Евелин Роджърс
Пустинен пламък (31)

Глава 31

Джейн стоеше на високия хълм, засенчен от младите пролетни клонки на брястовете, и се взираше в меките извивки на родната земя. Сред потъмнялата трева, останала от зимата, тук-там се забелязваха стръкчета зеленина, на тя не виждаше нищо; пред поглед й се ширеше океанът, а понякога безбрежността от пясъчни дюни.

Дали ще успее някога да прогони тези образи от съзнанието си?

Чу се цвилене на кон и то я откъсна от нейната замечтаност, тя се обърна и погледна към кобилата, която купи в Триполи на връщане. Беше сива арабска кобила и Джейн я нарече Форчън Ту. Сега стоеше вързана близо до прясно покаралата зелена трева.

— Тревожи ли те нещо, моето момиче?

Кобилата изви глава и опъна въжето, после отново наведе глава към тревата.

Беше облечена в костюм за езда, чийто цвят наподобяваше кларет. Тя потърка ръкава там, където някога я бяха ударили. Тук нямаше кой да я нападне и не я застрашаваше нищо. Нито Милисънт, нито Мерибет, която се развеждаше в момента, биха се съгласили да напуснат Ню Йорк; не дойдоха да видят дори завърналия се от Африка потомък на семейството. Той прекара една седмица в имението на семейство Форбс на Вандам Стрийт и това бе предостатъчно за всички.

Джош замина за Ричмънд във връзка с една сделка по закупуване на земя; искаше да възстанови Уърдингтън Фарм с цялата земя около нея, както по времето на баща им. Всички, които живееха наблизо, щяха да работят по време на пролетното засаждане.

Всички, с изключение на Алва, която ще наднича от кухнята, чудейки се какво да измисли, за да може господарката да хапне нещо следобед.

— Никога не си била толкова кльощава — мърмореше непрекъснато дългогодишната прислужница и това започваше да влудява Джейн. — Ако не си отваряш очите, вятърът може да те отнесе някой ден.

Джейн знаеше, че няма такава опасност — за тази работа беше нужен силен пустинен вятър — и нещо, което да стопли сърцето й. Нещо като пустинния пламък.

Кобилата изцвили отново. Сега и Джейн успя да чуе тропота на копита, донесен от лекия ветрец, който шепнеше нещо в листата и в къдриците на разпиляната й коса.

Тя се обърна и видя тъмната фигура на мъж върху кон, който изкачваше стръмния склон.

Тя се подпря на дървото. От ствола се откъсна парченце кора и тя потърка в него дланта си, без да усети нищо; нищо, освен бясното удряне на сърцето си и пулса на гъстата кръв във вените.

Конникът беше гологлав, а на раменете си носеше черна пелерина. Под нея се виждаше бяла ленена риза, черни панталони и черни ботуши. Косата му бе по-дълга отпреди, а лицето изглеждаше по-слабо.

Той слезе от коня и тя видя, че силното му тяло си е все същото, каквото го бе запомнила и за което жадуваше всяка нощ в напразните си опити да заспи. Както винаги, целият свят приличаше на хилаво джудже в сравнение с Андрю Макгрегър.

Той спря на няколко метра от нея. Очите му с цвят на морска буря я пронизваха и тя усети сърцето и дъха си някъде високо в гърлото. Ветрецът запрати една къдрица към отворените й устни и Джейн побърза да я махне. Погледът му проследи движението на ръката й.

Кожата й настръхна, като че през нея бе преминал ток. Какво ли чувства той? Очите му бяха непроницаеми и тя не можеше да прочете нищо в тях.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Погледът му бързо се плъзна по тялото й, сякаш искаше за един миг да поеме колкото се може повече от нея, да отпие от гледката и да отпразнува нейната реалност след толкова месеци безплодни видения.

Беше загубила загара от пустинята, но кожата й все още изглеждаше като крило на копринена пеперуда. Харесваше я в дрехи с цвят на кларет, защото подчертаваха красотата на кожата й; зарадва се при мисълта, че е предпочела този цвят.

