Джеймс Хадли Чейс
Мирис на пари (7)

VII

Зад планините се издигаше слънцето. Лъчите му позлатиха отначало зъбците на кулите на замъка, после върховете на дърветата.

Лю Силк влезе, без да чука. Черна риза, черни панталони и черни мокасини. Въплъщение на смъртта, помисли си фон Холц. Силк се спря на прага и студено го изгледа със своето единствено око.

— Видяхте ли въжето? — попита фон Холц.

— Разбира се, още преди час.

— Вие бяхте прав! Снощи те са били тук, а сега навярно се крият в гората.

— Възможно е. — Силк запали цигара и седна в креслото. — Вече е достатъчно светло и можете да започнете претърсването.

Фон Холц стана. Беше загрижен.

— Щом като са в гората, няма смисъл да претърсваме къщата.

— Да-а-а — Силк издиша дима през носа си.

Фон Холц извика иконома.

— В гората са. Намерете ги и ги доведете тук. Изпълнявайте.

— Слушам, господин графе!

Силк се приближи до фон Холц.

— Чуйте ме, имам идея. Искам да отидете заедно с вашите хора. Искам всички, които се намират в къщата, да излязат да претърсят гората.

Фон Холц го изгледа с явно недоумение.

— Какво означава това?

— Мисля, че те все пак са тук. Трябва да ги подмамите, да им покажете, че сте им повярвали. Затова всички прислужници и вие също — тръгвайте към гората.

— Още са тук?

— Ами защо не? — отговори Силк раздразнено. — Вие видяхте ли това въже? Мъж би могъл да се спусне по него, но жена — не. Ако сте поставили стража на всички етажи и ако тя не е спала, те са все още в замъка. Има ли друга стълба?

— Не, само тази.

— Значи, те са там.

— В такъв случай ще изпратя своите хора на петия етаж и те ще ги намерят. Защо да губим време в гората?

Силк се усмихна демонично. Тази усмивка накара графа да потрепери.

— Няма да губим време, ще вземем предпазни мерки.

— Не разбирам, ако сте сигурен, че те са на петия етаж, имам достатъчно хора, за да ги намеря.

— И после?…

Те се погледнаха в очите.

— Не разбирам — не издържа Фон Холц.

— Имате тук примерно 40 човека. Искам всички ваши хора да тръгнат към гората. Искам в къщата да не остане нито един човек. Като не си видял — няма да разкажеш.

— Какво смятате да правите?

— Да се отърва от Гирланд. А момичето ще задържим, докато не пристигнат филмите. Може пък Роснолд да ни е блъфирал. А когато касетите бъдат у нас, тогава ще отстраним и нея.

— Желаете да останете тук сам? — Фон Холц беше обхванат от безпокойство. — Мислите ли, че това е разумно? Предупредиха ни, че от Гирланд трябва да се пазим.

Силк се озъби.

— Той няма оръжие. Мога да се заема с него. При това, ако в къщата няма никой, никой нищо няма да чуе и да види. На тях ще им потрябват две неща: телефон и храна. Значи, ще трябва да слязат по стълбището. Ще ги почакам.

— Сигурен ли сте, че няма да ви потрябват двама или трима от моите хора?

Силк впери поглед в графа:

— Можете ли да бъдете сигурен, че никой от тях няма да проговори?

Фон Холц разбра.

— Да… Такава опасност съществува. Когато ликвидирате Гирланд, какво смятате да правите с него?

— Имате предвид трупа? Изучил съм плана на замъка, който ми бяхте дал. В кладенеца на двора има ли вода?

— Да, никой никога не го е ползвал, но вода има.

— Какво още ви трябва? А когато филмите бъдат у вас, момичето ще тръгне по същия път.

На Фон Холц му се повдигна. Той изтри с кърпичка изпотените си длани. Убийствената пресметливост на този човек го шокираше.

— Добре… Аз… Правете каквото знаете…

— Как ще отпратите женската прислуга?

Фон Холц се замисли:

— В Хармиш има празник. Мога да ги изпратя там.

— Много добре. Заемете се с това. Преди всичко отпратете жените и изведете мъжете в гората.

— Може би все пак аз да остана с вас?

Безцветна усмивка едва докосна устните на Силк.

— Това ще ви достави ли удоволствие?

— Надявам се операцията да премине успешно.

— Но не затова, че вие ще останете. Може би искате сам да го убиете или въобще сам ще се заемете с него?

Фон Холц пребледня. Той изведнъж си спомни целия ужас, който беше изпитал, докато се намираше под следствие, преди Радниц да го отърве. Като се обърна рязко, той решително излезе от стаята.

Лю Силк беше доволен от произведения ефект. Той с бързи стъпки се прибра в стаята си, взе от куфара си люгер-7,65 и като се увери, че пълнителят е зареден, кротко слезе на първия етаж в големия салон. Там той отвори двете крила на вратата, водеща към стълбището и вестибюла. Мълчаливо премести едно от креслата, така че оставайки в укритие, да може да вижда цялото рамо на стълбището. Знаеше, че ще се наложи да чака дълго, но беше свикнал.

Рано или късно Гирланд ще слезе по стълбите и ще му падне в ръцете.

* * *

Гирланд чу как вратата бавно се отвори, толкова бавно и толкова тихо, че Джилиан въобще нищо не забеляза. Марк я хвана за ръката, а другата притисна до устата й, за да не закрещи изведнъж, и почувства как тя въпреки волята си трепна. В плътната тъмнина той стисна дръжката на пистолета си. Също толкова тихо вратата се затвори. След това от тъмнината се чу шепот: „Гирланд… Това съм аз, Малик…“

Гирланд изтъпя от изненада и секунда или две не можеше да дойде на себе си: Малик? Тук? Ама разбира се, това е неговият глас.

