Ангел Попов
Развалини

Минавам сам, защото сам останах,

по коридора с римската мозайка

и стръкчета поникнала трева

да търся знак от твойте стъпки,

които век след век са отшумели.

Звукът на залите е тъй различен

и ромонът на ручея е спрял.

Напразно искам да отгатна

сред шепота на нощните води

гласа на арфата,която

събуждаше в сърцето ми копнеж.

На мястото на двата водоскока

бреза, пораснала, трепти

и аз забавям крачките, загледан

в миражите безплътни на душата,

защото чакам тебе, засияла,

да се огледаш в тъжните звезди.

 

 

Но няма никой. Стражите ги няма

и безнаказано прониква всеки

до ручея и приказните зали,

които зарад теб са сътворени.

Ти може би си слязла до морето

да слушаш в утрото хорала

на нимфите, събудени от сън,

докато дойда, влюбен, да те взема.