Джоана Линдзи
Сърцето на воина (12)

Глава 11

Въобще не стигнаха до там да говорят за неговия живот, както Британи се беше надявала. По някакъв начин вместо той, тя се бе оказала темата на разговора им, тъй като Далден бе любопитен относно думите на Британи отпреди няколко минути.

— Каква е тази работа, на която те държат вързана? — попита я той.

По начина, по който младия мъж зададе въпроса, Британи веднага осъзна, че той приема думите й буквално и вероятно си представяше как стои с въже, вързано около китките й.

— Ааа, това беше просто израз, означава, че нямам много свободно време, след като се прибера у дома. В действителност след работа имам време само да легна да поспя. Сега по-добре ли ме разбра?

— Да, така е — съгласи се той. — Но все още искам да науча какво работиш.

Тя нямаше никаква представа защо изведнъж се почувства засрамена, тъй като отдавна бе минало времето, когато се интересуваше какво ще си помислят хората за това, което върши. Освен това й бе отнело доста време да спре да се тревожи за нещо толкова дребно.

Тъй като работеше в сфера, която повечето мъже смятаха за запазена мъжка територия, те често я обиждаха или й измисляха гадни имена. Беше чувала абсолютно всички обиди и се бе научила да ги игнорира. Имаше цели екипи, които отказваха да работят с нея. Дори един предприемач отказа да работи с архитекта й, само защото тя бе в неговия екип.

Беше истинско чудо, че не бе изгубила чувството си за хумор. Но понякога само то я спасяваше от това да не се разпадне.

Тогава защо не си намереше работа, където ще се отнасят по-добре с нея?

След като бе научила всичко, което можеше да се научи за строенето на сгради, тя можеше преспокойно да си потърси друга работа. Но не го бе сторила, защото бе страхотна в това, което вършеше и на всичкото отгоре й плащаха много добре за работата й, което се оказа причината да остане там, където е, докато не постигне всичко, което си бе поставила за цел. А най-хубавото в професията й бе, че може да напусне за няколко месеца, дори година, и след това да се завърне, без да има чувството, че е пропуснала нещо важно, защото когато напуснеше работа, щеше да се заеме със строежа на собствения си дом. В строежите не се случваха кой знае какви промени. Излизаха нови инструменти, появяваха се и си отиваха нови материали, но начина на строене си оставаше все един и същ.

Далден забеляза колебанието й.

— Казаха ми, че си настроена отбранително към работата си. Защо така?

Тъй като от слушалката не се бе чул никакъв звук, тя реши, че неговото „казаха ми“, всъщност е начин да изрази собственото си мнение, а не нещо, което му е казала Марта. Освен това зачервените й бузи сигурно са го навели на мисълта, че й е неудобно да говори за работата си. Вероятно Марта щеше да я чуе, но тя нямаше какво да направи по въпроса.

— Преди време наистина бях отбранително настроена, когато става въпрос за работата ми — призна тя. — Няма как да не съм, след като от всички страни постоянно получавах обиди и подигравки. Но аз съм твърдоглава. Поставила съм си за цел сама да си построя дом. Дядо ми е построил дома си и идеята да последвам примера му винаги ме е очаровала. Е, вероятно ще има повече работа, когато започна сама да взимам решенията, но все пак го чакам с нетърпение. Затова всичко, което правя, е свързано с тази моя цел, включително и избора на кариерата ми, за да науча всичко за строенето на къщи. Принципно съм дърводелец, макар че мога да правя покриви, да зидам и боядисвам също толкова добре, колкото и дърводелството.

— Тук трудно ли е сам да си строиш дом? — попита той.

— Ами, не… особено, ако имаш добре платена работа и можеш да си го позволиш, или както при мен, ако сам знаеш как да построиш къщата. Може би аз го правя по най-трудният начин, като искам първо да събера парите. Мислех да взема ипотечен заем, но наистина мразя дори самата идея да дължа пари на някой. Знам, че всички го правят, но аз не желая. И освен това ще спестя много пари, като сама върша всичко, което значи, че няма да плащам на строители, които в противен случаи щяха да струват повече пари, отколкото ако си купя готова къща.

