Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (12)

Единадесета глава
Куклата, която убива

През остатъка от нощта спах дълбоко и без никакви сънища. Събудих се както обикновено в седем часа. Пазачите бяха на поста си. Попитах ги дали има някакви вести от Маккан, но те отговориха отрицателно. Малко се позачудих, но не ми се видя чак толкова необичайно. Скоро щеше да дойде смяната им и аз ги предупредих да не разказват на никого, освен на Маккан, за станалото през нощта, като изтъкнах, че едва ли някой ще повярва на думите им, ако се разприказват. Те искрено ме увериха, че ще си мълчат. Казах им, че искам отсега нататък охраната да стои в стаята, а не пред вратата.

Прегледах Рикори. Състоянието му удовлетворяваше по всички показатели. Заключих, че вторият шок е противодействал на остатъчните въздействия от първоначалния. Когато се събудеше, щеше да може да се движи и да говори. Съобщих тази успокоителна новина на пазачите. Личеше си, че умираха от желание да ми зададат цял куп въпроси, но аз не им позволих да ме запитат.

В осем часа се появи дневната сестра и много се изненада, като разбра, че Батлър спи, а аз съм заел нейното място. Не й дадох никакви обяснения, само казах, че охраната занапред ще пази вътре в стаята, вместо в коридора.

В осем и половина дойде Брейл, за да закусим и да узнае новостите. Изчаках да свърши със закуската и след това го осведомих за развоя на събитията. Премълчах обаче за малкото сестринско боне, както и за това, което ми се беше случило.

Реших да не споделям всичко с него поради някои предварително премислени от мен самия причини. Първо, ако Брейл видеше сестринската касинка, щеше да си направи съвсем крайни заключения. Имах силни съмнения, че е бил влюбен в Уолтърс и няма да се сдържи и ще хукне към майсторката на кукли. Твърдоглав по природа, при такива ситуации той беше прекалено силно податлив на внушения. За него това би било опасно, а неговите наблюдения и заключения бяха безценни за мен. Второ, ако научеше за моя малък снощен експеримент, несъмнено нямаше да ме изпуска повече от погледа си. Трето, всяка от тези две възможности с непредвидими последици можеше да провали собствената ми цел — да се видя с мадам Мандилип насаме (с изключение на Маккан, който щеше да наблюдава магазина отвън).

Не бих могъл да предвидя изхода от една такава среща. Но очевидно това беше единственият начин да запазя самоуважението си. Да призная, че това, което се случи, е работа на вещица, магьосничество, свръхестествено събитие, означаваше да се поддам на суеверие. Нищо не може да бъде свръхестествено. Ако нещо съществува, то трябва да спазва природните правила. Материалните тела са длъжни да се подчиняват на законите на материята. Ние може да не познаваме тези закони — но въпреки това те са факт. Ако мадам Мандилип притежава познания в областта на някаква неизвестна наука, то аз съм представител на призната наука и трябва да открия всичко възможно за първата. Особено след като вече бях изпитал нейното влияние върху себе си. Това, че бях успял да предвидя техниката й — ако това беше нейната техника, а не самовнушение от моя страна — ми вдъхваше увереност. Бях длъжен да се срещна с мадам Мандилип на всяка цена.

Оказа се, че днес е ден за консултации, така че можех да се измъкна чак след два часа. Помолих Брейл да поеме задълженията ми до края на деня. Към десет сестрата телефонира, че Рикори се е събудил, може да говори и настоява да ме види.

Когато влязох в стаята, той ми се усмихна. Хванах го за китката, за да му проверя пулса, а той каза:

— Доктор Лоуел, струва ми, че спасихте не само моя живот! Рикори ви поднася своята благодарност. Рикори никога няма да забрави колко ви е задължен!

Малко пищна формулировка, но напълно в неговия стил. Това показваше, че умът му функционира нормално и аз се успокоих.

— За нула време ще ви изправим на крака — потупах го аз по рамото, но той не обърна внимание на думите ми. Прошепна:

— Имаше ли още… смъртни случаи?

Чудех се дали имаше някакъв спомен от случката през нощта и му отговорих:

— Не. Но вие бяхте на края на силите си, когато Маккан ви доведе. Затова не искам да приказвате много днес. — И добавих уж нехайно: — Не, нищо особено не се е случвало. А, да — тази сутрин паднахте от постелята. Спомняте ли си?

Той хвърли поглед към охраната, после към мен и каза:

— Чувствам се слаб, много слаб. Трябва бързо да ми върнете силите.

— След два дни ще можете да сядате, Рикори.

