Деби Макомбър
Първо се ожениха (2)

Втора глава

За момент Жанин остана като поразена от гръм.

— Шегуваш се, нали, дядо?

— Не, говоря съвсем сериозно — каза той и запали втора пура. Погледът му проследи огънчето. В очите му се четеше палавост и нещо друго, неуловимо.

— Но… — Мислите на Жанин бяха тъй объркани, че сама не можеше да ги разбере, а какво оставаше за дядо й.

— От доста време сериозно обмислям този въпрос. Зак и ти се допълвате идеално. Ще имате прекрасни руси деца.

— Но… — Липсваха й думи. След тъжния разказ за живота на Зак, й бе невъзможно да схване приказките за съпруг и русокоси деца.

— Надявам се, съгласна си с мене, че от Зак би станал добър съпруг — продължи да я убеждава дядо й.

— Да не би… Зак да се е съгласил? — заекна тя.

— Искаш да кажеш дали съм се уговорил вече със Зак? Боже мой! Разбира се, че не. Още не! — засмя се той на собствените си думи. — Едва ли Зак ще одобри пряката ми намеса в личния му живот. Човек трябва да е много внимателен с него. Честно казано, отначало мислех да обвържа брака ви като сделка за председателския пост, но после премислих. Зак нямаше да се съгласи! Но ти не се безпокой, измислил съм и друг начин. Аз ще уредя въпроса със Зак.

— Разбирам… — Всъщност Жанин нищо не разбираше. Този решителен старец живееше в два свята. При него старите патриархални навици се бореха със съвременните възгледи, необходими в Америка, за да преуспееш.

— Естествено е идеята за предварително уреден брак да ти се струва малко нетрадиционна, но ще свикнеш. Изборът ми е добър и ти си достатъчно умна да го приемеш. — Той дръпна от пурата си, а сините му очи проблеснаха.

— Дядо, едва ли съзнаваш какво ми предлагаш! — Жанин се опита да подреди мислите си и да намери начин да му покаже нелепостта на неговия замисъл, без да го обиди.

— Разбира се, че съзнавам, дете мое.

— В тази страна след определена възраст — бавно изрече тя — всеки сам си избира съпруг. Първо се влюбва, после се жени.

— За жалост това невинаги дава желания резултат — намръщено измърмори той.

— Какво говориш! — изгуби търпение тя. — Така е било от векове!

— Но погледни процента на разводите! Наскоро четох, че петдесет процента от браковете в тази страна се разтрогват. В старата ми родина разводи не съществуваха. Родителите избираха брачния партньор и децата приемаха без възражения. Казано е: Любовта идва след сватбата!

— Дядо! — Гласът й беше тих, искаше да се разбере с Антон по пътя на логиката. Ако му обясни добре, ще я разбере. — В днешно време нещата са по-различни. Любовта трябва да е дошла преди сватбата.

— Дрън-дрън! Какво знаят младите за любовта?

— А, доста! — излъга смело тя. Нейната първа и единствена сантиментална връзка приключи с разбито сърце и наранено честолюбие, но едва ли дядо й знаеше за Брайън.

— Какво знаеш ти за любовта?

— На мене ми е ясно — каза тя, — че ти си се оженил за баба по тази традиция, но това е било отдавна, и не в Америка — страната на свободата и неограничените възможности, където живеем в момента.

С поглед в брендито Антон изпадна в дълбок размисъл. Жанин се чудеше дали я е чул.

— Няма да забравя първата среща с моята Ана — започна той с тих глас. — Тя беше на шестнадесет години, с дълги до кръста руси плитки. Докато бащите ни разговаряха, ние с Ана стояхме в различни краища на стаята и се срамувахме дори да се погледнем. Питах се дали ме намира хубав, защото за мен тя беше най-красивото момиче на света. Дори сега помня вълнението от онзи миг. Знаех…

— Но, дядо, това е било преди около шестдесет години! Родителите вече не уреждат предварително браковете на децата си. Мъжът и жената се опознават, без да е необходимо присъствието на бащите. Може би традициите са били добри за онова време, но днес вече никой не ги спазва.

