Джеймс Хадли Чейс
Мирис на пари (6)

VI

Фолксваген-1500 спря край пътя близо до внушителната решетка, преграждаща пътя към Обермитен Шлос. Бедно облечен гигант със сребристи коси се наведе над мотора. Друг човек, седейки направо на тревата край пътя, пушеше цигара. От време на време минаваха коли на път за Мюнхен, но нито един шофьор не им предложи помощта си. Слънцето залязваше зад дърветата. Последните му лъчи като златни петна се оглеждаха в купето на колата.

Малик за пети път провери свещите. Преструваше се, че човърка мотора. Никой не го следеше, но той не искаше напразно да рискува.

Постави свещите на мястото им. В това време се вдигна решетката на вратата и на пътя внимателно се изтърколи яркочервеният триумф. Малик се изправи и изпрати колата с поглед. Зад волана седеше не Роснолд, а късокрак блондин в износен костюм. Малик затръшна капака.

— Тръгвай след него! — мигновено взе решение той.

Ленц пъргаво скочи в колата.

— А ти? — попита той, палейки мотора.

— Не се притеснявай за мен. Не го изпускай от погледа си. Разбери накъде е тръгнал и доложи за това на Ковски.

Ленц кимна, превключи на първа и се понесе след триумфа по шосето за Мюнхен.

Малик навлезе в гората и седна в сянката на гъстия храсталак. След пет минути от вратите на замъка излезе мерцедесът на Гирланд. Малик замислено си потриваше бузата. Като че ли не е сбъркал. Гирланд, Джилиан и Роснолд са попаднали в капан. Засега не е възможно нищо да се предприеме. Трябва да се изчака настъпването на нощта.

След два часа, когато вече съвсем се стъмни, той незабелязано се промъкна покрай стените на замъка. На около четиристотин метра от главния портал той се спря и внимателно изследва гранитното съоръжение. Острите стоманени шила стърчаха тъкмо на място. Той измъкна от джоба си дълго найлоново шнурче със скобка, обвита в ластик. От втория опит скобката здраво се зацепи за железния прът. Малик се огледа наоколо. Нямаше никой. Опирайки се с крака на стената, той се изкачи горе. Оттам дълго се вслушва в нощната тишина, вглежда се в най-близките храсталаци. След това откачи скобката, нави връвчицата и я пъхна в джоба си. Тогава скочи на мекия мъх.

Като сянка той се плъзгаше от дърво към дърво, докато не стигна до края на гората.

Облаците скриха луната и Малик не виждаше нищо, освен далечните светлини на замъка. Той се изкатери на едно дърво и зачака.

Малик виждаше човека, спускащ се от балкона на втория етаж, виждаше жената, навела се през перилата. Видя как мъжът тежко скочи на мраморната тераса, изправи се и прескачайки по три стъпала, затича надолу. Ето, той изскочи на поляната.

Внезапен поток от светлина на прожектор от покрива улови от тъмнината бягащия човек. Малик наблюдаваше кратката и жестока схватка на човека с кучето. Мъжът се носеше направо към него. След това Малик чу глух изстрел и видя как убитият рухна на земята.

След няколко минути до мъртвеца се приближиха двама в ливреи и го отнесоха в замъка.

* * *

Лю Силк и фон Холц стояха на осветената тераса на замъка, гледаща към гората. В ръцете си фон Холц държеше микрофон. Той говореше бавно и разбрано. Високоговорителят разнасяше думите му по цялата гора.

— Не се приближавайте до стените. Включен е електрически ток. Смъртоносно напрежение. Не можете да се измъкнете от замъка. Върнете се. Господин Роснолд е ранен, но не опасно. Връщайте се. Връщайте се.

Силк нетърпеливо чакаше.

— Сигурен ли сте, че не могат да си отидат?