— Трябва да стъпя на крака и да изляза навън за по-малко от два дни. Има една работа, която трябва да свърша. Тя не може да чака.

Не биваше да се вълнува, затова се отказах от намерението си да го попитам какво се е случило в колата и казах решително:

— Това зависи изцяло от вас. Но трябва да спазвате препоръките ми. Сега ще дам нареждания как да ви хранят. Освен това държа пазачите ви да останат в стаята.

— А твърдите, че нищо особено не се е случило?

— Просто искам нищо да не ви се случи. — Наведох се към него и рекох шепнешком: — Маккан е разположил хора около магазина на Мандилип. Тя не може да избяга никъде.

— Само че нейните слуги действат по-ефикасно от моите, доктор Лоуел! — отвърна той.

Изгледах го изпитателно. Погледът му беше непроницаем. Върнах се в кабинета си, потънал в размисли. Какво знаеше Рикори?

В единадесет часа Маккан ми се обади по телефона. Толкова се зарадвах, когато чух гласа му, че чак се разсърдих.

— По дяволите, къде беше досега… — започнах аз.

— Вижте какво, докторе. Намирам се в дома на Моли, сестрата на Питърс — прекъсна ме той. — Елате веднага.

Безапелационното му искане породи негодувание у мен.

— Не сега — отговорих аз. — Имам приемни часове. Ще се освободя чак в два следобед.

— Не можете ли да се измъкнете? Случи се нещо. Просто не знам какво да правя! — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Какво се е случило?

— Не мога да ви кажа по телефона… — После го чух да говори с по-спокоен, дори нежен глас: — По-тихо, Моли. Плачът няма да помогне! — И пак към мен: — Ей, докторе, елате възможно най-бързо. Чакам ви. Запишете адреса. — Продиктува ми го и отново смени тона: — Стига, Моли! Няма да те оставя сама.

Сетне рязко затвори телефона. Върнах се в креслото си. Бях разтревожен. Той дори не ме попита за Рикори, а това само по себе си беше смущаващо. Дали Моли не беше научила за смъртта на брат си и не беше припаднала? Спомних си как Рикори ми каза, че скоро щяла да става майка. Не, усещах, че паниката на Маккан се дължи на нещо повече от това. Започна да ме обзема все по-силно безпокойство. Прегледах списъка на приемните си часове. Нямаше особено важни пациенти. Внезапно взех решение и казах на секретарката ми да им се обади и да отложи срещите. Наредих да ми докарат колата и назовах адреса, който ми бе дал Маккан.

Той ме посрещна на прага. Бузите му бяха хлътнали, очите му блуждаеха. Пусна ме да вляза, без да промълви нито дума, и ме преведе по коридора. Минах покрай някаква отворена врата и видях една жена, прегърнала ридаещо дете. Маккан ме заведе в спалнята и ми посочи леглото, на което лежеше мъж, завит до шията. Приближих се до него и го пипнах. Беше мъртъв. Беше умрял преди много часове.

— Съпругът на Моли — каза Маккан. — Огледайте го, както сторихте с шефа.

Изпитах изключително неприятното усещане, че се намирам върху гигантско грънчарско колело, въртяно от нечия неумолима ръка — от Питърс към Уолтърс, после към Рикори, сега пък този труп пред мен… дали колелото ще спре дотук?

Разсъблякох мъртвеца. Извадих от чантата си лупа и сонди. Проучих тялото сантиметър по сантиметър, започвайки от областта на сърцето. Там нямаше никакви следи… нито където и да било другаде… Преобърнах тялото.

Веднага забелязах в основата на черепа миниатюрна дупчица.

Взех една фина сонда и я вкарах. Действах много внимателно. Сондата — отново усетих как всичко се върти в дяволски кръг — потъна с лекота в дупчицата.

Очевидно нещо подобно на дълга тънка игла е било забито в това жизненоважно място — точно там, където гръбначният нерв се свързва с мозъка. Случайно — а може би иглата е била завъртяна нарочно, за да прекъсне нервните пътища — е настъпила парализа и почти мигновена смърт.

Изтеглих сондата и се обърнах към Маккан:

— Човекът е бил убит. Със същия вид оръжие, с което е бил нападнат Рикори. Но в случая онзи, който го е намушкал, се е справил по-успешно. Този мъж никога няма да се върне към живота — за разлика от Рикори.

— Така ли? — попита язвително Маккан. — Аз и Пол бяхме единствените в колата при Рикори. А единствените, които са били с този мъж, докторе, са съпругата и детенцето му. Може би ще кажете, че те са го ликвидирали — както смятахте, че ние сме очистили шефа?

