Джон Лескроарт
Наградата (2)

2.

В дванайсет и десет Мики изкачи няколкото стъпала от входа на улица „Грант“ в сърцето на Чайнатаун до вратата на работното си място, частна детективска агенция, наречена клуб „Хънт“.

Макар че думата агенция не беше съвсем точна, особено напоследък.

Допреди шест месеца бизнесът си бръмчеше успешно, при горе-долу същите обстоятелства, както и през първите шест години и половина от своето създаване. Тогава собственикът — Уайът Хънт — нямаше кой знае какви грижи да намира работа на своя персонал от двама души и половина през повечето време, тъй като обслужваше предимно няколко от най-богатите юридически фирми в града.

Сестрата на Мики, Тамара, се справяше със задълженията на рецепцията, а също така често извършваше и по-лека работа на терен и разпити, особено когато ставаше въпрос за жени и деца свидетели. По-младият сътрудник, бившето гадже на Тамара Крейг Чирко, поемаше лъвския дял от тичането — да открива свидетели, да връчва призовки, да съпровожда клиенти в съда за даване на показания и всякаква друга досадна работа, съставляваща бизнеса.

Мики, с изключение на отделни случаи на връчване на призовки, си изкарваше хляба най-вече с каране на такси, но почти през цялото време беше на повикване, осигурявайки транспорт на Уайът или Крейг, ако се нуждаеха от такъв, което често се случваше. В град, където паркирането винаги бе проблематично, навременният транспорт се оказваше високо ценена и непрекъснато използвана услуга.

Самият Уайът Хънт бе компютърният гений и главният мозък на организацията. С вродения си пазарен ум той успяваше да намира действителна работа, която осигуряваше заетост на всички тях.

Поне така беше до неотдавна. Докато лошият късмет, широкото огласяване на едно голямо, но загубено дело, нестабилната икономика и вероятно няколко съмнителни решения не създадоха перфектната буря, която сега заплашваше с корабокрушение цялото предприятие.

Тамара просто си тръгна от работата и изпадна в дълбок срив, от който още не можеше да излезе. И, като се изключат инцидентните ангажименти с юридическата фирма „Фриймън, Фарел, Харди & Роук“, в която Хънт имаше няколко близки приятели и една приятелка — бизнесът почти се бе изпарил.

Въпреки това Мики не само бе останал с Хънт, но се бе отказал и от по-доходната си ежедневна работа в таксиджийството, напуснал бе повечето от готварските си курсове и бе заел мястото на сестра си на рецепцията. Постъпи така не само, защото Уайът Хънт бе добър шеф. Той буквално бе спасил живота и на двама им — Мики и Тамара — когато бяха деца.

По онова време Хънт беше социален работник в Службата за закрила на детето и бе получил обаждане за някакви деца, които няколко дни поред отсъствали от училище. Когато отиде да ги провери, Хънт установи, че децата, Тамара и Мики, съответно на десет и на седем години, умираха от глад в буквалния смисъл на думата, а майка им лежеше мъртва от свръхдоза хероин зад затворената врата на стаята си.

След това Хънт направи какво ли не, само и само да ги предпази да не ги дадат в приемни семейства, и накрая успя да открие дядо им по майчина линия, Джим Пар, и да го убеди да се срещне с внуците си, за чието съществуване той почти не знаеше. В крайна сметка тази среща бе довела до официално осиновяване и нов живот за всички тях — в доста голяма оскъдица, с проблеми от финансов и емоционален характер, но все пак толкова близко до истинско семейство, колкото бе възможно за един дядо вдовец, отглеждащ сам две малки деца.

И всичко стана, благодарение на Уайът Хънт, който не се бе отказал от тях.

Така че сега, Мики също нямаше да го изостави. Щеше да остане, докато бизнесът пресекнеше и се изпареше напълно. Или докато възкръснеше. И в двата случая той щеше да е на борда до края. Все още бе млад, само на двайсет и седем. Собствените му планове — да стане главен готвач и да отвори ресторант от световна класа — можеха да почакат, тъй като, подобно на повечето американци на неговата възраст, той щеше да живее вечно.

