в затвора.

Изведоха и Сам Дей — Ричард и Уили останаха сами с Джоуи Лонг и Бил Уайтинг. Часовете се нижеха един след друг.

— Тяхна светлост трябва да похапнат — отбеляза Уайтинг — беше си непоправим. Прокара език по устните си. — Печена гъска, телешко печено, агнешко печено, плодови сладкиши, кремове с фрукти, пудинги, мудинги — това е само добре дошло за нас, Ричард! Търбусите на тяхна светлост ще бъдат пълни, а разсъдъкът им ще бъде размътен от червеното винце и портвайна.

— Мен ако питаш, е зле за нас — възрази Ричард — не му беше до шегички. — Ако вземат да преядат, ще се обади подаграта им — тогава ела да гледаш.

— Бива ли да си такъв черногледец, бе, човек! Кажи някоя утешителна дума!

Двамата с Уили бяха последни. Ако се вярва на часовника върху стената на съдебната зала, ги вкараха в нея в два и половина следобед. Стълбите от подземието водеха направо в мястото, оградено за подсъдимите, където Ричард и Уили се изправиха (нямаше къде да седнат), примигвайки срещу ярката светлина. Компания им правеше върлинест чичка, издокаран в средновековни одежди, който — аха, и да задреме. Макар и залата да не беше голяма, в нея имаше и балконче за публиката, а хората долу явно щяха да участват в драмата, която престоеше да се разиграе. Двамата съдии се бяха разположили на висок подиум — бяха пременени, както подобава на високия им пост, в обточени с кожа морави мантии и дълги перуки. Край тях, а и долу в залата седяха други съдебни чиновници, имаше и такива, които сновяха напред-назад. Кой ли беше адвокатът на Ричард, господин Джеймс Хайд? Той нямаше представа. Съдебните заседатели — общо дванайсет на брой, стояха в нещо като кошарка за овце и за да не им изтръпват краката, от време на време пристъпваха едва забележимо. Ричард знаеше, че не им е никак лесно — всеки свободен гражданин от река Туийд, та чак до Ламанша си умираше от притеснение да не го посочат за съдебен заседател, защото така не можеше да си свърши работата, а не го възмездяваха и с едно-едничко пени. Ето защо и съдебните заседатели от немай-къде претупваха делата и само това и чакаха — съдията да оповести: „Смърт чрез обесване!“

Господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън седеше заедно с някакъв страховит на вид мъж, издокаран, както приляга на участник в представлението: в роба, завързана отзад перука, катарами и лъскави дрънкулки. Сийли направо не приличаше на себе си, беше облечен от глава до пети в строги дрехи от тънко черно сукно, беше си надянал перука, която не биеше на очи, носеше и меки черни ръкавици и си беше лепнал физиономията на слабоумен добродушко. Не бе останало и помен от контето, превърнало се в посмешище за всички, нито пък от хитрия, пресметлив далавераджия и измамник. Сийли, който седеше в съдилището на Глостър, си беше самото въплъщение на жертвата, на измамения глупак. Щом Ричард застана на подсъдимата скамейка, онзи се разпищя като попарен и се долепи ужасен до спътника си, след което гледаше навсякъде, но не и към скамейката на подсъдимите. Според закона Сийли беше обвинител, ала говореше не той, а адвокатът му, който се обърна към почитаемите съдебни заседатели, за да опише чудовищното престъпление, извършено от двамата изверги на подсъдимата скамейка. Ричард отпусна върху парапета ръце в белезници, заби пети в износеното дюшеме и заслуша как адвокатът на ищеца превъзнася до възбог добродетелите — а и глупостта, на тоя клет безобиден човечец, господин Тревилиън. Разбра, че днес в Глостър няма да се случат чудеса.

Сийли разказа какво се е случило, като трепереше, хлипаше жално, давеше се и дълго мълчеше, за да намери най-точната дума, въртеше очи и сегиз-тогиз захлупваше лице върху ръцете си, от които бе свалил скъпите ръкавици. Накрая съдебните заседатели, които не пропуснаха да отбележат колко беден душевно и богат парично е мъжът пред тях, определено решиха, че той е станал жертва на една похотлива жена и на сприхавия й съпруг. Което само по себе си не означаваше, че е налице преднамерена измама, нито че клетвената разписка за пет столири стерлинги, макар и получена насила, е доказателство за изнудване.

Тежката задача да установят истината се стовари върху двамата свидетели: върху госпожа Джойс, жената на фризьора, подслушвала през стената, и върху господин Дейнджърфийлд от другата къща, надзъртал през пролуките в своята си стена. Оказа се, че госпожа Джойс има невероятен слух и че господин Дейнджърфийлд е успял да види през половинсантиметрова пролука един свят, състоящ се от триста и шейсет градуса. Жената на фризьора била чула думи като „Пачавра мръсна! Къде ти е свещта?“, а също „Ще ти пръсна черепа, ниедник с ниедник!“, докато господин Дейнджърфийлд бил видял как Морган и Инсел заплашват Сийли с чук и го принуждават да пише клетвена разписка.

Оказа се, че адвокатът на Ричард — господин Джеймс Хайд, е висок възслаб мъж, който много приличаше на гарван. Водеше кръстосания разпит добре и явно целеше да докаже, че трите къщи край Кладенеца на Джейкъб са си гнездо на сплетници, които всъщност не са видели и не са чули почти нищо и сега разправят някакви врели-некипели, изсмукани от пръстите, а вече впоследствие са разбрали какво е станало от самия Сийли долу на улицата, откъдето Дейнджърфийлд го е отвел заедно с госпожа Джойс в къщата си.

По едно време се появиха спънки и за самия Сийли. И двамата свидетели заявиха, че Ричард бил изкрещял през вратата как, щом бъде удовлетворен, ще върне на господин Тревилиън часовника. Дори съдебните заседатели решиха, че така говори само опозорен съпруг.

„Ама че работа! — рече си Ричард, докато слушаше свидетелските показания, от които излизаше, че чак на следващия ден е ходил в «Черният жребец» да вземе нещо разхладително за пиене. — Ако ние с Уили имахме право да се защитим, начаса щеше да се разбере, че по това време и двамата сме били в двора на странноприемница «Агнето». За Бат има само един дилижанс, който потегля по пладне, а аз трябваше да замина за Бат, дори Сийли го признава. Докато те, моля ви се, седнали да разправят в един глас, че точно тогава съм бил в Клифтън!“

От показанията на госпожа Джойс се разбра, че докато е подслушвала, тя е чула как Ричард и Ан-Мари съзаклятничат в антрето при вратата французойката да определи тайна среща на Сийли. „И таз добра! — помисли възмутен Ричард. — Кой с престъпни намерения ще седне да се наговаря със съучастника си не другаде, а точно при тънката преграда към къщата на съседите!“ Ала само щом чуха думата съзаклятничат, съдебните заседатели тутакси наостриха уши.

Госпожа Мери Мередит разказа в свидетелските си показания как, когато се е прибрала към осем вечерта, е видяла двамината на подсъдимата скамейка заедно с някаква жена при Кладенеца на Джейкъб и ги е чула да си приказват, че Сийли ще трябва да се изправи пред съда, ако иска да си получи часовника. „Бре, бре, бре тая жена съвсем се оля“ — помисли си Ричард. През септември в осем вечерта е невъзможно да видиш лицето на някого, освен ако не си на крачка — две от него, както господин Хайд напомни на госпожа Мередит, с което я хвърли в голям смут.

В мрака, обгърнал Ричард, се процеди тъничък лъч надежда — колкото и да се мъчеше адвокатът на ищеца да убеди съдебните заседатели, те далеч не бяха сигурни дали става въпрос за преднамерено изнудване, или за това, че един рогоносец е дал воля на гнева си.

Братовчедите Джеймс — аптекарят и свещенослужителят, бяха призовани да свидетелстват в полза на Ричард и да опишат що за човек е. Макар адвокатът на ищеца да изтъкна, че те са близки кръвни роднини на обвиняемия, тези два стълба на благочестивостта безспорно оставиха неизгладимо впечатление у съдебните заседатели. Лошото бе, че заради защитата на обвиняемия, делото се точеше близо час, а съдебните заседатели вече не издържаха да стоят на едно място и искаха да се поразтъпчат. Никой, включително съдиите, не искаше в края на деня да гледа някакво безкрайно дело.

Господин Джеймс Хайд призова за свидетел на обвиняемия и Робърт Джоунс.

Ричард подскочи като ужилен. И таз добра, Робърт Джоунс да свидетелства в негова полза! Какво ли щеше да каже тая отрепка, дето вечно се умилкваше на Уилям Торн и бе казала на надзирателя, че Уили е ходил в Акцизното управление?

— Познавате ли обвиняемите, господин Джоунс? — попита господин Хайд.

— О, да, и двамата.

— Почтени хора ли са, спазват ли законите, господин Джоунс?

— О, безспорно!

— А знаете ли някога да са го престъпвали?

— Не, никога.

— Разполагате ли със сведения — тук не говоря за сплетните, на които днес се наслушахме, — какво точно се е случило на трийсети септември миналата година при Кладенеца на Джейкъб?

