Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (3)

Втора глава
Въпросникът

Предложих на Рикори да го придружа до дома му и останах донякъде изненадан, че той прие с готовност. Толкова бе потресен, че чак го съжалих. Возехме се мълчаливо, с нас бе и бодигардът със стиснатите устни. Лицето на Питърс още бе пред очите ми.

Дадох на Рикори сънотворно и го изчаках да заспи, охраняван от хората си. Бях му казал, че твърдо съм решил да направя пълна и подробна аутопсия на трупа.

Като се върнах в болницата с неговата кола, установих, че тялото на Питърс е откарано в моргата. Брейл ми каза, че rigor mortis е завършило за по-малко от час — удивително кратък срок. Направих необходимите приготовления за аутопсията и заведох Брейл с мен у дома, за да поспим поне няколко часа. Трудно е да се предаде с думи как бе повлияло върху психиката ми цялото това събитие. Бях благодарен на Брейл, че ме придружи, а изглежда и той на мен.

Когато се събудих, все още бях в потиснато настроение от преживяния кошмар, макар въздействие му вече да отслабваше. Към два часа започнахме аутопсията. С неохота вдигнах чаршафа от тялото на Питърс. Вгледах се в лицето му и се изумих. Не беше останала и следа от сатанинското изражение. Сега то беше спокойно, с отпуснати черти — лице на човек, починал в мир, без никаква телесна и душевна агония. Повдигнах ръката му. Беше отпусната, както и цялото тяло. Трупното вкочанясване беше изчезнало!

Струва ми се, че точно тогава останах за първи път с убеждението, че имам работа с някакъв напълно нов, или поне непознат засега причинител на смърт, било той микробен агент или нещо друго. По правило трупното вкочанясване настъпва едва след шестнадесет, че и след двадесет и четири часа, в зависимост от състоянието на пациента преди смъртта, температурата и още десетина фактора. То трае обикновено от четиридесет и осем до седемдесет и два часа, и на бързото му настъпване съответства и бързо изчезване. Диабетиците вкочанясват по-бързо от другите хора. Още по-динамично се развива този процес, ако смъртта е дошла вследствие нараняване на мозъка, например при огнестрелна рана. А в сегашния случай трупното втвърдяване бе започнало със самото настъпване на смъртта и, изглежда, бе завършило цикъла си за удивително кратък период. Помощникът ми каза, че прегледал тялото след пет часа и решил, че вкочанясването още не е било настъпило. А в действителност то вече е било завършило и изчезнало.

Заключенията от аутопсията можеха да се вместят в две изречения. Нямаше никаква установима причина, поради която Питърс да не е жив. А той беше мъртъв!

По-късно, когато Хоскинс съобщи резултатите от изследванията си, тези две противоположни заключения останаха в сила. Нямаше никаква причина, поради която Питърс да е умрял. И въпреки това смъртта му беше неоспорим факт. Дори загадъчните светлинки, които бяхме наблюдавали, да имаха пряко отношение към смъртта му, то от тях не беше останала никаква следа. Органите му бяха в идеално състояние — той наистина беше изключително здрав представител на човешката раса. А и Хоскинс не бе успял да открие нови кръвни телца, заредени със светлина, след като го оставих сам.

Същата нощ съставих кратко писмо, в което описах в резюме симптомите, наблюдавани в случая с Питърс, без да се разпростирам върху промените в израза на лицето му, но предпазливо намеквах за „необикновени гримаси“ и „изражение на интензивен ужас“. Двамата с Брейл го размножихме и изпратихме по пощата до всички лекари в Ню Йорк. Аз лично се заех с извършването на дискретна анкета със същата цел из болниците. Умолявахме онези, които са лекували пациенти с такива симптоми или са имали други подобни случаи, да ни изпратят подробности — имена, адреси, занятия и всякакви характерни данни — като, разбира се, им гарантирахме запазване на професионалната тайна. Ласкаех се, че се ползвам с репутация, благодарение на която никой от получилите въпросника не би сметнал, че запитването ми е предизвикано от просто любопитство или че зад него се таи някаква, макар и минимално, неетична мотивировка.

В отговор получих седем писма и бях посетен лично от автора на едно от тях. Всички писма, с изключение на едно, ми предоставяха с различна доза медицински консерватизъм информацията, за която бях помолил. След като ги изчетох, вече не се съмнявах, че за шест месеца подобно на Питърс бяха умрели седем пациенти със съвсем различни характеристики и положения в обществото.

