Серия
Марк Гирланд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Whiff of Money, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)
Сканиране
hruSSi (2014)
Корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Мирис на пари

ИК „Гуторанов и син“, София, 1992

Английска. Първо издание

Художник: Пенко Гелев

ISBN: 954-507-005-6


I

Париж беше великолепен в ослепителните лъчи на утринното майско слънце.

Шефът на френския сектор на ЦРУ Джон Дорей съзерцаваше през широкия като витрина прозорец на своя кабинет свежата зеленина на дърветата, пролетно облечените хубави момичета и площада на Съгласието, препълнен, както обикновено, с автомобили. Беше доволен от себе си и живота. В папките на бюрото му нямаше нищо, което да изисква неотложни действия, и той се радваше на това. Удобно разположил се във фотьойла, той затаено се усмихваше на живота зад прозореца. Тридесет и девет години от своите шестдесет и шест Дорей беше отдал на службата си в ЦРУ и имаше всички основания да се гордее със себе си. Той заемаше завидния пост на директор на парижкото отделение и, нещо повече, независимо от възрастта, бяха го помолили да не си подава оставката — което беше безусловно доказателство за безупречна работа — и той имаше правото да смята себе си за незаменим.

Дорей (висок, подвижен като птиче, с очила без рамка) външно много приличаше на преуспяващ банкер, във всеки случай в него трудно можеше да се отгатне дръзкият и коварен директор на могъщата организация, чиито тайни връзки бяха толкова значителни. Малцина биха могли да предположат степента на неговото влияние и власт.

И ето, тъкмо когато Дорей си беше казал, че момичето в пъстрото мини-мини, което чакаше на червения светофар, е самото въплъщение на пролетта, иззвъня телефонът.

Дорей се намръщи. Телефонът беше бичът на неговия живот. Ако за миг му се удадеше да се наслади на тишината и покоя, то телефонът превръщаше всичко в развалини. Той вдигна слушалката.

— Да?

Мави Пол, неговата секретарка, обяви:

— Капитан Тим О’Халоран, сър. Да ви свържа ли?

Капитан Тим О’Халоран, резидентът на ЦРУ, беше дясната ръка и приятел на Дорей.

Дорей въздъхна. Всяко обаждане на О’Халоран предвещаваше неприятности.

— Да… Слушам. Вие ли сте, Тим?

— Добър ден, сър. Моля, изключете системата за подслушване.

Ниският глас на О’Халоран звучеше сухо. „Неприятности, това е сигурно!“ — помисли си Дорей, като натисна копчето.

— О’кей, Тим… Е, какво се е случило?

— Току-що се обади Алек Хамер. Той е дежурен на летище Орли. С нощния самолет от Ню Йорк е пристигнал Хенри Шерман.

Дорей замижа. Дали беше чул вярно? Когато си на шестдесет и шест…

— Кой, казахте?

— Хенри Шерман. Нашият Хенри Шерман.

— Това е невъзможно. Сигурно е грешка. Шерман е във Вашингтон. Аз…

— Зная къде трябва да бъде той, сър. Но сега се е насочил към центъра на Париж. Хамер четири години е бил телохранител на Шерман, преди да го вземем при нас и той твърди, че походката на Шерман, неговият маниер да си размахва ръцете и да кима в движение са така характерни, че е невъзможно да се сгреши. Човекът с мустаци и черни очила, пристигнал с първа класа, е Хенри Шерман.

— Но Шерман ден и нощ е под наблюдение от ФБР. Невъзможно е да го изпуснат. Хамер е сбъркал.

— Не, сър — в гласа на О’Халоран прозвуча нетърпение. — Още едно доказателство: паспорт на името на Джек Кейн. Вие знаете, че те си приличат и Шерман вече е използвал тази прилика миналата година, за да се скрие от журналистите. Тогава Кейн си пусна мустаци.

— Сигурен ли сте, че това не е Кейн?

— Абсолютно. Проверих. Кейн е в болница със счупен крак. След катастрофа. А Шерман, по думите на жена му, е със страшен грип „под домашен арест“ и не приема никого. Но изглежда е успял да избяга от пазителите си. Аз съм убеден, че Хамер е прав. Хенри Шерман е в Париж.

— Известно ли ви е къде е отседнал?

— Не, сър. Хамер го е изгубил в Орли, когато той се качил на такси. Да направя ли справка по хотелите?

Дорей се бавеше с отговора. Пресмяташе вариантите.