— Да, разполагам, драги ми господине.

— И какво гласят те?

— Ъ?

— Какво знаете, господин Джоунс?

— Ами като начало госпожа Джойс не е никаква госпожа, ами най-обикновена лека жена, която отиде да живее с господин Джойс.

— Не сме се събрали да съдим госпожа Джойс. Ограничете се, господин Джоунс, със събитията, за които ви питам.

— Говорих с нея и с господин Дейнджърфийлд. Господин Дейнджърфийлд ме заведе на горния етаж в къщата си, на мястото, откъдето е надзъртал, но ми каза, че не бил чул нищичко, а и онова, което бил видял, не било много. Госпожа Джойс пък ми каза, че нито е видяла, нито е чула какво става.

Адвокатът на ищеца се беше свъсил като буреносен облак, колкото до самия господин Тревилиън, той гледаше така, сякаш не проумява какво точно става.

Адвокатът му предпочете кръстосания разпит.

— Кога, господин Джоунс, се е състоял този разговор с госпожа Джойс и с господин Дейнджърфийлд? Бъдете точен, ако обичате, и не се разпростирайте.

— Ъ-ъ?

— Ясно.

— А, да, разбрах. Състоя се на другия ден, когато отидох при Кладенеца на Джейкъб, за да се видя с Уили, с обвиняемия господин Инсел, де. Той ми разправи какво е станало и аз попитах съседите дали са чули и видели нещо. Госпожа Джойс, която не е никаква госпожа, отвърна, че не била чула и видяла нищичко. Господин Дейнджърфийлд пък ми показа мястото, откъдето е надзъртал, но когато и аз надникнах през процепа, не видях нищо.

Госпожа Джойс бе призована да се яви отново пред съда и обясни, че, естествено, е отрекла да е видяла или чула нещо у съседите — да не е някоя клюкарка, я!

Господин Дейнджърфийлд също беше призован и повтори как никога не е твърдял, че е чул нещо, бил само видял.

— Нека чуем господин Джеймс Хайд! — подвикна с цяло гърло адвокатът на ищеца. Адвокатът на Ричард скочи — изглеждаше доста стъписан. — Не вие, драги ми начетен колега. А господин Джеймс Хайд, прислужник на майката на господин Тревилиън.

Този Джеймс Хайд беше дребничък риж мъж около петдесетте, държеше се хрисимо, дори раболепно, от което веднага си проличаваше, че е прислужник. Той заяви, че на първи октомври господин Дейнджърфийлд наминал да го навести и му бил съобщил как някой си Робърт Джоунс му казал, че срещу сумата от пет гвинеи можел да докаже, че Морган и жена му са съзаклятничели да ограбят господин Тревилиън.

Съдебните заседатели се разшаваха и зашушукаха, съдията сър Джеймс Еър изправи гръб.

— Съзаклятничели ли, господин Хайд?

— Точно така, драги ми господине, съзаклятничели.

— А господин Инсел бил ли е посветен в кроежите им?

— Господин Дейнджърфийлд не ми е споменавал господин Инсел да е знаел. Каза ми само за Морган и за жена му.

Господин Дейнджърфийлд за кой ли път бе призован да застане пред съда и призна, че е ходил в дома на госпожа Морис Тревилиън, за да се види със своя приятел господин Джеймс Хайд, и че му е предал предложението на Робърт Джоунс.

При повторното си явяване пред съда господин Робърт Джоунс потвърди, че всичко това е вярно. Знаел, че господин Дейнджърфийлд е приятел на прислугата у Тревилиънови, и понеже бил закъсал за пари…

— А какво ще кажете, Морган и жена му наистина ли са съзаклятничели да ограбят господин Тревилиън?

— Ами да — отвърна бойко Робърт Джоунс. — Но Уили няма пръст в тая работа, кълна се.

— Вие сте дали клетва, господин Джоунс.

— Да, бе!

— А вие как разбрахте за техния заговор?

— Каза ми госпожа Морган.

Съдебните заседатели и съдията отново се размърдаха.

— Кога?

— Ами… малко след пладне същия ден, когато се е случило първия път. Тогава отидох да видя Уили. Но не го заварих, натъкнах се случайно на госпожа Морган и тя ми каза, че чакала господин Тревилиън, но че той щял да дойде малко по-късно, след като Морган заминел за Бат. Беше до немай-къде доволна, сподели, че когато господин Тревилиън дойдел, Морган щял да му се нахвърли, задето се задява с нея… нали се сещате, щял да постъпи така, както постъпва всеки мъж, надути ли, че са му надянали рога. Та госпожа Морган ми каза, че мъжът й се надявал да изврънкат от тоя мухльо петстотин лири стерлинги, понеже той си бил много загубен и щял да се поддаде.

Сър Джеймс Еър погледна към подсъдимата скамейка.

— Морган, какво имате да кажете за тоя заговор, в който е участвала и жена ви?

— Няма никакъв заговор, ваша светлост. Невинен съм — оповести убедено Ричард. — Няма заговор.

Негова светлост направи кисела физиономия.

— Къде е госпожа Морган? — обърна се той сякаш към всички присъстващи в съдебната зала. — Би трябвало да стои на подсъдимата скамейка заедно с мъжа си, това поне е ясно. — Той изгледа кръвнишки Ричард. — Къде е жена ви, Морган?

— Не знам, ваша светлост. Оттогава до ден-днешен изобщо не съм я виждал — отговори той, без дори да трепне.

Адвокатът на ищеца все напираше да обсъжда заговора и нямаше особено желание да отваря дума за съучастницата, госпожа Морган. И когато сър Джеймс Еър се обърна към съдебните заседатели, той също наблегна главно на заговора.

Дванайсетте достопочтени съдебни заседатели се спогледаха с огромно облекчение. След някаква си минута щяха да се разотидат по домовете след тежкия изнурителен ден — свободните граждани в Глостър не бяха чак толкова много, че съставът на заседателите да се сменя при всяко дело. Присъдата им гласеше, че деянието на Ричард Морган не е предумишлено. Той беше оправдан по обвинението, че е откраднал часовника, но бе признат за виновен по обвинението в крупно присвояване чрез изнудване. Уилям Инсел бе оправдан по всички обвинения.

Сър Джеймс Еър извърна взор към подсъдимата скамейка, където Уили се бе свлякъл на колене и ридаеше неудържимо, а Ричард Морган с офъканата коса — какъв изверг само! — стоеше, вторачен някъде отвъд Глостърската съдебна зала.

— Ричард Морган, осъждам ви на седем години заточение в Африка. Уилям Инсел, вие сте свободен. — Той удари с чукчето и извади от дрямката сър Джордж Нариз. — Следващото съдебно заседание е утре в десет часа сутринта. Бог да пази краля!

— Бог да пази краля! — повториха надлежно всички в хор.

Върлинестият мъж затика към изхода задържаните, Ричард се обърна, без дори да поглежда по посока на господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън. Сийли бе напуснал живота му, както толкова много други неща. Такива като Сийли вече нямаха никакво значение.

Някъде по средата на пътя за Глостърската тъмница, докато креташе, помъкнал тежките окови, Ричард в миг се почувства истински щастлив: чак сега си беше дал сметка, че съвсем скоро ще се отърве от Уили Ревльото.

Слънцето вече бе заорало в западния хоризонт, когато Ричард и Уили, все така ронещ сълзи, вероятно от радост, влязоха заедно с двамата надзиратели през портата на крепостта. Там тъмничарите спряха Ричард, а Уили го пуснаха да продължи нататък. Ричард се запита дали му предстои да разбере каква всъщност е разликата между задържания, който чака да се изправи пред съда, и осъдения. Надзирателят кимна към къщата на главния тъмничар, Ричард продължи нататък вяло, както вършеше всичко, ако някой от представителите на властта го наблюдаваше. След три месеца в затвора познаваше всички тъмничари — добрите, злите, равнодушните, макар и да избягваше да си има вземане-даване с тях и никога не се обръщаше към някой от надзирателите по име.