Ето случаите в хронологичен ред:

ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ МАЙ: Рут Бейли, петдесетгодишна стара мома; сравнително заможна и с безупречна репутация; работила в регистратурата на службата за обществено подпомагане; състрадателна душа; обожавала децата. Двадесети юни: Патрик Макилрейн — зидар, съпруга и две деца. Първи август: Анита Грийн — дете на единадесет години, родители със сравнително прилично материално положение и добро образование. Петнадесети август: Стийв Стандиш — гимнастик, тридесетгодишен, съпруга и три деца. Тридесети август: Джон Дж. Маршал — банкер, шестдесетгодишен, интересувал се от социалното осигуряване на децата. Десети септември: Финиъс Даймът — тридесет и пет годишен, цирков акробат на трапец, съпруга и малко дете. Дванадесети октомври: Хортенс Дарнли — около тридесетгодишна, без професия.

Адресите им, с изключение на два, бяха пръснати из целия град.

Във всяко писмо бе отбелязано внезапното настъпване на rigor mortis и бързото му отминаване. Посочваше се времето на настъпване на смъртта след първоначалния пристъп, равно приблизително на пет часа. В пет от писмата се съобщаваше за сменящите се изражения на лицето, които така ме бяха разтревожили — завоалираните описания издаваха озадачението на своите автори.

„Очите на пациента останаха отворени — съобщаваше лекарят, занимавал се със старата мама Бейли. — Бяха втренчени в пространството, но не показваха никакви признаци на възприемане на околната среда и не можеха да се фокусират, нямаше някакви данни, че виждат предмети, поставени пред тях. Първо изражение на силен страх, отстъпващо на други, особено обезпокоителни за наблюдаващия. Последните усилващи се въпреки констатирането на смъртта. Rigor mortis настъпило и разсеяло се общо за пет часа.“

Лекарят, който се бе грижил за зидаря Макилрейн, не споменаваше нищо за явленията, предшестващи смъртта, но подробно описваше изражението на лицето на пациента си след това.

„То нямаше нищо общо със свиването на лицевите мускули при така наречената «Хипократова маска» и изобщо не приличаше на широко отворените очи и разкривената уста, познати като «усмивката на смъртта». Нямаше ни най-малък признак на агония, по-скоро обратното. Бих окачествил това изражение като «изблик на необикновена злоба».“

Сведението на лекаря, занимавал се със Стандиш, акробата, беше сухо и формално, но в него се споменаваше, че „след като пациентът издъхна, от гърлото му излизаха единични неприятни звуци“. Зачудих се дали не са били същите демонични звуци, които издаваше Питърс, и ако беше така, резервираността на автора на писмото изобщо не ме учудваше.

Познавах добре медика, който беше лекувал банкера. Беше нетърпящ възражения, надут господин, идеалният лекар за големи богаташи.

„Няма загадка около причината за смъртта — пишеше той. — С положителност е била тромбоза, и то някъде в мозъка. Не отдавам никакво значение на лицевите гримаси, нито на елемента време по отношение на вкочанясването. Нали знаете, мой скъпи Лоуел — беше добавил той покровителствено, — в съдебната медицина съществува аксиомата, че човек може да докаже каквото си иска с rigor mortis“.

Щеше ми се да му отговоря, че когато налице са съмнения като тези, тромбозата е просто удобна диагноза, която прикрива невежеството на лекарите-терапевти, но това едва ли би накърнило самодоволството му.

Отчетът за Даймът представляваше изброяване на фактите без абсолютно никакъв коментар.

Обаче лекарят, грижил се за малката Анита, не беше чак толкова лаконичен.

„Детето беше много красиво. Изглежда, че не изпитваше никаква болка, но в началната фаза на болестта бях шокиран от силата на ужаса в неподвижния й втренчен поглед. Беше истински кошмар — още повече че тя безспорно беше в съзнание до настъпването на смъртта. Този симптом изобщо не се промени след въвеждането на почти смъртоносната доза морфин, който не оказа и абсолютно никакво влияние върху сърцето или дишането. По-късно ужасът изчезна, отстъпвайки място на други емоции, които никак не ми се иска да описвам в това сведение, но мога да го направя лично пред вас, ако желаете. Картината подир смъртта на детето беше особено смущаваща. Повтарям, че предпочитам да споделя с вас това по-скоро на четири очи, отколкото в писмен вид.“

Имаше и бързо надраскан послепис — усетих как се е колебал, но накрая не е устоял на порива да излее това, което му е тежало, надраскал е послеписа и е побързал да пусне писмото в пощата, преди да е размислил…

„Написах, че детето беше в съзнание до настъпването на смъртта. Но това, което не ми дава мира, е увереността, че момичето беше в съзнание и след настъпването на физическата смърт! Искам да се видя с вас, за да ви разправя по-подробно.“

Кимнах удовлетворено. Самият аз не се бях осмелил да включа тази констатация в съставения от мен въпросник. А ако тя беше валидна и за останалите случаи, както вече ми се струваше, всички лекари с изключение на Стандишовия се бяха оказали консерватори (или страхливци) като мен. Веднага се обадих по телефона на лекаря на малката Анита. Той беше много смутен. Неговият случай излезе досущ като този с Питърс във всички детайли, а той все повтаряше едно и също:

— Детето беше мило и добро като ангел, а се превърна в дявол!