Разбира се, Мики, какъвто си бе съвестен, се беше обадил от Марина още преди три часа — на мига, в който разбра, че ще закъснее за работа — и бе записал на телефонния секретар част от историята, но все пак бе премълчал повечето.

Откриването на тялото бе отклонило шумотевицата от демонстрацията. Веднага щом бе дотичал там и се бе обърнал към един от полицаите, телевизионните ванове и голяма част от тълпата се юрнаха към другия край на лагуната, за да видят трупа във водата.

Сега той влезе в двустайния офис на „Клуб Хънт“. В дъното изскърца стол и Уайът Хънт се показа на вратата вдясно, точно зад рецепцията. Висок и мускулест, той носеше спортен панталон, синя риза и по-тъмносиня вратовръзка. Мики знаеше, че спортното му палто сигурно виси закачено на облегалката на стола в неговия кабинет в дъното.

— Тъкмо навреме — каза Хънт.

— За какво? Кажи ми, че имаме някаква работа.

— Включвам се в глупавата ти игричка. Имаме някаква работа.

Мики размаха юмрук.

— Страхотно. Ти излизаш ли?

— Да.

— Къде?

— Обяд в „Ле Сентрал“.

Мики подсвирна. „Ле Сентрал“ беше изискан френски ресторант на ъгъла на улица „Буш“. По всяка вероятност това означаваше, че Уайът бе попаднал на клиент с дълбоки джобове, който щеше да плати сметката.

— Кой е клиентът? — попита Мики.

— А-а, клиентът. Какъв клиент?

— Онзи, за когото говорим.

— Боя се, че няма клиент.

— Тогава откъде идва работата?

— Каква работа?

— Дето току-що каза, че я имаме.

Хънт се облегна на бюрото на Мики и сви рамене.

— Всъщност, правичката да си кажем, нямаме никаква работа.

— Но…

— Хей. Ти ми каза да ти кажа, че имаме някаква работа и аз се включих в играта. В действителност обаче, боя се, че нямаме никаква работа, за която да ни се плаща. — И той обърна едната си длан нагоре. — На този етап по-добре да се шегуваме за това, не мислиш ли? А добрата новина е, че аз наистина ще обядвам в „Ле Сентрал“ и те чаках. Ял ли си?

— Днес не. Но в другите дни съм ял.

Хънт се ухили.

— Браво на теб. Значи няма да се наложи да те уча как да го правиш. — Той огледа тясното помещение с такова тъжно изражение, сякаш никога повече нямаше да го види.

— Хайде да заключваме и да идем да хапнем.

 

 

На дъската с дневното меню в „Ле Сентрал“ имаше бележка, информираща клиентите, че неговото прословуто и вкусно касоле^[1] е било приготвяно в продължение на 12345 последователни дни. Въпреки това, и Уайът, и Мики се съгласиха, че бобът, патицата, наденицата и агнешкото са доста тежки и си поръчаха пуле фрит — половин печено пиле с пържени картофи. И сякаш като ненадейно хрумване Уайът поръча бутилка бяло вино, което по никакъв начин не бе обичайно по време на обяд. Когато Мики повдигна изненадано вежди, той обясни:

— Специален случай. Имаш ли нещо против?

— Не и ако ти нямаш нищо против следобед да заспя на бюрото си — отговори Мики. — Но ако одобряваш, ще се насиля с една-две чашки.

— Това се казва силен дух.

— И какъв е специалният случай?

— Нека почакаме да дойде виното. Междувременно, разкажи ми за тази сутрин. Наистина ли ти откри тялото?

Мики нахвърля кратка версия на събитията от деня. Мъртвецът, според документите в джоба му, беше Доминик Комо, виден градски активист, обявен за изчезнал четири дни по-рано. Още по-удивителен и потискащ, от гледна точка на Мики, бе фактът, че дядо му Джим Пар бе работил като личен шофьор на Комо. Покойникът бе един от героите на Джим. Така че, когато и ако довечера се прибереше вкъщи, на Мики щеше да му се наложи да сподели единствената спалня с площ от осемдесет и четири квадратни метра, със скърбящ дядо и със сестра, която сякаш бе блъсната от товарен влак.

Сервитьорът се появи с виното им. Хънт го опита, обяви го за чудесно, почака да им напълнят чашите и вдигна своята.