Фон Холц изключи микрофона:

— Абсолютно. Никой не би могъл да се измъкне оттук. Стените и решетката са под напрежение. Наистина, ще ни е нужно време, за да ги намерим. Ако имах глутница кучета, би било по-просто. Но сега нямам нито едно.

— И няма откъде да вземете кучета?

Фон Холц поклати глава.

— Кучетата бяха насъскани срещу човек. Онзи гад ги уби, а съседите нямат ловни кучета. И при това би ми се наложило да обяснявам за какво са ми потрябвали…

Фон Холц отново включи микрофона…

Малик под тъмнината на гората слушаше и мрачно се хилеше.

Гирланд в сянката на гледащия към терасата прозорец на четвъртия етаж слушаше и също се усмихваше. След това се отдръпна в дълбочината на натъпкана с мебели стая.

— Дотук добре — прошепна той на Джилиан — те си мислят, че се крием в гората, надявах се именно на това.

Гирланд запали мъничко фенерче и плъзна лъч по стаята.

— Като в мебелен магазин — измърмори той, хващайки Джилиан за ръка.

Марк тихичко отвори вратата и се ослуша.

— Какво ще правим? — шепнеше Джилиан. — Ако ни намерят… ще ни убият, нали?

— Все пак не бива да ни намерят. На разсъмване ще започнат претърсване и има шанс отначало да тръгнат към гората. Когато всички тръгнат, ще сляза да се обадя по телефона. Добре ще е да намеря телефон. Ще ми се да предупредя командването на американските войски в Мюнхен. Те ще приложат сила и ние можем да се измъкнем оттук целички като пъпчици на цветя. Това не би отнело много време. Жалко, налага се да пропуснем вечерята, но ще почакаме до закуска.

— Войски? Да не сте се побъркали! — възкликна Джилиан, стараейки се да разгледа израза на лицето на Гирланд. — За какво ни е армията? Трябва да се извика полиция!

— Не, малката ми. Именно войски. Не бива да забравяме, че вие сте дъщеря на бъдещия президент. Когато им кажа, че ви държат тук като заложница, цялата войска на САЩ, разположена в Германия, ще предприеме щурм на замъка. Не е изключена и бомбардировка от авиацията.

— Не! Няма никога да се възползвам от помощта на баща ми!

Гирланд въздъхна.

— Твърдо ли сте го решили?

— Да! Аз никога не…

— Добре, добре. Не се нервирайте. Разбрах. Вие не желаете да ви спаси американската армия. Жалко… Би било чудесно да се види щурмът и парадът на войските по алеите на замъка. Генералите приемат парада. Екстра! Знаете ли какво ще направите сега? Ще слезете при графа. Любезно ще му обясните, че не ви се иска да се възползвате от помощта на баща си и ще го помолите да бъде така любезен да ви пререже гърлото.

Джилиан потиснато мълчеше.

— А-а-а! — изведнъж закрещя тя. — Мразя ви! Това е нечестно! Вие нищо не разбирате!

Гирланд затисна устата й с ръка.

— Ш-ш-шт! Ама не. Разбирам, че вие твърде бързо сте пораснали. Физически. Но сте си останали дете по отношение на интелекта. Вие наистина ли не искате да ви спаси американската армия?

— По-добре да умра!

— Това не е изключено. Добре. Бях ви казал, че принципните момичета ме уморяват, те вечно ми се врат под краката. В такъв случай аз ви напускам. Не се съмнявам, че сам ще се измъкна по-лесно. Можете да чакате тук докато ви намерят. Лично на мен не ми е нужна американската армия, за да се измъкна оттук. Покажете високата класа на вашите принципи. Привет, малката ми… благодаря за креватната интермедия, беше божествено!

— Няма да ме изоставите!

— Ще ви изоставя, уви! Съжалявам, наистина, но на мен ми е по-скъпа собствената кожа. Хубавички момиченца с политически идеи — това винаги е тежест. Слизайте при графа. Кой знае, може пък да се ожени за вас. Въпреки че хващам се на бас — той по-скоро ще ви заколи.