Вкараха го в уютна стая, обзаведена като за свиждания. Вътре имаше трима души: адвокатът господин Джеймс Хайд и братовчедите Джеймс. И двамата братовчеди плачеха, господин Хайд беше покрусен. „Те всъщност изглеждат по-зле, отколкото се чувствам аз — помисли Ричард, след като вратата се затвори подире му и тъмничарят остана зад нея. — Аз го очаквах, усещах дълбоко в душата си, че ще стане точно така. Правосъдието е сляпо, ала не в романтичния смисъл, както ни учеха в «Колстън». Сляпо е за отделния човек и за неговите подбуди. Онези, които го раздават, вярват само в очевидното и не са в състояние да различат тънкостите, подробностите. Показанията на свидетелите от Кладенеца на Джейкъб всъщност си бяха голословни клюки — Сийли просто се е включил във веригата от сплетници и е допринесъл с каквото е могъл. Колкото до Робърт Джоунс, той му е платил, всъщност, платил е на всички, но ако не броим Джоунс, е успял да представи парите, които е дал на другите, като щедър подарък за хора, които познават него, семейството и прислугата му. О, те са наясно за какво става въпрос. Но въпреки че бяха дали клетва да говорят истината, щяха да отричат докрай, ако случайно ги попитаха. Или Сийли е платил пребогато на Джоунс, или пък Ан-Мари наистина му е надрънкала тия небивалици за някакъв си заговор. В такъв случай излиза, че е принадлежала и телом, и духом на Сийли и още от самото начало му е играела по свирката, за да ме натопи. Ако това наистина е така, заложила ми е капан и само е чакала да се хвана в него. Всичко от начало до край си е било една огромна лъжа. Бях осъден заради показанията на свидетелка, която така и не се яви пред съда — Ан-Мари Латур. Съдията уж ме попита къде е тя, а после съвсем забрави за нея.“

След като влезе в помещението, мълча дълго, така че братовчедите Джеймс имаха време да избършат сълзите и да се поокопитят, а господин Джеймс Хайд — да го огледа по-отблизо, нещо, което в съдебната зала не бе успял да стори. Адвокатът си помисли, че Ричард Морган наистина е мъж за чудо и приказ, едър като канара и снажен — жалко само, че не си бе сложил перуката, тя щеше да го преобрази. Съдът трябваше да реши дали обвиняемият е почтен човек, почувствал се до немай-къде опозорен, когато е заварил жена си в леглото заедно с друг, или пък, така да се каже, просто се е възползвал от възможността да припечели някоя и друга лира от изневярата на жена си. Господин Хайд знаеше, естествено, от братовчедите Джеймс, че въпросната жена изобщо не е съпруга на неговия клиент, но не се беше възползвал от това, защото, узнаеха ли съдебните заседатели, че става дума за лека жена, съвсем щяха да се настроят срещу Ричард Морган. Те и бездруго го бяха осъдили заради показанията, че е кроял да ограби ищеца. Съдиите бяха прословути с това, че са предубедени към обвиняеми, извършили престъплението съвсем умишлено и хладнокръвно. А съдебните заседатели издаваха присъда, каквато им наредеше съдията.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, прибра носната си кърпа и наруши дългото мълчание.

— Платихме за помещението, можем да останем с теб колкото решим — обясни той. — Ужасно съжалявам, Ричард! Всичко беше скалъпено: всички тия хора, дори прислужникът, са от шайката на Сийли.

— Искам да знам — натърти Ричард и седна — защо господин Бенджамин Фишър от Акцизното управление не се яви да свидетелства и да обясни що за човек съм. Ако беше дал показания, нещата щяха да приключат другояче.

Преподобният Джеймс стисна устни толкова силно, че те се превърнаха в тъничка рязка.

— Разправя, че бил много зает, не му било до това да бие толкова път — шейсет и пет километра до тук и още толкова на връщане. Истината обаче е, че се е договорил с Томас Кейв онзи да му плати глобата, и хич не го е грижа за съдбата на основния му свидетел.

— И все пак, господин Морган — намеси се и господин Хайд, който без адвокатската роба изглеждаше далеч не така внушително, — уверявам ви, че когато изпратя на лорд Сидни, министъра на вътрешните работи, молбата за обжалване на присъдата, ще приложа към нея и писмо от господин Фишър. Ала не от Бенджамин, а от брат му Джон, началника на цялото Акцизно управление.

— Не мога ли да я обжалвам пред съда? — поинтересува се Ричард.

— Не. Трябва да обжалвате с писмо, в което молите краля за милост. Ще го съставя още щом се прибера в Лондон.

— Пийни от портвайна, Ричард! — подкани братовчедът Джеймс — аптекарят.

— Не смея, от сутринта не съм слагал и залък в уста.

Вратата се отвори и влезе жена с поднос, върху който имаше хляб, масло, печени на скара наденички, пащърнак, зеле и халба бира. Остави я безизразно, направи реверанс на господата и се изниза.

— Хапни, Ричард. Главният тъмничар ми каза, че останалите затворници вече са си получили вечерята, затова помолих да донесат нещо за ядене.

— Благодаря ти, братовчеде Джеймс, наистина съм ти много признателен — рече чистосърдечно Ричард и си резна от наденичката. Но вместо да я изяде, я забучи върху ножа и дълго я души, сетне отхапа предпазливо — остана доволен, излапа я с апетит и си отряза още едно парче. — Когато ни дават тук, в затвора, наденица — поясни с пълна уста, — тя обикновено е от вмирисано месо. — След като се нахрани, отпи от чашата с портвайн и се свъси. — Отдавна не съм опитвал такива деликатеси, явно съм загубил вкус към тях. С хляба не ни дават масло, камо ли пък сладко.

— Ох, Ричард, Ричард! — възкликнаха в един глас братовчедите Джеймс.

— Не ме съжалявайте чак толкова. Животът ми не е свършил само защото през следващите седем години няма да съм на свобода — каза Ричард и се изправи. — Сега съм на трийсет и шест години, когато си излежа присъдата, ще бъда на четирийсет и четири без шест месеца. Мъжете в рода ни са дълголетници, а аз смятам да запазя здравето и силите си непокътнати.

Каквото и да стане, ония петстотин лири стерлинги от Акцизното управление са си мои, ще пиша на оня никаквец, дето го мързи да гледа, господин Бенджамин Фишър, де, с указания да изплати наградата на теб, братовчеде Джеймс — обърна се той към аптекаря. — Покрий си с парите разходите по мен, а с каквото остане, ми купи филтри от шуплест камък за пречистване на вода, парчета плат, дрехи и обуща. Дай някоя и друга лира и на преподобния Джеймс за книги, нека и той си покрие разходите по книгите, които вече ми е купил. Тук не стоя със скръстени ръце, работя, а това означава и че ме хранят добре. В неделя обаче чета. Какво блаженство!

— Не забравяй, Ричард, че те обичаме много — каза братовчедът Джеймс — аптекарят, след което го прегърна и го целуна.

— И се молим за тебе — добави братовчедът Джеймс — свещенослужителят, който също взе да го прегръща и целува.

На съдебното заседание, проведено през март 1785 година, само един от затворниците в Глостърската тъмница беше оправдан — Уили Инсел. Шестима бяха осъдени на смърт чрез обесване: Мейзи Хардинг, задето е укрила крадени вещи, Бети Мейсън, защото е откраднала петнайсет гвинеи, Сам Дей — за кражбата на чиле прежда, Бил Уайтинг, защото е задигнал една овца, Айзак Роджърс — за пътни обири, и Джоуи Лонг — за кражбата на сребърен часовник. Останалите — общо дванайсетина души, бяха осъдени на седем години заточение в Африка, където поне на книга негово величество — кралят на Великобритания, нямаше колонии. Ричард си даваше сметка, че ако братовчедите Джеймс не се бяха явили да свидетелстват, че е почтен човек, той също щеше да увисне на въжето. Бристъл беше далече, ала съдебните заседатели нямаше как да пренебрегнат показанията на двамина от най-тачените му граждани.

По-важното обаче беше как всички ще се поберат в тясното пространство на затвора? Отговорът не закъсня: до седмица от гнойна ангина се споминаха деветима от осъдените на седемгодишно изселване, както и все още живите деца и десетима от длъжниците в другото отделение.

Английските затвори се намираха в окаяно състояние, което обаче не бе попречило на съдиите в Глостър да издадат суровите си присъди.

В периода от 1782 до 1784 година властите на три пъти се бяха опитвали да се отърват от затворниците и да ги прехвърлят в Америка. Корабът „Бързи“ беше върнат още при първото си пътуване, макар че някои от прекарваните успяха да избягат — не без помощта на американците. При второто си пътуване през август 1783 година платноходът потегли със сто четирийсет и трима затворници на борда от Темза за Нова Скотия. Стигна обаче едва до Съсекс, където човешкият товар се вдигна на бунт и принуди кораба да спре край плитчините при Рай. След което пътниците по неволя се пръснаха кой накъдето види. Едва трийсет и деветима бяха заловени, от тях шестима увиснаха на бесилото, а останалите бяха осъдени на доживотно изселване в Америка, сякаш това изобщо беше възможно — ето колко бавно се движеха винтчетата на държавната машина, да не говорим пък за съдебната система.

През март 1784 година беше направен трети опит да се прехвърлят престъпници в Америка. Този път те бяха натоварени на кораба „Меркурий“, който трябваше да ги откара в Джорджия, но подобно на останалите току-що обединили се дванайсет щата, и Джорджия бе заявила най-категорично на Англия, че не й ще престъпниците. С общо сто седемдесет и девет мъже, жени и деца на борда „Меркурий“ трябваше да поеме от Лондон. Изселваните се вдигнаха на бунт още край Девън и при Торбей платноходът бе принуден да спре, без да сваля платната. Някои престъпници бяха заловени още на борда, повечето успяха да се измъкнат, в крайна сметка обаче бяха хванати общо сто и осем от бегълците, някои чак в Бристъл. Мнозина бяха осъдени на смърт чрез обесване, ала само двамина увиснаха на въжето. Политическият климат се променяше.