Той прикри Джилиан със себе си и зареди пистолета. Лекото щракване взриви тишината в залата.

— Не мърдай — каза Марк, — въоръжен съм.

— Не ме ли познахте, Гирланд? Приберете оръжието.

Марк включи фенерчето. Тъничък лъч светлина се плъзна надясно от вратата. Малик стоеше до стената вдигнал ръце нагоре.

При вида на този гигант Джилиан едва сдържа вика си. Гирланд премести лъча. Малик изчезна в тъмнината.

— Не съм очаквал да ви видя тук, другарю. По какъв случай?

— Стори ми се, че ви е необходима помощ.

— Скромно казано — разсмя се Гирланд. — Но откога у вас се е появило желание да ми помагате?

— Веднъж ми оказахте услуга. Не обичам да оставам длъжен.

Гирланд като че ли беше озадачен.

— Доколкото си спомням… последния път, когато се видяхме, аз ви почерпих чаша уиски. Носите ли го със себе си?

— Мислете си каквото щете… но аз съм тук, за да ви помогна.

Гирланд се приближи до него, като си светеше под краката, и протегна ръка.

— Ще ви бъда признателен… Приятно ми е, че ви познавам.

Те си стиснаха ръце.

— На мен също — увери го Малик. — Във всеки случай да си има работа човек с противник като вас е удоволствие. От деня на нашата последна среща, да си призная, животът ми не беше много весел.

Те си говореха тихо и Джилиан, притиснала се до стената срещу тях, не чуваше нито една дума. Този великан й внушаваше необясним ужас и този ужас не премина дори и тогава, когато тя видя, че Гирланд се приближи до него и му подаде ръка.

— Елате, ще ви представя Джилиан Шерман — каза Марк.

Приближиха се към нея. Гирланд вдигна високо фенерчето и насочи лъча надолу, за да могат да се видят един друг.

— Джили, искам да ви представя мой стар приятел, съветски агент. Нарича се Малик. Неговото име е точно толкова знаменито, колкото и безизвестно, толкова благородно, колкото и безчестно.

Джилиан гледаше Малик със същия ужас. Той я разглеждаше с пълно безразличие.

— Малик, това е Джилиан Шерман, дъщерята на бъдещия президент на САЩ. Подайте си ръце.

— Познавам я — каза руският агент на немски — искам да ви кажа… тя говори ли немски?

— Не.

— Добре. — Малик освети с фенерчето залата и се доближи до едно от огромните кожени кресла. Запали си цигара.

— Той има да ми каже две думи — обясни Марк. — Но не се бойте. Стойте тук.

— Страх ме е от него. Той е страшен!

— Не, не говори така за него. Познавам го. Не мърдайте и ме чакайте.

— Е, щом сте сигурен в това…

Гирланд нежно я погали по лицето, лекичко я щипна по брадичката и я прегърна. За част от секундата тя се притисна до него, устните й се полуотвориха за целувка.

— Друг път… на друго място — прошепна Марк, отдръпвайки се.

Той отново включи своето фенерче, приближи се и седна до Малик. Прие предложената цигара. Минутка те пушиха тихомълком.

— Искам да знаете, Гирланд — с тих глас каза Малик на немски. — Аз работя с вас. Затова съм тук.

Тази новина не учуди твърде много Марк Гирланд. От различни източници той знаеше, че Малик е изпаднал в немилост и затова не е бил допускан до сериозни дела. Той разбираше също и това, че Малик му дължи живота си. Малик е човек жесток и коварен. Той нямаше принципи, но се оказа, че има сърце.

— Помня какво ми казахте последния път — отново заговори руснакът. — Ние сме професионалисти, а копелетата, от които зависим, са любители. Често съм си мислил за това. Ние двамата трябва да печелим парите си, изпълнявайки онова, което ни заповядат. Но има такива моменти, когато трябва да отмъстиш за себе си на същите тези копелета. Вие си отидохте от Дорей… Струва ми се, че е настъпил моят ред да си разчистя сметките с Ковски.

— Ах, този скъп другар Ковски. Как е той?

— Днес е по-добре от вчера — мрачно отговори Малик — той ми възложи да разбера защо Шерман е долетял в Париж, защо Дорей е идвал при вас, защо вие сте пристигнали в Бавария…

— Постигате успехи!

— Благодаря, по-кротко. — Малик дръпна от цигарата и за секунда огънчето освети неговите славянски скули. — Това момиченце се е снимало в порнофилм, с който шантажира баща си. Тя е постъпила в пацифистка организация, която се ръководеше от Роснолд, бивш специалист по порнография, понастоящем мъртвец. Шерман се обърнал за помощ към Дорей, а Дорей, нямайки възможност да действа официално, се обърнал към вас. Вие сте пристигнал за тази двойчица в Хармиш. За това, не зная как, е научил Радниц. Замъкът е негов. Вие сте били поканени и… сте попаднали в капан. Следих ви. Видях как убиха Роснолд. Видях как на неговата кола от замъка замина някакъв човек, него също го следят. Изкатерих се по стената и ето ме тук.

Гирланд се усмихваше в тъмното.

— Добре свършено, Малик, абсолютно точно. Човекът на бракмата на Роснолд тръгна за филмите, има още три. Когато те бъдат тук, момичето ще бъде ликвидирано и с това операцията ще свърши.

— Вас също ще се постараят да ликвидират!

— Разбира се.

— Ами какво чакаме тогава?