Като че ли ток раздруса Джилиан.

— Как можете да ме изоставите?

— Не бива толкова да нервничите, малката ми. Сама си избрахте… Впрочем, можем да се договорим… Да кажем, аз се наемам да ви измъкна оттук без помощта на армията…

— Какво искате да кажете с това? Как така да се договорим…

— Вие ще трябва да ми обещаете, че ще оставите баща си на мира. Ще ми обещаете, че няма повече да се свързвате с пацифистки организации и още по-малко да се снимате в порно-филми.

Тя жално изстена:

— Вие наистина ли работите за баща ми?

— Не, скъпа. Аз работя за себе си. Аз съм наемен войник и с тази работа съм се заел изключително заради парите на баща ви. Не ми пука за него, но когато се захвана за някоя работа, винаги я довеждам докрай. Или ще ми дадете честна дума, или ви оставям. Аз винаги ще се измъкна. Честна благородническа, Джили. Не ми пука за вас и за баща ви. Ако си въобразявате, че можете да минете без мен, връщайте си се в Париж и се снимайте в нов боклук! Сбогом!

— Това е шантаж — изведнъж успокоила се каза Джилиан.

— И какво от това? Да не би това да е в разрез с вашите принципи? Имаме още време. Помислете си, а аз ще се полюбувам на пейзажа.

Той се приближи до прозореца. Дългото пипало на прожектора все още претърсваше гората. Долу цареше оживление и той се зарадва, като не видя кучетата. И все пак хората на графа бяха твърде много… двадесет, а може би и тридесет… Да се преброят точно беше невъзможно. Те ту се появяваха в ивицата светлина, ту изчезваха.

Накрая той реши, че Джилиан през това време вече би могла да вземе някакво решение.

Дори и тя да не му даде честна дума. А много ли струва нейната честна дума! Той, разбира се, няма да я изостави, но все пак се надяваше блъфът му да е успял. Обърна се към нея.

— И така, да си кажем ли сбогом?

— Ако ви обещая, уверен ли сте, че ще ме измъкнете оттук?

— А аз мога ли да вярвам, че ще удържите на думата си?

— Умея да държа на думата си. Нека да съм курва, неморално животно, но на думата си държа винаги.

В мрака Гирланд се приближи до нея и я хвана за ръка.

— Ако излъжете — каза той — нека всичко, което съществува по света, да загуби за вас смисъл. По-добре да умрете…

— Стига сте ми чел морал — измъкна ръката си тя побесняла. — Казах, че ще удържа на думата си. Колко пъти да ви повтарям? Вие самият в състояние ли сте да ме измъкнете оттук жива?!

— Не мога да бъда сигурен, Джили. Там долу има повече от тридесет въоръжени слуги и стените са под напрежение. И освен това има един великолепен стрелец, удивително добре познаващ работата си. Има един граф, който няма да пожелае да ни пусне така просто… Шансовете ни са малки, но аз съм готов да рискувам. С вас моите шансове намаляват, но няма нищо невъзможно. Докато съм с вас, вие имате надежда. Без мен нямате никакви шансове. Те убиха Роснолд. Ще убият и вас. Не е толкова сложна сметката. Налага се да ми се подчините напълно и да не изпадате в паника. Това също е сложно, но не е невъзможно.

— Добре, само ме измъкнете оттук.

— Ето това ми харесва. А сега трябва нещо да разузнаем. Имаме цяла нощ пред себе си. Да си потърсим легло.

— Какво, да не би да искате да спите?

— Ами защо не? Имаме време.

— Защо не си тръгнем сега?

— Трябват ми филмите. Когато ги дам на баща ви, той ще ми плати 10 000 долара. Значи, трябва да почакаме, докато донесат касетите. А след това можем да си ходим.

— Вие сте побъркан. Никога няма да ги получите. Как ще ги вземете?

