Джон Лескроарт
Наградата (1)

1.

В деня, в който откри тялото, Мики Дейд се събуди под едно дърво на връх Тамалпайъс^[1].

Спането на открито няколко нощи в седмицата му бе станало навик от около четири месеца. В багажника на своето, купено на старо, „Камаро“ винаги държеше за всеки случаи един спален чувал и като се почнеше от средата на май, когато времето се оправяше навсякъде другаде, освен в Сан Франциско, след работа той напускаше града и поемаше в първата хрумнала му посока.

Дори в урбанизирания, пренаселен район на санфранциския залив, се намираха безброй места, където човек можеше просто да спре, да си остави колата и да се просне на земята под прикритието на дървета и храсти, или пък в заслона на някоя пясъчна дюна в един от градските, окръжните и дори националните паркове, на плажа, или край второстепенен път, а защо не и в спокойно предградие, охранявано от доброволни дружинки.

Миналия понеделник, още по светло бе стигнал до Удсайд, невероятно градче от селски тип, сгушено в предпланинските хълмове зад Пало Алто, и там спа под един стар каменен мост, надвиснал над пресъхнало речно корито. Два дни по-късно навлезе на няколкостотин метра навътре по запустял безименен разкалян път, пресичащ гората отвъд Бърлингейм, близо до язовира Кристъл спрингс. Снощи се придвижи на север в Марин каунти, изкачи се наполовината на връх Тамалпайъс и спря под стар нискостеблен дъб в запуснат непавиран паркинг.

Винаги се събуждаше при първите лъчи, така че тази сутрин, още преди слънцето да огрее хълмовете зад Оуклънд, той вече беше на моста Голдън Гейт. Слушаше музиката от ай-пода си през тонколоните. Понеже бе средата на септември крайбрежната мъгла, както обикновено по това време на годината, си даваше почивка. Лазурното безоблачно утринно небе бе ослепително. Мики с лекота различаваше миниатюрните точици на островите Фаралон, отстоящи на четирийсетина километра навътре в измамно спокойния Тих океан.

Отмина моста и скоро се озова в Марина, където подкара безцелно по улиците. Нагъсто разположените, добре поддържани, красиви невисоки къщички събудиха в него някакъв закърнял ген, наследен неизвестно от кого. Обичаше да се шляе с колата си из кварталчета с богоугодни домове, това винаги го изпълваше със задоволство, и по-точно — с надеждата, че доволството и физическата сигурност са възможни в живота.

Мики нямаше голям опит с тези неща. Не си спомняше някога да е живял другаде, освен в апартамент, въпреки че преди развода си родителите му явно бяха наели някакво малко бунгало на „Сънсет“. Сестра му Тамара казваше, че си спомня бегло тази къща. Но тя бе само с две години по-голяма от него. А самият Мики беше едва на две години, когато майка му ги бе взела и бе напуснала баща му.

Тази сутрин обаче той не успя да се наслаждава на архитектурата на Марина. Улицата около Двореца на изящните изкуства бе задръстена от тълпа. Реши, че на място като това сигурно снимат някакъв филм — Дворецът бе използван за мизансцен в „Шемет“^[2] и „Скалата“^[3], както и в цял куп други филми. Хората обожаваха старата куполовидна сграда, построена още за Панамско-тихоокеанското изложение през 1915 г. Със своите класически колони и огледална лагуна мястото съчетаваше едновременно градска елегантност и елемент на тайнственост. Така че той спря на паркинга на яхтклуба, понеже знаеше, че сутрин там винаги може да се намери място. Мики излезе от колата си и остана изненадан — гласовете, носещи се откъм Двореца, звучаха доста заплашително и гневно. Някой издаваше резки заповеди по мегафон. Чу се гръмовно дружно негодувание — може би прекалено вживяващи се актьори и статисти, но не му се вярваше.

Звучеше повече като скандал.

Застанал в периферията на тълпата, Мики успя да различи най-малко три обособени групи, без да се броят вановете на две от местните телевизионни станции.