Обещах му да го държа в течение на всички евентуални разкрития. Малко след този разговор ме посети младият лекар, който се беше грижил за Хортенс Дарнли. Доктор Й., както ще го нарека, не добави нищо ново към медицинската страна на проблема, но неговите думи първи очертаха възможния практически подход за неговото разрешаване.

Той ми каза, че кабинетът му се намирал в блока, където бил и апартаментът на Хортенс Дарнли. Работил до късно и около десет часа го повикала прислужничката на жената, едно цветнокожо момиче. Заварил пациентката просната на леглото си и веднага бил поразен от изражението на ужас, изписано на лицето й, както и от изключителната безжизненост на тялото й. Описа я като блондинка, синеока — „тип шантонерка“.

В апартамента й имало мъж. Той не желаел да си каже името, твърдял само, че е неин приятел. Отначало доктор Й. помислил, че жената е била подложена на някакво насилие, но при прегледа не установил никакви телесни повреди. „Приятелят“ му разправил, че както вечеряли, изведнъж „госпожица Дарнли се срути на пода, като че ли всичките й кости се превърнаха в каша и ние не можахме да изкопчим нито дума от нея“. Прислужницата потвърдила думите му. На масата имало недоядена храна и както мъжът, така и слугинята заявили, че Хортенс се намирала в прекрасно разположение на духа и че не е имало никаква караница. „Приятелят“ неохотно признал, че припадъкът е станал преди три часа — те сами се опитвали „да я свестят“ и го повикали едва когато на лицето й почнали да се появяват редуващите се изражения, за които споменах в случая с Питърс.

Със засилването на пристъпа прислужничката се изплашила, изпаднала в истерия и побягнала. Мъжът проявил хладнокръвие и останал до края. Бил много шокиран, както впрочем и доктор Й., от явленията, последвали смъртта. Когато лекарят казал, че случаят е за следователя, мъжът си развързал езика. Съобщил, че се нарича Джеймс Мартин и настоява да бъде направена пълна аутопсия на Хортенс. Не се поколебал да посочи основанията си затова. Дарнли му била метреса и той щял да си има „достатъчно неприятности“, ако смъртта й бъде приписана на него.

Била извършена цялостна аутопсия. Не се установили никакви следи от заболяване или отрова. С изключение на леко смущение на сърдечните клапи, Хортенс Дарнли била съвсем здрава. Заключението било смърт вследствие на сърдечно заболяване, но доктор Й. беше напълно убеден, че смъртта й няма нищо общо със сърцето.

Беше явно, че смъртта на Хортенс Дарнли се дължи на същата причина или причинител, както и всички останали случаи. Но това, което ми направи впечатление бе, че нейният апартамент е на един хвърлей с камък от адреса на Питърс, който ми беше дал Рикори. Освен това, според доктор Й. и Мартин принадлежеше към техния свят. Ето тук, между тези два случая като че ли имаше връзка, която отсъстваше между другите. Взех твърдо решение да посетя Рикори и да му разкрия всички факти, с които разполагам, така че, ако е възможно, да го привлека на помощ.

Разследването ми отне около две седмици. През това време опознах Рикори. От една страна, той ме заинтересува изключително в качеството си на типичен продукт на днешните обществени условия, а от друга, ми хареса, независимо от репутацията си. Беше забележително ерудиран, високо интелигентен и без никакви скрупули, дискретен и суеверен. В по-стари времена вероятно би бил капитан на кондотиерите — ум и шпага под наем. Чудех се какво ли са представлявали прадедите му. Посети ме няколко пъти след смъртта на Питърс и още повече ми се понрави. При тези гостувания го охраняваше мъжът със стиснатите устни, който беше пазил до болничния прозорец. Научих, че се казва Маккан. Той беше най-довереният телохранител на Рикори и очевидно беше напълно предан на белокосия си шеф. Освен това имаше интересен характер и гледаше на мен с добро око. Провлаченият му говор показваше, че е южняк. Той самият каза, че бил „крадец на добитък из цяла Аризона“, а след това станал „твърде известен по границата на щата“.

— Аз съм на твоя страна, докторе — заяви Маккан. — Много добре влияеш на шефа. Ей-така, просто го разсейваш да не мисли само за бизнеса. И кат’ дойда тук, мога да си извадя ръцете от джобовете. Само ми кажи, ако някой някога се опита да ти прави мръсно. Веднага ще поискам от шефа свободен ден.

После добави простичко, че може „да надупчи с шест куршума двадесет и петцентова монета от тридесет метра“.