— Момичето…

— Тя не ни влиза в сметката. Защо да не я оставим тук?

— Това е невъзможно… от друга страна, има малко затруднение. Не мога да си замина оттук без тези три касети. Така че и момичето, и аз ще останем тук до връщането на пратеника. Той ще се върне не по-рано от шест часа вечерта…

— Разбирам… Шерман ви плаща, разбира се.

— Иначе какво бих търсил тук? Да не би да си мислите, че си търся приключения безплатно…

Марк хвърли цигарата на пода и я стъпка с крак.

— Парите никога не ви стигат.

— А на вас?

— Не… В моята страна хората нямат много пари и не могат да знаят истинската им цена. Значи, вие ще останете тук до пристигането на филмите, а после…

— Ще ги взема и ще си отида.

— Но как ще го направите? — нетърпеливо попита Малик.

— Ще го направя така: ще допра пистолета си до кльощавия врат на графа и ще го накарам да ме изведе по-далеч от тези места.

След дълго мълчание Малик се обади:

— Значи, аз трябва да остана с вас до шест вечерта.

— Никой не ви кара.

— Вече казах, че искам да ви помогна. Не можете да се измъкнете сам. Трябва някой да прикрива тила ви. Куршум във врата и работата е свършена. Тук има убиец-професионалист, стрелец екстра класа. Видяхте ли как беше убит Роснолд?

Гирланд потри бузата си.

— Трябва да гепя тези филми. За мен те струват 10 000 долара.

Малик включи фенерчето и погледна часовника си.

— 16 часа чакане…

— Приблизително.

— Без храна?

— Ще сляза да потърся нещичко.

— Вие не дооценявате тази публика. Пак ви повтарям, това е стрелец екстра класа.

Гирланд стана.

— Значи, оставате?

— Да.

— Вие наистина сте ми необходим. Благодаря. Да вървим да спим. В съседната стая има легло. Да подремнем за малко.

— Мога да мина и без това — сухо отбеляза руснакът. — Вие вървете, а аз ще попазя.

Гирланд не възрази. Той обичаше да си поспива.

— Да вървим, Джили, да се върнем в нашето легълце с колоните. Малик ще ни попази.

Тя безмълвно се подчини.

Но така и не можа да заспи до самото утро. Гирланд се събуди леко, протегна се и стана. Джилиан също се надигна, внимателно погледнаха в коридора. Пазача го нямаше. Едното крило на вратата към залата беше отворено, Малик седеше в креслото.

— Пазачът слезе преди половин час — прошепна руснакът. — Банята, ако желаете, е отсреща. Аз вече се измих.

Той стана и се приближи до Марк.

— Нещо друго?

Малик поклати глава.

— Явно вашата връвчица не ги е излъгала. Ще претърсят къщата.

— Ще поживеем — ще видим. Засега поне стълбите са свободни, трябва да се качим на горния етаж. Те скоро ще бъдат тук.

Малик се съгласи. Пристъпвайки внимателно, те се приближиха до стълбите и се ослушаха. Гирланд с пистолет в ръка безшумно се изкачи. Нямаше никой. Той се наведе през перилата и махна с ръка. На площадката на шестия етаж седнаха на килима, облегнати на стената.

— Да почакаме тук и да видим какво ще стане. Сега не бих се отказал от чашка кафе и бекон с яйца…

Малик и Джилиан замълчаха. Той не искаше да признава тази си слабост, а на нея й се повдигаше само от мисълта за храна.

Около осем часа те чуха нечий властен глас, който се носеше от вестибюла:

— Всички да се въоръжат и да се претърси цялата гора. Тези двамата трябва да бъдат намерени. Всички в къщата са длъжни да тръгнат на претърсване!

Гирланд и Малик се спогледаха. Марк стана.

— Наблюдавайте стълбите — отрони той и тръгна към дъното на коридора, бутна една от вратите и се оказа в малка преходна стая, излизаща към винтовата стълба на една от кулите на замъка. Той се изкачи по нея. Бойниците гледаха към полянката и към по-далечните покрайнини на гората. Той чакаше. След около пет минути боевият отряд на фон Холц, разтеглен във верига, се отдалечи към гората. След десет минути Гирланд видя малък автобус, в който се качваха жените. Автобусът зави към стражевата кула. Решетката се вдигна и, набирайки скорост, автобусът тръгна към Хармиш. Гирланд вече се стягаше да си тръгне, когато видя фон Холц с ловна пушка. След него вървеше икономът. Те пъргаво пресякоха полянката и потънаха в гората.

Като почака още няколко минути, Гирланд слезе на шестия етаж.

— Е, как е?

— Тридесет и осем мъже, и няколко жени напуснаха къщата. Графът и икономът също са в гората. Нищо ли не чухте?

— Изпратиха трима да свалят въжето.

Гирланд и Малик отново се спогледаха.

— Прилича ми на капан — промърмори Марк — блъф… Оставиха наемния убиец и той вероятно ни изчаква да слезем.

— Да… да идем ли да го потърсим?

— Не е задължително да е долу. Няма да рискуваме. Време засега имаме. Нека почака някой и друг час. Та той не е сигурен, че ние сме тук. Нека понервничи малко.

Малик се съгласи:

— Аз ще остана тук, а вие се върнете в кулата. Ами ако те изведнъж прекратят търсенето и се върнат?

— Да… Хайде, Джили.

Той я преведе в малката кръгла стаичка и каза:

— Аз ще се кача горе, а вие се разполагайте тук на килима и чакайте. Опитайте се да се разсеете. Спомнете си за нещо хубаво, което се е случило в живота ви… Ако има, разбира се, какво да си спомните.

