Маргарет Милър
Сезонът на бедите (14)

14.

Шарлот тръгна на другата сутрин рано призори. Първите двеста километра кара край брега, където пътят лъкатушеше като застинала река от цимент и следваше извивките на отвесните голи скали, обвити в мъгла. С изгрева си слънцето погълна мъглата и остави само няколко несмлени валма да се крият из долчинките и падините край шосето.

Магистралата изведнъж сви към сушата, недосегаема за морето, в горещината, обгърнала плътно плодородната долина. Оттук голите скали изглеждаха далечни и на Шарлот й беше трудно да приеме, че те се намират само на няколко километра от това внезапно изобилие на растения: акри и акри сребристозелени салати — фермерите им викаха зелено злато, — портокалови горички, толкова големи, че изглеждаха неистински, и едри домати, червенеещи по стъблата си.

Ала долината свърши също като скалите. Пътят започна да се изкачва и Шарлот навлезе в царството на секвоите — така високи и древни, че произходът им надхвърляше въображението. През една поляна, където дърветата бяха безмилостно изсечени и издърпани настрана, Шарлот видя две планини на североизток, чиито снежни върхове бяха недокоснати от капризите на времето или човешки стъпки. Сякаш природата и пътните власти се бяха съюзили, с цел да представят на туристите цяла Калифорния — в неколкостотин километра.

Когато прекоси границата на щата Орегон, се наложи да намали скоростта, тъй като следобедното слънце, сипещо се през огромните дървета, беше нашарило пътя с ярки петна и беше трудно да гледа напред или да се различи истинското шосе от сянката. От време на време долавяше яростното бучене на планински поток, сякаш нищо не е в състояние да спре буйното му скокливо спускане към Тихия океан.

Стигна покрайнините на Ашли малко след два часа. Една табела я уведоми, че навлиза в Ашли — „най-дружелюбното градче в Запада, с население 9394 души, елате рано и стойте до късно“. Спря при първия срещнат мотел със знака на Американската асоциация на автомобилистите. Построен бе на едно малко, свободно от дървета място, на двеста метра встрани от магистралата, и беше съвсем нов — още миришеше на сурова дървесина.

Един шишко по къси ръкави седеше на кухненски стол, подпрян на врата с надпис „Офис“, и си вееше с книжка комикси. Десетина други бяха разхвърляни около стола му, половината без обложки, останалите чисто нови: „Истинска любов в комикси“, „Романът на двама млади“, „Изоставена“, „Любов и романтика в Дивия Запад“. Лицето на дебеланкото бе невинно и изпразнено от мисъл като нарцис. Шарлот си помисли, че сигурно в училище са му се присмивали. А сега той си го връща — той е героят от всичките комикси, любовникът, който изоставя, каубоят, който потъпква с ботуши женските сърца. Горкият мъж, горкото момче.

— Свободни места? — попита го тя.

— Да, госпожо. Номер четири, ей там. С баня и душ, хубав матрак. Шест долара на вечер.

— Става.

Паркира колата си пред стаята и се върна да се регистрира — име, адрес, модел и номер на автомобила. Едно картонче на бюрото известяваше, че дебелият мъж е господин Рой Х. Кумс, Упр. Мотел „Да сиеста“.

— Значи сте лекарка, а? — констатира господин Кумс. — Разбрах по колата.

— Да.

— Досега не бях виждал жена доктор отблизо. Само по филмите. Ингрид Бергман веднъж игра такава, влюби се в Грегъри Пек, само че се оказа, че Пек…

— Сещам се. „Омагьосани“.

— Да, да, точно така. „Омагьосани“. Не знам какво намери тя в Грегъри Пек. Той е кльощав като свирка, пък и е откачен — във филма де.

— Да имате телефонен указател?

Въпросът го завари неподготвен. Наложи се да спре за момент, за да направи прехода от света на романтичната любов към телефонните указатели.

