Патрик Андерсън
Всички удоволствия (25)

25.

От ъгъла на „Блийкър“ и „Томпсън“ можех да видя поне дузина фамилни ресторанти — китайски, гръцки, италиански, френски, испански.

Мисълта ме проряза, докато бях с Орт и Хари — историята на Бони за нейния приятел, момчето, което бе загубила заради ненавременното изписукване на бийпъра си. Беше ли казала, че живее във „Вилидж“, че родителите му държат ресторант, че името му е Марио^[1], като на губернатора. Тя го беше наричала Майк.

Картината се подреждаше. Елтън каза, че обаждането на Бони е от „Вилидж“. Линда пък спомена, че Пени звъннала от някакво шумно място — може би ресторант.

И така, колко ли италиански ресторанта имаше във „Вилидж“? Доста, но ако Пени беше в някой от тях, щях да я открия.

От другата страна на улицата имаше един — „При Амари“. Можех да започна с него.

Явно попадах в един от слабите му часове. Не се виждаше никой. Пристъпих вътре. Масите бяха застлани с покривки на червени и бели квадратчета, върху които имаше свещи и вази с цветя. По стените висяха картини, изобразяващи италиански рибарски селца. Барът беше малък и спретнат. Обаче нямаше жив човек.

— Хей, има ли някой?

Никакъв отговор.

В единия ъгъл видях щанд с касов апарат, дъвки и цигари, а зад него — врата, вероятно водеща към стълбите за втория етаж. Насочих се към нея и отново извиках:

— Хей, има ли някой тук?

Когато отворих вратата, внезапен крясък ме проглуши и някакво острие блесна пред очите ми. Инстинктивно вдигнах ръка и паднах назад, ножът беше порязал дланта ми. Претърколих се през една маса, а тя продължаваше да настъпва и да крещи на италиански. Отстъпих, придържайки ръката си, от която шуртеше кръв.

— Почакай! — викнах. — Спри!

Тя застана между мен и външната врата. Беше дребна, жилава жена. Посивялата й коса бе вчесана назад и откриваше зачервеното й, набръчкано и отчаяно лице. Бавно пристъпваше към мен, размахвайки ножа, и дори да не изглеждаше достатъчно обиграна в убийствата, очевидно имаше намерение да се научи.

Сграбчих една кърпа и я увих около ръката си. Тя отново пристъпи и ме притисна в ъгъла. Знаех, че ако се наложи, можех да я изхвърля през витрината заедно с някой стол и този момент вече не ми изглеждаше толкова далечен.

— Аз съм приятел — казах. — Търся Марио.

Тя измърмори нещо на италиански и отново замахна с ножа. Отстъпих още малко.

— Приятел съм на Бони — обясних аз. — Бащата на Пени.

Докопах някакъв стол. Тя все още държеше ножа, насочен към мен, но когато очите й срещнаха моите, желанието й за битка изведнъж изчезна. Тя се отпусна върху близкия стол, изпусна ножа, захлупи глава върху масата и зарида. Наблюдавах я предпазливо, докато ръката ми пулсираше и кърпата се обагряше с цвета на кръвта ми. После седнах срещу нея.

— Къде са те?

Жената ме погледна. По кръглото й лице се стичаха сълзи.

— Ти си бащата на Пени?

— Да.

— Ела — каза тя.

Поведе ме по стълбите нагоре, минахме през малка всекидневна с телевизор, дантелени пердета, религиозни предмети, семейни снимки и тапицирани столове, и се озовахме в полутъмна спалня.

Мъжът в леглото беше жилав и белокос, но това беше всичко, което можех да разбера за него. Лицето му беше кървава пихтия. Едното му око бе притворено, носът му бе разбит. До леглото стоеше едър мъж с брада. Той каза нещо на италиански и се зае с раните.

— Какво е станало? — попитах аз.

— Един тип дойде и го наби — отвърна жената.

— Извикахте ли линейка?

— Това е доктор Грегарио. Той ще помогне.

— А полицията?

Очите на жената гневно блеснаха.

— Никаква полиция.

Чухме стъпки. После в стаята се втурнаха Бони и някакъв мургав мускулест младеж. Щом видя мъжа в леглото, той се разплака. Сетне коленичи, хвана ръката му и заговори. Раненият едва му отговаряше през разбитите си зъби.

Бони ме прегърна. Беше с джинси и обикновен пуловер. Нямаше грим и изглеждаше по-добре от всякога. Притиснах я силно и тя също се разплака.

Докторът промърмори нещо, намести лампата и бръкна в чантата си. Явно започваше с кърпенето и искаше да излезем. Върнахме се във всекидневната — аз, Бони, младежът, който сигурно беше Марио, и жената, която сигурно беше майка му.

— Това е мистър Малой — каза Бони.

— Кой преби баща ми? — попита момчето.

— Един много едър, тъмен мъж с брада — отговори жената. — Дойде с двама други и попита къде сте — ти и момичетата. Баща ти ги отпрати да си вървят. Те го биха и все го питаха, но той не им каза нищо. Сигурно щяха да го убият, но Пени се върна.

— Пени! Къде е тя? — извиках аз.

— Мъжете я отведоха — каза жената. — Хвърлиха едно одеяло отгоре й и я отведоха.

Вкамених се. Ники Алегро беше отвлякъл дъщеря ми.

— Бони, за бога, защо с Пени не ми се обадихте? — извиках аз.

— Обаждахме се. Много пъти. Но те все повтаряха, че не си регистриран.

— Кой? — изкрещях аз.

— В „Алгонкин“. Ние звъняхме…

— Дяволите да го вземат, не бях в „Алгонкин“! — викнах ядосано. Бях казал на Елтън къде съм. Как, по дяволите, беше успял да прецака всичко?!

Лицето на момчето пламтеше. Погледна Бони, после се взря в мен.

— Кой е той? Къде е той?

Бони преглътна. Тя чудесно знаеше кой беше нападателят. Аз също. Но тя просто поклати глава.

— Не знам, Марио. Бог ми е свидетел, че не знам.

Разбирах я. Не искаше да пусне приятеля си срещу Алегро и неговите хора. И кой можеше да я вини?

Момчето сграбчи ръката ми.

— Кой е той?

— Не знам — отвърнах и аз. — Трябва да тръгвам. Трябва да открия Пени.

— Ще дойда с теб — настоя Марио.

— Не. Остани с майка си и баща си.

— Имаме приятели — каза момчето. — Ще го намерим и ще го убием.

Не се съмнявах в искреността му — имах чувството, че приятелите вероятно са сицилианци — но нямах време да ги чакам да се организират.

— Ами касетата? — попитах. — Къде е тя?

Бони замря.

— В Пени е.

— В нея? В чантата й?

— Така мисля.

Втурнах се надолу по стълбите. Щеше да е добре, ако имах здраво момче като Марио до себе си, но сега той бе по-нужен на семейството си. Това, което трябваше да направя, трябваше да го направя сам.