Евелин Роджърс
Пустинен пламък (12)

Глава 12

Оказа се, че никак не е лесно да настигне момчето. Тя изтича по една улица, пълна с народ, после надолу по следващата, мина покрай група полуголи деца, наклякали край напукани и порутени стени. През цялото време трябваше непрекъснато да внимава и да отскача встрани, за да се предпази от камилите и магаретата, с които бяха пълни прашните улици. Но през цялото време нито за миг не изпусна от погледа си момчето. Неговата фигура като че ли беше маяк, който я водеше през този екзотичен и потънал в хаос свят.

В един момент на пътя й се изпречи някаква слаба фигура, подобна на привидение. Беше покрита с плащеница, главата и лицето бяха скрити под кора от засъхнала мръсотия, а ръцете бяха целите в кървящи рани. Мъжът протегна ръце, като че ли искаше да я прегърне.

Джейн рязко спря. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Мъжът започна да бръщолеви нещо, което тя не можа да разбере, но когато видя налудничавия блясък в погледа му, й стана ясно, че това е един от онези идиоти, които бяха оставени свободно да се движат по улиците.

Тук ги мислеха за благословени от Аллах и не ги закачаха. Тя си пое въздух и уплашена, че е загубила момчето, се шмугна под едната му ръка и отново хукна надолу по улицата.

Изведнъж видя, че момчето стои на един далечен ъгъл, и едва сега си даде сметка, че то всъщност я чака, че я води някъде. Не можеше да си обясни с каква цел, но откакто Андрю Макгрегър се бе появил така ненадейно в стаята й в Танжер, тя бе престанала да търси каквито и да било причини за действията на хората. Не можеше да си обясни и защо тичаше след момчето. В началото този лудешки бяг като че ли бе предизвикан от желанието й да му благодари. Но сега, изглежда, я водеше и още нещо. Като че ли това бе някакъв особен дух, някаква непозната за нея непреодолима сила, която я направляваше и не й даваше право на избор.

Също както и акцията й по спасяването на Джош, този бяг из улиците на Триполи трябваше да приключи успешно.

Беше изчезнал така внезапно, както се бе появил. Но тя се затича към ъгъла, зави по пресечката и се сблъска с младия арабин. Той се отдръпна назад и любезно кимна в отговор на изненадата в погледа й.

Робата, която тя бе следвала толкова дълго време, свободно висеше на слабото му тяло. Отдолу се подаваха два мръсни крака, обути в сандали. Покривалото се бе смъкнало от главата му и тя успя добре да разгледа лицето му. Кафеникава кожа, кафеникаво лице, бели зъби, блестяща усмивка.

— О! — възкликна тя и се почувства глупаво, че няма какво друго да каже. Съсредоточи се за миг, за да успокои дишането си.

Момчето я загледа и продължи да се усмихва. Бяха застанали пред едно от безбройните кафенета в града. Малко настрани двама араби седяха с кръстосани крака на една мраморна пейка пред отворената врата. Любопитните им очи се приковаха върху откритото лице на Джейн. Наоколо се носеше смесица от аромат на кафе, канела и карамфил. Това бе една приятна промяна след ужасната воня по улиците на града.

Джейн погледна отново момчето. Прецени, че е на около четиринадесет години. На толкова бе и Джош, когато избяга с кораба. Сърцето й леко я заболя. По-силно от всякога тя усети, че срещата им е неизбежна. Момчето й се поклони ниско.

— Дамата не се е наранила при падането. Много се радвам.

— Ти говориш английски?

— Не много добре. Но се опитвам да се справя с този труден език.

Джейн отвърна на усмивката му.

— Искам да ти благодаря, че спаси живота ми.

— Аллах ме изпрати.

— Но точно теб. Само ти успя да реагираш така бързо и ме издърпа в безопасност.

Спомни си злия поглед в неспокойните очи на онзи, който се бе опитал да я убие. Джейн кръстоса в жест на признателност ръце на раменете си.

— Не зная защо ме блъснаха под коня.

— Триполи е много опасно място, мис Уърдингтън. — Той произнесе името й като припев на песен.

Джейн се изненада.

— Знаеш името ми?

— Слуга съм в двореца. Приятел съм на един каруцар. Той ми разказа за американката, дръзнала да посети нашата. Слухът много бързо се разпространи.

— Дръзнала да посети? Аз дойдох като приятел и потърсих помощта на пашата. Нищо повече.