— Не — каза накрая. — Имаше ли багаж?

— Само малко куфарче.

— Тогава оставете това, Тим. И нека Хамер да мълчи. Работата е деликатна. Не губете връзката, Тим. Мисля, че скоро ще ми потрябвате.

Дорей остави слушалката, отпусна се във фотьойла и се втренчи в празното пространство. Зави му се свят.

Ако това бе действително Шерман (Дорей вече не се съмняваше в думите на Хамер), то защо, по дяволите, той бе в Париж? Да не би да се е побъркал? Фактът, че Мери Шерман помага на мъжа си в такова опасно и загадъчно начинание, означава едно — дело с извънредна важност. Дорей избърса с кърпа изпотените си ръце. Ако пресата разбере! Хенри Шерман пътешества с чужд паспорт!

Дорей се обезпокои не на шега. Хенри Шерман — кандидатът за президент на Съединените щати — до последния ден беше фаворитът в президентската надпревара. Един от най-богатите и влиятелни хора на Америка, президент на Американската стоманодобивна корпорация, глава на американски и европейски авиокомпании, Шерман бе член на множество административни съвети и бе на „ти“ с всички членове на сегашното правителство. Биографията му бе безупречна, а жена му, и това се признаваше от всеки, би станала великолепна стопанка на Белия дом.

Дорей познаваше Шерман почти четиридесет и пет години. Те заедно започнаха в Йейлския университет. Независимо че Шерман беше изключително праволинеен в разбиранията си, особено когато се отнасяше за руснаците или китайците, Дорей изпитваше към него безгранична симпатия. Освен това, той беше длъжник именно на Шерман за своето придвижване по служебната стълбица. И ако той би могъл да бъде полезен на Шерман, не би се поколебал нито минута.

Като пресметна възможните варианти, Дорей накрая стигна до извода, че може да помогне на Шерман само като не му се бърка в работата. Той самият е в състояние да се измъкне от всяко положение. Даже е по-добре никой да не се бърка. Ами ако все пак някой се намеси?

Дорей отново гледаше синьото небе и окъпаните от слънцето дървета, но чарът на днешното утро бе изчезнал. Какво ще стане, ако някой идиот го познае — колко ги има наоколо — и го довърши… Дорей потръпна. С такава важна птица може да се случи какво ли не. Какво да се прави?

И като че ли в отговор на този въпрос, отново иззвъня телефонът.

— Какво има? — промърмори Дорей с леко раздразнение.

— Сър, търси ви един господин, който казва, че не желае да се представи — съобщи Мави Пол. — Каза само, че сте били заедно в Ява.

Дорей въздъхна с облекчение.

— Свържете ме!

Кратка пауза, след което мъжки глас:

— Джон?

— Да. Не се представяйте. Зная кой сте и съм напълно на ваше разположение.

— Трябва да се срещнем… незабавно.

Дорей погледна календара. В близките два часа имаше две незначителни срещи.

— Къде се намирате?

— В Парк-хотела на улица Маслей.

— Ще дойда след двадесет минути. Не излизайте от стаята, много ви моля. Да търся ли Джек Кейн? — Дорей не можеше да си откаже това удоволствие.

— Да, но…

— Идвам.

Дорей остави слушалката и като наметна палтото си, бързо излезе от кабинета.

Мави Пол, великолепна брюнетка, преизпълнена от собственото си достойнство, въпреки ефектната си външност, беше старателна и сериозна девойка, честолюбива и работна — качества, които Дорей ценеше над всичко. Озадаченият вид и студеният поглед на шефа така учудиха Мави, че тя престана да пише.

— Няма да се върна по-рано от три часа. Отложете насрочените срещи, извинете ме, кажете, че се чувствам зле.

Плешивият дебел портиер сънено прелистваше „Фигаро“.

— Мосю Джек Кейн? — попита Дорей.

Дебелакът беше отегчен.

— Кой?

Дорей повтори името и портиерът с нежелание погледна регистрационната книга. Без да си вдига главата, той измърмори:

— Шестдесет и шеста. Четвърти етаж.

Дорей се изкачи по стълбата, застлана с протрита зелена пътека, стараейки се да не забелязва дъха на застояло. В малкия тъмен коридор той откри номер 66. Трудно беше да си представи, че бъдещият президент на САЩ може да се намира в подобно заведение. Той постоя пред вратата — сърцето му се беше разтуптяло — и тихо почука. Вратата се отвори веднага.

— Влизайте, Джон.