— Спокойно, Джили. Повярвайте ми. Аз ще си тръгна оттук само с касетите. Имам достатъчно възможности да го направя. Повярвайте ми и ми позволете да решавам сам… А сега да тръгваме да си търсим легло.

* * *

Лю Силк се приближи към фон Холц, който продължаваше да крещи предизвикателства и заплахи. Този студен американец действаше на нервите на фон Холц, но той се успокояваше с факта, че това е довереното лице на чичо му. Беше сигурен, че само една дума да каже на Лю Силк и той може да заплати с всичко, което има, а може и съвсем да изчезне, както са изчезвали мнозина.

— Загрижен ли сте? — попита той.

— Опитвам се да се поставя на мястото на Гирланд — каза Силк, запалвайки цигара. — Започва да ми се струва, че това е лъжлива следа. Ние си мислим, че ако Роснолд се е опитал да бяга, то Гирланд и момичето са направили същото; че докато Роснолд убиваше кучетата, те са се скрили в гората. Но ако предположим, че въобще не са се опитвали да бягат… А защо да не са някъде по горните етажи? На мястото на Гирланд бих постъпил именно така. В този замък има сто стаи и сто места, където човек може да се скрие. Може цяла седмица да претърсваме из гората, а те през това време да се крият тук!

Фон Холц замръзна на мястото си.

— Мислите, че Гирланд е толкова глупав и ще остане да си седи в къщата като в клетка. Не, той се е възползвал от случая, за да ни се изплъзне… Избягал е, това е очевидно.

— Мислите ли? Той не знае, че нямате други кучета. Струва ми се, че той и момичето се крият в къщата.

— Сега ще разберем това. Ще изпратя хора, които ще претърсят навсякъде.

— Даже ако ги няма там, нека вашите хора преровят цялата къща. Да, това е хубава идея. Наредете да претърсят къщата.

Фон Холц изпрати да повикат иконома.

— Възможно е — съобщи фон Холц — бегълците да не са в гората. Те биха могли да са някъде тук. Вземете момчетата и проверете всички стаи.

— Слушам, господин графе — с поклон отговори икономът. — Позволете да ви напомня, че на последния етаж няма електричество и повечето стаи са натъпкани с мебели. Търсенето с фенери ще е трудно. Бих ви посъветвал да отложите претърсването до утре, тогава можем да отворим щорите и да потърсим на дневна светлина.

Фон Холц се обърна към Силк. Онзи стоеше, безразлично гледайки към гората.

— Добре, но поставете на всяка стълба по един човек и нека да пазят през цялата нощ — заповяда фон Холц.

Икономът се поклони и си отиде.

* * *

Гирланд реши, че ще е по-безопасно да се прехвърлят на петия етаж. Къщата имаше осем етажа. Гирланд ги беше преброил още когато пристигаше към замъка. Като избра петия, той си остави в резерва още три.

Светлината от вестибюла почти не проникваше до стълбището към петия етаж. Те се потопиха в пълна тъмнина. Дебелите килими под краката им поглъщаха стъпките. Гирланд чуваше само пресекливото дишане на Джилиан. Стаята, която избра, беше просторна, щорите бяха заключени. В ъгъла имаше също такъв креват с колони, както и в неговата спалня три етажа по-надолу.

— Харесва ми — каза той. — Влизайте, тук ще спим.

— Ах, как бих искала да се измъкна от този глупав барок — въздъхна тя.

— Утре… Искате ли да хапнете нещо?

Той почувства, че тя се тресе.

— Не.

— Върви ми. А аз искам… Казват, че който спи, после обядва. Хайде да спим.

— Аз няма да мога. Много ме е страх.

Гирланд се просна на леглото и я накара да легне до него.

— Жалко, че не сте се побояли да се снимате в тези филми — каза той, хващайки я за ръката. — Не можете да си представите колко сте се накиснали, като сте се опитали да шантажирате баща си.