През януари 1785 година „Избавление“ направи последния такъв хаотичен опит да пооблекчи положението в претъпканите до пръсване затвори. Корабът откара престъпниците в екваториална Африка, където ги стовари на брега без тъмничари, без надзор и храна. Клетниците измрели като мухи в страшни мъки и африканският експеримент така и не беше повторен. Както личеше, занапред държавата трябваше да се отървава от осъдените на заточение така, че да не разбунва духовете. Притиснато между Джон Хауард и Джереми Бентам, ратуващи за реформи по затворите, между квакерите размирници, обявили се срещу робството и завладяването на Африка като цяло, и между две нови имена — Томас Кларксън и Уилям Уилбърфорс, появили се на небосклона, новоизлюпеното правителство на господин Уилям Пит младши сметна за излишно да подклажда страстите на различните поборници за обновление на обществото. Особено пък при положение че думата на Бентам и на Уилбърфорс тежеше сред вигите в Уестминстър. И бездруго положението беше доста напечено покрай допълнителните данъци, неизбежни заради стопанския застой. Господин Уилям Пит младши си приличаше по едно с осъдения на изселване Ричард Морган: беше решил да прави, да струва, но да оцелее още доста години. Междувременно Джереми Бентам си издейства разрешение да подобри с каквото може плановете за нов затвор в Глостър, а лорд Сидни от Вътрешното министерство получи указания да намери къде да дява огромните излишъци от осъдени престъпници в Англия.

Във все още необновения пренаселен Глостърски затвор върлуваха какви ли не болести.

На 5 април Уили Инсел, по прякор Ревльото, който продължаваше да си реве, бе пуснат на свобода като невинен. Същия ден адвокатът господин Джеймс Хайд изпрати на лорд Сидни смирената молба за преразглеждане на присъдата на Ричард Морган, придружена от писмо от господин Джон Фишър, главен началник на Акцизното управление в Бристъл. На 15 април изключително оправният и неуморен господин Евън Нипиън, секретар на лорд Сидни, я препрати в кантората на сър Джеймс Еър на Бедфорд Роу — тъкмо съдията, председателствал съдебното заседание, гледало делото на Морган, трябваше да прегледа молбата и да даде становище пред лорд Сидни дали Ричард Морган заслужава или не заслужава да бъде помилван от краля. Молбата за обжалване на присъдата наистина бе придвижена твърде бързо, при положение че делото бе гледано в съда едва на двайсет и трети март. Ала ето че тук, на Бедфорд Роу, смирената молба на Ричард Морган потъна като капка в морето — съдията сър Джеймс Еър бе толкова зает, че не му беше до молби, били те смирени или не.

В края на юли се получи писмо от господин Джем Тисълтуейт, изчезнал от жилището си и от лондонската сцена горе-долу по същото време, както и Уилям Хенри. Ричард взе писмото от Мама Хъбард и усети как сърцето му се свива. Нямаше как, писмото със сигурност щеше да отвори старата рана, която той съвсем съзнателно бе погребал дълбоко в себе си, откак се бе озовал в зандана „Нюгейт“ в Бристъл. Онова, което не съзнаваше, бе, че тъкмо защото си е наложил да не мисли за Уилям Хенри, у него се е появила решимостта да оцелее на всяка цена, тласнала го да изпълнява странните обреди, които си бе наложил — обредите на пречистване, с които се открояваше сред събратята си по съдба и заради които го смятаха ту за недосегаем, ту за луд. Защо всъщност искаше Ричард да издържи и да преживее тези седем години, без да се поддава на болестите и несретите? За да продължи да издирва Уилям Хенри, мисълта за когото бе погребал дълбоко в себе си.

„Ричард,

Току-що получих писмо от баща ти и ужасната новина наистина ме извади от релси. Докато съм си допивал буренцето с рома, очевидно съм решил, че съм ти писал, за да те известя, че смятам да забягна, но писмото или изобщо не е било написано, или се е изгубило. От миналия юни се губя в странство. Италия ме зовеше и аз се завтекох към славните й обятия. Ние с теб пак извадихме късмет, понеже, след като преди някаква си седмица се прибрах, успях отново да наема старата квартира, така че писъмцето на баща ти достигна до мен.

Открай време съм знаел, че животът ти няма да протече както смяташе ти — помниш ли? Веднъж ми каза: «Роден съм в Бристъл, пак в Бристъл ще си умра.» Още докато го изричаше, гушнал Уилям Хенри върху коляното си, разбрах, че това няма да го бъде. Страхувах се за теб. И макар да съм неспособен на обич, теб обичах и преди, и сега. Не знам как и защо, но у теб съзирам нещо, за което ти и не подозираш.

За Уилям Хенри ще ти кажа едно: никога не ще го намериш. Той не бе създаден за тая земя, но където и да е сега, Ричард, знай, че е щастлив и в мир със себе си. Истински добродетелните няма какво да търсят тук, понеже не ще научат нищо. И дори безбожници като мен вярват, че понякога тези неща се случват, защото, ако ги няма, в бъдеще ще стане още по-лошо. Радвай се за Уилям Хенри.“

Ричард остави писмото — не виждаше нищо от сълзите, с които очите му се бяха напълнили и които той така и не бе пролял досега. Другите затворници в общото помещение, дори Лизи Лок, даже не опитаха да идат при него, оставиха го да седи часове наред върху сандъка и да плаче горчиво. Колко странно, тъкмо Джем Тисълтуейт сякаш бе срутил бента и беше отприщил мъката, изляла се най-сетне като неудържим бързей! Но за едно не беше прав — някой прекрасен ден Уилям Хенри все пак щеше да се върне, той не бе напуснал навеки белия свят.

Ричард не беше разговарял с никого, никой не бе разговарял с него, когато по обед на другия ден той отново взе писмото.

„Благодарение на млад водач като Пит и аз намерих своето местенце сред новото поколение виги. В Камарата на лордовете винаги ще се разпорежда олигархията, в Камарата на общините обаче от нея вече няма и следа. Сега там властват хората на идеите и стига да намери нужните пари, Пит ще им разчисти пътя.

Колкото до теб, изключено е да те заточат. Африканският експеримент се провали с гръм и трясък и никой в Уестминстър няма смелостта или глупостта — като кога ли? — да го съживи в какъвто и да е вид. Някой предложи Индия, ала идеята бе отхвърлена точно както човек хвърля риза от змии. Аванпостовете ни там търпят какви ли не несгоди, възможностите им са ограничени. И все пак не това е причината за подобно решение. То е взето заради съпротивата на Източноиндийската компания, която не желае престъпници да й, осуетяват дейността в Бенгалия^[4] и Кате^[5]. В Западните Индии пък не искат и да чуят за бели работници — предпочитат робите негри, докато в Нова Скотия и Нюфаундленд властта на Англия не е чак толкова здрава, че да позволява там да се заселват осъдени. Французите само дебнат. Както и испанците на юг.

Накъсо, както е тръгнало, нищо чудно да си излежиш присъдата и в Глостър. В едно можеш да бъдеш сигурен: науча ли нещо, веднага ще ти съобщя. Дик разправя, че си се организирал с, както се е изразил братовчедът Джеймс — аптекарят, хладна страст.“

Отговорът на Ричард трябваше да почака до неделя. Тогава той завзе единия край на масата, която Мама Хъбард бе сложил в общото помещение на углавните малко преди заседанието на съда и после не я беше махнал с довода, че така затворниците разполагат с допълнително пространство, където да се покатерят, в случай че помещението пак се пренасели. Сякаш то не бе пренаселено през цялото време!

Напоследък едва ли не през ден в затвора на инспекция идваха пратеници на Джереми Бентам, приятел на господин Пит, който сега бе отишъл в Русия с намерението да напише законите на императрица Екатерина, но който наред с това беше и автор на трактат за добродетелите и пороците на углавните престъпници, изпратени на тежък обществен труд, същевременно беше поборник и на така наречените кръгли затвори. Та пратениците му влизаха и излизаха от тъмницата, оглеждаха я педя по педя, клатеха мрачно глави, зяпнали пристройките, които затворниците съграждаха, и мърмореха, че ще се наложи всичко това да се събаря. Понеже било квадратно! Защо хората си представяли всичко квадратно, когато кръглото нямало ъгли!

„В едно мога да те уверя, Джем, предпочитам да бъда в Италия, отколкото в Глостърския зандан.

За Сийли Тревилиън и за цялата история в спиртоварната не мога да ти кажа повече от това, че имах нещастието да се натъкна на човек, който сякаш е роден за интриги, далавери и съзаклятия. Мястото му е на сцената, там би сложил в малкия си джоб и Кемп, госпожа Симънс и Гарик^[6]. Единствената ми утеха е, че Кейв и Торн са се споразумели с Акцизното управление, така че ще мога да си покрия дълговете и братовчедите Джеймс няма да се охарчват и занапред заради мен. Винаги имам нова книга, въпреки че понякога, докато чета, сърцето ми се къса, понеже прочетеното отново и отново ме връща към Клифтън и Хотуелс. Две места, за които не искам да си спомням дори покрай Евелина и Хъмфри Клинкър^[7]. Не толкова заради Уилям Хенри и Сийли, колкото заради Ан-Мари Латур, с която извърших страшен грях. Дори оттук виждам грозното ти лице, изкривено от раздразнение заради това, че се изкарвам такъв праведник, ти обаче не беше там и не видя човека, в който се превърнах заради нея. Удоволствието значеше за мен прекалено много. Разбираш ли? И ако не разбираш, как да те накарам да разбереш? Бях се превърнал в нещо като селския бик, не се любех, а задоволявах нагона си. И мразех обекта на скотската си похот, жената, също заприличала на звяр.

