Дей Леклеър
Рог на изобилието (3)

Трета глава

Райнър протегна ръка към лицето й със скрито желание да я помилва по бузата.

— Очите ви от сини станаха сиви — проговори той небрежно. — Да разбирам ли, че това е някакъв сигнал?

— Приемете го като предупреждение за настъпваща буря! — отговори с едва сдържан гняв Джордан и го погледна в очите. — Изчезвайте!

— Ясно. Ще наблюдавам тайфун, вместо изригващ вулкан.

— Какво общо, по дяволите, има нашият разговор с тайфуни и вулкани? — Реагира като тигрица, бранеща рожбите си. — Вие да не сте луд? Нахлувате в моя магазин, безпокоите клиентите ми, разрешавате си да пренареждате стоките, заплашвате и накрая заявявате, че искате самия магазин!

— Все пак той принадлежи на чичо ви — напомни й той.

— Моля? — В гласа й се долавяше неприкрито предупреждение.

— Магазинът е на чичо ви — повтори малко по-твърдо той.

Тя отстъпи назад, но Райнър веднага скъси разстоянието, като пристъпи крачка към нея.

Откъде се бе появил този страх, когато около нея бе пълно с хора? Въпреки това Джордан се бе изплашила. Той се приближи по-близо до нея и тя отстъпи още една крачка. В този момент исполинът се беше превърнал в истински хищник, който никога не изпуска плячката си. Така стигнаха до ъгъла с пъпешите. Едва сега тя успя да проговори:

— Какво… правите?

— Изяснявам си някои неща. И за ваше сведение, не съм безпокоил клиентите ви, а само ви демонстрирах как най-лесно да се справяте с капризните клиенти.

— Сърдечни благодарности. Следващият път аз лично ще се заема с госпожа Свенсън, макар да се съмнявам, че ще имам същия успех.

— Що се отнася до пренареждането на някои стоки, отнесете го към непреодолимото ми желание да доизпипвам нещата около себе си. А в магазина има по-хубави неща, които ми се искаше да пипна. — Двусмислицата в думите му беше повече от ясна. — Имахте късмет, че се ограничих само със стоките…

— Моите поздравления. За награда получавате една малина!

— Що се отнася до обвинението ви за заплахите. Това е нещо, което изобщо не съм правил. Обикновено обещавам и изпълнявам обещанията си — каза, сякаш изобщо не я бе чул.

— А и винаги получавате това, което искате — вметна тя с подигравателен тон. Какво я прихващаше? Защо не можеше да държи езика зад зъбите си? Сигурно в нея изведнъж се бе появило някакво атавистично влечение към смъртта, което я караше да изтърсва думи, гарантиращи й бърза смърт…

— Толкова се радвам, че се разбираме взаимно — усмихна се той и направи още една крачка, която я накара да се притисне до масата, на която бяха подредени пъпешите. — Удобно ли се чувстваш? — попита я любезно и грижовно.

— Прекрасно! — скръцна Джордан със зъби.

— Тогава ще продължа. Ако греша, моля да ме поправите. Доколкото разбирам, този магазин е собственост на господин Клит Робъртс, а не на госпожица Джордан Робъртс. Това вярно ли е?

— Откъде знаете? — Този път започна да я обхваща паника.

— Да не би да е тайна?

— Разбира се, че не е, обаче…

— Щом е така, всички делови разговори относно „Корнкоп“ ще бъдат водени със собственика, а не с някаква претендираща за опит и ум толерирана от него служителка.

Претендираща за опит ли? Толерирана? Та за нея това беше напълно естествено. Нали беше член на семейството! Паниката бързо се превърна в гняв. Джордан сложи ръце на гърдите му и като напрегна всичките си сили, опита да го изблъска. Би постигнала същия успех, ако срещу нея се намираше не човек, а скала. Явно, че трябваше да се откаже от прилагането на физическа сила и да използва друг вид оръжие.