— Никоя друга… — Той се запъна, като търсеше подходяща дума, с която да не обиди дамата от Америка. — Моля, разберете това, което казвам. Никоя друга особа от вашия пол не е предприемала такъв опит.

„Какъв любезен младеж“ — помисли си Джейн. Той бе съвсем различен от всички, които бе срещала тук до този момент. Толкова загрижен за доброто й. С такава деликатност на речта. Сърцето й се изпълни с благодарност.

— Да не би вашият паша да яде дами от чужбина на закуска? — попита тя усмихната.

— Шегувате ли се? — попита момчето и тъмните му очи блеснаха до мис Уърдингтън.

— Малко.

Колко правилно бе постъпила, като бе последвала момчето, помисли си Джейн и напълно се отърси от напрежението, което я бе завладяло, откакто бе усетила онези коварни ръце на гърба си. Без всякакво логично обяснение момчето я караше да чувства, че всичко около нея бе наред, а ако не беше така, скоро би трябвало да се оправи.

Замълчаха, когато една кола затрака по тясната улица и мина близо до тях, последвана от мършава камила, украсена с ресни и понесла на гърба си ленен паланкин. Джейн се притисна към стената на кафенето и заразглежда с любопитство покритата носилка. Вътре седеше жена, неясните й очертания се виждаха през плата. Очевидно беше богата, защото зад камилата вървяха робини, а от двете страни яздеха стражи. Свитата бавно премина покрай тях.

Джейн почти се задуши от гъстите облаци благоухания, които се разнасяха от съдовете, които робините носеха.

Тя се закашля и се обърна към момчето. С изненада откри, че то бе увило главата си с покривалото и се беше обърнало с лице към стената. Помисли си, че поведението му е доста странно, но после реши, че навярно е постъпило така, за да се предпази от силните сладникави благовония. Тя поднови разговора си оттам, където го бяха прекъснали.

— Както виждаш, оцелях след ужасното посещение в крепостта на пашата, а на улицата бях изложена на голяма опасност.

Момчето надникна иззад покривалото си, за да огледа обстановката. Опасността бе отминала, забеляза то с облекчение, и отново разкри лицето си пред нея.

— Мъжът с белега — каза момчето и внезапно се намръщи.

— Видя ли го? Блъсна ме, нали? Знаех си. Но защо! Нямам ни най-малка представа кой е, но го видях и в пристанището на Танжер, когато за пръв път бях там.

— Странно.

— Съгласна съм. Повече от странно. Страшно е — каза тя и в душата й отново нахлу тревога. — А бях решила да не разрешавам на нищо да ме плаши по време на пътуването ми.

— Трябва да позволите на Мохамед да ви помогне.

— Но аз съм християнка.

Момчето се усмихна.

— Не на този Мохамед. Разрешете ми да представя скромната си личност. Мохамед, дете на улицата, на вашите услуги.

Джейн се успокои от усмивката му повече, отколкото от предложението му.

— Не виждам как би могъл да ми помогнеш.

— В моите скромни възможности е да ви осигуря подслон, който да ви предпази от бурята, надвиснала над града.

Джейн вдигна очи към ясното, синьо небе.

— Каква буря?

— Преди края на деня. Трябва да ми вярвате.

Мохамед най-невинно й се усмихна. Винаги правеше така, когато искаше да предразположи жените в семейството си. Вярно, че това бе изпитан метод, но откри колко лесно бе да се държиш любезно с американката, чиито очи гледаха така тревожно. Тя смело го беше последвала и разговаряше с него като с мъж, а не като с дете, на което не бива да се обръща внимание.

Наистина се намираше в опасност, въпреки че той не знаеше защо. Дори и само да я използваше за своите цели, би трябвало да се грижи за нея.

Джейн реши да премисли възможните варианти, но за съжаление не се сети за нито един, освен за възможността да се довери на едно арабско момче на име Мохамед, нарекло себе си дете на улицата, което единствено сред многото възрастни и силни мъже бе съумяло достатъчно бързо да реагира с ума и тялото си и да я спаси от конските копита. Ако срещата им наистина бе част от онова, което трябваше да се случи, нямаше смисъл да прекратява познанството им толкова бързо.

Добре. Той я бе въвлякъл в едно весело преследване из улиците на града, като преднамерено я бе предизвикал да го последва. Може би и той бе така самотен като нея, въпреки че не можеше да си представи такъв очарователен младеж с такива приятни маниери да няма приятели. Най-важното бе да не се отчайва. Какво като пашата я бе разочаровал, какво от това, че имаше опасен враг, че всеки, към когото се беше обърнала, я наричаше глупачка.