Полицаите, минимум двайсет на брой, шест от които на коне, се бяха подредили на брега на лагуната. Пешаците бяха екипирани отгоре додолу — с пълно бойно снаряжение, шлемове със затъмнени стъкла и извадени палки. Една по-голяма, хомогенна и очевидно враждебно настроена група от петдесетина граждани тъпчеше по наклонените брегове на лагуната, сякаш чакаше заповед да щурмува полицейската линия. Предвождаше ги някакъв дългуч с брада и камуфлажни дрехи, изтъпанчен право пред лицето на ченгето с мегафона. А най-долу до ръба на водата, близо до малка флотилия от лодки, натоварени с мрежи, страхливо се гушеше групичка от около двайсетина души, облечени в униформите на градския отдел „Паркове и поддръжка“.

Оня с камуфлажа почна да скандира:

— По дяволите вий вървете, тях не ги гонете!

За секунди тълпата ревна с цяло гърло зад него и взе да напира напред срещу полицейския кордон. Ченгетата вдигнаха папките си, а мегафонът призова тълпата:

— Отдръпнете се! Отдръпнете се!

— По дяволите вий вървете, тях не ги гонете!

На тревата от другата страна на улицата бе застанал белокос мъж по халат и обувки за тенис, със скръстени ръце и подигравателно изражение на лицето. Мики се доближи до него.

— Какво става? — попита той.

Мъжът поклати глава.

— Идиоти.

— Кои?

— Всичките.

— Но за какво е всичко това?

Мъжът го изгледа подозрително.

— Не знаеш за патиците? Откъде падаш?

— Какво за патиците?

— Местят ги или поне се опитват. — Той отново поклати глава. — Ненормални. Глупава идея, лоши планове, малоумни прогнози. Но какво друго да очакваш в наши дни, а? Наистина ли не си чувал за това? За преместването на патиците долу във Фостър сити?

— А-а. — Значи това било. Мики бе изчел всичко по въпроса през последните няколко месеца, но не очакваше нещата да ескалират толкова скоро. Сега вече си припомни цялата история.

Градът бе одобрил сумата от 22 милиона за възстановяване на Двореца и прилежащите му земи, като част от тези пари бяха предназначени за укрепване на каквото бе останало от бреговата ивица на лагуната. По-голямата площ бе оградена със скално-бетонна стена, но останалата, която бе близо до Двореца, с времето се бе разрушила и само през последната година няколко деца бяха пропаднали след свлачища на бреговете. Не че беше толкова опасно, колкото предоставяше възможност на града да заведе дела, поради което отговорните лица дадоха зелена светлина на проекта и вложиха седем и половина милиона за старта му. Останалото щеше да се финансира по някакъв начин от частни спонсори. И ето ти тебе, взе, че стана.

За да се направи каквото и да било от всичко това трябваше най-напред лагуната да бъде пресушена.

И тук на сцената излизат патиците. Както и коалицията „Дворцови патици на Сан Франциско“. А също и един природозащитник от Бъркли, който за целите на настоящата кампания бе придобил партизанското име Ерик Канард. Чак сега Мики разпозна мъжа с камуфлажната униформа. На снимките той обикновено се явяваше в пълен патешки костюм.

Дворцовите патици, разбира се, както и лебедите, чаплите, чайките и другите птици, приемаха лагуната за свой дом. И ако тя бъдеше пресушена, те щяха да останат бездомни. Това твърдеше Канард пред Надзорния съвет. Временно, но наистина. А за един град, който се гордее, че е рай за бездомниците, това бе просто неприемливо.

Така че надзорниците се поддадоха и — ставайки за посмешище в пресата и на улицата — се споразумяха да намерят решение на проблема. Сан Франциско разполагаше с няколко хубави и напълно подходящи езерца, но за жалост те си имаха собствени популации от патици и според Канард тяхната екосистема би се нарушила от преместването на дворцовите патици в собствените им води. Затова в крайна сметка се реши патиците да бъдат пренасочени към Фостър сити — градче на трийсетина километра на юг в полуострова, осеяно с канали, подобни на венецианските, обитавани от малко местни патици.