— Вижте какво, господин Торсен — започна колкото й бе възможно по-спокойно. — Този магазин е семеен. Във вземането на решения равноправно участват всички членове на нашата фамилия. И независимо дали ви харесва, или не, ще бъдете принуден да си имате работа и с мен. Такива са фактите и бъдете добър да се съобразявате с тях.

— Вулкани, тайфуни, а сега и пламъци — промърмори сякаш на себе си той. — Това определено ми харесва.

— Не ме занимавайте с предпочитанията си. По-добре се размърдайте, защото ако не се отместите, вместо шлем върху главата ви на горд викинг ще бъде нахлупен пъпеш!

Стори й се, че прекали. Той присви очи и от тях я лъхна хладът на арктическото море. После някъде дълбоко от гърдите му се появи някакъв звук, който ставаше все по-силен и накрая се превърна в неудържим смях. Като по даден знак главите на всички клиенти се обърнаха към тях.

— Сега разбирам — отговори той, когато най-сетне спря да се смее и си пое дъх. Протегна бавно ръка, обхвана брадичката й и повдигна лицето й към себе си. — Значи вие сте валкирия! Трябваше да се сетя.

— Какво искате да кажете? — попита тя, изпълнена с подозрения.

— В старите скандинавски легенди това са жените воини, които отнасят намерилите смъртта си герои във Валхала — двореца на мъртвите, където им прислужват. Това ли искате от мен?

— Всъщност с най-голямо удоволствие бих ви отнесла на някое митично място.

— Не бих имал нищо против, ако останете до мен. За да стигнем обаче дотам, първо трябва да спечеля някоя битка. Така че се пригответе да ми нанесете удар и… да загубите!

Най-после той отстъпи назад. За първи път Джордан успя да си поеме дълбоко дъх. Брадичката й пареше от неговото докосване. А самата тя изгаряше от обхваналите я пламъци на яростта, примесена с необясним смут. Не можеше да избяга от спомена за пръстите му, нежно галещи узрелите домати.

Постепенно смущението й се засили за сметка на гнева, който постепенно започна да затихва. Това не й хареса. Райнър й бе дал да разбере, че не се интересува от нея като жена. Той искаше да й вземе това, за което Джордан щеше да се бие със зъби и нокти. В момента обаче не бе в състояние да направи нищо друго, освен да му каже неочаквано и за самата себе си:

— Мисля, че е време да си вървите.

— Не съм съгласен. По-добре да намеря чичо ви и да се заемем с работата, по която съм дошъл. Знаете ли къде се е скрил?

— Начинът ви за осъществяване на делови контакти е доста странен. Сигурно семейните ви магазини имат успех не благодарение на вас, а въпреки вашето участие в управлението им.

— Мислете каквото искате — сви той рамене безразлично. — Ще ми бъде само от полза да имам противник, който ме подценява.

О, тя никога нямаше да си го позволи! На тържището той вече й бе демонстрирал колко чаровен и същевременно безпощаден може да бъде. За да е съвсем сигурен, че го е разбрала правилно, продължи демонстрацията в собствения й магазин. Всъщност магазинът на чичо Клит, поправи се тя наум. Не биваше да забравя тази малка, но съществена подробност.

— Чичо Клит сигурно е отзад и играе…

— Интересно. Значи той се забавлява, докато вие работите?

— Ако искате да знаете, той работи много и е заслужил почивката си! Плюс това не е в първа младост, а и след удара не е в най-добрата си форма — опита да защити чичо си тя. Нещо обаче започна да я задушава. Джордан млъкна и потрепери.

— В такъв случай моето предложение би трябвало да го заинтересува повече, отколкото предполагах — констатира със задоволство Райнър, като се обърна и тръгна към вътрешната част на магазина.

— Почакайте! — докосна го с ръка тя в плах опит да го спре. — Моля ви… — Облиза пресъхналите си устни, които с голяма мъка изрекоха молбата. — Почакайте. Бихте ли казали първо на мен за какво става дума? Какво смятате да предложите на чичо Клит?