— На другия ден — продължаваше Антон — родителите на Ана ни дойдоха на гости за нов разговор. Аз се правех, че не ме интересува какво ще решат семействата ни. Но когато видях бащите ни да се потупват по раменете, разбрах, че скоро Ана ще бъде моя жена.

— Значи си се влюбил в нея, преди да се ожениш? — потърси нови доводи в своя полза Жанин.

— Не! — без колебание отвърна той. — Как може да се влюбя, след като сме се виждали само два пъти преди сватбата? Не бяхме разменили още нито дума. Ние нямахме нужда от любов, за да създадем щастието си. Намерихме любовта по-късно, когато дойдохме в Америка.

— Не е ли било странно браковете да се уреждат от родителите дори по онова време? — Жанин се надяваше все пак да обори дядо си.

— На други места по света може и да е било така, но не и във Вибискград. Нашето малко земеделско селище бе подложено на разрушения и омраза и трябваше да се държим здраво един за друг и да спазваме традициите си. Но скоро животът ни стана непоносим и се принудихме да напуснем домовете си.

— Разбирам как един уговорен брак би могъл да бъде най-доброто решение в онези времена, но днес едва ли е така. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, дядо, но не желая Закари Томас за съпруг! Сигурна съм, че и той мисли същото.

За момент лицето на дядо й се напрегна. То издаваше разочарование и раздразнение — досега не се беше случвало Жанин да оспори решенията му.

— Малко е шокиращо, нали? — попита той.

Тя наистина беше поразена, но си представяше ефекта върху Закари Томас! Особено като се има предвид мнението, което си беше съставил за нея още при първата им среща. Едва ли щеше да се зарадва на плановете на дядо й за предварително уговорен брак с жена, която смяташе за капризна и разглезена.

— Моля те сериозно да помислиш, Жанин — настоя дядо й. — Обещай ми! Не отхвърляй идеята за брак със Закари, само защото смяташ намесата ми за отминала традиция!

— О, дядо… — Жанин не искаше да му отказва каквото и да било. — Не става въпрос само за мене. Ами Зак? Той може би има други планове. Ако и той…

— Често ли се случва да те помоля за нещо? — прекъсна я рязко Антон. Сега пък опитваше да събуди съвестта й.

— Не — призна тя, като се намръщи на нечестната му тактика.

— В такъв случай можеш да смяташ Зак за бъдещ съпруг! Вие ще имате прекрасни дечица. Ние, дядовците, разбираме от тия неща.

— Обещавам ти да помисля.

Жанин бе сигурна, че няма да промени решението си, но беше длъжна да прояви към дядо си добродетелно търпение.

 

 

Антон Хартман заговори отново за Закари Томас и за брака й чак на следващата вечер. Тъкмо бяха седнали да вечерят от вкусните гозби на госпожа Макормик, когато той я погледна въпросително.

— Е? Какво реши?

— Нищо.

— Ти обеща да обмислиш идеята ми за брак със Закари. — Намръщено изражение смени усмивката му. — Дадох ти повече време, отколкото Ана бе получила от баща си…

— Веднага ли трябва да ти дам отговор?

— Да, веднага!

— Но, дядо, не може да се отговори само с да или не за нещо толкова важно. Ти ме караш за двадесет и четири часа да взема решение за цял живот! — Опитваше се да печели време и дядо й го знаеше. Не можеше и нямаше да се омъжи за Зак, даже той да се съгласи. Същевременно не искаше да разочарова дядо си.

— Какво толкова сложно има? Или се омъжваш за него, или не!

— Не разбирам защо си решил да ме омъжваш точно за Зак Томас? Защо не за Питър например?

През последните няколко месеца беше излизала един-два пъти с него. Все още страдаше за Брайън и не искаше постоянен приятел.

— Какво? Ти си влюбена в това лъскаво нищожество, в това…

Жанин въздъхна дълбоко. Вече съжаляваше, че спомена Питър.