Джилиан изхлипа:

— Има моменти, в които ми се иска да ви убия. Отнасяте се с мен като с дете!

— Не, Джили… Не като с дете.

Той я погледна с нехарактерен за него дълъг поглед, след това се изкачи по витата стълба нагоре. Джилиан заплака. Погледът на Марк й каза повече, отколкото биха й казали думите; но най-ужасно от всичко за нея беше да съзнава, че тя и сама сега за себе си мисли същото.

* * *

Лю Силк неподвижно седеше на креслото, поставил на коленете си своя люгер. Царящата в замъка тишина угнетяваше, но Силк беше свикнал с такава тишина. Чакането също беше навик за него. Рано или късно Гирланд ще слезе и тогава той ще го ликвидира. Ако се наложи, Силк е готов да чака целия ден.

На Силк много му се искаше да запуши, но се боеше да не се издаде. Той кръстоса крака и се отпусна. Напрегнати бяха само слухът му и единственото му око.

Вестибюлът беше украсен с великолепен настолен часовник. Махалото равномерно се поклащаше от една страна на друга, дървената кутия резонираше, звукът беше твърд и отсечен. Само след половин час това „тик-так“ изкара Силк от кожата му, но той не посмя да стане и да спре махалото, това би било невнимание от негова страна. Ако Гирланд е все още горе, той също би могъл да чува движението на махалото.

Часовникът удари девет пъти. Силк подскочи от изненада, отново подскочи, когато часовникът удари десет. Мислеше си, че има стоманени нерви, а сега след тези два часа като че ли седеше върху въглени. Вече два пъти му се стори, че освен досадното „тик-так“ дочува и лек шум. Едва се сдържаше на мястото си. След това изведнъж установи, че машинално беше извадил кутия цигари. Зверски му се искаше да си запали. Но той надви себе си и започна да мисли за Гирланд. Силк беше преминал суровата школа на ЦРУ. Той си изкриви устата. Първата задача на Радниц, която му се беше наложило да изпълни, беше убийството на един агент на ЦРУ, който беше събрал досие, обещаващо на Радниц доживотен затвор. Той трябваше да бъде премахнат незабавно.

По онова време Силк беше безкрайно уверен в себе си. Даже твърде уверен.

Агентът стреля пръв и куршумът попадна в лицето на Лю. В края на краищата той все пак премахна този агент, но му се наложи половин година да се търкаля в болницата и да се раздели с окото си.

И още от това приключение му беше останал несъзнателният страх от хората на ЦРУ. Наистина, следващите жертви на Радниц не му създаваха много грижи. Беше все едно като да стреляш по гълъби. Те не притежаваха нито навици, нито капчица смелост, за да защитят себе си.

Радниц настойчиво го съветваше да бъде внимателен с Гирланд. Седейки в креслото си, Силк неочаквано си спомни потиснатото състояние на фон Холц и неговата фраза: „Вие уверен ли сте, че няма да ви потрябват двама или трима от моите хора?“.

Той прокара ръка по лицето си и побесня, като почувства потта си.

Часовникът във вестибюла удари единадесет.

* * *

Гирланд слезе от кулата. Три уморителни часа беше наблюдавал гората, но нищо интересно не беше видял.

— Джили… Сменете ме на кулата. Ако видите някого, предупредете ме. Трябва да поговоря с Малик… — побутна я той към витата стълба.

— Струва ми се, че е време да действаме — прошепна той. — Нищо ли не чухте?

— Нищо.

— Може би напразно си губим времето, а може и убиецът на Роснолд да ни причаква. Ако това е така, то най-вероятно е той да е в големия салон. Това като че ли е единственото място, откъдето човек може да наблюдава стълбището и да остане незабелязан.

Малик кимна.

— Да тръгваме. Ще опитаме един трик. Аз вече веднъж се възползвах от него и той сработи. Ще потропам на балкона и ще хвърлям от време на време камъчета. Ще го пощипем по нервичките.

Идеята хареса на Гирланд:

— Какво трябва да правя аз?

— Ще останете на стълбищната площадка. И ако аз го подмамя на терасата, ще ви дам знак: две къси почуквания. Ще успеете да слезете до втория етаж, преди да се е върнал.

— Става.

Разделиха се. Гирланд, както се бяха разбрали, остана на площадката, а Малик безшумно като призрак премина по коридора. Бавно, сантиметър по сантиметър, той отвори вратата и се плъзна в стаята. Спря се пред разсъхналата се врата на балкона. След това вдигна райбера и тихичко натисна…

Той излезе на балкона, вратата на големия салон се оказа долу вдясно: като легна по корем, той можеше по-лесно да вижда и в случай на нужда имаше възможност бързо да се скрие. С дръжката на пистолета почука по пода. Дълго мълчащият замък най-сетне заговори. Той чукаше неравномерно, раз-два-три, после дълга — около пет минути — пауза, раз-два, и отново пауза.

Силк се изправи и рязко се обърна към звука, напрегна се, ослушвайки се. Отново тишина и ненавистното „тик-так“. Птица ли беше? Едва ли. Звукът беше някак си метален като от водосточна тръба. Той чакаше, цял превърнат в слух… Тишина… Нищо страшно. Той нервно докосна стъкленото си око и отново си спомни за цигарата.

Отново се проточиха мъчителни минути на очакване. И изведнъж — същият звук. Силк стана и се приближи до вратата на балкона, погледна към огряната от слънцето тераса. Може би клонче? Глупости! Звукът определено беше метален. И идваше отвън. Чукането се повтори. Сега вече Силк беше уверен, че звукът идва от терасата. Капан? Той още веднъж погледна навън, но не излезе, а се върна в креслото си. На стълбището беше тихо. И шумът отвън вече не се чуваше. Тишината се затвори около Силк. Но едва реши да седне в креслото и чукането се повтори. Обхвана го внезапен бяс. Нервите му явно бяха на изчерпване.