— В този град ли смяташ да построиш къщата си?

— Да, вече дори съм купила земята. Мога да започна строежа веднага, но ще се налага да строя в свободното си време и тъй като, както вече ти казах, то е доста ограничено, ще има да строя къщата си с години. Предпочитам да имам достатъчно пари за всичките материали, както и за една-две допълнителни ръце, и тези пари да ми стигнат да напусна двете си работи и да се издържам, докато завърша къщата. Ще я направя сама и ще съм сигурна, че е направена като хората.

— Смятам, че е достойно за възхищение това, че можеш да съградиш дом, започвайки от нулата.

Тя се изчерви силно. За пръв път й се случваше някой мъж да не се оплаче от кариерата, която е избрала.

След миг той провали всичко с думите.

— И дори не го смяташ за наказание.

— Мисля си, че трябва да поспрем — каза тя. — Или във вашата страна сте много сбъркани, или имаш грешна представа какво значи наказание. Единственото нещо в нашата страна, което може да бъде оприличено на наказание, е лежането в затвора. Вярно е, че има хора, които не харесват работата си, някои дори я мразят, но въпреки това не е наказание, по-скоро е нещо крайно нужно, с което трябва да се примирят. Наказанието от друга страна, е най-вече дисциплинарна мярка. Никой тук няма да накаже някой, като го принуди да си построи къща. Виждаш ли разликата?

Той й се усмихна сладко, но добави:

— Виждам, че много добре разбираш какво трябва да бъде сторено, когато някой наруши правилата. Но ми казаха, че „скучна“ е по-точната дума, с която може да изразиш виждането за работата си.

Тя се засмя.

— Не, не мисля, че е скучна, всъщност обичам да строя неща, без значение дали са шкафове, маси или цели къщи. Тук работя най-вече за „Арбър Конструкшънс“. Харесва ми начина им на работа, разбирам се наистина добре с екипите им, и най-важното, те знаят как работя, затова не ми се налага постоянно да доказвам уменията си, както трябваше да правя, докато живеех в Сан Франсиско.

— Да докажеш уменията си ли? Имаш предвид в предизвикателство?

Тя примигна неразбиращо, преди да се ухили.

— Отново май не ме разбра, а? Не, обикновено, когато нямаш работа, трябва да отидеш в центровете за безработни, за да си намериш работа, и от там обикновено ме причисляват към малки екипи, в които не познавам никой. Те не знаят как работя и се налага всеки път да показвам на какво съм способна, докато най-после ме приемат за една от тях. Затова, когато „Арбър“ се преместиха тук и ми предложиха да се преместя в този град, за да работя за тях, аз веднага приех. Предпочитам да работя за постоянно с един екип, вместо от бюрото по труда да ме изпращат все на нови места. Обичам това място. Родена съм в малко градче и предпочитам да живея в малък град, където познаваш съседите си и се интегрираш в една наистина сплотена общност.

Нещо в думите му сякаш го изненада и той побърза да попита:

— Значи си живяла другаде? Да не би да си се преместила тук, след като си се омъжила?

— Милостиви боже, не, не съм се омъжвала досега — отвърна тя и се изуми колко лесно Далден изтръгва информация от нея, без дори да я е питал омъжена ли е. Въпросите му обаче я наведоха на едно прозрение.

— Да разбирам ли, че твоите сънародници предпочитат да живеят там, където са родени?

— Така е, само след брак жената напуска дома, в който е намирала закрила. — След това въздъхна. — Напомнят ми, че културите ни са много различни и че тук жените дори живеят сами.

След думите и въздишката му, тя си направи някои заключения.

— Чак толкова старомодна ли е държавата, в която живееш?

Той се ухили.

— Вероятно би я нарекла варварска.

Заради усмивката му, тя помисли, че се шегува с нея. Надяваше се да се шегува. Реши да се задоволи с това и да не се рови по-надълбоко. За нещастие, представата за мъже, яздещи камили и заключващи жените си в палатки, я накара да потръпне. Тя реши отново да се насочи към по-безопасната тема за работата.