Не разбрах дали се шегуваше или говореше сериозно. Във всеки случай Рикори никога не излизаше без него и на мен едва сега ми стана ясно колко много е държал на Питърс, щом беше оставил именно Маккан да го пази.

Свързах се с Рикори и го поканих на вечеря заедно с Брейл у дома. Той пристигна в седем часа и каза на шофьора си да дойде отново в десет. Седнахме на масата и Маккан, както обикновено, застана на стража в коридора за радост на моите две нощни медицински сестри — към дома си имам малка частна клиника. Престори се пред тях на въоръжен бандит от игралните филми.

След като се навечеряхме освободих иконома и преминахме към деловата част на срещата. Разправих на Рикори за въпросника и отбелязах, че благодарение на него съм открил седем случая, подобни на този на Питърс.

— Спокойно можете да се отърсите от подозрението, че смъртта на Питърс е свързана с вас, Рикори — казах му аз. — С едно вероятно изключение, никое от седемте умрели лица не принадлежи към това, което наричате „моя свят“. А ако единственото изключение наистина има отношение към вашата сфера, това с нищо не променя констатацията ми, че вие не сте замесен по никакъв начин. Да сте познавали или пък да сте чували за жена на име Хортенс Дарнли?

Той поклати отрицателно глава.

— Тя е живяла — продължих аз — практически точно срещу адреса на Питърс, който ми дадохте.

— Но Питърс никога не е живял на този адрес — усмихна се той полуизвинително. — Нали ме разбирате, тогава не ви познавах така добре, както сега.

Признавам си, че това донякъде ме смути.

— Е — продължих аз, — в такъв случай познавате ли някой си Мартин?

— Да — отговори той. — Всъщност познавам няколко души с името Мартин. Можете ли да ми опишете този, когото имате предвид? Или да ми кажете малкото му име?

— Джеймс — отговорих аз.

Рикори отново поклати глава и сбърчи чело.

— Може би Маккан го познава — каза той след известно мълчание. — Бихте ли го повикали, доктор Лоуел?

Позвъних на прислужника и го пратих да доведе бодигарда.

— Маккан — обърна се към него Рикори, — известна ли ти е жена на име Хортенс Дарнли?

— Разбира се — отговори той. — Една русокоса хубавица, момичето на „Бъч“ Мартин. Той я прибра от „Ванити“.

— Питърс познаваше ли я? — попитах аз.

— Ами да, има си хас! Тя е приятелка на Моли — шефе, нали се сещаш, по-малката сестра на Питърс. Моли напусна „Фолис“ преди три години, а той се запозна с Хорти у тях. Хорти и нашият бяха луди по детенцето на Моли. Но Том никога не се е свалял с нея, ако намекваш за това. Сам ми го е казвал.

Изгледах остро Рикори — спомних си как ми беше заявил категорично, че Питърс няма никакви живи роднини. Това изобщо не го смути.

— Маккан, къде е Мартин сега? — попита Рикори.

— Чух, че бил някъде в Канада — отговори Маккан. — Искаш ли да му вляза в дирите?

— По-късно ще ти кажа — отвърна Рикори и Маккан се върна в коридора.

— Мартин приятел ли ви е, или враг? — попитах аз.

— Нито едното, нито другото.

Седях мълчаливо и обмислях изненадващата нова информация. Смътната връзка, която предполагаше близостта между жилищата на Питърс и жената, се разпадна. Но Маккан я замени с друга. Хортенс Дарнли бе умряла на дванадесети октомври, а Питърс — на десети ноември. Кога за последен път се е виждал с нея? Ако тайнственото страдание е било причинено от някакъв непознат микроорганизъм, то кой можеше да каже колко продължителен е инкубационният му период? Дали Питърс не се е заразил от нея?

— Рикори, тази вечер узнах, че на два пъти сте ме подвели по отношение на Питърс. Ще се постарая да го забравя, защото се надявам, че няма да го направите отново. Освен това имам намерение да ви се доверя, дори с риск да наруша професионалната етика. Вижте тези писма.

Подадох му отговорите на моя въпросник. Той ги зачете, без да коментира. Когато свърши, му разправих всичко, което доктор Й. беше изложил по случая Дарнли. Разказах му с подробности за аутопсиите, включително и за миниатюрните светещи топчици в кръвта на Питърс.

Когато чу това, лицето му побледня. Прекръсти се.

— La strega!^[1] — промърмори той. — Вещицата! Пламъкът на вещицата!

— Що за глупости, бе, човече! — възкликнах аз. — Стига с тия суеверия! Аз търся за помощ.

— Вие сте невежа! Доктор Лоуел, има някои неща… — започна той разпалено, но след това се овладя. — Какво искате от мен?

— Първо — отговорих аз, — нека да проанализираме тези осем случая. Брейл, стигна ли до някакво заключение?

— Да — отговори Брейл. — Смятам, че и осмината са били убити.