Фон Холц го беше уверил, че Гирланд не е въоръжен. Господи! Рискът не е толкова голям. И Силк реши да си изясни що за звук е това. С люгера си в ръка той излезе на терасата като черна сянка.

Като го видя, Малик подаде условния знак и се скри зад издатината на балкона. Гирланд чу двете кратки почуквания и бързо и безшумно слезе на втория етаж. Той видя отворената врата на салона, до нея празното кресло, и отскочи в коридора.

Силк стреля по звука. Куршумът се удари в издатината на балкона, на няколко сантиметра от главата на Малик. Парченце камък се вряза в горната част на носа му. Той изохка от болка, а Силк, като разбра къде се крие неговият противник, се хвърли нагоре. Играта на котка и мишка завърши. Гирланд чу тропането и се напрегна.

Той настигна Силк на площадката между етажите. Силк остро се изви, но Гирланд скочи, хвана го за глезените, дръпна го рязко към себе си. Силк се изви във въздуха, впи ръце в медния прът, притискащ килима към стъпалата, а пистолетът му отлетя встрани. Гирланд с един скок се оказа на гърба на Силк. Онзи, опитвайки се да се отърси от Гирланд, се приповдигна, но и двамата отново рухнаха и се търколиха като огромно кълбо по стълбите. В един миг Марк, като се оказа отгоре, успя да освободи ръката си и удари Силк, влагайки цялата си злоба, по главата. Онзи подскочи, удари тила си в мрамора на стъпалото и остана неподвижен. Беше загубил съзнание.

Схватката беше стремителна и когато Малик долетя до втория етаж, Силк беше вече обезвреден.

Като видя кръвта по лицето на руснака, Марк възкликна:

— Ранен ли сте?

— Дреболия — успокои го Малик, изтривайки кръвта си с кърпичка. — Кой е този тип?

— Не го познавам. Дивен екземпляр, нали? Наблюдавай го, ще донеса въже.

В най-близката стая Гирланд по навик съдра шнура и върза китките и глезените на вече обезопасения враг.

— Да го захвърлим някъде…

Те занесоха Силк в една от стаите и го метнаха на леглото.

— Той иска „нани-на“ — обясни Марк, напъхвайки в устата на Силк парче от калъфа на креслото. — А сега да си потърсим нещо за ядене, почакай, ще повикам Джилиан.

След десетина минути тримата седяха край масата в просторната кухня и дъвчеха студена варена кокошка и шунка.

— Имам идея — обяви Марк с пълна уста. — Няма защо да чакаме пратеника тук. Ще го пресрещнем в Мюнхен на аерогарата. Предполагам, че ще съумеем да го убедим да ни даде касетите и вече към полунощ ще бъдем в Париж.

— Твърде рисковано… Ами ако изведнъж го изтървем?…

— Достатъчно добре съм го разгледал. Ще го позная измежду хиляди.

— Ами електричеството по стените?

Малик изтри устата си с опакото на ръката.

— Ще вземем кола от гаража, ще подкараме към кулата, ще отстраним пазачите, ще изключим тока и — сбогом!

Гирланд, обмисляйки това предложение, погледна часовника си. До най-близкия самолет от Париж имаше още пет часа. Време, разбира се, имаха.

— Съгласен съм. Така и ще направим. — Той се обърна към Джилиан. — Можеш ли да караш кола, малката?

— Разбира се… И не ме наричайте малката!

Гирланд се подсмихна.

— Хайде да си събираме багажа… Малик, ще се погрижите ли за кола?

След десет минути белият Мерцедес-200 тръгна по мраморната тераса на замъка и потъна в мълчаливата сенчеста алея.

— Спри — каза Гирланд — ще се поразходим малко. Когато ти свирна, бързо тръгвай към решетката.

— Бъдете внимателни — жално каза Джилиан.

Мъжете с бърза крачка тръгнаха напред. Като се приближиха към стражевата кула, те спряха.

— Ще заобиколя откъм тила — каза Малик хващайки се за пистолета — две минути.

Но тяхната предпазливост беше излишна. Стражите обядваха. Те съсредоточено дъвчеха кървавица и кисело зеле.

С крак Гирланд разби вратата и тримата мъже объркано и безпомощно се втренчиха в пистолета му. Зад гърба на Гирланд се издигна Малик.

— Електричеството! — изръмжа той.

Видът на озверелия Малик хвърли началника на охраната в ужас и той без никакви пререкания заситни към големия шалтер на стената.

След няколко минути пазачите бяха здраво завързани за столовете. Марк и Малик излязоха от стаята. Марк пронизително изсвири. Малик вдигна решетката…

* * *

Гирланд паркира белия мерцедес на паркинга на аерогара Мюнхен. Джилиан възкликна:

— Ето го триумфа!

Познатата червена кола стоеше всред многото други. Седящият отзад Малик се наведе.

— С пратеника ще се заема аз. Вас той е виждал, а мен не, и обратно.

Когато самолетът от Париж се приземи и спря пред зданието на мюнхенската аерогара, Фриц Кирст със съжаление разкопча колана си. Беше му се паднал редкият късмет да отиде в Париж, при това с такава елементарна мисия. О, благословен да си, Париж!