— Маккан, какво ти е известно по този случай? И как така си се озовал тук… толкова своевременно?

Той ми отговори спокойно:

— Не бях в тази къща, когато е бил убит, ако намеквате за това. Ако искате да знаете кога е станало, ще ви кажа — в два часа през нощта. Моли ми се обади по телефона преди час и аз веднага пристигнах.

— Провървяло й е в това отношение — казах сухо аз. — Хората на Рикори се опитват да те намерят от един часа през нощта.

— Знам. Но тъкмо се канех да дойда при вас, когато Моли ми се обади. А ако се интересувате какво съм правил през цялата нощ — ще ви кажа. Работех по поставената задача. Опитвах се да открия къде крие автомобила си племенницата на онази дяволица. И разбрах — но твърде късно.

— Ами хората, които трябваше да я следят?

— Вижте какво, докторе, защо първо не поговорите с Моли? — прекъсна ме той. — Боя се за нея. Крепи я само това, че наистина се появихте, след всичко, което й разправих за вас.

— Заведи ме тогава при нея.

Влязохме в стаята, където бях видял жената с ридаещото дете. По моя преценка тя не беше на повече от двадесет и седем — двадесет и осем години и при нормални обстоятелства би изглеждала необикновено привлекателна. Но сега лицето й беше подпухнало и бледо, а в очите й имаше страх и ужас, почти граничещи с лудостта. Тя се втренчи в мен с празен поглед. Търкаше устните си с пръст, а очите й издаваха, че в главата й нямаше нищо друго, освен безумна мъка. Детето, момиченце на четири години, не преставаше да плаче. Маккан раздруса жената за рамото и каза властно, но същевременно със съчувствие:

— Моли, съвземи се! Ето го доктора.

Жената изведнъж осъзна присъствието ми. Гледа ме няколко мъчително дълги секунди и след това каза не толкова въпросително, колкото почти без надежда:

— Той… е мъртъв, нали? — Прочете отговора върху лицето ми и извика: — О, Джони! Моят Джони! Мъртъв! — Прегърна детето и зашепна унесено: — Нашият Джони замина, миличко. Тати трябваше да замине. Не плачи, миличко, скоро ще го видим отново!

Бих предпочел да рухне и да се разридае, но дълбокият страх, който не напускаше погледа й, беше твърде силен и блокираше нормалните отдушници на мъката. Разбрах, че съзнанието й не ще може още дълго да издържи на това напрежение и просъсках:

— Маккан, направи нещо, което да я предизвика. Ядосай я силно или я разреви. Няма значение кое от двете.

Той кимна. Грабна детето от ръцете й и го скри зад гърба си. Наведе се, като почти допря лицето си до нейното и изръмжа грубо:

— Моли, я си признай! Защо уби Джон?

Жената застина за миг, без да проумее въпроса. След това се разтрепери. Страхът изчезна от очите й и се смени с яростен гняв. Тя се нахвърли с юмруци върху Маккан, но той я хвана за китките. Детето писна.

Тялото на жената омекна, ръцете й се отпуснаха. Тя се строполи на пода. Главата й клюмна на свитите колене. И сълзите й рукнаха. Маккан понечи да я вдигне и да я прегърне, но аз го спрях:

— Остави я да се наплаче. Така е най-добре за нея в момента.

След известно време тя повдигна очи към Маккан и попита с треперлив глас:

— Дан, нали не го мислиш наистина?

— Не, Моли, знам, че не си го направила ти — отговори той. — Но сега трябва да поговориш с доктора. Чака ни много работа.

Поуспокоена, тя се обърна към мен.

— Докторе, искате ли да ме разпитате? Или просто трябва да ви разправя всичко, което се случи?

— Разкажи му го, както го разказа на мен — обади се Маккан. — Започни с куклата.

— Точно така — казах аз. — Ако имам някакви въпроси, ще ти ги задам, когато свършиш.

— Вчера следобед Дан, Дан Маккан; дойде и ме взе да ме повози с колата — започна тя. — Обикновено Джон не се прибира… не се прибираше вкъщи до шест часа. Но вчера се беше върнал по-рано, около три. Той харесва… харесваше Дан и ме подкани да отида с него. Прибрах се привечер от разходката. „Моли, докато беше навън, пристигна подарък за детето — каза ми той. — Още една кукла. Обзалагам се, че я е изпратил Том.“ Том е брат ми. На масата лежеше голяма кутия и аз вдигнах капака й. Вътре имаше една кукла, която страшно приличаше на жива. Истинско произведение на изкуството. Малка женска кукла. Представляваше десет-дванадесетгодишно момиченце, облечено като ученичка, с учебниците и тетрадките й, поставени в превързана с ремък и преметната през рамото чанта — беше висока само тридесет сантиметра, но бе направо съвършена. С такова мило лице — като на малък ангел!