— Опитах да работя и други неща, но нищо не ми доставя толкова голямо удовлетворение.

— Какво друго си пробвала? — попита той с интерес.

Тя се накани да му ги изброи, но в следващия миг се усети, че и предишните работи са били като сегашната „само за мъже“, което не бе така, но просто много хора имаха ограничени разбирания. Затова реши, че е нужно да направи някои уточнения, иначе отново ще започне да се изчервява.

— Имам трима по-големи братя. Нямам сестри и затова от малка вървя по стъпките на братята си и винаги съм се забавлявала да върша същото, което и те, докато растях, нали се сещаш, лов, риболов, спорт. Може да се каже, че второто ми име е мъжкарана.

— Така ли е?

Тя се изкиска, защото въпроса бе зададен толкова сериозно, не й се искаше да му обяснява какво точно значи мъжкарана, затова каза само:

— Не! — И продължи: — Живеех във ферма. Най-големият ми брат Йорк е механикът на трактори в семейството, затова не е учудващо, че в родния ни край притежава собствена бензиностанция и е най-добрият механик. И тъй като, докато му помагах през уикендите в бензиностанцията, научих много за колите, не е чудно, че няколко години работих като помощник-механик. Можех да стана истински механик, но просто знаех, че това не е работа за мен, най-вече защото постоянно имах грес под ноктите.

Това го каза, за да го разсмее, но изражението му не се промени, дори изглеждаше доста внимателно заслушан в разказа й. Прекалено внимателно заслушан. Беше й трудно да каже дали той наистина се интересува от това, което му разказва, или просто иска тя да говори за нещо. Може би той просто учеше думите, които тя изговаря, за да разбере по-добре езика им. Или пък интереса му е само на базисно ниво, защото може би е привлечен от нея, или поне на нея така й се искаше да мисли.

Британи отново се върна към обяснението.

— Средният ми брат, Кент, се премести в този щат преди няколко години. Винаги е искал да разгледа страната ни и му хрумна, че дори може да му плащат за това. По тази причина се хвана за шофьор на камион. Когато едно лято ни посети, той ме убеди да се преместя в този щат и след като няколко пъти пътувах на дълги разстояния с него, реших, че няма да е зле и аз да се хвана на същата работа. Но това продължи по-малко от година, беше прекалено скучно за моя вкус, а скучаещ шофьор на пътя може да е нещо много опасно.

— Какво общо има опасността със скуката?

— Като например да заспиш на волана.

Поредният му празен поглед й подсказа, че отново има нужда от обяснение. Британи реши, че „треньор“ Марта трябва да се погрижи за това, и вероятно Марта го бе сторила, защото след малко той кимна, разбирайки думите й.

— Никога ли не си искала да правиш нещо различно от братята си?

Тя се ухили.

— Защо да пропилявам ценните познания, които така или иначе бях натрупала?

Тя дори си бе мислела да влезе в армията, но реши да не споменава за това. Височината й бе много подходяща за службата, но бързо се бе отказала, защото предпочиташе сама да си създава стриктна програма, а не някой да й я налага. А и тя обичаше да строи, обичаше да оставя отпечатък след себе си.

— Най-после тръгнах по своя път. Най-малкият ми брат, Девън, е, така да се каже, роден, за да бъде фермер. Наистина обича да отглежда разни култури. А аз не. Всъщност мечтаех да разперя криле и да се отдалеча колкото се може по-далеч от фермата. Но Девън все още си е там, помага на татко и вероятно ще поеме всичко, след като родителите ни си отидат.

— Един отглежда, един строи, един поправя и един транспортира. Семейството ти е много подходя за търговия.

— По-скоро разнообразни.

Той сви рамене, оставяйки я сама да си прави изводи. Раздразнена за момент, че той няма да си направи труда да й обясни думите си, тя за малко не му поиска назаем „треньорката“ Марта.

— А коя е другата работа, която те завързва? — попита той.