— И не съжалявам за това — обясни Джилиан не много уверено — оставете ме на мира.

— Извинете, бях забравил, че вие сте в най-висша степен разумна жена и можете всичко да предвидите.

— Стига, непоносим сте. Чуйте, ами ако бях отишла при графа, ако му бях дала филмите и му бях обещала да не се снимам в други, той дали би ми повярвал? Дали би ме пуснал?

— И още как? Та той и без вас утре ще получи касетите. И откъде накъде трябва да ви вярва? Защо си мислите, че ще ви пусне?

— Но вие, вие ми повярвахте?

— Да, бях принуден… А той не е… Хайде да спим.

Гирланд се обърна на другата страна и затвори очи. След няколко минути той вече спеше, а Джилиан продължава да гледа в невидимия таван, сърцето й блъскаше от страх. Спомените я нападаха. Както и по-рано мразеше баща си и майка си, но сега й беше жал и за себе си, и за тях. Тя призна пред себе си, че Гирланд е прав, организацията „Долу войната!“ е смехотворна и тя беше постъпила в нея само затова, че искаше да насоли баща си. Помисли си за Роснолд и изведнъж с ужас осъзна, че ни най-малко не съжалява за неговата смърт. Та нали той й беше завъртял главата със своите уверения и подмазвания. Ако не беше той, тя никога не би се снимала в тези гадни филми. Почувства как бузите й пламнаха от срам: как е могла да го прави? Вероятно от големите дози ЛСД тази авантюра й се беше сторила забавна и увлекателна. Ако Роснолд не беше я убедил да вземе ЛСД, не би си позволила подобно нещо. Сега тя вярваше в това.

Ако някога се измъкна от тази история, обеща тя на себе си, по дяволите баща ми! Нека става какъвто си ще. Американските избиратели не знаят на кого възлагат надеждите си. Тя ще си замине от Париж. Иначе тези дяволски пацифисти няма да я оставят на мира. Ще се премести в Лондон. Там има братовчед в посолството на САЩ, той ще й помогне да си намери работа. Тя слушаше равномерното дишане на Гирланд и едно непознато чувство се надигаше у нея. Спомняйки си тяхната съвместна нощ, си помисли, че с такъв човек би могла да живее… Но в същото време знаеше, че това е невъзможно… Той казва, че е наемен войник… Никога няма да се съгласи тя да е до него…

Изведнъж тя скочи и се ослуша. Кръвта й блъскаше в слепоочията. Дали не й се е счуло? Тя седна на леглото и докосна ръката на Гирланд. Той мигновено се събуди, като че ли не беше спал.

— Какво има?

— Стори ми се, че чух гласове.

— Не мърдайте.

Гирланд се плъзна от постелята.

— Не ме оставяйте — със задавен глас прошепна тя.

— Стойте неподвижно.

Той говореше шепнешком, но тонът, с който това беше казано, не допускаше възражения.

Гирланд се приближи до вратата, ослуша се и като не чу нищо, хвана позлатената брава, тихичко натиска и открехна вратата. От стълбището към коридора се прокрадваше слаба светлина, след това той чу мъжки гласове. Говореха на немски.

— Хей, Райнер, как е там долу при теб?

Невидимият Райнер промърмори нещо в отговор, но какво именно, Гирланд не разбра.

— А? — отново първият глас. — Каква работа мога да имам… Хубаво удоволствие, да стърчиш цяла нощ на стълбището.

Чу се хилене и отново се възцари мълчание. Гирланд погледна от стаята. На последното стъпало на стълбището седеше човек в ливрея. В ръцете си държеше ловна пушка.

Явно графът се беше досетил, че те се крият в замъка. Но ако фон Холц си мисли, че те са тук, то защо не организира търсене? В края на краищата Гирланд стигна до мисълта, че графът просто чака утрото. Той се върна при Джилиан и й обясни какво по всяка вероятност ги чака на разсъмване.