Макар да си оставаше безумно глупава, тази идея можеше и да се окаже осъществима, ако не беше едно нещо: шест месеца по-рано самият Фостър сити се бе натъкнал на проблем в лицето на местните земни катерици. Тези животинки се заравяха в градската дига и я подкопаваха, в резултат на което къщите бяха изправени пред реалната опасност от наводняване. В отговор на тази криза Фостър сити бе решил масово да изтрови обитаващите дигата създания. За самото градче въпросната касапница остана почти незабелязана, но не и за острото око на Ерик Канард. И когато Сан Франциско обяви намерението си да премести дворцовите патици във Фостър сити, Канард изпадна в бяс.

Със сигурност, ако патиците бъдеха изпратени във Фостър сити, онези бездушни бюрократи там нямаше нито да ги ценят, нито да ги защитават. Тези хора вече бяха показали истинската си същност при безжалостното унищожение на беззащитните животинки и без съмнение, ако им паднеше сгода, биха взели същите мерки по отношение на патиците, както и към собствените си катерици. А Канард нямаше да позволи това да се случи.

Затова бе завел дело. И го бе загубил.

Тогава заплаши да заведе ново дело. Което пък даде на града възможност да предприеме свой ход.

Скандирането от другата страна на улицата постепенно заглъхваше, но Мики все още чуваше един силен глас — несъмнено на Канард — който сега крещеше на ченгето-водач.

— Как започна всичко това днес? — попита той. — Мислех, че нещата са още в съда.

— Не. Умниците в общината решили просто да карат нататък и да подберат птиците. Цялата тази работа е смахната. И при всички случаи — съмнителна. Почнаха да пресушават езерото още преди няколко дни, преди да са готови с патиците — тайно, бих казал, а това никога не е добра идея — Канард и хората му дочули, че там долу се върши нещо и откачалките почнаха да се събират още преди изгрев слънце. Олеле.

Сирени на нови полицейски подкрепления в далечината. Още един бус от медиите спира със скърцане.

Така, както се развиваха нещата, Мики си помисли, че историята има всички шансове да придобие национално значение.

Той обаче трябваше да се прибира у дома, да се измие и да ходи на работа. Така че благодари на по-възрастния мъж за компанията, каза му довиждане и пресече улицата на около половин пресечка северно от митинга. Зави надясно и вървя успоредно на бреговата линия, докато не се изгуби от погледа на тълпата.

Тук по-ниското ниво на лагуната бе значително по-видимо, отколкото при демонстрантите. На утринната светлина калните коренища на тръстиката лъщяха в черно на фона на лепкавата тиня на дъното. Ниско приведените клони на дърветата, които иначе докосваха водната повърхност, сега сякаш бяха подрязани на петдесетина сантиметра над нея. Асфалтова алея водеше от паркинга към водната линия и Мики пое по нея за по-кратко към мястото, където бе оставил колата.

Но преди да направи и няколко крачки, един стърчащ от мръсната вода корен го накара да се закове на място. Странно как понякога тези диворастящи неща силно напомнят форми, които човек очаква да види в други видове, в животните, дори в хората. Този корен, подаващ се от водата, като нищо може да се окаже човешка ръка.

Всъщност, приликата бе толкова силна, че той се принуди да излезе от пътеката и да огледа по-отблизо. Слезе право до ръба на водата, откъдето погледът му, макар и смътно, можеше да проникне на петнайсетина сантиметра надолу във водата и да различи една непогрешима форма.

Докато Мики се взираше, обзет от подозрения, внезапно водата като че ли се раздвижи и от потопеното нещо се издигна струйка мехурчета, преобръщайки го на една страна. Вече ясно се видя, че нещото е тяло; то се заиздига нагоре, докато главата му изскочи над повърхността и лицето на мъртвеца, с извадени очи, се облещи насреща, принуждавайки Мики да затаи дъх насред писъка си.