— Ами разбира се, че имаме.

— Искам само да видя един адрес.

— А, добре. — Той го потърси по бюрото и под рафта, но не го намери. Изправи се, задъхан от усилието, и изтри чело с ръкава на розовата си риза. — Някой трябва да го е отмъкнал. Мръсна работа, да свиеш указателя. (Но в очите му имаше замечтано изражение — шишкото вече се беше превърнал в Дик Трейси, тръгнал да търси отмъщение подир крадеца, задигнал телефонния указател. На тънката му китка — радиостанция. В главата му — фотографска памет.)

— Може би вие тогава ще ми помогнете да открия един човек — каза Шарлот решително и очите на господин Кумс внезапно се върнаха към действителността.

— Би трябвало да съм в състояние, живея тук, откак съм роден.

— Познавате ли госпожа Мъртъл Райърлинг?

— Мъртъл ли? Разбира се. Че сержант Райърлинг е от героите ни от войната, името му го има на паметната плоча на Първа национална банка, на ъгъла с Трета улица. Мъртъл живее в апартамент над магазина „Улуърт“. Няма начин да не го забележите. Карайте право в града и готово.

— Благодаря.

Магазинът имаше ярка, нова фасада, ала апартаментите над него бяха мрачни и душни и миришеха на пърженото от миналия месец и зелето от предишната седмица.

Шарлот се спря пред врата, обозначена с името „М. Райърлинг“, написано с молив на скъсано парченце хартия. Прозорчето й беше отворено и от стаята се чуваха звуци не като от кавга, а две жени, шумно съгласяващи се една с друга относно трета в нейно отсъствие.

— Казвах й. Колко пъти й казвах.

— Ами да, знам си аз.

— Ама не, не, толкова беше упорита. Все си мислеше най-доброто за хората. Най-доброто. Аха. Аз пък вече съм разбрала, че никой не е най-добър. Само по-добър. А пък това е само малко по-добро от най-лошото.

— Абсолютно си права, Мъртъл, само че не се съсипвай заради тая работа.

Вратата отвори Мъртъл Райърлинг — висока, слаба жена, към тридесетгодишна, с двадесетсантиметров кок, леко килнат на една страна като шхуна под напора на вятъра. Устните й изглеждаха здраво стиснати, брадичката — решителна, но в очите й се четеше нещо жалко: те бяха питащи, озадачени.

— Госпожа Райърлинг?

— Да.

— Казвам се Шарлот Кийтинг, приятелка на Вайолет.

Жената се извърна и преглътна няколко пъти, преди да проговори.

— Предполагам, знаете за нея тогава.

— Да.

— Влезте, ако искате. Това е моя приятелка, Сали Морис.

Тъмнокоса, млада жена с жилаво тяло и едри, мускулести крака отвърна на представянето с кимване.

— Из целия град вече се говори — каза госпожа Райърлинг. — Шушукат, шушукат, шушукат как Вайолет била в положение, само че не от Еди. Аз не го вярвам. Тя беше добро момиче. Сестричката ми бе добро момиче и никой да не смее да говори обратното.

— Успокой се, Мъртъл.

— Тя наистина беше свястно момиче.

Младата жена, наречена Сали, направи слаб жест на нетърпение.

— О, за бога, добрите момичета могат да направят доста от нещата, дето ги вършат и лошите. Нали ти казах, че я видях със собствените си очи. Беше в онова легло, спеше. И имаше признаци… разбираш ли какво искам да кажа?

— Не!

— Хайде, Мъртъл, познаваш ме, не съм клюкарка, но не съм и загубенячка. Работя доста отдавна там и съм наясно с признаците.

Шарлот се намеси:

— За какво?

— Ами нали знаете.