— Вие… искате да кажете, че те знаят, че сме тук? — попита тя със страх.

— Не знаят, но предполагат. Имаме достатъчно място за маневри. Ако ме слушате, те няма да ни намерят. Но ако загубите самообладание, ние сме загубени.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме, засега още имаме време.

На Джилиан й се искаше да действа. Тя се опита да се успокои, но това беше свръх силите й. Марк обещава да я защити. Но как? Това е невъзможно. Каква ужасяваща тишина! И изведнъж тя чу равното дишане на Марк. Той спеше. Немислимо. Неговото безразличие към обкръжаващите ги опасности я поразяваше. И още един звук различи тя. Като че ли тихо хъркане се дочуваше от коридора.

— Чувате ли? — прошепна тя. — Пазачът като че ли е заспал.

— А… мислех, че спите…

— Имам лек сън…

Той отново погледна в коридора. Пазачът им спеше седнал на най-горното стъпало на стълбите, облегнат на перилата.

Гирланд затвори вратата и включи фенерчето.

— Хей, Джили, ставайте — каза той — имаме работа.

Той се приближи до прозореца. Тя скочи от леглото и също се приближи.

— Хванете се за тези завеси и хубаво ги дръжте.

Тя сграбчи тежкия пищен плюш, а той с цялата си тежест увисна на въженцето, което отваряше завесите. Зелено-златистият шнур около секунда се съпротивляваше, след това се скъса и падна на пода. Същото направиха и на другите прозорци, след няколко минути у него имаше осем доста дълги и здрави шнура, които той свърза в едно въже.

— Защо правите това? — разтревожи се Джилиан.

Тя му светеше с фенерчето.

— Заличавам следите. Когато чувстваш нещо лошо, най-добре да замъглиш картината.

Той отвори вратата на балкона, разтвори широко големите дървени щори, излезе и погледна надолу. По долните етажи беше тъмно. Лунна светлина се разливаше по полянката пред замъка. Гората стоеше като плътна черна стена, която на хоризонта се сливаше с края на небето.

Гирланд внимателно спусна въжето. Долният край увисна на нивото на третия етаж.

— Не стига — каза той — стойте тук, а аз ще отида да потърся още.

— Идвам с вас.

— Правете каквото ви казах!

Гирланд отвори вратата, погледна спящия пазач и се плъзна в коридора. След няколко минути се върна с нови шнурове. Сега те стигнаха земята. Той завърза края на въжето за перилата на балкона и се върна в стаята.

— Това може би ще ги заблуди. Но даже и ако не се хванат на тази въдица, все едно — ще спечелим време.

— А ние не можем ли да се спуснем по нея?

Гирланд поклати глава.

— Аз бих могъл, но вие не. Впрочем, ние няма да правим това.

Той я хвана за ръката.

— Когато се измъкнем оттук, обещавам ви, че ще оставя баща си на мира. Обещавам ви.

— Браво! Е, а сега да се измъкваме. Тръгваме. Свалете обувките. Искам да погледна и другите стаи, тази ми е, малка.

И двамата си свалиха обувките, Марк внимателно отвори вратата, хвърли поглед към спящия и изведе Джилиан. Те безшумно преминаха до другия край на коридора. Гирланд за миг запали фенерчето. Пред тях имаше голяма двукрила врата.

— Почакайте — прошепна той.

Допря ухо до вратата, ослуша се, безшумно я отвори, отново се ослуша и едва тогава освети отвътре. Лъчът светлинка потъна в мрака на огромната стая. Приличаше на банкетна зала. Като се приближи до стената, видя, че тя беше обкичена с различни по вид хладни оръжия. В тази зала се съхраняваше най-богатата колекция от оръжие — италианско, немско, английско. Херман Радниц имаше тази страст и, без да се скъпи, купуваше каквото намери. Гирланд кимна на Джилиан:

— Върви ни. Влезте. По-добро място да се скрием е трудно да се намери.