Дорей влезе в мизерната стая, Шерман заключи вратата. Внимателно се погледнаха. Шерман беше преминал петдесетте. Красив мъж, с тен, стегнат, с твърди тънки устни. Дорей не го беше виждал от пет години. Стори му се, че Шерман се е променил. Изглежда имаше сериозни неприятности. Беше смутен и неспокоен. Тъмни кръгове ограждаха синьо-стоманените очи.

— Радвам се да ви видя отново, Джон — каза Шерман. — Благодаря ви, че дойдохте така бързо.

Пое си дъх и, гледайки Дорей право в очите, попита:

— Как разбрахте, че ще се назова Кейн?

— Видели са ви в Орли. Проверили са билетите. О’Халоран ми се обади. Наредих му нищо да не предприема.

Шерман прекара ръка по лицето си.

— Но как ме познаха? — прошепна той.

— Алек Хамер контролира Орли. Помните ли го? Той ви познал по походката.

Шерман облекчено се усмихна.

— Имате добри агенти, Джон.

— Благодаря. Кога заминавате обратно, Хенри?

— Със следващия самолет в 15 часа. Знаете ли защо съм тук?

Дорей поклати глава.

— Не. Но работата, разбира се, е срочна. Вие дяволски рискувате… не съм аз този, който трябва да ви го каже.

— Знам, но Мери и Кейн ми помогнаха. Ако не бяха те, нямаше да мога да дойда… Тук съм, Джон, защото вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам в президентската кампания… Говоря много сериозно.

— Ще направя всичко, което ми е по силите.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, Джон. Нали сме стари приятели. Когато се случи тази мръсна история, аз казах на Мери, че вие сте единственият, в когото не се съмнявам…

Замълчаха. След това Шерман продължи:

— Имам дяволски малко време. Сега ще ви покажа нещо, а после ще си поговорим. Седнете.

Той отвори куфарчето си, извади оттам 8-милиметров прожекционен апарат в светлосин кожен калъф. Припряно приготви апарата, нагласи лентата, дръпна прашните щори. Дорей се измъчваше от лоши предчувствия. Напрежението растеше. Шерман включи проектора. На мърлявата стена се появи изображение.

Той го фокусира и се отдръпна към дивана в отдалечения край на стаята.

— Аз вече съм го гледал и повече не желая — седна, закривайки лицето си с ръце.

Дорей гледаше филма. Блудкава порнография. Мъжът криеше само лицето си. Беше надянал качулка. Момичето беше на двадесетина години — брюнетка със златиста кожа, добро телосложение, красиво създание с особена, чувствена красота. Филмът продължи пет минути, но Дорей почувства облекчение, когато лентата свърши. Той често беше чувал за такива филми, но никога не беше гледал и сега се чувстваше неловко. Той не си и представяше, че мъжът и жената можеха да се държат така. Защо ли Шерман му показа тази мръсотия?

Шерман стана, изключи проектора и дръпна щорите. После се обърна към Дорей, който си беше свалил очилата и масажираше очите си, и със запъване изрече:

— Момичето е дъщеря ми, Джон… Това е моята дъщеря.

* * *

Сергей Ковски, шефът на парижкото отделение на съветската служба за безопасност, се поздрави. Разпределението на агентите беше безпогрешно. С нищо незабележителният дебелак Дрина прекарваше по-голямата част от времето си в летище Орли. Ковски познаваше Борис Дрина като мързелив и страхлив човек, и едва ли не пълен идиот, но му довери Орли, защото Дрина имаше едно достойнство, в което не се съмняваше — абсолютна фотографична памет. Той бе способен да познае всеки срещнат човек. Паметта му съхраняваше чертите на лицето, походката и даже гласа.

Преди четири години, когато Хенри Шерман със съпругата си беше пристигнал в Париж за участие в някаква церемония в Елисейския дворец, Дрина беше видял само веднъж високия едър човек да излиза от сградата на аерогарата, но беше запомнил лекото поклащане на главата и характерната походка на Шерман. Сега той беше с мустаци и черни очила скриваха очите му, но Дрина веднага го позна — възможния президент на САЩ.

За разлика от Алек Хамер, който не вярваше на очевидното, Дрина действаше незабавно. Той побърза след Шерман, като се надяваше да се качи заедно с него в таксито, и чу:

— Парк-хотела, улица „Маслей“.

Като видя, че някой се опитва да се качи на задната седалка, Шерман сухо каза:

— Извинете, но колата е заета.