Настъпи неловко мълчание, а после момичето отново проговори:

— Преди всичко какво правеше тя там — да спи в осем часа сутринта в стаята на мъж? Той вече беше напуснал и бе оставил ключа от външната страна на ключалката, както пише на вратата да се прави, щом си тръгваш. Значи видях аз ключа и реших да оправя стаята рано. Влязох и ето ти я Вайолет, спи си мирно като бебе. Не казах нищо. Не ми е работа. Просто излязох пак и почуках на вратата здраво, за да я събудя. После изчезнах. Даже на Мъртъл не бях казвала до днес. Тя вдигаше такава врява, когато Вайолет сгрешеше нещо, даже ако само изпиеше някое питие или запалеше цигара.

— Не исках — прошепна госпожа Райърлинг. — Наистина. Бях длъжна да се грижа за нея, тя ми беше сестричка. Исках да порасне и да стане истинска дама.

— Да, да, знам, Мъртъл. Не те виня. Животът е такъв, това е. На всички ни фрасват един по брадичката.

— А аз по колко пъти да го понасям? Колко брадички, мислиш, имам?

— Хайде, Мърт. — Момичето се обърна към Шарлот: — Аз работя в мотела, разбирате ли? „Дворът на розите“, така се нарича, на другия край на града. Там я видях, в стаята на оня.

— Него помните ли го? — попита Шарлот.

— Не съм го виждала. Но после, като оправях стаята, намерих една вратовръзка, забравена в банята. Никога не съм срещала такава. Синя със сиви монети по нея и едни такива мънички зарчета с червени точици. Мислех да я свия и да я дам на стария, може пък да му донесе късмет на зарове. Но ме достраша и я предадох на шефа — Ролс. Ролс е честен колкото всички други, което не е кой знае колко, понеже взе сам да я носи, вместо да я изпрати на човека, дето си я забрави. — Тя се поколеба за момент. — Не че искам да кажа нещо против Ролс. Ако беше намерил портфейл, щеше да го предаде в полицията, без някой друг долар за труда. Но вратовръзката — на нея не можа да устои. Той се има за много шик в облеклото. В града му викат Контето.

Госпожа Райърлинг бе отишла при прозореца и гледаше надолу към улицата с ръце, скръстени пред гърдите.

— Аз така си го обяснявам — продължи Сали. — След като се е случило веднъж, може да се повтори много пъти. Значи може би оня човек, дето си забрави връзката, няма нищо общо с това, че Вайолет беше в положение.

— Въобще не е станало така. — Госпожа Райърлинг не се обърна. Говореше на стъклото, сякаш е някакъв безпристрастен съдник. — Детето беше на Еди. Той отрече, защото му беше писнало от Вайолет. Имал си е нещо с някоя друга и е искал да отстрани сестра ми.

Сали не възрази. Направи гримаса зад гърба й, за да покаже, че с Мъртъл в момента не може да се излезе наглава.

Шарлот попита:

— Може би, ако говоря с този господин Ролс, той ще си спомни…

— Я чакайте малко. Смятате, че ще си признае каквото и да било? Никога! Ще се кълне до посиняване, че не е имало никакъв мъж, нито пък вратовръзка, та дори и мотел. Как ще си признае за нея, без да излезе, че е мошеник? Ами ако го направи, може даже да загуби мястото си в списъка на одобрените от Американската асоциация на автомобилистите мотели. Ония от ААА са придирчиви. Никак не обичат такива работи. Все си душат наоколо да видят сменила ли съм килимчетата в банята и завесите за душовете, дали е пометено под леглата. Ролс нищичко няма да ви каже. Пък и може да ме уволни, нали разбирате?

— Да, естествено.

— Значи няма да отидете при него?

— Не.

— Трябваше да си държа плямпалото затворено — каза Сали с известна горчивина. — Не знам какво ме прихваща, та толкова дрънкам. Уж дойдох да помогна на Мъртъл, да я ободря.

Госпожа Райърлинг я погледна безизразно.

— Да ме ободряла… Да ми разправя разни лъжи за собствената ми сестра.

