Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Забравеният експеримент (1)

1

„Тестудо“ спря пред спуснатата бариера, над която бавно мигаше червена лампа. Отстрани се издигаха ажурните решетки на металната ограда.

— Биостанцията — тихо каза Беркут. — Хайде да излезем.

Полесов спря двигателя. Щом излязоха, лампата над бариерата угасна и изведнъж зарева сирена. Иван Иванович пое дъх с пълни гърди и каза, разстъпквайки се:

— Сега някой ще дотича и ще почне да ни убеждава да не рискуваме живота и здравето си. Защо спряхме тук?

На трийсетина метра вдясно от шосето в топлия сумрак белееха стените на стари постройки. През буренаците водеше тясна пътечка. Един прозорец светна, изтропа черчеве и нечий сипкав глас попита:

— Докара ли новокаин? — И без да дочака отговор, добави свадливо: — Сто пъти съм ти казвал да спираш по-далече и да не будиш хората!

Отново изтрака черчеве и стана тихо.

— Хм! — каза Иван Иванович. — Ти докара ли новокаин, Беркуте?

До къщата изникна тъмен силует и предишният глас извика:

— Валентине!

— Очевидно този ни бърка с някого — каза Иван Иванович. — Е, какво, ще почиваме ли? Дали да не продължим нататък?

— Не — каза Полесов.

— И защо не?

Край пътечката зашумяха бурените, между стволовете на дърветата се мярна огънче от цигара, което описваше сложни криви, разсипвайки дълги струйки гаснещи искрици.

— Първо ще разузнаем — каза Полесов.

Човекът с цигарата най-сетне излезе от бурените на шосето и каза:

— Проклета коприва! Ти донесе ли новокаин, Валентине? Кой е с теб?

— Вижте… — снизходително започна Иван Иванович.

— По дяволите! Ти не си Валентин! — учуди се човекът с цигарата. — А къде е Валентин?

— Нямам представа — каза Иван Иванович. — Ние сме от ИНКМ.

— От… аха — каза непознатият. — Много ми е приятно. Извинете ме — той срамежливо загърна престилката си, — малко съм неглиже. Аз съм Круглис, началникът на биостанцията… — представи се той. — Мислех, че е пристигнал Валентин. Значи вие сте геолози?

— Не, не сме — меко възрази Беркут. — Ние сме от Института за некласическа механика. Физици сме.

— Физици ли? — Биологът хвърли фаса. — Позволете… Физици ли? В епицентъра ли отивате?

— Точно така — потвърди Беркут. — С ваше разрешение ще отидем в епицентъра. Нима не ви предупредиха?

Биологът погледна към исполинския черен „Тестудо“. После заобиколи Беркут, отиде до машината и удари с длан по бронята.

— По дяволите! — каза той с възхищение и завист. — Танк с висша защита, нали? Да, върви ви на вас, физиците. А аз втора година се бъхтя и не мога да получа разрешение за дълбоко разузнаване. А то ми е крайно необходимо. Аз там бих… Чуйте, другари — произнесе той унило, — вземете ме с вас. Нищо не ви струва, в края на краищата.

— Не — веднага му отвърна Полесов.

— Нямаме право — меко каза Беркут. — Съжаляваме…

— Разбирам — промърмори биологът и въздъхна. — Да, предупредиха ме, но не ви очаквах толкова скоро.

— До Лантанида дойдохме по въздух — обясни Беркут.

Настъпи дълбока сънлива тишина, от която веднага стана по-тъмно. После недалеч някой викна няколко пъти странно и тъжно. В гората падна тежка шишарка, плъзна се по гъстите клони и шумно се удари в земята.

— Бухал — каза биологът.

— Май не прилича — усъмни се Полесов.

Биологът засумтя.

— Момко, вие някога чували ли сте как вика бухал?

— Много пъти.

— А някога чували ли сте как вика бухал от онази страна?

— Моля?

— Отзад кордона, иззад бариерата… от онази страна?

— Н-не зная — каза несигурно Полесов.

— Момко — повтори биологът.

Всички замълчаха и в тъмнината отново извика странният бухал.

— Но защо стоим? — сепна се биологът. — До сутринта има време. Да вървим, ще ви сложа да легнете.

— Може би все пак… — каза Иван Иванович.

— Не, първо ще разузнаем — повтори Полесов. — Мисля, че там, отпред, пътят е много лош.

— Там изобщо няма път — отбеляза биологът.

— … и изобщо не е ясно какво става — продължи Полесов. — Ще изпратя киберразузнавачите на нощен рейд. Ще съберат информация и на сутринта ще потеглим.

— Правилно — каза биологът. — Това се казва сериозен подход към работата.

Полесов влезе в танка и запали фаровете. От ослепителната светлина мракът наоколо се сгъсти, но пък ярко засветиха белите кръгове на бариерата и заискриха металните пръчки на оградата. Страничният люк на танка бавно се отвори. Чу се барабанене и в полосата на светлината на шосето изскочиха смешни сребристи фигурки на тънки крачета, които приличаха на огромни скакалци. Няколко секунди останаха неподвижни, след което се промушиха под бариерата и се скриха сред високата трева от другата страна.

— Това ли са киберразузнавачите? — с уважение попита биологът.

— Чудесни машинки, нали? — каза Беркут. — Пьотър Владимирович! — тихо произнесе той. — Ние тръгваме, вие ще ни настигнете.

— Добре — обади се от танка Полесов.