Руският агент огорчено се дръпна, мърморейки извинения. Едва колата потегли и той хукна към близкия телефон. Обаждането възбуди Ковски. Знаейки феноменалната памет на своя агент, той не си губи времето с празни приказки.

— Веднага в Парк-хотела — нареди той. — Ще ви изпратя Лабрей. Тръгвайте! Трябва да знам всяка негова крачка. Дръж се, Дрина!

Такова нещо никога не се беше случвало. Никога преди Ковски не беше го хвалил. И докато Хамер се обаждаше на О’Халоран, поласканият агент препускаше с колата си към Париж.

* * *

„Момичето е моята дъщеря.“

И отново на Дорей се стори, че не е чул добре, но погледът и целият вид на Шерман не оставяха никакви съмнения.

Сега той си спомни, че Шерман наистина имаше дъщеря. Бяха минали шест или седем години, откакто беше чул за нея за последен път. По онова време тя все още учеше в привилегировано училище в Швейцария. Вероятно избягваше компанията на родителите си, когато те, съпровождани от официални лица, пристигаха на ваканция в Европа. Припомняйки си филма, Дорей откриваше прилика на момичето с мисис Шерман. Красиво лице, крехка фигура, дълги крака и изящни ръце — това бе от майката.

— Аз съм потресен — прошепна той.

Шерман отново седна на дивана.

— Вече знаете тази мръсна история, Джон. Ние с Джилиан никога не намирахме общ език. Най-вероятно това да е моя вина, защото аз не исках деца. Каквото и да е, но от ранното й детство не ни потръгна. Тя беше просто едно непоносимо дете. Изпадаше в истерия, ако капризите й не се изпълняваха. Порасна и стана още по-непоносима. Как може да се работи, ако вкъщи по цял ден гърми поп-музика, пред очите ти са тези дългокоси безкрайни крясъци и сцени! Нямах повече сили и я изпратихме в Швейцария. В първокласно училище, където ми обещаха да я укротят. Четири години живя в Швейцария. Господи, какво блаженство! Живя там до деветнадесетата си година. Ние с Мери свикнахме, че тя не е с нас. В семейството ни не се намери място за момичето, а нашето обкръжение — все хора, които ми помагат в политическата ми кариера — я вбесяваше. И решихме да я оставим в Европа. Ние, разбира се, редовно си пишехме. Дъщеря ни от нищо не се интересуваше, но аз настоях да учи архитектура. Наех жена, която да я възпитава, да я придружава по време на пътешествията й във Франция, Германия, Италия, да се грижи за нея. Но преди година и половина тази жена ми съобщи, че дъщеря ми е изчезнала. Помислих си, че това може би е на добро. Бях много зает. Мери се безпокоеше, разбира се, но между нас казано, Джон, и тя имаше достатъчно работа. Тя не по-малко от мен се стараеше аз да стана президент.

Дорей едва го слушаше. Искаше му се всичко това да е сън, но… пред очите му се появяваше голото момиче, което той само преди пет минути гледаше с отвращение и неприязън. Дъщерята на Шерман. По гърба му преминаха ледени тръпки. Ако филмът попадне в ръцете на враговете, с Шерман е свършено… по всички линии. Повече няма да може да се изправи на крака.

— Естествено, аз разбирам, че сам съм си виновен за това. — Шерман се разхождаше из стаята. — Ние бяхме егоисти, но аз мислех, че ще е по-добре, ако й позволим да живее както си иска. Винаги можех да й дам пари, стига да поиска. — Той се спря до фотьойла. Дорей седеше все така неподвижно, скръстил крака и обхванал коленете си с ръце. — Ние се стараехме да я забравим, Джон, и ето го резултата.

— Да… — провлече Дорей, чувствайки нужда да каже нещо. — Разбирам…

Шерман печално се усмихна.

— Вие сте моят верен приятел, Джон. Другите биха казали, че си го заслужавам. Бяхме лоши родители и сега жънем буря. Господи! Каква буря!

Той извади от портфейла си лист хартия и го протегна на Дорей.

— Прочетете го.

Дорей разгъна листа. Текстът беше отпечатан на машина.

„За фукльото, който си въобразява, че ще стане президент. Сувенир от Париж. Има още три сувенира — по-хубави или по-лоши от този. Ако не си оттеглиш кандидатурата, сувенирите ще бъдат изпратени на вашите политически противници, които биха извлекли от тях полза“.

Дорей внимателно разгледа неумело написания текст, погледна го срещу светлината.