— Той е много сладък.

— Тогава по-добре си купи шоколадов мус! — избоботи дядо й. — Питър Донахю би бил най-лошият ти избор за съпруг. Как си могла дори да помислиш такова нещо!

— Е, не съм си мислила точно това — поясни тя. Питър беше остроумен и забавен, но дядо й бе прав — не си подхождаха.

— Слава богу, че все пак ти е останал малко ум в главата!

Жанин пое дълбоко въздух и реши да зададе въпроса, който я беше измъчвал целия следобед:

— А бракът на татко… ти ли го уреди?

Дядо й сведе поглед, но тя успя да забележи болката в очите му.

— Не. Залюбиха се с Патрис по времето, когато следваше в колежа. От самото начало разбрах, че не си подхождат, но Ана ми напомни, че в Америка младите сами избират партньорите си и нямат нужда от твърдата десница на бащата, както беше в старата ни родина.

— Смяташ ли, че татко е щял да те послуша, ако ти беше уговорил брака му?

Дядо й се поколеба, преди да отговори. Пръстите му стиснаха чашата с вода по-здраво:

— Не знам. Иска ми се да вярвам, че е щял да приеме решението ми.

— И все пак се е оженил за майка! — Настъпи дълго мълчание. Жанин почти не помнеше родителите си. Спомените й бяха разпокъсани и включваха най-вече ужасяващи скандали и упреци. Спомни си как се криеше под леглото, когато започваха разприте и как притискаше с ръце ушите си. Обикновено баща й я намираше и успокояваше. Винаги баща й! Почти нямаше спомен за майка си. Понякога Жанин разглеждаше старите снимки и безуспешно се опитваше да извика някой спомен. Жената, която я беше родила, никога не можа да придобие реални черти в съзнанието й нито преди, нито след смъртта си.

— Ти си единствената ми утеха от брака на Стивън — каза Антон дрезгаво. — Добре, че Стивън и Патрис ти дадоха живот, преди да умрат.

— О, дядо! Обичам те толкова много, колкото мразя в себе си всичко, което може да те разочарова! Но не мога да се омъжа за Зак! Откровено казано, не мога да си представя, че и той ще е съгласен да се ожени за мене.

— Предполагам, мислиш ме за немощен старец, който се опитва да живее според старите традиции.

— Не, дядо, не е така!

— Може би ще мога да те разбера, ако ми обясниш какво очакваш от брака.

— Честно, не знам. Може би трябва да е като романтична любов.

— Романтична любов? — Дядо й претърколи думата върху езика си, сякаш опитваше отлежало вино.

— Да — убедено кимна тя.

— Какво точно имаш предвид?

— Ами… — Жанин не беше сигурна дали може да опише с думи това вълшебство. — Заражда се в сърцето на човек.

— В сърцето… — повтори като ехо дядо й.

— Това е съзнанието, че един мъж по-скоро ще умре, отколкото да живее без теб — каза тя с нарастваща убеденост.

— Ти искаш той да умре?

— Не, не да умре, а да е готов да умре.

— Май нищо не разбирам — повдигна вежди Антон.

— Това са забранени срещи из безлюдни шотландски хълмове — спомни си тя една историческа книга, която беше чела в гимназията.

— И къде са тия хълмове в Сиатъл?

— Не ме разсейвай! — усмихна се тя, набрала инерция. — Това е отчаяна страст…

— Както го описваш, по-скоро е свързано с хормоните.

— Дядо, моля те!

— Ами като приказваш смешни неща! Търсиш романтика — това е добре. Но отначало твърдиш, че било сърдечен трепет, после ми казваш, че било страст — как да те разбера?

— Опростяваш обяснението ми. Романтичната любов включва разходки по плажа при залез, когато очите на любимия отразяват цялата вселена. Когато излъчваш любов, без да говориш за нея… — Тя млъкна. Почувства се малко смутена от въображението си. — Не мога да го опиша с думи и не знам дали някой изобщо може.

— Защото самата ти не си го изпитала.