„Беше адресирана на твое име, Моли — каза ми Джон, — но аз помислих, че са цветя и отворих пакета. Още малко и ще проговори, нали? Обзалагам се, че точно това наричат «кукла-портрет». Някое хлапе е позирало за нея, личи си.“

Бях убедена, че я е изпратил Том, защото по-рано той беше подарил една кукла на малката. Една моя приятелка… тя почина… й донесе кукла от същия магазин и ми каза, че жената, която изработва куклите, я помолила да й позира. И като съобразих всичко това, реших, че е идвал Том и е донесъл нова кукла за дъщеря ми. Попитах Джон: „Нямаше ли вътре бележка, картичка или нещо друго?“ Той отговори: „Не… а, да, имаше една странна дреболия. Къде ли дяна? Сигурно съм я пъхнал в джоба си.“ Порови из дрехите си и извади една връв с възли, изплетена от коса. Аз казах: „Интересно какво ли си е наумил Том с това?“ Джон я прибра обратно в джоба си и повече не се сетих за нея.

Малката Моли спеше. Нагласихме куклата до нея, за да я види, щом се събуди, и когато това стана, тя наистина изпадна във възторг. Вечеряхме, Моли се заигра с куклата и като я слагах в кошчето, се разплака и не искаше да я остави. Затова й позволихме да спи с куклата. Играхме на карти до единадесет и след това се приготвихме за лягане.

Моли обикновено е неспокойна нощем и все още спи в ниско бебешко кошче — за да не падне. То стои в нашата стая, в ъгъла, до единия от прозорците. Между двата прозореца е тоалетната ми масичка, а леглото ни е срещу тях, тъй че главите ни са откъм стената. И двамата спряхме, за да погледнем Моли, както правим… правехме винаги. Тя беше заспала дълбоко и гушкаше куклата, беше сложила главата й на рамото си.

„Боже Господи, Моли, тази кукла изглежда жива като детето — възкликна Джон. — Все едно, че ей сега ще стане и ще проходи. Момиченцето, което е позирало за нея, сигурно е било много сладко.“

И наистина беше така. Куклата имаше много мило, нежно личице… и, о, доктор Лоуел, именно от това всичко става… толкова отвратително ужасно…

Видях как страхът отново пропълзя в очите й.

— Моли, стегни се! — обади се Маккан.

— Опитах се да взема куклата. Беше толкова красива, че се страхувах детето да не се преобърне върху нея и да я смачка — продължи Моли тихо, — но тя я стискаше здраво, а аз не исках да я безпокоя. Затова й я оставих. Докато се събличахме, Джон извади от джоба си връвта с възлите. „Като се чуеш с Том, попитай го за какво служи тая чудесия“ — каза той. Метна връвта на малката масичка, легна и скоро заспа. След това се унесох и аз…

И изведнъж се събудих… или ми се стори, че се събудих… защото не знам дали съм била будна, или съм сънувала. О, Господи… Чух как Джон умираше…

Сълзи потекоха от очите й.

— Ако съм била будна, значи ме е събудила абсолютната тишина. И все пак — именно тя ме кара са мисля, че съм сънувала. Не е възможно да съществува такава тишина… освен в сънищата. Ние сме на втория етаж и от улицата винаги прониква някакъв шум. А тогава нямаше нито звук… като че ли… като че ли изведнъж целият свят беше онемял. Стори ми се, че седнах, заслушах се… ослушвах се жадно и за най-малкия шум. Даже не чувах дишането на Джон. Бях уплашена, защото в тази тишина имаше нещо злокобно. Нещо… живо! Понечих да докосна Джон, да го сбутам. И открих, че не можех да мръдна! Дори пръста си не можех да помръдна! Опитах се да проговоря. Или да извикам. Но не би!

Пердетата на прозорците бяха спуснати само наполовина. Под тях и около тях проникваше слаба светлина от улицата. Изведнъж тя изчезна. Стаята стана тъмна — непрогледно тъмна.

