Джоана Линдзи
Сърцето на воина (1)

Пролог

Британи Калъхан стоеше пред огледалото, поставено до гардероба й, и бе доволна от резултатите. Блузата беше с пайети, доста очарователна и не прекалено секси. Бижутата — скромни, нищо прекалено лъскаво. Дългата виолетова пола бе елегантна, тясна, с цепка от коляното. Отне й два часа, за да се приготви — не че имаше нужда от толкова време, за да изглежда добре, но тази вечер беше специална, затова тя бе отделила повече време от обикновено за приготовленията.

Гримът й пасваше идеално на дълбоките й зелени очи. Съквартирантката й Джан бе направила косата й, успявайки да събере тежката маса бакъреночервени къдрици във фина фризура, която би спечелила първото място за Джан, ако се явеше на състезание по фризьорство. Двете бяха идеалните съквартирантки, всяка притежаваше тези умения, от които другата се нуждаеше, и така взаимно се допълваха. Британи можеше да поправи всичко, което се развалеше в апартамента, и поддържаше колата на Джан в идеално състояние.

Джан от своя страна готвеше най-зашеметяващите ястия и правеше косата на Британи за специалните случаи, тъй като Британи никога нямаше достатъчно време, за да отиде на фризьор.

Те споделяха апартамента в Сийвю^[1] вече от три години. Градът не беше голям. Странното бе, че не се намираше до океана, нито от него се разкриваше гледката към океана, и това се бе превърнало в шега, че градът е кръстен така в очакване на „някое голямо земетресение“, което ще се случи някой ден и ще доведе океана при тях. Шега, показваща лош вкус, но ако живееш в Калифорния, или се шегуваш на тема земетресения, или се местиш другаде.

Сийвю бе едно от новите градчета, разположени на известна дистанция от големите градове, и все пак на разумно разстояние с кола, ако се случи да работиш в някой от тях. Най-големия наблизо бе Сан Франсиско. Но се намираха достатъчно далеч от него, че да не им се налага да се примиряват със студената зима и мъглата, идваща от залива. Истината бе, че жителите на градчето можеха да се наслаждават на учудващо меко време и, вероятно, Сънивю^[2] щеше да бъде много по-подходящо име за града им.

Британи бе на мнение, че е прекрасно да имаш съквартирантка, с която се разбираш толкова добре. Джан беше дребничка, приличаше на елф, винаги имаше под ръка някое гадже, което да изпълни всяка нейна заръка, и не се интересуваше особено дали е с едно или друго момче. Тя обичаше мъжете, имаше нужда около нея винаги да има поне един, макар и да не приемаше никой от тях на сериозно. Нейният единствен недостатък, ако можеше да се нарече така, беше това, че е сватовница по душа. Щом станеше дума за самата нея, тя не смяташе, че трябва да се обвърже за постоянно с един мъж, но бе убедена, че приятелката й трябва да направи точно това.

Британи бе доказала, че е голямо предизвикателство за сватовническите наклонности на Джан, но не поради обичайните причини. Тя бе красива, интелигентна, отговорна, имаше интересна кариера и постижими цели. Просто така се беше случило, че тя бе висока един метър и осемдесет и два сантиметра.

За Британи високият й ръст винаги бе проблем, още откакто бе малка. Ръстът поставяше сериозни ограничения за връзките й, и то до такава степен, че тя вече бе спряла да се опитва да намери идеалната си половинка.

Беше опитвала да се среща с мъже, които бяха по-ниски от нея, и резултатите бяха катастрофални. Започваха да се появят шеги за ръста й, или пък приятелите на мъжа започваха да го подкачат. Най-често, обаче, се случваше лицата им, уж случайно, да се озовават на равнището на бюста й. Което, разбира се, беше всичко, но не и случайно.

Британи бе решила, че когато се омъжи, съпругът й ще бъде висок поне колкото нея. По-висок щеше да бъде още по-добре, но тя не таеше дъх, че ще извади подобен късмет, и се оглеждаше за някой със същата височина.

