Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grapes of Wrath, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 22 гласа)
Сканиране и разпознаване
nknikolov (2010)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Джон Стайнбек

Избрани творби в три тома

Том I

 

Американска

Първо и второ издание

 

Литературна група ХЛ.04 9536679911/5637-299-83

 

Съставител: Кръстан Дянков

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Кръстан Дянков, Людмила Филипова

Художник: Стоян Христов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректори: Наталия Кацарова, Стефка Добрева

 

Дадена за набор август 1982 г.

Подписана за печат януари 1983 г.

Излязла от печат март 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 48,50

Издателски коли 40,74. УИК 43,40

 

Цена 5,55 лв.

 

Държавно издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2


На Каръл, която пожела тази книга

На Том, който я изживя

Авторът

Първа глава

Над червената и част от сивата земя[1] на Оклахома тихо паднаха последните дъждове, без да могат да размекнат спеклата се на бразди пръст. Плугове запориха полята, покрити с мрежа от засъхнали вадички. Последните дъждове събудиха за бърз растеж царевичните кълнове и посяха буренаци и трева край пътищата, та сивата и тъмночервената земя почна да се губи под зеления килим. В края на май небето побледня и високите, кълбести облаци, които го покриваха цели два месеца, се разпръснаха. Слънцето ярко грееше ден след ден и по краищата на всеки зелен царевичен лист се образува кафява ивица. Облаци се появяваха за малко и изчезваха, а след известно време съвсем престанаха да се появяват. За да се запазят от слънцето, бурените станаха по-тъмнозелени и вече не се разпростираха върху нова площ. На повърхността на земята се образува корица — тънка, спечена — и колкото повече побледняваше небето, толкова повече побледняваше и земята: червената ставаше розова, а сивата — бяла.

В изровените от водата канавки пръстта, превърнала се в прах, се стелеше на малки и сухи потоци. Торбестите плъхове и мравоядите събаряха миниатюрни лавини. И тъй като немилостивото слънце печеше ден след ден, листата на младата царевица станаха по-меки и отпуснати; те увиснаха леко надолу, а сетне, когато средните, най-яки жилки отслабнаха, всеки лист клюмна към земята. После дойде юни и слънцето почна да грее още по-сърдито. Кафявата ивица по царевичните листа стана по-широка и обхвана и средните жилки. Бурените се спаружиха и стъблата им увиснаха надолу, почти докосвайки корените. Въздухът беше рядък, а небето — по-бледо от всеки друг път; земята също бледнееше от ден на ден.

По пътищата, където минаваха каруци и колелата стриваха пръстта, а копитата на конете я утъпкваха, корицата засъхнала кал се разтроши и се образува прах. Всичко, което се движеше, вдигаше прах във въздуха: пешеходецът вдигаше тънък пласт чак до кръста си, колата — пласт чак до върха на чергилото, а автомобилът — цял облак зад себе си. Прахът после бавно се слягаше.

Когато мина първата половина на юни, откъм Тексас и Мексиканския залив се зададоха големи облаци — тежки, дъждовни. Мъжете по нивята погледнаха към тях, подушиха въздуха и вдигнаха наплюнчените си пръсти, за да разберат откъде духа вятърът. А конете тозчас станаха неспокойни. Дъждовните облаци поръсиха леко земята и бързо отминаха. Те оставиха след себе си пак бледо небе и ярко слънце. Капките бяха само издълбали в праха малки трапчинки и поумили царевичните листа — това бе всичко.

Тих ветрец последва облаците, гонейки ги на север; той леко полюляваше вехнещата царевица. Мина ден и вятърът се усили, но продължи да духа равномерно, без пориви. Прахът от пътищата се вдигна във въздуха, разстла се и се посипа върху бурените край нивята и дори в самите ниви. Сега вятърът духаше силно и рязко и се мъчеше да разтроши засъхналата корица в царевичните нивя. Лека-полека небето потъмня от праха, а вятърът току сновеше по земята, вдигаше праха и го отнасяше далеч. Той се засили още повече. Засъхналата корица не издържа на напора му и над нивята се вдигна прах, проточил се на дълги сиви къдели като ленив дим. Царевицата сухо шумолеше, шибана от яростния вятър. Най-лекият прах вече не падаше на земята, а чезнеше в тъмнеещото небе.