— Струва ми се, че вече знаете, Джордан — смекчи се тонът му. — А и, както правилно ми напомнихте, това е семеен магазин. И като равноправен член на семейство Робъртс вие също ще присъствате на разговора.

Когато стигнаха до вътрешното обширно помещение, завариха чичо Клит в разгара на поредната битка с Уолкър. Вместо фигури, на игралната дъска бяха поставени манго и киви. Преди да направи последните крачки, за да привлече вниманието на чичо си, Райнър я спря, като я хвана здраво за ръката.

— Оставете ги да довършат играта — предложи шепнешком той.

Джордан седна на един стол и започна да мисли трескаво. Защо отлагаше разговора, а не започваше веднага? Очакването бе истинско мъчение за нея. Объркана, тя го погледна.

Райнър Торсен изглеждаше съвсем спокоен, сякаш цялото време на света му принадлежеше. Бе подпрял глава на свитите си в юмруци ръце, а лактите бяха подпрени на коленете му. Рус кичур небрежно падаше върху челото му.

Джордан си даде сметка, че между нея и този истински викинг съществува странно привличане, на което при други обстоятелства с удоволствие би се отдала. Тежката въздишка изрази съжалението й за това, което в действителност бе абсолютно невъзможно.

Започна да мисли защо ли Райнър така съсредоточено гледа чичо й. Изведнъж разбра, че той го наблюдава, за да може по ходовете в играта му да анализира неговите вероятни действия и в бизнеса. Райнър Торсен не се интересуваше от играта, а от методите на чичо й! По същия начин, както я бе наблюдавал часове наред, преди да избере начина, по който да подходи към нея.

Не можеше да го упреква. Самата тя винаги постъпваше по същия начин — преценяваше съперниците, определяше позицията си и чак тогава се впускаше в атака. Само че за себе си тя използваше други думи — събираше общи впечатления за клиентите си, нуждите и желанията им, след което бе готова да направи всичко, за да им достави това, което искаха.

Играта между двамата мъже завърши по-скоро, отколкото тя очакваше. Джордан стана от стола, приближи се до Уолкър и го помоли да отиде и да помогне за подреждането на току-що пристигналите портокали. След като озадаченият играч изчезна, тя се приближи към чичо си.

— Господин Торсен е тук. Иска да говори с нас за магазина.

Когато се обърна и видя, че въпросният мъж е седнал зад него, възрастният човек не успя да скрие изненадата и объркването си.

— Наричайте ме Райнър — протегна гостът ръка към него.

Чичо Клит я погледна като че ли бе гърмяща змия и неохотно изръмжа:

— Да се държим като цивилизовани хора. Наричай ме Клит.

— Благодаря ви. За вас съм чувал от баща ми, който казва, че познава вас и брат ви.

— Вярно — като че ли се зарадва собственикът на „Корнкоп“. — Тогава бяхме малко и бяхме здраво свързани помежду си. През онези времена всички, които работеха в един и същи бизнес, се познаваха. А между вашия баща, Джейк и мен съществуваше някакво приятелство. Радвам се да те видя, момчето ми. Как е Аларик?

— Благодаря ви, радва се на добро здраве. Този месец навършва шестдесет години.

— Чудно как летят годините! Сякаш беше вчера, когато и аз отпразнувах тази годишнина. — Той стана с тежка въздишка. — Е, синко, беше ми приятно да се запозная с теб. Поздрави баща си и му кажи, че тези дни ще намеря време да намина да го видя. А сега сигурно ще си тръгваш.

— Още не.

— Така ли? — почти се строполи обратно върху стола си чичо Клит.

— Чичо… — опита се да каже нещо Джордан, обаче строгият поглед на Райнър накара думите да замръзнат неизречени на устните й. Беше безполезно да противоречи на неканения посетител. Той излъчваше сурова решителност.

