Шан Са
Момичето, което играеше Го (74)

74

„На този свят ние вървим по покрива на ада и гледаме цветята.“^[1]

Единствено съзерцанието на красотата откъсва военния от неговото упорство. Що се отнася до цветята, те нехаят за тези, които им се възхищават. Те цъфтят и в своята мимолетност се готвят за смъртта.

Последните телеграми вдигнаха казармата на крак. След като нанесоха на китайската армия поредица от поражения, нашите дивизии са напреднали до предградията на Пекин. Откъсната и паднала духом, армията на Сун Джъюан и Джан Дзъджун се бои повече от Чан Кайши, отколкото от японците. Опасявайки се да не би неговите войски да се насочат на север и да анексират тяхната територия, генералите отказват подкрепления от китайска страна и молят за мир.

В ресторант „Шидори“ гневът се разпространява от маса на маса. Най-войнствените измежду офицерите призовават да бъде превзет Пекин. По-предпазливите се опасяват от намеса на Съветския съюз и защищават преди всичко японското присъствие в Манджурия.

Днес не ходих при Орхидея. Тялото ми все още пази нейната свежест и гъвкавост. На вечеря ядох малко и се чувствувам лек и с бистър ум. Не се поддавам на разгорещения спор и напразно се опитвам да попреча на другарите си да се сбият.

Врявата по стаите продължава до късно вечерта. Неколцина екзалтирани лейтенанти разкопчават ризи и се кълнат, че ще си направят сепуко, ако императорската армия преговаря за мир с Пекин. Споменаването на кръвта разпалва мъжете до краен предел.

Измъквам се навън. Посред плаца вятърът облъхва лицето ми с лекото ухание на нощни цветя. Вълнувам се при мисълта, че принадлежа на едно изпълнено със себеотрицание поколение, посветило се на възвишена кауза. В нас и чрез нас възкръсва самурайският дух, убит от модерните времена. Живеем в период на несигурност. Великото бъдеще ни отнема куража да чакаме.

Горчиво стенание раздира тишината, до ушите ми достига тънкият звук на флейта. В стаята на капитан Накамура бях забелязал една шакухачи. Дали, пиян и скръбен, той измъчва своя инструмент?

Всеки следващ тон е по-нисък от предишния и постепенно преставам да ги чувам. Внезапно към небето се надига остър писък.

Въздухът прониква в мен като лунен лъч над тъмен океан. Днес съм жив, утре ще умра на фронта. Моето мимолетно щастие е по-силно от вечното блаженство.

Флейтата издъхва с безконечно стенание, сетне замлъква. Край мен листата се раздвижват. Погледът ми попада върху един щурец, вкопчен в дървото. В бронята му има широка цепнатина, откъдето се вижда прозрачното тяло. Разтърсван от тръпки, този нов живот се разгръща, издължава се, гърчи се, люлее се. Очаквам мига, когато той ще се откъсне от обвивката и го подканям да се покатери на пръста ми. На лунната светлина мекият щурец прилича на нефритово изваяние, творба на изкусен майстор. Крилата му се изпъват над копринената плът като две капки роса, готови да се отронят. Докосвам крайчеца на корема му. Още при първия досег вените му се разпадат, прозрачното тяло помътнява. Насекомото изхвърля мастилена течност. Тялото му се спихва. Едното му крило се издува, пръска се и се разпада на черни сълзи.

Мисля си за китайката, за Китай, който ще трябва да разрушим.