— Да пием за новото начало.

— За новото начало — повтори Мики. Той се поколеба, с чаша до устните си. — Защо това ми звучи зловещо?

Хънт остави своята чаша недокосната.

— Аз май се реших да затворя заведението. Да ти позволя да преминеш към готваческата си кариера.

— Ами ти?

— Аз ще се оправя. Може да се присъединя към някоя друга такава дружинка в града. Или пък да си намеря истинска работа. Струва ми се, че всички тези компютърни и пазарни умения, в които се усъвършенствах, би трябвало да струват нещо за някого. Може да се окаже ново начало.

— Но ти не искаш да правиш това.

— Е, понякога се налага да правиш онова, което не ти се иска. На теб например всъщност не ти харесва да си рецепционист и момче за всичко.

— Не е същото.

— И защо не?

— Ами едната причина е, че аз съм много по-млад от теб.

Хънт едва не се изсмя.

— На четирийсет и пет човек съвсем не е с единия крак в гроба, Мик. Известни са случаи, когато хората започват отначало на тази възраст. Гьоте е написал „Фауст“ на осемдесет, така че в мен може би все още има някаква надежда.

— Не става дума за това. Не е само възрастта. Ти обичаш това, което вършиш.

— Дяволски сигурно е, че не обичам да седя в офиса и да чакам телефонът да звънне.

— Но когато има работа…

— Сигурно. Не е лошо. Не споря. Много ми харесва, когато бизнесът работи. — Той повдигна длани на няколко сантиметра от масата. — Но ти знаеш какво е напоследък. Не виждам как може нещата да се обърнат. Затова реших да ти дам няколкоседмично предизвестие — ще те водя на ведомост, докато не затворя окончателно, но си помислих, че заслужаваш да узнаеш веднага, щом го реша, а аз вече почти го направих.

— Почти или напълно?

— Е, почти напълно, освен ако не се случи нещо драстично. Исках също да ти кажа колко високо оценявам всичко, което направи за мен през последните няколко месеца. Но не мога да искам от теб да продължаваш, когато сам не виждам никакво бъдеще в това.

Най-накрая Мики забеляза чашата си с вино. Той я вдигна и изпи солидна глътка.

— И така, какъв е крайният срок?

— Ами наемът за офиса е предплатен за още два месеца, а трябва да направя едномесечно предизвестие. Така че, предполагам говорим общо взето за трийсет дни.

— Освен ако нещо не се появи и не обърне нещата?

— Не бих залагал на това, Мик. В този момент наистина не виждам какво би могло да се случи.

 

 

Нещо избръмча до главата на Мики и той замахна по посока на дразнещия звук, който така грубо го бе изтръгнал от следобедната му дрямка. Телефонът се сгромоляса на пода пред бюрото му и слушалката се търкулна на паркета.

Мики скочи от стола си, викайки:

— Идвам. Съжалявам. Секунда. — Той заобиколи бюрото, грабна слушалката и дишайки тежко успя отново да се извини, преди да си даде сметка къде се намира. Тогава каза:

— „Клуб Хънт“ Мики на телефона.

Мъжки глас:

— Всичко наред ли е там?

— Да. Просто съборих телефона на пода. С какво мога да ви помогна?

— Каза, че си Мики, нали?

— Да.

— Добре, почакай за минута. Тук има някой, който иска да говори с теб.

Мики почака, после чу гласа на дядо си.

— Хей, Мик, ти ли си?

— Джим?

— Да. Същият.

— Какво става? Как си?

— Ами… малко прецакан.

— Къде си?

— В „Шемрок“.

— Добре ли си?

— Добре. Добре съм. Но съвсем скоро ще ми трябва превоз до вкъщи.

Мики си погледна часовника и изпусна въздишка.

— Джим, едва четири часът е. Ще съм на работа поне още един час.

— Не мисля, че Моуз ще ми даде да пия още един час.

— Кой е Моуз?

— Барманът. Добро м’че — изломоти той.

— А защо просто не пийнеш вода или нещо такова? Ще ти даде ли да пиеш вода?