— Преди няколко месеца ви изпратихме писмо. Спомняте си за това, нали?

— Не — отвърна поглед възрастният мъж.

— Чичо Клит, за какво говори господин Торсен?

Вместо него отговори Райнър:

— След като чичо ви не си спомня да е получавал писмо от нас, бих могъл да кажа за какво точно ставаше дума в него. Уведомявахме го, че предвиждаме разширяване на мрежата си от магазини. И като имаме предвид близките отношения, които съществуват между двете семейства, не бихме искали да претърпите загуби от нашите нови операции. Във връзка с това изразявахме готовност да разговаряме с господин Робъртс как да запазим взаимните си интереси.

— Много бих се радвал, ако Торсен открие верига от магазини в Канада.

— Това би било добре. Обаче засега смятаме да се ограничим със северните части на Сиатъл.

— Но това е в нашия район! — Чичо Клит не можеше да скрие тревогата в гласа си. — Няма ли да си пречим…

— Точно за това става дума. Бихме искали да ви направим едно, според нас, твърде изгодно предложение. Бихме могли да купим „Корнкоп“.

— Да купите „Корнкоп“? Как смеете да ми предлагате такова нещо? — разлюти се възрастният човек.

— Защо не? Готови сме да ви предложим наистина добра цена.

— Не можете ли да разберете — тропна с юмрук по поставеното върху обърната щайга картонено поле, от което на земята се посипаха служещите за фигури киви и манго, — че човешкият труд и пот нямат цена! Предложението ви е повече от обидно. — Пое си дълбоко въздух и след като се поуспокои, попита: — Бихте ли задоволили любопитството ми, като ми кажете с колко точно искате да ме обидите?

Райнър назова такава цифра, от която на Джордан й се зави свят. Предлаганата сума бе наистина огромна. Отправи тревожен поглед към чичо си, който заговори с видимо усилие:

— Това наистина е голямо оскърбление. А отговорът ми е, че не можете да купите магазина на никаква цена. „Корнкоп“ е принадлежал на баща ми, преди да стане мой. Аз му обещах да остане на Джордан, след като се оттегля от бизнеса.

— Разбирам ви напълно — кимна Райнър. — Но бих искал да знаете, че постъпваме честно. Нищо няма да спре настъплението ни във вашия район. Бихте могли да се оттеглите от бизнеса, като спечелите голяма сума. Или ако откажете предложението ни, да загубите всичко!

— Заплашвате ли? — не успя да се стърпи и се намеси в разговора Джордан. — Няма да успеете да унищожите нашия магазин. Ще се борим с всички сили срещу вас. Не само ние, но и целият квартал!

— Добре — усмихна се викингът. — Аз пък държа да знаете, че има само едно нещо, което ние, Торсенови, правим по-добре, отколкото се борим. Това е да побеждаваме.

С тези думи той стана, сбогува се почтително с възрастния човек и се обърна към Джордан:

— Ще ме изпратите ли?

— Защо? Да не би да ви е страх, че ще се загубите? — опита да му се подиграе тя. Като видя опасната светлинка, блеснала в очите му, побърза да добави: — Добре, да тръгваме.

Когато стигнаха до изхода, Райнър Торсен спря, обърна се и я погледна в очите.

— Повярвайте ми, зная колко ви е трудно. Обаче се опитайте да прецените реално обстановката. Това е битка, която никога няма да спечелите.

— Ще видим — бе краткият й отговор.

— Вие притежавате както бизнеса, така и тази сграда, нали?

— Защо питате? — запита тя подозрително. За да предложи толкова висока цена, сигурно бе научил и това.

— Едва ли бихте повярвали, ако кажа, че е от празно любопитство.

— Прав сте.

— Умна жена — усмихна се великодушно, без обаче усмивката да стигне до очите му. — Сградата е наистина чудесна. Почти толкова, колкото тази, която се строи от другата страна на улицата — посочи той почти довършеното ново модерно здание.