В Глостърския затвор всички сме заедно: мъже, жени и… деца. Въпреки че тук ще видиш жените по-скоро да се съешават, отколкото да кърмят. Клетите новородени мрат като мухи. Ами горките им майки: вечно са бременни, вечно раждат колкото да видят как рожбите им издъхват. В началото бях възмутен от присъствието на жените, с времето обаче осъзнах, че с тях Глостърският зандан става по-поносим. Ако ги нямаше жените, щяхме да се превърнем в сбирщина мъже, озверели до неузнаваемост.

И аз си имам жена — Лизи Лок, тук е още от началото на 1783 година за кражбата на шапки. Хареса ли си някоя капела, задига я, без много-много да му мисли. Приятелството ни е платонично, никога не сме се любили. Аз я пазя от другите мъже, тя пък ми пази сандъка с личните вещи, докато съм на работа. Джем, стига да имаш възможност, ще намериш ли на Лизи някоя по-хубава шапка? Червена или червено-черна, за предпочитане с пера. Лизи ще изпадне в див възторг.

Ние, осъдените души в Глостърската тъмница, малко по малко се превърнахме в едно голямо семейство. Виж, изобщо не можем да се радваме на истинските си семейства. След като ни осъдят — в случай че върлуващите тук болести не ни пратят на оня свят, — ставаме много сплотени. Тъмничарите също са си чешити, още повече че градчето е малко. Мама Хъбард — така викаме на главния надзирател, се справя добре, много оправен е. Тъй като държавата му отпуска по трийсет пенита седмично на затворник, който работи, тук се трудят и жените — отглеждат зеленчуци, добитък и кокошки, кърпят и перат. Ако не работи, на затворник, тикнат зад решетките за углавно престъпление, му се полагат някакви си четиринайсет пенита, толкова се падат и на длъжниците в другото отделение на нашия затвор. Що за правосъдна система е нашата, щом хвърля в зандана човек, който дължи по-малко и от една лира стерлинга, и го оставя да гние зад решетките само защото няма пари да си върне дълга? Благодарение на жените се храним много добре и излизаме почти без пари на Мама Хъбард. Неговите десет лири стерлинги годишно всъщност са си сто дори и той да се поохарчи малко за подопечните си.

Трябва да вървя. Дори уважението, с което се ползвам тук, не ми дава правото да държа масата цял следобед. Това, Джем, е най-странното. Кой знае защо (може би защото ме мислят за луд), забелязвам, че — поради липса на по-подходяща дума — тук съм на голяма почит. Пиши ми от време на време, много те моля.“

През август братовчедът Джеймс — аптекарят, дойде на свиждане на Ричард, натоварен с нов филтър от шуплест камък, още дрехи и парчета плат, лекарства, книги.

— Но стария филтър не го изхвърляй, Ричард, не виждам признаци да е потъмнял. Колкото повече филтри имаш, толкова по-добре, нося ти и дебел чувал, в който да държиш резервните. Водата в Глостър е по-чиста, отколкото в Бристъл, по-пивка е дори от водата в епископската чешма при Кладенеца на Джейкъб.

Братовчедът се притесняваше, говореше колкото да се намира на приказки, избягваше да поглежда Ричард в очите.

— Нямаше нужда да биеш толкова път в тоя пек — укори го меко Ричард. — Хайде, изплюй камъчето, казвай лошата новина!

— Най-сетне получихме вест от господин Хайд от Чансъри Лейн. Сър Джеймс Еър е разгледал молбата ти за помилване, която си отправил към краля — сторил го е на девети миналия месец, поне оттогава е писмото му до лорд Сидни. Той отказва да те помилва, Ричард, при това най-категорично. Изобщо не се съмнявал, че си влязъл в съзаклятие с оная жена, за да ограбиш Сийли Тревилиън. Въпреки че от нея и досега — ни вест, ни кост.

— Свидетелката, която не се яви пред съда, но която предреши хода на делото! Да опустее дано! — изсумтя ядно Ричард. — Не беше на делото, но всички й повярваха.

— Така е, какво да се прави, клети ми приятелю. Изчерпахме всички възможности. Но ти пак ще си получиш наградата. Няма как да ти я отнемат, понеже не е свързана с престъплението, заради което си осъден. Знам, намира ти се някоя и друга гвинея, ала следващия път, когато дойда, ще ти донеса нов сандък с двойно дъно, но не отдолу, а откъм дългата страна — доколкото разбрах, проверявали най-често дъното и капака, но не и страните. Та в двойното дъно ще има златни монети, увити в марля, та да не тракат, ако някой разклати сандъка или почука по него.

Ричард го хвана и за двете ръце и ги стисна.

— Повтарям се, но просто не знам как да ти благодаря, братовчеде Джеймс. Какво щях да правя без тебе?

— Е, щеше да бъдеш по-мръсен, Ричард, любов моя — подметна Лизи Лок, след като братовчедът Джеймс си тръгна. — Ах, тоя твой аптекар! Мъкне ти какви ли не филтри за вода, сапуни, мазила и другите му там джунджурии за попските ти салтанати. Приличаш ми на поп по време на служба.

— Да бе, голям чистофайник е нашият скотоложец — ухили се и Бил Уайтинг. — Не е нужно, Ричард, любов моя — я ни погледни нас, останалите!

— Понеже, Бил, стана дума за скотоложство, завчера те видях да се навърташ край овчиците ми — намеси се и Бети Мейсън, на която Мама Хъбард беше възложил да се грижи за стадо овце. — Няма да ми закачаш животинките, чу ли!

— И аз душа нося, бе, жена! Тук няма на кого да хвърля око освен на Джими и на Ричард любов моя. Но те не искат и да чуят. А, между другото, подразбрах, че мъкнахме камъните за тоя, що духа — Мама Хъбард разправя, че новият затвор трябвало да бъде в съвсем друг вид.

— И аз подочух нещо такова — потвърди Ричард, докато топеше със залък клисав хляб остатъците от чорбата по чинията си.

Джими Прайс въздъхна тежко.

— Приличаме досущ на онзи ненормалник, дето тикал камъка навръх планината, а той отново се търкулвал долу. Божичко, бъхтим като волове, поне да имаше някакъв смисъл! — Той хвърли едно око към Айк Роджърс, сгърбил се в другия край на масата, до която старият отряд, както се наричаха ветераните тук, не пускаше да припари никой от новодошлите.

— Трябва да се храниш, Айк! Инак Ричард любов моя ще излапа и твоята супа, я каква паст е отворил! Не съм забелязал другите петима, осъдени на смърт, да не се хранят и да седят, увесили нос като теб. Хапни, Айк, хапни! Няма да те обесят, от мен да го знаеш!

Айк не отвърна нищо — вече не се правеше на пръв бабаит и тарикат. Разбойниците минаваха за аристократите сред престъпниците, Айк обаче явно не можеше да се примири с участта си и да се прави на голям непукист като другите петима в неговото положение.

Ричард отиде при него, седна на пейката и го прегърна през раменете.

— Храни се, Айк — подкани бодро.

— Не ми се яде.

— Джими е прав. Няма да те обесят. Вече повече от две години не са бесили човек в Глостър, макар и мнозина да са били осъдени на смърт чрез обесване. Мама Хъбард има нужда от нас — да му работим, кажи-речи, без пари, за някакви си два шилинга и шест пенита седмично. Работниците в Глостър не се цанят за по-малко от дванайсет шилинга.

— Не ми се мре! Не ми се мре!

— Няма да умреш, Айк. Хайде сега, огреби си чорбата.

— Какво го прихваща тоя Айк, седи умърлушен, сякаш са му потънали гемиите! А инак стъпва напето с ботушите за езда, все едно е на токове. Майко мила, краката му сигурно вонят! Не си изува ботушите и докато спи, Ричард любов моя — рече Бил Уайтинг на другия ден, докато мъкнеха камъните. — Но увисне ли той на бесилото, и с мен е свършено. Не е честно, нали? Награбил е стока; за пет хиляди лири стерлинги, докато аз — какво, взел съм някаква овчица за десет шилинга. — Държеше се храбро, сега обаче и той внезапно се предаде. — Какво да се прави, съдба! Да си рече човек, че котка ми е минала път — прихна Уайтинг.

— Я не се занасяй, всичко ще се оправи, ще видиш!

Осмината бяха станали неразделни приятели: четирите жени, Бил, Ричард, Джими и окаяният Джоуи Лонг, на когото останалите гледаха като на свое дете. Ричард също потрепери. Четирима от седмината му приятели може би нямаше да доживеят новата 1786 година.