— Аз не пия вода. Знаеш ли какви ги вършат рибите във водата? Не ти трябва да знаеш. Може би ще ми даде още едно питие? — Прозвуча сякаш предложението му се отнасяше до някого пред него. — Май не, обаче. Не. — И пак към Мики: — Клати глава. Задръж така за секунда. Ето ти го отново. Кажи му, че ще пия бавно.

Отново се чу гласът на първия мъж.

— Аз съм Моузес Макгуайър. Знаете ли къде се намира „Шемрок“? Може би ще искате да дойдете и да вземете вашия старец. Не съм сигурен, че ще му позволя да излезе оттук в състоянието, в което се намира.

— Това е дядо ми — каза Мики.

— Какъвто ще да е. — Макгуайър понижи глас. — Вижте, ако не си беше спомнил номера ви веднага, щеше да се наложи да му извикам такси, но той каза, че не иска такси и затова го попитах какво ще каже за ченгетата, а съм дяволски сигурен, че не ми се ще да го направя. Междувременно си имам работа. Пиян е като свиня и трябва да дойдете и да го вземете веднага. На колко години е?

— Не зная точно. Май на седемдесет и четири, някъде там.

— Прекалено много за един пияница. Трябва да дойдете и да си го приберете.

Проклинайки наум, вече напълно разбуден, Мики каза:

— Добре. Дайте ми го пак, става ли? — После, след кратка пауза: — Джим. По дяволите. Първо ще се обадя на Там. Ти просто чакай. Може тя да успее да дойде по-бързо и да те отведе у дома.

— Тя не е у дома.

— Къде е?

— Не зная. Излезе.

— Е, все пак ще пробвам да я намеря. През това време ти чакай. Просто стой там и изпий една сода. Рибите бягат от содата като от чума. Защото мехурчетата ги карат да пърдят.

 

 

Двайсет минути по-късно, Мики паркира зад ъгъла, запушвайки една кола и влезе в „Литъл Шемрок“, кварталната кръчма на Джим.

Един от най-старите барове в града, основан още през 1893 година, „Литъл Шемрок“ бе тясно помещение, което започваше още от входната врата. Две големи витрини, гледаха към булевард Линкълн и пропускаха вътре оскъдна дневна светлина. Лявата страна бе заета от бар с десетина високи столчета, вдясно най-отпред имаше колекция от стари предмети: древен велосипед, чернобели фотографии, някогашни предизборни плакати, а на стената бе окачен стенен часовник, спрял по време на голямото земетресение от 1906 година. Малко по-навътре помещението леко се разширяваше и предоставяше място за игра на дартс, както и за джубокс, а съвсем в дъното, под фалшиви лампи „Тифани“ стаята имаше вид на вехта всекидневна с два хлътнали дивана и няколко струпани с възглавници фотьойла.

Джим Пар седеше в другия край на претрупания бар с празна чаша пред себе си. Може би в крайна сметка барманът да бе склонил на нещо безалкохолно. Джим се взираше в телевизора. Страните му бяха влажни. Извинявайки се, Мики си проправи път през тълпата, стигна до дядо си и сложи ръка на рамото му така, сякаш наполовина го прегръщаше. Целуна го по голото теме и каза:

— Здрасти.

За миг Джим се облегна на него, после се отдръпна, сграбчи една салфетка и си изтри очите.

— Как пристигна толкова бързо?

— Не спазвах ограниченията на скоростта. А и запуших една кола. Мислиш ли, че ще можеш да ходиш?

— ’стествено. Можех и пеша да се прибера, ако се наложи.

— Е, слава Богу, че не се налага. Платил ли си?

— Още като дойдох. Винаги правя така.

— И аз така съм чувал. Винаги. Добре. Да тръгваме.

Старият човек сложи крака на пода и се изправи, облягайки се на Мики. Барманът видя какво става и одобрително кимна към Мики. Безмълвно изрече с уста „Благодаря“.

Пар успя да се задържи прав, докато маневрираха по посока към изхода и после навън. Все още беше ясен топъл ден и слънцето светеше в очите им, докато отиваха към колата. Мики изтърси Пар на предната седалка, заобиколи и също седна.

— Това заради Доминик Комо ли е? — попита той.