Джордан не можеше да реагира, дори ако от това зависеше живота й. Само го гледаше с широко отворени очи.

— Това ще бъде нашият нов магазин — прозвучаха тържествуващи нотки в отговора му. — Ще бъдем съседи.

Десетина дни по-късно Джордан стоеше до камиона си пред тържището на Ник Константин. Да, бяха минали цели десет дни, откакто Райнър Торсен се появи в живота й. Откакто изрече обещания, които не бяха нищо друго, освен злостни закани. След което последваха дни на пълно мълчание от негова страна.

През това време тя премина през целия възможен спектър на емоционални изживявания — гняв, раздразнение, досада, загриженост и накрая — страх. Той не си ли беше дал сметка колко ще разтревожи всички с предложението си? Или може би точно това бе целта му? Така й се искаше това непоносимо очакване най-после да приключи!

С надежда погледна към втория етаж на тържището. Въздъхна с облекчение, като видя, че прозорците на стаята, в която работеше Андреа, бяха отворени. Щеше да е приятно да види приятелката си. Ако не друго, разговорът с нея поне щеше да я разведри. Още повече, че бе споделила с нея предложението на Райнър Торсен и Андреа знаеше за неприятностите, които то бе донесло на Робъртсови.

Изкачи се и тъкмо бе протегнала ръката си към звънеца, когато вратата се отвори и на прага застана високата блондинка.

— Вече бях тръгнала да те търся — кимна приветливо тя и я покани да влезе. — Трябва да поговорим.

Джордан влезе, взе един стол и седна пред бюрото на Андреа. Погледна към нея и замря от изненада. Тя бе отслабнала, веселата безгрижност в очите й бе отстъпила място на съвсем ясно доловима тревога. Забрави собствените си грижи и попита разтревожено:

— Какво се е случило?

— Просто съм уморена. Нали знаеш, че понякога ми е трудно да се справям с толкова много работа. Освен това направих някои проверки, както ти бях обещала. Оказа се, че заплахите, които ти е отправил Торсен, съвсем не са безобидни. Те имат сериозни намерения да разширят бизнеса си.

— Забрави за това — махна с ръка Джордан. — По-добре ми кажи какво те е разтревожило толкова много.

— Говориш така, защото не познаваш средствата и методите, които използват Торсенови, за да постигнат целите си. Разбери, че нищо не може да ги спре.

— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита внимателно Джордан.

— Зная, защото… — Андреа рязко стана и отиде до прозореца. След известно време каза, без да се обръща: — Защото известно време бях сгодена за Тор — по-малкия брат на Райнър…

— Какво?! — втренчи се тя във високата фигура на приятелката си. — Но ти никога не си споменавала за годеж!

— Просто нямаше смисъл, тъй като цялата история приключи много бързо. — Андреа се обърна и погледна с измъчени очи приятелката си. — Нали си спомняш, че миналия месец ти споменах за моя, както го наричах, „Бог на гръмотевиците“, в когото бях лудо влюбена. Оказа се обаче, че той се е влюбил в изгодната сделка, която баща ми му предложил. За съжаление научих това, след като бях приела предложението му. Когато разбрах, развалих годежа и скъсах с Тор.

Джордан си спомни предупреждението на Тери — че когато става дума за изгоден бизнес, старият Константин би продал дори собствената си дъщеря. Горката Андреа!

— Не ме съжалявай. Вече се оправих. По-добре да поговорим за твоите проблеми. Знаеш ли, че Райнър Торсен е тук?

— Не ме интересува. По-добре ми разкажи какво си научила.

