Ангел Попов
Хайдушка балада

Свърши боят. Вече нощ е.

Стене в тъмното дъжда.

Изпод ризата ми още

блика кървава вода.

 

Няма пукот. Няма писък.

Някъде бучи река.

Стиска шепа мокър пясък

вледенената ръка.

 

Падат капки. Тежко падат.

Мойта кръв ли е това?

Край бълбукащата вада

зъзне есенна трева.

 

Спря да капе. Проясни се.

Месецът огря дола.

Борът мълком наклони се

и опи ме със смола.

 

Сън сънувах. Някой вика.

Вие глутница в нощта.

И от раната заблика

непресъхнала кръвта.

 

Ах, Родино! Майко мила!

Гроб си нямам, нито кръст.

Одър черен ми застила

овдовялата ти пръст.

 

Есен днес е. Утре — зима.

И кръвта ще изтече.

Ще обагри ли килима

щом южнякът затъче?

 

Месец скри се. Стана тихо.

Рукна в тъмното дъжда.

Звънна с него като ехо

капка кървава вода.