— Пликът у вас ли е?

— Филмът и писмото пристигнаха с дипломатическата поща — обясни Шерман. — И така, Джон, разбирате защо съм тук. Някой в Париж се опитва да ме шантажира. Това е вашият сектор. Говорихме за това с Мери. Тя иска да се откажа от борбата, но аз се сетих за вас. Джек Кейн прилича на мен. Посетих го в болницата и му казах, че трябва да замина за Париж. Той, без да се колебае, ми даде паспорта си, въпреки че разбираше, че ако се разбере, това може да погуби кариерата му. И ето ме тук. Ако не измислите нещо, ще трябва да изляза от играта. Представяш ли си какво означава това за мен!

Шерман млъкна, давайки възможност на Дорей да помисли. С треперещи ръце извади цигара. Пушеше, измервайки времето с продължителни всмуквания. Най-после Дорей произнесе:

— Трябва да се намери шантажиста, колкото се може по-бързо и да го накараме да замълчи. Имам хора, които могат да го направят. Но ме е страх, че това няма да реши проблема. Ние сме приятели, Хенри, и нас много неща ни свързват. И аз бих бил щастлив да ви помогна… Но вие имате много врагове. Даже някои от моите агенти не биха искали да ви видят президент. Те не харесват вашата политика и това е тяхно право… Но аз не мога да използвам своята агентура без риск да насоча удара против вас. Играя с вас открито. Много ми е мъчно, но ще трябва да се откажете от услугите на моята организация. Нали знаете как се върши работата: на всеки документ се изпраща копие във Вашингтон.

Шерман прекара ръка през лицето си и се сгуши. Беше объркан.

— Мери ми казваше приблизително същото. Прав сте, Джон. Имах слаба надежда, но прекалено й се доверих. Е, няма що. Всичко е свършено. Във всеки случай опитах всички средства.

— Аз не казах, че не съм в състояние да ви помогна. Казах само, че моята организация не влиза в сметката — кратко изрече Джон.

Шерман трепна.

— Вие действително ли можете да ми помогнете?

— Мисля, че да. Но помощта ще струва скъпо.

— Това няма да ме спре — възбудено възкликна Шерман. — Как? Как ще ми…

— Мисля, че Гирланд ще оправи работата.

— Гирланд? Кой е той?

Дорей изстиска горчива усмивка:

— Наистина, кой?… Гирланд беше моят най-добър агент, но, уви, трябваше да се разделя с него. Прекалено е самостоятелен. Той е жесток, съмненията са му чужди, майстор каратист, блестящ стрелец. Хитър, коварен, пресметлив човек. Много смел. Не всеки заслужава такива думи. Познава Париж като петте си пръста. Целият задкулисен свят му е познат: крадци, наркомани, педерасти, проститутки, всички, които живеят в сянка, му се доверяват. Има две слабости — жените и парите. Само Гирланд може да ви помогне.

Шерман с безпокойство погледна Дорей.

— Убеден ли сте, Джон? Тип с такава репутация може и сам да шантажира. Това не звучи сериозно.

— Гирланд никога няма да шантажира. Аз зная. Той, разбира се, е негодник, но си има принципи. Ако се захване за работа, ще я свърши. Гирланд е вашата единствена надежда. Не бих ви говорил за него, ако не бях сигурен.

Шерман се колебаеше.

— Аз, както се казва, нямам избор. Ако мислите, че можем да се доверим на този човек, няма що… Ще се наеме ли?

— Парите не миришат, но и Гирланд има безпогрешен нюх за тях. Това ще ви струва не по-малко от 20 000 долара. За толкова пари Гирланд ще се наеме да съживи и самия Де Гол.

* * *

Пол Лабрей вече седеше на терасата на кафенето срещу Парк-хотела. Дрина тежко се отпусна на стола до него.

— Пристигна ли?

— В хотела е.

— Това всичко ли е?

— Да.

Дрина направи гримаса. Той не обичаше Лабрей и знаеше, че Лабрей му се присмива зад гърба.

Пол Лабрей беше на 25 години. Майка му, французойка, беше умряла. Бе работила като келнерка в едно малко бистро, а баща му (той никога не беше го виждал), според нейните разкази, е бил американски войник. Дълъг като върлина и кльощав, с бяла кожа и голяма уста, Лабрей минаваше за ловък и хитър в сбиванията. Неговите мазни светли коси се спускаха под раменете му. Той вечно носеше тъмни очила и приятелите му се шегуваха, че спи с тях. Черният пуловер и черните тесни джинси му придаваха вид на хипи. Него наистина го завербуваха, когато пропагандираше сред тези бродяги комунистически идеи. Лабрей живееше за свое удоволствие, като печелеше пари срещу дребни услуги. Ковски, който беше силно впечатлен от Лабрей, го използваше за таен „подвижен“ агент.