— Преди всичко трябва да си наясно, че щом са решили да завладеят пазара в северния район, ще го направят. При това на всяка цена. Вече имаше такъв случай. Когато поискаха да купят магазина на стария Лео Голдбрик и той им отказа, откриха свой клон точно срещу него. Започнаха да продават стоката си на неприлично ниски цени, не мина много време и старецът беше принуден да приеме предложението им. Когато имаш цяла верига от печеливши магазини, можеш да си разрешиш единият от тях да работи известно време на загуба.

Джордан си спомни как Райнър й бе показал сградата, която се строеше точно срещу „Корнкоп“ и която съвсем скоро щеше да бъде довършена. Не се съмняваше, че там Торсенови ще открият нов магазин. Знаеше, че при всички случаи „Корнкоп“ щеше да издържи по-дълго от Лео Голдбрик. Крайният резултат обаче щеше да е абсолютно същият.

— Хората от квартала няма да го позволят. В никакъв случай няма да продадем магазина си.

— Ти не познаваш възможностите на Торсенови. Ще ви заобиколят отвсякъде с магазини и ако не приемете тяхното предложение, просто ще ви принудят да фалирате. Тяхното настъпление няма да ви унищожи веднага, но в края на краищата ще капитулирате. Не си в състояние да се справиш с тях, Джордан.

— Поне ще опитам. — Красивите й тъмни очи потъмняха. — Това, което те не биха могли да предвидят, е психологията на хората, живеещи в този район. Те са по-различни. И старите, и младите държат на семейните традиции. Никога няма да пазаруват в някой от безличните модерни магазини на Торсенови.

— Не грешиш ли, като залагаш твърде много на този фактор? — попита с тревога Андреа.

Джордан не отговори. Бе изправена пред ситуация, в която нямаше право да допусне и най-малката грешка!

Джордан излезе от кабинета на Андреа. За първи път след предложението на Райнър Торсен се почувства обнадеждена. Досега изпитваше само неясен гняв, който й пречеше да действа. Сигурно именно това е била неговата цел. Обаче колкото и умен да бе Райнър, все пак, ако напрегнеше ума си, Джордан би могла да намери някакъв изход…

Благодарение информацията на Андреа, знаеше какво да очаква от него. Това й даваше възможност да действа по различни начини. И ако единият се окаже безрезултатен, щеше да опита другия. Само трябваше добре да преценява всеки възможен ход на неприятеля.

Знаеше, че няма да й е лесно. Но когато ставаше въпрос за „Корнкоп“, нямаше друг избор, освен да направи всичко, зависещо от нея, за да го запази.

Преди всичко следваше да стори всичко възможно, за да спечели на своя страна хората, живеещи в района. Само по този начин щеше да попречи на плановете на Райнър Торсен, щеше да го…

— Ох! — изстена тя от болка

Потънала в мислите си, не бе забелязала приближаването на грамадата мускули, в която се блъсна.

— Ей, къде гледате? — чу тя вместо поздрав въпроса на мъжа, който бе причината тя да се замисли толкова дълбоко. — Не е ли по-добре, вместо да се опитвате да минавате през стената, да потърсите врата? Тази сутрин изглеждате невероятно решителна!

— Благодаря за съвета. Ала наистина не само изглеждам, но и се чувствам точно така — вдигна тя гордо глава.

Той се взря в нея. Пръстите му дръзко докоснаха нежната кожа на лицето й.

— Днес не фучите като буреносен вятър. Очите ви предсказват слънчево време с безоблачно и синьо небе.

Не успя да се отдръпне от допира на пръстите му. По цялото й тяло премина тръпка. Докосването на ръцете му бе чиста магия, която Джордан искаше да продължава безкрай. Въпреки това намери сили да каже:

— Моля ви, престанете! Нито е времето, нито мястото за това, което правите.

— Само посочете времето и мястото и аз ще бъда там — почти прошепна той в ухото й.

— Знаете, че това е невъзможно — почти със съжаление поклати глава смутеното момиче. — Още повече, не това е начинът, по който ще получите това, което искате. Знайте, че не можете да ме купите по-лесно, отколкото чичо ми.

