Шан Са
Момичето, което играеше Го (29)

29

Лунна перла моли родителите ми: иска да я придружа на рождения ден на новия кмет. Тя е убедена, че там ще бъде нейният съпруг с любовницата си, и иска да го залови на местопрестъплението.

Мама не може да устои на нейните сълзи. Възмущавам се от ревността на моята сестра, но ми се ще да видя светското общество. А може и Мин да е на тържеството.

— Госпожо, госпожице…

Лакеите в подножието на стълбището ни посрещат с поклон. Един от тях тръгва пред нас и ни кани да прекрачим прага на лакирана в червено порта. Прекосяваме три последователни двора. Тъй като Лунна перла не иска мъжът й да я види, отиваме чак по мръкнало.

Въвеждат ни в просторна градина, където под дърветата са разположени стотина маси, осветени от фенери на дълголетието. Музиканти в смокинги отчаяно се опитват да надмогнат глъчката, която вдига с гръмките си песни някаква оперна трупа.

Промъкваме се до една маса, притулена до кичест бор, и се разполагаме като ловци в засада. За да се пребори с прохладата на едва напъпилата пролет, нашият домакин е запалил мангали и факли. Още със сядането сестра ми започва да се оплаква: пламъците я заслепявали и не можела да види изменника. Оглеждам се наоколо, опитвайки се да открия зет ми. Изведнъж съзирам Дзин, облечен в европейски костюм, сам на маса, настрани от тълпата. Младежът гледа към мен.

Отивам при него.

— Искаш ли малко ракия? — пита ме той.

— Не, благодаря, не мога да я понасям.

Дзин дава знак на един сервитьор, който отрупва масата с десетина блюда.

С чифт пръчици в ръка, той ми сервира в една купичка няколко тънки прозрачни резена месо.

— Опитай от това — предлага ми той. — Месо от меча лапа.

Цененото от манджурските аристократи месо драска езика ми. Няма никакъв вкус.

— Ето — продължава Дзин. — Това пък е крак от камила, киснат пет години във вино. Ето и риба, наречена черен дракон, която се лови в река Амур.

Дори не докосвам ястията и го питам дали Мин не е тук.

— Няма го — отвръща ми той.

Опитвам се да скрия разочарованието си и, обяснявам, че сестра ми ме е довела и дори не познавам по лице нашия домакин, новия кмет.

Той ми посочва с пръст някакъв дребен и пълен, около петдесетгодишен мъж с посивяла коса, облечен в туника от брокат.

— Откъде го познаваш?

— Това е баща ми.

— Баща ти!

— Чудно, нали? — засмива се хладно Дзин. — Преди нападението на въстаниците той беше съветник на предишния кмет. Смъртта на едни урежда живота на други. Баща ми би се добрал до повишение дори в ада!

Смутена от това признание, не зная как да се измъкна.

— Виж, това е една от мащехите ми — продължава Дзин, като безцеремонно посочва една жена, която поздравява гостите и пърха около тях подобно на пеперуда от цвят на цвят. Гримирана е прекомерно и е облечена в богато везана туника, подплатена с кожа. Прическата й напомня ветрило и е украсена с бисери, корали и цветя от муселин, същинска рядкост в наши дни.

— Беше курва, преди да стане държанка на баща ми — коментира подигравателно Дзин. — Сега спи с един японски полковник. Знаеш ли защо се облича като императорска придворна дама? Открай време твърди, че произхождала от разорена фамилия на чисто жълтото знаме^[1]… Ето че идва майка ми. Как може да търпи под своя покрив подобна никаквица?

Проследявам погледа на Дзин и съзирам фигурата на възрастна жена.

Внезапно зад нея забелязвам моя зет. Косите му са намазани с брилянтин и е облечен в крещящо изискан костюм. Питам Дзин дали го познава.

Ъгълчетата на устните му си изкривяват в усмивка.

— Това ли е зет ти? Доносникът?

— Защо да е доносник? Зет ми е известен журналист.

Дзин не отговаря нищо. Той напълва голяма чаша с вино и я изпива на един дъх.

Изпитвам към приятеля на Мин някаква смесица от отвращение и възхищение. Смутена го оставям и напразно търся масата на сестра ми.