После, три дни след Коледа, всички шестима, осъдени на смърт, бяха помилвани и смъртната присъда бе заменена с четиринайсет години заточение в Африка. Така де — къде другаде да ги заточат? Настана празнично настроение, всички бяха неописуемо щастливи, макар че Айк така и не си възвърна някогашната напереност.

Ричард посрещна и изпрати 1785 година като затворник. В последния ден преди Нова година получи по нарочен човек писмо от господин Джеймс Тисълтуейт.

„Ричард,

В Уестминстър се забелязва раздвижване. Носят се какви ли не слухове. Слухът, който засяга теб, гласи следното: осъдените на заточение в Африка, които лежат в тъмниците извън Лондон, ще бъдат прехвърлени на плаващите затвори в Темза, откъдето ще бъдат откарани по чужди земи, но не през рибарника на краля, сиреч Западния океан, отбелязан върху картите като Oceanus Atlanticus^[8]. Тъй като рибарникът вече не е частна собственост на краля, в мълвата, достигнала до мен (и ширеща се все повече от ден на ден), се говори за Източния океан, посочен върху твърде малко карти като Oceanus Pacificus^[9].

Преди, има-няма, десетина години Кралското дружество и неговите хора с огромно влияние в Кралската военна флота изпроводиха някой си капитан Кук в — Отахеити^[10] — да наблюдавал транзита на Венера през Слънцето. Та тоя Кук бил такъв любопитко, че взел да открива райско кътче подир райско кътче. Нищо чудно, че това любопитство накрая му е изяло главата — туземците на Лорд Сандвичевите острови^[11] му видели сметката. Капитан Кук решил, че райското кътче, което в случая ни интересува, прилича много на крайбрежието на Южен Уелс, затова и без да проявява особено въображение, го нарекъл Нов Южен Уелс. По картите ще го намериш като Terra incognita^[12], или Terra Australis^[13]. Можем само да се досещаме колко е дълго от изток на запад, но от север на юг е три хиляди и шестстотин километра.

Горе-долу на същата южна дължина, каквато на север е дължината на новия американски щат Джорджия, нашият любопитко намерил местенце, което нарекъл Ботанически залив. Откъде се е взело това име ли? Ами оттам, че онзи досадник сър Джоузеф Банкс^[14], председателят на Кралското дружество, който си вре гагата където трябва и където не трябва, е събирал там заедно с ученика на Линей доктор Соландър ботанически видове.

Тук на сцената се появява корсиканецът Жакоб Мария Матра, пръв пуснал идеята, запленила нашите държавни мъже, които постоянно се допитват до сър Джоузеф Банкс, сведущ по всички въпроси, като се почне от рождеството Христово и се стигне до музиката на сферите. В резултат на това господни Пит и лорд Сидни са убедени, че са намерили отговор на парливия въпрос: какво да правят с такива като теб. Смятат да ви заточат в Ботаническия залив. Не точно да ви зарежат там, както са направили с ония клетници в Африка, а просто да заселят с англичани и с англичанки райско кътче, до което още не са се докопали нито французите, нито холандците и испанците. Е, не съм чувал досега земи да бъдат заселвани с престъпници, но както личи, правителството на негово величество възнамерява да стори точно това. Все пак не съм съвсем сигурен, че тук най-подходящият глагол е заселвам. Господин Пит по-скоро смята да ви стовари там. Ако експериментът успее, нищо чудно Ботаническият залив да се превърне накрая в бунище за отрепките на нашето общество, където поколение след поколение ще бъдат изпращани затворниците — така ще се постигнат две цели. Първата — и основната — е, че Англия ще се отърве от своите престъпници, като ги прати толкова далеч, че те да не й досаждат и да не й се пречкат. Втората цел — по-точно уловка, която да приспи бдителността на нашите множащи се като гъби след дъжд реформатори, — е негово величество да се сдобие с нова, макар и неизползваема и безполезна колония, където да се вее флагът на кралството. Колония, населена от престъпници и тъмничари. Не се и съмнявам, че след време ще я нарекат Пандизландия.

Но стига с тия игри на думи. Готви се, Ричард, скоро ще те преместят от Глостър. Вече писах на братовчеда Джеймс — аптекаря, който ще те посети, въоръжен с всичко, необходимо ти, за да оцелееш поне през 1786 година. И се стегни — чакат те изпитания. Качиш ли се на плаващите затвори, закотвени край Кралския арсенал, ще се натъкнеш на Лондон. Има няколко такива палати за лишени от свобода, теб обаче те засягат само три. «Пазител» и «Правда» ги има от десет години и се ползват с подчертаното внимание на господин Джон Хауард, който честичко ги посещава. Третият — «Церера», е превърнат в затвор съвсем наскоро. Корабите са под управлението на един лондонски предприемач — хитрият Дънкан Камбъл, сключил договор с държавата. Шотландец е, естествено.

Колкото и да ми е мъчно да ти го кажа, трябва да знаеш, че плаващите затвори в Темза са само за мъже. Тук няма да се радваш на нежни женски грижи и успокояващо влияние. Плаващите затвори всъщност са си плаващ ад. Знам, посипвам раните ти със сол, но по-добре да ти кажа истината отсега, за да си готов. Пази се.“

— Имам новини — оповести Ричард, след като остави писмото.

— Така ли? — възкликна Лизи и продължи да кърпи безгрижно.

Съдейки по спокойното лице на Ричард, беше решила, че новините няма да са лоши.

Иглата спря да се движи и Лизи се взря разнежена в „Ричард любов моя“ (това вече му беше станало прякор). Не знаеше нищичко за него — той не бе пожелал да сподели каквото и да било за себе си, ако не броим подробностите около престъплението. Дума да няма, Лизи си го обичаше, макар че за нищо на света не би преспала с него. Стореше ли го, знаеше, че ще се мъчи като грешен дявол и ще плати с дете, което смъртта ще й грабне.

Лизи си беше сложила новата шапка — същинско изумително произведение на изкуството от черна коприна и алени щраусови пера, което изобщо не се връзваше с обстановката. Ричард й я бе дал за Коледа, като се бе постарал да й обясни, че това е подарък не от него, а от един негов познат в Лондон — господин Джеймс Тисълтуейт. Памфлетист, който, както й бе съобщил Ричард, правел със силата на писаното слово за смях разните му отрепки политици, прелати и ония писарушки, държавните чиновници. Лизи веднага му повярва — беше си неука и който си вадеше хляба с това, че знае да чете и пише, бе за нея равен едва ли не на самия Господ Бог.

Затова и сега, без да спира да върти безгрижно иглата и да замрежва дупката в един от чорапите на Мама Хъбард, тя попита донякъде заинтригувано:

— Така ли?

— Моят приятел, памфлетистът в Лондон, твърди, че всички, осъдени на заточение в Африка, ще бъдат преместени от тъмниците в провинцията на плаващите затвори в Темза. Всъщност само мъжете. Не казва какво ще стане с жените.

Както никога, общото помещение не беше пренаселено, скарлатината беше отнесла на онзи свят мнозина, тая година дори нямаше да има съдебни заседания по Архангеловден — бяха ги изместили за януари 1786 година и съдът щеше да заседава по Богоявление, стига да се съберяха достатъчно дела за гледане.

Затова и вестта, съобщена от Ричард, бе чута от двайсетина души, които застинаха като попарени. Старият отряд на ветераните малко по малко се окопити — всички насочиха вниманието си към Ричард любов моя и извърнали глави, се вторачиха в него.

— Защо? — попита Бил Уайтинг.

— Някъде по белия свят, и аз не знам точно къде, има място, наречено Ботанически залив. Ще ни изселят там и вероятно ще потеглим от Лондон, затова и ще ни прехвърлят в столицата, а не в Портсмут или Плимут. Само мъжете. Въпреки че, доколкото разбрах, ще има и осъдени жени, които ще бъдат заточени в Ботаническия залив.

Бес Паркър се притисна до пребледнелия като платно Нед Пю и се разрида горчиво.

— Нед! Ами сега! Ще ни разделят!

Никой не знаеше как да я утеши, затова всички предпочетоха да не обърнат внимание на думите й.

— Ботаническият залив в Африка ли е? — поинтересува се Джими Прайс колкото да наруши мълчанието.

— По всичко личи, че не — отвърна Ричард. — Намира се по-далеч от Африка и Америка. Някъде в Източния океан.

— В Източна Индия — свъси се Айк Роджърс. — При диваците.

— Не, не е в Източна Индия, макар че явно е някъде наблизо. На юг, много на юг, открит е наскоро от някой си капитан Кук. Според Джем било райско кътче, така че, да се надяваме, няма да е много ужасно. — Той се опита да си спомни някое географско име, по което да ги насочи. — Тоя Ботанически залив сигурно се пада на пътя за Отахеити. Кук се е бил отправил натам.

— Къде е това Отахеити? — попита Бети Мейсън и тя сломена като Бес — тъмничарят Джони при всички положения нямаше да ходи в никакъв Ботанически залив.