Кирст служеше у граф фон Холц всичко на всичко две години. Плащаха му не съвсем добре и икономът постоянно се заяждаше с него. Така че Кирст не беше доволен от службата и при първия удобен случай искаше да напусне графа. Но за да може още веднъж да отиде до Париж, той беше готов да понесе сто пъти повече оскърбления и унижения. О, да имаше пари! О, Париж!

Когато премина през митническата проверка, пред него израсна огромен мъж с посребрени коси и ледени зелени очи.

— Името ви?

При Кирст сработи условният рефлекс към заповеднически гласове и той застана мирно. Проклет навик винаги да се чувстваш кученце!

— Фриц Кирст!

— Добре. Вашият господар ми нареди да ви съпровождам. Последвайте ме.

И без да гледа към него, Малик, уверен в склонността на немците да се подчиняват, се завъртя на токовете си и с бърза стъпка се отправи към мерцедеса, така че изненаданият Кирст беше принуден почти да подтичва. Защо ли графът беше изпратил този човек? Но когато видя белия мерцедес на фон Холц, безпокойството му се уталожи. Малик беше вече зад кормилото и Кирст трябваше да побърза, за да не му се наложи да се качва в движение.

Когато Малик тръгна от паркинга, Кирст плахо опита да се закачи за него:

— Извинете ме, но…

— Не мога да понасям, когато отвличат вниманието ми по време на шофиране — прекъсна го твърдо Малик.

Кирст си прехапа езика. Той сложи кожената чанта на коленете и млъкна.

Този гигант е първокласен шофьор, помисли си той, виждайки как Малик кара мерцедеса. Скоро те излязоха на пътя за Хармиш. Кирст случайно хвърли поглед към огледалцето за обратно виждане и онемя. Огненият триумф ги следваше по петите. Той позна момичето и мъжа зад кормилото. Това бяха заложниците на графа. А триумфа му бяха казали да остави на паркинга на мюнхенското летище. Обля го студена пот. Той погледна Малик и насрещният поглед го накара да потрепери.

— Млък! — измърмори руснакът.

Пътуваха мълчаливо, докато Малик не зави по един коларски път, водещ към една ферма и не спря в малката горичка. От шосето те не се виждаха.

— Ако носите пакет от една парижка банка, дайте ми го — меко каза Малик.

Отзад спря триумфът. От него излезе Гирланд. Той приближи до мерцедеса отдясно и погледна в отвореното прозорче.

— Даде ли ви вече пакета?

— Не още, но сега ще ми го даде… Нали?

Кирст се поколеба само миг, след това с треперещи ръце отвори чантата и извади от там неголям, старателно запечатан плик.

Докато Малик, разглеждайки го, го въртеше в ръцете си, Гирланд лекичко извади от джоба си револвера. Не бива много-много да се вярва на Малик.

Малик забеляза това движение и се усмихна:

— И вие, както и аз, не се доверявате — протегна той пакета.

— Извинете… навик.

Гирланд скри оръжието, след това показа пакета на Джилиан. Тя излезе от колата.

— Дайте ми го! Моля ви! Той е мой!

Гирланд поклати глава:

— Нека не започваме всичко отначало, Джили. И после, ти ми даде честна дума. Това нещо е за баща ти.

Тя пребледня:

— Не! Моля ви! Ще умра, ако разбера, че той е гледал тези филми! Ще се самоубия! Повярвайте ми, ще се самоубия!

Гирланд втренчено я гледаше:

— Можеше да помислиш за това по-рано. А може би ще го изпратим на неговите политически или някакви други врагове?

— Не! Никога! Моля ви, умолявам ви, повярвайте ми. Блъфирах. Никога не бих ги изпратила, повярвайте ми… О, аз няма да понеса, ако някой… види това…

— Не ме прави на глупак, Джили! Ти вече си изпратила една касета на баща си!

— Не, това не бях аз, беше Пиер! Бях готова да го убия. И после… тези… тези са още по-отвратителни. Ще умра, ако някой ги види. Как не разбирате, че не съм знаела какво правя. Бяха ме надупчили с ЛСД! Няма да го направите! — зарида тя. Лицето й беше мокро от сълзи.

Гирланд претегли пакета в ръката си и отново погледна Джилиан:

— Това нещо струва 10 000 долара. И ти искаш аз да ги дам ей така просто на някакво си умопобъркано момиченце?

Тя отпусна глава върху ръцете си, риданията разтърсваха цялото й тяло. Стоновете се измъкваха от гърдите й. Разиграваше се великолепна сцена на отчаяние. Гирланд забеляза, че Малик беше излязъл от мерцедеса и я гледа с най-голямо любопитство.

— Какво ще правим с нашето приятелче? — попита го Гирланд.

— Ще го вържем и ще го оставим тук. Някой ще го намери, а ние спокойно ще се доберем до аерогарата и ще хванем самолета за Париж, ако побързаме…

Гирланд хвърли поглед към Джилиан, която изтръгваше от себе си най-сърцераздирателни звуци.

— Джили… свършвай… Ама че комедия. Ти прекрасно играеш, но мен това не ме трогва. Виждал съм хора от този сорт. Когато всичко е добре, те са весели, безгрижни и очарователни, но щом мъничко започне да се разваля времето, те имат най-жалкия вид, скимтят и вият. Според мен, не само Роснолд е виновен за случилото се. Наистина, той е мъртъв, а мъртвите нямат срам, но ти… Добре…

Той сложи пакета на капака на триумфа и рязко се завъртя на токовете си. След това извади нейния куфар от багажника на мерцедеса и го хвърли на задната седалка на триумфа. Джили не можеше да сдържи сълзите си.

Гирланд я погледна, намръщи се, повдигна рамене и се върна към мерцедеса.