Или поне го бяха намекнали. Само капитан Макгрегър бе казал мнението си. Но защо тя непрекъснато си спомняше за това и за другите неща, които бе казал и направил. Трябваше да мисли за други, много по-важни неща. Джейн не можеше да проумее това.

— Имаш ли нещо против да ме наричаш Джейн? — попита тя. — Мис Уърдингтън е много дълго.

— Оказвате ми голяма чест с тази молба. Със сърцето си чувствам, мис Джейн, че ние с вас ще станем приятели.

— Аз също го чувствам, Мохамед, и, разбира се, вярвам, че ще стане така. Води ме към твоето скривалище по време на буря.

Те тръгнаха отново из улиците на града. Момчето бързо вървеше на няколко метра пред нея. Тя беше сложила качулката на главата си и непрекъснато се оглеждаше за мъж с малки очички и белег на бузата.

Мохамед от време на време поглеждаше дали не изостава много. Тя бе много важна за него. Тази жена от далечна страна. Будният му ум с нетърпение очакваше всичко, на което тя би могла да го научи. Той не искаше вечно да остава в Триполи. Тук нищо не го задържаше.

Отведе я в една къща на края на града, съвсем близо до пясъците на Сахара, които се издигаха зад последните постройки. Растителността постепенно изчезваше. Тук-там имаше сухи треви, които смело растяха по движещите се пясъци на дюните.

Вятърът от морето вече бе станал влажен и студен и тъмните облаци превърнаха следобедното небе в черно покривало. Влязоха през една задна врата, която водеше към алея във вътрешен двор. Къщата бе тъмна. Джейн се препъна в нещо, което се бе изпречило на пътя й. Усети силна болка в пръста на крака си. Наведе се, опипа предмета и разбра, че това е само един обикновен стол.

— Има ли наблизо лампа? — попита тя.

— Много съжалявам, но няма — отговори Мохамед, после се поколеба и продължи: — Къщата, в която се намираме, е взета временно. И ние не бива да натрапваме присъствието си на собственика й, любезен и щедър човек — момчето едва не се задави при тези думи, — който в тази бурна нощ се намира далеч от дома си.

Джейн разбра. Те не би трябвало да се намират тук и Мохамед се опасяваше, че ще ги хванат, ако някой отвън види светлина. Нарушаваха закона. Правеше го за първи път, но не изпита и най-малко угризение на съвестта.

Когато очите й свикнаха с тъмнината, Джейн забеляза, че се намират в кухнята. Това й припомни, че не е яла нищо от доста време насам. Беше хапнала в консулството, там бе оставила и багажа си, защото мислеше, че ще пренощува там. Помисли си, че точно сега не би отказала, ако и предложеха да си вземе от плодовете на пашата.

Мохамед като че ли беше отгатнал мислите й. Той отвори един шкаф и сложи половин самун хляб в ръцете й заедно с парче миризливо сирене. Като се увери, че е взел и за себе си, тя отхапа от сиренето, установи, че става за ядене, а след няколко залъка вече си мислеше, че е доста вкусно.

Двамата стояха в тъмното и лакомо поглъщаха храната. После той й предложи чаша вино от стомната, поставена на тезгяха близо до вратата.

Виното бе сладко и пивко, и единственото, което я изненада, бе това, че се намираше в арабски дом. Религията на арабите определено им забраняваше да пият алкохол. Преди да попита Мохамед какъв е домакинът им, навън блесна светкавица, разнесе се гръм и по каменните стени заплющя дъжд. Мохамед я заведе до вратата и те погледнаха към вътрешния двор. Тя гледаше дъжда, отпиваше от виното и си мислеше, че за една срамежлива и непривлекателна стара мома, дошла от ферма във Вирджиния, тя определено води доста авантюристичен живот.

Още по-забавното бе, че й харесваше. Плахата, малка Джейн, която се страхуваше да не разяри майка си, ако й каже, че по-скоро би изтърпяла хиляди мъчения, отколкото да се омъжи за Леандър Форбс. За един ден тя бе потопила една спасителна лодка и важно бе казала на суровия й капитан, че ще му я плати, независимо дали той желае това или не, беше срещнала друг един суров мъж от мнозината сурови държавни чиновници, които не одобряваха поведението й, и бе дръзнала да нахлуе в покоите на пашата на Триполи, които приличаха на боен стан.