Дядо му, облегнал глава назад със затворени очи, се извърна към Мики и отрони още една сълза.

— Обичах това момче — каза той.

 

 

Мики улесняваше паркирането си в града като предвидливо държеше в жабката на колата един пропуск за инвалиди и при нужда го вадеше и слагаше отгоре на таблото. Изненадващо ценният син знак му бе даден от дядо му. На теория само инвалидите би трябвало да имат достъп до тях, а Джим Пар не беше инвалид.

Нито пък Доминик Комо, ако става на въпрос.

Комо обаче притежаваше инвалидни карти за онези специални случаи, когато нищо друго не вършеше работа. И когато Пар се пенсионира преди осем години, той му подари една. Комо бе в състояние да набавя неща, на които хората нямаха право. Това бе един от талантите му, а достъпът до такива неща бе сред бонусите от бившата служба на Пар.

Така че паркирането не бе такъв ужасен проблем, какъвто би бил иначе. Днес Мики си намери място до евакуационния изход на Университетския медицински център, само на няколко пресечки от апартамента им. До този момент Джим вече хъркаше.

Петнайсет минути по-късно старият човек бе в леглото си, облечен, но без обувки, завит с одеяло. Мики затвори вратата на спалнята. Беше изпотен, тъй като на практика бе отнесъл Джим на ръце до втория етаж, където живееха. Той обезсърчено огледа разхвърляната всекидневна — сгъваемото легло на Тамара бе смъкнато от стената и си стоеше неоправено. Навсякъде имаше разпръснати вестници от последните няколко дни. На почти всяка плоска повърхност бяха оставени чаши от кафе.

Захвана се да оправя и когато привърши отиде до своята стая — по-скоро голям гардероб — с прозорец, гледащ към стената на апартамента до тях. Имаше легло, етажерка за книги, направена от дъски и тухлички, малка тоалетка-бюро, няколко фотоса по стените.

Изобщо не влезе вътре. Остана застинал на прага. Нищо чудно, че изхвърчаше от това място винаги, когато можеше.

Тук нямаше как да се живее.

 

 

Смъртта на Доминик Комо, вече потвърдено убийство, бе водеща в новините от пет часа. Както и подозираше Мики, причината не бе удавяне, по-скоро някои го бе ударил отзад по главата с тъп предмет. Комо е бил обявен за изчезнал четири дни преди тялото му да бъде открито полупотопено в лагуната, недалеч от Двореца на изящните изкуства от…

Седнал пред телевизора, Мики се приведе напред леко шокиран при вида на собствения си образ, който се появи на екрана като част от голямата случка на деня. Разбира се, сутринта на местопроизшествието той бе говорил с няколко репортери, но така и не му хрумна, че ще стане дума за него, тъй като неговата роля в голямата история в най-добрия случай бе бележка под черта. Ето го обаче по телевизията, описва как се е натъкнал на трупа. Помисли си, че е доста готин, въпреки, че изглеждаше много млад и рошав, и внезапно осъзна, че последното е логична последица от спането на открито под дърветата.

После го определиха като „сътрудник на клуба «Хънт», частна детективска фирма“ и Мики реши, че наболата брада и изпомачканите дрехи надали бяха най-добрата реклама на света. Тази мисъл малко го стресна — не дай си, Боже, той да се окаже уязвимата точка за бизнеса. Може би, докато разчистваше апартамента и околната среда, нямаше да е лошо и да поработи малко върху личната си хигиена и външен вид.

В този миг обаче образът му изчезна от екрана и наперената говорителка на Канал четири продължи с още факти около престъплението и жертвата. Поради продължителната работа на дядо му като шофьор на Комо, Мики знаеше доста за него, но в действителност никога не си бе давал сметка за обхвата на благотворителната му дейност. Сега научи, че Комо е или основател, или член на бордовете на не по-малко от шест основни благотворителни организации в Сан Франциско — Младежки проект „Сънсет“ (на който беше изпълнителен директор), „Брасерос Унидос“, коалиция „Мишън стрийт“, „Работилници Рейнбоу“, „Убежище за жени — жертви на домашно насилие“ и „Дом за адаптация“.

Водеше се полицейско разследване, но засега нямаше заподозрени.