— Тя е по-лесната, работя в местния спацентър, вечер през седмицата и цялата събота. И сам човек може да се справи, но ние сме две, затова няма много за вършене, седим зад бюрото, предлагаме и насочваме клиентите към определени оферти, а на новите членове съставяме режим. С моя колега Лени се разбираме много добре и се спогаждаме в работата. Ако той не се опита да ме сваля, аз не изпускам тежести върху краката му при всеки удобен случай.

Отново това, което бе казала, само за да го разсмее, не постигна целта си. Всъщност, той дори се намръщи и я попита със заплашителен тон:

— Мъжът, с който работиш, те удря?

Британи извъртя очи, преди да отговори.

— Сваля има различно значение от това, което ти разбираш. Не, Лени никога не ме е удрял. Просто няколко пъти се опита да ме накара да изляза с него.

— Къде да идеш?

— На среща? — Той не бе единственият, който не разбираше. От слушалката му не се чуваше никакъв звук. — О, хайде де, трябва да знаеш какво е среща. Сещаш се, момиче и момче, които се събират, за да се поопознаят по-добре.

— Искаш да кажеш забава? — попита той с огромна усмивка.

Тази огромна усмивка разпали любопитството й.

— Е, ами, да, или поне, когато излизаш на среща, се надяваш да е забавно, но невинаги е така, понякога срещите се превръщат в голям трън в…

Тя успя да се спре на време. Той изглеждаше разтревожен. След миг се чу далечен звук от смях, идващ от слушалката му. Затова тя просто се предаде. Или тя не обясняваше като хората или преводачката му никаква я нямаше.

Затова му каза.

— Вероятно ще е добре да минем сутринта през библиотеката и да ти вземем истински английски речник. Може да ти отнеме няколко месеца, да го научиш, но ще се наложи, защото определено не си научил онова, което е важно, първият път, като си учил езика ни.

— Наясно съм с факта, че имам трудности в общуването, но няма да мога да прочета някоя от вашите книги. Учих езика с аудио запис, а не визуално.

Тя въздъхна.

— Нима учителят ти е пълен идиот? Или езика ви е някой от онези изчанчените…?

Думите, които се чуха от слушалките, този път бяха изречени на толкова висок глас, че принудиха Далден да си свали слушалката, за да не оглушее.

Британи повдигна едната си вежда.

— Нека да позная. Крясъците от другата страна на линията идват от учителя ти?

Той й намигна и кимна. Действията му я накараха да се изкикоти повторно.

— Добре, предполагам, че след като все още си вързан за госпожа учителката, още не си завършил езиковия курс, и всъщност, засега се справяш доста добре за начинаещ. Не е някакъв огромен проблем, просто губим повече време, докато обясняваме всичко. Не се тревожи.

Докато тя говореше, от слушалката не се чуваше нито звук, затова Далден рискува и я набута отново в ухото си. Чу се кратък шум, но този път с нормална сила на звука. Очевидно тази жена Марта бе доста темпераментна, но умееше да се стегне и да се захване отново за работа.

Сега той я погледна и каза:

— Казаха ми, че езика ви е много по-познат за нас, отколкото осъзнавахме в началото. Това, което взехме от компютрите, е било само базисното учение за езика ви. Докато те слушаме да говориш, приликите са все по-очевидни.

— Прилика с кое? С твоя език ли?

— Не, но е подобен на акцента, използван от народа на майка ми, който аз владея много добре. Ритъмът на речта е същият, и някои от вашите думи имат същото значение, затова веднага ще направя корекции в превода. Така няма да имаме никакви проблеми в общуването.

— А?

Той вдигна ръка, мълчаливо нареждайки й да изчака и да не говори за момент. Звукът, идващ от слушалката му, сега бе като силно жужене, един неспиращ нисък тон, като звука от превъртаща се касета в записващо устройство, и то прекалено бързо, за да може човек да го разбере. Сигурно устройството бе счупено. Добре. Всъщност наистина нямаше нищо против да му обяснява различни неща. Но имаше против третото колело Марта постоянно да им се меси. Все пак, как щяха да могат да намерят малко свободно време, за да се усамотят някъде и да се поопознаят, като някаква непозната жена постоянно крещи в ухото му?