— Може би — призна тя с нежелание, — но някой ден ще го изпитам.

— Със Закари! — убедено каза той и широко се усмихна.

На Жанин й омръзна да спори с такъв инат като него. Времето щеше да покаже.

 

 

Измина една седмица, а Антон не беше споменал нито дума за женитбата й със Закари Томас. Беше студена мартенска вечер. Валеше проливен дъжд. Жанин харесваше такива вечери. Беше се сгушила в любимия си фотьойл и четеше криминален роман. На врата се позвъни. Дядо й беше излязъл, а тя не очакваше никого.

Когато запали лампата на верандата и погледна през шпионката, видя Зак с куфарче в ръка. Беше привел рамене под шибащите струи на дъжда.

— Зак! — изненада се тя и отвори вратата.

— Здравей, Жанин — учтиво поздрави той и влезе. — Тук ли е дядо ти?

— Не, излезе. — Тя притисна книгата към гърдите си, а сърцето й силно заби.

— Но той ме помоли да се отбия! — Явно озадачен, Зак се намръщи. — Трябвало да обсъдим някои делови въпроси. Не каза ли кога ще се върне?

— Не, но щом те е поканил, значи няма да се бави. Защо не го почакаш?

Тя пое шлифера му и го покани в библиотеката. Запалената камина изпълваше стаята с приятна топлина. Къщата бе разположена в района на Сиатъл, наречен Маунт Бейкър. Беше на три етажа и имаше типична за началото на века архитектура — с високи тавани и просторни стаи. Някога третият етаж бил предназначен за слугите. Сега Чарлз беше единственият домашен помощник, който живееше при тях. Той се грижеше за лимузината на дядо й. Освен него им помагаше и госпожа Макормик. Тя идваше рано сутрин и се занимаваше с домакинството.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи тя, след като го настани удобно.

— Има ли кафе?

— Направих преди малко.

Жанин му донесе чаша кафе и седна срещу него. Чудеше се как да му каже за кроежите на дядо си да ги ожени.

Струваше й се, че Закари още нищо не подозира. Иначе едва ли би останал да пие кафе с нея. Беше сигурна, че ако дядо й е разговарял с него за плановете си, Зак нямаше да е толкова спокоен. Тя се вгледа по-внимателно в лицето му и заключи, че той не изпитва никакво смущение.

— Радвам се да те видя отново. — Тя сплете пръсти.

— И аз. Все пак трябва да призная, че съм малко разочарован.

— Така ли?

— По пътя насам се опитвах да позная как си облечена този път. Рокля от брашнени чували? Или пък блуза, изработена от мъжки чорапи?

Тя измърмори нещо под носа си и се нацупи. Винаги успяваше да я накара да се чувствува като ученичка. „После иди убеждавай дядо, че двамата със Зак не си подхождаме!“ — помисли тя ядосано.

— Трябва да призная, че съм приятно изненадан от плетения ти ирландски пуловер и тези вълнени панталони — продължи той.

В очите му припламна възхищение, каквото тя напразно беше търсила по време първата им среща.

В този момент Жанин разбра всичко.

Тя замръзна от неочакваното си откритие: дядо й не само беше говорил със Зак, но дори се бяха и разбрали. Иначе едва ли Закари щеше да се прави на толкова прехласнат по нейните прелести. Нито пък щеше да се появи неочаквано, когато дядо й изрично беше заявил, че ще закъснее. Очевидно крояха заговор срещу нея.

Тя нямаше никакво намерение да се предаде! Ако Зак и дядо й смятаха, че биха могли да я прилъжат да се омъжи, щяха да се разочароват!

— Съгласи се, значи! — изпепели го тя с поглед. Неспособна да сдържи емоциите си, скочи и тръгна напред-назад, като потриваше ръце и подреждаше мислите си. — Дядо те убеди, а?

— Моля? — зяпна я Зак.

— Как можа да го направиш? — изстена тя. — Имах по-добро мнение за тебе! Не мога да повярвам!