— Не знам — призна си Ричард.

На другия ден — беше първият от новата 1786 година, затворниците с влезли в сила присъди и от двата пола бяха отведени в параклиса на тъмницата, където завариха Мама Хъбард, Евънс и трима мъже, които от време на време придружаваха загадъчните лондончани, идващи да огледат строежа. Джон Нибет беше шериф^[15] на Глостър, другите двама: Джон Джефрис и Чарлс Коул, се радваха на гръмката титла съдии — шерифи^[16].

За говорител на тримата беше излъчен Нибет.

— Град Глостър в графство Глостършир бе известен от Министерството на вътрешните работи и от неговия министър — лорд Сидни, че неколцина затворници, държани в тъмницата с присъди за изселване в Африка, ще бъдат прехвърлени не в Африка, а на друго място — ревна той.

— Дори не си пое въздух — изшушука Джими.

Нибет продължи — явно не се нуждаеше да си поема въздух.

— В изпълнение на това град Глостър в графство Глостършир бе уведомен от гореспоменатото Министерство на вътрешните работи, че е натоварено със задачата да събере всички мъже от Бристъл, Монмът и Уилтшир, които подлежат на изселване. След като бъдат доведени тук, към тях ще се присъединят и следните затворници, които вече излежават присъди в Глостърската тъмница: Джоузеф Лонг, Ричард Морган, Джеймс Прайс, Едуард Пю, Айзак Роджърс и Уилям Уайтинг. Сетне цялата група ще бъде откарана в Лондон и Улидж, където да чака по-нататъшните разпореждания на краля.

Шерифът завърши изказването си под съпровода на протяжен писък. Бет Паркър се втурна напред, като се препъваше във веригите си, кършеше ръце и виеше на умряло. Просна се в нозете на Нибет.

— Драги ми господине, драги ми господине, достопочтени господине, моля ви! Нед Пю ми е мъж! Вижте ми корема! Износвам му детето, всеки момент ще родя. Много ви моля, драги ми господине, не ми го отнемайте!

— Стига си пълзяла, жено! — скастри я Нибет и свъсен раздразнено, се извърна към Мама Хъбард: — Има ли затворникът Пю постоянна връзка с тази жена тук? — попита строго той.

— Да, господин Нибет, от няколко години. Имаха и друго дете, но то се спомина.

— Според изричните указания на заместник-министъра Нипиън в Улидж трябва да бъдат прехвърлени само престъпници мъже, които не са женени или чиито жени по общия закон не излежават заедно с тях присъди. Затова и Едуард Пю ще остане в Глостърската тъмница заедно с жените, подлежащи на изселване — оповести той.

— Какво толкова им цепят басмата — изпелтечи съдия — шерифът Чарлс Коул.

Мама Хъбард изшушука нещо на ухото на Нибет.

— Лишеният от свобода Морган, имате ли постоянна връзка с Елизабет Лок? — излая шерифът.

Ричард копнееше с цялото си същество да каже, че наистина има такава връзка, ала тия хора щяха да прегледат документите му и щяха да видят, че има друга жена. Това проклятие — Ан-Мари, продължаваше да го преследва.

— Да, драги ми господине, имам постоянна връзка с Елизабет Лок, но тя не ми се води жена дори по общия закон. Женен съм за друга — отвърна той.

Лизи Лок изписка.

— Тогава, Морган, отивате в Улидж.

Преподобният Евънс се помоли за душите им и сбирката приключи. Затворниците бяха върнати от неописуемо щастливия тъмничар Джони в общото помещение. Там Лизи не губи и миг и тутакси привика Ричард в едно ъгълче, където бе малко по-спокойно.

— Защо не ми каза, че си женен? — попита гневно тя, при което перата по шапката й се люшнаха и затрепериха.

— Защото не съм женен.

— А защо тогава каза на шерифа, че си?

— Защото така пише в документите ми.

— Как така?

— Ами така.

Тя го хвана за раменете и го разтърси.

— Да те вземат мътните дано, Ричард! Защо никога не ми казваш нищо, нищичко? За кой дявол тогава се сближихме толкова?

— Не стана преднамерено, Лизи.

— Точно обратното, стана съвсем преднамерено. Никога не ми казваш нищо!

— Защото ти не ме питаш — изненада се той.

Жената пак го разтресе.

— Ами ето, сега те питам! Кажи ми всичко от игла до конец за себе си, чу ли! Искам да знам как така хем си женен, хем не си женен! Това на нищо не прилича.

— Добре, ще кажа, но не само на теб, а и на останалите.

Всички се насъбраха около масата и чуха силно редактирания вариант на онова, което Ричард бе преживял, но само с Ан-Мари, Сийли Тревилиън и спиртоварната. Не отвори и дума за Пег, за невръстната Мери, за Уилям Хенри и останалите си роднини — просто нямаше да го понесе, ако заговори за тях.

— Уили Ревльото ни каза повече — възропта сърдита Лизи.

— Не съм готов да ви кажа повече. — Разтревожен, Ричард побърза да смени темата. — Както личи, ще ни местят тия дни. Дано братовчедът Джеймс не закъснее.

До четвърти януари броят на мъжете в общото помещение на углавните престъпници в Глостърската тъмница отново беше скочил. От Бристъл пристигнаха четирима души, от Уилтшир — още двама. Двама от бристълчаните си бяха съвсем млади зелени, другите двама обаче бяха прехвърлили трийсетте и бяха приятели от деца.

— Една вечер се напихме с Неди в „Лебедът“ на Темпъл Стрийт — подхвана Уилям Конъли и шляпна дружески по рамото Едуард Перът. — Не сме много сигурни какви сме ги вършели, щом обаче дойдохме на себе си, видяхме, че сме в „Нюгейт“, а миналия февруари ни осъдиха на заточение в Африка. Май сме задигнали някакви дрехи.

— Изкарали сте в бристълския зандан цяла година, а изглеждате добре. И аз лежах там три месеца, преди да ме прехвърлят тук — обясни Ричард.

— Бристълчанин ли си?

— Да, но ме съдиха тук. Престъплението ми е извършено в Клифтън.

Уилям Конъли очевидно беше с ирландско потекло — гъста рижа коса, чип нос, нагли сини очи. Едуард Перът, който не беше така бъбрив като приятеля си, беше с камбест нос, издадена брадичка и русолява като миша козина коса — англичанин до мозъка на костите.

Двамината от Уилтшир — Уилям Ърл и Джон Крос, бяха най-много по на двайсет години и вече се бяха сприятелили с двамата млади бристълчани — Джоуб Холистър и Уилям Уилтън. Джоуи Лонг, нали си беше простодушен, веднага се лепна за групата на младежите още щом влязоха в общото помещение, към тях петимата предпочете да се присъедини и Айзак Роджърс, което според Ричард си беше доста странно. След няколко часа обаче той промени мнението си и реши, че всъщност няма нищо необичайно. Пътният разбойник се нуждаеше от власт и превъзходство и сред момчетиите щеше да си възвърне поне малко славата на страшилище, доста помръкнала сред съкилийниците му в Глостър, след като се бе уплашил до смърт, че ще изпълнят присъдата и ще го обесят.

Накрая пристигна и човекът от Монмът, последният от дванайсетимата, които щяха да бъдат прехвърлени в Улидж, и им съобщи, че се казва Уилям Едмъндс.

— Майко мила! — викна Бил Уайтинг. — Дванайсет души заминаваме за Улидж, от които петима сме все Уилямовци! На мен ще ми викате Бил, точка по въпроса. Ти, Уилтън от Бристъл, ми приличаш на Уили Инсел Ревльото, значи ще ти викаме Уили. Ти, Конъли от Бристъл, ще бъдеш Уил. Ърл от Уилтшир, ти пък ще си Били. Но какво, дявол го взел, да правим с петия? Какво си извършил, та си се озовал тук, Едмъндс?

— Задигнах в Питърсън една юничка — отвърна Едмъндс с напевен уелски акцент.

Уайтинг се запревива от смях и млясна направо по устата възмутения уелсец.

— Мили боже, още един скотоложец! И аз взех на заем за през нощта една овчица, колкото да я изчукам. Но виж, за юничка не съм се сещал!

— Никога повече не го прави! — тросна се Едмъндс и си затърка като обезумял устата. — Можеш да си чукаш когото искаш, само не и мен!

— Значи е уелсец и крадец — усмихна се и Ричард. — Ще му викаме, разбира се, Тафи^[17].

— Осъждан ли си на смърт чрез обесване? — попита Бил Уайтинг Тафи.

— Да, цели два пъти.

— За някаква си юничка?

— Не. Втория път за бягство. Но нали знаеш, сега на уелсците им е крив целият свят, не биха допуснали техен сънародник да увисне на бесилото дори в Монмът, затова и ми замениха присъдата — колкото да се отърват от мен — поясни Тафи.

Тафи стана симпатичен на Ричард не по-малко, отколкото Бил Уайтинг и Уил Конъли. Беше си на настроения досущ облаците, подгонили слънцето над морав от нацъфтелите цветя хълм. Но нали и Ричард беше потомък на уелсци!