— Слушай, Мърт. Недей да се настройваш срещу мен.

— Долни лъжи.

Момичето почна да се ядосва, по шията й постепенно се разля червенина, като живак, покачващ се в термометър.

— Я по-добре провери собствената си съвест? Кой преди всичко събра Вайолет с Еди? Кой все повтаряше: „Еди е свястно, стабилно момче. Би бил добър съпруг за едно момиче“. Кой викаше: „Хубостта не е всичко“. Ами да, не е. Може да прилича на шимпанзе, прекарало дребна шарка, но се свиква, Вайолет. Веднъж като сложиш „госпожа“ пред името си…

— Не съм — извика госпожа Райърлинг. — Не съм я насилвала да се омъжи за него. Даже не съм я молила. Тя го харесваше.

— Ти й нареди да го харесва. — Имитацията й беше рязка, жестока: — „Ожени се за Еди, пък любовта ще дойде после, и може би той даже ще се откаже от ония неговите дребни навици, като например да къса крилцата на мухите.“

— Престани! Престани! — Госпожа Райърлинг запуши уши с ръце и избяга в спалнята.

Чуха как се строполи на леглото. Не плачеше, но във влажния въздух се носеше тежкото й, измъчено дишане като на ранено животно.

Войнственото настроение на Сали бе изчезнало. Тя стоеше и се почесваше по врата, там, където преди бе имало червенина, и като че ли я беше срам от себе си.

— Май трябва по-добре да се владея.

— Сигурно за всички ни се отнася.

— Това, дето го наприказвах, е вярно, но не е цялата истина. Цялата истина… е, трудна работа е защо става всичко. Навярно Мъртъл си е имала причини да иска Вайолет да се ожени, да се устрои, да има сигурност. Не е нейна вината, че е сгрешила в преценката си за Еди. — Тя замълча.

— Ще взема да си тръгвам — обади се Шарлот. — Ако мога с нещо да помогна на госпожа Райърлинг, ще бъда в мотел „Сиеста“.

— Знам го. Отвориха наскоро. Вече ги имаме толкова, че никой не може да изкара пари.

— Бих могла да ви откарам на работа.

— Не, благодаря. За днес свърших. Ще остана и ще направя на Мърт малко чай. Ще й мине. Грижих се за нея в деня, когато получи телеграмата за смъртта на Том.

Тя добави с лека въздишка:

— Може понякога да не се държим като приятелки, но сме такива.

Шарлот излезе в коридора. Имаше чувството, че момичето е право. Приятелството им с Мъртъл щеше да устои на караниците, а също и на драмите на ежедневието.

Долу на улицата лъчите на късното следобедно слънце проникваха през дебелите стъкла на витрините и се отразяваха от тротоарите и белите стени с гипсови орнаменти на сградите. Горещината беше осезаема като слой желе, през което пълзяха коли и се влачеха пешеходци.

Само децата бързаха — момчета на колелета, промъкващи се из движението с небрежна лекота, и ученички от началните класове, забързани и целеустремени, нетърпеливи за всяка следваща минута, седмица, година.

Шарлот отключи колата си. Представи си как Вайолет върви нагоре и надолу по тази улица, по-мека от другите момичета, не толкова напориста или решителна. (А може би госпожа Райърлинг го е разбирала, опитала се е… да я защити и е сбъркала.)

Изпитваше неудовлетворение, чувство за провал. Колкото повече се потопяваше в живота на Вайолет, толкова по-тъмен и неясен ставаше той. Приличаше на скок в непознато езеро, когато се спускаш все по-дълбоко и постепенно осъзнаваш, че то няма дъно, а само непрекъснато движещи се наноси, които никога не се установяват на едно място. Можеш да се пресегнеш и да ги сграбчиш — както бе направила самата Вайолет в последните моменти от живота си, — но когато отвориш шепата си, намираш само няколко зрънца пясък и следите от нокти по дланта си.