— Тръгваме — каза той, влизайки в колата.

Малик седна зад кормилото.

— Забравихте си пакета.

— Нека бъдем мъничко сантиментални, другарю. Тръгваме.

На завоя Малик спря. Те вързаха Кирст и го хвърлиха под една елхичка. Моторът на триумфа изръмжа и скоро той с бясна скорост ги задмина.

Малик погледна Гирланд.

— Тя си заминава.

— Да.

— Отнася си пакета.

— Да.

— Мислех, че работите за пари, Гирланд.

— Разбира се… Добре, тръгваме. Време е да се омитаме.

Малик като че ли беше твърде озадачен.

* * *

В самолета им се случиха места едно до друго.

— Можете да не ми отговаряте, ако не искате, Малик — неочаквано каза Гирланд, — но мога ли да ви питам нещо? Защо се отказахте от тези филми? При това толкова лесно? Това беше вашият звезден час или работата ви повече не ви интересува?

Малик мрачно разглеждаше огромните си ръце. Гирланд вече си помисли, че няма да му отговори, но Малик накрая произнесе.

— Следвам вашия пример в крайна сметка. Откакто работя в КГБ, никога не бях се замислял за личните си интереси, а в същото време вие отначало мислите за себе си, а после вече за работата. Занапред съм решил да действам като вас. Докато Ковски е на власт, аз не мога нормално да работя, а да седя в кабинета и да премятам книжа за мен е равносилно на смърт. И ето че ми се предоставя възможност да отстраня Ковски, да го прескоча. Ако го свалят, ще мога да работя активно… и тогава отново ще станем с вас врагове.

— Може би повече никога няма да се видим — вдигна рамене Гирланд. — За тази работа Дорей ме подмами с пари… А как искате да се отървете от Ковски?

Малик не му отговори веднага.

— Утре ще подам рапорт. В рапорта си ще съобщя, че вие сте унищожили филмите, че ако Ковски беше последвал съвета ми и беше предупредил американската полиция за тайното пътешествие на Шерман под чуждо име, то Шерман би се простил с мечтата си за президентско кресло. Ковски като идиот се отказа да се възползва от тази възможност. Ще му кажа, че нашият разговор е записан на магнетофонна лента и че тази лента е вече в Москва. Представям си каква муцуна ще направи.

Гирланд кимна със съгласие.

— Аз също си представям. Дорей ще бъде доволен.

Малик размърда могъщите си плещи.

— Не само той… Кацахме. Не бива да ни виждат заедно. На летището дежури Дрина. Бихте ли излезли пръв? Аз след вас. И ще се скрия, докато Дрина се обади по телефона за вашето завръщане.

— Все ми е едно.

Колесникът на самолета меко докосна пистата и Малик се обърна към Гирланд.

— Нека се сбогуваме. Надявам се повече да не се видим. След няколко месеца аз отново ще се върна към следователската работа. Така че, разделяме се… разбирате ли…

— Не си струва да слагаме край — разсмя се Гирланд, — но, надявам се, нашите пътища повече няма да се пресекат и… благодаря за помощта. Да… сбогом.

Стиснаха си ръце. Самолетът се приближи до зданието на аерогарата. Приятелите-врагове разкопчаха коланите си.

* * *

Гирланд беше разочарован, като не видя Мави Пол в приемната на Дорей.

Тя натисна копчето за повикване.

— Да — чу се в говорителя гласът на Дорей.

— Вашият любим екс-агент е пристигнал с доклад. Какво, да не би да ви събудих?

— А, вие ли сте… влизайте.

Гирланд влезе в просторната стая и седна на фотьойла. Беше облечен в чисто нов лек костюм от сив туид, кремава риза, червена вратовръзка и кафяви обувки. Дорей се учуди, като го видя в този контешки вид.

— Е, какво… радвате се да ме видите? — попита Гирланд с лека иронична усмивка.

Дорей го погледна над очилата.

— Носите ли филмите?

Гирланд се нацупи, вдигна рамене и уклончиво отговори:

— И да, и не. Аз ги взех, но това бедно малко дете така плачеше, когато разбра, че ще ги изпратя на татенцето й, така страдаше, че аз й ги дадох.

Дорей подскочи.

— Какво значи това? Не приказвайте врели-некипели!

— Пази Боже! Ако не ми вярвате, обадете се в съветското посолство и попитайте Малик. Без него едва ли бих получил филмите. Малик беше свидетел на тази трепетна сцена, когато аз връчих касетите на малката, а не на нейния разбойник-баща.

— Иначе казано, вие не сте взели филмите. Провалили сте работата! — Дорей стана лилав от ярост.

— Не съм я провалил. Аз никога нищо не провалям. Касетите ми бяха вече в ръцете и вие можете да предадете на своя приятел, че сега той нищо не рискува, и може спокойно да издига кандидатурата си. Филмите вече ги няма. Джилиан ми обеща занапред да бъде по-умна. Струва ми се, че това не може да бъде наречено провал.

— И вие искате аз да повярвам на това?

Дорей мяташе гръм и мълнии.

— Довериха ви най-сериозната работа! Стига сте ми се подигравали, носите ли филмите? Да или не?

— Знаех, че сте остарели, Дорей, но не знаех, че освен това сте и оглушали. Малката ги унищожи и ми обеща да остави баща си на мира.

— Откъде можете да знаете, че ги е унищожила? Обещанието на една проститутка, колко струва то?

— Кажете ми… Вие знаехте ли, че Шерман е дал подкуп за убийството на своята дъщеря? — спокойно попита Гирланд.

