Патрик Андерсън
Всички удоволствия (1)

1.

Казват, че истинското щастие настъпва, когато децата отидат в колеж и кучето ти умре.

Така беше и при нас с Линда.

Пени, единственото ни дете, замина в Шарлътсвил, където сега караше своя първи семестър в университета „Вирджиния“, а Рагс Трети отлетя към кучешкия си рай още преди две години. Внезапно, благодарение на всемогъщия Господ, най-сетне бяхме свободни!

Никакви караници за двестадоларови телефонни сметки. Никакви повреди по колата. Или безсънни нощи, защото госпожицата забравила да се прибере навреме или поне да звънне. Никакви пълчища от тийнейджъри, които ти преобръщат къщата, унищожавайки храна, алкохол, дрехи, козметика, книги, килими, плочи, мебели — всичко. Никакъв шум, скандали и хаос — в крайна сметка детето вече е в колеж, където тренирани професионалисти щяха да се справят с безкрайните й капризи и нелогични искания.

Майка й и аз си стояхме вкъщи сами, погълнати от сладката, разтапяща интимност. На два-три пъти отскочихме до Вашингтон, за да видим старите си приятели, новия филм на Уди Алън, Сара Вон в „Блус Алей“, но все пак по-голямата част от времето прекарвахме в провинциалния си дом, изтегнати до камината, четяхме или слушахме хубава музика (падам си по Моцарт и Луис Армстронг), благодарни на непрестанното спокойствие, което беше завладяло живота ни.

Необходимо ли е да казвам, че съвсем скоро щяхме да изгубим своя рай?

Тя се обади в края на октомври — беше прекрасна есен. Нощите вече застудяваха и Линда мърмореше за нова печка.

— Не е за мен — избоботих, зачетен в новия разказ на Джон Ъпдайк в „Ню Йоркър“.

Второ иззвъняване. Линда, свила се в другия край на зеления диван — по-близо до огъня, дори не си направи труда да вдигне поглед от книгата. Напоследък се мъчеше да препрочита Пруст, а аз (убеден, че четенето трябва да носи и удоволствие) я бях снабдил с някои книжки на Джон Д. Макдоналд. Щом се запозна с очарователния Травис Макгий, Линда се влюби веднага. Вече дори не ми говореше.

Телефонът иззвъня трети път. Изругах под носа си и станах. За какво в крайна сметка е мъжът в семейството, ако поне не вдига телефона, докато жена му се носи из сините води край Флорида с Травис Макгий? Влязох в кабинета, намалих Моцарт и вдигнах слушалката.

— Разговор с Пени. За ваша сметка. Съгласен ли сте?

Дали съм съгласен? Разбира се. Плащах вече осемнадесет години, защо да спра именно сега? Всъщност понякога се опитвах да не приемам разговорите за моя сметка, но в последния момент се съгласявах, представяйки си, че дъщеря ми може би е в затвора, в болницата или в някоя друга бъркотия, където се изискваше здрава бащинска намеса.

— Здрасти, татко! Какво става?

Пресилено веселият поздрав на Пени ми подсказа, че нищо й няма, просто е самотна или е скъсала с гаджето си. През първите месеци в колежа тя се обаждаше един или два пъти дневно. Скъп, но приятен навик. Повечето от децата на нашите приятели въобще не се обаждаха.

— Нищо особено, сладур. Тиха вечер край камината.

— Липсвам ли ви?

— Непрекъснато. Какво ново при теб?

— Шашнала съм се. Имам пет плюс на контролното по история.

— Добре. Колко време отдели за него?

— Е, бях на онова парти в „Сигма Ню“ до четири, после изпих около галон кафе и го написах преди часа в десет.

Не й казах добрия съвет, който може би очакваше. Истината е, че и аз често пишех контролните си по история рано сутрин.

— И как върви общественият ти живот? Някой нов принц на хоризонта?

— Излизам с две-три момчета, но май всичките са тъпанари.