И тогава избликна зеленото сияние…

Започна като съвсем слабо блещукане. Не идваше отвън. Самата стая го излъчваше. Ту проблясваше, ту гаснеше. Пулсираше ритмично. Но след всяко угасване светваше все по-ярко. Беше зелено — като слаба светлинка на светулка. Или като лунно отражение в зелена вода. Но това не беше светлина, а само имитация на светлина. Не беше ярко. Сякаш извираше от нищото. И беше навсякъде — под тоалетната масичка, под столовете… При това предметите в стаята не хвърляха никакви сенки. Можех да видя всичко в спалнята. Виждах и Моли в коша, главата на куклата на рамото й…

Куклата се раздвижи!

Завъртя главата си и като че ли се заслуша в дишането на детето. Постави малките си ръце върху неговата длан и я отмести…

Куклата седна!

Вече бях сигурна, че сънувам… тази странна тишина, странното зелено сияние… и това, което…

Куклата се изсули от коша и се спусна на пода. Закрачи нехайно към леглото ни, подобно на първолак, който върви и размахва учебниците си. Въртеше глава ту на една, ту на друга страна, оглеждайки стаята досущ като любопитно дете. Забеляза тоалетната масичка и спря до нея. Качи се на стола пред масичката, от него скочи горе, метна чантата с книгите си настрана и започна да се кипри пред огледалото.

Контеше се, накланяше се и се оглеждаше, първо през едното си рамо, после през другото. „Що за фантастичен сън!“ — удивих се аз. Куклата приближи лицето си до огледалото и оправи косата си. Помислих си: „Каква суетна малка кукла!“ И после: „Аз сънувам всичко това, защото Джон каза, че куклата толкова прилича на жива, че няма да се изненада, ако я види да ходи. Само че не може да сънувам, защото ако е така, не бих могла да преценявам това, което сънувам!“ Всичко ми се видя толкова абсурдно, че се засмях. Знаех, че не съм издала никакъв звук. Знаех… че смехът остана вътре в мен. Но куклата сякаш ме чу. Обърна се и ме изгледа право в очите…

Стори ми се, че сърцето ми спря да бие. Имала съм и друг път кошмари, доктор Лоуел — но дори в най-лошите от тях не съм чувствала такъв потрес, както в мига, в който очите на куклата се кръстосаха с моите…

Това бяха очите на дявол!

Излъчваха червена светлина. Искам да кажа, че светеха… като погледа на див звяр в мрака. При вида на този сатанински блясък сякаш нечия ръка сграбчи сърцето ми! Очи, дошли от ада, върху това ангелско лице…

Не знам колко време куклата стоя и ме гледа свирепо. После седна на ръба на тоалетната масичка и заклати крака като дете. Бавно започна да вдига малката си ръка и посегна към врата си. И все така бавно ми я показа. Държеше игла… дълга като кинжал…

Скочи от тоалетната масичка на пода. Затича се към мен и долният край на леглото я скри. Само миг — и ето че тя вече беше на леглото, в краката на Джон, продължавайки да ме пронизва с червените си светещи очи.

Опитах се да извикам, да помръдна, да събудя Джон. Започнах да се моля: „О, Господи, събуди го! Мили Господи, събуди го!“

Куклата отмести погледа си от мен и се отправи към Джон. Пропълзя по тялото му, насочвайки се към главата му. Помъчих се да раздвижа ръката си, за да я хвана, но не успях. Куклата излезе от полезрението ми…

Раздаде се ужасен стон. Усетих как Джон се разтресе, после се изпъна и изви… Чух го как въздъхна…

Дълбоко… дълбоко вътре в себе си знаех, че Джон умира… в тишината… и не можех с нищо да му помогна…

Под прозорците се разнесе нещо като изсвирване на флейта. Последваха го тихи стъпки. Видях как куклата се плъзна по пода и се метна на перваза на прозореца. Коленичи там за миг, оглеждайки улицата. Забелязах, че държеше в ръката си връвта с възлите, която Джон беше хвърлил на нощната масичка.

Флейтата отново изсвири… Куклата се прехвърли през прозореца… Мярнаха ми се червените й очи… и после тя изчезна…

Зеленото сияние… премигна и… се разсея. Светлината от улицата отново нахлу изпод пердетата. Тишината сякаш… изтече от стаята.

И тогава върху мен се стовари вълна от мрак. Потънах в нея. Чух само как часовникът удари два.

Когато се свестих… или, ако това е било сън, когато се събудих… се обърнах към Джон. Той лежеше… неподвижен! Пипнах го… беше студен… толкова студен!

Доктор Лоуел, кажете ми, кое е било насън и кое — наяве? Мигар може да го е убила кукла!

Дали е протегнал ръка към мен и ме е докоснал, докато е умирал… и кошмарът от реалността е нахлул в съня ми? Или насън… съм го убила?