Дей Леклеър
Рог на изобилието (9)

Епилог

— Нямаме много време, госпожо Торсен — съобщи разтревожено фотографът и погледна смрачаващото се септемврийско небе. — Ако не направим веднага тази снимка, после светлината няма да е достатъчна.

Веждите на Джордан се свъсиха. Толкова години бе очаквала този ден и сега, когато бе настъпил, не желаеше да пропусне нито един детайл.

— Само още една минутка — погледна го умолително тя. Сигурно ще се появят ей сега. — След това се обърна и извика към вътрешността на магазина: — Хайде, побързайте.

— Успокой се, скъпа — усмихна се току-що появилият се Райнър.

— Не ми се сърди — погледна го тя малко виновно. — Но нали знаеш колко е важна за мен тази снимка? Затова искам да е идеална.

— Зная, моя Валкирия — целуна я той нежно. Винаги, когато бе нервна, съпругът й я успокояваше по този колкото приятен, толкова и ефикасен начин. Джордан се притисна до него и обхваналото я нервно напрежение тутакси изчезна. На устните й се появи щастлива усмивка, а бузите порозовяха.

Никога през живота си не беше живяла по-щастливо, отколкото през последните дванадесет месеца. Утре щяха да отбележат първата годишнина от сватбата им. Ден след ден любовта и щастието им растяха.

— Много се вълнуваш — отбеляза загрижено Райнър.

— Не се безпокой, от щастие е.

— Госпожо Торсен — изкашля се фотографът. — Готова ли сте вече?

— Мисля, че да. Моля ви да проверите още веднъж дали се вижда новият надпис на магазина. Нали ще се вижда и на снимката?

— Това не представлява никакъв проблем — погледна той към светлата бяло-зелена табела. — „Корнкоп I“ — добре работите заедно.

— И не само по отношение на бизнеса — намигна му Райнър и погледна гордо жена си, после се обърна към него. — Ако искате, не пропускайте да ни посетите в края на следващия месец

— Ей, не забравяй, че утре се открива „Корнкоп ІІ“. Макар че и дума не може да става за сравнение между него и този тук.

— Права си — съгласи се той с нея. — Този е първият и поне за нас винаги ще си остане нещо коренно различно от всички други магазини на света.

— Светлината почти изчезна — напомни им фотографът и се намръщи. — Повече не можем да чакаме.

— Къде е чичо Клит? — огледа се неспокойно Джордан. — Не можем да се снимаме без него.

В този момент се появи самият той.

— Идвам, идвам. Каква е тази врява? Човек не може да довърши спокойно играта си. Отдавна трябваше да замина за ранчото си, за да не се оставям да ме тормозите. Оставаха ми само три хода, за да спечеля.

— Шест — дочу се възмутено мърморене. Зад чичо Клит надникна Уолкър, който погледна с надежда към Джордан и попита с трепет в гласа. — Може ли и аз да се снимам с вас?

Преди чичо й Клит да каже каквото и да е, тя хвана ръката на Уолкър и го дръпна при тях.

— Разбира се, че ще се снимаш с нас. Тази снимка ще влезе в историята на семейството. А това означава, че на нея трябва да бъдем всички ние — усмихна се тя и докосна с ръка наедрелия си корем. — Защото скоро ще ни трябва много по-голяма стена за семейните снимки!