Маргарет Милър
Сезонът на бедите (20)

20.

Истър я чакаше. Не беше нужно да го пита намерил ли е Еди и Вос: в гаража не светеше.

Той я погледна през стаята. Всички лампи все още бяха запалени и всяка черта и извивка на лицето му бяха отчетливи и мрачни.

— Имаш си големи неприятности, Шарлот.

Тя мълчаливо отиде до големия прозорец, където стоеше столът на Луис, и се загледа в светлините на града. Само преди пет вечери беше стояла на същото това място и се бе чудила коя ли от тях е на Вайолет. Беше разказала за нея на Луис и бе му се доверила: „Луис, мисля, че направих грешка“.

Е, грешката се бе разраснала като рак, побеснелите й, злокачествени клетки се бяха прехвърлили от един живот на друг, докато накрая бяха обхванали всички — Вайолет и Еди, Вос, жена му и стареца Тидълс, Истър, Луис, Гуен и госпожа Райърлинг. Грешката й бе заразила всеки от тях, но последната й жертва беше самата тя, Шарлот Кийтинг.

Каза, без да се обръща:

— Съобщи ли вече?

— Още не.

— Но ще го направиш.

— Длъжен съм.

— Предполагам, осъзнаваш, че това ще сложи край на живота ми тук, на работата ми.

— Да.

Шарлот затвори очи. Усещаше клепачите си сухи и прашни.

— Каква ирония, а? Щеше ми се само да помогна на Вайолет, когато отидох на „Маслините“ през онази нощ. Задълженията ми изглеждаха толкова ясни и неотменни. Аз всъщност нямах желание да ходя в оная къща. Страхувах се от нея. Помня какво си помислих — че там са се случили толкова много неща, та едно в повече даже няма да бъде забелязано. Не съм била права. Навярно предприех доста погрешни стъпки, натиснах грешни копчета, чуках не където трябва.

— Все още имаш шанс — каза Истър, — ако намериш Балард.

— Наистина ли толкова го мразиш, че искаш да го забъркаш в тая каша?

— Не е достатъчно голям и важен, че да го мразя. И се смалява с всяка изминала минута.

— Изразяваш се странно.

— Ще ме разбереш, ако се заслушаш в думите ми. Или не искаш?

— Не съм сигурна. Аз… аз съм объркана. Всичките тези намеци за Луис…

— Опитах се да те сваля на земята внимателно, Шарлот. Ти не желаеш да слезеш. Хвърчиш из облаците, дори и сега. А когато един облак натежи, завалява. Извива се буря.

— Бъди директен, ако обичаш.

— Опитвам се — каза Истър. — Балард не ти е казал, че познава Вайолет, нали?

— Той не я познава.

— Не е така. Именно той я е изпратил при теб.

— Не! Не го вярвам!

— Трябва. Истина е. Детето е било негово. Изпратил я е, понеже е знаел какво изпитваш към хората в затруднено положение, и се е надявал да я отървеш от бебето, да й помогнеш и едновременно с това да му спасиш кожата.

— Не. — Възражението несигурно заседна в гърлото й. — Той ми каза… през нощта, когато се срещнахме на вълнолома, че даже не я познава. Повярвах му. Говореше истината, сигурна съм.

— Може да е така, поне доколкото на него му е било известно. Възможно е да не е помнел момичето и дори да не е знаел името й, докато не е видял снимката й във вестника на следващия ден, снимката и името на градчето, откъдето е родом. Тогава се е сетил.

Настъпи дълго мълчание, нарушавано единствено от тиктакането на часовника на камината, отброяващ неспокойните минути.

— Това не са догадки — обади се Истър. — Знам, че е изпратил Вайолет при теб, понеже името и адресът ти на картичката, намерена в твоята чанта, са напечатани на пишещата машина в кабинета на Балард.

— Опитваш се да го натопиш. Фабрикуваш улики срещу него.

— Не действам по този начин — категорично каза той, — дори и заради любов към жена. Още доказателства ли искаш?

— Не.

— Имаш нужда. — Истър извади сгънат лист хартия от джоба си и й го показа. Беше фотокопие на страница от адресната книга на мотела „Розова градина“, в Ашли, Орегон, С. Винсънт Ролс, собственик и управител, дата: 26 февруари. Име — Л.Б. Балард. Адрес — „Корона дел Мар“, номер 480, Салинда, Калифорния. Автомобил — „Кадилак“, регистрационен номер „Калифорния 17 У 205“.