— Зная — започна да се смее високо той. — Ако това бе пътят към „Корнкоп“, отдавна щях да съм тръгнал по него.

Гневът помете силата на магията и тя направи крачка назад. Андреа беше права — Торсенови бяха готови на всичко, за да постигнат целите си.

— А и — продължи вече сериозно Райнър, — макар че няма да го признаете, много преди да ме забележите, бяхте почувствали присъствието ми. А това няма нищо общо нито с „Корнкоп“, нито с фамилията Торсенови. То е свързано с естественото поведение на мъжа и жената, с инстинктивното привличане между тях. Това са неподвластни на човека сили, срещу които той не бива да се съпротивлява.

— Глупости!

— Това предизвикателство ли е? — проблеснаха познатите пламъчета на решителност в очите му. — Знаете ли, хрумна ми чудесна идея. Това предизвикателство ми допада. Ще ми хареса дори повече, отколкото борбата за магазина. Чудесно! Приемам, че ръкавицата е хвърлена! Приемам вашето предизвикателство!

— Вие сте луд! — Джордан отстъпи и го погледна ужасена. — А може би аз съм дори по-луда от вас, защото стоя тук и слушам празните ви приказки. Никакво предизвикателство не съм отправяла към височайшата ви особа!

Какво точно искаше да каже Райнър Торсен? Не можеше да се преструва, че не е разбрала намека му. Подтекстът на думите му бе познат на човечеството от мига, в който Ева беше съблазнила Адам. Обаче Джордан Робъртс не беше толкова глупава, че да се опита да съблазни точно този измамно чаровен мъж.

— Не е препоръчително да показвате страха пред врага си — каза й той съвсем сериозно. — Още по-лошо е една жена да покаже на мъжа, че се страхува от него. Това събужда инстинктите му на ловец.

— Ако сте решили да се правите на Тарзан, по-добре да слезете от дърветата. Няма да приема да играя ролята на Джейн!

— Досега съм смятал тази история за много глупава. Сега обаче промених мнението си. Използвахте я изключително сполучливо…

— Вече не ви слушам — обърна му тя гръб и си тръгна.

— Почакайте! — сграбчи я той за ръката.

Тя се освободи от него и продължи напред. Той вървеше до нея с широки крачки.

— Извинявайте, Джордан. Не исках да ви плаша!

— Дори не си мечтайте, че сте ме изплашили — безочливо излъга тя.

— Ей, чуйте ме! — усмихна се загадъчно той. — Не за това щях да говоря с вас. Исках да ви помоля за една услуга.

— Ако е така, опитахте се да го направите по твърде странен начин.

— Признавам, че имате право. Но това не ми пречи да ви поканя утре да разгледаме заедно някои от магазините на веригата „Торсен“.

— И защо? — Впи изненадан поглед в него.

— За да разберете цялото безсмислие на съпротивата си. Вижте, знам, че не чичо ви, а вие ръководите магазина. Сигурен съм, че ако промените мнението си, господин Робъртс ще приеме предложението ни. Може би, след като видите нашите магазини, вие ще оцените силата на позициите ни и ще разберете, че продажбата на „Корнкоп“ би била най-добрият възможен избор. Всъщност това е единственият избор, който имате.

— Бих могла да ви кажа едно-две неща за моя избор! — започна побеснялата от гняв Джордан, ала навреме млъкна.

Не, нямаше да каже нищо, за което по-късно да съжалява. По-добре да се съгласи с него. Така ще разбере какви са намеренията му. Едно разглеждане на магазините щеше да й даде възможност да открие евентуални слабости, които да използва.

— Приемам — отвърна Джордан с лукава усмивка. После допълни, колкото можеше по-спокойно: — Елате да ме вземете утре в девет и ще отидем да разгледаме заедно вашите магазини.

„И дано след това да живеете достатъчно дълго, за да съжалявате за поканата си!“ — добави наум тя.