Заради този свой проблем тя веднага забелязваше високите мъже. За нещастие, както при повечето хора над метър и осемдесет, повечето от височината им идваше от неестествено дългите им крака, което изглеждаше малко странно, особено при по-кльощавите. Би се съгласила и на някой странен. Не беше нищо лично, просто практично, не искаше да гледа надолу към съпруга си.

А вече бе наложително да си намери съпруг, имайки предвид, че наближаваше тридесетте си години, или поне тя така смяташе. Не че си бе набелязала някой определен, просто имаше цели, по които да се ориентира, и бе постигнала огромен успех в това, върху което бе съсредоточила усилията си през последните дни, и то бе да построи свой собствен дом със собствените си ръце.

За да изпълни тази своя цел, тя работеше почасово на две места — вечер работеше в спацентъра, а през целия ден в събота тя се поддържаше във форма, като правеше същото за други хора, регулираше диети и правеше програми за упражнения. Целодневната й работа за през седмицата бе за „Арбър Конструкшънс“.

Неделя бе единственият й свободен ден и единственият й шанс да направи нещо нормално, като да посети семейството си, да балансира чековата си книжка, да плати сметките, да почисти къщата, да изпере, да напазарува, да поправи колата си и какво ли още не. Също така това бе единственият ден, в който просто може да си почине, и тя би предпочела да прекара този свободен ден като спи или работи по дизайна на мечтаната си къща, а не да гради връзка. Двете й допълнителни работи не й оставяха много време за социални контакти, поради което и бе спряла да търси връзка, докато не се появи Томас Джонсън.

Бе опитвала да се среща с някой мъж повече от веднъж, всяка неделя всъщност, и повечето бяха препоръчани от съквартирантката й. Но никога нищо не се получаваше, защото всеки мъж рано или късно започваше да се оплаква, че не му отделя достатъчно от времето си. Затова бе решила да изчака, докато не завърши мечтаната си къща. Тогава щеше да напусне двете допълнителни длъжности и щеше да се наслаждава на свободното си време като всеки нормален човек и че тогава ще има възможност да започне да се оглежда за сериозна връзка.

Том я бе накарал да промени мнението си. Бе започнала да мисли, че никога няма да открие подходящият мъж, но Томас Джонсън бе покрил голяма част от изискванията й. Той бе метър и осемдесет и три сантиметра, с което бе покрил най-главният й критерий, но също така, той бе невероятно красив, доказан професионалист в сферата на рекламите. Британи беше от работническата класа, а той костюмар и все пак имаха общи интереси. Понякога той я караше да се чувства доста смутена, но това бе малка цена в сравнение с всичките преимущества и тя бе убедена, че е открила „правилния“ мъж. Тъй като тя преследваше толкова стриктно набелязаните цели, не бе чудно, че най-точната дума, с която някой би могъл да я определи, бе „твърдоглава“ — все пак бе ирландка.

Всъщност, името й можеше и да не го показва, но всички в нейното семейство бяха американци. Дядо й Калъхан с голи ръце построил ферма в Канзас и баща й я бе наследил след смъртта му. Точно там израснаха тя и тримата й братя. Нищо от ирландската им история не бе запазено, тъй като, когато е дошъл тук, дядо й е бил прекалено малък, за да помни родината си. А колкото до кръщелните им имена, е, не бе много трудно да се досети човек, че родителите й са били малко объркани, когато са решили да имат деца.

Те отричаха да са били част от веселите хипита, наричащи себе си „свободни духове“, каквото и да значеше това, но истината бе, че те се бяха запознали, докато обикаляли из страната и решили заедно да видят света. Размотавали се из Англия, когато се пръкнало първото им дете, и били толкова впечатлени от страната, че решили да кръстят синовете си Йорк, Кент и Девън, в този ред.