Нещо повече, тя бе оцеляла, на косъм от смъртта под копитата на един препускащ жребец, беше си намерила нов приятел и сега отпиваше от приятното вино, докато наблюдаваше бурята от една къща, където определено не биха я посрещнали с радост, ако собственикът знаеше, че е тук.

Добър ден, реши тя, без да обръща внимание на бъркотиите. Това наистина бе един много добър ден.

 

 

Когато бурята се превърна в проливен дъжд, Андрю се прибра в каютата си, за да разгледа митническите документи, които щеше да предостави на партньора си в Дерна. Може би тази изчерпателност ще смекчи резкия му тон.

Внезапната промяна във времето го беше забавила. А не тревогата за една ужасна жена, която бродеше в дъжда по улиците на един непознат и опасен град сама, без близки, без подслон, без път назад.

Андрю си представи Джейн такава, каквато я бе видял за последен път. Тя стоеше на трапа. Тялото й бе загърнато в пелерината с цвят на червено вино, главата й бе вдигната гордо. От ужасно красивите й черни очи излитаха мълнии, когато го попита колко му дължи за лодката. Ако трябваше да включи в цената и вълненията, които бе предизвикала в душата му, щеше да й се наложи да вземе прословутото съкровище на пашата, за да може да изплати дълга си.

— Нито шилинг — й бе отвърнал той и я беше отпратил, като единственото, което направи, бе да разреши на Боксьора да я отведе до американското консулство, за да не е изложена на обичайните за нея опасности.

Младежът, на когото бе дал отпуск за деня, още не се беше върнал. Андрю изпита силни угризения на съвестта. Въпреки всичкия си кураж тя все пак бе жена, сама в един мъжки свят, в който по-голяма част от мъжете не познаваха думата чест.

Трябваше да я предупреди за пазара за бели роби, който се намираше зад двореца на пашата.

По дяволите, помисли си той, дори и да го бе направил, тя никога нямаше да го изслуша. Упорита или твърде невежа, или може би наивна, за да се грижи добре за себе си, тя бе и страшно своенравна. Не би могъл да й попречи и да предотврати нещастията, които я дебнеха.

Той се наведе над документите. Почти беше привършил, когато вратата на каютата се отвори и на прага се появи Оукъм. Застанал до отворения прозорец с разрошена от вятъра козина, Атлас изпищя за поздрав.

Андрю вдигна поглед от бюрото си и видя тревогата в добрите и мъдри очи на побелелия си старши помощник. Забеляза нови бръчки, които брадата му вече не можеше да прикрие.

— Какво се е случило? — попита той.

— Нищо с кораба, капитан Мак. Може да бъдете спокоен в това отношение.

— Позволи ми да се досетя. Мис Уърдингтън.

— Да.

— Жива ли е? В добро здраве?

— И двете, когато са я видели за последен път.

Андрю въздъхна силно. Не бе усетил, че дълго време е стоял без дъх. Помъчи се да изглежда максимално спокоен.

— Тогава бъди по-внимателен, Оукъм. Казах, че си е тръгнала и че не желая повече да чувам името й на борда на фрегатата. Тя вече се оправя сама и така ще бъде и занапред. Нека Триполи сам да се защитава от нея.

— Добре, че се отървахте, нали?

— Да, така е. Отдавна трябваше да го направя.

Оукъм забеляза стиснатите устни на капитана и студения блясък в погледа му. Но също така долови и тревогата.

Неговият капитан беше самотен единак. Нямаше представа как да се погрижи за една жена, още по-малко би могъл да се привърже към някоя. Търсеше жените само тогава, когато тялото му имаше нужда от тях.

Всичко, което дори и малко загатваше за по-дълготрайна връзка, бе опасна плитчина за неговия самотен кораб и му бе нужна малко помощ, за да се справи със ситуацията.

Оукъм каза внимателно:

— Тогава сигурно няма да искате да чуете какво имат да ви кажат китайците.

— Китайците ли?

— Да, Чанг и Чин.

— Онези, които твърдят, че мис Уърдингтън трябва да бъде под моите грижи, защото съм я спасил от удавяне?

— Те само го споменаха бегло.

— Надявам се, че няма да го споменат и лично на мен.

Капитанът определено беше раздразнителен. Оукъм сви рамене, без да му обръща внимание.

— Те току-що се върнаха от града с една история, която биха искали да ви разкажат.

Андрю бутна настрани документите.

— Сега ли? — попита той и забарабани с пръсти по страничните облегалки на стола. Искаше му се да си даде вид, че се колебае дали да се съгласи, но ако трябваше да бъде честен пред себе си, не би казал „не“.