Братовчедът Джеймс — аптекарят, все пак успя да дойде в Глостър тъкмо навреме — на пети януари, натоварен като муле с чували и сандъци.

— В края на декември Акцизното управление ти брои петстотин лири стерлинги — обясни той, докато ровеше из багажа. — Нося ти шест нови филтъра от шуплест камък за пречистване на вода, пет са с месингова рамка и съдинка, където да се събира водата, понеже реших, че и петимата ти другари трябва да са здрави и да се чувстват добре.

— Защо точно петима, братовчеде Джеймс? — изненада се Ричард.

— В писмото си до мен Джем Тисълтуейт обяснява, че мъжете в плаващите затвори по Темза бивали разделяни на групи от по шестима, които работят и живеят заедно. — Аптекарят спести на Ричард другите подробности за тия затвори, които Тисълтуейт му бе съобщил: сърце не му даде да му ги каже. — Затова и има пет нови сандъка, в тях има същото, както и в твоя, но в по-малки количества. Донесъл съм ти и сандъчето с инструментите.

Ричард приклекна и се замисли, сетне поклати глава.

— Не, инструментите няма да ги взема, братовчеде Джеймс. Че ще ми трябват в Ботаническия залив — ще ми трябват, но не съм чак толкова оглупял, та да не подозирам, че взема ли ги сега със себе си, те така и няма да стигнат до Ботаническия залив. Задръж ги, докато разберем на кой кораб ще ме натоварят, ще ми ги пратиш тогава.

— Има и нови книги от преподобния Джеймс. Този път е наблегнал върху книгите за света, за географията и пътешествията. По-тежки са, защото повечето са на обикновена хартия и са с кожена подвързия. Но според него ще ти бъдат от полза, надява се да успееш да ги пренесеш заедно с другите до Ботаническия залив. — Аптекарят, не се сещаше какво още да каже по практическите въпроси. Изправи се. — Ботаническият залив, Ричард, е на другия край на света. Шестнайсет хиляди километра по права линия, над двайсет и пет хиляди по море. Опасявам се, че никой от нас няма да те види повече, и ми е голяма мъка. И заради какво — заради нещо, което не ти е минавало и през ум да правиш! Клетият ти, клетият ти! Помни, че докато сме живи, всеки божи ден и аз, и баща ти, и майка ти, и преподобният Джеймс ще се молим за теб. При толкова много добри намерения Бог все ще се погрижи за теб. Със сигурност ще те пази. Клетият ти, клетият ти!

Ричард го притегли, притисна го до себе си и го целуна по двете бузи. После братовчедът Джеймс закрета, свел глава, без изобщо да се обръща.

Ричард обаче го изпроводи с поглед, докато той вървеше между зеленчуковите лехи към портата на крепостта. Братовчедът Джеймс свърна зад ъгъла и се скри. „И аз, братовчеде Джеймс, ще се моля за тебе — помисли затворникът, — защото те обичам повече и от баща си.“

Лизи Лок му се беше увесила на раменете, когато той събра войнството си около масата в общото помещение на углавните.

— Не че напирам да съм ви водач — обърна се Ричард към петимата другари, които си беше избрал: Бил Уайтинг, Уил Конъли, Неди Перът, Джими Прайс и Тафи Едмъндс. — На трийсет и седем години съм, сиреч, най-възрастният измежду вас, но не съм от хората, родени да водят, знайте го още отсега. Както си е редно, всеки от нас трябва да търси сили и напътствия от самия себе си. Въпреки това знам някои неща, имам и човек сведущ, който ме държи в течение за политиката в Лондон, както и братовчед аптекар в Бристъл, изключително умен и предвидлив.

— Знам го — кимна Уил Конъли. — Джеймс Морган от Корн Стрийт. Познах го още щом влезе. Рекох си — бре, бре, бре, нашият Ричард Морган не е случаен човек, има дебели връзки.

— Хайде, млъкни. Първо трябва да ви кажа, че мъжете на плаващите затвори са разделени на групи от по шестима, които работят и живеят заедно. Ако нямате нищо против, мисля ние шестимата да се обединим в група, преди да го е сторил някой тъмничар. Съгласни ли сте?

Те побързаха да кимнат.

— Пак извадихме късмет, че от тук за Лондон заминаваме дванайсет души. Останалите шестима без Айк са младички, както гледам, той предпочита тяхната компания повече, отколкото нашата. Ето защо и смятам да му предложа да направи същото и с петте момчета. Така ще бъдем на кораба затвор дванайсетима души и ще се браним взаимно.

— Неприятности ли очакваш, Ричард? — свъси се Конъли.

— Да ти призная, Уил, и аз не знам какво да очаквам. Подготвен съм за тежки времена, но не защото хората, които ми дават сведения, са ми казали нещо — обратното, защото усещам, че не ми казват всичко. Всички тук сме от западните краища. В плаващите затвори няма да е така.

— Ясно — отбеляза Бил Уайтинг, както никога, без да се шегува. — Най-добре е още сега да решим какво ще правим. После може и да е късно.

— Колцина знаят да четат и пишат? — попита Ричард.

Конъли, Перът и Уайтинг вдигнаха ръце.

— Четирима. Пак добре. — Той посочи петте сандъка, оставени на пода до него. — А сега нещо друго. В тия сандъци има вещи, които ще ни предпазят от болести, например филтри за вода.

— Ох, Ричард! — възкликна подразнен Джими Прайс. — Обърнал си ги тия филтри едва ли не в религия. Лизи добре го каза, заприличал си на поп, който отслужва служба.

— Вярно е, превърнало ми се е в религия да бъда здрав — погледна Ричард доста сурово насъбралите се. — Уили и Неди, вие двамата как не се разболяхте? Все пак сте лежали цяла година в Нюгейтския затвор в Бристъл.

— Пиехме само бира — отвърна Конъли. — Семействата ни носеха пари, за да се храним добре и да не пием каквото ни падне.

— А аз, докато лежах там, пиех вода — уточни Ричард.

— Не може да бъде! — ахна Неди Перът.

— Може, може! Пречиствах си водата с филтъра от шуплест камък — мине ли през него, става чиста като сълзица. Затова и братовчед ми Джеймс ги внася чак от Тенерифе. Ако си въобразявате, че водата в Темза е по-чиста, отколкото в Ейвън, само до седмица ще сте трупове. — Той сви рамене. — Ваша работа. Ако ви е по джоба да пиете само бира, добре. Но в Лондон ще бъдем далеч от семействата си, те няма да са ни под ръка, за да ни помагат. Длъжни сме да пестим златото, с което разполагаме, за подкупи, вместо да го харчим за бира.

— Прав си — съгласи се Уил Конъли, сетне докосна със страхопочитание камъка на филтъра върху масата. — Лично аз, ако не мога да си позволя да пия бира, ще си пречиствам водата с филтъра. Защо не, разумно си е!

Накрая всички, дори Джими Прайс, склониха да прецеждат водата.

— Е, разбрахме се — рече Ричард и отиде да поговори с Айк Роджърс.

Съжаляваше, че не разполага с дванайсет филтъра, но не чак толкова, че да подели шестте между всички. Групата на Айк трябваше да се оправя сама както знае, пък и Айк винаги разполагаше с пари.

„Ако дванайсетимата се държим един за друг, както сме разделени в две групи — помисли си Ричард, — имаме шанс и да оцелеем.“

Бележки

[1] Един от седемте бяса в еврейската кабала, изобразяван като гола жена, чието тяло завършва със змийска опашка. В Талмуда така се казва и първата жена на Адам. — Б.пр. ↑

[2] Стара аптекарска мярка, равна на 3,89 г. — Б.пр. ↑

[3] Улица в централната част на Лондон, където са разположени няколко съдебни учреждения и адвокатски кантори. — Б.пр. ↑

[4] Историческа и географска област в Южна Азия, до 1947 г. една от провинциите в Британска Индия. — Б.пр. ↑

[5] Така Марко Поло нарича Северен Китай — от монголските племена хитан, населявали областта. — Б.пр. ↑

[6] Прочути английски драматични актьори. — Б.пр. ↑

[7] Герои от епистоларния роман «Похожденията на Хъмфри Клинкър» (1771) на шотландския писател Тобаяс Смолет. — Б.пр. ↑

[8] Атлантически океан (лат.). — Б.пр. ↑

[9] Тихи океан (лат). — Б.пр. ↑

[10] Предишното име на Таити. — Б.пр. ↑

[11] Предишното име на Хавайските острови — Б.пр. ↑

[12] Непозната земя (лат.). — Б.пр. ↑

[13] Южна земя (лат.). — Б.пр. ↑

[14] Джоузеф Банкс (1734–1820), английски естествоизпитател. — Б.пр. ↑

[15] В Англия — главен представител на властта в графствата, назначава се от краля за една година. — Б.пр. ↑

[16] Главен съдия в графствата, назначаван пожизнено. — Б.пр. ↑

[17] Букв. уелсец. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Сага за Австралия (2)

Метаданни

Данни

Сага за Австралия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втора

Колийн Маккълоу
Сага за Австралия (2)