И като единственото момиче, което на всичкото отгоре се било появило последно, Британи била кръстена на цялата държава. Родителите й ставаха доста докачливи, когато някой споменеше, че Британи е всъщност провинция във Франция, а не съкратено име на Великобритания.

Британи нямаше толкова объркано становище за живота като родителите си. Тя бе на мнение, че трябва да се живее и евентуално един ден може да започнеш да се наслаждаваш на този живот. Това, разбира се, бе шега, или поне би трябвало да е, но подозрително много се доближаваше до действителния й живот. Тя всъщност харесваше трите си работи, получаваше удовлетворение от тях, но просто й липсваше свободното време, за да се наслади на всички дребни неща, които повечето хора взимаха за даденост. Здравата работа не й бе чужда и се наслаждаваше пълноценно на всяка малко удоволствие в живота си. Бе израснала във ферма, ходеше на училище, а след това се прибираше у дома и се залавяше с непрестанната домакинска работа. Дори тогава нямаше никакво свободно време, особено ако си останеше у дома.

Обаче бе намерила време за Том. Те се срещаха вече от четири месеца, излизаха всяка събота вечер и всяка неделя прекарваха заедно. Като зает изпълнителен директор, който работи до късно през нощта, неговото време също като нейното бе строго предначертано, затова той никога не се оплакваше, че не могат да се виждат често и вероятно бе облекчен, че и тя не се оплаква за същото. Все още не й бе говорил за брак, но тя не се и съмняваше, че това ще се случи много скоро, и отговорът щеше да бъде „да“. Което бе и причината тя най-после да се реши да му отдаде девствеността си.

Беше доста странно още да е девствена, особено на нейната възраст, достатъчно странно, че да я накара да потъне в земята от срам, когато реши да му каже за това. Това по принцип се случваше, когато мъжете, с които излизаше, започваха да я притискат да правят секс. Но след признанието й винаги резултатите бяха еднакви — или бързаха да си тръгнат, или я гледаха невярващо.

Той не знаеше. Вероятно смяташе, че тя просто е предпазлива. Но бе нещо повече от това. Самия процес бе ясен, можеше да бъде или много забавно, или страшно неудобно, но да изминеш целият път и да решиш да го сториш, бе нещо много голямо, или поне за нея бе така. Като за начало, тя имаше нужда да изпитва някакви чувства, силни чувства при това, и сега, след като те бяха налице…

— Значи днес е нощта, а? — попита Джан, застанала до вратата на Британи със знаеща усмивка на лицето.

— Да — каза Британи и се постара да не се изчерви от неудобство.

— Проклета да съм!

Британи извъртя очи.

— Нека да не го обсъждаме, иначе ще ми замръзнат краката.

— Да замръзнат? Аз се чудя как все още не са ти се сраснали, чакаш от толкова време…

— Коя част от „нека да не го обсъждаме“ не успя да разбереш? — сряза я Британи.

— Добре, добре — отвърна Джан и се закиска. — Просто се опитвам да прогоня част от тези твои нерви. Тревожиш се за това цял ден, а няма нужда. Сигурна си за него, нали?

— Да, аз… — започна Британи, но след миг изстена: — О, господи, ще ме накараш да размисля!

— Не го прави! Добре, млъквам. Заключвам устни. Ще си прекараш чудесно тази вечер. Спри да се тревожиш. Този мъж е правилният за теб. По дяволите, той би бил правилен за всяка жена. Той е толкова перфектен, че чак не е за вярване, че е истински… не, задраскай това. Не съм го казала. Не казах ли, че млъквам?

Британи се усмихна, благодарна, че Джан най-после замълча. Беше доста напрегната, а нямаше защо да бъде. Беше взела решение, бе агонизирала през цялата изминала седмица, но бе доволна, че ще направи най-правилната стъпка на този етап. Бе сигурна в Том. Само това имаше значение. Или поне се надяваше да е така.