— Все някъде ще намериш истинския. Опитай в библиотеката на университета.

Пени се поколеба, очевидно се чудеше как да зачекне основния въпрос, който почти винаги опираше до пари. Дъщеря ми е невероятно харчлива. Понякога се опитвам да й обясня как са протекли собствените ми колежански дни — вдъхновяващи истерии за пестеливост и саможертва — но тя обикновено решава, че сегашният ми просперитет е еквивалентен на потребностите й.

Все пак отново ме изненада.

— Можеш ли да говориш?

— Моля?

— Имам предвид дали мама е край теб?

— Донякъде. Защо?

— Става въпрос за Бони.

Необходимо ми беше известно време, за да разбера, че става въпрос за Бони Прескът. Родителите й бяха стари наши приятели. Двете деца израснаха заедно.

— Какво за нея?

— Бони винаги те е харесвала. Мисли, че си окей.

— Аз наистина съм окей, скъпа. И какво?

— Тя е в беда.

Леко притворих вратата на кабинета.

— Каква беда?

— Не мога да ти обясня по телефона. Слушай, нали утре ще ходиш до Ню Йорк на среща с издателя си?

— Да. С издателя, агента и с още няколко забележителни американци.

— Мама ще идва ли с теб?

— Никой не може да я завлече до Ню Йорк.

— Виж, работата е такава… Бони е в Ню Йорк и наистина има нужда да поговори с теб. Казах й, че може да ми звънне по-късно тази вечер…

— Мислех, че е в Принстън.

— Отказа се.

Започвах да ставам нетърпелив. Този разговор ми струваше пари, причиняваше ми главоболие и ме връщаше към времената на тийнейджърските проблеми, от които си мислех, че окончателно съм избягал.

— Пени, ако тя е в беда, защо не поговори с родителите си?

— О, по дяволите, татко!

Длъжен съм да обясня, че сладката ми възпитана дъщеря, която имаше навика да плаче за изгубените си кукли и лирични стихове, вече говори като хамалин. Тя обвинява мен за тази си черта, според нея навремето аз съм опорочил невинния й разсъдък със собствения си речник, но трябва да ви кажа, че това е гадна лъжа.

— Знаеш, че Бони мрази родителите си — продължи тя. — Именно тук е въпросът. Ще говориш ли с нея, татко? Моля те!

И двамата знаехме отговора.

— Кажи й да ми се обади в „Алгонкин“ утре следобед — примирих се аз.

— Обичам те, татко! — извика дъщеря ми и, както винаги, нейните думи малко ме разтопиха. — Мама също.

— Обичам те, сладур. — Сложих телефонната слушалка на мястото й, усилих Моцарт и се върнах във всекидневната.

Линда вдигна поглед от книгата си.

— Какво става?

— Има пет плюс на контролното по история. Момчетата са тъпанари.

Не обичам да лъжа Линда, защото не мога. Както казват писателите, аз съм лош лъжец. И все пак, годините на съвместен живот с две прекрасни жени ме научиха, че връзката ми с едната трябва понякога да бъде отделена от връзката с другата. А Бог знае, че двете помежду си споделят женски свят, който е пълна загадка за мен.

Линда се приближи до огъня с котешки стъпки.

— Младите момчета винаги са тъпанари — каза тя. — Само такива стари хитреци като теб и Травис Макгий са интересни.

Познавам подобни знаци. Трябва да отбележа, че Линда е адски секси. Ушите й са секси, пръстите й, извивките на гърба й, всеки инч от тялото й. Потъркаляхме се край огъня, после се качихме в спалнята, там още веднъж се разкриха чудеса, земята се разтърси, появиха се дъги, падащи звезди и свръхестествени сили ни обладаха.

Би ли повярвал, скъпи читателю, че двама души, които са спали заедно половин живот, могат да открият, че сексът е великолепен и абсолютно неповторим?

Ако сте щастливец, това се случва, когато детето постъпи в колеж и кучето ти умре.