Джейн бе тръгнала преди осем часа. През това време можеше да си създаде безброй неприятности.

— Доведи ги.

Е, добре, призна той пред себе си. Бе разтревожен. Най-малкото, бе загрижен. Независимо какво мислеше Джейн Уърдингтън, той не беше такъв брутален и жесток тип.

Атлас реши да изостави мястото си до прозореца и да се настани в скута на господаря си. След като прегледа пазвата му за бълхи, той уви опашката си около крака на стола, положи ръце върху сгънатите си крака и се ухили, без усмивката му да беше специално адресирана към някого от присъстващите. Приличаше на непослушно дете, което току-що е направило някаква голяма пакост.

Когато китайците застанаха до бюрото му, Андрю усети, че тревогата му нарасна.

— Нямате вид на моряци, които са прекарали весело отпуската си на брега — каза той, като погледна първо единия, после другия.

Братята много си приличаха. И двамата имаха крехка физика, а косите им бяха сплетени по един и същ начин на дълги плитки, които падаха отзад на гърба. Те се бяха проявили като способни и изпълнителни моряци. Бяха в екипажа от деня, в който Андрю ги беше спасил от пиратско нападение на един остров в Карибско море преди една година. Не беше ги питал как се бяха озовали там, а и те самите не бяха изявили желание да му кажат. Сега за първи път искаха капитанът да ги приеме за разговор.

— Кажете ми какво е станало — подкани ги Андрю.

Чанг започна да говори на гладък и правилен английски, като само от време на време замазваше леко съгласните, както правеха повечето негови сънародници.

— Отидохме на пазара да купим подаръци за семействата си, капитане.

— Не знаех, че имате семейства.

— В Пекин — уточни Чанг. — Пътьом минахме покрай двореца. Младата дама, която спасихме от потъналия кораб, бе заобиколено от голяма тълпа точно пред стените му.

— С тях ли беше?

Чанг поклати глава.

— Не мисля така. Около такива места навсякъде по света има големи тълпи. Като че ли властелините вътре всеки миг ще им раздадат милостиня. Може би се надяват да видят пашата и да се насладят на блясъка и великолепието на тази елегантна личност.

За Чанг тази реч бе твърде дълга и той изведнъж замлъкна.

Чин продължи:

— Дамата бе потънала в мисли. Нещастни мисли, капитане. Един огромен кон с каруца се появи и препусна с всички сили надолу по улицата.

— Дамата политна — каза Чин. — Един човек, облечен в роба, я избави от нещастието.

— Мили боже! — възкликна уплашен Андрю. — Добре ли е?

— В отлично здраве — каза Чин. — Този, който я спаси, побягна, като че ли не искаше тя да му благодари. Тя хукна след него по-бързо и от коня, сякаш на всяка цена искаше да му благодари. Така я видяхме за последен път.

Андрю поклати глава. Можеше да си представи сцената.

Джейн, зашеметена от току-що чутите обиди и от образа на пашата, бе излязла на улицата и за малко не бе убита. Тревогата му бързо се превърна в гняв. Трябваше й един хубав пердах. Не биваше изобщо да й разрешава да напуска Ню Йорк без въоръжена охрана. Атлас се намръщи и замига с малките си като копчета кафяви очички, като че ли и той споделяше гнева на господаря си.

— Благодаря за информацията — каза Андрю.

— Това не е всичко — каза Чанг. Лицето му, което обикновено бе непроницаемо, бе изпълнено с напрежение. — Казах, че дамата политна, но това стана, защото я бутнаха.

— Как така!

— Видяхме съвсем ясно — добави Чин. — Бутна я един мъж от тълпата.

Атлас изпищя. Андрю го хвърли от скута си и маймунката отново се изкатери на прозореца.

— Сигурни ли сте, че не е било случайно?

— Несъмнено. Двамата с брат ми се опитахме да го проследим. Може би не беше много разумно, но смелата дама се нуждае от много грижи.

— Съжаляваме, но трябва да ви съобщим, че преследването ни скоро бе прекратено. Мъжът изчезна — каза Чин.

— Но с радост можем да ви кажем, че успяхме да го разгледаме добре. Виждали сме го и преди. Той има голям, грозен белег на лицето.

— Виждали сме го на пристанището в Дерна — каза Чин. — Не искахме да тревожим капитана, който изпрати дамата на брега, но ние с брат ми се посъветвахме и решихме, че вие би трябвало да знаете. Тя се намира в голяма опасност.