— Какво не можеш да повярваш?

— Ти си единственият човек, за когото бях напълно сигурна, че е неподкупен! Наистина съм разочарована от тебе, Зак! — Невъзмутимото му спокойствие я дразнеше повече от всичко.

— Нямам и най-малка представа за какво говориш — кротко каза той.

— Не се прави, че не разбираш! — кресна тя.

— Знае ли дядо ти за тези пристъпи на истерия?

— Изобщо не ми е смешно, Зак!

— Добре — въздъхна той. — Приемам упрека. Само ми кажи защо мислиш, че са ме купили? И между другото, преди да забравя, какво точно съм получил в замяна?

— Реално погледнато — нищо. И искам добре да го разбереш, защото аз отказвам да бъда продавана! — Сложи ръце на кръста и го изгледа с цялото си презрение. — Какво ти предложи дядо? Цялата компания? Или много пари?

— Нищо не ми е предлагал — вдигна рамене той.

— Нищо, значи — бавно повтори тя и се почувства обидена. — Ами че той направо ме е подарил! — Поразена, тя се отпусна на стола. — Мислех, че семейството на булката трябва да предложи някаква зестра…

— Зестра ли? — Зак повтори думата, като че ли никога не я беше чувал.

— Навремето семейството на дядо получило заедно с баба една крава и десет кокошки — обясни тя. — Но очевидно аз не струвам дори колкото една кокошка!

— Хайде да започнем отначало. — Зак остави празната чаша и се поизправи на стола си. — Загубих нишката точно когато казваше, че съм се продал. Може би ще ми обясниш кое е онова ужасно нещо, което съм извършил? Просвети ме, моля те!

— Щом настояваш… — Жанин му отвърна със същия изпепеляващ поглед. — Става дума за разговора ти с дядо по въпроса за женитбата.

— Каква женитба? — попита той изненадано. — Чия женитба?

— Естествено, че нашата!

— Нашата ли? — Зак изхвърча от стола като пружина.

— Не се прави на изненадан! Самочувствието ми пострада достатъчно. Все пак не съм нито куца, нито гърбава и доста мъже щяха да са изключително щастливи да се оженят за мене!

— Но брак между нас е… невъзможен. И дума да не става! Изобщо не искам да се женя! Нямам нужда от съпруга и от семейство.

— Защо не го кажеш на дядо?

— Точно това смятам да направя! От къде на къде този луд старец си мисли, че може да командва живота на хората? — ядосваше се той.

— Неговата женитба е била предварително уговорена от баща му. Повярвай ми, Зак, спорих с него до пълно изтощение, но той вярва в своите традиции и е решил нещо изключително нелепо — че ние с теб сме идеалната двойка!

— Ако не говореше толкова сериозно, щях да си помисля, че е изключително забавно.

— Изглежда, преди малко съм се излъгала. Съжалявам, реших, че дядо те е убедил.

— Затова ли взе да ги приказваш едни… за някаква крава и няколко кокошки?

— За момент си помислих, че дядо ме е предложил гратис. Знам колко глупаво звучи, но това направо ме засегна.

— Няма съмнение, че дядо ти много те обича.

— Така е — несъзнателно подръпна кичурите си тя. — Опитах да му избия тази луда идея от главата с какви ли не аргументи. Обясних му необходимостта от романтичен подход и му казах колко важно е мъжете и жените да се влюбват по собствено желание. Обаче той не желае да приеме, че времената са други.

— Не те ли изслуша поне?

— А, изслуша ме, но обори всичко. Дядо смята любовта и съвременния брак за пълен провал. И като се има предвид броят на разводите, боя се, че не успях да го убедя в обратното.

— Разбираемо е — съгласи се Зак пораженчески.

— Обясних му, че хората първо се влюбват и чак тогава решават дали да се женят. Но дядо настоява, че е по-добре женитбата да предхожда влюбването.

— Мили боже! — Зак прокара ръка през лицето си. — Сега разбирам защо дядо ти непрекъснато ми говореше за теб и все ми разказваше колко си чудесна.