Шарлот не можеше да откъсне очи от името на фотокопието. Изписано бе много небрежно и набързо и тя не беше сигурна дали почеркът е неговият или не. Каза:

— Не прилича съвсем на неговия почерк.

— Но е.

— И това не доказва нищо, освен че се е отбил в Ашли да пренощува.

— На двадесет и шести февруари.

Шарлот не отвърна, въпреки че разбираше значението на датата. Сега беше началото на юли, а Вайолет беше в четвъртия месец, когато умря. Но как е станало? Луис не е такъв, помисли си Шарлот. Той даже не би я погледнал — момичето можеше да му бъде дъщеря, толкова бе младо и невежо и дори не беше красиво, а Луис бе представителен мъж, малко флегматичен, човек, който държи на мястото си в обществото й репутацията си. Луис и Вайолет. От мисълта й се догади. Тя заседна в гърлото й и не можеше нито да я преглътне, нито да я изкашля. А момченцето, умряло заедно с Вайолет, е било на Луис, можело е да порасне и да заприлича на него, да се движи като него — синът, за когото винаги си е мечтал, а сега в кофата за боклук в моргата или вече изгорен на прах в пещта. Горкият Луис, помисли си тя. Но съжалението й бе примесено с желязна доза горчивина.

Истър я наблюдаваше с присвити очи.

— Не държа да изправя Балард пред правосъдието от морални съображения. Това са женски неща. Как си прекарва почивните дни в Ашли или Кукамонга, не е моя работа.

— Но успя да го превърнеш в твоя работа. Случайно също да влизаш с взлом в заключени хотелски стаи или да надничаш през прозорчетата на вратите и да пълзиш под…

— Аз издирвам един убиец — прекъсна я Истър. — А не някой евтин Ромео.

Шарлот облегна чело на стъклото, за да се овладее. Светлините на града се завъртяха, после забавиха движението си и спряха.

— Луис не е нито едно от двете — каза накрая тя.

— И двете е.

— Не. Не разполагаш с доказателства.

— Не мога да докажа, че е убил Вайолет. Но той ме улесни, като застреля Вос и О’Горман и остави телата в гаража ти.

Тя се извърна с лице към него.

— Луис не би постъпил така. Дори и да е бил в безизходица, не би ме забъркал в подобна каша. Той ме обича. Смей се, ако искаш, но е вярно. Той ме обича.

— Но обича преди всичко себе си и това е голямата му страст. За съжаление ти си на второ място, Шарлот.

Тя повтори упорито:

— Никога не би постъпил така.

— Признавам, идеята да докара кола с подвижен покрив, в която има две тела, в гаража на приятелката си е доста глупава. Но, предполагам, очаквал е да те няма още няколко дни и е възнамерявал да се възползва от времето и да открие някакъв изход от бъркотията. Погледнато от този ъгъл, постъпил е хитро. Гаражът ти е на практика единственото безопасно място, където би могъл да скрие телата, докато измисли начин да се отърве от тях.

Луис и Вайолет. Луис и Вос. Луис и Еди. Три смъртни случая вече и още смърт в очите на Истър.

— Повтарям — каза полицаят. — Имаше ли Балард ключ от гаража ти?

— Оставих вратата отключена.

— Но той е имал ключ?

— Не виждам какво променя…

— Имаше ли ключ?

— Да!

И двамата бяха повишили глас, но при Истър той прозвуча ниско, а този на Шарлот бе висок и пронизителен.

— Трябва ли да изцеждам всичко капка по капка от теб? — попита той. — Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна?

— Не ми трябва такава помощ.

— Не можеш да бъдеш много придирчива на този етап от играта. По-добре се възползвай от цялата помощ, която можеш да намериш, докато все още ти я предлагат. Вън в гаража ти има кола с двама много мъртви мъже и аз съм длъжен да докладвам за нея. Трябва да съобщя на шефа, на прокурора, на шерифа. При това трябваше да го направя преди половин час, но аз ти дадох шанс. Къде е Балард?

— Не знам.

— А даже и да знаеше…

— Нямаше да ти кажа.

— Играеш ролята на малката предана женичка, а? — През лицето му мина неприятна усмивка. — Е, хайде, предана женичке, нека да ти покажа нещо.

— Не съм длъжна да…

— Хайде. Искам да видя как предаността ти хвръква във въздуха право пред слепия ти поглед.

Тя усети подтик към насилие. Имаше желание да се пресегне и да го фрасне. За пръв път от детските години насам й се приискваше да удари някого, да го нарани.

— Ти си един недостоен…

— Грубиян — довърши той. — И простак. Да, известно ми е.