Приближи келнерът. Дрина с удоволствие би си поръчал водка, но се боеше, че Лабрей ще докладва за това на Ковски и с явно съжаление си поръча кафе.

Дрина рязко се изправи. Джон Дорей с бърза крачка наближи Парк-хотела, за миг се спря, огледа фасадата и влезе.

— Стига си се кривил, другарю — каза Лабрей, като видя как се преобрази Дрина. — Някой познат ли?

— Я трай!

Дрина влезе в кафенето и се затвори в телефонната кабина. Той се обаждаше на Ковски.

— Джон Дорей пристигна в Парк-хотела — докладва той на руски.

— Дорей?!

— Да.

— Лабрей с вас ли е?

— Да.

Ковски замълча. Значи, Дорей тайно се среща с Шерман. От това можеше нещо да излезе. Най-главното беше да не сбърка.

— Ще ви изпратя още двама. Не бива да изпускате Шерман и Дорей. Ясно ли е?

— Да.

Дрина се върна на терасата.

— Човекът, който току-що влезе в хотела, е Джон Дорей — шефът на ЦРУ във Франция. Другарят Ковски ще изпрати още двама агенти. Шерман и Дорей да не се изпускат от очи. Това е заповед.

Лабрей закима. Светлите му коси танцуваха по раменете му.

* * *

Сергей Ковски, нисък шкембелия с месест нос и очи на пор, преглеждаше куп документи, пристигнали с дипломатическата поща. Имаше малка брада, над черния му костюм с жилетка блестеше голият му череп.

Иззвъня телефонът.

— Шерман се качи в такси. Отива към Орли. Лабрей и Алекс го следят. Предполагам, че ще пътува със самолета в 15 часа. Лабрей ще звънне от летището. Макс и аз тръгнахме след Дорей. Той излезе от Парк-хотела първи. В ръцете си носеше проектор. Когато влезе, проекторът го нямаше. Отиде на улица „Сюис“. Влезе в къщата и се качи на горния етаж с асансьора. Там — Дрина спря, за да си поеме дъх — там живее Марк Гирланд, с него вече си имахме неприятности.

Ковски притвори очи.

— Много добре — каза той след кратко мълчание. — Нека Макс продължи наблюдението на Дорей, а вие ще се заемете с Гирланд. Бъдете внимателен. Той е прекалено опасен. Не му се мяркайте пред очите.

— Тъй вярно — каза Дорей и окачи слушалката.

Ковски се изтегна във фотьойла. Цинична усмивка заигра върху устните му. Натисна копчето. Влезе пълна дама на неопределена възраст с тефтер и молив в ръка.

— Изпратете ми Малик — каза Ковски, без да я погледне.

През осемте години на работа в Париж той се бе нагледал на тънки симпатични девойки, като тайно желаеше всяка от тях. Секретарката дебелана му беше отвратителна.

След няколко минути се появи Малик. Великолепен атлет, истински гигант. Малик го смятаха за най-добрия съветски агент, докато не изпадна в немилост. Неговите зелени очи горяха със студен огън, който караше хората да отместват погледа си. С Ковски бяха смъртни врагове. Малик открито презираше Ковски за страхливостта му и Ковски се боеше да използва своята власт: в случай на необходимост Малик беше незаменим.

— Не чух да почукате — измърмори Ковски.

Малик премести стола и втренчено погледна шефа си.

— Имате шанс да се реабилитирате — изскърца със зъби Ковски и съобщи на Малик всичко, което беше научил за пристигането на Шерман и за визитата на Дорей при него. — А ето и това, което би ви заинтересувало. Сега Дорей е при Гирланд. Можете да вземете реванш. Нали заради него не ви се доверяват повече. Искам да знам какво са си наумили. Лабрей, Дрина, Алекс и Макс са на ваше разположение. Задачата ви е да разберете целта на пристигането на Шерман и защо Дорей се обръща към Гирланд. Действайте без отлагане. Всичко ясно ли е? Вие чувате ли ме?

Малик стана.

— Имам недостатъци, но не съм глух — измърмори той и излезе, без да удостои Ковски с поглед.