— Същото ми говореше и за тебе, още преди да се запознаем — спомни си Жанин.

— Сега много неща идват на мястото си. — Зак стисна устни и поклати глава.

— Какво ще правим? — зачуди се Жанин. — Искам да кажа, трябва да измислим някакъв ответен план. Не искам да разочаровам дядо, но и нямам желание да ме омъжват като… като… — не намери точната дума тя.

— Особено за мене.

Макар и тихи, думите му бяха изпълнени с болка. Сърцето й се сви — знаеше, че в миналото си той е получил много малко обич и почти никакво внимание.

— Не исках да кажа това! Дядо не би те избрал, ако си лишен от достойнства. Той се гордее със способността си да преценява хората. Още от самото начало беше впечатлен от теб.

— Нека не се залъгваме, Жанин. — Гласът му стана по-самоуверен. — Ние си подхождаме колкото коприна и зебло.

— Съгласна съм, но има и нещо друго. Щом влязох в твоя кабинет, ти ясно ми даде да разбера, че ме смяташ за разглезена снобка. Всъщност не съм такава, но няма смисъл да те разубеждавам.

— Както намериш за добре.

— Вместо да се обиждаме, хайде да излезем с общ план срещу тази абсурдна идея на дядо — прекъсна спора тя и скръсти ръце на гърдите си в знак на раздразнение.

— Няма да е необходимо. Не искам да се женя!

— Да не би аз да искам? Струва ми се, че най-доброто решение би било единият от нас да се ожени за трето лице. Това завинаги ще прекрати цялата история.

— Казах ти, че изобщо нямам намерение да се женя! — настоя той. — Ти си тази, която намекна, че има купища кандидати за съпруг!

— За бога, Зак! Никой от тях не става за женитба! — запротестира тя. — А и… нямам постоянен приятел в момента.

— Значи трябва да си намериш. — Зак издаде звук, който имаше далечна прилика със смях. — Щом толкова лесно ги сменяш, все трябва да имаш някой под ръка.

— Обаче нямам! Като се смяташ за толкова велик, ти си намери някоя подходяща! Хвани си някоя млада красавица и готово! — скастри го тя.

— Нямам намерение да жертвам живота си, за да можеш ти да си развяваш байрака!

— Значи аз трябва да унищожа живота си, само защото на тебе така ти се иска?!

— Добре — каза той след напрегнат миг тишина и прокара пръсти през косата си. — Явно тази идея не става. Ще трябва да измислим нещо по-добро.

— Твой ред е, умнико! — Жанин тъкмо се канеше да предложи помирение, когато чу, че входната врата хлопна. Спогледаха се със Зак. Той кимна — искаше сам да се справи с положението.

Те седнаха отново на фотьойлите. Дядо й ги завари така.

— Извинявай за закъснението, Зак. Приятно ми е да ви видя заедно с Жанин. — Антон широко се усмихна, сякаш намекваше, че одобрява хитростта й да се възползва да остане насаме със Зак.

— Да, водихме доста интересен разговор — подхвърли Зак и погледна към Жанин.

— Добре. Радвам се за вас.

— Какви бяха онези данни, които щяхме да обсъждаме? — Зак се пресегна към куфарчето си.

— Сега ще ги прегледаме. — Със самодоволен вид Антон излезе от стаята. Зак го последва, като преди това хвърли към Жанин последен поглед, с който й казваше, че ще се видят по-късно.

Това обаче стана след една седмица. Тя беше излязла в градината да подреже розовите храсти и да реши къде да посадят мушкатата тази година, когато госпожа Макормик я повика на телефона.

— Ало — бодро каза Жанин.

— Трябва да поговорим — без предисловие започна Зак.

— За какво? — попита тя. Щом я държи в напрежение цяла седмица, тя пък няма да му дава повод да смята, че умира от нетърпение да го види.

— Днес следобед дядо ти заигра с открити карти. Помислих, че може би ще ти е интересно да научиш какво ми предложи, за да го отърва от тебе!