— Моята… моята привързаност не е толкова абсурдна, колкото ти май я мислиш. Няма доказателства, че Луис е виновен за каквото и да било.

— Не като за пред съда. Може да отнеме месец, два, за да се съберат свидетелите и специалистите по медицина и балистика и да се организират уликите. Но дори и в този момент съм убеден, както се изразява съдията в напътствията си към съдебните заседатели, без да храня някакви съмнения и по съвест, че Балард е убил и тримата — Вайолет, Вос и О’Горман.

„Без да храня съмнения и по съвест.“ Тежки, мрачни думи, като от погребална проповед.

Истър погледна към часовника си, преди да отвори входната врата.

— Не разполагаш с много време. Идваш ли?

— Къде отиваш?

— Само до гаража.

— Не искам.

— Страхуваш се да не се увериш?

— Не.

— Хайде, Шарлот.

— Не.

Истър направи жест на нетърпение.

— Ако трябва да те убеждавам, че Балард е убиец, за да направиш нещо и да се измъкнеш от тази каша, налага се да дойдеш в гаража и да се увериш с очите си.

— В какво?

— Оръжието.

— Оръжие ли?

— Много повече си загазила, отколкото си мислиш, Шарлот. Уликите сочат, че са застреляни в колата, може би дори тук, в гаража ти. — Той спря. — Идваш ли?

— Да. — Искаше да го види. Дори изпита внезапно надеждата, че ще може със сигурност да каже, че то не принадлежи на Луис. Той имаше пистолет за спортна стрелба, всъщност два. Помнеше деня, когато ги видя за пръв път. С Луис бяха отишли на пикник на една далечна ивица плаж близо до Пизмо и той се опита да й обясни разликата между револверите и автоматичните пистолети…

 

 

— Револверите са такива. Сега значи автоматичните пистолети действат по различен начин. Патроните се зареждат в пълнителя, той се пъха в дръжката, а това тук устройство изхвърля празните гилзи и вкарва нов патрон в цевта. А пък револвер, подобен на този, има въртящ се цилиндър, който — ти не ме слушаш, Чарли.

— Слушам те.

— Добре, какво е това в ръката ми, тогава?

— Колт, 38-ми калибър, за спортна стрелба. Скъпи, слънцето ме унася. Пък и какво е калибърът?

— Наистина ли не знаеш?

— Наистина.

— Ти си една удивително невежа, но мила жена — тържествено каза Луис. Беше се навел да я целуне все така с пистолет в ръката.

 

 

Щастлив ден. Мислеше за него, докато вървеше мълчаливо след Истър към гаража. Плажът, слънцето, щастието бяха далечни, сякаш са били сън.

Истър светна с фенерчето си на задната седалка. Лъчът се насочи обвинително като пръст към оръжието на пода до коляното на Вос.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Познат ли ти е?

— Не… не знам… аз съм много невежа по отношение на револверите.

— Не си чак толкова, иначе нямаше да го наречеш револвер.

— Аз… аз си мислех, че на всичко се казва револвер.

— Нима? — Светлината не помръдваше от оръжието, беше безмилостно стабилна. — Е, наистина е револвер, при това много интересен. Обърни внимание на вдлъбнатината по дължината на цевта. Тя е за по-точно прицелване. Да познаваш някого, който се занимава със спортна стрелба?

— Не.

Той издаде звук на недоверие.

— Моделът му е доста разпространен — „Колт“, тридесет и осми калибър. Необичаен го прави само дръжката ръчна изработка и фактът, че има два такива, чифт са. И другият се намира в кабинета на Балард. Видях го там днес следобеда.

Шарлот се извърна. Лампата на тавана на гаража бе запалена и на светлината й, в рязък контраст с чуждата кола и съдържанието й, изпъкваха обикновените предмети от ежедневието й: градинските сечива, платнените ръкавици, които си слагаше, за да запази ръцете си, куфарът с вълнени дрехи, прибран за през лятото, старият велосипед, който понякога караше за физическо натоварване. Всички те й изглеждаха далечни като оня ден на плажа с Луис. Имаше чувството, че никога повече няма да може да подхване живота си оттам, откъдето го бе оставила. Бримката бе изпусната и дори и да имаше как да се върне и да я хване, шарката вече неумолимо се беше променила.

Шарлот произнесе уморено:

— Имам законното право да не казвам нищо.

— Вярно е.

— Искам да… се прибера вътре.

Той я последва обратно в къщата. Лицето му бе неестествено зачервено като на човек, който се опитва да се въздържи и да овладее гнева си. Закрачи из стаята бавно, тежко, натискайки при всяка крачка.