А може би тя само изглежда толкова спокойна… Бог знае, че никога през живота си не е бил толкова уплашен. Не беше се страхувал така дори когато вървеше през ситния дъжд към къщата на големеца, нито под оръдейния огън на пиратския кораб.

— В къщата ми казаха къде си.

Дълбокият плътен глас я стопли от главата до пръстите на краката й.

— Често яздя насам, особено когато Джош го няма. — Думите прозвучаха малко сковано и тя се уплаши, че той ще чуе ударите на сърцето й.

— Как е брат ти?

— От ден на ден все по-добре, струва ми се. Тогава си имаше много други грижи на главата, не само смъртта на жена си. Още там, в Зиза, научи за престъпленията на Хамода и разбра какъв слепец е бил. Фермата добре му дойде, защото трябваше да насочи към нещо силите и вниманието си.

— А ти как я караш през цялото това време?

„Ужасно.“

— Карам я някак си. — Пръстите й нервно подръпваха крайчетата на косата. — Чудя се какво ли е станало с всичките тези хора, които останаха там.

— Ако питаш за шейха, свършено е с него. Не сме вече съдружници, пък и за никого не е тайна, че едва ли ще се оправи някога след тази загуба. Сега Мохамед се държи като глава на семейството. Върнал се е при майка си в Триполи, но се говори, че вероятно и двамата ще се преместят в Зиза.

Андрю пристъпи още малко.

— Как мислиш, дали един ден Мохамед ще е подходящ за поста на брат ти?

— О, съвсем подходящ.

Усещаше, че се задушава; пръстите й нервно се опитваха да развържат връзките на яката. Той направи още една крачка напред.

— Момчетата ме чакат живи и здрави в Ню Йорк. Все са си същата тайфа: Боксьора е влюбен, а Оукъм му чете морал, Атлас вдига врява до небето. Чанг и Чин се върнаха при семействата си в Пекин.

„Ако още миг продължи да си играе с това проклето копче — помисли си Андрю, — ще вземе да го откъсне.“ Всъщност, щеше му се да го откъсне, дори и пръстите й да не си играеха с него.

— Интересува ли те още някой? — попита той и дойде толкова близо, че можа да усети уханието на гардении. Кръвта му започна да завира само от едно вдъхване.

Той очакваше нейния отговор, сега всичко зависеше от това, какво ще каже тя.

Тя стоеше изправена и с вдигната глава. Андрю беше тук, напук на всяка логика и най-после ще може да му каже какво чувства.

— Мислих за тебе, Андрю. Не знам да има минута, в която да не се сетя ту за смеха ти, ту за лицето ти, и си представям как стоеше до парапета, а вятърът развява косите ти и прилепва дрехите ти по тялото. Помня как ми се караше и как се грижеше за мене, как ме любеше… Аз…

Той я грабна в прегръдката си и тя пак не успя да му каже най-важното.

— Не мога да чакам нито секунда повече, момиче. — Той я целуваше по ъгълчетата на устните. — Обичам те с цялото си сърце и душа, и страшно се измъчих, откакто те напуснах като последен глупак.

Той нежно притисна устни до нейните, после ги разтвори леко и пое дъха й, докато езикът му опитваше нейния мед.

Следеше движенията му да са леки и нежни, както внимаваше да не загуби разсъдъка си.

Андрю се откъсна от устните й и се взря в нея. Стаени под клепачите сълзи напираха под гъстите ресници. Беше толкова крехка, така уязвима, че му се искаше да я държи така цял живот, за да я пази и обича.

И той й го каза.

Джейн вдигна поглед към него.

— Съвсем не съм толкова крехка — каза тя и по устните й се плъзна лека усмивка. Сега вече видя, че сълзите й не са били предизвикани от тъга. — Не помниш ли как се справях в пустинята?

— Помня, момичето ми, помня.

— Сега мой ред ли е?