Дорей беше смаян. От предишната ирония на неговия екс-агент не беше останала и следа. Тя беше изгоряла в студения огън на сиво-сините му очи.

— Предполагам… ще ми разкажете ли по-подробно какво се е случило?

— Аз пък предполагам, че вие ще ми разкажете какво още е измислил вашият приятел Шерман, след като се е захванал с тази работа?

— Какви ги приказвате? След като загуби почва под краката си, той се затвори в себе си и не се занимава с предизборната си кампания.

Гирланд се усмихна.

— Добра новина. Джили все пак го довърши.

— Още нищо не се знае. Кампанията върви с пълен ход. Десет дни нищо не решават.

— Но все пак може би този подлец няма да стане президент?

— Това не бива да ви безпокои. Та какво се случи там?

Гирланд взе от масата на Дорей цигара, запали си и се разположи във фотьойла. В тази поза той направи обстоен рапорт за събитията през последните дни.

Дорей, облегнал брадичка на ръцете си, полузатворил очи, слушаше Гирланд, без да го прекъсва. Когато Гирланд разказа за убийството на Роснолд, Дорей понечи да отвори уста, но се въздържа от коментар.

— И ето, когато тази девица се разрида с всичка сила — завърши Гирланд — аз си помислих, че ще бъде по-елегантно да се дадат филмите на нея… и направих това. На мое място не бихте ли постъпили по същия начин?

Дорей с мрачна физиономия мълчаливо обмисляше разказа на Гирланд.

— Вие нямате конкретни доказателства — каза той след дълго мълчание, — че Шерман е замесен в организирането на убийството.

— Не ми трябват конкретни доказателства. Шерман и Радниц бягат в един впряг. Джили беше за тях препятствие… Необходимото е доказано. Та тя няма да съди татенцето си за предумишлено убийство!

Дорей потръпна.

— Не мога да си го представя, толкова е гадно — каза той, въпреки че в гласа му все още се прокрадваше съмнение.

— Не е необходимо. Сега вече с това е свършено.

— А момичето? Какво стана с нея?

Гирланд безразлично вдигна рамене.

— За нея не е нужно да се безпокоим. Способна е да се оправи с всичко сама. Ще удържи на думата си, вярвам в това.

Дорей леко поомекна.

— Надявам се, разбирате, Гирланд, че ако аз не предоставя тези филми на Шерман, той няма да плати?

— Разбрах това още когато давах касетите на Джилиан. Аз съм си изработил 10 000 долара и затова ще ги задържа. Но заявявам, че не ми трябват подаянията на Шерман, даже ако той ме моли на колене да му приема подкупите… Онези, които твърдят, че парите не миришат, бъкел не разбират от това. Неговите пари смърдят.

Дорей безсилно махна с ръка.

— Понякога не мога да ви разбера. Винаги съм мислел, че за вас парите, чиито и да са те, миришат достатъчно приятно.

— С годините ще разберете — Гирланд отново иронично се усмихна, — имам за вас още една добра новина…

И той разказа на Дорей за възможната смяна на властта в съветската служба за безопасност. Дорей се оклюма.

— Това е лоша новина, Гирланд. Лично аз бих предпочел глупавия фанфарон Ковски пред този Малик.

— Да си призная, не съм мислим за това. Впрочем, не ми пука. Това си е ваш проблем. Аз се надявам повече никога да не се срещнем очи в очи. Но предупредете своята гвардия. В последно време тя съвсем се е разкиснала.

Дорей замислено си потърка бузата.

— Честно казано, не ми се иска да се разделям с вас, Гирланд. За вас има една интересна работа в Танжер, може би ще ви бъде по душа — каза той и измъкна от масата една синя папка. — Симпатична работичка… Заподозрени са две жени, хубавички и всичко останало. Да, това ще ви се хареса. Вече се досещам с какво ще започнете.

Гирланд повдигна вежди.

— Наистина ли са съблазнителни сирени? А парите?

— Това е официална мисия и ако се съгласите, ще ви заплатят по официална тарифа — отговори Дорей твърде рязко.

Марк стана.

— Много благодаря. Трябва да похарча 10 000. Дал съм си дума да не работя за лещена чорба. Много здраве! Ако имате работа за 10 000, може би ще се заема с нея. Винаги съм ви казвал, че трябва по-широко да гледате на живота.

Той излезе от кабинета и тихичко затвори след себе си вратата.

Лицето му светна от радост. На пишещата машинка седеше Мави Пол. Тя вдигна очи към него, изчерви се и наведе глава.

— И нито една ласкава дума, една думичка — усмихнато се възмути Гирланд. — Нито един вик на радост?

Той се наведе към нея.

Мави направи грешка в текста.

— Нима не са ви казвали, че имате очи като звезди, а устните ви са създадени само за целувка? — стараеше се Гирланд. — Прочел съм го на една реклама на някакъв парфюм.

— Вратата е зад гърба ви — отвърна Мави, без да прекъсва работата си.

— А какво бихте казали по отношение на една вечеря у Ласер? Приятна музика, изискана кухня, фини вина. Нагребал съм маса пари и трябва спешно да се отърва от тях. И значи, срещаме се в девет, нали?

Мави кимна в знак на съгласие.

— Мамчето ме беше съветвала да бъда по-настойчив — това подобрявало резултатите. Ще прекараме най-великолепната, най-безумната вечер в живота си… В девет часа у Ласер.

Тя се усмихна.

Гирланд отвори вратата. Но когато вече смяташе да си отиде, тя престана на печата. Удивен от настъпилата тишина, Гирланд я погледна въпросително.

Святкайки с очи, тя прошепна:

— А истина ли е, че имате истински бухарски килим?