Тя влезе и Марк безшумно затвори вратата. Пазачът на стълбището спеше.

* * *

Луната осветяваше фасадата на гигантския замък. От своето укритие Малик виждаше, че Гирланд излезе на балкона и спусна въжето, което увисна на нивото на третия етаж. После изчезна. Малик се досети какво ще направи Гирланд по-нататък. Той отново се появи — вмъкна въжето, помота се и отново го спусна, долният му край вече докосна мрамора на терасата.

Така значи, той все пак се е решил да бяга, помисли си Малик. Спускането е много опасно, а за момичето е два пъти по-опасно. Той с интерес чакаше продължението.

Но очакваното не последва, въпреки че вратите на балкона и дървените щори бяха, както и по-рано широко отворени. Мъчително бавно се точеше времето. В безполезно чакане измина половин час. И като реши, че въжето е само за заблуда, някакъв трик, той с уважение кимна. Много пъти му се беше налагало да се среща с Гирланд и всеки път удивлението и възхищението му от него растяха. Гирланд беше решил да изчака в замъка, като накара своите преследвачи да повярват, че се е скрил в гората. На Малик този план се стори твърде остроумен.

Той прекара още половин час на дървото: в нито един от прозорците на замъка не светеше. Ловът ще продължи с изгрева на слънцето. Той се питаше как да постъпи. Гирланд е сам. Момичето само е в тежест. Малик си спомни, че веднъж Гирланд можеше да го ликвидира, но изведнъж, за негово учудване, прибра пистолета си и каза на своето момиче: „Спокойно, малката, на мен също ми се случва да вися на косъм. Ние с него сме професионалисти. Имаме една и съща работа. И има моменти, когато трябва да забравиш за копелетата, от които зависиш“. А онова момиче искаше да убие Малик. Спомни си Ковски. Ето кой никога на никого няма да протегне ръка за помощ… Подлец… Да, Гирланд е прав. И ето сега заедно с момичето е попаднал в клопка. Малик почувства, че е дошло време да си върне дълга.

Той безшумно слезе и като огромна котка се прокрадна от дърво на дърво. До полянката се спря и още веднъж внимателно огледа фасадата на замъка. Беше започнал нещо много рисковано. Тежката му ръка легна на дръжката на маузера. Бързо пресече поляната и се скри в спасителната сянка на замъка. Ослуша се. Тишина. Никой не извика, не вдигна тревога. Въжето. Малик прибра пистолета и увисна на него, въжето издържа. Като се увери в неговата здравина, той бавно, но уверено се покатери. Умееше да владее тялото и нервите си. Ни най-малко не го плашеше мисълта, че въжето може да се скъса и той да рухне на студените камъни на стълбището. На балкона той замря.

Да влезе в стаята без предупреждение би било рисковано. Гирланд можеше да го вземе за един от слугите на графа.

— Гирланд?… Аз съм Малик — прошепна той и веднага повтори: — Гирланд… Аз съм Малик.

Ослуша се. Мълчание. Бавно, много бавно той се приближи до вратата и включи фенерчето. В стаята нямаше никой. Добре, но къде беше Гирланд? Застина неподвижно. В коридора беше малко по-светло. Той зърна спящия пазач. Плъзна се в коридора и като сянка премина към отдалечения му край. Врати отляво и отдясно. Зад коя от тях е Гирланд? Малик се колебаеше. Той трябваше да бъде крайно предпазлив, за да не събуди пазача. Какво да прави? Та няма да вземе да ходи от стая в стая и да вика Гирланд… От друга страна… В края на краищата като реши да действа наслука, започна от най-отдалечената от пазача голяма двукрила врата. Както и преди, пазачът спеше. Малик лекичко натисна вратата, ослуша се. Тишина. А след това го прие в своите обятия непрогледна тъмнина.