В къщичката на биолога имаше три стаи. Домакинът съблече халата, обу панталон и пуловер и се скри в кухнята. Беркут и Иван Иванович седнаха на дивана и Иван Иванович веднага задряма.

— Значи отивате в епицентъра — каза биологът от кухнята. — Там, разбира се, има какво да се види. Особено сега. Впрочем, имате ли поне някаква представа какво става там?

— Много смътна — отвърна Беркут. — Някои неща ни разказаха пилотите, но никой не се е приближавал достатъчно.

— Аз лично видях със собствените си очи. Светкавици… Е, мнозина са виждали светкавици. Но мълнии, които бият от земята към небето, синкава мъгла… Вие чували ли сте за синя мъгла?

— Да — каза Беркут.

Иван Иванович отвори едно око.

— Аз съм я виждал два пъти от хеликоптер — съобщи Круглис. — Преди месец, още преди гибелта на „Галатея“. Мъглата се образува в епицентъра или около него, пълзи в широк кръг и се разсейва на стотина километра от кордона. Какво може да е това, другари физици?

— Не знаем.

— Значи никой не знае. Още по-малко ние, биолозите. Ясно е само, че се случва нещо необикновено. И то четирийсет и осем години след взрива! Нивото на радиацията падна вече десет пъти, адхезивите, които свързаха радиоактивния прах, също се разпаднаха и ето ти изведнъж! — Иван Иванович отвори и второто си око. — Започват някакви си светкавици, пожари, по дяволите. — Биологът замълча, докато тропаше със съдовете; приятно засвири завиращият чайник. — Вярно е, че пожари вече не избухват. Сигурно всичко, което може да гори, вече е изгоряло. Но светкавиците… Първата светна преди четири месеца, в началото на май. Втората през юни. А сега се повтарят почти всяка седмица. Ярки бяло-сини светкавици и очевидно с огромна мощност.

Биологът се появи с поднос в ръце.

— Съдете сами — повтори той, сервирайки. — От кордона до епицентъра са повече от двеста километра, а пламти половината небе… Заповядайте на масата… И веднага след светкавицата пада синята мъгла.

— Да, чухме за това — каза Беркут.

Биологът отново тръгна към кухнята, но до вратата спря.

— Известно ли ви е, че последната светкавица беше снощи? — попита той.

— Да, благодаря — каза Беркут.

— Някой трябва да започне! — промърмори Иван Иванович. — А къде е Полесов?

Биологът вдигна рамене, скри се в кухнята и се върна с кипящ чайник.

— Хайде да пием чай — каза той. — Дайте насам чашите.

Иван Иванович привършваше втората си чаша, когато вратата се отвори и влезе Полесов. Беше много блед и се държеше за дясната буза.

— Какво ви е, Пьотър Владимирович? — попита Беркут.

— Нещо ме ужили — отвърна Полесов.

— Сигурно е комар.

— Сигурно. — Полесов злобно се озъби. — Само дето има картечница вместо жило.

— Комар от другата страна — каза биологът. — Много ясно. Сядайте и пийте чай.

— А кой вика в канавките? Помислих си, че там някой се дави.

— Жаби — обясни биологът. — Също от онази страна.

Иван Иванович шумно сложи чашата си върху чинийката, изтри почервенялото си лице и попита:

— Мутирали ли са?

— Да — потвърди биологът. — Там е истински рай на мутирали гадинки. След взрива, когато нивото на радиацията беше високо, животните в зоната пострадаха много. Разбирате ли? Веднага след взрива оградиха зоната и те не можаха да се разбягат. Първото поколение вече е мъртво, всички следващи мутираха. Ние тук осма година ги наблюдаваме, понякога ги хващаме, понякога ги снимаме с автоматични камери. За съжаление ни е забранено да навлизаме в зоната на повече от пет километра… Един наш сътрудник все пак рискува. Донесе снимки, образци и се разболя малко. Дадоха ни да разберем тогава.

Биологът запали цигара.

— Сами ще видите какво става там. Възникнаха абсолютно нови форми, странни и удивителни. Все пак събрахме много материал. Много видове просто измряха. Например мечките изчезнаха съвсем. Други се приспособяват, макар да не зная дали може да се употреби този термин. По-точно е да се каже, че мутираха и станаха жизнеспособни при повишена радиоактивност. Но знаете ли…

— А те как реагират на светкавиците и мъглата? — попита Иван Иванович.

— Зле реагират — мрачно отговори биологът. — Много зле. Страхувам се, че идва краят на нашия резерват. По-рано те много рядко доближаваха оградата. Големи животни почти не сме виждали. А ето че миналия месец стотици дяволски изроди посред бял ден се втурнаха право към бариерата. Гледката не бе за хора със слаби нерви. Хванахме няколко, останалите ги прогонихме с ракети. Не зная от какво се спасяваха: от светкавиците ли, от синята мъгла ли, или от нещо друго… Сигурно от синята мъгла. Мисля, че в края на краищата, те всички ще измрат. През последните месеци количеството на комарите се увеличи. И на птиците и жабите също. Ето този бухал, например… — Той тикна фаса в пепелника и неочаквано завърши: — Тъй че внимавайте там.

— Добре — каза Полесов. — Все пак танкът ни е с висша защита.

Биологът внимателно погледна отеклата му буза и каза:

— Знаете ли какво? Дайте да ви сложа една инжекцийка. За всеки случай…

Полесов се поколеба за секунда, погледна Беркут, после стана и промърмори:

— Добре.