Вятърът стана още по-силен; той бръскаше под камъните, носеше слама, сухи листа и дори малки буци пръст, бележейки с тях пътя си из нивята. Въздухът и небето тъмнееха, слънцето грееше червено, а прахът дразнеше носа. Една нощ вятърът се понесе вихрено; той коварно подкопаваше корените на царевицата и тя се бранеше с отслабналите си листа, докато накрая той я изтръгна и стъблата й уморено легнаха на земята, сочейки с върховете си посоката му.

Зората се сипна, но денят не настъпи. В сивото небе изгря червеното слънце — мътно червен диск, който хвърляше оскъдна светлина и едва разсейваше мрака; привечер полумракът неусетно се превърна пак в мрак, а вятърът зави и застена над повалената царевица.

Хората се бяха сврели в къщите си, а ако трябваше да излязат, връзваха на носовете си носни кърпи и си слагаха очила против праха.

Отново настъпи нощ — катраненочерна, защото светлината на звездите не можеше да проникне през праха, а осветените прозорци разпръсваха мрака само на няколко крачки от къщите. Прахът се бе смесил с въздуха така, че се бе образувала емулсия от прах и въздух. Вратите на къщите бяха здраво затворени, а пролуките по тях и по прозорците — натъпкани с парцали, но прахът незабелязано проникваше вътре и покриваше с лек пласт масите и столовете, съдините. Хората го бръскаха от раменете си. Малки ивици прах се бяха образували и по праговете.

В полунощ вятърът стихна и настъпи тишина. Изпълненият с прах въздух поглъщаше звука по-силно от мъгла. Лежейки в леглата си, хората чуха, че вятърът спира. Събудили се бяха в момента, когато стихията му замря. Те лежаха безшумно и напрегнато се вслушваха в тишината. Ето че петлите закукуригаха, но гласовете им звучаха глухо и хората неспокойно почнаха да се въртят в леглата, очаквайки с нетърпение утрото. Те знаеха: такъв прах скоро няма да се слегне. На сутринта прахът беше наситил въздуха като мъгла, а слънцето бе яркочервено като прясна кръв. Този ден, както и следващия, небето сееше прах върху земята. Тя се покри с гладък, мек слой. Прахът се стелеше върху царевицата, трупаше се на купчинки по коловете на оградите, по жиците; той се стелеше по покривите, по бурените и дърветата.

Хората излязоха от къщите си, душеха горещия, дразнещ въздух и прикриваха носовете си с ръка. И децата се измъкнаха навън, но не затичаха с викове по дворовете, както след дъжд. Мъжете стояха край оградите и гледаха повалената царевица, която сега вехнеше бързо и само тук-таме се зеленееше през слоя прах. Мъжете мълчаха и бяха почти неподвижни. Жените също излязоха навън и застанаха до мъжете си — да разберат дали този път мъжете ще понесат удара. Те крадешком се вглеждаха в лицата на мъжете — е, нека става каквото ще с царевицата, но другото, главното да се запази. Децата стояха наблизо, чертаеха фигури в праха с босите си крака и също се мъчеха да отгатнат дали мъжете и жените ще понесат удара. Те поглеждаха лицата на възрастните и грижливо чертаеха в праха с пръстите си. Конете дойдоха до водопойните корита и пръхтейки, чистеха слоя прах от водата. След малко от напрегнатите лица на мъжете изчезна безпомощният смут и те станаха сурови, гневни и упорити. Тогава жените разбраха, че не бива да се страхуват и че мъжете са издържали удара. Те попитаха: „Какво ще правим сега?“ А мъжете отговориха: „Не знаем.“ Но нямаше нищо страшно. Жените знаеха, че няма нищо страшно, и втренчените деца знаеха, че няма нищо страшно. Жените и децата бяха твърдо убедени — няма непоносима беда, щом тя не е могла да сломи мъжете. Жените се прибраха в къщите да шетат, а децата почнаха да играят — отначало плахо. С напредването на деня червеното слънце ставаше все по-бледо. То ярко грееше над покритата с прах земя. Мъжете седяха на входовете на къщите си; в ръцете си въртяха пръчки и камъни. Те седяха неподвижни — мислеха… пресмятаха.

Бележки

[1] Червената и част от сивата земя — области в щата, където се срещат тъмни черноземни и сиви песъчливи почви.