— Шарлот…

— По-добре вземи слушалката и докладвай.

— Засега не. Мога да отложа няколко часа. Тебе те е нямало, разбра ли? Нямало те е и още не си се върнала.

— Ще ми се да не бях се връщала. И никога да не бях заминавала. Да не бях срещала никой от вас, Вайолет, Еди, теб или…

— Успокой се. — Той отиде в кухнята, намери бутилка бърбън и й наля малко във водна чаша. — Изпий го.

— Не искам.

— Страхуваш се да не се разприказваш? Виж, Шарлот, това вече не е само въпрос на привързаност, а как да се предпазиш от съсипване.

— Не мога да се предпазя. Те са там, Вос и Еди. Няма начин да се отърва от тях.

— Знам. — Той остави чашата с бърбън на холската масичка. — Но можеш да намалиш максимално значението на факта, че са били открити в гаража ти. При настоящото положение на случая това е въпросът, върху който ще се съсредоточат вестниците. „Двойно убийство в гаража на известна лекарка“ — ще се хванат здравата и независимо дали си виновна или не, ще бъдеш залята с кал. Ще те обвини и осъди не група съдебни заседатели, равни на теб, а няколко журналисти търсачи на пикантни историйки, един прокурор, който обича да го снимат за пресата, неколкостотин домакини, изпитващи злобно негодувание срещу факта, че имаш професия, неколцина недоволни пациенти, част от приятелите ти — те ще са знаели „през цялото време“, — двама-трима от членовете на някоя обществена организация, видели те да изпиеш една бира веднъж през 1943 година, и обичайният набор от религиозни маниаци, невротици, садисти… Ето това ще бъде твоят съдебен състав. Е, харесва ли ти?

— Не. — Усещаше гърлото си продрано, сякаш е яла стъкла.

— С тебе сега ще се опитаме да променим акцента — продължи Истър. — Мястото, където са били намерени Вос и Еди, няма да изглежда толкова важно, ако убиецът им бъде намерен преди това. Намерен и си признае. — Той отново погледна часовника си. — Не разполагаш с много време за размишление. Къде е Балард?

— Не знам.

— Но знаеш кои са му приятелите?

— Някои от тях.

— Къде е най-вероятно да се крие?

— Едва ли се укрива някъде наблизо.

— Размърдай мозъка си — дрезгаво каза Истър. — Сигурно се намира наблизо. Надали е докарал оная кола в гаража ти с намерението да я остави там. Възнамерявал е да се върне, да се отърве от нея. Ала аз не знам кога, а времето тече.

— Какво трябва да направя?

— Намери го. Давам ти три часа.

— А ако не успея? — Чувстваше краката и ръцете си студени и чупливи като клонки.

— Опитай. Познаваш навиците му, приятелите му, местата, където обича да ходи.

Тя се поколеба:

— Ако го намеря, какво да правя?

— Кажи му да спре да се крие, че представлението е свършило.

— Ти къде… къде ще бъдеш?

— Аз ли? — Устата му се разтегна в усмивка, но погледът му не се промени. Очите му изглеждаха плоски и твърди като монети. — Ще чакам тук. Ако Балард се появи, не искам да се почувства самотен.

По лицето му Шарлот разбра, че полицаят желае именно това — Луис да пристигне за колата, а Истър да го чака като лъв, дебнещ край извора, сигурен, че антилопата ще дойде. Той не вярваше, че тя ще го намери, само се опитваше да се освободи от нея, за да могат те двамата да се срещнат насаме. По гърба й пробягна студена тръпка на страх. Непременно трябва първа да стигна до Луис, помисли си тя. Независимо какво е извършил, трябва да го предупредя за Истър.

Шарлот погледна през стаята към полицая. Почувства прилив на омраза към него — към високомерието му, силата, маниакалната му неприязън към Луис. Докато го подминаваше на път за вратата, юмруците й се свиха, готови да удрят.

Той ги забеляза. Усмивката му изчезна. Със светкавично, грубо движение Истър се пресегна, сграбчи китките й и ги притисна към гърдите си с една ръка. С другата я хвана за врата, наведе се и притисна устните си към нейните.

Пусна я изведнъж и тя залитна леко, притиснала опакото на ръката си до натъртената си уста.

— Това ти е заради нищото — обясни той. — Заради липсата на насърчение, на взаимност. На мили усмивки, нежни погледи, нищо.

— Ти си един евтин, мръсен…

— Драсвай — тихо я пресече той. — Намери нашия любовник. Търпението ми взема да се изчерпва.