— Да, ако имаш нещо да казваш. Държах се като негодник, признавам си, но ми трябваше време да разбера, че единственото, което искам на този свят, си ти. Когато се върнах в Дерна, научих, че Джош се кани да напусне Зиза и че двамата ще тръгнете към Тобрук…

Тя сложи пръст върху устните му.

— Не бях разбрала досега, че си толкова приказлив, даже когато се карахме.

Той се засмя:

— Никога не съм имал толкова много за казване.

— Обичам те — каза тя бързо, преди да е успял да я прекъсне отново. — В Зиза бях толкова обидена и ядосана, и все още потресена от всичко, което се случи, че наговорих много неща, от които после ме беше срам. Но никога не съм преставала да те обичам. Обикнах те още когато слезе по стълбата на „Тросакс“ и ме спря на претъпканото пристанище, за да ми предложиш помощта си. Мили мой, направи го толкова несръчно, че изглеждаше още по-примамливо.

Никога досега не беше изпитвал такава наслада в сърцето си.

— Мили? А не копеле? Сигурно забравяш как съм бил роден.

— Ти нямаш един баща, а аз имам трима. Можем да си ги поделим.

Андрю се засмя.

— Ходих да го видя.

— Ходил си да видиш кого?

— Беше идея на Оукъм, но и мене беше почнало да ме яде, като ми наприказва онези работи, дето всеки трябва да се държи за някого. Писах му, че пристигам, за да не ги стресна, и отидох. И брат ми беше там, казаха ми също, че имало още две момичета в семейството. Сестри, значи, ако им хрумне да се нарекат така. Едва ли обаче ще им хрумне такова нещо.

— О, Андрю. — Тя се разплака, като си помисли колко го е заболяло.

— Не плачи, момиче. Ние не се обичаме, нито пък ще се обикнем някога. Но не се и мразим, и затова съм спокоен. Родил съм се по погрешка. Малко късно разбрах, че животът ми трябва да бъде друг, и затова съм тук.

Той силно я притисна.

— Господи, колко е хубаво да те усещам в ръцете си! Ако се беше омъжила за този Леандър чий-беше-там…

— Форбс. Сега май е хвърлил око на сестра ми, тя скоро ще бъде свободна.

Андрю притисна устни до топлата й шия и изръмжа.

— А ти свободна ли си?

Тя го отблъсна леко от себе си:

— Това предложение за женитба ли е? Защото ако е…

— Да.

Краткият му отговор я стъписа и тя каза:

— Приемам.

Това си заслужаваше една по-дълга целувка и накрая той все пак се откъсна от нея, защото го загриза съвестта.

— Още не съм ти казал всичко. Искам да живеем с тебе на „Тросакс“, поне докато си купя още един кораб. Няма да е след много време, защото имам спестени пари. Тогава можем да живеем където си ис…

Тя го прекъсна с целувка.

— С тебе бих живяла и в палатка, Андрю Макгрегър, макар че, да си призная, предпочитам морето — вятърът там не носи толкова пясък. Ако ми имаш доверие и ме пуснеш на фрегатата…

— Ще направя всичко, за да я поддържам в добро състояние. Знам, че морето не е подходящо място да се пускат корени, но това ще е само временно. Пък и ще видиш, че другите неудобства се компенсират с удобствата на капитанската койка.

Тя се стопи.

— Много добре си ги спомням.

Андрю целуна избледнелия белег на слепоочието й.

— Исках да те целуна точно тук още като яздех към тебе нагоре по хълма, а ти стоеше там и вятърът развяваше косите ти. Виждах колко тъмно е кадифето в твоите очи… Знаеш ли колко много те желая?

— Знам. — Тя се освободи от прегръдката му и го хвана за ръката. — Хайде да пояздим до фермата, мили. Искам да ти покажа каква хубава стая имам горе, с чудесно пухено легло и красив юрган. Преживяването ще бъде съвсем ново за нас. — Очите й плуваха в сладострастие, докато изучаваше тялото му, и се задържаха върху силните стройни бедра. — Там имаш един белег, и аз искам да го целуна…

Животът беше пред тях.